Ани

IX. Жената като майка и нейната задача Беседа, държана в гр. Елена на 12 юний 1919 г. От Е. Казанлъклиева София, Издание на книгоиздателството Гужгулов и Котев, 1919 г. Ще се спра върху думата „жена" и ще искам да я разгледам за разучване. Какво се крие в тази дума, какво значение има тя в себе си? Мен се падна тази задача да поговоря именно за нея, тъй като аз имах щастието да я разглеждам от 28 години и имах случай да я проследя от най-високото й потек­ло до най-нисшата и проста жена.[1] Аз видях нейната примитивна форма и нейната съществена страна, нейните преходни форми и нейните истински ка­чества, вложени от Бога, които отначало й е дал. Аз можах да я изследвам тъй добре, както естественикът своето познание върху природата, както физикът своята наука, както майката своите деца. Жената- това е живот, животът е сърцето, чрез което той се понижава или пък расте. Мъжъте умът. Мъжът и жената, това са два божествени принци­па, които работят в човешкия ум и сърце и работят взаимно, докато завършат своята еволюция на земята. Творческият принцип създава, а сърцето възприе­ма в себе си, възраства го, оживява го и го изниса навън, като изявление на една свършена работа. Бог разумно създаде човека и го нарече човек: т. е. разумно мисляще същество. И каза им: „Плодете се и множете се!" В какво? - В доброто, в умното. Те измениха неговия закон и попаднаха в грях. Но що е грях? Грехът е самият факт на спирането да се прави добро. Когато дойде Исус Христос, каза им повторно: което Бог е съчетал, человек да го не разлъчва, защото отначало Бог мъжко и женско ги е създал. Мъжът е творец, създава, а жената възраства в своята утроба и дава на света добри или лоши деца, добри или лоши слуги, добри или лоши господари. Жената изработва този живот в себе си, тя го опазва от вътрешни и външни борби и стихии, и тя го изнася за бъдаще поколение, което ще поеме отново живота. Бог, Който живее в небето на нашия разум, ни праща хубавите семена, пресни, чисти, които имат в себе си сила, те трябва да се посадят в приготвена почва, в която трябва да има всички необходими качества за растеж на този посаден живот, да го възрасти, възпроизведе по всички правила на закона и да го изнесе навън, за да изяви онази мъдра разумна сила, която се нарича „Бог". Аз не говоря, че Бог иска от нас съвършенство, далеч от мене тази ми­съл. Бог иска от всекиго това, което всеки разбира и доколкото го разбира. Във всеки човек има малко или много светлина и ако ние живеем по закона на нея, ние ще я умножаваме, а когато искаме със светлината да си служим за низки цели, тя ни се отнема, защото който живее нисшия живот, той трябва да си служи с инстинкт. Светлината е за разумния човек, за онова същество, което мисли и тогава върши. И тъй, жената е половината от това разумно същество, което трябва да мисли и тогава да върши работата, която й е предадена, защото тя ще отговаря за всички ония волни и неволни постъпки и ще носи своите последствия от неразумния си живот. Кришна казва: „Науката на човека е суета" - всички добри дела са из­мамливи и привидни, ако не умее да ги припише на Бога. Всяка добра мисъл, която сме приели от Отца, трябва да се приеме така, както е дадена и за каква­то цел е пратена. Всяко семе търси своите условия и пригодена земя. Иска топлина, влага и светлина. И трябва да се дадат нужните сокове на това семе, без да се увреди то в нещо. А това е в умението на жената - майка, която трябва ред години да е школувала, да е била в съединение или да е живяла в хармония с Божия закон, и когато иска да послужи на Бога с нещо, да Му каже: „Господи, аз искам да съм полезна в нещо на Тебе! Дай ми власт над малкото и като го възрастя и опазя, да получа Твоето благословение." А нашата работа досега каква е била? Всичко, което сме приели от Бога, нищо навреме не сме садили, и нито сме послужили за тази съща цел, за която сме пратени. И слуги, и господари в нас - нищо няма възпитано и облагороде­но. Защото имаме непризвани господари и безочливи слуги, които вървят по стъпките на своите господари. В света си имат особен закон, който по-добре го спазват. Ако в някоя работилница някой слуга или работник не си знае работа­та, веднага го променят с друг по-добър, а този го турят на по-долна работа и всичко добре тръгва, а в божествения свят хората искат чираците майстори да стават. И какво изкарваме? Криви паници, като си представляваме, че това е Божие изобретение. Искам днес да поговоря за жената, защото тя е изворът на всички живо­ти, в които, ако има утайка или блато, светът ще се преобърне с главата надолу, както е и станал. Съвременната жена не познава своята задача и своето място, като майка, в която трябва да блика чист божествен живот. Още от малка тя не е възпитана като същество, което ще играе велика роль и че ще въздигне света или ще го изроди. [2] За жалост, днес на жената гледат като на играчка, като на работница, като на раждающа машина, която трябва да възпроизвежда деца, от които да правят само стадо за война. Жената не е играчка, нито трябва да е гавра на съвременната безнравственост, да задоволява само извратените нечовешки страсти; тя е изпратена на земята за майка, чрез която ще дойдат чисти Божии духове, които ще донесат мир и любов на тази земя. В една нечиста утроба какъв дух може да дойде? В една кочина какво може да живее? Каквото пови­кало, такова се е отзовало. Една майка, която иска да донесе едно добро дете на света, тя трябва още от утробата на майка си да идва с такова предназначе­ние и да живее един мирен, тих, свят живот. А ако ли тя не е посветена в Божия закон, то най-малкото да е живяла съвестно, да е опазена от нечистия живот на необузданите страсти и да живее като истински човек. Помислил ли е някой върху своето женско чедо, какво трябва за това дете! Да го осигурят мислят; да има слугиня или гувернантка мислят, да знае пиано, да завърши някаква академия за добър доход или бъдаще, това става, но, че трябва да се приготви, като майка, това и на ум не им идва. Те мислят, че това само по себе си става, ще дойде ден, когато тя ще назрее и ще си избере свой другар. За жалост, докато стигне момата за мъж, тя се е наситила, може би, на това положение, изхабила се е в ума и в сърцето, изтънила е нерви, помрачена, разочарована е от живота, замижава и се хвърля в ръцете на едно­то, когото не познава или го купува, или го взема само за лице, а върти отчаяно своите нещастни любовници, за да има добавък на тоалетите си. Може яи, за Бога, да бъде такава жена майка? Човек, който е изхабил ума си, покварил е сърцето си и е станал до лудост нервен, става ли майка? Аз съм била в хиляди къщи зрителка на разни сцени. Бащата развратен и майката също; бащата - в хотела при чужда жена, а дъщерята - с приятеля на баща си, а майката - със слугата. Баща и дъщеря срещат се в едно антре, поздравяват се и бащата се обръща към дъщеря си и й казва: „Какво правиш тук?" А тя му отговаря: „Дой­дох да те търся, ти какво дириш тук?" Той й отговаря: „Безсрамна." А тя му казва: „Виж какъв си бил морален, а пък аз забравих." Друга майка се обръща към дъщеря си и й казва: „Не те ли е срам, че си идваш толкова късно, ще те обадя на баща ти." А тя й отговаря: „Ами аз няма ли да кажа, че стоиш затворе­на с ...?" И майката млъква. И тъй, в дома дъщерята не вижда морал, на улицата - никак, в училище - също, питам, где може това дете да се възпита? Всички места - омърсени и покварени, няма стъпка неомърсена и няма негде някоя светиня, неизпълнена с мерзости. Бащата и майката трябва да са за пример на своето дете, там е мястото за основа на този новодошел живот, който ще закреп­не със своето вътрешно знание, ще израсте в своята форма и ще почне да се бори със стихиите на този живот. Къде се крие човек от външните природни стихии? - В къщата си. Защо се прави къща? За да се опази от нападане на буря, гръм, пек, зверове и прочее. И ако е къщата влажна, изложена на силен вятър, а не отговаря в своята основа, може ли да извършиш своите проектира­ни работи? - Не. Така и тялото е къща на душата; то трябва да отговаря на всичките условия, които душата иска от него, за да развие своето знание в нея, което носи от горе. Ако имаме една протекла къща, която през всеки дъжд тече, през всеки вятър се клати, може ли в такава къща да се работи? - Не: ние ще сме постоянно в страх и смут. От голяма важност е възпитанието на детето, а това става само от естес­твения чист разумен живот. Изпортени са съвременните жени. Дадено им е една голяма свобода, а то не е свобода, а слобода. Всеки е прав от свое гледи­ще и аз не го осъждам, но говоря кое е доброто и правото. Аз не говоря по теория, какво трябва да бъде детето и каква трябва жената, но аз говоря оно­ва, което изпитах в моя толкоз измъчен живот. От деня на моето познаване, като дете, аз виждах как явно детето ставаше жертва на невежеството на ба­щата и майката. Бях дете и бях майка, за жалост тогаз, когато не бях готова. Но затова трябваше да платя много скъпо и да разбера смисъла на този Божес­твен живот. [3] За да стане човек майка, не само да го родиш и оставиш или да го изучиш или да го отгледаш, или да го направиш подобен калъп на тебе, а да оставиш зародиш на една доброта, чистота и любов. Бог благословил жената, като плодна земя, да ражда съвършен плод, а не тръне и бодили. Тя трябва да извършва своето велико предназначение, като майка, и нищо повече. Веднъж тя родила, трябва докрай да го отгледа и да бъде истинска майка, да му преда­де любов, нежност и почитание. Днешните деца са груби в своите обноски. Защо? Защото сами са расли. Майката е имала разпри с мъжа си и когато й е дотегвало, извиквала е на децата: „Марш, вън, вагабонти, изедници като баща си сте!" И дете това милост не знае и милост не може да даде. То ще е жестоко и отмъстително към всекиго, докогато види, че по този начин не бива да се живее. Една майка може да не живее с бащата, но тя трябва да остане вярна майка на това същество, което е дошло от другия мир. Тя може да е нещастна от мъж, но в очите на детето тя ще се гордее като истинска майка. Но за това трябва самоотвержени майки, такива, които биха се самопожертвували за сво­ите деца. Да каже на своя мъж: „Не си доволен от мен, не искаш да живееш редовен живот, пред детето не може нередовност, иди и си живей както щеш, но всичко това трябва да бъде скрито от моето дете." И тя трябва да се залови за своето дете да му помогне и да го повдигне в живота. Ние, жените, досега само нашата сгода сме гледали, а не и на децата, а това положение не бива да се води повече. Какво дете може да стане, когато то е расло в утробата на майка си в кавги и бой. А също, като се е родило, не е видяло нищо друго, освен бой и вик. Когато бащата позори майката в пицето на децата и обратно, може ли да служат и майката, и бащата за пример на децата? Не. Както казах и по- рано, детето се оформява добре още в утробата, и в нея още то се отчуждава. Давид псапмопевецът казва: „Още от матката си се отчуждиха и станаха гнус­ни и презряха лицето на закона Господен." Във всяка държава броят народонаселението, което възлиза на пет, де­сет или двадесет милиона. По-добре би било да преброим доколко умни хора имаме, колко безумни, престъпници, крадци и пр. Досега каквото лошо се е видяло, привнесено е у нас и се е възприело от разни безнравствени четива, театри, шантани, и на всяка крачка публични заведения. Имаме на тефтер прос­титутки повече от 25 000 в София, а за скритите и да не говоря. Недоносени хвърлени, родени хвърлени и из канали хвърлени и разкъсани от кучета и пр. Ами удушени, отровени? Престъпленията се увеличават и никой мерки не взема. Едни се само чудят, други стискат юмрук и викат: „Затворете ги тия раз­вратници и набийте ги, нека там да изгният!" А същите видят по-хубава, посмигнат й и се поувличат подире й. И тъй, има днес разврат навсякъде. И той е на категории. Престъпления в палат и престъпления в колиба и вън на полето. Разврат, полян с парфюми, облечен в разкош и последния става в дрипи. За голямо съжаление, нашата българка скоро се култивира и образова в най-последната мода. Излезе от дивия живот на своите деди и прадеди, които проля­ха кръв, за да я освободят от робство, а днес тя е роб на сатани нека измама, която я влече от край до край, за да опита всичката нечистота. Днес плодът на жената се превръща в престъпници, от които едни лежат в тъмници, други ви­сят по бесилки и из разни домове нечисти. Това показва доколко добре сме живели. Не е ли време да се върнем към първото си място? Не е ли време да се запитаме каква е нашата задача? Да останем ли в това положение, което ни води към гибел, или да идем на своето място, на което Бог ни е оставил? Мно­зина ще кажат: „каква глупава жена е, че пише такива работи", но аз казвам: когато овцата е заклана, каква полза да се крие! Няма ли да се вмирише и да стане болест за другите? А друг ще каже: „Тя ще оправи света! Какви хора се бориха и какво направиха? Светът така си върви." Всеки, който се е борил с чиста душа, с чисто сърце и ум, и се е пожертвувал от любов към ближния си - той е направил нещо, и така и аз ще направя. Който не е видял страдания, той нищо не знае. За него страданието е фантазия, а за оня, който е бит, гонен, презрян, гладен, който е бил през живота си умрял за всички, отделен от най- милите му същества, който не е познал грубата човешка природа, той не познава жестоките човешки отмъщения! Който не познава живота на бездомниците, той е дете в живота, и аз пред него нищо не говоря, а говоря на ония страдал­ци, като мен, които още от лЬлката са били играчка на съдбата до деня на сво­ето освобождение. Сама в света, аз ходих немила недрага, и, за да позная живота, трябваше да дам моя живот за опит и да изуча законите, които не знаех, и от никого не чух да ми каже две благи думи. Като майка аз само страдах и това познавах. И раната се врязваше дълбоко в моята душа и сърце и питах се: що е животът? Аз срещнах хиляди майки, захвърлени, избягали и паднали. Имах пред себе си ред картини, които ми служеха като модел и питах се: към кои да отида? Но душата ми строго заповядваше. Тя биваше силна в тези моменти и казваше ми: „умри като човек!" Свиваше се сърцето ми от бол­ка, че младостта ми минава, а животът тъй тежко минаваше за мен. Но душата пак отговаря: не е животът в глупостта. Ти трябва да разбереш защо си дошла. И когато някогаш сърцето лудо по сила, като сляпо се хвърляше в греха и хвър­ляше душата ми на жестоки изпитания, то трябваше с години да изплаща. Едно трябваше да благодаря на моите родители, ако и прости, но бяха морал за нас, макар и бедни и не можеха да ми дадат образование, но чистотата на техния живот, и думите на баща ми бяха: „умрете честни и бедни, но не богати, а с име лошо". Тия думи бяха врязани в душата ми и те идваха в такива моменти, кога­то бях слаба да се боря с назрялата си карма (съдба).[4] И тъй, аз говоря на тия нещастни като мен и не правя разлика между богати и бедни, честни и нечестни. Аз зная хиляди начини, с които хитрият лукав дух се мъчи да улови душата на човека. Преди две хиляди години, когато развратът бе стигнал до края на своя предел, когато едни се бяха завили в своите топли и меки легла, други облечени в знание на най-последна наука, заровени в своето богатство, влачеха немилостиво жената, като престъпница на закона Мойсеев, влачеха я по камъните, и най-после я убиваха с камъни. Христос дойде в онова време и когато донесоха пред Него една жена, хваната в прелюбодейство, и Му рекоха: „Учителю, ето хванахме я на местопрестъпле­нието; да я убием ли?", Той отговори: „Който от вас е най-безгрешен, пръв нека хвърли камък върху нея." И те всички си излязоха един по един, защото няма­ше между тях нито един чист. Обърна се към нея Той и я попита: „Жено, осъди­ха ли те?" „Не", отговори тя. „Нито аз те осъждам, иди си и не съгрешавай вече!" Думите Му бяха кротки и пълни с любов, в душата Му пламък гореше за тия негови паднали братя!... Той плачеше за тях, както майка плаче за своето дете. Затова Той казваше на охолните: „Добрият пастир душата си полага за своите овци. А наемника не го е грижа. Види вълк и бяга и оставя овците сами." Когато Мария Магдалина Го намери у някой си Симеон фарисей, който Го бе поканил у себе си, тя падна при нозете Му и два часа ги обливаше със сълзи, като изказваше тъгата на сърцето си и горчиво прекараните часове на нейната душа. А другите я усмиваха и хвърлиха укор върху нейната измъчена душа, но отговори пак този велик по душа учител и каза: „Симеоне, имам нещо да ти река!..." - „Речи, Учителю." - „Някой имаше двама заемодавци, единият имаше да му дава 500 динари, а другият 50, и понеже нямаха да му ги платят, той им ги прости; кой повече ще го обича?" Отговаря: „Разбира се, че онзи, комуто пове­че опрости." - „Добре си рекъл. Аз дойдох в твоята къща и ти вода не ми даде да си умия ръцете, тя, откак е дошла, два часа не се е дигнала от нозете ми и уми ги със сълзи." И обърна се към нея и рече й: „Жено, простени са греховете ти!" Една такава паднала жена, в такова положение, може да я разбере само оня добър психолог, който има сърце чисто и чист ум, който има милост към бедните измъчени сърца, който разбира причините на нейното положение, че тя не току така е престъпила свещения праг на святост и чистота като човек. Тя или е излъгана, или е продадена най-подло, или е лъгана безбожно, догдето е стигнала до отчаяние и е хванала този път. Но и сега, в тези грозни часове на това адско мъчение, тя пак преживява страшни картини. Аз съм слушала изпо­вед на една паднала жена, която със сълзи ми разправяше своите грозни тер­зания. Разправяше тя така: „Аз любих един момък и се реших да избягам с него. Но когато преминах границата и дойдох в България, той скоро ми се наси­ти и захвърли ме и започна да ми изпраща своя другар да го приема в обятията си. Аз го отхвърлих, обаче не се свестих, че трябва рано да разбера тази изма­ма. Влязох в ръката на втори, на трети и аз чувствувах само, като давяща се паднала във вода, че все потъвах повече и по-надолу, а не виках за помощ. Изведнъж ръка силно затисна ме отгоре и аз паднах на дъното на батака, гдето останах и досега там. Той беше последният, който безжалостно ме продаде в търговския дом на човешка стока и не можах, нямаше кой да ме избави. Знаеш ли - казва ми тя. - Погледни!... И дигна си ръкавите нагоре и показа ми резки от нож и дупчене не ръката. - Защо е това? - попитах я аз. - Защото, когато клиентът на моя господар, след като си изиграе мръсната роль и си отиде ус­михнат, доволен от делото си, аз се връщам вътре в стаята, лягам на своето легло, вземам нож, режа, дупча, късам и питам тия меса кога ще огният и ще изпадат, за да освободя душата си от тия зверове. О, мила ми, бих се и гладу­вах и убивах се, но изцеряваха ме пак за нова печалба. Затваряха ме, като гъска в курник, тъпчеха ме с ядене, за да се угоя и да им донеса печалба голя­ма. И сега виж ме: ако ме погледнеш отвън, ще заключиш, че съм без сърце, без душа, груба, и няма човешко сърце в мен. Човек огрубява, миличка, от гру­бостите на нечовешкия живот. И вярвай ме, че не искам да знам вече за нико­го, ако ще би напред ми да умре. Но има друг човек вътре в мен. Когато се пробуди, той дере, къса, реже и разкъсва веригите на най-дебели железа. О, богати банкери и милионери, о, вий капиталисти - търговци, защо ви е това злато, когато хиляди души се мъчат тук, в ада, не на другия свят?... Защо вие, учени философи, не донесохте избавление на тези измъчени души? О, вие, поети и писатели, защо не възпяхте жената като ангел и да я опишете като чиста дева, каквато е била? Тя е ваша майка, която ви е родила, и трябва да възпейте нейната утроба. О, вие, художници, защо вие рисувате жената гола с безсрамен изглед, тя не е стока за продажба, ни за добра печалба, а изрису­вайте онази нежна майка, която обгръща своето дете и му вдъхва вяра чиста, надежда и любов. Учители, малко повече внимание към тези млади деца, които безгрижно оставени без контрол само на вашите ръце. Вие изпълнявате све­щен дълг, последна станция сте, през която детето минава и излазя изработен добре или сух неодялан и става гражданин, свободен за самостоятелна работа и какво ще да стори? Каквото е видял и чул, такова ще стори и той. Не се ли унижава цялото человечество с нашата немарливост? Едно се иска от нас - любов към Бога, любов към ближния. Това се иска от нас и това е първият и последният закон и няма други по-добър и по-чист. Не паднаха ли силни царства вследствие на невъзпитани жени? Не пад­на ли човечеството от жена, и не се ли въздигна чрез чиста жена?... Жената е животът, всред който дишаме и стоиме. Моят сърдечен зов към всички страждущи мои сестри от разните поло­жения на обществото, от най-богати до най-бедни, от най-учени до най-прости, нека дойдат при мен като при съща сестра и майка и ми изкажат своя нещас­тен живот: изкажете си болките и страданията и ще ви упътя към истинския и верен път, който съм го намерила след дълги пътешествия и съм платила за него с моя живот. Моята душа ще ви просветва през всички ваши мъчнотии и ще ви покаже метод, как да се освободите от тия окови на този хитър и лукав дух, който се е разперил, за да заграби и най-чистите души. Той е взел ума на цялото човечество, вплел го е в неговата мрежа, скарал е брат с брата, син с бащата, майка с дъщерята и пирува над своята мръсна слава. Турил е на огън цялото човечество, всял е между тях омраза и затова са в конфликт постоянно. Не земя ни трябва нам, нито богатство - това са само условия, за да се разви­ва човешката душа, да расте и да се движи в по-висш живот, а не да остане в този дребнав животински живот.[5] Силата е в живота, и затова животът трябва да е чист. Плътта може да се омърси, но сърца дайте ми, в които да няма егоизъм, да няма алчност, да няма измама, а измъчени като страдалци, те да протягат ръка към светлината. Само жената е в сила да измени това положение, да изхвърли този разврат, да изго­ни престъпници, да затвори тъмници, да изкърти бесилки и да заличи продаж­ните домове. Само жената ще може да създаде весел ден, честит ден, и всички ще намерят щастливо огнище, уредено жилище, добри учреждения, щастливи бракове, умни и мъдри деца и ще настъпи царството Божие, което ще даде блага за всички. Две хиляди години идват от Христа, и ето. Той идва светящ в малко умове и сърца, но бърже ще се запали целият свят от този Божествен огън. Той идва със Своята нова сватбарска дреха и зове всички деви, които Го чакат да дойде. Той зове всички мъченици, страдалци, от всички краища на земята и изпод земята, и казва: „Елате вие всички, които се трудите и сте обре­менени, аз ще ви успокоя." Жената е животът на света, тя трябва да се очисти и приготви да приеме в своята утроба велики духове, които ще дойдат и ще въдворят ред и правда на земята. Може би ще има някой да ми възрази: че толкова сериозни въпроси има България да решава, че това е най-малкият въпрос. Щом се разшири Бъл­гария и й се върнат правата, да тръгне всичко по своя ред, то този въпрос е лесен. Аз не виждам нито един въпрос по-сериозен от тоя, за който говоря сега. Всички въпроси ще се уредят само от този най-важен въпрос. Аз съм проследила всички искания на всеки българин, па и на чуждестранците, но никой не търси тук началото на всички нещастия, пък аз ви казвам: това е най- болното място на човека. Човекът е болен, даже умирающ. Когато една къща в основата си е изгнила, напразно се тя украсява. Един вятър, една вода, един малък трус и от нас нищо не ще остане. Упадъкът е голям и най-жалкото е, че самата жена не чувствува това. Днес жената търси равноправие с мъжа. Тя има права, но ето в що: на работа е с него наедно във всичките работилници, заведения и учреждения. На училища с него наедно във всички школи и уни­верситети, в които посещава и мъжът. После - в пушене тютюн, в пиене, в картоигране, в яздене, в скитане по цели нощи, а даже негде тя си превишава правата дотолкоз, че когато не й хареса нейният мъж, тя си заживява със своя любовник без срам пред очите му и той не може да влезе в къщата си, при своите деца, а изтласкан навън в друга стая, гдето не биха живели и най-долни­те хора. Тук ще се спра и няма да дам за пример един случай, защото ме е срам като жена и човек да изкажа това жалко положение на падналата жена. Какво възпитание може да даде една такава майка при такъв един нечовешки живот? И тъй, жената е почти превишила правата си, освен което е в самата й природа, а то е неотменяемо. Може да каже някой, че това не е за всички жени, не всичките жени имат такива свободни права, че много от тях има по­тиснати и са по-доле от слугини и нещо повече, даже и от робини. Някои ми казват: това не е живот, когато мъжът не те зачита и за животно. Къде е онова почитание, онази истинска любов и уважение един към друг? Но това чрез някой закон не може да се достигне, освен с оня чист Божествен живот, за който говорих по-рано. Сама аз нося в себе си уважението си и унижението си. С живота си се повдигам и с него ставам за смях на всички. В жената е цело­мъдреният живот и чрез нея дохожда лошият живот, който не я изкарва на добър край. Всички дружества, които имаме у нас, преследват добри цели, ала това е работа второстепенна. От първа важност е да заработи жената върху себе си, като човек, какъвто е била и за какъвто е създадена. Никакви закони нас не могат да ни оправят, освен законът на чистата Божествена любов. Всич­ко мръсно, лицемерно, користно и егоистично трябва да изхвърлим, защото то не е наше. Жената не е естествена нито в облекло, нито във вървеж, нито в говор, нито на лице е такава, каквато майка й я е родила. Престореност и изопаченост, щото и точка от истинското нейно „аз" няма. Фалшива маска е отвън и отвътре, което няма да я изведе на добре. [6] О, жени, жени! Проследете историята на миналото човечество, че е по­страдало най-много от неискреността и неестествеността на падналата жена. Вижте и проследете които щете романи, и ще видите, че във всяка интригантска роля попада жената и когато дойде съзнанието в нея, тя е в състояние да изправи хиляди грешки. Към този живот крачи тя с голяма бързина. И питам: не е ли уморена вече тя от тези монотонни игри? Светът се изпълни и препълни с много излиш­ни и непотребни неща, всичко имаме до насита, но едно нямаме, едно нещо скъпо ни липсва - „майка", която да донесе, да издигне хубав свят, красив свят, добър свят, естествен свят. Това са кукли и форми, но не истински жени. Хубаво знаят да пеят, да играят, да говорят, да поетизират и списателствуват. Да, но онази чиста майка, която знае да свири, да пее, поетизира със своята душа, сърце и ум, и да е в хармония с естествения свят, нямаме. Светът е за оплакване и е на загинване. Нека всеки се замисли към тази велика задача и да даде място на този тъй назрял въпрос. Това е моят апел към моята сестра „жена", която искам да бъде на своето място. Аз я викам от всички места, от всички степени и категории, от най-богатата до най-бедната, от най-учената до най-простата, да си подадем ръка за подем на един чист и естествен живот. Всички ония, които са пробудени и в тяхното съзнание е изгряла зората на новия живот, да дадат ръката си. С писма може да ми съобщят от всякъде из провинцията от села и градове, а може и лично да се явят при мен. Адрес: книгоиздателство Котев. --------------------------------------- [1] Родена отново за духовен живот: 1919-28 г. = 1891 г. Тя е родена около 1891 г. за духовен живот. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев) [2] Из писмо на Учителя Дънов до Елена Казанлъклиева от 19.IX.1920 г. (вж. „Изгревът" том VII, стр. 58 и тук, стр. 569): Любезна Е. Казанлъклиева, Писмото ви получих. Търпение, умение, вяра и надежда. (...) Ти ще гледаш по Бога да разрешиш всичките въпроси. Всяко обезсърче- ние, колебание в пътя не води към добро. Живота иде от Бога и той трябва добре да се използва. (...) Ваш верен (Свещеният подпис) П. К. Дънов 19/ IX. 1920 т. [3] Писмо на Учителя Дънов до Елена Казанлъклиева от 25.IX.1918 г. (вж. „Изгревът" том VII, стр. 59 и тук, стр. 570-571): Любезна Е Казанлъклиева, Получих вашето писмо. Светът е една сцена, гдето се разиграват много трагедии и драми на паднали души. Човешката воля само с ред страдания може да се принуди да не греши и само по тоя начин в човека може да се събуди и повдигне съзнанието. Господ, Който е създал тоя свят по своята добра воля, Той ще да го и уреди съобразно със своята Мъдрост. Душите се различават според възприятието на Духа. Всеки трябва да се стреми към Него да Го позна­ва. Всичко друго само отвлича душата от нейния прав път. Ватев ще ви предаде новия наряд. Освободете стаята в хотел „Лондон". Повече няма нужда от нея. Вие гледайте да се примирите с вашия Найден. Аз не обичам семейни раздори. Вие настоявахте да се приберете по законен начин с него. Това сторихме. Божието учение си е учение, но и човешките задължения са задължения. Ако Найден не иска да се прибере с вас и доброволно ви напуща тогава вий не сте отговорна за последствията. Във Варна ако желаете добро­волно може да останете ако не може да се преместите гдето ви е най-удобно. Трябва да се живее и словом, и делом. Това иска Божия Дух. Надявам се да разбе­рете правилно моите думи. Поздрав на всички приятели по име. (Свещеният подпис) ЖКВ.О. [Жив е Който ви обича] 25.IX.1918 [4] Писмо на Учителя до Елена Казанлъклиева от 18.Х.1921 г. (вж. „Изгревът" том VII, стр. 61 и тук, стр. 572): Любезна Е. Казанлъклиева, Получих писмата ви. Разбирам положението ви. На първо място спазвайте абсолютно всички правила на Божествената Любов. Прилагайте нейната сила. А силата й се прилага като поставяме телата си в жертва жива и свята благоугодна Богу. Жертва, в която Духа да участвува. Той тогава раздава отреденото благо според своето усмотрение. Любовта според писанието е плод на Духа, а силата изтича от растенето на плода. Правете разлика в проявление­то на стария и нов човек. В единия действува личното, егоизма, в другия действува Духа, Любовта и Свободата. Изпълнете своя дълг към детето, то е ваш много близък. Нападките на духовете не са сериозни. Това са лични забавления на няколко ненапреднали души. Употребявайте формулите, изреченията, които ви дадох на събора. Найден да чете отначало евангелието и да пази третия петък от месеца като ден на почивка и връзка с Небето. Ний ще се постараем да ви помогнем във вашите усилия. Аз съм за сега занят с материала на събора, приготовлявам го за четение. При това приго­товлявам и друго четиво. Но ти когато се намираш в нужда, пиши. И ако не ви се отговори това да не ви смущава. Аз всякога се стремя да отговоря по един или друг начин. Давайте си точния адрес във вашите писма, не сте си дали точния адрес. Любов жива, Вяра светла, Надежда радостна да пълни душата. (Свещеният подпис) X. 18.1921. [5] Писмо на Учителя Дънов до Елена Казанлъклиева (вж. „Изгревът" том VII, стр. 61-62.): София. 21. XI. 1921 г. Любезна Еленке, Получих писмото Ви. Дадох исканото от Вас на Найдена. Дадох му и някои наставления за вашето дете. За вашата работа ще ви кажа следното. Рабо­тете усърдно, но не се пресиляйте. Работете от Любов за Господа с всяко знание и мъдрост, които ви са дадени. Пазете дълбоко смирение, търпение, въздържание, самообладание. Дълбока вяра, силна надежда. Имайте пред очи само живата Истина, Великата Любов, която е Бог проявен в Христа. Имайте пред себе си жертвата на самопожертвувание. Дишайте дълбоко перемено, ту през едната ноздра, ту през другата. Сутрин започвайте с лявата, вечер с дясната. Дръжте пълна хармония с цялото Всемирно Братство. Учете Всички на тази Любов, която носи здравие, щастие и блаженство. Тя, която отваря вратата на Новия Живот. При по-добро Време може да Ви пратим и някоя друга беседа за жените. Сега работете, туряйте здрава основа на Вечната канара Любов, братство, сестринство, единство. Само Божията Любов (Свещеният подпис) [6] Писмо на Учителя до Елена Казанлъклиева от 27.I.1925 г. (вж. „Изгревът" том VII, стр. 63-64 и тук, стр. 573-574): Любезна Елена Казанлъклиева, Получих писмата ви. Ти бъди бодра духом. Изследвай вътрешните състояния на Новия живот. Бурите, несгодите, тъмните нощи, мракът, недоволството, които по някой път нападат човешката душа, трябва да се използват за полезна и добра работа. Само съвършената Любов е в състояние да отмахне всичките противоречия и да даде мир и вътрешна радост на живота. На Люба й кажи да помни, че Бог не е Бог на мъртвите, но на живите. Когато има мъчнотии, да си спомня и произнася тия думи. Нейните близки засега живеят в сянката на живота, в обятията на религиозния егоизъм, гдето хората боравят само с материалната кръв на Великия Учител на Любовта. Тя да бъде смела в своята душа, да служи на Великата Любов, на Великия Живот, на Необятната Истина и Аз ще си спомня и ще й помогна да познае Истината и Истината ще я направи свободна. Да се учи на търпение, разумност, да отбягва дреболиите, да не очаква много от хората. Да прочете беседата. „Бог не е Бог на мъртвите, но на живите". Аз ви имам в ума си. Не се колебайте, не се поддавайте на лошите внушения. Всичко в живота работи за добро. Само Божията Любов. (Свещеният подпис) 27.I.1925 София

VIII. О, мили ми Гуру Из брошурата „Стани, събуди се, търси пътя" от Елена Казанлъклиева О, мили ми Гуру, какви прелестни уроци ми даваш. Какви чудни закони ми откриваш. Разкрил си ми цялата природа като книга пред мен и като малко дете ме учиш и показваш ми на всяко нещо определения път и цел. Вред си Ти с мен и в природа, и в шума на световния мир. Ти тъй бърже ми изпращаш разумната светла мисъл и ме упътваш как да постъпя. Ти си винаги с мене като запалена свещ и ме ръководиш във всичко. Безбройни са твоите добродетели към мен, безкрайна е любовта ти, с която ден и нощ ме окръжаваш. И когато някога нежелани гости ми идват от грижи и лошотии - Ти пращаш ми някой приятел или светлина чрез друг предмет и ме избавяш от всичко. Всичко това е тъй мило и нежно от Твоя страна и Твоят свещен пример се отбелязва в душата ми, за да сторя и аз същия към други по-слаби души. Всеки ден ме кичиш като невеста с ценните си мисли, които като накит красят моята глава. А нежните ти чувства се разливат като ароматна роза, която току-що се разпук­ва и разбулва своята красота пред лъчите на слънцето. Тя нежно и галено се потопява в неговите топли и чисти прегръдки и двамата запяват химна на Божествената любов. О, мой мили Гуру, моя светла душа и дух, Ти за мен си всичко в този час, все Твоята песен слушам, все Твоите слова долавям - те са най-верният ми приятел в живота, в който пребивавам. Но последната ми молба, що прося, е да Те виждам лице с лице и вечен спътник да ми бъдеш. Тогава, само тогава с по-голяма радост ще работя над моите малки братя и сестри. * * * Любезна Елена, Вече са ти предали моето писмо. Всяко нещо на своето време. Живота се нуждае от Любов, Умът от свет­лина, Волята от Сила. Служението на Бога от послушание, а работата от разумност. Да живее человек това е най-голямото изкуство. Да мисли това е най- голямото творчество; а да се стреми към Истината това е осмисляние на всичко. Само Любовта води към Бога. (Свещеният подпис) 25. V. 1925 София. (Писмо на Учителя до Елена Казанлъклиева; вж. „Изгревът" том VII, стр. 64 и тук, стр. 558.)

VII. Всяко дихание да слави Господа Из брошурата „Стани, събуди се, търси пътя" от Елена Казанлъклиева Когато сутрин се изправя пред идващата зора, всичко е тъй мило, засмя­но и със своя нежен тон, запява благодарствения химн на любящия баща. Чувам извора как клокочи, рекичката как тихо пее своята песен по такта на великия виртуоз, който внимателно и бавно дава нота на всички приютени негови деца да пеят и свирят по своята част. Слушам как славеят, унесен в своята сладка песен, не забравя и благодарствените си утринни молитви. Виж­дам как пчеличката обикаля около красивото цвете и събира медения прашец. Виждам как пеперудката красива къпе крилцата си в бистрото поточе. Виждам зелената тревица - прошарена с нежни цветенца, тъй гиздаво постлала своя килим и кани любимите си гости. А трепетликите излеко трептят като струните на арфа. Виждам вековния дъб и той бавно си поклаща листата и като че ли виждам игривите пръсти на сръчния пианист, които леко се движат по нареде­ните клавиши. От векове той е събирал тайни в своята архива, и тъжно си запя­ва и в песента се открива велика тайна, която може само мъдрецът да открие. Чувам агненцата как блеят и игриво, весело да припкат по зелените ли­вади. Ту весело си втурват главичките при своите майки и пак изтичват, за да се гурнат в пъстрата тревица. А овчарят със своя меден кавал свири ли, свири. В него има изблик на чувства и в мелодичния му глас се разлива и тъга, и игривост. И не след много чувам стъпките му да потропват, като че ли отгова­рят на игривата песен. Овцете, обърнали кротко глави към него, сякаш и те разбират радостта на своя пастир. Цялата природа е във веселие и игра, и виждам, че наднича любящото око на Великия Творец и гледа радостта на Своите деца, как те се радват на този чуден дар на живота. * * * Бургас, 25.Х. 1920 г. Обична Елена, Бъдете съвършени, както и Отец Ваш съвършен. Любящият трябва да вижда навсякъде Божието присъствие. Слепият изпитва тъмнотата, а здравия светлината. Любете, това е заповедта на посветените. В. В. [Ваш верен] (Свещеният подпис) (Писмо на Учителя до Елена Казанлъклиева; вж. „Изгревът" том VII, стр. 61.)

VI. Едно от пътуванията ми в другия свят Из брошурата „Стани, събуди се, търси пътя" от Елена Казанлъклиева, Ямбол, Печатница „Светлина"- Марангозов 1934 г. След всичкия ми дневен труд, аз се отдадох на почивка и пожелах да потопя мисълта си в по-висшия мир, за да я пречистя от това обикновено със­тояние на грижи. Обърнах се с молба към моя духовен ръководител да ми из­прати една душа, която да е свободна в този момент, за да можем да отпътува­ме с нея до една близка сфера. И наистина, след малко пред мен се изправи моят малък приятел, който винаги ме посещава, но от скоро не бяхме се виж­дали. Този мой приятел е заминал отдавна за оня свят и понеже се много оби­чахме, то ний често се срещаме и винаги сме били полезни един на друг. Той вежливо ме поздрави и каза: „Ето, на твоите услуги съм, сестричко, какво оби­чаш?"- Мило братче, тъкмо се замислих за теб, дали не си свободен, за да се поразходим двама. - Видиш ли как съм възприел твоята мисъл и навреме се отзовах - каза ми той. - Да, казах аз, дали ти си възприел от мене или аз от тебе, не зная, но важното е, че ние пак сме заедно. - Желаеш ли да дойдеш с мене до моето жилище, в което се намирам сега? - каза ми той. - И ний там постоянно си меним местата, според вътреш­ното ни състояние. Само че ний можем да станем за вас видими и невидими. Може да минеш покрай нас и да не можеш да ни видиш. Но това не значи, че ний не съществуваме. Всичко това става според нашето вътрешно състояние. Но сега, как искаш да пътуваме? Да проектираме мисълта си направо към мяс­тото, или искаш да те преведа през света на формите? Ако искаш, ще те заведа през пътища, през високи балкани, реки, долини и ще стигнем на мястото. И това си има своята красота. - Аз му казах: „Понеже днес съм ти гостенка на твоето жилище, по който начин искаш ме заведи. Когато мой гостенин ми идва у дома, аз ще го посрещна както моята любов ме движи. Тук, у нас, има и коли, и каляски, тренове, автомобили и аероплани, а там вие какво имате?" А той ми каза: „Тук може и с бързината на мисълта, и с бързината на светлината. Мисъл­та е най-бърза. И в светлината има своята приятност, както кога вървиш с трен, автомобил или каляска, вървиш и разглеждаш чудни картини." - Е, добре, как се възпроизвеждат тези картини, питах го аз, понеже ти ми казваш, че може да се вижда и не вижда? Кажи ми нещо от това, което знаеш, за да мога и аз да осветля други, които ме питат. Например защо едни не могат да виждат другия свят, а други го виждат? - Защото трябва всеки да работи върху този негов вътрешен свят. Човекът се е концентрирал само във външния свят, света на формите, и мисли, че това е вечното. Когато виждаме, че розата е цъфнала, ние се спираме само върху нейната форма, а откъде иде тя, защо иде, каква цел носи, кой е станал причина за нейното проявяване, за това мълчим, а се привързваме само към формата и без да знаем защо е създадена, ние почва­ме да градим нашите желания по своему. А когато дойде време за този живот и той започне да си отива на своето място, ний почваме да скърбим, а това е неразбиране. Всяка една форма, която е проявена, си има своята цел. Може да ти го дадат като цвете, като дете, като богатство, като красота, като знание, но това има своята специфична цел и ти трябва да се стараеш да я разбереш и да отслужиш на тия същества, които ти го изпращат. Те искат нещо от тебе, да направиш нещо, което да е в услуга и на тях, и на тебе. Ако ли мислиш, че тази форма на човек, или цвете, или каквото и да е, се дава само за теб и ти използуваш всичките му сокове за твоята личност, един ден, колкото връзки и да си направила от този живот, ще ги изрежат и ти ще останеш безнадеждно разру­шена и в плачевно състояние, защото си градила на чужд живот. Но сега нека поспрем разговора и да вървим, защото времето минава. Е, ти значи си ми гостенка, нали? И на мое разположение си, така пот­върди ти преди малко. - Да - подчертах неговите думи. Дигна си той дясната ръка нагоре и подвижи я вдясно и ний почнахме да се движим бавно и леко, като че ли някой тих ветрец ни носеше и картините се нижеха пред очите ни. Едни ги виждах ясно, а други не. - Виждаш ли всичко ясно? - ме попита малкият приятел. - Не - отговорих, - не всичко ясно виждам. - Знаеш ли защо? -Не. - Защото отдавна не си пътувала и мисълта ти не може да се движи с такава скорост. - Да, така е, прав си. В първите години аз много пътувах из невидимия мир и най-голяма приятност изпитвах, даже често ходих и из по-висшите сфе­ри. Виждах такива чудни неща, които ползуваха моята душа и дух. После дой­доха едни малки противоречия в мене и заседнаха на едно място и дълго имах борби и в ума, и в сърцето, докато най-после разреших своята задача в живота и отново духът ми се въздигна. - Ех, иска се работа, мила приятелко. Там, където ти е сърцето, там ти е окото. Накъдето ти е привлечено вниманието, и светлината там отива. И тъй, стигнахме в една хубава градина, която беше чудна по своята кра­сота. Един трендафил се беше разлистил и разцъфнал с толкова хубави рози и разливаше своя аромат. - Внимавай - каза ми той, - не се пренасяй само във формата, но вглъби се в нейната цел. Потопи мисълта си дълбоко и вслушай какво ще ти се открие в нея. Надясно, показа ми една бяла хубава къщичка, а около нея бяха нареде­ни нещо като беседки с много оригинални столчета. - Тук няма такива неща за употребление, както на земята, а у нас, ето виж: живи цветя. - Те се бяха сплели и образували чудни форми, които ту като букви, ту като цифри, съчетани по един особен начин и ако знаеш да четеш, ще разгадаеш чудни работи. - Седни - каза той, - мила и скъпа гостенко. Ти ми каза така да те нари­чам, нали? - Пък аз го погледнах в очите и си мислех, къде ли ме кани да сед­на? - Седни, седни на тия красиви старчета, това съм приготвил за тебе. Ний тука сме бързи майстори, бърже градим и строим и след целта можем да го разградим и да поставим всяко нещо на мястото. Само че тука като събаряме, прах не се дига, ковем без гвоздеи и трески не остават. - Погледна ме усмихна­то и пак ми каза: - Седни, седни. Чудно ли ти се вижда това? - Не - отговорих аз, - защото има неща, които не знаем и не сме видели, обаче те все пак съществуват. И да не знаеш, и да отричаш, нещата все пак съществуват, има ги. В човека трябва да има един силен стремеж и непреривен подтик да научи, да открие техния смисъл. - Виж колко приятно е тук - каза ми той, - колко атмосферата се чувства чиста и лека. - Е, и ний имаме у нас високи и чисти балкани, по две-три хиляди метра високи, но тук е съвсем друго. От що зависи тази чистота? - Чистота на мисъл и чувства, чистота на стремежи и движение от любов. Един ден, когато се пречисти земята, и там ще се чувствува такава лекота. В този момент, когато се разговаряхме и беседвахме в такава една при­ятна обмяна на мисли, пред нас застанаха двама бели братя и ни поздравиха. Малкият ми приятел стана веднага и аз след него. Доближи се той с благогове­ние до този брат, който беше вляво, направи един поздрав, който съм виждала ангелите да правят, и изрече една формула, която аз не можах да разбера. Като погледнах в лицето на другия брат, аз видях моя ръководител, който вина­ги ми се е явявал и сме пътували с него често. - Искате ли да идете още по-далеч и да видите още по-красиви къщи? - Аз изявих желание и тръгнахме. Веднага се намерихме на друго място, гдето имаше цели пространства с малки разновидни цветенца, а на друга страна - разсадници от дръвчета, кои­то бяха с различна големина и от различна култура и представляваха нещо като пентограма. - Виждате ли, мои малки любители на знанието, какво можете да отгада- ете в тези фигури на дръвчетата и в тези малки цветенца с разновидни цветчета? - Аз мисля - отговори малкият ми приятел, - че тези цъфнали цветенца са пробудените души с един по-висок стремеж на идеал, в който има съдържа­ние, смисъл и самопожертвувание. Дръвчетата показват, че има готови души, които чакат да се пресади в тях божественият живот. - А ти как мислиш? - се обърна той към мен. Така и аз мисля, както се изказа моят приятел. - Е, засега повече разбиране не може да се иска от вас, но по отговора се познава, че вие вървите към съществения път. Подигна си ръката единият брат, който бе вдясно, и веднага се намерих­ме в една дивна по хубостта си сграда, която не бе съградена от тухли, пръст и желязо, както на земята, но с такъв ефирен материал, който бе прозрачен и можеше да се види вътрешността отвън. Но такава красота, такава архитекту­ра, с такива знаци, фигури, иероглифи и около нея безброй фонтани, които чудно се преплитаха един в друг, та не можеше да се разбере кой през къде минава, кое иде отгоре и кое отива нагоре. Първата фигура представляваше изгряващето слънце. Както в слънчевите лъчи се вижда спектърът на различ­ните цветове, така и хвърчащите струи на фонтаните си вървяха с една точно определена бързина и всяка си заемаше мястото, фигурите, обаче, се меняваха. - Е, доволни ли сте засега, деца? - Да - отговорихме ний. - Вашите очи не могат да издържат на големи напрежения, на гледки и картини с по-голяма сложност. Засега това ви е достатъчно - обърна се ръко­водителят ми към моя приятел и каза: - Изпроводи твоята съпътница и съмишленица, пътят й е вече отворен. Поздравиха и казаха: - С мир и любов нека бъдат изпълнени умовете ви, сърцата ви, душите ви и духът ви. Пригответе се за по-далечен излет. Ний тръгнахме за към земята и огнени нишки се отваряха пред нас и аз се завърнах в своята хижа. * * * Писмо от Учителя. 21.V.1925 г., София. Любезна Елена, Правете всичко, което е добро. Съобщението с другия свят е дело благородно. То е само за души възвишени, просветени, въздигнати, пълни с Любов, Мъдрост и Истина. Ти можеш да посетиш Казанлък, а така [и] Стара Загора и ако ти се удаде, може и други места като Сливен. Ямбол, а може и Русе. Духовната ти опитност е добра. Учи се, внимавай, изпълвай се с Дух Святи. Върви по пътя смело и неуморно и Бог на Мира ще извърши своето велико дело. Пътя е Мъдростта, Истината е целта, Живота е Любовта. Само Любовта която дава живот е Божия Любов. (Свещеният подпис) 21.V.1925 г., София (Писмо на Учителя до Елена Казанлъклиева от 21.V.1925 г.; вж. "Изгревът" том VII, стр. 64 и тук, по-долу.)

V. Писмо до другарката ми Из брошурата „Път" от Е. К. Бездомник (Елена Казанлъклиева) Мила ми и скъпа другарко, Днес има голяма влага в сърцето ми. Чиста е моята душа и в нея се е приютила само скръбта на хиляди страждущи, скачени като звената на верига около мен. Те изказват и гласно, и мислено своята печал, а сълзите им се сли­ват като реки в моята душа. Потопена в нея, аз правя последно усилие да по­могна в този тежък час, който е неизбежен за всяка душа, копнеюща да се прости със суетното, което ни държи в робство на греха и ни обезверява. Мила моя, не зная с що бих могла да ти бъда полезна - ако въобще бих могла да сторя нещо за тебе и да те зарадвам. Душа! Тази странна дума за света, която хората не обичат да поменуват, освен когато казват: „Да успокои Бог душата му!" Само тогава чуваме да се изговаря тя. Аз няма да се впущам в обяснения по този въпрос, защото ще ти се стори твърде отвлечен. Но едно, върху което обичам да говоря и с което съм сближена, то е моята скръб, моето горчиво минало; то е голяма бездна, през която съм минала. И сега даже, кога­то случайно погледна назад, нещо ме кара да изтръпна и да се ужася. Ето за­що, аз бих могла да ти помогна само тогава, ако си в тъга, в неволя, защото ти не познаваш живота и неговата суета, а живееш с хубави мечти, с радост за мило и светло бъдеще, за което толкова пъти си говорила пред мене. О, чудна е твоята душа! Как умее да се радва тя! Ти си мила като дете, от което е скрита тяжестта на живота. Така ти ще израснеш, ще се засилиш и ще добиеш яки плещи, на които може да се стовари тежък товар. А мен ми ставало и мило, и болно. В себе си те къпя със сълзи, а като те погледна тъй весела, казвам си: поживей, поживей си, дете, защото няма радост занапред! Хубавите ти румени ланити ще побледнеят, веселото като свежа роза лице ще повехне, тази краси­ва снага ще се превърне на скелет и младежката ти кръв, която буйно тече по жилите ти, ще утихне от страдания. Светлият ти поглед ще угасне за всичко, що е весело и ще се устреми към ония ярки картини, пълни с мизерия и мъки до­там, че твоите уши, вместо веселата музика, ще чуват воплите на тия, които викат от векове и тънат в непрекъснати страдания. Прости, мила другарко, че те потопявам, макар и за миг само, в този страшен сън, но аз ти говоря една истина, която малцина знаят и обичат и не искат никога да се срещнат с нея. Аз ти говоря за нея тъй, както би ти говорила една жена за някоя своя любима вещ, която обича и намира удоволствие да говори за нея. А аз не познах нищо друго в света, освен мъката и страданията, що се нижеха като мънистени зърна пред мен и за всяко едно от тях трябваше да плащам с голяма цена. Ех, за какво друго да ти говоря, с какво друго да ти се похваля, като не виждам и не чувам нищо, освен това, за което ти пиша.[1] Еклесиаст казва: „Видях всичките усилия, които стават под слънцето и ето сълзите на насилваните и нямаше за тях утешител; и силата бе в ръката на тези, които ги насилваха. И рекох: блазе на умрелия, който не е под това слънце, но по- добре е на онзи, който не е видял лошите дела, които стават под слънцето." Знае, всяко нещо, което става без волята Божия - суета е.[2] Сега и аз потвърждавам неговите думи, като опитани от мен - че наистина, светът, с неговите дребнавости, е суета и то голяма суета. Без милост те продават, купуват, игра­ят си с тебе, използуват те, лъжат те и режат на късове, без да те пожалят. Не жалят нито младост, нито чест, нито невинност, нито чистота, нито вярата - твоята светиня, която единствено те крепи. Във всичко, във всичко влизат без- церемонно и го омърсяват. Открадват го най-лукаво и се гаврят с всичко, което си придобил със скъпа цена. Не зная дали ме разбираш добре и се боя да не помислиш, че това е една моя фикс идея, която ме е обзела. Не, мила моя, не! От обич към всички души, на' които искам да помогна, оз от сърце желая да открия истината, която ги очаква и през която те ще трябва да минат. О, аз никога не бих желала да страдаш! Дано не видиш това, що видях аз! И ако някога настанат за тебе лоши дни, желала бих да ги премина аз, защото съм привикнала на всичките скърби и неволи в света. Но законът е един и същ за всички: всеки трябва да мине през пътя на страданията и любовта ида се слее с всички. Това е философията на живота, това е и неговата цел, която ни посочва Великият назарянин.[3] Живота, истинския живот, никой не е разбрал досега, освен този, който познае Бога. А да познаеш Бога, трябва да намериш пътя и да тръгнеш по него. Това ще постигнем само с неуморен труд, като жертвуваме целия си живот с всичките негови радости, удоволствия и щастие. Трябва да се простиш с всич­ки суети, като различаваш доброто от лошото, лъжливото от действителното и да служиш само нему в правда и любов. Да ти говоря върху това повече, ти едва ли ще ме разбереш и, може би, дати бъда отегчителна, защото човек като няма ясна представа за едно нещо, то не го интересува, защото не взема живо участие в него. Там животът е мъртъв. Ах, колко бих желала да ти бъда полезна в нещо! И ако някога ти потрябвам и не съм вече жителка на тази земя, ти само пожелай и аз ще отговоря на твоите желания, защото душата ми никога не ще престане да заобикаля страдащите души и ония, които обичам. Прости ме, скъпа другарко, задето ти пиша тия скръбни редове, като вливам мъка в душата ти, но нямам нищо друго с какво да ти се похваля. Тези скръбни редове приличат на есенни дъждовни капки, които изпърво разкалват земята, но след като тя се напои добре, напролет ще роди хубави житни зърна и хубави плодове. И мене нищо не ме е милвало тъй много, освен този есенен дъжд, и постоянна влага тече по корените на душата ми. И тогава човек бива най-милостив и добродете­лен, всички обича, готов е да прегърне всички, да сгрее сърцата им ида обърше сълзите им. Други връзки нямам и не желая да имам. Като чужденец на тази зе­мя, аз я обикалям и прониквам в болните сърца, за да им дам облекчение. Разби­ра се, аз ти говоря за моята душа, как е тя освободена от всичко, а пък плътта и другите малки същества, които живеят заедно с мен под един покрив, напълно не могат да се съгласят с мен, затова понякога имаме оживен разговор, в който виждам голяма мъка. Всичко е в правото си да живее. Всяко нещо говори това, което го движи, и от което има нужда. И, за да излезе из него, той трябва да надживее всички суети, да е опитало и да се е наситило. Аз не искам да се счи­там за много повдигната душа, но пък и не намирам отговор на много мои пробу­дени идеи, които не мога да приложа засега, защото няма условия. Рано са се развили те, искат свобода, простор, за да се садят, а няма възможност. Понякога разпервам крилете на душата си по-широко и искам да обгърна и помилвам всички людие, които виждам, но принудена съм да си свия крилете, защото людиете нямат нужда от тази моя прегръдка. Вечно съм се свивала в живота си, о, мила ми дружке, и никога не съм била спокойна в радостта си, когато съм я чувствувала, макар и за миг, та да кажа с радост: „в блаженство съм сега!"[4] Като дете, аз не познах детската радост и не можах да се радвам. Всяко­га в детската си радост бях спъвана от суровия поглед на тия, които не позна­ваха детската душа. Те, вълнувайки се в своите несгоди в живота, изливаха своята отрова в моето още крехко сърце. Това не ставаше умишлено, разбира се, но това е невежеството на старата култура, пък и сегашната не е напредна­ла в това отношение. В училище - същото нещо. Всичко е настроено против мен и ме дебне всяка минута, за да убие в мене всяка надежда за успех и знание. Като мома - в беди, сама, отритната от всички, аз трябваше да прека­рам в мизерия и глад и да понеса ужасни изпитания. Като жена омъжена, бях много измъчена и струва ми се, че животното в ръцете на един добър господар би прекарало много по-добре, отколкото аз с моя робски живот, лишена от всичко нужно за живота. Като майка, аз бях най-онеправданата от всички. Аз приличах не на майка, заслужила да се радва на своите чада, а като продажни­ца, която случайно ражда, и на която грабват детето от ръцете, за да не пречи на играта, на гаврата на ония, които пак ще смучат нейния живот, както змия смуче своята жертва. Аз гледах веднъж в театъра една сцена, как една майка е принудена да продава своята дъщеря, само и само да може да живее. И когато дъщерята родеше някое дете, майката повикваше една жена, която взимаше детето от ръцете й, за да го убие. Аз виждах сърцераздирателния плач на тази нещастна майка и се питах: „Не е ли моят живот сроден с този на тази страда­ща майка? Не са ли еднакви мъките, чувствата нейни и по-малки ли са моите? Обществото еднакво гледа с хладни чувства - презира и осъжда остро и не взема нито един грам от това тежко бреме на своя народ. Сцените през живота ми се меняваха и страданията преминаваха през моята душа. Всеки ден аз излизах на арената, дето тълпата чакаше да се разтуши с разнообразие и да прекара своето време в развлечения.[5] О, мила моя, аз не искам да те плаша с живота. Не. Колкото и да слушаш тия мои думи, ти не ще можеш да разбереш и ще останеш чужда на тия чувства, за които ти говоря, защото не си ги преживяла. Ако някой не е бил подлаган на удара на тежките тояги, ако не е бил в затвора на влажната тъмница, ако не е бил изложен на силния огън, не може да познава тези страдания, през които са минали всички. А може би твоята карма да не е такава - толкова тежка. Може би ти в миналото ти въплощение си живяла разумно и затова сега живе­еш спокоен и благ живот. Но затова пък трябва разумно да го използуваш, за да си приготвиш още по-добро въплощение. В тия последни редове, ти не ще можеш никак да ме разбереш, но не се плаши от тази дума „карма". Тя не е тъй страшна, както я предават тия, които не я разбират, или по-право, не искат да я разберат. Карма, това е чужда дума, която ще рече на български „дело". Чо­век, откакто е дошъл на земята, е извършил милиарди действия - постъпки - добри и зли, които се записват като картини в простора и никога не чезнат. Колкото зло си сторила на другите твои ближни, с което си спирала тяхната еволюция, то ще се тури на твоя сметка и ти ще платиш до последна аспра. Ти знаеш от преданията на нашата църква, че човек веднъж се ражда и веднъж умира и каквото прекара и извърши в живота, това той и поженва от него жи­вот: с добрите дела се издига, а със злите - влиза в ада. Но де остава Божията правда, Неговата любов и милост? Ако един, който цял живот убива, лъже, гра­би и върши всичко лошо, в края на живота си се разкае, каква смисъл има неговото опрощаване, когато ония, ограбените, излъганите и убити викат с про­клятия към него? Защо този човек се издигна на гърба на ония, които уби? И защо те остават невежи в тъмнина без радост, а другият е живял охолно? Где е правдата Божия тогава? Защо едни се раждат гениални, здрави, хубави, а дру­ги - хилави, слепи и идиоти? Но ще кажат, това зависи от родителите. Но същи­те родители раждат здрави и хубави деца, а същевременно и хилави, и идиоти. Защо? Или ще каже някой: за греха на родители и деди, защо е виновна тази душа? И ако те наследиха греха, защо не наследват и доброто? Но ако няма раждане вече, защо едни да останат вечно невежи и вечно престъпни и зли? Тогава, когато настъпи възкресение, кои ще възкръснат? Ония ли, които ядоха, пиха, лъгаха и си отживяха и на край време се разкаяха, ще възкръснат? В какво ще възкръснат те? - В осъждане. Когато човек ограби и убие тук, после иде да се признае, прощават ли му? - Не. Напротив, наказват го по-смекчително; така е и с Божествения за­кон, който е по-съвършен. Може ли такъв човек да се откупи с молитва и пари? - Никога! Ако ние, които сме лукави и се подкупваме, не вършим това, а осъж­даме и въздаваме правда на другия, то каква ще бъде Божията правда? О, ако човек само веднъж се раждаше и умираше, отдавна бих се пресе­лила в другия свят и завинаги бих останала там, за да не плащам тия тежки дългове и да не чувам стенанията на толкова страдащи души. Но Бог е устроил разумно света и Неговата мъдрост се проявява навсякъде. Човекът е едно любимо същество на Бога. Че това е тъй, провери в евангелието от Йоана - 3-а глава, 16-и стих, който казва: „Бог толкова възлюби света, че даде сина своего единороднаго да не погине всеки, който вярва в него." Бог винаги е ходил след чове­ка и го е следил във всичките му стъпки - зли и добри. Неговата любов е без­гранична. Той търпи много, защото разбира в коя степен на развитие се нами­ра човек и чака да дойде до съзнание и тогава го облекчава. Дори когато човек, раздразнен като лъв, е издигал гневно ръце към Бога и Го е хулил, и тогава Божията любов е била блага и утрайвала докрай. Никога, в никое време Той не се е отвращавал, нито е оставял човека сам. И обръща се Йов в страданията си към Господа и Му казва: „Додея ми вече, не искам да живея до века, оттегли се от мене, защото без тебе дните ми са суета. Що е човек, та да го възвеличаваш, да туряш на ума си него, да го посещаваш всяка заран и да го изкушаваш всяка минута? Докога ще се отвръщаш от мен и не ще ме оставиш нито колкото слюн­ката си да погълна? Съгреших - що мога да ти направя смотрително на человеците. Защо си ме турил за твоя цел! Станах тегота на себе си! Защо не проща­ваш престъплението ми и не отнемеш беззаконието ми! Защо изпитваш пра­ведника седем пъти, а за грешника колко си отделил?" Както виждаш, мила моя, праведният Йов говори на Господа в своята мъка, когато обезчаден, сломен, презрян от домашни, роднини и приятели, из­ложен на ругатнята на всички, той вика раздразнено, болно към Бога, да Си отнеме погледа от него и да го остави да умре, защото докато е окото Му и ръката Му над него, той ще има живот. Тук Йов показва, че Бог е вездесъщ и че нищо не може да стане без Него, нито даже слюнката да си преглътнем.[6] Ще те оставя сама да разрешиш въпроса - може ли да стават неправди пред Бо­жието зорко око и може ли то да излъже и да подкупи. Бих желала да ти открия много повече от Неговите закони, но не искам да те озадачавам така изведнъж. Не, миличка, аз от себе си нищо не мога да сторя, ако Бог не те просветли.[7] И тъй, има ли смисъл да жертвува Бог Своя единствен, единороден син за човек, който живее и умира, без да разбира Неговите закони? Той казва: „Аз дойдох за болните, за грешните да ги изкупя, а тия, които мислят, че са праведни, ще умрат в греховете си." Но тия разделения в човечеството на бо­гати и бедни, на учени и прости, на приятели и врагове, кога ще се приравнят? Не една ръка ли е създала еднакво човека? Природата кого изпъжда и казва: „Махни се, защото си дрипав"? Слънцето крие ли се от болния, когато умира? Не грее ли то еднакво и на убиеца, и на праведника? Разликата е само във вътрешното състояние на човека и в това как го той използува в единия и в другия случай. Но Божията благодат никога и от никого се не крие. О, мила моя, аз се впуснах доста далеч и може би те отегчих, но пак не се кая за това. Аз исках да знаеш, макар и малко, от това учение и да разбереш какво си ти, отде идеш и къде отиваш. За жалост, днес малцина това знаят и нито се интересуват. Не е зле да си господар, но да си справедлив. Да дадеш всекиму да живее и да се радва доколкото той чувствува и желае. Не му отне­май радостта, защото над тебе ще има по-силен, който също ще отнеме ра­достта и свободата ти. Дай на всички същества, що живеят под твоята ръка, свобода, радост, мир доколкото могат да приемат. Не ги унижавай повече, от­колкото са си те самите, нито ги издигай, преди да са сторили нещо заслужено. Така аз разбирам да си господар! Господарят трябва да бъде богат, учен, до­бър, чист, милостив, да има любов, да може да предаде всичките тези качества на слугата, а слугата да ги предаде на по-малките от себе си. Наистина, отегчих те, но аз не искам да останеш дете в своя живот и да говориш само за шеги и игри. Аз искам поне отчасти да знаеш нещо и да мо­жеш да промениш, поне малко, от своите минали дела, ако има някои криви и погрешни схващания. Защото, всички ние, ако знаехме пътя Господен и неговите справедливи закони, не щяхме да вършим толкова големи грешки, да ста­ваме врагове на своите братя и да проливаме кръв. Защото, колкото е прав единият, толкова е и другият. Никой не е съвсем прав и съвсем крив. Във всеки човек има нещо добро и за него добро Бог го пази и след милиони години. Но доволно дотук, мила ми другарке. Аз ще спра писмото си, ще те оста­вя да размишляваш и поработиш върху това. което ти дадох. И което ти е неяс но. аз ще ти го обясня. Друг път ще ти пиша и ще продължа писмото си. защото искам добре да разбереш. Не се страхувай от мен - ти не ме познаваш още. но скоро ще ме познаеш, когато се открия в своята добродетел. --------------------- [1] Из писмо на Учителя Дънов до Елена Казанлъклиева от 20.III.1915 г. (вж. „Изгревът" том VII, стр. 58 и тук, стр. 547): Любезна г-жа Елена Казанлъклиева, Получих вашето писмо. Недоразуменията често трябва да се приемат на радо сърце. Господ често опитва хората и всякога преобръща нещата да работят за добро. (...) Господ да благослови. Ч. X. В. [Честито Христовото Възкресение.] В. В. [Ваш верен] П. К Дънов [2] Еклисиаст, гл. 1 ст. 14, гл. 4 ст. 1-4, гл, 5 ст. 19. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев) [3] Писмо на Учителя Дънов до Елена Казанлъклиева (вж. „Изгревът" том VII, стр. 60 и тук, стр. 548-549): Любезна Е. Казанлъклиева, Днес получих двете ти писма и колета. Всичко в тоя свят си върви по своя определен път от Бога. Слизание и възлизание, това е терена на пътя. Промените, това са промени на страните на нещата. Промените в топлина и студ е промена във формата на материя­та. Когато едно движение по права линия от вън се превърне в движение на частиците от вътре, образува се топлина. Така и хората според движението си или се опознават, или се забравят. Когато движението е от вън, хората се забравят, кога е от вътре, се запознават. Човек е същество за сега променчиво, движи се и от вън, и от вътре. Ако ми се падне в пътя, ще посетя пак Варна. Посещавал съм я много пъти, но тя си остава се Варна от камъни само за вар. Така и София. Но тя си остава Мъдрост, знание само за себе си, за своите книжни Богове. Старото вече отлита и Божията Виделина долита до всички, които могат да я възприемат и доловят. Разкрива се Божия свят пред умове­те, сърдцата и душите на Божиите синове, Божиите деца, Слушатели, Верни и избрани. Вие може да задържите стаята и за идущия месец. Моя поздрав на всички приятели ученици и слушатели. Моето благословение на всички. (Свещеният подпис) В. К Ж. О. [Виделината, която е Живот и обич.] [4] Из писмо на Учителя Дънов до Елена Казанлъклиева от 18.II.1924 г. (вж. „Изгревът" том VII, стр. 63 и тук, стр. 550-551): Любезна Елена, (...) Но закона е, че в живота расте и вирее само това, което Бог е посадил. Учение без Любов, учение без Мъдрост, учение без Истина е само измама. Но ти стой твърдо на показаната основа. Краят, плодът е, който краси всич­ко. „Ако думите ми пребъдват във вас и ви[й] пребъдете в мене. (...) Бъдете всички умни, разглеждайте нещата дълбоко, бъдете усърдни и в постоянна молитва да имате светлината на Духа и помощта на Господа. Един Е Духа, Който раздава всичко. В Беседите ще намерите моите Слова. Слова на Истината. Това са моите дълги писма. Само Божията Любов. (Свещеният подпис) 18. II. 1924. София [5] Писмо на Учителя Дънов до Елена Казанлъклиева (вж. „Изгревът" том VII, стр. 60): Любезна Е. Казанлъклиева, Получих писмото ви. Пътят, който Господ е начертал в своя промисъл за всяка душа на земята трябва да се изходи, зададените уроци да се научат, поетата работа досвърши. Всеки трябва усърдно да търси своя пъти да пре­бъдва в него. Лутанието не е наука. Ученика като постъпи в първия клас след като го свърши успешно трябва да продължи да свърши трети, четвърти, пе­ти, шести, седми и тъй нататък. Когато някой направи дългове и ме пита що да прави, казвам му: плати ги. Когато някой е напуснал училището и ме пита що да правя, казвам му: постъпи да досвършиш. С Найден ако не можете да живее­те тогава по добър начин се разделете с негово съгласие. В Христа нито жена без мъж, нито мъж без жена може. Христовото Учение е учение на създавание характер, постоянство, търпение, развивание на Надежда, Вяра и Любов. Зе­мята я наричат плачевен юдол, място на страдания. Тук е изкуството да прео­долееш всички мъчнотии със Силата Божия и Неговата Любов. Ти се постарай сама да разрешиш тоя въпрос. Може да останеш във Вар­на, можеш да идеш в Русе, да дойдеш в София. Ако сама не ти се вдаде тогава Аз ще ти кажа. Давам ти широк избор. Аз постъпвам тъй както Господ иска на Когото Аз служа самоотвержено и зная че Неговата воля е винаги добра. Вещите ако ви се удаде случай изпратете ги, ако не, оставете ги у някои приятели или където намерите за добре. Всичко ще се уреди. Сега идат по­добри времена за работа полезна. Няма защо да се вдавате на лошите внуше­ния. Времето всичко изправя. Чистете миналото. Приемайте в себе си Божес­твения живот. Изпращам ви една беседа върху надеждата. Препишете си я и прочетете внимателно. Моя поздрав на всички приятели. Ваш (Свещеният подпис) Ж.К.В.О. [Жив е, Който ви обича] София [6] Йов, глава 6, ст. 4, ст. 8-11. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев) [7] Писмо на Учителя до Елена Казанлъклиева (вж. „Изгревът" том VII, стр. 59): София, 26. VII. 1918 г. Любезна Е. Казанлъклиева, Приключаните 200 лева в писмото ми са от Маню Райнов за вас, а 20 лв. са от Иван Русев. Те са една малка помощ в дадения случай от Господа. Употребете ги за нуждите си. Стаята задръжте и за идущия месец. Изпращам Ви сумата от 60 лв. Поздравете мадамата. Хайвера раздайте на приятелите. Има две шишета с шарлан, дайте ги на стария. Дайте му и малко захар около едно кило. Песмета задръжте за себе си, а което не може да употребите раздайте го на приятели. С приносящия изпратете, което намерите за добре. От което имате нужда услужете си. Едното шише дървено масло в горната стая задръжте го за себе си за употребление. Там гдето ви се отваря работа, стойте. За в южна България по-после. Не всичко, каквото човек чувства, мисли и преживява е вярно. Във всеки човек има много кукувичи яйца снесени, да ги мъти без да знае той. Всичко изпитвайте, доброто дръжте. Самотен е човек в света само когато греши, а когато върши Волята Божия, Господ е с него, и ангелите, и светиите. Всеки ученик на Истината трябва да си носи кръста с радост. Светлия кръст. Нинешните страдания не могат да се сравнят с бъдещата слава, коя­то има да се открие в нас. След няколко дни може да дойде още един наш поз­нат да услужи. Поздрав на всички приятели. В. В. [Ваш верен] (Свещеният подпис)

IV. Следвай пътя Из брошурата „Път" от Е. К. Бездомник (Елена Казанлъклиева) Когато бурното море на човешкия живот те заплашва със страшните си вълни и техният яростен глас те сковава от страх, вглъби се в себе си и долови гласа, който ти шепне: „Следвай пътя, Аз съм с тебе!" Когато твоята слаба ладия служи за играчка на буйните вълни, ти пак се не бой и се отдръпни в тайния кът на душата си, за да чуеш пак този глас. Вслушаш ли се по-внимателно, ти ще чуеш повече. Ето какво ще ти каже гласът: „Това бурно море и тези яростни вълни създавам Аз за тебе, за да се калиш в борбата. Само в борбата и всред изкушенията твоята душа ще заякне и ти ще научиш великия урок на смирението. Тогава всичко ще ти бъде мило в света: и приятното, и неприятното, и милото, и страшното, и безветрието, и бурята, от която тъй много се плашиш сега. Ето, Аз съм с тебе и ще ти дам от Моята сила. Но, за да станеш достоен за този Ми дар, ти трябва да подириш искрено вратата на Храма Ми, а не да се приближаваш към Мен с нечисти нозе и празна душа." „Защо си тъжен и защо се скиташ от свят в свят? Кой те принуждава да вършиш това и вечно да странствуваш? Това е твоята любов, твоята сляпа лю­бов към суетното - ти знаеш това, нали? Остави тленното и поеми ръката, коя­то ти се подава отгоре. Върви по стъпките Ми, не бой се от нищо, следвай пътя. Аз съм с тебе." * Любезна Е. Н. Казанлъклиева, Моя съвет е да имате пълна вяра и с голямо търпение да понасяте всичко за Господа. И да оставите Той да уреди всичко. Светът е училище и трябва да се научат добрите уроци, които Бог ни дава. Живота тук е кратковременен. Гледайте да добиете това, което не се разваля. Промени, измени, това са обик­новени неща за тоя свят. Вий опитвате това, което е свлякло човека от горе на долу. Обърнете очите си нагоре. Зная пътят е тесен, но е възможен. По него са вървели всички които са търсили горното Отечество Бащиния дом. Ваш верен П. К Дънов 28.I.1914, София (Писмо на Учителя до Елена Казанлъклиева от 28.I.1914 г.; вж. „Изгревът" том VII, стр. 58 и тук, стр. 540.)

III. Моята молитва в Ада Из брошурата „Път" от Е. К. Бездомник (Елена Казанлъклиева) Всеблагий Господи, обърни очите Си към мен, скитница, която иде от далечната страна на ада. Чуй молбата ми и послушай думите на моето болно сърце, изпитало хиляди болки от двуострия меч на адския властелин! Обиколи­ла съм гори и планини, дълбини и висоти - вредом Те дирих, ала нигде не Те намерих. От деня на моето непослушание, когато Те излъгах и съгреших, аз Те изгубих и в душата ми настъпи тъмнина и никога не чух вече Твоя глас. Пръв път, когато усмивката на злия дух ме измами и моето сърце се поддаде на съблазън, душата ми загуби зрак... Ала скоро тя се пробуди и възнегодува. Сърцето се усети в измама, падна в отчаяние и скръб и викаше с висок глас: Господи мой, де си?-обади се! Аз ида разкаяна - приеми ме!... Кажи ми де си, да мога да Те намеря, за да Ти кажа колко души намерих погубени в пиянство, в блуд, в кражби... И викаха ме и убеждаваха ме да влезна в тяхната дружба, защото казваха те: „Само тук утеха има." В тези часове дохаждах до полуда и скубех косите си, раздирах дрехите и проклинах сатанинската измама, която тури око на мен и ме привлече в ръцете си. Изчиствах с пост душата си, молех се денонощно, непрестанно Те виках и не оставих място, дето да не вляза и питам кой може да ми каже нещо за Тебе. И намерих най-после люде, които ми посочиха истинския път. Но преди да тръгна из тоя път, трябваше да оставя всичко, що съм придобила на земята. И аз извиках с радост в този час: - О, благодаря ви за това, що ми казахте. Нищо не искам от тази земя, даже и дрехата, която нося - вземете я, защото и тя е шита тук и не искам нищо друго освен свободата, която изгубих. Господи, при Тебе идвам пак, за мен няма нигде добро без Тебе. Ти си животът ми - не ме отхвърляй!... Към Теб повдигам ръцете си - не ме оставяй! Ти пълниш душата ми с прясна роса всяка заран и навлажняваш посаденото в нея; пращаш влага, орачи да я изорат и сеячи да я посеят. При това Ти не забравяш да изпратиш Твоето животворно слънце да стопли земята, която да­ва своите сокове за младото и крехко стебло. Във всички Твои добрини Те познавам, защото страданията, които изпитах, ме научиха на това. Ти даваш слънце и радост на всяка твар; Ти заповядваш и всеки тръгва по своя път. Който Те слуша, расте и напредва, а който изменя, пращаш го в страдания. Твоето наказание е радост за мен - Ти ме изпитваш. И често аз плачех, скър­бях горчиво без спир, като дете без майка, което с нищо не може да се утеши. Тогава паднах на земята, обляна в сълзи и рекох на тъгата: вземи ме ти!... Отнесе ме вълна безкрайна, която леко и предпазливо ме носеше през голямото пространство. Небето блесна пред мен с чудна синина и всичко се откри в безкрайна хубост... И мракът в миг изчезна из моята душа и ледът се стопи. Сълзите ми се обърнаха на изворчета - хубави и бистри, които тихо излизаха от сгрятата земя. А слънцето грееше тъй светло със своите златни лъчи, че всеки лъч кротко ме галеше по тялото и събуждаше всяка замръзнала клетка и вливаше й живот. Зачуруликаха сладкопойните птички навсякъде и малките трудолюбиви пчелички си хвъркаха леко и взимаха медения прашец от разтворените чашки. Каква любов, О Боже, имаш Ти! Не за това ли плаках толкова векове?... В Теб животът е благ и обилен, ето в него съм и аз сега. При Теб е животът само, при Теб сърцето е радостно, доволно, при Теб има усмивки, блага, при Теб всеки е доволен и работи свободно, без да го насилва някой и пее в радост до забрава... А вълни на безгранична радост ме понесоха към вечната и незаменима любов. Ето слушай, слушай моята сладка песен, която Ти давам от моето болно сърце. Виж как Ти пея и ще пея безспир! Примките на лукавия добре научих, лъжите също, сплетните на злата умисъл добре проучих, защото всред тях отраснах. Ще се върна отново на земята само за Теб и за моите братя, които оста­вих в нещастен пир. Упоени в сласт, те просмукваха последните сокове на тяхната душа и викаха безумно: „тука е животът". Ще им кажа, че там негде има друг блажен, топъл и пролетен мир, дето милват чисто и безкористно, дето дават живот, дето има вечно слънце, що грей и не залязва никога. Там, там ще ви заведа, елате, милички мои, ще ядете от небесната манна до насита. Така аз пеях и носеха ме тези хубави и мили вълни и сякаш душата ми ставаше все по- бодра и по-силна. - Коя е тази мила сила, що ме носи, не мога ли да зная? - попитах вед­нъж и тиха усмивка се показа над моето лице. - Чадо, доволна ли си сега? ... - О, Ангел ли си, или сам Господ?... - извиках аз. - Успокой се, чадо, и виж, погледни ме! - Но ръка блага се сложи над моето измъчено лице, притисна се то негде неусетно и чух сърцето - то заби. - Боже!... Господи, Спасителю... - Радостта бе голяма за мен. От такава голяма скръб и тъга, изведнъж в блаженство, о, то е сън!... Но и сън да е, пак е много, Боже!... В този велик час, когато всичко бе спряло за мен, дочух мил глас, който шепнеше и разливаше се като аромат в душата: „Почивка ти давам сега." „Иди и кажи на твоите братя, паднали в мрак и невежество, че Аз съм жив. Кажи им, че Аз съм все същият, кротък и благ; ще чакам още малко време, доде­то взема тези викащи, кат теб, пробудени души. Ще им покажа знамения, чрез които ще ги претопя. Иди си, чадо, с чиста вяра и надежда блага, знай, че любов­та те следва и не ще те остави докрай!" Събудих се кат от сън, но цяла в пот обляна, като пътник, който иде отдалеч. На душата ми радост, на тялото леко и чувствах, че бях малко дете, като в най-ранните години. А сега що ми предстои в живота? Почвам в името на Великата любов да търся моите братя, които викат към Него, за да им помогна в скръбта. О, братя на скръбта, в които се пробудила искрата на Великата Душа, елате при мене, аз ще ви покажа що казва любовта. * * * Е. Любовта дълготърпи, благосклонна е, не завижда, не се превъзнася, не дири своето си, не се раздражава, не мисли зло, на неправдата се не радва, а сърадва се на Истината. Не са всичките цветя на полето с еднакъв мирис. И не всички души са на еднакъв уровен на развитие. И не можем от всички да очаква­ме еднакъв плод. Само Господ е в сила да преобръща злото, да работи за добро. И религиозните хора си имат своите особености. Някои хора Божествената Любов ги прави като рози, а други като тръни. Някои прави като сочни смокви, а други като стипчиви трънки. И всеки се стреми според разбиранието си. Трябва Мъдрост, трябва знание. Трябва сила и търпение, да се победи злото в човека. Който иска да следва Господа, трябва да дигне своя кръст и да го носи с търпение и радост. В кръста е скрита и смъртта, и Животът, и радостта, и скръбта, и славата, и безчестието. В него са скрити Любовта и възкресението. Блажен, който разбира. (Свещеният подпис) 10.II.1912 г., София * * * София, 22, III. Любезна Еленке, В материалния свят човек трябва да има познания. Всеки човек трябва да е роден за една работа Ако дойдете в София, ще имате други мъчнотии, вие вече бяхте. В работата ви трябва постоянство, учение и да се съобразява човек с условията. Не трябва тъй скоро да се обезсърчаваш. Кармата на Найдена не е от най-добрите. Не може и да му върви тъй лесно. Ще се уреди. Само Божията Любов (Свещеният подпис) (Писма на Учителя до Елена Казанлъклиева. Вж. „Изгревът" том VII, стр. 57-58.)

II. Към моето сърце Из брошурата „Път" от Е. К. Бездомник (Елена Казанлъклиева) Що е това, що става с тебе, сърце? Ти вече престана да скърбиш, преста­на да живееш в онова върховно блаженство, което е най-скъпо. Но аз не раз­бирам що искаш сега. От що си недоволно? Защо туптиш? Какво искаш? - Кажи! Аз имам в моя живот дни на страдания, които високо ценя, и през най- тежките дни на изпитания, аз никога не оставих мъглата дълго да стои пред мен. Когато някога за миг ме завлечеш в суета и искаш да бъда роб на това, що умира и обещаваш ми суетна радост, тъкмо тогава моята радост престава и жаля горчиво за предишната тъга. Тя буди в душата ми свежестта и нивга не съм била тъй спокойна и весела, освен когато сълзите сладко текат и го про­низват болно. Когато преминат през него, то става чисто като кристал. О, има дни, сърце, които са скъпи за мен. Когато си пропито от висши желания, които като огън парят и ден, и нощ в моята душа, в тези дни аз виж­дам всичката човешка неволя, горчивите страдания и страшните беди. Те като траур обгръщат младата девойка, в която за миг угасва пламъкът на нейните светли бъднини. Горяща за живот, отворила обятия за работа, тя навеся загас­нали очи към земята и замира нейното сърце. Обичам те, о сърце, в тези дни. Скъпи са те за мен. И търся ги ден и нощ, искам да ги намеря, да се свия при тях като страдалец, който простенва отдън душа. Аз искам да съм в тази ужасна болка, да дълбая със своята ръка тази рана до кръв, за да изчистя и изхвърля всичката гнилота, която вони, докато стане безчувствено моето сърце. Обичам тия дни на мъки и страдания. Те са най-чистият човешки разумен живот, който възражда душата. О, скъпи са тия дни за мен, мило сърце! И когато ти издържиш мъченията и превиваш се като смъртник в последен час, аз привет ти пращам! Херой си в подвига, върви напред! Там на върха на лобната Голгота ще те разпънат на кръст и горчивата чаша ще изпиеш докрай и ще кажеш: „Свърши се!" О, тогава ще приемеш пламък за вечни дни и ще носиш мир и добрини. Ти сега, сърце, в тъга си за целий свят. И като непразно се мъчиш да възродиш света. Ти донесе този ужас на адски злини и ти ще изкупиш със страдания, скръб и беди. Скърби за тези млади момци, що леят кръв! Сдробените им на части тела огрява ги силното слънце и лунната вечер за позор на земята. Изплащай скъпо, о сърце, превивай се по-дълбоко! Малка е тази мъка. По-голяма има, която облива не с пот челото, а с кръв, защото ти за своята алчност безсрамно продаде млади деца за пари. И в миг сърце ми се сви и престана да тупти. Умря ли то сега - не зная, но в миг трепет го обхвана и от страшен вик се порази. Огън, буря, дим, лава - всичко кипи на бойното поле, обхванато от пламъ­ците на хвърлените гранати, които като светкавици падат по изгорялата земя. За миг се представи пред мен страшната сцена. Пюф, пиюф, пюф, прелитат непрес­танно, кат пороен дъжд гранати и разстила се огънят по черната огоряла земя. Големи пропасти се отваряха и жадно обгръщаха хвърчащите млади сили. О, тежък ден е днес, ден на ужасна смърт, която простираше своя безжа­лостен сърп из света. Виждам страшна картина: човеци горят, пламтят като факли, подпалени от силен взрив, бягат по полето и с вик искат помощ. Горят долини, горят дървета, горят камъни и треви, птичките лудо хвърчат, а животни бягат и реват. Жалки човече, ти пръв обрече на жертва своя брат! Ти сътвори това ад­ско оръдие, което в миг изгаря всичко по земята и оставяш следи на скръб и печал. Превива колене, пречупва врат на неправдата нечестна, а продава бра­та си в тегло. Всичко в света се омърси и обезсрами. Окото привикна на зрелища най- низки и най-долни! Ето, идат майки обезумели, със сила кат същи вихър, изсъхнали, почер­нели, опрашени, побелели от прах, тичат по стръмен път, викат отчаяно, чупят ръце към небото, викат за помощ... Боже!... Стига! Спри!... О, Боже святи и прави, повели и спри!... Не си ли Ти Бог на любовта?... Не си ли Бог на милостта?... Не страда ли за тез, що съдиш сега?... Ти понесе тежкия Си кръст към Голгота с радост и изранен от тежки уда­ри и прости на тези, които викаха след Тебе: „разпни го, разпни!..." Но и за тази кръв Ти тогава предрече и за тия страшни дни каза. „Горко на тия майки, които ще раждат в тия дни и които ще кърмят чадата си." Но колкото и да е оскърбено Твоето Божествено сърце, то пак е пълно с любов. Покажи, о Боже Велики, че Ти си силен, че любиш чадата Си, даже и вероломните, които вършат престъпления. Напомни им, че се забравят в своя­та гордост и като хала се въртят по земята и трошат без жал всичко, що си създал. Кажи им сладки думи на живот, да чуят отново сега, че мир Ти пожела. Земята изсъхна, изгоря. Пресъхнаха реки и извори без капка вода, а тез трупове, що лежат безброй, задавят - не се живей. Човешкото сърце се озвери, изпълни се с кръв, защото пусна в сърцето си оня лукав дух, който жадно е отворил своето алчно жило и смуче кръвта на толкова млади сили... Покърти се дълбоко душата ми. Спрях дъх от жал, защото сърцето е сла­бо, не може да издържи, а духът ми се отнесе далек от моето тяло. Тъгата ми се сля със скръбните сърца на отчаяните майки, а духът сво­бодно излезе на високия връх, като че не искаше да чува скръбта. Но отчаяни­ят вик на тези оскърбени майки се носеше чак до мен. Аз виках от върха, но ехото глухо оставаше и сякаш губеше се безследно. Господи, Господи, виках аз към небето, послушай не мен, а гласа на тия майки, които викат с последни сили. Моята молба е студена, не можеш да я чуеш, но чуй горещата молба със сълзи и смили се!... Ти благ си - аз зная. Ти любиш всички на земята - недей оставя в мъка тез майки сега, когато толкова страдат техните сърца. И плаках аз горко, тъй както плаче дете, оставено сред страшните ужаси и не знае що трябва да стори. И отново пак виковете на отчаяните майки долитаха до мен и будеха ду­шата ми. Отново почувствувах болката на моето морно сърце. Ето пред мен старец с блага усмивка, с посъх в ръка слиза от планината, доближава се до мен и кротко ми шепне: „Ти плачеш, чадо? И защо?... За безу­мието човешко? Стани! Безумните безумие раждат и когато го родят, още по- тежко става за тях. В безумието човек се учи и когато сам в страдания се къпе, той става чист. Бог е любов, но що е отговорен за тези страдания? Ще плаща всеки за своя дял и ще вземе награда за вечна отплата. Та не знаеш ли, че Бог е спра­ведлив? Скръб, чадо, скръб по-голяма иде, каквато още не си видяла. Но в таз велика скръб светите и чисти люде ще се родят и с нови сърца ще обновят света." Любезна Г-жа Е Казанлъклиева, Получих вашето писмо. Господ да ви благослови. Всичко което вършите, вършете с Божествено мълчание. Вяра и упование в живия Господ, Който говори навсякъде. Аз ще уредя всичко постепенно. Господ Бог мой ще извърши Своето Дело (...). Живейте с Духа на Любовта. Бог е с нас. Нека да вършим добрата Му Воля, Правдата на Неговото царство и Славата на неговото име. Ваш верен. (Свещения подпис) П. К. Дънов. (Из писмо на Учителя Дънов от 28.IX.1917 г. от Варна до Елена Казанлъклиева; вж. "Изгревът", том VII, стр. 58 и тук). ]

VII. Мара Белчева и истинският Учител Бележки на съставителя Вергилий Кръстев 1. За Мара Белчева съм слушал от учителката си по литература Михай­лова, беше възрастна жена, познаваше лично поетите преди 9.IX.1944 г. Разказ­ваше за личния им живот интересни неща, които не са включени в техните автобиографии. Тогава се е носел слух, че Мара Белчева не е поетеса, а такава я е направил Пенчо Славейков. Който познава биографията на Пенчо Славей­ков, ще да знае, че това е лъжа. 2. За Мара Белчева съм слушал много от Галилей Величков, че е била светска дама с маниери и обноски и е била така естествена, че е покорявала всичко наоколо. А Учителят я е приемал, седели са под лешниците на „Изгрева", разговаряли се и Учителят й е разказвал анекдоти, забавни истории и тя с кръшния си смях и при това непринудено е огласявала целия „Изгрев". Онова, на което тя е била свикнала във висшето общество, Учителят го е поднасял, за да може една душа да се доближи до Бога и Неговото Слово. А какво после се случва? 3. Фаталната жена. Това се отнася за Мара Белчева. Останалите в Бъл­гария руски офицери след Руско-турската война 1877-1878 г., с която България получава независимост, се дуелират заради Мара Белчева. Двама от тях са отзовани веднага в Русия от княз Дондуков, за наказание, че са се дуелирали за жена и при това българка. 4. Мара Белчева се омъжва за Христо Белчев. През 1891 г. мъжът й Христо Белчев, като министър на финансите, разхождайки се със Стефан Стамболов, бива разстрелян. Всички са смятали, че куршумът е бил насочен за Стамболов, но по погрешка е бил убит министър Белчев. Но това не е вярно. Стамболов е ходил при една ясновидка, която му предсказала кога ще бъде насечен и точно къде. И Стамболов е знаел това и на уречения ден е знаел, че ще бъде посечен, но е посрещнал открито покушението си. И заради това убийство, на министър Белчев, Стамболов въвежда военна диктатура и започва разправа с противни­ците си. Спомням си, моят дядо разправяше, че при Стамболов режимът е бил много диктаторски и е надминал 10 пъти турците. А Стамболов има едно стихо­творение, отпечатано заедно с Ботевите стихотворения: Не щеме ний богатство, не щеме ний пари, а искаме свобода и народни добрини! И накрая този идеал изчезва, защото той изкупува на безценица от бяга­щите турци земята около Витоша и е станал най-големият земевладелец тогава. Представяте ли си пред какъв изпит е била поставена неговата поезия, която почти е била съпроводена с подходящи мелодии и цялата хъшовска емиграция до 1878 г. я е пяла, дори и след Освобождението. Колкото е по-висок идеалът, толкова е по-голям изпитът и толкова от по-високо се пада и падението надолу е по-голямо. 5. Мара Белчева остава вдовица на 23 години. Тогава княгиня Клементина я поканва за дворцова дама в двореца на цар Фердинанд. Царят е започнал да я ухажва и е искал да я направи любовница. Но тя го отхвърля. Тя била изгонена от двореца и освен това й намалили наполовина пенсията, която е взимала за убития си мъж Христо Белчев - който е бил министър. Така живее в мизерия. 6. Мара Белчева се среща с Пенчо Славейков и става неразделна негова спътница. На 18-годишна възраст, след каране на кънки Пенчо пада в ледената вода на река Марица през месец януари и вдървен го докарали у дома. Получава остър артрит, загубил си говора, не могъл да ходи, едва пристъпвал. Тя станала негова спътница. Но гражданството на София посрещнало на нож тази връзка и насочили всичката си омраза към Пенчо, понеже бил недъгав, а е ходил с такава красива жена. А той нарочно ги дразнел, като се облягал на ръката й при техните разходки по софийските улици. Накрая Пенчо не издържа и напуска България през 1911 год. завинаги. Той напуска заради нападките срещу него, предизвикани от завистта на хората към хубавата жена. Казвали са: „Куц, кьорав и сакат, а води под ръка ангел и жена красна." А тя продава къщата си, за да осигури лечението му в Италия. Връща се в София като бедна вдовица. 7. През 1925 год. тя се запознава с Учителя Дънов, посещавала го е много пъти. Тя е представител на онези души, които е трябвало да се родят в България заради Учителя, да се образоват, изучат и да дойдат при него образовани хора. Учителят ги кани поименно, но те не идват, подгонени от общественото мнение срещу Учителя. Мара Белчева превъзмогва това. Но накрая не си издържа изпита и напуска Изгрева. 8. Но идва най-големият изпит за нея. С нея се свързва онзи предприемач, който изиграва Иван Радославов и който разрушава след това салона на ул. „Оборище" 14. Взема й парите, с обещанието, че ще й построи къща, и я измамва. А той се е представял като последовател на Учителя Дънов. Тя била толкова разочарована, изиграна, че напуска Изгрева и скъсва всички връзки с учени­ците, дори и с Учителя Дънов. Това е развръзката. Жестока, коварна и поучител­на за другите. А Учението на Учителя Дънов се заключава в една дума: „Чистота". За предприемача-измамник виж в „Изгревът" том I с. 583-584, „Изгревът" том V, с. 474-477, „Изгревът" том IX, с. 168-169. А за измамника виж в „Изгревът" том IX с. 172-174. 9. Мара Белчева започва да публикува стихотворения в сп. „Житно зърно" от 1928 г. от кн. 3., та чак до 1931 год. След 1925 г. тя се запознава с Учителя Петър Дънов и Неговите последователи. За списание „Житно зърно" вж. „Изгре­вът" том II с. 215-217; Как се издаваше сп. „Житно зърно" - вж. „Изгревът" том IX с. 736-744. 10. Творчеството на Мара Белчева е застъпено още от 1922 г. в сп. „Все­мирна летопис". Мара Белчева познава издателя му Иван Толев и съвремен­ниците му. За него вж. „Изгревът" том XV с. 583-875. 11. Мара Белчева е публикувала стихотворения във в. „Живот", излизащ през 1929 г. А редактор на това списание е Любомир Лулчев. Тя е имала много срещи с него и всички негови пророчества за нея се сбъдват. 12. Тук представихме нейната поезия, която е свързана с идеите на Уче­нието на Учителя. По този начин тя влиза заслужено в поредицата „Изгревът". Спомням си, през 1990 г. някои намериха нейния машинописен текст, който години се размножаваше на пищуща машина, и го публикуваха. Прегледах го. Знаех, че го правят нарочно, за да попречат на поредицата „Изгревът", която още не беше почнала да излиза на бял свят. Тези, които го отпечатаха, не знаеха нищо за нея и нямаше от кого да узнаят. Аз бях ги изпреварил и записал всичко за нея. Имах план, имах програма и имах концепция за нея. Ето сега го изпълня­вам и я представям в „Изгревът". Но онези си свършиха работата. Бяха изпрате­ни да пречат и да опорочават. 13. Тя беше една от душите, изпратени от Невидимия свят да се родят между българите, да се срещне с Учителя и да работи за Учението Му. Слезна, срещна се с Него, но не можа да си издържи изпита до края. Последният изпит е да познаеш истинския си Учител. Учителят Дънов разказва, че последният изпит на ученика е изпитът за различаването. Ще поставят ученика в една стая и в нея ще има десет учители в един и същи образ. И ученикът от тези десет образи живи трябва да избере и да посочи само един образ. И трябва да познае истинския Учител, който е един от десетте. Посочи ли го, то останалите си свалят брадите и виждаш обикновени хора, дегизирали се като Учителя Дънов. Ако посочиш един от деветте лъжливи учители, то всички стоят и ти се усмихват. Ти се проваляш на изпита по различаването. Това е най-страшният изпит на учени­ка - да различи, да познае истинския си Учител от мнозинството идоли на човечеството. 14. Ето това е задачата на „Изгревът". Да посочи пътя на ученика, за да дойде до последния си изпит по „различаване". Да познае, да различи Истин­ския си Учител - Всемировият Учител Беинса Дуно, Който е приел образа на Бога, защото Словото Му е Слово на Истинския Бог. Амин. Вергилий Кръстев 6 октомври 2002 г., 13-13.40 ч. 15. И за доказателство на нейния Път ще представим нейното собствено пророчество, написано в три стихотворения. 16. Това е „Осенение" от Божествения план за пътя на пробудената душа. 17. „Молитва за душата", която да се слее с душите, които вървят в пътя на светлината. 18. „Светият", дошел в човешкия род, със сияние в плът лъчезарна, за да запечати с огън Словото си за малцината избрани. А това Слово е Словото на Учителят - Беинса Дуно. Мара Белчева Три стихотворения ОСЕНЕНИЕ I Кога ме осени Божествения плам и ме обжегне, всичко е магия около мен: Ей малката келия превръща се в старинен храм и всичко в нея на молитва ме зове: - Портретите - икони по стените - изничат в рамките си веч изтрити, - далечни, свидни гласове - Във тоз, във онзи поглед, нявга въглен жив, сърдце ми изгоря като измирна... А моята душа - речица мирна - не вика вятъра игрив да я вълнува. Тя оглежда своя бряг, - изваяните скали белогръди и туй, което в нея ще пребъде. Небето бяга с нейния бяг. МОЛИТВА ЗА ДУШАТА I I Сама във гроба искам да почивам. И никой да не знай къде е той. Да ми кадят, с молитва мълчалива, мъглите вечния покой. В кандилото ми да гори луната. И времето - невидимия стан - ту пъстрия килим връх мен да мята, - ту непорочния саван. И пролетния вихър да отвее на спомените черните петна. Душа с душите ясни да се слее в пътеводител - светлина. СВЯТИЯТ III Той беше чист. Той беше свят. Той беше кръст и дело. С рода човешки беше слят. Сияние го огрело. Тъй фокус той на светлина, когато всичко спяло, през камък мина, през стена с плътта си лъчезарна. И не веднаж във тишина на своите се мерна. Подир смъртта си заживя и във всяка душа вярна Той запечата сонм слова със огън издълбани. И тъй на кръста прикова малцината избрани. (Сп. „Завети", год. III, (1936), с. 110)

6. „Завети", год. IV (1937), кн. 2, с. 40 Спомените вълнуват: С МАРА БЕЛЧЕВА В ЮНДОЛА Който е чул нейния млад и кръшен смях, с лъкатушен сякаш от някаква детска наивност, ще си каже: Мара Белчева няма да умре, тя ще живее не само рамо до рамо със своя велик другар Пенчо Славейков, тя ще живее не само със своите примирени и мъдри песни, но тя ще живее и като рядък образ на жена, отразила с целия плам на сърцето си жаждата за младост и красота. Мара Белчева ме гледа със своите лъчезарни очи, в които се кръстосват двойни пламъци: пламъците на душата й, серафично бели в последните години, и пламъците на разпалената камина. Ние седим пред разпалената камина и меката топлина изсушава влажния въздух, който нахлува отвън. Защото вечерите на Юндола са влажни и доста хладни. Някаква слука ме доведе насам, за да търся вилата на едно познато се­мейство. Като не намерих домакините в къщи, аз се разположих на поляната и извадих ръкоделие. Не минаха тъй десетина минути, гледам, към мен се прибли­жава жена, непозната, и ми казва: - Г-жа Белчева ви вика при нея. Тя е вътре, в стаята си. Аз знаех, че г-жа Белчева е на Юндола и се канех някой ден да я посетя, но не знаех точно къде е виличката й. Сега, каква случайност! Скокнах бърже и се отправих насреща към малката бяла къщица, с дървен балкон на покрива! Ето по кои стъпала душата й възлиза всяка сутрин, за да се моли Богу и на светлината! Тук, на хиляда и двеста метра, тя пак търси да се възвиси от земята, тя си издига малка кула, за да е по-близо до звездите! - Видях ви там на поляната и ви познах! Изпратих Геновева да ви повика да дойдете на камина - и тя показа буйно пламналата камина, където пращяха сухи борови съчки - и като ми подаде сърдечно ръце, привлече ме да седна срещу нея край огъня. - Колко сте порастнала! Десетина години има от нашата първа среща. Тогава бяхте малко момиче с големи черни очи. Още помня очите ви... Очите ви от нашата първа среща... Я да видя, и сега са същите... Тя се смее. Смея се и аз. Ние се гледаме продължително, държим ръцете си, погледът ми се къпе в светлината на нейния поглед, като в някакво дълбоко, стихнало езеро... Спи езерото: белостволи буки Над него свождат вити гранки, И в тихите му тъмни глъбини Преплитат отразени сянки. Отразени сенки... Сенките на един богат живот, преминал в съзерцание и молитва! Гледам я: другарката, сестрата, свидното дете на нашия най-голям поет! Лицето е бледо и изпито, носещо браздите на мисълта и тънките извилини на дълбокото чувство! Но с каква антична красота се открояват чертите на това лице върху белия фон на нейната Юндолска стая: просто дървено легло, маса, стол, камина - това е всичко. Да, това е всичко, но тук има една жива душа, трептяща с всичките трепети на земята и на небето, и после, там вън са планините, боровите гори, зрелите ниви, купите сено, сините метличини сред житата и после този въздух, който те опиянява и те прави млад и весел и ти казва: живей, живей, радвай се на живота, славослови живота! - Тук живея съвсем сама. Трябва ми пълна почивка. Дългите разговори ме уморяват, но вие идвайте. С вас се разбираме и когато мълчим. И така мина­ват минути, часове, неусетно, леко. Говорим за Париж, за Италия... за Пенчо. - Понякога ми досаждат много с въпроси за живота ми с Пенчо Славейков. За да се разбере този живот, трябва тънка душа... Някаква голяма болка се топи в гласа й, в очите й... Великият покойник се изправя между нас. И ние се заслушваме в неговото безмълвие. Сега Мара Белчева е сянка от отвъдния свят. Лятото на 1936 година беше нейното последно лято на Юндола. Последно лято на земята. Последно лято на живота й. Нейната малка бяла къщица на Родопите ще стане храм за поклонниците, които дълго след нея ще дирят още... ... На прага стъпки... Мария Радева

5. „Завети", год. IV (1937), кн. 1, с. 17-18 СВЕТЛАТА ПЪТЕКА СЛЕД МАРА БЕЛЧЕВА В памет на Мара Белчева И Мара Белчева си отиде. Последната нишка, която свързваше две поко­ления, колкото близки по време, толкова и разнородни по дух, се скъса. Брой­ката писатели, която даде нейната зрелост и художествената багра на предвоен­ната ни литература, със смъртта на Мара Белчева слиза от сцената на културната ни общественост, за да заживее в съзнанието на бъдните поколения като най- интересен момент, който българският творчески дух е отбелязал по пътя на своето утвърждение. Историкът, който в бъдеще ще преценява литературните факти от зрител­ния ъгъл на своята обективност, ще определи предно място на Мара Белчева сред представителите на художествената мисъл у нас. Наред с нейното литера­турно дело, което крие в себе си утаяванията на един светъл творчески дух, той ще изтъкне и оная нравствена чистота на Мара Белчева, която я сроди с Пенчо Славейков, за да му стане отпосле опора и насърдчение в непосилната и неблагодарна борба на поета-философ за преодоляване на нашата сурова и първична културна общественост. Излишно е да се поставя въпросът какво би бил Пенчо Славейков без нравственото обаяние на Мара Белчева. Нима неговите писма не са най-ярко доказателство за огромното влияние, което тя е оказала както върху творчест­вото му, така и върху жизнения му път. Но наред с тая огромна грижа на Мара Белчева, която тя имаше към Пенчо Славейков, не по-малко внимание заслужават и нейните песни, отронени в моменти на съзерцание и размисъл. Желания, надежди, суета, от мене пъстри птици отлетяха. Мъглите като песен прелетяха на тихата поляна на скръбта. Горното четиристишие напълно определя творческия темперамент на Мара Белчева. То отбулва замечтания профил на една жена, чиито засенени от лека умора очи реят погледа си в розовата мъгла на миналото. Поетесата не живее с тревогите на своето време. Тя се е надмогнала над действителността. Проявите на обективния живот я интересуват дотолкова, доколкото могат да възпроизведат във въображението й един пъстър свят от безплътни образи и видения - отглас на някогашни впечатления и изживявания. Мара Белчева е заключила сърдцето си за възторзите, радостите, скърби­те и крушенията на другите. Тя живее изключително със себе си и в себе си. Трагичното чувство за самотата и изоставеността у нея е силно развито. То подхранва оная дълбока меланхолия и примирение със съдбата, които намират израз в миньорния тон на всичките й песни. В тях острият вик на отчаянието е заглушен, сподавен, за да отстъпи място на една смирена резигнация: На свое слънце грее се душата. И във кристалний дом на тишината Не влиза времето с човешки час. Мъглата радостта й не смущава, Не чуе стъпки на човешка слава - Заслушана е само в Божий глас. Мара Белчева е индивидуалистка от най-чиста проба. У нея субективното чувство определя изцяло отношението й към света. Облъхната от идейните и естетически разбирания на Пенчо Славейков, които у нея губят борческия си патос и философската си задълбоченост, в своята поезия тя възкресява оная лека романтика, на която липсва стихийност в чувствата и плътност в образите. Гамата на нейните изживявания, макар и пъстра по колорит, отбелязва главно два съществени елемента: любовта и мистичното чувство към света. За разлика от всички други поетеси, любовта у Мара Белчева не е една сляпа, демонична стихия, която изпепелява душата, за да остави след себе си парливата болка от едно голямо страдание, а плахо чувство, запалило в очите пламъка на невнятния копнеж и на вярата. Стиховете, през които преминава трепетът на любовта, са облъхнати от нежния парфюм на една чиста лиричност и сърдечна топлота: Свърши се играта, Млъкна песента. Той и тя в душата с звукове - цветя свиха и завиха вън града сами. И после: Черен скут разгънал паркът мълчалив, дето се извива глъхналият път, дето мълчаливо сенки две вървят. Грубата еротика е чужда за творчеството на поетесата. В него тя отразява душевните трепети, леките усещания, но не и суровото и първично чувство на любовта. Само понякога спомените, като плахи гълъби, с излекото пърхане на своите криле, докосват душата й, за да събудят едно колкото нетрайно, толкова и смътно желание: Да можех пак на твоите гърди глава да приклоня, - от твоите очи звезди да пия светлина. Простряла бих аз мост върху света от своята тъга, - да стигнех твоите уста, - на моя сън брега. Любовната лирика на Мара Белчева отразява един важен момент от пси­хиката на българската жена изобщо. В нея намират израз всички ония чувства, настроения и помисли, които са вълнували женската душа някога. Тяхната чисто­та и непорочност са запазили напълно първичната си свежест и неподправена красота. В това се крие и ценността на тоя дял от творчеството на поетесата. Крайният индивидуализъм у Мара Белчева, при особената структура на нейния дух, я кара често да скъсва нишките с реалния свят, за да се понесе из тъмните лабиринти на един религиозен мистицизъм. Тогава времето спира своя ход. Пространството губи измеренията си. Една невидима ръка изтрива контури­те на видимия свят. В такива моменти поетесата се сили да разгадае тайните на битието, да намери ключа, с който да отвори дверите на отвъдното, идеалното. Тя търси оня невидим Бог, който „навсякъде царува и никъде го няма": И в миг преграда между Теб и мене, и тъмен облак твоя глед засеня, като кошмар в дълбокия ми сън притискат ме небето и земята. Бучи изпод нощта река - душата: При Теб ли бяга тя, от Теб ли вън? Мара Белчева изпада често в подобни философски размисли. Нейното отношение към проблемите на битието носи един мистичен характер. Тя въз­приема света като едно тайнство, със свойствената за подобно отнасяне отвлеченост и мъглявост. Прозренията, до които се домогва поетесата, не са умозрителни построения, а чисто интуитивни долавяния. В тях има нещо тъмно и съще­временно близко до душата. В поезията на Мара Белчева заемат особено място няколко стихотворе­ния, в които импресионистичният елемент е изтъкнат на преден план. В тях поетесата проявява оригинално художествено виждане и склонност към декора­тивно изобразяване на природата: През ведрината лека на стълп се вий димът - на стряхата сънят. И вий се той полека нагоре - и изчезва едва съзиран там, на слънчевия плам, в огреяната бездна. В тая пейзажна лирика, изпъстрена със свежи образи и топли акварелни тонове, Мара Белчева проявява богата творческа фантазия. За съжаление, тия стихотворения са на брой твърде малко, за да ни очер­таят релефно една недостатъчно застъпена в нашата поезия област. По отношение на художествените средства Мара Белчева не се отличава твърде много от останалите поети - нейни съвременници. В стихосложението тя следва традиционните форми, без да постигне нещо значително в областта на неговата музикалност и вътрешна динамика. Макар и не напълно оригинални по дух, съдържание и строеж, стиховете на Мара Белчева заемат особено място в поезията на жените-писателки. Петър Горянски

4. Сп. „Зорница", год. 51, бр. 11 (18.III.1931), с. 3 Нашите писатели МАРА БЕЛЧЕВА О, докога ще ме изпитваш, Боже? Усмихнеш се, и ето всичко може. Заслушана във топлия ти глас На Твойта нива зрее - златен клас. И блесналият сърп не ме тревожи. Света десница върху мен положи И като струна пее до захлас, В дъхът Ти, Боже, шеметний ми час. И в преграда между Теб и мен, И тъмен облак Твоя глед засеня, - Като кошмар в дълбокия ми сън. Притискат ме небето и земята Бучи изпод нощта река - душата: При Теб ли бяга тя, от Теб ли вън? Из „Избрани песни" За нея най-добре би могло да се каже, че е минала през страшните светло­сенки на Рембрант. И наистина тази горда аристократка, тази класическа, прекрасна и омагьосваща жена и голяма поетеса слезе от озарените със слънчев блясък върхове долу в низките, където я чакаше тежката сянка на земята и великото световно страдание. Тя се преля като капка роса в океана на човечеството, стана равна на всичките хора и за нея нямаше голям, нямаше и малък, само хора, само човеци, братя и сестри, с които би могла да дели всичко. И наистина каква съдба: някога жената на убития министър Христо Белчев, после другарка на безсмъртния Пенчо Славейков и сега съвсем сама. Тя е оставила всичко, отрекла се е от даровете на живота, от неговите шумни дни и пълни с тайни нощи. Тя е приела само истинния Бог на човечеството. И този Бог е изпълнил душата й. Той свети там като фар. Блести като слънце и така е тихо, така е свято там! И в тези мигове на върховно сливане с Бога, с вечността и космоса, Мара Белчева изпя песните си - тихи като въздишки на дете и изпълнени с много мъдрост и с много светлина. Това са песните на един углъбен живот, на една човешка душа, изстрадала за всичките и на жестоко ранено сърдце: Комуто се в сърдцето още ронят недоизплакани сълзи, от своя пир когото дните гонят, тъй както гонят враг врази - горко на него! Дето и да мине един е неговият път. - Дома бил той, или пък на чужбина, на свойто минало трупът понесъл, той се все и все завръща при кладенеца на скръбта, когото тъмният бръшлян обгръща с неуведаеми листа. Тя вярва във вечния живот. След великите страдания, след тежката скръб душата става свята, става безсмъртна: - „Смърт? Що е смъртта? Дълго съм мислила за това. Толкова пъти съм се срещала с нея в живота. Взела ми е най-скъпите - един след друг. Но наистина що е тя? И след всичко аз вярвам в живота. Във вечния живот, по-силен от смъртта." И тази вяра е родила най-светлия пантеизъм в българската лирика. Песни­те на Мара Белчева в голямата си част са един славослов, едно обожествяване на природата, чрез която поетесата се слива с Бога. И в това сливане идва утехата, идва щастието, идва примирението. Мара Белчева е родена на 21 септемврий 1868 година в Севлиево. Гимна­зия е завършила в Търново, а висшите си науки - във Виена и Женева. Печатала е за пръв път през 1910 г. в двата сборника „Мисъл". Тогава тя публикува два големи цикли, около 45 стихотворения: „Без шум листата капят" и „На синура на вчера и на днес". Издала е три книги: „На прага стъпки", „Сонети" и „Избрани песни". Сега поетесата работи над нова книга стихове. Вл. Русалиев

3. Сп. „Българска реч", год. XI, кн. 7 (IV.1936), с. 217-219 МАРА БЕЛЧЕВА ПОЧИНА Мара Белчева е родена в Севлиево на 8 септември 1868 година. След като свършва 5 клас в Търновската гимназия, заминава за Виена, гдето продъл­жава да учи. В 1883 година умира баща й и Мара Белчева се връща в България, като става учителка в Русе. После, през Сръбско-българската война, тя е милосърдна сестра и учителка в Софийската гимназия. В1886 година се омъжва за Христо Белчев, който в 1891 година бива убит като министър на финансите. За незначително време тя е почетна дама на княгиня Клементина. Но празният живот не е за нея. Заминава за Женева, гдето следва нова литература. В 1903 год. тя се връща и съдбата я среща с Пенчо Славейков. От тук започва най-творческият живот на Мара Белчева. Окрилена от духа на Пенчо Славейков, тя започва да пише стихове. От 1904 год. тя е редовна сътрудничка на сп. „Мисъл", редактирано от Д-р К. Кръстев. Тук тя печати своите песни - оригинални и преводни. Мара Белчева е превела „Тъй рече Заратустра" от Нитче, „Потъналата камбана" от Хауптман и много стихотворения от европейски поети. Издала е свои оригинални сбирки през 1918 г. - „На прага стъпки"; 1925 г. - „Сонети" и 1931 г. - „Избрани песни". НЕЙНИЯТ ОБРАЗ Напоследък я виждахме съвсем рядко. Тя се беше отделила от всичко и от всички, за да доживее своя земен живот като отшелница, в килията на своя дълбок духовен мир, чувствувайки връзката с умрелите по-жива, отколкото връз­ката с живите. Виждахме я рядко, но все пак, само мисълта, че тя живее между нас, тук на земята, тя - толкова нематериалистична, в този толкова материалистичен век, тя, въплъщение на женствеността, на любовта, и верността - в този век на желязото и бетона, на спекулациите и алчността, когато думите любов и вярност са изхвърлени от употреба като анахронични, - мисълта, че тя живее, ни сгрява­ше някак, даваше ни някаква духовна опора, вдъхваше ни загубената вяра, възкресяваше и осветяваше тези осмени и компрометирани понятия - човешки добродетели, които никой днешен писател не смее да напише, за да не изглежда старомоден... И макар да знаехме, че възрастта й вече клони към залез, макар да зна­ехме, че е болнава, мисълта за смърт никога не минаваше през ума ни по отноше­ние на нея, навярно именно защото тя се движеше между нас не като материал­но същество, а като дух. И както е с чувството към майка ни и баща ни - виждаме ги вече остарели, съсипани, грохнали, знаем, че и те са смъртни хора като всички, но все някак ни се струва невъзможно, те да ни оставят, да си отидат, а когато това стане, усещаме една особена, вътрешна, с нищо незапълнима празднина, - такова чувство приблизително изпитваме и сега, при смъртта на Мара Белчева. - На­вярно защото самата тя винаги се отнасяше към нас като с нейни деца. И нейният образ в нашата памет ще остане така: засмяна, добра, внимателна, никога от нищо неоплакваща се, всичко понасяща с едно върховно примирение, радваща се на чуждите успехи, доверчива, възхищаваща се с младежки жар от всичко хубаво, не вървяща, а носеща се сякаш над земята, над всекидневните дребна­вости, над човешките низости. - И вечно диреща, диреща някакъв висш смисъл, някаква висша хармония, доброта, красота. И един човешки образ и един човешки живот, издържани в своята линия открай докрай. Една външна красота, съчетана с вътрешна красота в неразривна цялост - вещо толкова рядко днес - не само като жива човешка личност, а и като идеално произведение на изкуството. Спомням си оня светъл образ за нея, който си бях създала в ученическите години, без да съм я виждала, а само от скицата й в „На острова на блажените" и от „Псалом на поета" на Пенчо Славейков. Когато десет години по-късно ме представиха на нея, оня светъл образ не се затъмни. Той не се затъмни и когато една ранна лятна сутрин я сварих на връх Мусала, обърната към изгряващото слънце. Нито пък когато случайно я намерих една вечер да пътува самотна, свита в едно третокласно купе, в чужбина... Тъй както не се затъмни и вчера, гледайки я така страшно променена от досега на смъртта, гледайки белите й мъртви коси, които така естествено се сливаха с белите кокичета на избликващата пролет и образуваха сребърен ореол около лицето й като на светица. И мисля, че духът на Пенчо Славейков я е посрещнал на прага на вечните селения все със същите безкрайно топли, незабравими думи, на които наистина струва да посветиш целия си земен живот: „Ти моя гърлице, другарко моя вярна..." Е. Багряна

2. Владимир Полянов. Срещи по дългия път. Мемоарни импресии: кн. 2 - София: Бълг. писател, 1988 г., с. 168-173 Вървяхме с Дора Габе по улица „Белчев" (днес „Гаврил Генов") в посока към „Солунска" (днес „В. Коларов"), изведнъж тя, загледана напред, каза: Ма­ра Белчева! Погледнах в посоката. Към нас идваше висока, стройна жена с особено бяло лице, поне тъй ми се стори, по-възрастна от Дора, но не повече от четири­десет и пет - петдесетгодишна. Скоро тя спря. Разцелуваха се със спътницата ми. Ръкува се с мене и сега видях очите й, излъчващи добродушие и ласка. Бях особено развълнуван - виждах я за първи път, след като бях чел и слушал тол­кова много за нея. Всъщност по това време - 1926-1928 година - тя беше вече към шестдесетгодишна, но изглеждаше по-млада и все тъй красива и със запа­зена бодрост. Но не това ме вълнуваше, а всичко, което събуди у мене срещата. Тя беше последна останала жива от кръга на списание „Мисъл" и последна жива свидетелка през най-тревожните дни от живота на Пенчо Славейков, кого­то аз слагах на най-високото място между обичните ми поети и бях истински пленен от неговия буен порив да види нашия народ културно по-издигнат и зачетен. Без да се поведе някакъв особен разговор, тя ни поведе назад към нейната квартира, дето скоро се била настанила и която се оказа на същата улица „Бел­чев" на ъгъла с улица „Парчевич". Смътно си спомням, но все ми се струва, че беше на този ъгъл, най-горният етаж - едно малко таванско жилище. Предпола­гах, че е обособено малко апартаментче, защото тя отключи вратата при стълби­щето и през един не дълъг коридор ни въведе в голяма светла стая. В коридорчето видях врати към други помещения, а в стаята нямаше легло, а някакъв миндерлък, маса, някакви дървени кресла, етажерка с много книги и желязна печка, покрита през лятото, в което се намерихме в тази стая. Но тука всичко блестеше от чистота и всичко беше бяло, дори покривката върху печката. Навън, в коридорчето, поетесата бе свалила шапката и мантото си, а в стаята, оста­нала по светла блузка и пола, изглеждаше като някакво бяло видение от далечното време, в което я виждах все още развълнуван. Може би преплитах реалността с една снимка, останала ми в паметта, в която Мара Белчева, сред голяма група мъже и жени начело с Пенчо Славейков, беше тъй облечена. Всъщ­ност ласкава, усмихната, тя весело, закачливо говореше с Дора. Явно двете имаха какво да си кажат, отдавна познати и приятелки. Но аз не можех да се откъсна от мислите и чувствата, които ме завладяваха. Тази жена ми припом­няше не само поета, с когото бе свързала живота си, и литературния кръг, на който той принадлежеше, а цялата епоха през царуването на цар Фердинанд, властвуването на Стамболов, в чието правителство нейният съпруг Белчев е министьр на финансите. Момичето, родено в охолността на богато провинциал­но семейство, е пратено от родителите си във Виена да се учи в един девичес­ки институт на обноски, езици, музика. Завърнала се вече осемнадесетгодишна в София, тя е привлечена в двореца като дама в антуража на царица Мария Луиза. Попаднала е на най-доброто място по това време в още бедна и примитив­на България. Всяко друго момиче би й завидяло! Лукс, изискани обноски, балове, празници! Може би тогава отново я вижда бъдещият й съпруг Христо Белчев, защото той я знае от времето, когато е бил чиновник в родния й град Севлиево. На осемнадесет години, тя се съгласява да се омъжи за него. В същото време напуща двореца. Нещо я отблъсква от средата, в която е попаднала, и по своя воля напуща даденото й високо място. Тя обича музиката, поезията. Има свои предпочитания между българските поети. Омаяна е от поезията на Пенчо Сла­вейков и сама вече опитва да пише. Съпругът й също не е чужд на тези интереси. На младини той също е писал и превеждал чужди автори. Семейното щастие е разтърсено от неочакваната смърт на съпруга. При една разходка заедно със своя шеф - министър Стамболов - той е застрелян в мрачината на настъпващата нощ на улицата, която по-късно е наречена на неговото име. Убиецът явно е имал за задача да убие министър-председателя, чието управление е будило немалко ненавист в много среди, но както често се случва с платените убийци, които едва познават своята жертва, сбъркал и стре­лял срещу Белчев. Обстоятелството, че през тази година на първата ни среща поетесата живееше на улицата, наречена с името на убития й съпруг, също ме увличаше да мисля и преценявам. Не смеех да попитам, правех си само мои преценки. Откривах в обстоятелството, разбира се, не носталгията на една влю­бена съпруга. Това ми се виждаше невъзможно. В живота й вече отдавна бе намесен Пенчо Славейков. По-скоро тя бе потърсила някаква защита с името на улицата, дето бе избрала да живее, припомняйки високия ранг на убития съпруг и личното си някогашно положение. Защото беше вече съвсем сама и доста позабравена. Отдавна бяха минали годините на връзката й с Пенчо Сла­вейков, чиято оценка на поетичните й опити тя бе помолила след смъртта на своя съпруг. Поетът й е познат, следила е неговото израстване като един от първите поети на страната ни, купувала е всяка негова книга като най-скъпото за нея притежание. По това време той е директор на Народния театър, а сетне директор на Народната библиотека. Но идва на власт тъй наречената народна партия, а като министър на просветата С. С. Бобчев, който не може да забрави някои изказвания на Славейков по време на свикания в София славянски събор. Поетът е за връзка с руския народ, а не с тези, които тъпчат този народ. Съвсем ясно е казал това в една реч, пренебрегнал царе и министри. Бобчев търси случай да уязви поета и издава заповед да бъде преназначен от директор на Народната библиотека за уредник на музея за училищни пособия при Министер­ството на просветата. Славейков разбира желанието на министъра да го унижи и отказва да приеме новата служба. Между това той не само е заинтересуван от поетичните опити на Мара Белчева, но избира между всичко, което е одобрил от нея, стихове за една сбирка. Тъй през 1908 година излиза отпечатана нейната първа книга „Стъпки пред прага". Минали са пет-шест години от деня, през който тя го е потърсила. Той е не много по-възрастен от нея, а тя все още е сама. През тия години тяхното познанство е прераснало в по-интимни отноше­ния толкова явно, че вече се знае от всички в малка София по това време и предизвиква доста иронични подмятания. А влюбените не се решават да напра­вят следващата стъпка, макар и желана от тях. Поетът е без работа. По това време дори един Пенчо Славейков, първенецът в литературата ни, не може да се надява много на получаваните хонорари. А тя ще загуби пенсията от мъжа си, ако се омъжи. Почитатели на поета повдигат въпроса в Народното събрание да му се даде народна пенсия съобразно вече възприетата практика към заслу­жили културни дейци. Той вече отдавна има право на това с цялото си творчество и оценките за него у нас и в чужбина. Предложението само дава възможност на долно опартизанените хора от средата на управляващите партии да забълват най-отвратителните си приказки по адрес на поета и неговия интимен живот. Огорчен, поетът избягва от България. Няколко седмици по-рано или по-късно, заминава и Мара Белчева. Двамата се срещат някъде в Швейцария. Славейков, цял живот страдащ от заболяване през детските му години, сега чувства, че в неговото тяло се е загнездила някаква нова болест. Отиват в Италия и се приютяват в едно малко село край езерото Комо. Тука поетът умира... Между Дора и домакинята всичко вече е казано, споделено. Двете говорят нещо от текущия живот. Аз дебна да чуя някоя дума, отнасяща се за миналото. Неловко ми е да задавам въпроси. Тъй тази моя първа среща с Мара Белчева отминава, без да узная нещо от миналото, което не зная. Остава ми само споме­нът от тази среща и той не угасна, подхранван от видението на бялата стая и сияещата в ласкава усмивка поетеса. Нямах повод да отида отново при нея, но ми провървя. В югозападния край на София отдавна вече бе изникнало селището на тъй наречените дъновисти - една религиозна секта, чийто основател привличаше със своите проповеди след нещастния край на войната много огорчени мъже и жени, загубили свои близки, както и всяка друга радост в самотния си живот. В селището на сектата бяха попаднали с майка си и едни мои братовчедки. Понякога ходех при тях. Бяха се настанили в една барака, както и повечето от техните съседи. През пролетта и лятото тези бараки тънеха в цветя и буйни храсти. Насреща се откри­ваше цяла Витоша и просторът към лозенските височини. Един ден тука на­близо видях Мара Белчева. Бяха минали няколко години от гостуването ми в нейната бяла стая. Тогава тя беше към шестдесетгодишна. Изминалите години не бяла я повече застарили. Виждах я как бодро стъпва. Около нея бяха станали вече доста нови неща. Бях чул за публичните й беседи за Пенчо Славейков, за издадената антология с негови стихове. Бе се появил нейният сборник „Сонети". За него писаха критични статии Владимир Василев, Васил Пундев, Малчо Нико­лов. Всички утвърждаваха възможностите й като поетеса. Излязоха и няколко нейни превода от немски език. Гледах я и се мъчех да отгатна накъде може да е тръгнала в този край. По това време нямаше много постройки в тази част на София. Всъщност това не беше част от града, а в района на горите и градините наоколо. Помислих за селището на дъновистите. Последните стихове на поете­сата, излезли в сборника „Сонети", носеха много черти на душевна смиреност и отдаване на мисли и чувства за един отвъден живот. Не я спрях, а свърнах от шосето към гората. След като тя отмина, тръгнах подир нея. Да, тя навлезе в селището с дървените бараки и скоро прекрачи в техния дъсчен храм. Когато втори път я срещнах в тази околност, идвах отсреща й и се обадих. Подхвърлих приказка, че и друг път съм я виждал насам. Тя не каза нищо за сектата на дъновистите. Заговори за самотата, за нуждата й да подиша сред природата. Изглеждаше по-бледа от друг път и тъжна. Нямаше я ласкавата усмивка, а някаква усмивка, която говореше по-скоро за горчивина и примире­ние. Едва този ден, малко отрезнял от омаята на тази жена, си дадох сметка какъв може да е бил животът й през тия години. Останала сама, след като загубва съпруг и любимия, намерила се сред един нов свят, който много малко знае за нея, загубила всичко от някога богатото бащино семейство с достатъчно възмож­ности да прати дъщеря си да учи в девически институт във Виена, останала само със своята пенсия, отдавна загубила някогашната си стойност, тя живее без никакви други доходи. Придворната дама, министерската съпруга, приятел­ката на най-големия български поет, сама талантлива поетеса, явно тя живееше в оскъдица и самота. Единственото нейно богатство са спомените. Тя не тропа на ничия врата, не споделя с никого какво е положението й - скъпи своя висок духовен ранг и тихо отминава в небитието, към което вече отдавна е устремено всичко у нея, след като е изпълнила единствената задача, която е смятала, че е длъжна да изпълни - да разкаже всичко за големия поет, умрял в нейна бли­зост. Надали тя е съзнавала, че тъй сама ще се задържи по-дълго в паметта на поколенията, които следват. Сърцето й е много чисто, за да прави такава сметка! Авторка на интимна, сърдечно вълнуваща поезия, тя е една от първите жени поетеси у нас за времето и изиграва своята роля за развитието. Неволно обаче около името си тя слага ореола на нещо повече в светлината на поета, комуто бе дала своята любов и преданост. Заболяла, умира през 1937 година. Не зная защо нищо не чух за нейната смърт и погребение. Всичко е минало тихо, в кръга на най-близките приятели и задушевните полутонове, тъй характер­ни на нейния живот и поезия.

VI. Очерци за Мара Белчева 1. Мара Белчева. Из книгата „Пенчо Славейков. Биографичен очерк" от Светослава Славейкова. Български писател, София, 1955 Извънредно жизнена натура, Пенчо Славейков обича живота, шегата, смеха. Неговият недъг обаче спъва стъпките му, отделя го от здравите хора. Невралгични и ревматични болки са го измъчвали денем и нощем. Той превъз­могвал страданията си с желязна воля и работа, издържлив до крайност. Четири - пет часа сън са му били достатъчни. В малката къща на площад „Славейков" цяла нощ прозорецът му светел. Наведен над масата, само на една свещ, той запълвал безсънните си нощи с писане. Когато Мара Белчева влиза в живота му, той става по-радостен. Облегнат на ръката на любимата, Пенчо Славейков върви по-леко по своя труден път. Мара Белчева е родена в Севлиево в 1868 г. С Пенчо те се знаят от деца, от 1879 г., когато семейството на дядо Славейков е минало през Севлиево на път за София. П. Р. Славейков е бил „стар пост" от Цариград на дядо й хаджи Ангел. Тогава Пенчо със сестра си Пенка са преспали в тяхната къща. Той бил малък, къдрав, чер и дигал прахуляка по севлиевските улици с братчетата й. Минават години. След смъртта на майка си, Мара живее при своята баба в Търново, дето следва гимназия. След това я пращат във Виена да учи. Когато в 1886 г. умира баща й, поради липса на средства, трябвало да прекъсне обра­зованието си и да се завърне в България. Станала учителка в единствената женска гимназия в София. Нейната рядка хубост и голяма за времето култура привличали вниманието на всички, които я срещали. Освен това тя имала хубав глас и пеела по концерти. Мара Ангелова - както се казва тя като момиче - е била приятелка на сестрата на Пенчо и често посещавала Славейковата къща. Седем години са били минали от първото им запознаване. От детето Пенчо не било останало нищо - само очите му блещукали. Младите момичета се интере­сували от други работи и тя обръщала малко внимание на момчето с поболи мустачки, свряно в къта и заровено в куп книги. Кой е мислил, че от него ще излезе поет! Скоро животът я отклонил по други пътища. Тя станала жена на Христо Белчев, известен български общественик, министър в кабинета на Стамболов. Няколко години след убийството на Белчев, една вечер двамата случайно се срещнали във Враца в градската градина и водили шеговит разговор. Но пак се разминали. Нижели се годините - тя прекарала тежка операция я едва останала жива. За малко време постъпила на служба при Клементина- майката на Фердинанд. Поради ухажванията и преследванията, на които била изложена от негова страна, тя била принудена много скоро да напусне длъжността си. Властният тиранин тогава намалил пенсията й и до край й пакостил, щом е имал случай за това. Отвратена от празнотата на паразитното общество, сред което живяла, тя решила да напусне за дълго София. Искала да продължи образованието си. да работи и да се занимава с писателство. Багажът й даже бил готов. Нова нейна среща с Пенчо Славейков я отклонила от намерението й да замине. Ето как описва Мара Белчева тази среща:[1] „Беше майски следобед 1903 г. Мой роднина доведе у дома Пенча. Не бях го виждала години и чувах сегиз-тогиз смътни думи за него. Бил мълчалив. Нея вечер не можах да се вредя да кажа дума. Казвам вечер, защото денят отдавна се мина, мина и вечерта в нощ, а той все разправяше. Как е невнимателен, и може ли толкова дълго да се стои. Невизитни дрехи, невизитни обръщения, думи понякога на ръба на приличието, па понякога и през ръба. Едната му обувка отдолу протъркана и ръката му все вие и опъва брадата, кой знай откога невиждала ножица. ... Същински Йеремия, слязъл от потопът на Сикстинската капела! Пророк или народен трибун би станало от него - си мислех, като гледах рошавата му глава. Нещо говори, нещо цитира, връща се пак, допълня, отбие се подир някой детайл, завърне се, тькмо когато не чакаш. На всяка наша дума: „Не е тъй!", „Да речем!" „Но..." - и помня ли ги аз всички ония изрази и думи, с които ни препречваше думите, не ни оставяше да кажем, когато и действително имаше нещо да кажем. Живот, поезия, политика, знайни и незнайни мене хора - а братовчед ми от страна само се подсмива многозначително, няколко пъти все поглежда часовника. Най-сетне и самата лампа започна да примигва и дълго след това по тротоара се счуваше тракането на бастуна му. Две сенки, които гледах от прозореца, моят роднина и той, потъваха в нощта. Какви очи! Те говореха повече и от самите негови думи. След няколко дни това същото се повтори, после потрети. Определените от по-напред дни станаха неопределени. А денят на заминаването се изгуби измежду горещите дни на прашното софийско лято". Мара Белчева става негова спътница, вдъхновителка, помощница. На нея открива той най-високите си помисли, и стремежи, най-интимните си прежи­вявания. Писмата му до нея са дневник на неговата любов. Той я нарича „другарко", „сестро", „свидно дете". Мъчно ще се намери по-хармонична двойка в нашата литература, още повече, че тя самата отдавна пише стихове. По-късно е издала три сбирки. С рядка привързаност тя посвещава живота си на Пенчо Славейков, споделяла е мизерията на неговото изгнание и е бдяла над него до последния му час. Всяка привечер тя отивала да вземе поета от Народната библиотека и двамата се упътвали към Лозенец - тяхната любима разходка. Там на високий хълм, където с теб, с другари, обичах да седя в тих разговор унесен... Въпреки своята изключителна духовна култура Пенчо Славейков понякога е като дете любопитен към неща и явления, незначителни наглед. На околните правело впечатление неговото безгрижие за материални неща и вярата му в живота. Когато излизал на полето, и най-дребното цвете, което забелязвал, го докарвало във възторг. Той се отнасял към цветята с особена нежност. Събирал ги и се кичел с тях, слагал ги между листовете на книгите си, пишел песни за тях. Особено обичал чайните рози. Вкъщи играел със своята малка племенница и в игрите ставал дете като нея, тя не го чувствувала по-възрастен. Пенчо Славейков е прекарвал вечерите си в дома на Мара Белчева, ул. „Белчев" (сега „Гаврил Генов", до Ловния дом). Понякога работел там в малката работна стая, дето се намирал шкафът с най-хубавите му книги. Тук често се събирали П. Ю. Тодоров, Ст. Михайловски, д-р Н. Михов, проф. Боян Пенев с Дора Габе, д-р Кръстев и др. Идвали и чужденци, най-много славяни - гости на столицата. Вечерите минавали в приятелски беседи и спорове. Четели стихове в ръкопис, а домакинята пеела на гостите песните на Шуберт и Шуман. Издателят Паскалев, който е присъствувал понякога на тези вечери, казва, че „щом влезнел Пенчо, цялата стая се запълвала". Неговото присъствие някак променяло на всички околни не само израза на лицето, но и мислите, като ги правело по-високи, по-живи. И той се пита какво криел този човек в себе си, че дори Мара Белчева, тази съвършена домакиня, в своя изящен дом ставала дете пред него. Той говорел за писатели, за художници и за произведенията им с такова дълбоко познаване и с толкова подробности, често най-интимни, като че ли лично и най-отблизо е познавал всички, като близки другари от детинство. „Цялата наредба у нея ми харесваше - разказва Дора Габе.[2] - Картини, книги, духовна, културна среда. Като се връщахме от Мара Белчева, Боян казваше: „При всяко наше отиване там ми се струва, че постоянно израствам." „Пенчо говореше - продължава Дора Габе - с голяма строгост за някои посредствени хора и книги. Колкото беше унищожителен, толкова беше нежен и добър. Такъв най съм го чувствувала на музикалните вечери у Маргарита Стойчева." Неговият характер, същевременно мек и упорит, е силно повлиян от поети­ческия, но непреклонен характер на баща му. Пенчо Славейков има голяма музикална култура. Негов любимец е бил Бетовен. Всяка сряда малка група приятели се събирали у пианистката Маргари­та Стойчева, на бул. „Патриарх Евтимий", да слушат музика. Неизменно тук са били Пенчо Славейков с Мара Белчева, Стоян Михайловски, Дора и Боян Пене­ви, Н. Михов. На тези музикални вечери Пенчо Славейков държал интересни, импровизирани беседи върху изпълнените творби. Той имал силно музикално чувство. Не случайно върху стиховете му е израснала цяла музикална литера­тура. С него е живяло поколение български композитори, които намериха в поезията му мотиви за своето творчество. Затова значението на Пенчо Сла­вейков за развитието на българската художествена песен е много голямо. ------------------ [1] Белчева, Мара. Бегли спомени с. 8. Към „Пенчо Славейков. Избрани съчинения", изд. Мин. на просветата 1923 г. [2] Габе, Дора. Спомени. Арх. музей Славейкови

Мара Белчева V. Стихове във в. „Живот" 1. В. „Живот", год. I, бр. 1, (22.ІІІ.1929), с. 1 Мара Белчева ПРОЛЕТ Вещица - денят вещае: Служиш, - нямаш господар, Сам си туряш ти самар. Кой ли зъл дух с теб играе? Днес богатство сам желаеш Утре - почести на цар. Запленен във земний чар Ти изпъден си от рая. Нему служиш и не грееш. Вечен враг на радостта Той разпъва в теб Христа А любов навред да сееш, изхвръкни из тоя плен: Пей със пролетния ден! 2. В. „Живот", год. I, бр. 2, (29.ІІІ.1929), с. 1 Мара Белчева Грабна ме, - с един замах на върха! Лих жребец ме носи, ноздри пърхат, Пламъци му бликат из очите. В миг, във бездната ме запокити. Мълний тресна. Тътнат небесата, с пръсти ровя гроба си в земята. Трепвам. Пак жребеца нейде цвили. Мъкна се нагоре с сетни сили. В мъката ми нещо ми се мерна, - Там от върха, зад скалата черна, ей безсмъртното око погледна в мене: - тишината всепобедна... 3. В. „Живот", год. I, бр. 14, (21.VI.1929), с. 1 Мара Белчева ЗАДУШНИЦА ... А думите им, верни и лъжливи, въздишките им, жадните уста; ръцете им и щедри и грабливи, сега бръшляна вий по тях листа... Изгнили вече лодките, веслата; земята глътна техния полет. И само по браздите на делата живее още живия завет. И нявга през забравата проблесне легенда или звук от тяхна реч - като че ли далечна вест небесна разсича тъмний облак - златен меч. И вижда погледа, в дъга пречистен, дърво изникнало до модрий свод, със златен плод отрупано, безлисто; очите на възкръсналий живот... (Публикувано и в „Избрани песни", 1931, с. 70, из „Вечният скитник ) 4. В. „Живот", год. I, бр. 5, (19.IV.1929), с. 1 Мара Белчева НАШАТА МАЙКА Света Богородице, благословена Ти светлина за хижи и палати отблеснала се в цялата вселена На Тебе всички болки са познати. В Теб, майко, се оглеждат вековете - в Теб, извор на сълзи, те черпят радост. И тоя образ в глъбини им свети, със ореола си на вечна младост. Ти вдъхновяваш майстори велики: И мене озари, благослови ме. На твоя ден ме нявга Ти повика; кажи ми що да сторя в твое име. Във чий ли двор да спра, - на чия вратня кои сълзи да изсуша на време; как Твойте святи мисли да отгатна И да закърмят Бога във сърце ми. 5. В. „Живот", год. I, бр. 14, (21.VI.1929), с. 1 Мара Белчева АПРИЛ Денят във тишината се пробуди. Молитви към олтаря му висок, летят огромни пъстри пеперуди и вият се над златния поток. А черни връх отсреща руменее, топи се на зората във дъхът. Криле отърсили петлите пеят април се е възмогнал на върхът! Със чист детински поглед той поглежда, усмихва се на птички, дървеса, очи му - животворните надежди в мъртвилото възкръсват чудеса. Работника Април, в зърите ранни, оре земята с бързи плугове, примамя пъпчици на будни грани, на служба в храма птиците зове. (Публикувано и в „Избрани песни", 1931, с. 64, из „Вечният скитник ) 6. В. „Живот", год. I, бр. 7, (3.V.1929), с. 1 Мара Белчева ВЕЛИКДЕН Разтварят се вратите, прозорците цъвтят. Край вадата върбите косите си сребрят. Зумбюли и лалета иглика, минзухар; и мъхови привети по стария дувар. Облича се гората в примяна от зумруд. На нивите в недрата възкръсва златний труд. Христовите закони са нашия подслон. В сърцата ни се рони великденския звон. ВЪЗКРЕСЕНИЕ И няма вече тук за нас разлъка, кога ми не похлопаш на вратата. И няма вече мъка... Изфръкнах из земята, - из жъртвения пламък на гърдите, от кладата изфръкнах на сърце си. Прогледнаха очите: сълзи не питат де си? И твоя-моя дух - едно е всичко. И ручея, сестра-душа, ме вика и пей в мен всяка птичка на любовта с езика... 7. В. „Живот", год. I, бр. 8, (10.V.1929), с. 1 Мара Белчева МАЙ Чуй! Нова песен пей ветреца със теменужений си глас, гора люлее младенеца, залутан в шеметен захлас. Усмивката му - всяко цвете, бий пулса му във всеки злак. В сърце му нови все полети... Подсвирнал кос му дава знак; Там над моравата зелена, измежду трепнали брези, от майския му дъх смутена, и на ресници и сълзи, насреща роза се разцъфва. Не виждал я тъй никой друг във слънчевий й поглед лъхва гласа на вечния съпруг. 8. В. „Живот", год. I, бр. 14, (21.VI.1929), с. 1 Мара Белчева ПЪТ Нагоре криволи все сам. Рой вият - жерави - години. И лута се и тук, и там, край пътища, дворци, градини. Където мина се не спря. На Мусала очите блесват; Край тях наголе се провря... Над пропасти, скали безсвестни, Зоват го златните звезди, зоват го вечерните бури, дъгата нещо му вести, през озарените лазури. Все нов нагоре криволи, стеснява се и разширява. Над превъзмогнати скали, зората с кръв го причастява. 9. В. „Живот", год. I, бр. 11, (1.VI.1929), с. 1 Мара Белчева ИЗЛЕТ Благоуханна лъхна майската зора. И черната си мантия нощта прибра. Открехват се отсреща златни двери. Призръчна Витоша криле разпери. Потрепнаха в молитва цвят и дървеса. И топъл лее се на славея гласа. Край ручея - във бяло рой дечица - разцъфнали се трънки. Кукувица изкука, скрий се, ей изкука пак и пак. Събудили се теменужки, кукуряк. Към върха се реди ме стари, млади. В сърцата рухват всичките прегради. Зелени клони - благославят ни ръце. Скалите ни посрещат с сгрено сърдце. И блика извора струи лъчисти. Очи, очи поят със мисли чисти. 10. В. „Живот", год. I, бр. 14, (21.VI.1929), с. 1 Мара Белчева ТИХАТА ПЪТЕКА Води ме тихичка пътеко, през твойто царство ме води! Прецеждаш светлината мека през изумрудени греди. И пада тя на капки златни по оживелия ти стан. Под твойте сенки благодатни минава който е избран. И всички други бяха глухи към воплите на стръмни ден... Ти само мойте устни сухи, води към извора свещен. 11. В. „Живот", год. I, бр. 13, (14.VI.1929), с. 1 Мара Белчева ПРЕВЪЗМОГВАНЕ Когато цъфнат нашите градини И птички пеят в нашите гнезда; когато небесата ни са сини и на молитвите ни зрей плода; за нас тогава всеки ден е праздник, имот наследен цялата земя. Неволите са вече думи праздни, и топла струна вечната тъма... И вихър ли забрули ни, нехайно, за да смути завързалия плод; и мечът на забулените тайни, разсякъл мрака на сърдитий свод, изпитващ вярата ни във гърдите, дълбоко вбий се в нашето сърдце, - ний пак смирено в вихра на бедите в молитва пак издигаме ръце. 12. В. „Живот", год. I, бр. 14, (21.VI.1929), с. 1 Мара Белчева ЧЕРЕШАТА Отсреща на черешовия клон най-зрялата череша гарван клъвна. И рой подире му кълвят безмълвно. Не знае гарвана закон. И ней нали е все едно, кой пръв ще я вкуси, човек ли или птица? На пролетните дървеса царица тече във нея щедра кръв. На вихъра дари от своя цвят и дъждове зелена са я брали... Сега нагиздила се със корали, на гости кани целий свет. (Публикувано и в „Избрани песни", 1931, с. 65, из „Вечния скитник ) 13. В. „Живот", год. I, бр. 15, (28.VI.1929), с. 1 Мара Белчева РУЧЕЯ Бърза ручея надолу по гърба на планината. Гърбава пътека гола слиза с него в низината. Вий се той и пей игриво, и през урви - сенки черни - змей - през клек и през коприва, губи се и пак се мерне. Във усмивката му тясна слънцето, луната влизат. И водата му все прясна и далечното му близо. През потоци, през морето, стигна ще той с песента си, - с песента си, със небето - океана беловласи. (Публикувано и в „Избрани песни", 1931, с. 81, из „Планината )

Мара Белчева IV. Из сборника „Сонети" КЪМ МУСАЛА* XX С чело открито спре на планината нощта. И там лице зад Мусала закри, все още сребрена пола повлякла в стръмний път и езерата. Към върха все - към изгрева сърцата туптят. Ей таз, ей другата скала да минем, сякаше не е била... Дано да изпревариме зората! И ето върха. Спираме вцепени: грамадна кървава глава се гурна на запада във черните вълни. Отсреща, изпод вежди разведрени, засмя се на площадката лазурна зората със рубинови страни. XXII Олтар свещен издигнали скалите, - с вълните си там езерото пее и от гредите виси полилея и буди на олтаря по стените изваяните образи на дните: отшелници, царе, архиереи, като в сърца, които спомен грее, през тиха вечер гледат се в вълните. И мълком в устието се подели, нахлуват свилената плащ прозирна молитви от кадилницата стара подета и от върховете бели... И във море молитствена измирна угасва полилея над олтаря. XXIIІ Ей, първий снег на Мусала блести. Издигат, снемат се завеси бели и снежни кораби се там повели... Към върха бързо ястреба лети. Небото в Мусала се въплъти: из неговите мисли ясночели и из недра му в бури потъмнели, обилно слънцето сега цъфти. И светят диамантни къдреците на първожреца свили на гърдите, - застанал там с ръце с свещен потир. Той пътника-поклонник причастява и тихите молитви просветлява широкий взор на неговия мир. XXIV Ветреца къдри тихите води на езерото, във полите бели на Мусала. Скалите снежночели оглеждат се във златните бразди. Там има ледено сърце в беди сковано, сълзите са го проели... и около му рибите оплели венци - от пъстри спомени следи. Вълните пеят. Тих ветреца свири. Самотен глас тук ехото си дири, и черний сфинкс на бялата скала, като съдба застанал над вълните, и ден и нощ им слуша все песните, загледан в святий лик на Мусала. XXV През борите вековни се провира змия-планинский път, и в тих завой над устието бързо слязъл той, широко пред чешмата се простира. Тя блика струйна, ден и нощ не спира. Разхлажда пътника през летний зной; за нея вече няма чужд и свой, на камъка мълчанието раздира; - през маската на стар светец говори, във храма на заслушаните бори излива се легендата света. И в папрати играе със ветреца, като че ли косите на светеца закриват и откриват му света. XXVI ...И всякак аз обичам планината! Кога се смей, когато сълзи лей, - когато лиха чорли си косата и топлий дъжд на злато се пилей. Когато спи безмълвна във мъглата и пурпурния бряст - синът й - грей до приказката златна на брезата, а старий бор за техний сън копней... Кога до нея се сниши небето И само тих на кравата звонът Старинна песен рони й в сърцето. Кога ехтят под брадва боровете, - и розовите трупи ги влекат за стрехи и ковчези в градовете. _________________________________________________ * Мара Белчева се изкачва заедно с Учителя Петър Дънов и последователите му на връх Мусала, което са правили ежегодно. (Бел. на съставителя Вергилий Кръстев).

Мара Белчева III. Стихове в сп. „Житно зърно“ 1. Сп. „Житно зърно“, год. IV, кн. 10 (II.1929 г.) Мара Белчева * Вихрушка префуча, дъжда премина на птичките през пъстрите перца. И буките наметнати с коприна отърсват младите листца. * Приказва нови приказки небето и пролетни надежди вред цъвтят. Унесен славея си пей сърцето. Усмихва се и моя стръмен път. (Публикувано под заглавие „Песен“ в „Избрани песни“, 1931, с. 82.) * II. Далеч от шум, сред планината през сенките, срещу зората; сред ароматна тишина следя си мисълта - сърна. * Към извора летя със нея със вечността си да се слея, - от там, от дето съм дошла И в миг, изчезне тя - стрела - * Звънец, провре се шум и врява, И тук отново ме смущават... Не нося ли аз своя мир, не ще го найда в цял всемир. 2. Сп. „Житно зърно“, год. V, кн. 1 (III.1929 г.) Мара Белчева ЧАДА БОЖИИ * Те влизат и излизат, - рой се нижат - и любят се, кълнат и ненавиждат, * И в плач и смех, зовят се чужд и свой. Тоз бърза, дърпа другите в застой, * заспали още в своите пашкули - зад маска всеки образът си тули. * Вървят те в пътя като ден и нощ: - съзвездия около слънце - вожд. * И приближават се, и отчуждават, - и всеки в себе си се продължава. * И няма по-низък и по-висок и всеки чадо е на същий Бог... ГОСПОД МИНАВА Господ минава всред цветята. Пръпват пеперуди весело, пчели очудено бръмчат - какъв е този аромат, какви са тия сокове, какво е туй обилие, дали е праздник всред цветята? - Господ минава край цветята, усмихнато минава край цветята. * Несетно Той настъпва мравка. Чевръсто се извръща тя И Го ухапва по петата. * Спира се Господ, усмихва се, помилва я и й дума: „Защото те настъпих, ще те направя хубава мома, да се порадваш на живот и младост.“ Усмихнато върви Господ сред цветята. Привежда се тук-там - едно цветче погали, друго поизправи. Не щеш ли, тук настъпва пък едно цветенце и го счупва. И чува - дълбока въздишка: „Защо не внимаваш, отиде ми живота.“ Навежда се Господ, помилва го: „Недей се вайка, ще те направя хубав, снажен момък и ще те оженя за онази гиздава мома.“ * Цветята трепкат като живи, И пъпчиците тръпно се разтварят. Прехвръкват пеперуди весело, Бръмчат пчели очудено: Какви са тия сокове, какво е туй обилие, дали е праздник всред цветята? - Господ минава всред цветята, Усмихнато минава всред цветята. 3. Сп. „Житно зърно“, год. V, кн. 2 (IV.1929 г.) Мара Белчева МОЛИТВА От Тебе аз не искам милост, Боже. Аз моля земните си грехове, * в които нявга сянката си вложих, да не смущават твойте светове, * със черния си грак през светлината. - Да могат с други глас да пеят те, - * Да си намират в други мир храната; Полета им - орел - да израсте: - * с криле на вихър да летят високо, и през пъкъла огнен и студен, * в познанието да слязат най-дълбоко, и да се върнат ангели при мен... * 4. Сп. „Житно зърно“, год. V, кн. 3 (V.1929 г.) Мара Белчева ПРОЛЕТ Навлязохме със тихи лодки във залива на пролетта. * В сърцата ни смирени кротки грей слънцето на песента... * От люляка облъхан трепет зове обречени крилца. * И вяра вярата подкрепя, - превръща старци на деца. * Зората наше е кормило. Ветреца, с розови криле, * песни във пътя ни постила и към безсмъртното поле * - излъчили се виолини - невидим движи ни лъкът, * летиме по вълните сини: пауни лодките следят. 5. Сп. „Житно зърно“, год. V, кн. 4 (VI.1929 г.) Мара Белчева ЮНДОЛА Зората окадила хълмовете. На стадото - кадилница - звънът приижда и се губи. На прянос борите мълчат. * Загадъчни и тъмни бдят скалите, от техний замък спуща се орел в далечините сиви, криле разперил горд и смел. * Тъй от зори ми сиви, замъглени във мене стадото звъни: зове пак на молитва по хълма пръснатите дни. * Но горд из своите самотни кули, излита мощен царствения дух, отвъд мъглите сиви, към слънцето - око и слух... * 6. Сп. „Житно зърно“, год. V, кн. 6 (Х.1929 г.) АРХАНГЕЛ МИХАИЛ Дете, не смеях аз да Те погледна в Твойта рамка златна, Душите вземал си; И през затворени прозорци, вратна, При старци и деца промъквал си се Ти, Архангел Михаил, По-страшен и от змея, който нявга си убил, Яви ми се тогаз. * А днес, когато мойта свещ догаря, И сетния й плам ми осветлява всеки кът в олтаря, Аз виждам Те преблаг, с усмивка на уста, надвил и в мене звяра, С душата ми към дверите на новата зора. Мара Белчева * 7. Сп. „Житно зърно", год. V, кн. 7-8 (III-IV.1930 г.) Мара Белчева СТЪЛБА През огън водят наште стъпала; през огъня на дните мъртви. И нигде вратня, нигде перила, вред върхове от жъртви. * Осъдени на смърт, не се боим, на смърт осъждаме ний други: и в Божите очи тогава дим са нашите заслуги. * На времето си слепи ний стрелки посочваме на ден и нощ прехода. Поточета - се вливаме в реки на тръните под свода. * МОЛИТВА След буря в нежънати ниви денят си почива, след град, сред сломената ръж - за хляба насъщ * помак във молитва се кланя. Убита прехрана! Отплаща за някой ли грях? Знай само Аллах. * И утре Аллах ще помага и в суша и влага: в ръце му е всеки живот и всеки имот. * Отблясва се, грей премирение и в светло кръжение, целува добрата земя там вита челма. * ЗНАМЕНОСЕЦ Раздухай облаците тежки, - таз буря в твоите гърди събрана от милиони грешки: и слънцето ще се роди. * На всички радости във тебе, които стъпка в своя път, - които живи си погребал, тогава ще узрей плодът. * Надежда няма без победа, без буря няма тишина... С избистрени очи тя гледа и носи знаме - светлина. * КНИГАТА НА ЖИВОТА Голяма книга дал си ни, о, Боже! Един живот как да я изчете? Дори да я прелисти той не може: плача, смеха на малкото дете, - * блаженната усмивка на цветята, - на юноша орловите крила, - свещенния напев на дървесата - смирението на златните поля. * Палачите на агънцата неми. - Сластта, която червея гризе. - На вярата зениците големи. - На праведния тихите нозе. – * Светулките в недрата на скалите. - По млечни път посланите слънца. - Дъгата - шарен мост над висините. - За жертва оплодените сърца. – * Дълбокото око на океана. - И съвестта във мрака ни звезда. На мрака тайната неотгадана. И пътя на Голгота към Христа. * 8. Сп. „Житно зърно", год. IV, кн. 8-9 (XI-XII.1928 г.) Мара Белчева КОГАТО БЯХ... Когато бях за погледа им праздник, весталка, неразбулена мечта, - не се докосваха до мен съблазни; гнездото си аз свивах в песента. * Молитвата си къпех във зората. Над розовите снежни висини, пред мене се усмихваше дъгата. Дружах с орли, елени и сърни. * Морето си издигаше гърдите и кораба ми с девственни платна на свойта мачта нижеше звездите: и озарена в бяла светлина, * в съня си бдях, сънувах се наяве; и във стихиите дома си бях. Не хвърлях мрежата си в земна слава, не чувах ехото на ничий грях. * Под ясний свод, в чаровната градина, берях цветя за скръбните сърдца. От Божий образ всякоя картина - прилиташе с невидими крилца... * 9. Сп. „Житно зърно", год. V, кн. 9-10 (X. 1930 г.) Мара Белчева ПРЕДПРОЛЕТ Издигат се тополите безлисти изострени и тънки в вечерта, ликуват косове, кат извор чисти, почива си в предчувствие света. * И тежки, мокри облаците висят засенили беззвездния простор... Планински блясък в тях закри се. Поля, гори - един безмълвен хор. * ВИЖ, И АЗ ЖИВЕЯ (По Моргенщерн) И тъй, вий още живи сте, вий всички - върби край вадата, брези на склона. И вие почивате отново, птички, кат мене, дълго дрямали на клона. * Виж, ластвичке, подрумче, виж от друма, о чуйте, аз започвам пак да пея и радост нижа дума подир дума, като че мъртва бях, а пак живея! * ПЛАНИНСКО ЦВЕТЕ Цветенце на свещената си вяра, изникнало на тая висина! Ти знаеш някоя наука стара, записана със мрак и светлина. * Научила те да говориш мълком, - да милваш с дъх, и малък, и голям. В градината на мечката и вълка само да си и жрец, и свещ, и храм. * Във себе да се радваш и тъгуваш, и пред ветреца скромно да си ти, и все пак никому да не робуваш. * До края твойта дрешка да е нова. Езичето ти златно да вести, че ти си лък, че ти си и отрова... * СВЕТИЯ С обагрени криле денят отлита, и на скалата, о кривак опрян, овчара чака свойта пъстра свита, от сетните лъчи огрян. * Излъчва той лъчи, излян от злато, като че някой слънчев жител там прифръкнал със тело крилато, - запален полилей във храм. * Тъй негли бъдащия жрец - светия и в мрака ще излъчва сам лъчи, и на олтаря литургия ще пее и кога мълчи... * НОВ ПЪТ Какво ли там в гората раздира тишината? Пищят скали, ехтят ели. * Куп трудоваци млади - смях, викове и свади - с лопати, с чук един до друг * със брадви, търнокопи, със бомби сред окопи, трошат, ломят, прокарват път * над пътя на дедите... Те впрягат висините През бор, през клек, - Все по-далек! * 10. Сп. Житно зърно", год. VI, кн. 1,1931 г. Мара Белчева *) ТОЛСТОЙ Степ. Широка снежна степ. Пада мрак. Из бездната на вечерта вихърът зави свиреп. Скитник стар запре пред тъмните врата мънастирски. Щап подел, той почука: „Нищ отвърженик нерад." - „Всякой е добре дошел, влез." Прегърбен влезе старец белобрад. Влезе и излезе пак. Не намери той и тука своя бог, чийто глас през нощний мрак го поведе - глас и кротък, и жесток. Влезе и излезе пак. И през снежното мълчание на нощта, чут е тежкият му крак твърдо стъпящ как отеква във степта. * __________________________________________- *) Излезе от печат антологията на Мара Белчева „Избрани песни". По липса на място в този брой, в идната книжка ще дадем рецензия за нея. Доставя се и от редакцията. Цена 40 лв.

Мара Белчева II. Стихове в сп. „Всемирна летопис" 1. Сп. „Всемирна летопис", год. II, кн. X, 31.XII.1922 г., с. 262-263 Книжнина: „Сутринни лъчи", стихове от г-ца Олга Славчева и „На прага стъпки", сти­хове от г-жа Мара Белчева. Това са две сбирки стихотворения, които заслужа­ват да се разгледат паралелно. Преди всичко, макар и да се постарахме да намерим връзката между съдържанието на двете сбирки и техните заглавия, ние не можахме да открием тази връзка. Но това, което прави поразително впечатление, като обща характеристика на редките идеи и силните чувства на авторките в техните трудове, това е релефният контраст в стремежите на две­те тия български писателки: първата е погледнала нагоре, към източника на зората, а втората, дълбоко замислена, е приковала погледа си долу, към прага, дето са останали стъпките... Цялото съдържание на първата сбирка е изпълне­но с лъчи, с полет към небето, с вяра в Бога и с горещо желание за нов живот, а на втората - с мрачна тъга, меланхолия, гробове, полет надолу; първата рису­ва една лека трептяща душа, обляна с бяла светлина, възрадвана от химни из светли селения, укрилена с надежди, макар и нелишена от жизнени горчивини, и ободрена с молитви в светли храмове, храмове на любовта, а втората - душа, покрита с черен плащ, засенчена с черния цвят, черни котки, черни врани, тъмни бръшляни, черни вуали, черни танцове, срутени храмове... Явно е, че тия две души, когато вдъхновението им е внушило тяхната поезия, са преживявали две различни състояния, едно на друго противоположни. Но при все това, тех­ният духовен мир не се изчерпва напълно с такива мисли и чувства: и Олга Славчева неведнъж е била жертва на тъжни настроения, само че те като че ли се поглъщат от ония снопове лъчи, които бърже ги сменяват, както и Мара Белчева ни дава, макар и много малко, такива жизнерадостни стихове, като лъчи от ново слънце, весело пронизват мрачната й атмосфера. Като съдим по тия признаци, мъчно може да се заключи, че животът на първата представлява само един радостен химн на ранна пролет, а на втората - един тъмен, надгро­бен кипарис. По-скоро сме наклонни да приемем, че леко хвърчащата птичка има нужда от по-философско вдълбочение в превратностите на живота, а по­тъмнялата жрица на разрушения храм - от по-светла вяра в радостите на тоя живот. И в желанието си да изоставим и забравим екцесите на двете авторки, които не хармонират с Божествената правда и с възвишената любов, в храма на която всички тряба самоотвержена да служим, ние ще цитираме тук неколко най-хубави бисери от двете стихосбирки като доказателство на тоя трогате­лен жизнерадостен лиризъм, който бихме желали и двете да задържат и развият. Из „На прага стъпки" I. В усмивката на пролетния ден снегат стопен от стрехите в градината се стича. Край стобора кокичето изнича, нетърпеливо в свойта самота, - кога цвета на теменужката ще се покаже: то има толкова да й разкаже! II . Кокиченце, за мене брано, от него дар на обичта - от всички минало най-рано през портите на пролетта! Ела ми научи душата как да цъвти в снега и тя, и да извади из земята сълзиците на радостта. III . През рамо хвърлих чашата световна; разкъсах багреница; на помисъл обрекох се върховна сега - и нейна жрица - понесох тежкото й бреме. И влезох с теб да служа служба мирна на хубостта във храма, - души, където, като от измирна чад, в небесата двама молитствено да възнесеме. IV. Тука е тихо. Седни да починем на кипарисите сънни в дъхат. Скоро на другия бряг ний ще минем; тъй ароматен е тука часат. Той е обрал на цветята мечтите, - с тях да посрещне приветно нощта; ето наднича тя веч от скалите, - дивната нощ ще ни грей обичта. V. Гората с вихъра говори: и лист по лист му тя разтвори на своя сън завета съкровен. Проникнал в сенките на нейни ден, той пак отмина я нехаен, - за нея все така незнаен. Като въздишки нейните мъгли следят го по стъмените скали. VI. Планински мили цветенца, на слънце бяха ви посели светите божии ръце, и вие бехте му запели псалома тих на хубостта. И в миг градушка сви жестока и ви обрули радостта - и бляна тя смути на Бога... VII. Бреза на боровия фон трепти, сълзиците си тя отцежда: през нея младият ветрец лети и клоните й тихо свежда; и милва я с дъха си сгрян, и листовцете й разтваря, като душа ми някогашни блян - душата й той разговаря. От тия цитирани стихове из сбирката на Мара Белчева се вижда и друго едно достойнство на поезията й: тя се излива в един цветист и изящен стил, което свидетелствува за висока литературна култура. Ако местото ни позволя­ваше, ние бихме възпроизвели с удоволствие и много други нейни стихотворе­ния, в които тя ни дава пленителни живи картинки, макар и обвеяни с тъга. И двете български поетеси, обаче, обръщат малко внимание на съвър­шенството на стихотворната форма: на много места има технически грапави­ни, които можеха да се избегнат. Но като оставим настрана тоя несъществен недостатък, ние можем само да им пожелаем да се предадат на по-активна духовна дейност, за да почерпят от неизчерпаемия склад на битието повече мистична правда и повече красота и радост. 2. Сп. „Всемирна летопис", год. III, кн. 4 (XII.1923 г.) Из цикъла „Рилски сонети" ОЛТАРЪТ Сградили дивен там олтар скалите, където езерото химни пее, и от гредите виси полилея и буди във олтаря по стените изваяните образи на дните: отшелници, царе, архиереи - като в сърдца, които спомен грее - оглеждат се в вечерний час вълните. И мълком, в устието се подйели, нахлуват свилената плащ прозирна молитви от кадилницата стара, подйети и от върховете бели. И във море молитствена измирна угасна полилея над олтаря... ХИМНИ НА ВЕЧНОСТТА Прилетели вуали разноцветни, Се вият около планинский вир, - око сред омагйосания мир, премрежено от бленове заветни. И в техний дъх ту притъмней, ту светне из мрака разтопеният сапфир, окото на застаналий кумир, заслушан във акордите обетни. И химни леят се във тишината от арфата злата на вечерта, надежди сякаш цъфнали в небето. И в тоя шемет втъвам аз в скалата - стопено в химните на вечността трепти магйосано око - сърдцето... Мара Белчева 3. Сп. „Всемирна летопис", г. IV, кн. 9 (IX,1926 г.) НОВОРОЖДЕНИЕ Шуми гората. Вихър пей. Отварят се, затварят небесата. Душа ми плаче и се смей, - душа ми, пълна с обич свята. На служба в Божия олтар, от ароматен дъх опиянена, разлива тя роса-нектар във всеки цвят новородена... УЧИ СЕ... Учи се ти от туй планинско цвете: то мълком в висини цъвти, пчелите му изсмукаха сърцето и вихърът го не смути. Молитвата му е благоуханье, за жертва е готово всеки миг, то милва с ангелско диханье, говори с ангелски език! М. Белчева

12. Учителят Дънов и Неговото учение[1] На пръв поглед Учителят Дънов е стар. Дълги посивели коси се сливат с пълната му снежна брада. Благи кафяви очи, които издават дълбокия вътрешен живот, светят изпод буйни пъстри вежди. Чело открито, ясно. Тънък правилен нос. Би казал някой, че по тоя одухотворен образ някога е бил излян онзи бронзов Омир, скътан там във флорентинския музей, между най-отбраните шедьоври. Когато говори Той, старецът изчезва - и ти забравяш скръб, неволя, стра­дания, смърт. Едва няколко минути откак е заговорил, и вече се носиш - отвъд пространство и време - в най-светлите сфери на душата си. И ето млъква. От катедрата слиза човек среден ръст с хармонични движе­ния. Току до тебе простичко застава. Застава в тъмносиньо, сиво или бяло облекло. И ти се питаш: Това ли е Учителят, това ли е Той? Няколко ученици вече го придружават до скромното Му жилище с приказ­ливата градинка, на чиято гръд аленеят рози и кошери пчели. Жени, мъже, млади, стари, бедни, богати, здрави, болни - ученици от всички слоеве на обществото - влизат и излизат от дома Му през всяко време на деня. Едни само до прага стигат и мълком получили своя отговор, връщат се доволни. Други с търпение дочакват своя ред и веднъж при Него, забравят защо са дошли, оставили далеч зад себе си дребнавите въпроси и грижи, заслу­шани тук в друг мир. Често ще видите пред вратата Му някогашни щастливци, за които - горди и самонадеяни - някога всичко е било за подбив, но сега, сломени от житейска неволя, чули за Него, идват да подирят последна утеха. И когато излязат, лица­та им сияят, а очите гледат с други поглед. Безкрайният оптимизъм, в чиято градина расте мъдростта на Учителя, [е] влял ново съдържание в техния суетен живот. Учителят лекува тялото чрез духа. Той препоръчва най-много утринните лъчи и вегетарианска храна. Такава храна поднасят и на скромната Му трапе­за, на която винаги има гости, дошли от близо и отдалеч. Той беседва с тях или ги поучава, ако бъде запитан. Думите Му се къпят в остроумие и духовитост. Близо до София братството има свое място - „Изгревът". Наоколо са накацали малки тухлени или дървени къщици, дето учениците Му прекарват лятото, а мнозина и зимата. На най-високото място е построен широк, светъл салон, до салона - горницата на Учителя. Тука сутрин пред изгрев слънце, пре­ди да се залови всеки със своите ежедневни трудове, учениците се събират на широка поляна с чудна гледка срещу Витоша, Рила, Люлин, за обща молитва. Правят гимнастически упражнения с хармонични движения, пеят песни - думи и мелодии на повечето от тях са от Учителя, а други - композирани от музикан­ти по дадени от Него образци. В салона всяка неделя от 10 до 12 часа Учителят държи публични беседи, достъпни за всички, а по веднъж в седмицата има общ окултен курс и друг специален - само за младежи, най-вече студенти, студентки и други младежи. Учителят обича планините. По всяко време на годината Той е с ученици­те Си на излет на Витоша. А всяко лято - на Мусала. През последните години те остават да летуват при седемте Рилски езера, дето са прокарали пътеки, мостче­та и две чешми от мраморни камъни струят обилна вода. До второто езеро е самият лагер. * Учителят Дънов излиза от същите предпоставки за мирозданието, както и всички окултни писатели, както и будизмът, но никога Той не говори специал­но върху това, защото ученикът трябва всичко сам да провери - неговата вяра трябва да бъде знание, а не суеверие. Това Негово гледище за мирозданието не е хипотеза или теория, а една опитна реалност. Той гради върху тази висша реалност учението Си за живота, оттам и думите Му звучат като откровение. Природата е жива и разумна. Нищо не е случайно. Всичко се движи по един определен план. Животът е една непреривност. Смърт, както хората под­разбират, не съществува. Раждането и смъртта са вътрешни процеси - ние мрем и се раждаме ежедневно. Умираш за един живот, за да се родиш за друг. Раят и адът - къде са те? Има ли ги? - „Ний всеки ден влизаме и излизаме и в рая, и в ада. Ако постъпваш по закона на Божията Любов - ти си в рая, ако излезеш от Бога - ти си в ада. Животът е в Бога. Вън от Него е смъртта. А това, което хората наричат смърт, не може да пречи на непреривното движение и развитие на живота - това е само една външна промяна, както ледът се топи и става вода." Обикновено учението на Учителя Петър Дънов се счита за секта. Всъщ­ност, ако вземем определението на Толстоя, всяка религия е секта, защото счита себе си за носителка на благодатта Божия, счита своите догми за истин­ски, а другите религии обвинява в заблуждение. Тъкмо учението на Петър Дъ­нов не е секта, защото не е религия. И Петър Дънов не влиза в противоречие с която и да е религия, нито я отрича. „Религията е облекло на истината. Религи­ята подразбира форми - тя е нещо външно. Облеклата могат да бъдат различ­ни, но истината е една. Казват, че трябвало да има само една религия, да има само една партия. Нима е възможно да живее дървото само с един лист? Тряб­ва да съществува вътрешна връзка между тях, а не да бъдат едни. Бог не е направил хората нито православни, нито католици, нито протестанти, нито окултисти, нито от каквато да е религия, чин и обществено положение - всичко това е отпосле, а което е отпосле, то не е важно. Важно е това, което е от Бога, а то е човекът. Човек не е направен за религията, а религията - за човека. От каква религия е човек, какъв е той отвън, това не е важно. Важно е какъв е отвътре." И тези, които искат да следват Учителя Дънов, нито биват кръщавани, нито биват записвани, нито се извършва каквато и да е формалност, какъвто и да е обряд. Защото Неговото учение не е нито секта, нито религия - това е едно свободно учение за живота, един свободен университет, чиито врати са отворени за всички, да влизат и излизат по своя воля. Нищо на никого не се налага. Може да вярваш или да не вярваш, да си съгласен или да не си съгласен - това е за твоя сметка. „Защо аз говоря? - Защо слънцето грее? - Това, което говоря, е за моя сметка. Само там, дето вашата мисъл се кръстосва с моята - това ще ме ползу­ва. При Учителя Дънов ще срещнете хора от различни религии, с различни убеждения. Той никого не оборва, с никого не спори. „Аз не искам да руша вашето верую." Той не е дори и против безбожието. И то, като религията, е само една форма, но форма на мисълта. „Всеки човек, който има идеал, който се бори за доброто в света, който живее за него и му служи безкористно, Бог се проявява чрез него, макар той и да не съзнава това, макар да счита себе си за безбожник." Или: „Ако една религия съгражда живота ми, ще я приема. Ако го спъва, ще я отхвърля. Ако безбожието съгражда живота ми, ще го приема, ако го спъва, ще го отхвърля. Твоето днешно верую не трябва да е като вчераш­ното, нито утрешното - като днешното. Всеки ден трябва да придобиваш по нещо ново. Апостол Павел казва: „Ние всички няма да умрем, но ще се изме­ним." Ти трябва всеки ден да се раждаш." Материализъм или идеализъм^ - Има хора идеалисти отвън, а материалисти отвътре, а други - материалисти отвън, а идеалисти отвътре. Главното е какъв е човек отвътре. Ти ми казваш: „Аз не вярвам в Бога, аз вярвам само в човещината." - Много добре! Че, няма нищо по-хубаво от човещината. Ние с тебе вече можем да се разберем." Учителят Петьр Дънов не отрича никое мировозрение, стига то да под­тиква човека към неговото духовно усъвършенствуване; не отрича каквито и да е било убеждения, стига този, който ги изповядва, да черпи от тях сили, за да служи на доброто в света, да служи на Бога. „Всички хора, от каквато и да е религия и учения, които носят в себе си един висок идеал, които честно и без­користно се борят за доброто, за великото в света, за благото на цялото чове­чество, трябва да си подадат ръка. Тяхното външно различие ще внесе само красотата на разнообразието." Явно е, че към такова учение думата „секта" няма място. Но като не отрича нищо, Учителят Дънов сам сочи един път-това е пътят на любовта. - „Само Божията Любов носи пълния живот." Това е пътят на вът­решното усъвършенствуване, който всеки сам трябва да измине. Но оттук ин­дивидуализмът се синтезира с колективизма. Твоят път е проправен от тези, които са по-напреднали от тебе. И ти трябва да проправиш път на тези, които са по-назад от тебе. Големият помага на малкия. Голям е не този, комуто слу­жат, а който служи. Невидимите помагачи стоят по-горе от хората. „Човек е работник Божий. Колкото расте, толкова по-отговорни задачи му се поверя­ват." Който дири съвършенство и благополучие за себе си, остава на едно мяс­то, защото се е отделил от цялото, защото е излязъл от общия план. А живот има само в цялото и само в цялото можеш да растеш. „Човешкият дух - духът на човечеството е, който ръководи живота тук, на Земята. Всички хора са само негови органи, само слуги на човечеството - на Космичния човек. И защото слугите се карат и бият, защо го крадат и всеки гледа за себе си, затова и рабо­тите на господаря не вървят, затова страдат и те." И Учителят Дънов иска да направи Своите ученици ратници на волята Божия. Затова те трябва да убият в себе си всякакъв страх. А затова се иска абсолютна вяра, абсолютно доверие на живата природа. И чист живот - чисто сърце, чиста мисъл, чисто тяло. Абсолютна справедливост и безкористие. „Ве­рен, истинен, чист и благ всякога бъди!" Ученикът трябва да закали волята си, никакви препятствия не трябва да го спъват (когато например е определен излет за планините и по него време завали дъжд или сняг, или стегне студ, или буря забушува, в означения час се тръгва, без да се обръща внимание на природни­те стихии. В живота си ученикът ще срещне по-страшни стихии - трябва да умее да ги понася). При каквито условия да бъде поставен ученикът, той трябва да работи, защото при всички условия все има нещо благоприятно. Дето и да си поставен, ти трябва да работиш. „Светът е на ра[ботл]ивите." - „Редувай физическия с умствения труд." Ученикът трябва да се учи навсякъде и на всич­ко. - Учителят Дънов не отрича науката, но след официалната наука има друга, която човек ще научи от живата природа, от нея и сам Учителят черпи знания. „Ти не можеш да постъпиш във второ отделение, преди да си свършил първо. Най-напред ще научиш физическия свят - ще научиш всички науки, които се учат в училищата и университетите, и тогава ще се заловиш да изучаваш наука­та на духовния свят." И ученолюбието е присъщо на Неговите последователи. Те свършват по няколко факултета. Мнозина останали без образование, възрастни вече, свър­шват гимназия и постъпват в университет. А има случаи, дето 60-годишни хора тепърва се учат на четмо и писмо. „Няма старост. Стар е, който не работи, който казва: „Минало е вече от мене." Който работи и се учи, той е винаги млад. Аз искам вие да сте винаги млади." Особено препоръчва музиката. Музиката е символ на хармонията в све­та. Чрез музиката ще се научи човек да се поставя в хармония със законите на живата природа. Пропорционално числото на свършилите музикална акаде­мия, било у нас, било в чужбина, е значително. Живописта, поезията също об­лагородяват душата. Учителят Дънов не отрича живота. Той не иска от Своите ученици да бъ­дат аскети. Те трябва да работят във всички отрасли на живота, дето се творят материалните и духовните блага - всички според способностите си, но да се отличават със своята честност и безкористност, да се ръководят от принципите на великата Божествена Любов. - „Бъдете в света, но не бъдете от света." Животът на земята е най-важен. Човек е отговорен не само за себе си, защото от неговото издигане или падане зависи издигането или падането на всички същества, които стоят по-ниско от него. Земята сега се намира в сферата на най-благоприятни космически влияния. Това, което сега става на нашата Земя, никога по-рано не е ставало. Дошло е време, когато всяка глава ще узрее. От невидимия свят се иска от хората да устроят живота си по закона на Любовта. И останат ли те глухи, катастрофата ще бъде неминуема. - „Нека се радваме, че живеем на Земята, и ще дойде денят, който ще ни донесе мир и радост за всички хора." Или: „Нашата задача е да въдворим Царството Божие на Земя­та." Да станем проводници на Божиите закони. - Грехът е планина, която дели земята от небето. Христос прокопа тази планина, но малцина ходят по този тесен път. Или: „Бащата, майката, домът са първите институти на Земята. Да бъдеш учител, значи да родиш някого. Възпитай най-първо себе си! Свободен е само онзи, който е съединен с Бога, който има съзнателен живот." Или: „Бог и Христос са двете начала. Бог - зародишът на духа, основите, върху които се гради животът, а Христос - Разумното Начало, което излиза от Единия Бог и насочва и съхранява всички живи същества." Или: „Бог, това са приятните мисли в нас." Или: „Вие търсите Бога на небето? - Той е с вас, когато страдате." Или: „Първото условие да заживее Бог с вас, това е смирението." Това, което прави впечатление, кога за пръв път се слушат беседите на Учителя Дънов, е тяхната разпокъсаност. Като че ли липсва всякаква връзка. Това е защото Той говори в образи и символи. Говори за една висша действи­телност, на която нашата видима е като едно отражение. И за да я изрази, си служи с образи и символи из обикновения живот, литературата, из науката. И само който дълго време Го е слушал или който има едно вродено чувство да схваща вътрешната, духовната страна на нещата, когато свикне с езика Му и символите Му, започва да разбира вътрешната връзка между отделните обра­зи. Учителят Дънов е свършил в Америка медицина. Освен познанията Му по биология и естествените науки, от много примери, с които Той си служи в беседите си, бие на очи Неговата начетеност в художествената литература. Най-вече с големите майстори на словото от английската, руската, полската и българската литература. Познава добре световната история. Изучавал е всички големи философи на древността, на Средните векове и на нашето време. Владее висшата математика и астрономия. (На Изгрева има метеорологична станция, слънчев часовник, телескоп, дето както Той, тъй и Неговите ученици правят наблюдения.) Познава добре историята на музиката. Сам е добър музикант и често свири на цигулка. Освен мелодиите, които се пеят от учениците, има и композиции за цигулка. Те са характерни с мекотата си и с мистичното си проникновение. Често се изпълнява Неговата „Пасторала". Но особено поразява Неговото знание на древните и на източните митологии. Неизчерпаем е също и с анекдоти и епизоди от живота на велики люде от всички векове и народи. Той следи винаги политическите и обществени движения, както у нас, тъй и по целия свят. Също и всички новооткрития в науката, в техниката, в медицината. Из всички тези области Той черпи образи и примери, за да изра­зи Своите идеи. Затова често казва: „Не вземайте думите буквално, а правете преводи." Често и сам прави преводи. Учителят Дънов не дири популярност, но все пак Неговите последовате­ли растат от година на година. И само в България има около 40 000 ученици. Има последователи в Северна и Южна Америка, и в някои балкански и евро­пейски страни. Най-вече преведени беседи има на италиански и на английски. Също на испански, на френски, немски, есперанто, на японски и други. При Софийското братство има детско училище, ръководено по нов педа­гогически и природосъобразен метод. * Това, което се каза за учението на Учителя Дънов, е само една прашин­ка. То дава повече външния му образ и отношението му към религията, науката и живота с неговите форми. До самата му същност, обаче, едва ли се докосва. Да се обхване, да се постави в рамките на едно определение, или да се причисли към категориите на една класификация на окултната наука, е абсолютно невъзможно. Това е неизчерпаем рудник от мъдрост и животворно знание, отдето всеки според развитието си взема, което му е по воля. Това е неизчер­паем рудник от мъдрост, отдето може да черпи всеки, стига да не е движен в живота си от стимулите на грубата корист, бил той верующ или неверник, иде­алист или материалист по мировъзрение, все едно - стига да е човек с честна мисъл. Когато Учителят Дънов говори, струва ти се, че Той е седнал до морето, гребе от него и налива в съдинките на Своите слушатели според големината им. И чувствуваш, че това обилие не може никога да се свърши. Мара Белчева ______________________________________________________________ [1] Това е машинописен текст от Мара Белчева, който се разпространява повече от 60 години. Тя го е писала в онези години, когато е посещавала Изгрева. От този основен текст тя прави предговори към изданията на италиански и на есперанто на беседата „Високият идеал". Преди този текст сме представили и двата предговора в превод на български. Ориги­налния текст на този ръкопис ние не го притежаваме. Представяме го по два преписа, с които разполагаме. След измамата и продажбата на нейната къща от така наречения бял брат предприе­мач, който изиграва Иван Радославов, както и нея, Мара Белчева окончателно напуска Изгрева и повече не посещава дори и Учителя. Това е изпитът на фаталната жена. (Бележка на съставителя Вергилий Кръстев).

11. Високият идеал Същата година излиза в превод на италиански: „L'Alto Ideale" (1925 г.), по-късно и на есперанто: „La Alta Idealo" (1928 г.), беседата „Високият идеал", държана от Учителя пред Общия окултен клас на 11.IX.1923 г. Предговорът към брошурата е от Мара Белчева. ПРЕДГОВОР (превод от италиански) На пръв поглед Учителят Дънов е старец с прошарени коси, които падат надолу, смесвайки се с напълно бялата му брада. Благи очи с дълбок поглед, които, отваряйки се и затваряйки се блестят под гъсти вежди. Челото му е израз на мисълта. Правилният нос с красиво очертание отваря изящни ноздри. Би могло да се каже, че неговият духовен образ е послужил за модел на онзи бронзов Омир, пазен там, във Флорентинския музей, между най-отбраните ше­дьоври. Когато Той говори, старецът изчезва. Музиката на неговите думи, слизай­ки стремително от шеметни височини или разливайки се спокойно, увлича надалеч с цветовете на своята симфония изсъхналите клончета на злото. Тогава чувстваш, че ти порастват криле; изчезват болката, недоволството, старостта, смъртта. Ти вече летиш извън пространството и времето... в познати само на твоята душа сфери. И ето че млъква. Слиза от катедрата. Среден на ръст мъж с хармонични движения. Виждаш го до себе си, в неговата неподправена простота, облечен в черно, сиво или бяло, и се питаш: наистина ли е Той? И ето вече някой ученик го придружава до неговата скромна бяла къщичка, до веселата градина с рози и кошери. Жени, мъже, последователи влизат и излизат от дома му през всяко вре­ме на деня. Някои идват само до прага и получили мълчаливо там своя отго­вор, се връщат доволни вкъщи. Някои по-смели чакат и когато застанат пред Него, забравят защо са дошли тук и оставяйки надалеч от мисълта си дребнавите въпроси, които са ги тормозили толкова дни и нощи, слушат неговите мъдри съвети и наставления. Учителят лекува тялото посредством духа. Препоръчва главно сутрешни­те слънчеви лъчи и чиста вегетарианска храна. Това се сервира на неговата скромна маса за ядене, където винаги сядат гости от близо и далеч. След обе­да разговаря с тях или свири на цигулка. Винаги силен, Учителят обича да придружава учениците си на екскурзии по близките планини зиме, а през лятото - по по-високите и далечни. Слабите заякват, болните оздравяват. В околностите на София братството притежава терен, обграден от три страни с борове. Оттам се открива прекрасна гледка към планините и полетата, които са като в мечтите. През цялата пролет учениците отиват там рано сут­рин, на изгрев слънце, за молитва. Правят ритмични физически упражнения, пеят, свирят на цигулка, обработват посятата земя, топлят се на слънчевите лъчи, учат. Песните са композирани от самия Учител или от някои Негови уче­ници Той разговаря често с тях, така както някога е правел Сократ със своите ученици. Те питат и Той отговаря. Така артистът хармонизира душите, повди­гайки ги върху крилете на любовта до по-високи сфери. Освен неделните беседи от 10 до 12 часа, един път седмично Той води общ курс от окултни лекции за стари и млади, и друг един курс, само за младе­жи, по-голямата част студенти, и от двата пола. Не търси популярност, но въпреки това неговите последователи са око­ло 40 000 само в България. Такива има и в Америка, и другаде. Сега предстои да се отвори окултно училище за деца от 4 години нагоре. Някои от неговите окултни максими са: Слънцето е най-добрият лекар и най-добрият учител. Излъчвай и ти около себе си лъчите на любовта. Вселена­та е едно цяло Не убивай. Бъди смел. Бъди истинен. Имай абсолютна вяра. Душата излиза чиста от Създателя и след като завърши своето странстване, се представя пред Бога гола, само със своите добродетели. Учи се от природата. Бъди верен на ближния си и на самия себе си. Вярвай само на това, което си проверил и опитал. Няма нищо скрито. Изучи първо човешката наука и после влез в Божественото училище. Хвърли старата дреха: егоизма. Оглашеният стра­да, вярващият е изпитван, а ученикът учи. Отричайки себе си, ще срещнеш своето Аз. Само тогава ще разбереш тайната на тайните: истинската поезия, истинската музика, истинския живот; и ще станеш едно с космическата любов. От любовта се ражда животът, от мъдростта - светлината, от истината - свободата. Така говори мъдрецът, революционерът, Учителят на новия живот Дъ­нов, когото старите консерватори мразят, а неговите ученици обожават. София, 20.VI.1925 Мара Белчева (Предговор към изданието на италиански на беседата „Високият идеал ") Превод от италиански: Стефка Антонова Карангова ПРЕДГОВОР (превод от есперанто) На пръв поглед Учителят Дънов изглежда възрастен, с прошарена, почти бяла коса, която се слива с белоснежната му брада. Благи кафяви очи с дълбок проницателен поглед гледат спокойно изпод прошарените вежди. Челото му е израз на Неговата мисъл. Правилният нос с красиво очертание отваря изящни ноздри. Човек би казал, че този одухотворен образ някога е послужил като модел за бронзовия Омир, пазен там, във Флорентинския музей, между най- отбраните шедьоври. Когато Той говори, старецът изчезва. Музиката на Неговите думи, слязла стремително от величествените планински върхове, се разлива спокойно из равнините, отнасяйки върху крилете на своята симфония плевелите на злото. Къде сте, страдание, мъка, нужда, старост, смърт? Едва са изминали няколко минути откакто е заговорил, и ти вече летиш отвъд пространството и времето в сферата на своята душа. И ето, Той замълчава. От катедрата слиза среден на ръст мъж с хармо­нични движения. И ето че до тебе Той простичко застава, застава в тъмносини, сиви или бели дрехи. Ти се питаш: - Това ли е Той? Това ли е Учителят? Няколко ученици вече Го следват до скромната Му бяла къщичка с красива градина, украсена с алени рози и кошери. Мъже, жени, [млади,] стари, богати и бедни от всички класи - Негови ученици, непрестанно посещават дома Му. Едни стигат само до прага и мълком получили там отговор на всички свои въпроси, доволни се връщат по домовете си. Други, по-смели, чакат реда си и вече влезли, забравят защо са дошли, оставили далеч зад себе си дребнавите въпроси, които са ги терзаели вкъщи ден и нощ. Там, пренесени в друг свят, въпросите един след друг отпадат, защото всички вече са решени. Те са над тези мисли, които са ги измъчвали вкъщи. Учителят лекува тялото чрез духа. Препоръчва най-много ранните утринни лъчи и чиста вегетарианска храна. Такава храна се поднася и на Неговата трапе­за, на която винаги има гости, дошли отблизо и далеч. Следобед Той разговаря с тях, пита ги за живота им или ги наставлява. Когато е сам в стаята Си, често свири на цигулка, а понякога и пее. Често прави това и пред Своите ученици. Винаги силен, Учителят обича екскурзиите и във всякакво време води учениците Си на планината. Зиме те ходят на Витоша, а през лятото веднъж годишно - на връх Мусала (най-високият планински връх на планината Рила на Балканския полуостров - над 3000 м). Поради тези чести екскурзии и поради дълбокото дишане на чистия въздух, слабите заякват, болните оздравяват, муску­лите на възрастните заякват и те се подмладяват. В околностите на София, на едно възвишение, Братството има своя гради­на, оградена от три страни с борове, от която се открива величествена гледка към планините: Витоша, Рила и Люлин. В нея са построени много къщички, в които учениците живеят през по-голямата част от годината. Самият Учител има там подобна къщичка, в която живее, когато е там. Полетата наоколо са като в мечтите. През цялата пролет всички ученици отиват там преди изгрев слънце, за да се молят. Там правят ритмични упражнения, пеят Негови песни, песни на школата, свирят на цигулка или на други инструменти, копаят вече обработената земя, засадена с различни растения, поливат лехите, някои седят на слънце, четат, учат, рисуват. Някои песни са композирани от самия Учител като образци, а други - от учениците музиканти според тези образци. Някои от тези песни- образци са дадени от Учителя на древни езици. Някои от учениците - музиканти, поети, художници - влагат някои от идеите му в музика, стихотворения или картини. Той често прекарва много време сред учениците Си, както някога Сократ. Питат Го, Той отговаря. Учителят акордира душите, отнасяйки ги върху крилете на своята любов в по-високи сфери. Питат Го за много неща, задават Му много въпроси, на които Той отговаря поучително. Всички в Братството са жадни за знания и Светлина. Освен неделните лекции, един път седмично се провежда общ окултен клас и още един, по-специален - за младежи, главно студенти и съученици в учението. Първите Учителят учи да използват опита, своя опит, за доброто, другите учи да използват опита на първите, без да повтарят нещата, и така да вървят напред. Не са редки случаите, в които възрастни хора в този окултен клас се учат да четат и пишат. Учителят не търси известност, не търси популярност. И въпреки това броят на последователите Му е голям - само в България те са повече от 40 000. А такива има не само в България. Има доста Негови последователи също и в Америка, и другаде. Ето някои от Неговите максими: Изучи първо човешката душа [наука] и тогава влез в Божествената школа. Отхвърли егоизма. Страда оглашеният, вярващият е изпитван, а ученикът винаги и навсякъде учи. Когато се отречеш от себе си, ще намериш своето „Аз". Когато възлюбиш Бога, ще намериш своето „Аз". Само когато станеш еднос космическата Любов, ще разбереш тайната на тайните, истинската поезия и истинската живопис. От Любовта се ражда Животът, от Мъдростта - Светлината и от Истината - Свобо­дата. Слънцето е най-добрият лекар и най-добрият учител. Излъчвай и ти око­ло себе си лъчи. - Вселената е едно цяло. Дори животното е твой брат. - Не лъжи, бъди смел, не убивай, вярвай. - Душата, излязла чиста от Създателя, след своето странстване се представя пред Бога гола, само със своите добро­детели. - Учи се от Природата. - Бъди верен на Бога, на себе си и на ближните си. - Вярвай само на това, което си опитал. - Няма нищо скрито. Първо трябва да се подобрява животът отвътре, в човека, и след това отвън. Сигурността на живота е в това да бъдем в постоянна връзка с Бога. Знанието за общението с Бога, за служенето на Бога е знание за Доброде­телите. - Извън Бога е създаден грехът. Само в Бога няма изкушения, а има чистота, има учене, растеж и развитие. Така говори Мъдрецът, революционерът, Учителят на новия живот - Петър Дънов, Когото привържениците на застоя мразят и Когото Неговите ученици, хората на новия живот, обожават. Мара Белчева „Всяко Учение е истинско тогава, когато може да ни открие Божестве­ния Свят с неговата форма, съдържание и смисъл." Учителят (Предговор към изданието на есперанто на беседата „Високият идеал", Бургас, 1928, Библиотека „Нова култура" № 1) Превод от есперанто: Марина Иванова

10. Спомен за Учителя: Анатема от църковния храм срещу Учителя Дънов Учителят Петър Дънов присъствува и в ръкописните спомени на Мара Белчева: Светлият четвъртък, 23 април 1925 г., (след атентата в църквата „ Св. Неделя"] Вървя, не зная де отивам. Нозете ми ме водят. Ето ме пред тихия, благ дом на Учителя. Влечеше ме там отдавна. Но все не смеях, както и много други, за да не предизвикаме стражата отсреща и току до тоя дом, под една и съща стряха, е домът на един червен комунист[1]. И тука les extremes se touchent [2]. Чакам реда си в двора. Градинката ме среща в новата си премяна. Сред нея кошер пчели сякаш в знойните великденски лъчи. Пристига един брат - още един. Говорим за мълчанието - за езика. Малко думи като вдъхновение, милосърдие възбуждат вибрации, които стигат до Божиите души. Мълчанието има някога по-силни вибрации, когато във всяка клетка бие сърце. Спомням си за Анатол Франс, който каза, че езикът най-добре изразява лъжата, която ласкае света, а не истината, от която се тъй много нуждаем. Говорим и за починалите в храма „Св. Неделя". Техните души като откуп- на жертва ще се възземат по-нагоре. На ония, които не са били готови, близки­те им със скръбта си ще им помогнат. Тука ме извикват при Учителя. Има отсянка от общата скръб по лицето му. Но как e тихо и приветно при него. Друг мир витае тук. И веднаж през прага, чувствуваш всички най-мъчни въпроси разрешени. Иде ти да се върнеш, да го не безпокоиш. Но нещо по-силно те влече. Тъй леко се диша тук. Тялото вече се не сеща. То е само души. И сякаш чувам друг глас говори из мен: - „Учителю?, дойдох едва сега за праздниците." Всяка дума кънти куха в това пропито с истина мълчание. Той знае вече всичко. - Отидоха и ще отидат още много невинни жертви - рече той. Главните виновници на тая страшна катастрофа не са тука. Българите са най-жестокият народ, но техните комунисти, сравнително с другите, са най-добрите. Свеще­ниците като праведни души трябваше да предвидят това, което стана. В същия този храм съм бил анатемосан. Защо? Загдето проповядвам учението на Лю­бовта ли? Бог е Любов. И както има въздух, който дишаме, тъй има Бог, когато се любим. Слънцето прониква през най-тясната междина. Отваряйте прозорците на вашата душа. Пръскайте и вие Любов.-Пред нищо не се спирайте. Общес­твеното мнение ще бъде първата голяма вълна. Докажете че има Бог - втора­та. Промъквайте се през вълните. - Може ли засега Вашето учение да бъде приложено всякъде? - Семката се не дели. Само кога фиданките израстнат, можете да ги де­лите. - По същия ли начин както учите Вие, да учим и ний? - Не, всеки индивидуално. За да се справиме с неща и случки, трябва ни медиумът на природните закони. За истината - медиумът на разума. А за лич­ните отношения - медиумът на Любовта. Питам едного: Как би си набавил оръжие, ако те нападнеха няколко въо­ръжени лица, без да паднеш в плен? Той мълчи. - Ако ти имаш силна вяра, само като ги погледнеш, те ще се вцепенят. И след като ги отминеш, върни им пак тяхната сила. А вашата вяра, знаеш ли на какво прилича? В Америка има обуща, които струват само един долар, подметките им са от мукава. Затова, който има такива обуща, бърза да ги износи, докато е сухо, че щом падне дъжд, те се стопяват. Има ли щастие - има Бог, дойде ли скръб - няма Бог за вас. „Сатана, сатана е в църквата", викал един, държащ се за главата, бягай­ки навън от оная църковната катастрофа. - Усмихнат, той разправя това. И като гледах тази детска усмивка, като слушах тия мъдри негови съвети, питах се, как могат кал да хвърлят върху тая глава на флорентински Омир, и то най- вече ония, които никак го не познават? - Учителю, казват, че Вам в други страни предлагали много по-добри условия за работа, отколкото в нашия злополучен край, но къде повече има нужда от Вас? Той не ми отвърна, но в мълчанието му имаше повече, отколкото и в най- силната човешка дума. [В оригинала това изречение е задраскано.] Мълчанието му говореше с Бога. ____________________________________________________ [1] Домът е къща-близнак на ул. „Опълченска" 66, съществува и днес, през 2002 г. В другата къща-близнак е живял Георги Димитров. (Бел. на съставителя Вергилий Кръстев) [2] les extremes se touchent (фр.) - противоположностите се докосват. (Бел. М.И.)

7. На Седемте рилски езера Същевременно това е времето и на един особен творчески и духовен подем. Излиза книгата „Сонети" - София, 1925 г., която е лирична картина, от­разяваща планината, Мусала, молбите към Бога, вълненията на една душа. Заедно с братята и сестрите от Братството и все пак страничен наблюда­тел, Мара Белчева излива впечатленията си от тези моменти. Ето например отиването на Молитвения връх.[1] МОЛИТВЕНИЯТ ВРЪХ С чело открито спря на планината Нощта. И там лице зад Мусала Закри, все още сребрена пола повлякла в стръмний път и езерата. Към върха все - към изгрева сърцата туптят. Ей таз, ей другата скала Да минем, сякаше не е била... Дано да изпревариме зората! И ето върха. Спираме вцепени: грамадна кървава глава се гурна на запада във черните вълни. Отсреща, изпод вежди разведрени, засмя се на площадката лазурна зората със рубинови страни. Нейното присъствие на беседите на Учителя привлича вниманието и на редакторските екипи на списание „Житно зърно" и на вестник „Живот" - изда­вани от последователи на учението на Бялото Братство. И Мара Белчева за­почва да публикува свои стихотворения в тях, някои от които по-късно издава в отделни стихосбирки. ________________________________________________________________ [1] Вж. „Изгревът" том III, с. 176-178. Молитвеният връх е на Седемте рилски езера. Там Учителят Петър Дънов е посрещал изгрева на Слънцето с последователите Си. (Бел. на съ­ставителя Велгилий Кръстев)

6. Из тефтерчетата Мара Белчева не само посещава Учителя и разговаря с Него, но се включ­ва и в братския живот - ходи на екскурзии, присъствува на беседите и лекции­те. Води си записки, част от които намираме в запазените тефтерчета. Ето някои от тях - отделни фрагменти от Словото на Учителя - някои от които са от съборните дни на 1926 година. Неделя, 29.VIII. Тема 1.... 2. Разширяване и събиране * * * Тема: Псалм 113 (II Коринт., 2) * * * 23. Vlll, [понеделник, 1926 г., 9 ч. с., съборна беседа „Раждане на свободата "] 6 гл. Исая Щом се свържем с ония възвишени братя, нашето положение ще се по­добри. Мислят за материалните работи. Един ден те познава, друг път не. Духовния човек търси големи грешници, те имат да вършат важни рабо­ти. Да Служат. Божествената свобода зависи от служене на другите. Какво трябва да прави окултният ученик? Да добие свобода. * * * Сряда [25. VIII. 1926 г., съборна беседа „Имената ви са записани"] 10 гл. Лука, 20 ст. Сл., в което се открива на ученика сърцето, душата и духът. Ако не знаем идеята за Бога, тогаз какви спорове и полемики могат да се водят... Всички лоши мисли не са ваши, но и добрите мисли не са ваши... Да знаеш да се охраняваш. Идеята за Бога не е отвлечена, ако се обърнете с мир, само съзнанието да е будно. Забрави обидата. Тема: Най-мощното в човека. Отношението на простите истини, на живите същества в градация... на земята има... от живите същества. Живата сила расте... съзнанието... Бог се проявява чрез нас и ние пред Бога. * * * Петък, 27. Vlll. [1926r., съборна беседа „Свещеният огън"] Йоанна 10:17 Никога не е имало по-добри условия. Ние страдаме от преизобилие, тряб­ва да жертваме. * * * [28. VIII, 1926, събота, 10 ч. с., съборна беседа „Правосъдие"] Йоанна 8 Ние сме пратени да изявим Божия живот - всичко друго е вложено в него.... Божественото започва, когато осъзнаем, че има една правда на света. * * * Неделя [28. VIII. 1926, събота, 8 чс. Съборна беседа „Ще се изкореня"] Матея 15:13 Слепец слепеца ако води, ще падне в ямата... Българинът не е развил своята сила в правилна посока. За това му тряб­ва метод. Отде знаеш, че няма да се спася? Упражнение.

4. Последователка на Учителя Петър Дънов Настъпва един много интересен и малко познат период от живота на пое­тесата Приятелите, които споделят нейния живот, са малко - тя не допуска съ­жаление. Този момент от живота й е свързан с името на Учителя Петър Дънов. Елисавета Багряна, нейна приятелка, споделя: „Мара Белчева, като загуби Пен­чо Славейков, след време стана дъновистка. Една жена, която е живяла между такива видни хора от разни страни, намери утеха в това слънцепоклонническо учение. Тя се хранеше често във вегетарианския ресторант на улица „Шести септември" и ние сме ядвали и вечеряли на една маса много пъти." И Владимир Полянов си спомня: „... В югозападния край на София отдав­на вече бе изникнало селището на тъй наречените дъновисти - една религиоз­на секта, чийто основател привличаше със своите проповеди след нещастния край на войната много огорчени мъже и жени, загубили свои близки, както и всяка друга радост в самотния си живот. В селището на сектата бяха попадна­ли с майка си и едни мои братовчедки. Понякога ходех при тях. Бяха се наста­нили в една барака, както и повечето от техните съседи. През пролетта и лято­то тези бараки тънеха в цветя и буйни храсти. Насреща се откриваше цяла Витоша и просторът към лозенските височини. Един ден тука наблизо видях Мара Белчева. Бяха минали няколко години от гостуването ми в нейната бяла стая. Тогава тя беше около шестдесетгодишна. Изминалите години не бяха я повече застарили. Виждах я как бодро стъпва. Около нея бяха станали вече доста нови неща... Всички утвърждаваха възможностите й като поетеса... Гледах я и се мъчех да отгатна накъде може да е тръгнала в този край. По това време нямаше много постройки в тази част на София. Всъщност това не беше част от града, а в района на горите и градините наоколо. Помислих си за селището на дъновистите. Последните стихове на поетесата, излезли в сборника „Сонети", носеха много черти на душевна смиреност и отдаване на мисли и чувства за един отвъден живот. Не я спрях, а свърнах от шосето към гората. След като тя отмина, тръгнах подир нея. Да, тя навлезе в селището с дървените бараки и скоро прекрачи техния дървен храм...." В спомените на Елена Андреева за Мара Белчева и отношението на Учителя към нея е отразена още една страна от нейния непреклонен и търсещ дух. („Изгревът", том IX, с. 168-169)