Ани

35. АВТОБИОГРАФИЯ НА МАГДАЛИНА СТЕФАНОВА ГРИГОРОВА Родена съм на 7.08.1941 година в село Батак, окръг Великотърновски. Гимназиално образование завърших във 2-ра смесена гимназия „Свети Климент Охридски" във Велико Търново. Медицинско образование за клиничен лаборант завърших в София в техникума на ул. „Йорданка Филаретова" №3. Като клиничен лаборант с 33 години трудов стаж се пенсионирах в 1-ва инфекциозна болница в София, на ул. „Димитър Несторов" №17. Баща ми, Стефан Григоров е роден на 26.01.1903 година. Дълги години работи като кмет в родното ми село и се пенсионира като такъв. Майка ми, Иванка Филипова, е родена на 3.05.1912 година. Работила е в местното ни трудово-кооперативно стопанство. От 1969 година започвах да чувам от мои познати името „Дънов", „дъновисти". През 1975 година две мои приятелки ме свързаха с Мария Младенова, Анастасия и Дора Карастоянови, с Милка Периклиева и Невена Неделчева. Последната пък ме свърза с Драга Михайлова, Лидия Аладжем, Веска Величкова, Анчето Шишкова и Цанка Екимова. Скоро след това се свързах със Стоянка Драгнева и впоследствие с целия Изгрев. След смъртта на баща ми, всяка година вземах майка ми при мен по 6 месеца през зимата. С нея си имахме график кои дни, при кои сестри да отидем и да им занесем ядене. Майка ми готвеше много хубаво. Тя хранеше сестрите с вкусните си манджи, а те хранеха нея и мен с чудните си опитности, които ни разказваха. Колко много красота имаше в тези наши отношения и каква радост изпитвахме от взаимната любов помежду ни. Сега, когато майка ми е на 88 години, и наред с беседите на Учителя е прочела всичките томове от поредицата „Изгревът", казва: „Най-щастливите ми и пълноценни години в живота ми са били с тези мили и любими душички от Братството." Заедно с тях е ходила на Витоша, с тях е играла Паневритмия и с тях в студените зимни неделни дни я водехме в Мърчаево да слуша беседи. Накрая имаше привилегията за присъства на изпращането на брат Темелко. След като прочетохме поредицата „Изгревът", открихме, че липсват много от опитностите, които сме слушали от братята и сестрите. Затова реших да ги опиша, за да бъдат спасени във времето тези неоценими мигове. Предавам автобиографичните си данни на д-р Вергилий Кръстев. Личен паспорт серия В, №0813639, издаден на 11.12.1984 г. от РУ - Искър. Магдалина Григорова. 1.12.1999 г.

31. БИОГРАФИЧНИ ДАННИ ЗА ЛАЗАР ОПЕВ Роден е на 26.10.1904 година в Калофер. В 1912 г. остава сирак. На 14- годишна възраст идва в София, за да изхранва семейството си, тъй като той е най-големият. След него са по-малките двама братя и една сестра. С течение на времето извиква един по един и братята си в София, които впоследствие стават бояджии. А сестра му постъпва в шивашкото училище „Мария Луиза" и става шивачка. През 1927 година Лазар Опев се оженва за Маринка. Те са живели в „Хаджи Димитър", после в „Лозенец", след което започват да идват на Изгрева с Тилко и бай Недко. След време решават да посещават редовно Витоша. През 1931 година съпругата му Маринка се разболява от малария. Двамата се качват на Витоша над сипеите и си направили бивак. Там са престояли 40 дни, през които Лазар успешно е излекувал Маринка чрез процедираните от него слънчеви бани. После този бивак са го наричали „Лазар бивак". На Изгрева всеки петък се е готвела картофена супа, а в сряда борш супа. Понеже Лазар я готвел, затова са я наричали супа - „Лазар борш", състояща се от много зеленчуци. През 1983 година Лазар и съпругата му Маринка се преместват да живеят в една хижа, намираща се в местността „Пеюва бука", над село Пасарел. Там завършва земния си път на 5 август 1987 година. Предал: Христо Лазаров Опев. Записала: Магдалина Григорова.

28. ПЕСЕНТА „ИЗВОРЪТ СВЕЩЕН" След като написах спомените си за брат Лазар и ги предадох за отпечатването им на д-р Вергилий Кръстев, учудването ми беше следното. Веднага на другия ден, след като изиграхме Паневритмията, една групичка от братя и сестри, начело с цигуларката Анка Тодорова, изпяха три пъти последователно най-хубавата песен на брат Лазар със заглавие „Изворът свещен". Изумена и възхитена от случая, аз попитах Анчето как така са се сетили за първи път да пеят тази песен след заминаването на брата. А тя ми отговори: „Сънувах брат Лазар като ми казва: Ще ти помагам от Горе ако пееш песните ми." Просълзих се от радост, включих се в групата и докато приключи сезона на Паневритмията ние всеки ден пеехме тази песен три пъти последователно. Когато си тръгвах за в къщи, си мислех: „Божичко, брат Лазар Опев е знаел, че аз съм предала спомените си за него на д-р Вергилий Кръстев и в същото време се явява на сън на Анчето, тя пък от своя страна да движи въпроса относно желанието му да се пеят неговите песни. Тук помествам текста на изпълняваната от нас негова песен на мястото на Паневритмията. ИЗВОРЪТ СВЕЩЕН Знаете ли тоя край, гдето съм роден? Знаете ли тоя кът, Изгрева безцен? Тоз Божествен оазис, с райски плодове, Изворът духовен, чист, с благост що зове. Мъдрост, Истина, Любов, тоз Божествен плам, гдето се явява той, мир, добро е там. Пътниче, жадуваш ли мил живот блажен? Изгрева обичай ти! Извор благ - свещен! "Душата на човека е свещен извор." Лазар Опев

24. В ЕДИН ЖИВОТ ПРЕСТЪПНИК, В ДРУГ ЖИВОТ СВЕТИЯ НЕ МОЖЕШ ДА БЪДЕШ По отношение на многобройните прераждания, веднъж на Витоша брат Кирчо от Петрич, който сега е в другия свят, разказваше: Бях насаме с Учителя и Го попитах: „Учителю, защо небето е допуснало това страдание спрямо крака на брат Боян Боев, който е толкова добър и за него се говори, че е ангел в панталони?" А Учителят ми отговори: „Защото в минал живот е бил началник на гилотина." Аз зяпнах с широко отворена уста от изненада и наум си прошепнах: „Леле-е-е-е, Учителю, дано не научава това брат Боев." Друг случай, който ми е разказвала сестра Радка Овчарова, също заминала в другия свят, е следният: Идвам на Изгрева за първи път, казва тя, и много се нуждаех от известна подкрепа. Реших да отида при най-авторитетните братя. Първият ме наруга и ме отпрати най-безцеремонно. Вторият и третият още по-грубо. Най-накрая реших, че четвъртият ще ми помогне, защото аз съм чувала за него най-хубави неща, това е брат Боян Боев. Когато се явих при него, гръм от небето се спусна върху мен, като ме наруга по-грубо и от първите трима. Обезумяла от ужасната изненада, разплакана отивам при Учителя и Му разказвам за случилото се с тези братя. Тогава Учителят ме погледна многозначително и ми каза: „Всичко това аз го направих. Нарочно те доведох при тях да видиш и да не си мислиш, че те са светии." Сестра Радка Овчарова е самоука художничка и в Мърчаево, в стаята музей, има голям прекрасен портрет на Учителят всред житата, нарисуван от нея.

20. СИЛАТА НА ЖЕЛАНИЕТО Сестра Наталия Чакова ми разказа веднъж следния случай: Една сестра заминава за Америка, където престоява пет години. Като се връща в България, отива на Изгрева при Учителя и Му казва: „Учителю, когато бях в Америка, непрекъснато се молих да ми се изявите по някакъв начин, но Вие не ми се изявихте." Учителят й отговорил: „Сестра, ако вашето желание да ви се изявя беше толкова голямо, аз наистина щях да ви се изявя." В случая постоянство в молитва, без сила на , последното не може да се реализира.

14. МОЛБА КЪМ УЧИТЕЛЯ Една вечер след заминаването на Учителя отвъд, сестра Наталия Му се помолила много настоятелно: „Учителю, моля Ти се, повдигни два пръста крайчеца на завесата от другия свят, да видя какво има там." Още същата вечер Учителят й дава на сън следната картина: сестра Наталия застава на една линия, зад която всичко е постлано с черен сатен. А пред тази линия се е ширнала огромна красива зелена поляна с много красиви цветя. Топъл, слънчев ден, Учителят седнал сред тази красива поляна и всички братя и сестри, които вече са си заминали, са насядали около Него, весели и радостни. Наталия усеща, че е на границата на този и онзи свят, защото Буча Бехар, седнала до Учителя, като я видяла, извикала жизнерадостно: „Наталия, Наталия, Наталия" и с ръка я викала да отиде при тях, Обаче Наталия се обърнала назад, погледнала черния сатен, т.е. земята, на която се намира и се събудила. Като се събудила, си казала на ума: „Учителю, защо не ми даде някоя друга картина, защото е много красиво това, което видях." В този момент чула един глас, който й казал: „Ти нали искаше само два пръста от крайчеца на завесата да ти се открие?" Един ден, пак след заминаването на Учителя, Наталия била много обезкуражена и обезсърчена от съдбата си. Започнала да плаче като дете и да нарежда: „Учителю, ти не ме обичаш, Ти не ме обичаш, щом не идваш в съня ми." Вечерта Учителят идва на сън при нея, но само до кръста й се явява и й казва: „Колко много пъти идвам при тебе, но ти не ме допускаш при себе си. Спуснала си огромна, черна бариера от обезсърчението и обезкуражението си и аз не мога да ти се явя. Но сега дойдох, защото казваш, че не те обичам"

12. НЕ ДОПУСКАЙТЕ ДА ВИ ЛЪЖАТ Един ден сестра Наталия ми разправя за един селянин, който се явил на Изгрева при Учителя и Му предлагал картофи за братската кухня. Учителят попитал по колко лева ги продава килото. Той казал някаква сума, но Учителят отвърнал, че на пазара вървят по-евтино. Селянинът упорствал, че и на пазара били толкова. В това време Наталия стояла зад гърба на Учителя и на ум си казала: „Учителят пък какво се дърли за някакви си стотинки!" И аз, казва Наталия, не разбрах откъде ми дойде в ума тази дума „дърли". Обаче Учителят мигновено схвана мисълта ми, рязко се обърна към мене и каза: „Не е въпросът за стотинките, аз мога да му дам и повече, но той не трябва да лъже. Не допускайте в никакъв случай да ви лъжат. Преди 2000 години Христос дойде да ви научи да не лъжете, а аз дойдох да ви науча да не ви лъжат."

7. СЪЛЗАТА Сестра Гита, майка на Йоанна Стратева, разказваше на Витоша: Един ден, казваше тя, виждам певицата сестра Лиляна Табакова отива при Учителя. Реших да я изчакам. Тя се забави доста. На излизане от него беше много развълнувана. Попитах я: „Сестра Лиляна, какво се е случило?" Тя ми каза, че Учителят е свирил на пианото песента „Той иде". Бил е много тъжен и една голяма сълза се стекла по лицето Му. Накрая казал: „Да, Той иде, но като дойде, какво ще намери, виждате какво е сега в света." Сестра Гита много хубаво свиреше с китарата си. Някога Учителят й е казал, че китарата е любовен инструмент, понеже при нея вземат участие пръстите на двете ръце, докато при цигулката само на едната. За сестра Гита и още двама китаристи Учителят е казал, че в миналото си прераждане са били мускетари в Италия.

5. АНАСТАСИЯ КАРАСТОЯНОВА (11.08.1905 г. - 7.01.1987 г.) Един ден, казваше Анастасийка, отивам на Изгрева и виждам, че масите са подредени за обед. Гладна съм, но нямам пукната пара да пусна в касичката. Учителят се доближава до мене и ме пита: „Анастасия, защо не седнеш да обядваш?" - „Ами, Учителю, нямам монета да пусна в касичката." - „Е-е, по- важно е, че искаш да пуснеш, а нямаш, отколкото да имаш, а да не пускаш." Покани ме да седна до Него. Започнах да се храня. Завистливите погледи като стрели се насочваха към мене. След като се нахраних, Учителят ме попита: „Нямаш пари, а къде остави милионите си в Русия?" Подсказа ми за мое прераждане там като графиня. Реших да отида на Рила. Вървях бавно по пътя, но силите ми неусетно намаляваха. Видях се последна в редицата на групата. На ум се помолих: „Учителю, дай ми малко сили." Изведнъж се усетих без тяло, правех крачка повече от метър, не бързах, а летях и се отзовах най-напред при Учителя. Обърнах неволно глава назад, гледам Учителя най-отзад върви и учудена си мислех как може Той едновременно да бъде в края и в началото на редицата. След това видях над главата Му голям триъгълник от светлина. На Изгрева гледаха на мен с голяма завист. Един ден, атакувана от погледите им, Учителят минава край мен и ми казва: „В сравнение с тях най- малко тревоги ти си ми създала." После пред една група е казал: „Тя не е лоша, вие искате да я направите такава." Анастасийка завърши земния си път в дом за стари хора - Горна баня. Там е сънувала Учителя три пъти. При първия сън Му измива само единия крак. При втория сън Учителят й казал: „Винаги да сверяваш часовника си с моя!" При третия сън тя лежи върху красива мраморна плоча, но мраморът не е студен, а приятно топъл. Учителят отива при нея и я покрива грижовно с пелерината си. Този сън съвпада със закрилата на Учителя към Анастасийка, особено в последните дни от живота й. На 24 декември 1986 година тя заедно с медицинския персонал е посрещнала Бъдни вечер и пред всички се е помолила с думите: „Учителю, искам леко да умра." След две седмици, на 7 януари 1987 година, сряда, след обед, към 4 часа е заспала и тихо си е отлетяла. Учителят казал още за нея, че на камък да седне, масло ще пусне. Толкова е била пробивна и деятелна. А нейната рождена сестра, Дора Карастоянова, ми е казвала следното от Учителя за нея: „Анастасия е голям океански параход с много малка дупчица." Значи рано или късно параходът ще се наводни и потъне. Имаше големи заложби и талант, но не успя да ги реализира.

I. Невидимият Бог на Живота 1. НЕВИДИМИЯТ ХУДОЖНИК Сестра Цветана Щилянова ми е разказвала как е нарисувала оригиналния портрет на Учителя: „До ден днешен, казваше тя, си спомням колко много се страхувах, когато за първи път тръгнах за Изгрева, да моля за разрешение от Учителя да Го нарисувам. Мислех си, ами ако ми откаже? Сестрата, която беше при Него, каза: „Учителю, тази сестра има голямо желание да Ви нарисува." Той отговори: „Добре, нека дойде." Времето беше много студено, газех сняг до над коленете, но нищо не усещах. Хвърчах от радост и не можех да повярвам, че имам благоволението на Учителя. Само два пъти Той ми позира в салона. И двата пъти ми обърна внимание как нагласява шалчето си. Гънките на шалчето Му до милиметър бяха еднакво подредени и при двете Му позирания. Когато започнах да Го рисувам, ми направи впечатление, че Той гледаше главата ми в ляво. Помислих си, че прическата ми не е каквато трябва да бъде. С ръка оправих косата си и продължих да го рисувам. Но Учителят продължава да ме гледа по същия начин. Поглеждам се в огледалото и виждам, че няма нищо нередно по мене. Обаче Учителят не престава да гледа главата ми в ляво, без да си отмества погледа. Накрая се принудих да Го попитам: „Учителю, нещо не е наред ли по мене?" Той каза: „Контролирам художника отгоре, който ме рисува чрез тебе." Чак тогава аз си обясних защо за разлика от всеки друг път, когато рисувам, ръката ми се движеше с необикновена лекота. Когато завърших портрета, отидох на Изгрева да го подаря на Учителя, а Той ме попита колко струва. Казах: „Никакви пари, Учителю! Подарявам Ви го с любов." После Той нареди да поставят портрета в Салона. След известно време реших пак да нарисувам Учителя, като Го гледах от първия портрет. Обаче разликата между двата портрета е голяма. При втория, ръката ми вече не усещаше тази лекота и свобода на движение, както при първия, когато ми позираше Учителят. Тогава невидимият художник, контролиран от Него, Го рисуваше чрез мен."

III. СПАСЯВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ 1. ЛИДИЯ АЛАДЖЕМ И ПРИЗНАТЕЛНОСТТА НА ЕВРЕИТЕ Вергилий Кръстев След като през 1993 година излезна първият том на „Изгревът", предизвика необикновени вълнения: едни я приеха по дух, а други я отхвърлиха също по дух. Тук също важеше правилото кой за какъв дух бе закачен и кому служеше. Този въпрос е вълнувал и първите ученици на Христа. В първото послание на Йоанна в гл. 4 се говори, че след като Духът на Истината възлязъл върху учениците на Христа, то едновременно с него се явил и Духът на Заблуждението и се е проявил в света. От една страна е Христовият Дух, а от друга страна е Духът на Антихриста. Те вървяха заедно, дори и в Школата на Учителя. Днес едни искат да съхранят оригиналното Слово на Учителя, а се явиха другите, които искат да го изменят и да го редактират. Нещата са ясни, те заедно вървят от памти века. При мен дойде една еврейка, Лидия Аладжем, която бе над 75-годишна и бе силно развълнувана от поместената история за спасяване на евреите, разказана от Борис Николов и отпечатана в том 1 на стр. 483, 485 и 487. Непрекъснато идваше, търсеше ме и настояваше да напиша писмо до редактора на излизащия в София вестник „Еврейски вести", за да им обърна вниманието кой е спасителят на евреите в България и че това е Учителят Дънов. Накрая склоних. Написах го и го изпратих до редакцията с препоръчано писмо и зачаках. Никакъв отговор. Тогава Лидия Аладжем и Марийка Марашлиева с това писмо и с „Изгревът", том I се опитаха да се доберат до еврейския посланик в София, но безуспешно. Но Лидия Аладжем не се примири. Тя смяташе и вярваше, че рано или късно трябва в еврейския вестник, излизащ в София на български език, да бъде поместена историята за спасяването на евреите. Минаха години. През 1995 година излезе „Изгревът", том IV, където бяха поместени спомените на д-р Методи Константинов, който също бе разказал как той е участвал лично за спасяването на евреите. Случва се така, че пак под въздействието на Лидия Аладжем и нейната непримиримост някои изваждат едно ксерокс-копие от поместената история и го предават на редактора на същия вестник. Тук трябва да се спомене, че аз предадох цял том IV на „Изгревът", за да се предаде на главния редактор на вестник „Еврейски вести". Но те нарочно не му предаваха този том, защото бяха противници на „Изгревът". А му подхвърлиха ксерокс-копия, за да не може да се ориентира за какво става въпрос и откъде е взет този материал. След време редакторът сам идва на Изгрева, на онова място, където се събират последователите на Учителя Дънов. Търси мен, но не ме намира. Накрая си отива. Никой не е искал да ми даде телефона, макар че ме познаваха. Бяха го направили нарочно. Искаха да пречат, понеже бяха противници на „Изгревът". По този начин редакторът допуска грешка, че аз съм този, който е участвал в спасяване на евреите. А това е д-р Методи Константинов и Любомир Лулчев. Тази грешка не се дължи на редактора на „Еврейски вести", а на т.н. „последователи" на Учителя, които не му предадоха том IV на „Изгревът", който им бях връчил именно за това. А че не искаха да му дадат моя адрес и телефон, не беше изненада за мен, но нещр напълно естествено за тяхното отношение към „Изгревът". Ето защо още българите не могат да приемат, както и самите евреи Онзи, Който ги е спасил през Втората световна война. След няколко дни излиза вестник „Еврейски вести", брой 5 от 14.03.1996 година, на стр. 5 статия, подписана от главния редактор Самуел Франсес, която поместваме. Под нея се помества „Спасяването на евреите", дословно препечатана от стр. 533-534 от том IV на „Изгревът". Помества се, но не цялата и се изхвърля онази част, в която се разказва на какво се дължи непризнателността на евреите към Учителя Дънов за тяхното спасяване. След като излезе този брой на вестника, Лидия Аладжем бе изключително доволна и щастлива и донася вестника и съобщава новината там, където се събират последователи на Учителя в една неделна сутрин. Всички я поздравяват. Ефектът от тази статия за българската общественост и за еврейското общество тук бе равно на нула. Отвсякъде пълно мълчание. Но представителите на еврейския народ в лицето на Лидия Аладжем накрая изразиха своята признателност към Учителя. Това направи и главният редактор на еврейският вестник, Самуел Франсес. Лидия Аладжем имаше една опитност от времето на Учителя. Тя преминава през различни трудни моменти в своя живот. Не й върви нищо. За каквото се захване, веднага се явяват мъчнотии. Не намира подкрепа в никого. Отива при Учителя и пита: „Защо не ми върви в живота?" А Учителят отговаря: „Как ще ти върви, когато досега не си работила за Бога?" Ето тя получава окултния закон и се опитва да се преустрои и да почне да работи за делото на Учителя. Движи се в различни среди и проповядва Учението на Учителя, но без успех, защото Учението на Учителя не се проповядва, а се живее. А хората го преценяват чрез човешки дела. Делата говорят. Другото е вятър. Лидия Аладжем отива при Учителя и съобщава радостната вест, че вече е решено от Великите сили да се даде територия и да се основе нова еврейска държава в Палестина. Лидия е щастлива и радостна: „Учителю, ще имаме територия, ще основем държава и ще въдворим Царството Божие на земята." А Учителят й отговаря: „Напротив, отсега нататък започват страданията на евреите." - „Ами защо, Учителю?" - „Докато евреите не приемат християнството, няма да може да се примирят с арабския враждебен свят, който ги заобикаля. Само Христос може да ги примири. Защото Христовият Дух носи Обединение на човеците чрез Любовта." Минаха 50 години от изричането на тези думи. Лидия Аладжем пазеше тези думи в себе си, носеше ги и ги разказваше на всички. Но не смееше да ги каже на еврейското представителство в София, защото те не приемаха това. В тези години тя бе с малка пенсия и получаваше помощите от еврейската благотворителна организация. Страхуваше се да не й отнемат помощта, ако им проповядва за Учителя Дънов. Накрая Лидия Аладжем успя да реализира своята мечта да се напише в еврейски вестник истината за спасяването на евреите, макар че едва ли някой го е прочел. Все пак това е нещо, макар и малко. Една малка признателност. Дори е много в този етап от времето и от историята на човечеството. Накая ще цитирам какво казва Учителят за еврейския народ: „Цели 40 години еврейският народ пътува през пустинята с намерение да влезе в страната Ханаан, а отиде в Палестина. Ханаан като страна не съществува на земята, но само на небето. Ханаан е място, където живеят съществата на Любовта." „А това, което разрушава, разваля съвременните хора, са следните седем елемента: гордостта, гневът, сладострастието, леността, скъперничеството, завистта и лакомството." „Да любиш Бога, това значи да любиш всички живи същества на земята, от най-малките до най-големите, както и всички ония същества, които не виждаш, понеже те живеят в Невидимия свят." 2. ЕДНО НЕПУБЛИКУВАНО ПИСМО ДО ЕВРЕЙСКИЯ ВЕСТНИК До господин Главен редактор: Самуел Франсез До господин Редактор: Алберт Авдала На вестник „Еврейски вести" Бул. „Ал. Стамболийски" 50 София 1303 Уважаеми господа редактори, Имах възможността чрез една моя позната българска еврейка да ми поднесе Вашия вестник, като ми посочи да се запозная с една статия в брой 22 от 16.11.1993 г. Статията е озаглавена „В София пристигат директорът на Израелският Държавен архив", подписана от г-н Алберт Авдала. Запознах се със статията и разбрах, че г-н Мосек, български евреин, е дошъл в София, за да проучава архивите в България и да търси доказателства в тях, за да се открие кой е онзи, който спаси българските евреи от концлагерите на фашизма. Това начинание е похвално, усърдията също, но тайната за спасяването на българските евреи не е тайна, а една истина, която се знае от много хора, които са участвували в този исторически момент. В разстояние на 45 години отначало комунистическата партия, а след това и други партии си приписват заслугата за спасяването на евреите. Да не споменаваме опитите на различните политически лидери, да припишат част от заслугата на свое име. Напоследък правителствени органи, след посещението на правителствената делегация начело с президента Желев при посещението си в Израел също се опитваха да изкористяват този исторически факт. По телевизията видяхме репортажи за Израел. Възхваляваха се заслугите за спасяване на евреите, но нито дума за Онзи, Който спаси евреите. Истината е една. Този, Който спаси евреите, е Учителят Петър Дънов, Който по онова време живееше на Изгрева и където беше открил Школата на „Бялото Братство" от 1922 до 1944 година, където четири пъти седмично изнасяше беседи на своите ученици, а през останалото време приемаше посетители и помагаше на онези, които търсеха помощ от Него. По такъв повод става спасяването на евреите. Един от Неговите ученици, д- р Методий Константинов, завършил в Полша, бива назначен от министър Габровски да съпровожда българските евреи до концлагерите в Полша. Той съобщава това на Учителя Петър Дънов, Който е бил толкова възмутен, че веднага нарежда да бъде извикан Любомир Лулчев, който по това време е бил личен съветник по политически въпроси на цар Борис III. Нарежда му да намери цар Борис и да му предаде, че ако той изпрати евреите на заколение, то от царството му и от династията му няма да остане никакъв помен. Това уплашва цар Борис и той с Любомир Лулчев отива при министър Габровски, взима обратно заповедта, която е подписал и я скъсва на парчета. А Габровски е министър на вътрешната държавна сигурност. Ето така бяха спасени българските евреи. Интересно е, че днес много хора знаят тази история. И много български евреи знаят също тази история, но никой няма доблест да стане и да засвидетелствува за истината. През тази година излезна една книга, в която е описан най-подробно този случай от съвременници на този исторически факт. Заглавието в книгата е озаглавено: „Кой спаси българските евреи." И се намира на стр. 483. В книгата е описано спасяването на диамантите на евреите в заглавие „Диамантите на евреите и скинията на Мойсея" на стр. 485. Там ще намерите и историята на еврейския равин Даниел Цион по онова време. Книгата е озаглавена „ИЗГРЕВЪТ НА БЯЛОТО БРАТСТВО ПЕЕ И СВИРИ, УЧИ И ЖИВЕЕ", том I. Същата книга се продава в книжарницата на ул. „Раковски" 112, близо да площад „Славейков", София. Авторът на тази книга е моя милост. С настоящето писмо аз не се стремя да търся популярност за тази книга между българските евреи. Ако съм имал намерение да сторя това, могъл съм да го направя по официален път чрез Израелското посолство в София. Надявам се, че като редактори на „Еврейски вести" и сторонници на организацията на евреите в България „Шалом", след като се запознаете с моето писмо и ако то Ви заинтересува и желаете най-сетне да изнесете истината пред евреите в България и в Израел, то не трябва да изпускате този момент. Ако не го направи Вашият вестник, ще го направят други и след това ще бъдете упрекнати, че не сте защитили името си на редактори на Вашия вестник. Ще завърша с цитат от пророк Йезекиил, гл. 4, ст. 1-4: „И ти, сине человечески, вземи си тухла, и тури я пред себе си и начертай на нея градът Йерусалим. И постави обсада против него, съгради бойници против него и въздигни окопи против него, разположи още стан против него и постави станоломи против него от всяка страна. Вземи си и желязна плоча, тури я като желязна стена между тебе и града и утвърди лицето си против него. И той ще бъде обсаден. И ще туриш обсада против него. Това ще е знак на Израилевия дом." Това важи и досега. Пророкът разрешава в гл. 13, ст. 23: „И ще избавя людете си от ръката ви и ще познаете, че Аз съм Господ." Ето, дошло е това време да засвидетелствувате чрез Вашия вестник пред другите, че Дух Господен спаси евреите в България от лагерите на смъртта в Полша. Друг случай няма да Ви се отдаде и ако го изпуснете, искрено ще съжалявате, че сте се отнесли неблагоразумно към моето писмо. Целта на това писмо е много обикновена. Аз изнасям Истината пред Вас. Аз съм я изнесъл и за българската общественост. Един трябва да се яви и да засвидетелствува за Истината. Аз изпълних своя дълг. Ако Вие желаете и сметнете, че това също се вменява във Ваш дълг, да изнесете Истината за спасяването на българските евреи, то аз ще приветствувам с най-искрени чувства едно такова Ваше действие. Ако не склоните, то аз си оставям един от Вашите читатели, които с особен интерес са прочели два броя от Вашия вестник и чрез него са получили подтик да напишат това писмо до Вашата Редакция. С уважение: (подпис) Д-р Вергилий Кръстев Д-р Вергилий Кръстев Ул. „Васил Друмев" N1 София 1505 10.01.1994 г. 3. ДЪНОВИСТИТЕ И НАШЕТО ОЦЕЛЯВАНЕ Бр. 5 от 4.03.1996 г. на вестник „Еврейски вести" Бях още дете, когато при разходки край Семинарията майка ми и баща ми ми показваха горичката, в която рано сутрин дъновистите ходели по росата и посрещали с песни слънцето. По техните думи, това били хора честни и почтени, заслужаващи уважение, които боготворели слънцето и природата, и се отнасяли един към друг като към братя. Трудно ми е само по тези мои детски спомени да дам оценка на едно религиозно течение, което надхвърли границите на България, а и не тази е целта ми. В енциклопедията дъновизмът е определен като секта, като мистично учение, съчетаващо в себе си християнските догми с елементи на будизма и на древноиндийския окултизъм, появило се у нас сред Първата световна война. Основано било от Петър Дънов (1864-1944 г.), който причислявал себе си към новосъздаващата се „шеста раса", чиято най-висша способност било ясновидството. Именно с това Дънов влияел върху Борис III, главно чрез съветника на царя Лулчев. Това влияние не бива да се надценява. Борис имал достатъчно високо мнение за себе си, за да се доверява на чужди внушения. Но в минути на слабост и колебание царят бил склонен да сподели отговорността си със своите съветници, в това число и с Лулчев. От запис на 15 ноември 1940 година от дневника на Лулчев става ясно, че той, както и Дънов, са одобрявали приемането на еврейския Закон за защита на нацията като нещо неизбежно и необходимо, но са държали той да бъде по-мек, да не позволява изнудването на евреите и да не дава място на „Много произволи и безпринципни лични и заинтересовани решения". Очевидно решението за депортиране на евреите в лагерите на смъртта е подействало и на двамата като шок, и не би било чудно да са се застъпили за отменяне или смекчаване на мярката. Повод да напиша всичко това е донесеното в редакцията на вестника ксерокопие от стр. 533 и 534 на книгата „Изгревът" от д-р Вергилий Кръстев, човек близък до Учителя, както бил наричан Петър Дънов. Глава 78 от споменатата книга е озаглавена „Спасяването на евреите" и разказва за ролята на Дънов и Лулчев за отменяне на депортирането на българските евреи през м. март 1943 година. Естествено е авторът да хиперболизира тази роля, но това не означава, че тя не заслужава признание наред с акцията на кюстендилската делегация и на заместник-председателя на Народното събрание Димитър Пешев, с протестите на широки слоеве от българския народ, на Българската православна църква и на 43-мата депутати, с победите на съюзниците при Сталинград и в Северна Африка, с предупрежденията на Рузвелт и на английския двор и т.н. От публикацията става ясно също, че Борис III е бил склонен да ни пожертва - така, както изпрати на смърт 11343-ма евреи от Беломорска Тракия. Вардарска Македония и Западните покрайнини. Ако все пак решението за отменяне на депортизацията е взето лично от него, то това е станало именно под напора на споменатите фактори. Това не трябва да забравяме. Самуел Франсез * * * Забележка на съставителя: Минават годините. Българският народ и неговите сменяващи се управници не искаха да признаят кой е спасителят на евреите. Всяко ново правителство посреща еврейска делегация и приписва на себе заслугите на своите предци. А в случая няма никакви предци, прадеди и прабаби. Има само една истина - а това е Великият Учител Петър Дънов. До днес българите отричат Великия Учител и Всемировия Учител на Вселената - Беинса Дуно със светско име Петър Дънов. Затова и светът вътре в тях и вън от тях ги отрича. И не само днес, но ще бъде и утре, до веки веков. Това трябва да знаят. До днес българите не приемат, отхвърлят Словото и Учението му. Затова и Господ на Силите ги прекарва през страдание, мъчение и ограничителни условия на живот. Те сега са в пустинята на живота. А в пустинята трябва да имаш Водител - да го има Мойсей, пратеникът Божий. А в пустинята трябва да го има Бог - Йехова, да ги води нощем с огненото си кълбо на Духа, а денем да ги покрива с облак с разперените крила на Духа. И сутрин като станеш, да намериш около себе си небесната манна, небесната храна за себе си и душата си. Днес, утре и до края на вековете - това го има в Словото на Всемировия Учител на Вселената Беинса Дуно. Словото Му е Слово на Живия Господ на Силите и Бог на Живота.

8. ПОКРЪСТВАНЕТО Прибрахме се във Видин, картината беше жалка. Баща ми не ни придружи, не след много взели магазина. Закачиха ни значки, че сме евреи. Бяхме втора категория хора. Събирахме се на беседа при д-р Давидова. Правехме си излети, отивахме до Синаговци. Мариета, сестра ми, четеше и имаше и духовни опитности. Работеше в киното като оператор и като помощник дойде Мехмед. Те си допаднаха в техниката. Мариета беше първата жена операторка в България, дипломирана. Започна да чете схеми за радиотехника и си направи сама апарат, който военните го прибрали и използували. С Мехмед взели да се занимават с фотография, а преди с печатарство и по-късно взели един магазин и снимали, с тази професия се пенсионирали и двамата, като поддържали и домашните разходи, а аз отидох да работя във фабриката на вуйчо ми, която национализираха - и я дадоха на един, който познаваше Братството. Той ме прие с разбиране и после ми помогна материално да си купя пиано. Беше тъкачница. Работничките ме приеха хладно, бях господарско чедо, но после се сприятелихме и аз се научих да тъка на електрически станове. След няколко месеца ги напуснах. Отидох да работя в пулпа за мармалад. Беше 1943 година. Един съидейник дойде и каза, че Учителят е казал да се покръстиме. Останах изненадана. Обичах много Христа, но намирах ненужно покръстването. Нали Го бях приела в душата си... После разбрах, както Христос отишъл при Йоанна да го покръсти, тъй беше нужно и ние да го направим. Защо? Христос казал: „Остави да се изпълни закона." Отидох да подам заявление, поканих сестра ми. Тя първо отказа, кога тръгнах рече: „Подай и за мене." Всичко мина много лесно. Бях пратила да питат Учителя това кога да го направим, сега или по-късно. Мислех, че го правиме да избегнем изпитанията. Но Той рече: „Сега, сега." Моята кръстница стана д-р Давидова, а на Мариета - Милада, дъщеря на една чехкиня. Аз бях защитена от подигравките, имах една броня, която респектираше и се държаха на разстояние, но Мариета доста я нападнали, но издържа. 1943 година си замина царят, много го обичах и когато радиото съобщи, че е болен, гласът ми отвътре каза: „Отровен." Насън видях княз Калин, Йоана и др. като регенти. Преди тези събития отидохме в Белоградчик. Отидохме в околностите, в гората, но закъсняхме и не можахме да се върнем. Нощта се спусна, започнахме да се въртим в омагьосан кръг. Мариета водеше и казваше: „Мене слушайте." Мехмед пък на противоположната посока, въртяхме се ту насам, ту натам, тогаз опитах мисълта и връзката с Учителя. Отдръпнах се настрана и призовах Учителя да ни помогне. След малко Мехмед каза: „Само мене ще слушате." Не мина много и се откри една поляна, имаше един човек и ни упъти през къде да минем.

АНРИЕТА МАРКОВА ЖЕРБЕРТ ЕДИН ВЕЛИКДЕН Тръгнали бяхме много преди изгрева на слънцето, защото трябваше да бъдем навреме на братския бивак на Витоша, за да поздравим неговото появяване оттам. Така вървяхме с бодра стъпка, въпреки тъмнината и лошото състояние на някои места от пътя. Впрочем Учителят, в когото мнозина мислят, че виждат само едно лице в напреднала възраст, беше начело на групата. Той вървеше толкова живо, толкова весело (разположено), че младите трябваше доста да бързат, за да не останат назад. Колкото за мене, която почти не бях правила екскурзии, аз следвах отначало криво ляво; но когато почна стръмнината, стана ми невъзможно да вървя наравно с другите в тези малки пътеки, ужасно стръмни, каменливи и неудобни. Аз се бях спряла за един момент и се питах в недоумение кога и как бих стигнала целта, когато се видях настигната от една сестра, която намирайки, че сме приблизително с еднакви сили, много любезно ми предложи да вървим заедно. Това беше помощ, която небето ми изпращаше. Приех с готовност и добре стана: тя познаваше планината и скоро ние се намерихме в един път, по-дълъг наистина, но колко по-удобен и приятен! Надясно реката ни държеше под обаянието на своя шепот, който изглеждаше да ни казва, че тя е научила много неща през своето пътуване. Тя беше щастлива, виждайки ни да напускаме за малко равнината, за да идем и се разведрим по височините, защото тя знаеше от собствен опит, че планината дава на долината това, което съставлява нейното богатство, нейното благосъстояние. Тя изпълняваше вярно мисията, която великодушната и горда Витоша й беше възложила, като на един повереник, който не би се обезсърчил от никаква мъчнотия, от никаква пречка. И благославяха я тези, на които тя носеше плодородие, както и високият връх, дето бе родена. Благодарение на тези размишления и на много други още, които бистрата течаща вода ни внушаваше, ние бяхме извървели доста път - на всички направления - и бяхме стигнали да се удивляваме на хубавия пример, които тази вода ни даваше и който ние трябваше да се стараем да приложим в живот, когато моята приятелка ме накара да забележа, че беше дошло време да се разделим от нея. Да се разделим с нея, ние съжалявахме тъй, както човек съжалява, когато в подобен случай се разделя и стиска ръката на един добър спътник. Седнахме за малко на нейния бряг: само като я гледахме, ние се възхищавахме. И за да й покажем колко допира с нея ни беше скъп, ние с наслада започнахме да си разхлаждаме лицето, а после потопихме и оставихме потопени ръцете си, за да почувстваме още по-добре нейната милувка. След това сърдечно сбогуване, в което се прозираше желанието да я видим отново, ние поехме направлението, което трябваше да ни заведе на пътеката, следвана от нашите приятели. Повечето бяха безсъмнено вече на бивака и ние бързахме също да пристигнем там. Тъкмо в момента, когато навлизахме в една малка, приятна полянка, слънцето се появи. Това внушително зрелище, особено когато човек се намира всред природата, върху мили, величествени висини, изпълва всекиго душата с едно неизразимо чувство на възторжена признателност и тогава съвсем непринудено човек се моли, благоговее и обожава с любов всичко наоколо. Мястото беше толкова привлекателно, че ние решихме да останем там още и да закусим в тая приятна обстановка. След тази укрепителна почивка, ние с голям кураж тръгнахме на път, толкова повече, че знаехме, че крайната цел е много близка. Изведнъж ни се стори, че чуваме да се говори и ето, заобикаляйки една скала, не тази, която краси нашия бивак, ние имахме радостната изненада да видим Учителя седнал на тревата, с няколко братя и сестри около него. Кръгът се отвори тутакси и на мене ми бе дадена възможността - и колко бях щастлива от това - да седна отляво до Учителя. Не ще изгубя нито дума от това, което Той би казал. Преди нашето пристигане разговорът се е въртял около дребни неща, които са се случили сутринта. Той продължи в същия дух. Според обичая си, Учителят се интересуваше от всичко, което засягаше Неговите деца. Ние съставлявахме едно семейство, където всички се чувствахме добре. А времето беше великолепно. Слънцето блестеше чисто и ясно. Небето беше синьо. Птичките пееха. Върху най-високите точки на околните планини се забелязваха ясно куп дреболии, които черните облаци, веднъж решили да се настанят там, завистливо отнемат от нашия поглед. Хубавото разположение на всички не закъсня да се изрази в песни. Едва свършили една и някои братя, според своето желание започват друга, която безсъмнено всякога отговаряше на вътрешните нужди на неговото сърце. Когато най-после завършихме, в едно свещено (съсредоточаване) вглъбяване, прекрасният „Химн на Великата душа", скъпоценен дар, който напоследък Учителят ни даде - Той предложи да отидем да видим докъде бяха стигнали братята и сестрите, заети да оправят една малка част от пътя, които е в съседство с бивака. Щяхме да се върнем към 11 часа. След като разгледахме внимателно местността, ние направихме няколко обиколки, моята приятелка и аз, за да отидем след това и седнем върху някой хълм, откъдето би ни било лесно впрочем да наблюдаваме дрехите и другите предмети, които групата бе оставила под наш надзор. Малко преди уречения час всички бяха отново на мястото, весели и твърде оживени. Чакахме братята и сестрите, пръснати още от сутринта по разни височини. На пладне всички щяхме да идем да обядваме на бивака. Учителят отговаряше бащински на въпросите, които Му задаваха. Неусетно обаче разговорът взе друг обрат. Една тънка тревица навеждаше леко високото си стъбло към Учителят като да Го поздравява, а Той я галеше кротко, като едновременно привличаше нашето внимание върху нечуваните усилия, които трябваше да прави това слабо растение, за да успее да пробие покривката може би тънка, но студена, черна и твърда, която я покриваше, за да се радва на светлината и на топлината на слънцето. Обаче тя можеше да запази тези така скъпо придобити блага и да продължава да се развива само като устоява смело на всичките лоши времена, които ще я нападнат. „Но сегашното й състояние показваше, че тя беше понесла страданието и героически беше изпълнила своята задача: тя беше победила. Туй, което това смирено растение можа да направи, продължи Учителят, човекът, който е много по-горен от него във всяко отношение, трябва да го направи с още по-голямо право. Той трябва да върви (върху) по следите на чистите същества, които са се издигнали до светлите върхове, откъдето те изпращат светлината на тези, които от долината обръщат към тях своите погледи. Тези същества умеят да обичат природата; те са се старали да я разберат." На такива същества природата разкрива своите потайности. Тя ги посвещава в своите тайни, защото знае, че те ще ги употребят свято. Тя знае, че поставяйки на тяхно разположение своите грамадни богатства, те ще вземат от тях тъкмо толкова, колкото им е нужно в дадения момент. Настана мълчание. Изведнъж аз си спомних един факт, който ме беше понякога дълбоко поразил и който все не успявах да си обясня. Това бяха или сънища наистина знаменателни, или прекрасни мисли, които изникваха изведнъж чисти и светли в моето съзнание и внасяха радост в моята душа. Откъде ми идваха тези мисли? Но най-странното беше тъкмо това, че тези неща ставаха неизменно на една съща дата, да кажем например на 23-ти, винаги на 23-ти. Всички около мене бяха заинтригувани и бяха вперили очи в Учителя. Най- после Той каза спокойно: „Тази дата напомня едно епохално прераждане във вашия живот." Ние бяхме още под впечатлението, произведено от тези думи, когато една от нашите песни прозвуча радостно в далечината. Това беше първата група и то многобройна, която идеше да се присъедини към нас. Други ги следваха. Те не закъсняха да се съберат около нас. Всички бяха във възторг от екскурзията и ни предадоха своето хубаво въодушевление. Но не се спряха за дълго. След като поздравиха Учителя, те поеха пътя на бивака с намерение да се измият на чешмата и да се поотморят след това, чакайки обеда. Нашата малка компания говореше за тези, които току-що бяха отминали. Учителят обаче мълчалив, с полузатворени очи, отстъпваше. Изведнъж се възцари дълбока тишина. Всеки чувстваше, че Той беше далеч, много далеч, и че Той се беше пренесъл в сфери, където никой не можеше да Го следва. Къде? Той единствен го знаеше. Обаче няколкото благи думи, които скоро ни отправи, ни дадоха да разберем, че Той се беше върнал между нас. И започнахме отново разговор. Една от сестрите разказваше нещо много интересно. Но изведнъж като че нещо ме тикаше, аз се обърнах живо, за да разгледам хоризонта. Той беше застрашително тъмен, планината нагоре цяла изгубена в големи черни облаци, а до основите обвита в гъсти мъгли, не предсказваше нищо добро. Можело да очакваме ужасна буря и следователно да бъдем измокрени до кости, като се има предвид, че не разполагаме с никакъв подслон. Другите не закъсняха да споделят моя страх и не знаеха какво решение да вземат. Жалко беше да се прибереш още сега в града, след като си бяхме обещали да прекараме на открито един цял ден. Впрочем облаците бяха далече още. Въпреки всичко хубавото настроение надделя и младата сестра, която беше започнала да разказва, бе подканена да продължи своя разказ. Учителят ги оставяше да говорят свободно. Неговите собствени мисли Го поглъщаха изцяло. Аз пък не изпущах от погледа си това, което ставаше там, в черния фон, който ставаше все повече и повече заплашителен. Чудех се, като виждах Учителя тъй спокоен и се обърнах към Него. В същия момент Неговият поглед, в който се четеше неуловима усмивка, се спря върху мене. После Той погледна планината, като че ли се отправяше пак към мене, ставайки, каза: „Да видиш какво правят онези архитекти там горе." И Той изчезна зад скалата. Странността на Неговите думи, които мисля само аз забелязах, ме учуди. Какво можеха да означават? Обаче това, което ми изглежда сега чудно, аз не се спрях да се мъча да прониквам в техния смисъл. Движението, което ставаше по-голямо около мене, привлече моето внимание. Гладът беше вероятно започнал да се чувства вече, защото на няколко пъти стана въпрос за някои любими ястия и започваха да се интересуват за провизиите, когато Учителят се появи отново. Всички станаха и се приближиха до Него. Той погледна часовника си и каза, че е време да тръгваме за бивака. Само това чакахме. Всеки тичаше, приготвяше се бърже и всякакъв вид разсъждения, възбуждащи смях и веселост, вървяха в пълен ход, когато моята спътница обърната към планината вдигна изведнъж ръце в жест на радостна изненада и се провикна: „Ами къде са отишли облаците? Няма вече нищо от тях. Какво щастие! Какво щастие! Ще имаме велико лятно време." И всички заявиха, че небето ги обичаше и се беше смилило към тях. В същия момент думите на Учителя изпъкнаха у мене с блестяща светлина. Аз ги чувствах, че живеят. Тази светлина ме изпълни цяла и аз видях Учителя зад скалата с вдигната ръка да прави знак на творците на тъмната картина. Те разбраха. Те се преклониха пред Неговите желания и разведрявайки набърже атмосферата, побързаха да напуснат тези места. Учителят беше изявил едно желание към природата и тя го изпълни. Всяка власт му беше дадена прочее на небето и земята. И моята душа потръпна в свещена радост. Безгранична признателност изпълни цялото ми същество и аз обикнах тогава Учителя, нашия Учител, обикнах Го с една възвишена Любов, на която никое човешко чувство не може да бъде равно. Но възторгът беше свършен. Аз се видях до Учителя. Погледнах Го и почувствувах че Неговият дълбок поглед спрян върху мене ми казваше с безгранична благост: „Това, което разбрахте, запазете го за вас." И Той отиде да настигне тези, които с раници на гърба Го чакаха, няколко стъпки по-далеч. Всички се отдалечиха, аз останах сама. Но каква наслада е тази самота на мястото, където Учителят беше благоволил да повдигне малко една от завесите, с които се закрива. И как всичко ми беше скъпо: синьото небе, светлата планина, тревата, която Той беше тъпкал и скалата, зад която далече от всеки човешки поглед, Той беше изразил своето желание към архитектите, от които зависеше да ни наградят с един хубав ден. Бих искала да погаля всичко, всичко да прегърна. Отидох да седна зад скалата, за да изживея по-добре това, което беше станало - величествена сцена на един момент. Този Учител, когото знаех сега толкова велик, аз Го бях виждала в продължение на години, виждах Го още да живее толкова скромно, заставаше на нивото на най-смирените, не търсейки никога да се покаже, зает единствено с това да утешава, да насърчава, да повдига, да показва пътя, който води към пристанището. Необикновени случаи, за които ми бяха говорили, други случаи, които бяха мен самата развълнували и възрадвали и възкръсваха в моята памет. Неща, които бяха ставали тогава, сега упражняваха върху мене съвсем друго действие. Аз се възхищавах от високата мъдрост, от голямата дълбочина. Аз ги разбирах, благодарение на светлината, от която току-що бях озарена и чистият отблясък на която живееше още в мене. Сълзи на умиление намокриха моите клепачи при спомена на някои думи, на някои мерки, взети от Него относно мене и чието високо значение ми беше убягнало тогава. И така, сама зад моята скала, аз изживях сладостни часове, цяла в щастие, че имам за Учител това Велико Същество, цяла в щастие, че мога занапред да се храня по-съзнателно от Неговото свято учение! Станах да отида при другите, за да се върнем в града всички заедно, обаче решена да се държа настрана: исках да прекарам сама със себе си остатъка на този паметен ден. Преди да напуснем мястото, аз поздравих сърдечно всичко, което погледът ми можеше да обгърне. После си отидох. Вървях лека, щастлива, вълнувана от най-любяща признателност; и през целия път нещо пееше тихо в дъното на моята душа, като ми повтаряше нежно: „Ти намери своя Учител!"

9. ПЪТУВАНЕ ДО БОЖИ ГРОБ Изминаха 45 години от заминаването на Учителя. Изминаха толкова години, колкото Учителят беше определил на комунистите да управляват. Аз доживях да видя, че това се сбъдна. След 1989 година преминахме в една друга епоха. Само че много хора не могат още да разберат, че вече сме в друга епоха. Но аз разбрах, видях много неща, отвориха ми се очите за някои мои заблуди в моите комунистически убеждения и дойде това време, когато върнах партийния билет и най-официално се отказах от Партията. За мен това беше един етап, които завърши в моя живот. Сънувам един сън с Учителя, който ми направи много силно впечатление. Сънувам, че е един слънчев ден и Учителят е седнал на една пейка, пред него е една маса. Седи Той така обърнат към юг, а аз идвам откъм гърба Му. Решавам да го питам него и така зад гърба му си подавам лявата ръка и казвам: „Учителю, гледайте ми на ръка. Много искам да ми гледате на ръка и да ми кажете нещо." Той ми хваща ръката и казва: „Кажи си едно желание!" Помислих, помислих и си рекох, че като научен работник с химията нищо не направих, то поне да искам да пътувам по света. Накрая му казах: „Учителю, искам много, много да пътувам." Той погледна, помълча и каза: „До утре тая линия ще я имаш на ръката си." Това беше през 1980 година. Така се случи, че аз си продадох вилата, сдобих се с пари и реших да пътувам. Моята мечта беше между другото да посетя и Божи гроб. Пътувахме със самолет, обиколихме Витлеем, Назарет, Херон, Мъртво море, езерото, където с две риби и пет хляба Христос е нахранил хиляди хора, Тел Авив, река Йордан и накрая посетихме Божи гроб. Видяхме Голгота и гроба, където е било поставено тялото на Исус. На връщане, когато трябваше да се качим в автобуса, аз седнах до прозореца. Преди автобусът да потегли, един камък, изпратен от някого, удари прозореца на автобуса, счупи го и камъкът ме удари по рамото. Получи се синина и оток, и два месеца след като се върнах в България отокът не спадна и синината не изчезна. Тогава си спомних какво каза на времето Учителят: „Вие бяхте от онези, които хвърляха с камъни по Христа и викахте: Разпни го!" Тогава се чудих как е възможно ние да бъдем същите онези, които са искали да бъде разпънат Христа, а сега сме на Изгрева при нозете на Учителя. Но сега се убедих в правотата на думите на Учителя. Отидох на поклонение на Божи гроб, видях къде е разпънат Христа и къде е погребан. Дори ми дадоха документ и диплома и аз с него станах вече хаджийка. Вече съм хаджийка и трябва да се наричам Хаджи Милка Говедева. Миналият век българите са давали мило и драго да посетят Божи гроб и след като са се връщали, са носели името „Хаджи" с голяма гордост. А аз сега трябва да си намеря рамка, за да си поставя грамотата на нея и да я окача на стената, за да ми напомня, че в този живот съм била на Божи гроб в Йерусалим. Но освен това, тази грамота ще ми напомня и за думите на Учителя, че ние бяхме на времето онези, които хвърляха камъни по Христа. Кой хвърли този камък? Човешка ръка ми го върна. Така се върнах от Йерусалим като хаджийка и с хвърлен камък, и с ударено и отекло дясно рамо. Съжалявам, че не прибрах камъка и не си го донесох в България, за да го сложа на лично място и да бъде до грамотата ми, с която станах хаджийка. Ето как нещата се затвориха и очертаха своя кръг на моя живот. Била съм на времето при Христа и съм замервала с камъни Христа. Бях по времето на Учителя. Къде слушах думите Му, къде не изпълнявах заръките Му и ето на края на живота си ви разказах и направих изповед пред вас. Някой трябваше да го направи, за да може разказът ми да завърши с поука за мен и да бъде достоен финал за вашето внимание. А сега се готвя отново да пътувам. Не съм приключила с пътуванията, по Божията воля може и да продължа. Знам, че имам знак на ръката си, който ми дава насока в моя живот. Всеки пътник си има свой път. А на всеки пътник му е определен пътя и той се води от неговата съдба. Моят житейски път бе дълъг и преминах и през трите върха на буквата „М", началната буква на моето име. Днес вече имам ново име и с това име искам да тръгна отново на път. Моето ново име е Хаджи Милка Говедева, а моят път е избран и определен от Учителя, защото аз до края на живота си успях да реализирам онзи стих в Евангелието, където се казва за Христа: „Ревността към Твоя дом ме изяде!" Ревността към Школата на Учителя и ревността към Неговото слово ме изведоха отново на високо и днес аз благодаря на Учителя, че ме изведе нависоко, за да бъда свидетел как се сбъднаха думите Господни за времето, което трябваше да дойде и за времето, което дойде и времето, през което ние преминахме. Пребродихме тази епоха, защото Словото на Учителя бе в нас.

8. СТИХОВЕ ОТ МИЛКА ГОВЕДЕВА 1. Защо ме отбягваш, Учителю - 15.09.1943 Г. 2. Разочарование - 19.10.1944 г. 3. Върхове-19.11.1982г. 4. За мама-29.11.1982 г. 5. Болката на самота - 15.09.1943 г. 6. Наследство - 9.29.1983 г. 7. Реквием (за Паша) -12.02.1983 г. 8. Нека земята да държа - 2.04.1983 Г. Защо ме отбягваш, Учителю И днес Учителят ме върна. Каква ли глупост в мен пак зърна? Открехна малката врата, огледа спокойно моята суета и рече: „Зает съм, не мога да те приема." С приведена надолу глава потърсих пътната врата. О, колко мъчно ми стана, очите ми със сълзи се наляха, пак ли беда ме сполетя? От нийде радост не изгрява, но вярата в мен крепи мощта на Учителя ще изгради и бъдещето ще процъфти, а името ще прослави разнасяйки навред по целия свят духа, що мен отпосле оживи. 15.09.1943 г. Разочарование Вървях сама покрай реката, вгледана в измъчената си душа. Оглежда се в погледа ми сал тъгата и пиша с мъка, с болка за скръбта. Аз много исках да узная къде се крие любовта. Слана покрила е земята, душата ми е забулена в мъгла. Все лед и студ и хлад в душа ми вее, сърцето ми е тъжно без покой. Сърдито вятърът свойте тъжни жалби ми повее и всеки срещнат ми напомня, че е той. А моята душа страдална от любов не ще намери никога покой. Когато дървесата зеленеят, и пак живот се върне в тях, когато птичките запеят, ще спомням, че влюбена аз бях. 19.10.1944 г. Върхове Мусала, връх прекрасен, мъчно достижим, връх да съм в живота, о, Боже и да раздавам повсеместно блага на всеки, който е потънал в тъга. Има по света много върхове по цялата наша планета, но има и такива, що всяват страхове и треперят за своята дребна монета. А толкова много са децата гладни по цялата тая земя, нима сме толкова безпощадни към тези малки деца? О, блага, тъй неправилно разпределени, та кой ли може да тури ред в света, благата трябва по равно да са разпределени, да стане светът една прекрасна мечта. Чакам аз, този ден не е далече, таз грозна неправда така посята, доброто приближава и скоро е вече. Трябва да отмине тя от нашата планета. 19.11.1982 г. За Мама Аз нямам майка, нито татко, сирак съм аз от малко дете и раснах на воля без легло сладко. Така ли всякое дете расте? Обичах да играя с топка, но вместо игра слугинче аз станах. До мен лежеше осиротяла котка, на пода на мазето аз растях. Аз нямах майка, нито татко, сълзите ми да обърше мама. Течеше времето без радост, кротко татко да ме погали само. Жадувах страшно за майчина милувка, в прегръдка топла да ме стопли. Жадувах за една искрена целувка, леглото ми топло да приготви. О майко мила и любима, защо тъй рано си отиде? Не помисли за своята Мила, че е тъй малка и без закрила. Днес съм вече остаряла, бурите далеч отлетяха, но обичта ми към теб не е престанала, макар годините доста да натежаха. 9.11.1982 г. Болката на самота Тежи ми пак самотата, тежи ми, тежи. Но с кой да свържа съдбата, като навсякъде срещам лъжи? Обичам чистотата на слънчевите лъчи. Обичам светлината в ранните зори. Кой би могъл това с мене да сподели, ако друго съдбата иска да реши? Но вечерите в самота е досадно и не на шега, развличаш се с музика, а изпадаш в тъга. Друго би било, ако имаше приятелка една, бе разсяла тъгата на твоята самота. Нито книга прекрасна може да ме развлече, защото след нея живота пак така тече. Изчезнаха импулсите отдавна и те. О, колко ми липсва жизнеността на дете. Годините ме подтискат като товар на гърба, искат да ме превият като крайречна върба, а ти се бориш с годините на старостта и търсиш да върнеш отново младостта. 29.11.1982 г. Наследство На кои ли баби и дядовци плащаме земния си данък и какви ли след нас потомци ще ядат тоя горчив залък? Наследство, потомство незнайно от векове все тъй потайно мъчиш се да разбереш техния език, остават глухи на тревожния вик. Век на разплата е сега. Надвиснала е опасността от война. Живеят хората безделно, не мислят за времето военно. Навсякъде пожари по земята, как ли ни търпят тези от небесата? В никого не виждам проява на човещина. Къде остана човешката същина? Надявам се на добрите по земята. Дано те спасят хората от войната. Дано враговете станат приятели и на доброто в утрешния ден сеятели. 9.02.1983 г. Реквием (На сестра Паша) В тежки дни на страдания намерих духовната си майка. В страхотни бури и терзания аз тичах като по пързалка. Беше тъмно, лошо време. Аз спъвах се от всеки камък. На гърба си носих тежко бреме, намерих се като пред замък. Светлина обична ме огря изведнъж. Къде съм аз, що е тук? Огряна от лъчите като дъжд и спрях аз в пътя си до тук. Пред мен застана млада жена с въпрос към мене, що желая? Моля за помощ ръка една, полиция, къде да ида, не зная. Ела. момиченце, тук ела, ела, ти при Бога си дошла. Не се страхувай от нищо тук. Притегли ме към своя топъл скут. Поде ме и ме учи, гимназия свърших при нея. В университета пак тя ме учи, че даже и музика да пея. О, колко жертви тя положи за моето духовно издигане. На колко мъки се подложи, закриляйки ме от всяко презиране. На Бога аз ще служа до края в пътя, който ме въведе. Пътят е стръмен, аз го зная, но друг път за мен веч няма. 12.02.1983 г. Нека земята цъфти И старост и младост в едно са сляти. Да бих могла само от далеч да погледна в тъги и радости в неволи навяти в ума, в сърцето на всеки да погледна. Там бих открила бисери безкрайни и зловонни ужаси, що тровят човека и крият се там от мисли потайни, що търсят да унищожат човека до края на века. О, мисли чудесни, мисли прекрасни, откриватели на нови красиви вълшебства. Унищожете тез мисли на смрад потайни, да бъде земята на нови хвалебства. Да никнат нови красиви семена, знамена на мир да се веят по цялата земя. Да настане най-после очакваната мечта и никой да не жертва за оръжия ни лепта. Не искам да мисля за лошите последици, но зная, че новата война не ще пощади и птичка, що лети, и рожбата в утробата на майката ще си намери края. Защо е така, когато може земята да цъфти? 2.04.1983 г.

7. ПЪРВИ МАЙ 1935 г. - ЦЕНТРАЛНИЯТ ЗАТВОР (РОЗОВОТО КЪТЧЕ) Беше края на април 1935 година. Наскоро падналият сняг изстуди въздуха, но се оказа безсилен да спре ведрия полъх на пролетта. Дори през тъмничните решетки проникваше отвън дъх на цъфналите в близост дворове сливи, нахлуваха жизнерадостните птичи хорове. Пролетта пораждаше копнеж, вълнуваше младите сърца на 23-те политзатворнички от двете килии в източното крило на Централния затвор. Идваше празникът на международния ден на труда на пролетарската солидарност - Първи май. Необходимо бе да се отпразнува тоя светъл ден от политическите затворници в Централния затвор, така че да се почувствува непокорената им борческа воля при тъмничните условия. Тази година Първи май почти съвпадаше с християнския празник Великден. Грижите и вниманието на другарите вън от затвора и на нашите близки, улеснени от отслабналата поради църковния празник бдителност на надзиратели и тъмнична управа, се оказа в струпване на големи количества хранителни продукти в килиите ни - традиционните червени яйца, козунаци, печено агнешко и т.н. Това особено радваше двете малки затворничета - деца на двете майки другарки, за които не се бе намерил приют и топла грижа и те споделяха затвора на своите майки. Решихме да уговорим с другарите политически затворници празнуването на Първи май по твърде оригинален начин: няколко от най-младите политзатворнички - Ася, Рачето, Милка (аз -б.а.) и Елена се обявихме за годеници на неоженени другари от мъжкото политическо отделение. Така нашите килии се превърнаха в гнездо на любовни копнежи - „розово кътче". Управата бе уведомена. Разреши се на годениците да се срещнат в тъмничната приемна на свободно свиждане. Те получиха партийната задача да предадат някои материали и пренесат инструкциите за отпразнуването на 1 май. На Великден „срещата на годениците" се състоя: Рачето и Йордан, Ася с Нецо, Милка с Христо Ников и Елена със Стефан се спуснаха поривисто един към друг и в процеса на умишлена удължена прегръдка получихме необходимия материал. Целувахме се така „жадно в младенчески порив" да изпълним партийната задача, че ключарите вулгарно отбелязаха: „Стигате бре, изядохте ги вече тия моми!" Подготовката за 1 май се разгоря. От дълго се бяхме готвили, използувайки сполучливо различни форми на работа: в кръжока по марксизъм- ленинизъм, където изучавахме съчиненията на Ленин и Маркс, на Енгелс и Сталин; в кръжока по биология и математика - организиран от студентката Елена и по политикономия - ръководен от същата; по литература - от Рада Тодорова; в драматичния кръжок - от Милка. Милка бе млада, здрава девойка, работничка. Останала без средно образование, тя жадно поглъщаше поднасяните в кръжоците знания. За нея, както и за останалите политзатворнички - работнички пребиваването в затвора се превърна в здрава народна школа за политическа и обща култура. Политическите затворнички издаваха и вестник „Затворничка" под редакцията на др. Рада Тодорова и участието на всички останали. Милка правеше своите първи литературни опити чрез стихове и разкази, някои от които бяха отпечатани в РЛф (поемата „Провал" и разказ „Кървавият септември"). Във вестника участвуваха и другарките: Рачето - мургаво симпатично девойче - партиен отговорник, Ася, Елена, Любка Спасова, Христина (Роза), радомирките Венера, Вера и Калинка, Дончето от Марек, Пенка и Виолета и още някои старозагорки, чиито имена съм забравила. Милка списваше вестника на ръка с печатни букви. Тя го разпространяваше в ролята си на масовичка и след криминалните затворнички, от които бе завербувала две за комсомолки и една партийка. По това време левосектанският курс на партията налагаше чести масови акции. Партийната група взе решение да се проведе чествуването на 1 май чрез редица протестни прояви, към които да бъдат привлечени и криминалните затворнички. Още в предвечерието на празника Милка уговори с най-будната от тях - Цеца, да бъдат върнати чая и чорбата. Преди звънеца, предусещайки края на акцията в карцера, Милка се качи на тъмничния прозорец, за да види лъчистото синьо майско небе и своето любимо кътче от Витоша, огряно сега от майското слънце. В 6 часа сутринта, когато бяха пуснати за тоалетните, политзатворничките се събраха в първата стая, а във втората останаха майките с двете деца. Почистено бе бързо. Милка бе избрана за полпред (политически председател). Тя бе здрава, яка, бойка или както всички казваха: „Милка е яка, може да носи байряка". Често съзнателно тя поемаше вината на някоя по-слаба другарка и лежеше в карцера вместо нея. Наближи часът на баката. Рачето и Рада даваха своите последни инструкции. Милка погледна през шпионката. Насреща идеше ключарят Кольо Смъртта, който преценил момента, държеше бич в костеливата си ръка. Той не отвори вратата, предвидената трибуна не бе издигната. Тогава Милка викна с все сила от шпионката: „Другарки криминални, на протест, върнете чая и чорбата! Да живее първи май, международният ден на труда!" Последва тракане с канчета и бурна песен. Коридорите на затвора отекнаха от бодрата мелодия на „Интернационала". Акцията бе подета и от криминалните затворнички. Цеца, по внушение на Милка, бе успяла да убеди и част от тях - те отказаха чорбата и издигнаха лозунга: „Да живее първи май!" Кольо Смъртта изпадна в бяс. Той удряше с бича по вратата на първа килия и крещеше: „Дайте по-скоро ключа!" Побледнял, с изпъната суха кожа по черепа, той действително напомняше символична фигура на смъртта. Липсваше му само традиционната коса, заменена сега с по-свирепо оръжие - коженият бич, който свистеше яростно. Когато най-сетне вратата на килията се отвори, ударите на бича се понесоха върху главите на затворничките. На предна линия бе Милка. Кожената змия се уви около раменете и разкъса блузата, израни лицето - потеклата кръв обагри страните й. Политзатворничките бяха натикани в карцера - циментена тясна дупка с желязна решетка вместо врата. Карцерът бе разположен под клозета на горния етаж. Оттам се просмукваха нечистотии и таеха върху главите ни, проникваше смрад. В десния ъгъл имаше дупка - гнездо на плъхове, които свободно пъплеха между нас. Не можахме нито да легнем, нито да седнем дори - така плътно бяхме натъпкани. Но влагата до известна степен можахме да ограничим, тъй като предусещайки карцирането като последица от майската акция, бяхме се облекли добре. В знак на протест обявихме гладна стачка. Протестираха и другарите политзатворници от мъжкото отделение, криминалните затворници. Протестът проби тъмничните зидове, развълнува се целият квартал „Банишора", населен с бедни трудови хора. Задачата на Милка се усложни - трябваше да се поддържа висок боен дух. Тя пееше, играеше на място казачок и ръченица, не оставаше за миг съзнанието свободно, за да предотврати колебанията, които още от втория ден се промъкваха всред карцираните, особено между криминалните. Разлагащо влияеше и ключарката. В определения час три пъти дневно тя заставаше пред решетката с една топла чорба, чиито пари дразнеха празните стомаси и се обръщаше към криминалните: „Вие сте крадли, мари, що ги слушате! Те горе имат сандъци с храна!" Тия призиви действително деморализираха. Ръководството на политзатворничките започна разяснение. Убеждавахме разколебаните, че всичко, което имаме, ще се консумира общо, без да подозираме, че храната ни е конфискувана. Др. Рада рецитираше стихове, Милка пееше шлагери и играеше комични пантомими. Ася и Рачето и Елена разказваха смешни разкази и анекдоти. Така преминаха четири гладни дни. „Работнически вестник" бе отбелязал нашето бойно държание и алармираше за спасението ни. Зад стените на затвора нарастваше мълвата за гладуващите политзатворнички. На петия ден вечерта дойде прокурорът с директора на затвора. Той започна да запитва всяка една поотделно защо гладувате. Едни мълчаха, други отговаряха: „Ние имаме полпред". Милка изложи исканията, а Рачето ги допълни. - Какво, пропаганда ли ще правите? - каза прокурорът иронично. - Тогава стойте си в карцера! Всички извикахме в един глас: „Долу фашизма в България! Да живее Съветският съюз!" Под напора на протестите срещу нашето карциране, които непрекъснато заливаха затвора и прокуратурата, на шестия ден след обяд ни пуснаха. Напуснахме карцера изпити, изтощени като смъртници, но с бодър дух за победата. Дневната светлина причини смущение в зрението на някои от другарките, други получиха ревматизъм, синузит, бъбречни заболявания и други, а Милка, най-здравата на вид, едва след 9.09.1944 година при рентгенов преглед като студентка разбра, че е преминала сух плеврит. Така карцерът дарява всеки, който го е посетил даже и само за 24 часа. В тия дни на жестоки произволи и посегателство върху здравето на политическите затворници, духът не падаше и знамето на пролетарската солидарност победно плющеше в душите ни, изпълваше с бодрост и пламенни копнежи младите ни сърца. „Из моите спомени" - Милка П. Говедева политзатворник от процеса „Кофарджиева печатница" Забележка на редактора Вергилий Кръстев: Същата статия със съкращения е публикувана във в. „Работническо дело" на 1 май 1971 г„ в брой 121 под заглавие „На Първи май в Централния затвор."

6. НЕЛЕГАЛНАТА ПЕЧАТНИЦА вестник „Работническо дело" от 10.06.1971 година, брой 161 Ведро утро нахлу през прозореца на прихлупената стая. По лицата на двамата младежи, приведени над циклостила, се появиха самодоволни усмивки. Тяхната опасна и отговорна задача - да отпечатат поредния брой на нелегалния вестник „Комсомолска правда" - беше към своя край. Изведнъж се чу шум откъм входа. Младежите тревожно замряха в очакване. След малко момчето на хазяина се обади - чукали някакви съмнителни лица. Питали само тяхното семейство ли обитава тоя дом. Хазяйката бе успяла да ги убеди, че други хора няма. Отпратила ги бе, но докога? Младите печатари Тодор Дачев и Йосиф Ешкенази се спогледаха тревожно. Явно бе, че полицията е влязла по следите им. Жилището им бе под наблюдение. - Един път да се стъмни - загрижено продума Йоско - все ще намерим как да изнесем от тука циклостила! На този циклостил те печатаха в. „Комсомолска правда", в. „Червено знаме", а не рядко и позиви. До вечерта вестникът бе опакован. Йоско остана да подреди печатарските материали и мастилата и да ги подготви за пренасяне в друга конспиративна квартира. Тошко се отправи за уговорената среща с Виолета (моето конспиративно име - бележка на автора), която щеше да им съдействува за пренасяне на печатницата. На улицата, докато се разминавахме като „непознати", успяхме да се уговорим къде и в колко часа ще извършим рискованото дело. Наближаваше полунощ. Укрили се в един запустял двор до артилерийските казарми, аз тревожно се взирах в тъмнината. Брулеше студен мартенски вятър. Ръцете ми вкочанясаха. В дъното на ул. "Регентска", оттатък моста, се зададоха две приведени фигури. Аз напуснах прикритието и се отправих към закъснелия файтон, който прекосяваше трамвайната линия. - Ей, чичко, почакай! - обърнах се към стария файтонджия. - Моля те. помогни! Имаме багаж - брат ми пристигна от село! Файтонът спря. Един силует (това бе Йоско - бележка на автора) се отдалечи и изчезна в първата пресечка. Съгласно неписаните конспиративни закони, Йоско не трябваше да се вижда с мене. Аз помогнах на Тошко да пренесе вързопите към файтона. След половин час спряхме на една улица в квартал „Лозенец". По-късно научих новия адрес на печатницата - ул. „Еледжик" 3. Скъпоценният товар бе свален, файтонът отмина. Това бе последната ми среща с печатарите на младежките нелегални издания, защото ми бяха възложили други задачи... Така временно бе спасено от зоркото око на полицията нелегалната печатница на в. „Комсомолска правда". На новия адрес бяха отпечатани 4-и, 5-и и 6-и брой на в. „Комсомолска правда", втори брой на в. „Червено знаме" и 3-ти брой на в. „Червен септемвриец". В. „Комсомолска правда" информираше младежта по различни вътрешни и международни въпроси, зовеше я на борба срещу реакцията. Достатъчно е да се споменат само някои от заглавията на статиите, за да се види неговата тематика: „Икономически борби в Софийски окръг", „Съветският национален въпрос като част от въпроса за пролетарската революция", „Септемврийското въстание" - уводна статия, „Владайското въстание", „Мирът, набучен на щикове", „Реч на Маро Джафери в защита на Георги Димитров и другите подсъдими в Лайпцигския процес", „Стачките в София", „Парижката комуна и Октомврийската революция", „Борбата против фашизма у нас" и други. Полицията ме търсеше упорито. Арестуваните комсомолци и комуната бяха разпитани къде се намирам, но никой не издаде моите следи. Трябваше да се действува твърде предпазливо. Уговорих се със сестра ми, с която живеех на ул. „Шар планина", да поставя винаги между двата прозореца едно пръстено буренце-касичка. Липсваше ли то, значи полицията е идвала. Буренцето се виждаше добре от тротоара на улицата. С всеки изминат ден положението ставаше все по-тревожно. Зачестиха блокадите. Трябваше да се правят нелегалните срещи в околните села или в горичките на Витоша. На една среща научих тревожната вест - на 19 май 1934 година печатницата на „Комсомолска правда", преместена в квартирата на Йоско, била разкрита, а Тошко и Йоско били арестувани. В тази квартира беше отпечатан брой 4 на в. „Червен септемвриец", а брой 7 на в. на „Комсомолска правда" останал недовършен. Настъпиха дни на тревога и напрежение. Безпокойни мисли ме обзеха - не един път бях се движила с младите печатари. Полицията вероятно подозираше връзката ми с тях и сега ме търсеше... С тези мисли наближих квартирата си на ул. „Шар планина". От тротоара видях, че буренцето го нямаше на уреченото място. Реших да отида във фабриката, където работеше сестра ми и да разбера какво е станало. Вмъкнах се в един тъмен вход на сградата, за да не предизвиквам любопитството на хората. Успях да съобщя на сестра си по един работник и тя слезе. На въпроса защо го няма буренцето, Вяра ми отговори, че мила прозореца и просто забравила да го постави... Вечерта се отправих на уговорената нелегална среща. Към мен се доближи мъж, когото подозирах, че е агент. Опитах се да отбягна срещата, като преминах на другия тротоар, но той ме последва. Нашата гоненица продължи дълго. Трамваят за Княжево от площад „Свети крал" (сега „Ленин") току-що бе потеглил. Аз скочих в първия вагон. Наближи спирката „Александровска болница". Малко преди да спре трамваят, аз скочих в движение. Трамваят отмина с преследвача. Нелегалната ми среща се състоя. На нея научих, че Тодор Дачев и Йосиф Ешкенази бяха понесли твърдо инквизициите в Дирекцията на полицията, без да споменат нещо за мене. Необходимо бе обаче да сменя квартирата си. Приютиха ме порутените къщички на площад „Под игото". По-късно обаче бях арестувана във връзка с друга конспирация... Милка Говедева

5. ЗНАЯ ЦЕНАТА НА ТАЗИ СВОБОДА вестник „Труд" от 29.05.1976 година, брой 127 Днес посрещаме изборите с радост, с голяма тържественост като в свободна страна. Но аз зная цената на тази свобода и спомените ми ме връщат през 1931-1932 година, когато предстояха избори в София. В малкия клуб на така наречения „Бабешки дом" се събираха работниците от независимите професионални съюзи - металици, обущари, шивачи, текстилци, печатари, бръснари, дърводелци, търговски служители. Когато забраниха събирането ни в „Бабешкия дом", продължихме сбирките в клуба на ул. „Позитано" №1. Таванът гъмжеше от хора. Като сега са пред очите ми купчинките работници по тавана, наобиколили своя секретар - кои на столове, кои клекнали, а някои даже седяха на прашния под - погълнати всички от една и съща вълнуваща ги идея - подготовката на предстоящите избори. Секретар на нашата група беше Димитър Христов (Ляпчето), който отговаряше за младежите на бръснаро-фризьорския бранш. С него и с Гошо Узунов трябваше да отговаряме за училище „Кирил и Методий" на едноименната улица. За мен това бе първата акция, в която като млада организирана работничка щях да взема участие. Наскоро се бях върнала от Румъния, където раснах след убийството на баща ми през 1923 година. Горях от желание да бъда като татко - боркиня за нов, по-добър и справедлив свят. Моята роля не бе само на агитатор пред училището, а и като снабдител на сребърните бюлетини, с които участвуваха комунистите. Гошо беше вътре, поднасяше бюлетини на гласоподавателите и следеше за нашите бюлетини в тъмните стаички, а Ляпчето и аз посрещахме хората отвън и гледахме скритом да ги снабдим с наши бюлетини. Ето че след малко излезе Гошо и каза, че влязъл полицай в тъмните стаички и взел всички наши бюлетини. Дадохме му скритите по джобовете ни бюлетини да дава на хората. Ляпчето се обърна към мене: „Бързай до ул. „Опълченска" - бай Михал - нали знаеш куция!" Току-що бе отминал наблизо един файтон. Догоних го и завиках: „Чичко, моля те, имам болна сестра, карай ме бързо до ул. Опълченска" Видът ми му вдъхна доверие. „По-бързо, по-бързо, чичко, да я заваря жива." И той заудря с камшика по конете. След около десетина минути ние стигнахме. „Моля те, чичко, почакай, навярно ще тичам за лекарство." След други десетина минути аз вече носех ценния материал в една ученическа чанта. Пред секцията му хвърлих една двадесетолевка и той доволен, но учуден, (разбра, че лекарят бе секцията), заклати глава и извика подир мен: „Гледай го ти детето, с какви работи се занимава!" Наближаваше вече 4 часа и като че ли престанаха да идват хора. Гошо излезе. - Как е? - Добре върви, бай Пенко и аз не пропускаме. Бай Пенко беше от партийните другари. Отдолу се зададе един закъснял гласоподавател, след него втори, 5-6 човека. Предложихме сребърния бюлетин на първия, но той скрито показа от джоба си такава. Същото се случи и с другите двама. Четвъртият носеше явно сребърната бюлетина. Беше добре облечен, „баровец", както ги наричахме. Оказа се полицай и идваше навярно да събере нашите бюлетини. „Малко е закъснял - намигна ми Ляпчето - ние опекохме вече работата." Когато дойде полицаят и започна да ни гони, а идваха нова група хора да гласуват, Димитър Христов се качи на зида на отсрещната черква и извика: Другари, бъдещето е само в сребърните бюлетини! Гласувайте за народна власт!" Наближаваше краят на изборите. Оставаха най-напрегнатите минути - броенето на бюлетините. Другарите комунисти бяха пратили свои пълномощници, за да не се попречи нещо при преброяването. Когато преброяването свърши, другарите отвътре взеха да викат „ура". Ляпчето не се стърпя, влезе и се показа на стълбите: „Победа!" Скоро дотича един другар. „У вас как е? - „Само сребърните" - казах, сияеща от радост. „И при нас", каза той и забърза за друга секция. Полицията бе блокирала телефоните, но тези другари свършиха добра работа. София осъмна „червена". Но общината бе само 24 часа в ръцете на комунарите. Това бе моето първо бойно кръщение. Милка Говедева

4. ОЧЕРК ЗА ПЕТЪР ГЕОРГИЕВ ГОВЕДЕВ Петър Говедев е роден на 29.06.1888 година в град Самоков в семейството на Георги Говедев - занаячия. Той е най-малкият син от седемте деца на Елена, която остава вдовица преди да видят бял свят двете последни деца на Елена - близначета Павел и Петър, родени след смъртта на баща си Георги. Голямата мизерия и недоимъкът в тази сирашка къща дава възможност на будния Петър още в детските си години да се насочи правилно чрез запознанството му с Хаджисотиров, Васил Коларов, Георги Димитров, Димитър Благоев и др. и да се изгради като един достоен борец - комунист, който впоследствие се очертава като един от ръководителите на самоковските борци. Петър работи над себе си неуморно, той е жаден за много знания и в скоро време натрупва един огромен капитал от марксистко-ленински познания. Вън от това, интересите му са всестранни. Недоволен от редуцираната по него време педагогическа гимназия, в града се отварят млекарско, пчеларско и дърводелско училище, които Петър завършва успешно. А по-късно, през войната той става и фелдшер, интереси към лекарства и пр. Но наред с всичко друго Петър е създател и ръководител на Профсъюзите в град Самоков, той е, както го наричат, душата на профсъюзната организация. Обичан и тачен от работническата класа заради своята честност към нея и преданост в родния си град, бива изпратен във Виена на специализация 1908-1909 година, където намира и своята другарка - Ана Каролева, изучаваща там музика. Ана Каролева, закърмена от семейството си с марксическите идеи, продължава борбата, свързвайки живота си с Петър Говедев. Във Виена Петър се свързва с отговорни за онуй време немски и български другари на социал-демократическата партия (тесни социалисти). След завръщането си, като добър масовик и оратор и организатор той бива избиран неколкократно в местната листа на съветниците на Самоковската комуна, е по-късно и за главен помощник-кмет на 3-та Самоковска комуна. Знаейки немски език и добър специалист в своята занаятчийска професия, много от местните чорбаджии му правят предложение да го субсидират финансово за коалиционни печалби, които Петър отхвърля с възмущение. Семейството на Петър и Ана бива често посещавано от Комунистическата партия: Васил Коларов, Георги Димитров, Хаджисотиров, Димитър Благоев и др. Още като младеж Петър попада в младежкото ядро на Георги Димитров, наречено „Чамкорийско ядро" (снимка в музея на революцията София). По-късно неговата другарка Ана Каролева, заедно с Домна Шилявска, Мария Чешмеджиева и др. са едни от главните организатори на женското движение в Самоков. Петър Говедев беше не само добър организатор, но и добър оратор, в своите спомени за него говореше Велинов, професор, Христо Драганов, академик Чакалов пред дъщерята на Петър. Неговата честност и преданост към Партията водеше до крайности пред изпълнение на поставените му партийни задачи. Не рядко той биваше обвиняван от близките на семейството си, загдето го изоставяше пред поставените партийни задачи. На подобни упреци Петър отговаряше, че обществото ще има грижа за семейството му, ако нещо стане с него. Вярата му в социалистическото общество и Партията бяха безгранични. Винаги всеотдаен, честен към себе си и Партията, безстрашен, той решаваше всяка поставена задача без разлика на време, денем, нощем, близо, далече в града или в селата и околията. Не рядко той бродеше из горите, измервайки ги, за което му се полагаше извън заплатата му отделно възнаграждение, което той отказваше, че били чорбаджийски пари. В тоя дух на всеотдайност и честност той възпитаваше и своите деца, които, макар и невръстни да останаха без родители, смело поеха безстрашния и стръмен път на революционната борба. Петър Говедев бе убит зверски на 27.09.1923 година край местността „Крива вада" на град Самоков. Неговата беззаветна преданост и всеотдайност вля в сърцата на поколенията любов и обич и безстрашие в борбата против фашизма и капитализма. Поклон и вечна памет пред паметта на загиналия герой на свободата.

3. С ПОДВИГА НА БЕЗСМЪРТНИТЕ ВЕЧНО ЖИВ В СЪРЦАТА НИ Вестник „Самоковска комуна" от 29.06.1974 г., брой 26 по случай 90-годишнината от рождението на Петър Говедев В сърцето ми живее болката от един спомен от зловещите септемврийски нощи на 1923 година. Ще го разкажа на младите, които не познават кошмара на неизвестността и мъката по баща и братя, откъснати от семействата си, за да бъдат измъчвани и убити само поради това, че бяха дръзнали да се борят за по- добър живот. За нас, децата, 9 юни 1923 година отмина някак незабелязано. Външно животът като че не се беше променил и в нашия малък град Самоков, с изключение на зачестилите събрания на комунистите. По лицата им личеше загриженост. Бях едва деветгодишна. Малкият ми детски мозък не можеше да долови същината на събитията, станали в големия столичен град. Но в тихите разговори на баща ми Петър Говедев, помощник-кмет на Третата самоковска комуна, с приятелите му Б. Хаджисотиров, М. Дашин, В. Малчев и др., които в онези дни се събираха и в нашия дом, долавях, че се е извършило нещо лошо. Изтръгната беше властта от ръцете на народа, обезглавена беше управляващата земеделска партия, започнали бяха арести на земеделци и комунисти. Почнах да се вглеждам в лицата на хората. Виждах тревогата у едни и злорадството у други. Детското ми сърце сякаш предчувствуваше най-лошото. Над града надвисваше нещо страшно, смъртно и неясно... Тази година за последен път с обичайната тържественост посрещнахме Петровден. У дома се събраха татковите другари, заедно с големия ни род на обяд по случай именния му ден. Пяха се бойни, революционни песни. Късно след обяд се отправихме към нашата ливада, която се намираше вляво от шосето за София. Косяха селяни в ливадите на близкото село. Замайващият дъх от окосената трева внасяше бодрост у нас, неподозиращи, че тук ще бъде гробът на баща ми. Настъпи август. Слухове за организирана съпротива срещу деветоюнци в селата, за подготовка на въстание, за арести на комунисти се носеха от ухо на ухо. Една ранна утрин през септември Самоков осъмна блокиран от военните. Не се допускаше никакво движение. Само невръстни деца и стари жени се отправяха от време на време към кварталните чешми. Затичах се и аз с две стомни. Войникът, който беше на пост срещу нас, се опита да ме спре, но при укорителните думи на баба, която стоеше до портата, ме пусна. До вечерта баща ми прави опити да се свърже с партийните си другари. Отправи се към градината, където имаше укрито оръжие, огледа се и отиде към минаващата край нашата къща река, но и там го посрещна въоръжен войник. Когато се свечери, той поднови опитите си за връзка с с другарите си, но и този път безуспешно. Легнахме си, подтиснати от тревога пред неизвестността. Призори тежки удари по портата разбудиха всички ни. Беше 12 септември. Чичо Павел, брат на баща ми, отвори. В холчето, където спяхме с баба, нахлуха въоръжени войници. - Що сакате, бре? - попита баба. - Сино ти, Петре, къде е? Тя се опита да ги заблуди, но те вече блъскаха по вратата на малката стаичка, където той беше с втората ми майка и едногодишната ми сестра Роза. Измъкнаха го необлечен, само с нахлузени обувки. Хванах се за крака му. Сестра ми Вера, която беше едва шестгодишна, плачеше. Пищеше и малката Роза. - Що сакате, бре, проклетници? - викаше баба, хванала татко за ръката. Един от войниците я тласна настрана, после ритна мен с ботуша си. Паднах на ръба на миндера. Баща ми посегна да ме вдигне, но те не позволиха и го заблъскаха към вратата. - Какво искате от мене? - питаше баща ми. - Аз съм изборен човек. Отведоха го... На чешмата събралите се деца тихо говореха за станалите през нощта арести. И аз разплакана им разказах, че и моят татко е арестуван. Така чешмата се превърна в информационен пункт, където получавахме сведения за арестуваните. Чичо ми Павел повика леля, сестрата на първата ми майка, от Русе. Тя пристигна елегантно и богато облечена. Отправи се до коменданта на града, за да поиска свиждане с баща ми. Красивата й външност изглежда му бе повлияла и тя получи разрешение на два пъти за свиждане с баща ми. Отнесохме му дрехи, завивки. Почнахме да му носим и храна. Такова разрешение бяха получили близките и на другите арестувани. Но леля си замина. След това войниците ме гледаха сърдито, когато носех храна на татко. Един ден лостовият ме наруга грубо: „Да не те виждам повече тук, че ще те пребия като баща ти!" Разплакана се върнах у дома. На другия ден баба пак ме прати с котле и вързопче с хляб. Войникът, който беше на пост, грубо дръпна котлето с яденото от разтрепераната ми ръка и го хвърли върху мен. Заплаках високо и започнах да викам: „Тате, тате-е-е..." Чух от прозореца гласа му: „Какво искаш от детето?" Разбрах после, че този ден го бяха били зверски. Не е могъл дори да стане. На другия ден отново бях с храна при входната врата. Посрещна ме началникът: - Къде? - запита ме той грубо. - При татко ми. Петър Говедев - казах аз. - Петър Говедев не е вече тук - отвърна той вече по-меко. Узнахме, че затворниците бяха преместени в горните казарми. Не разрешиха повече да се носи храна. Отново се заредиха дни на неизвестност и тревога... Един ден играех на улицата, а баба седеше пред портата на големия камък. Изведнъж от горния край се зададоха войници с щикове. Между тях вървеше баща ми с почерняло и изсъхнало лице. Отстрани, недалеч от войниците, го следваше втората ми майка. - Бабо, тате! - развиках се аз, а баба като недовиждаше, стана и отвори портата, мислейки, че си идва вече свободен. Когато групата войници наближи нашия дом, баща ми хвърли чергата, която му бяхме отнесли за завивка. Затичах се да го прегърна, но войниците ме отблъснаха с приклади. В очите на баща ми съзрях напиращи сълзи. Тръгнах с групата донякъде. Когато спрях, той изви глава, за да ме види, но конвоиращите му попречиха. Улицата се изпълни с писъците на баба... Беше 23 септември 1923 година. Заредиха се тежки дни и безсънни нощи, изпълнени с тревога... Баба ту нареждаше като на умряло, ту се молеше горещо пред иконите. Аз и сестра ми Вера стояхме сгушени до нея. Свършили се биха за нас детските игри, безгрижните ни дни... На 27 септември през нощта картечни изстрели процепиха зловещата тишина... Тръпки на ужас обхванаха всички ни. Скочихме от леглата полуоблечени. Излезли бяха чичо, стринка, децата им, съседите... Лунни лъчи обгръщаха в сребърна паяжина града. А долу, към нашата ливада, край шосето, проблясваха червени огньове, следвани от чести картечни залпове... Баба с необичайна за възрастта си бързина се втурна в къщи и коленичи пред иконите, молейки се гласно... В голямото си отчаяние и мъка тя търсеше опора в своята вяра... Над града се носеше синкав призрачен дим, примесен с дъх на изгоряло месо... След няколко дни дойде втората ни майка и каза: „Свърши се вече! Избиха ги!" Баба падна като покосена, а кога го я светихме, писъците и клетвите й събраха съседите в нашия двор... Всички плачеха безгласно. С какво можеха да ни утешат? Ненужни бяха думите пред тази голяма майчина и сирашка мъка!... Настъпи есен. След дълго дирене близките на загиналите откриха лобните им места в нашата ливада край Крива вада. Намерена беше могилата с дървеното кръстче. Скрити, овчарчетата бяха наблюдавали злодействата на пияните и озверени войници, слушали бяха писъците на изтезаваните и разстреляни комунисти и земеделци... Пияната орда се нахвърлила върху покосените от картечницата тела, газели ги с конете, с щикове пробождали тръпнещите им още трупове... А на шосето седели във файтони богаташите Черешаров, Манов и др. и се наслаждавали на кървавата оргия. Стоновете на умиращите се чували чак до близкия пчелин, където баща ми не веднъж ме беше водил. Настъпи зловеща тишина след тази кървава вартоломеева нощ... Овчарите се осмелили да слязат едва когато затихнали стъпките на конете по шосето за града. От плиткия трап се подавали окървавени ръце, крака, разсечени глави!...Те покрили с пръст кървавите човешки останки и заболи над тях едва забележимо дървено кръстче. Така беше разкрито лобното място на загиналите в оная нощ 14 комунисти и земеделци, заровени на три различни места в ливадите край Крива вада. След като бяха открити лобните места, се отправихме към татковия гроб, край нашата ливада. Там, където само преди два месеца вдъхвахме аромата на окосеното сено, се носеше дъх на разложени трупове. Спряхме до могилката, обрасла вече с трева и есенен минзухар. „Нима тук е татко?" - се питах аз. Спомних си последната ни среща. Видях го отново под ударите на прикладите... Парна ме сякаш сълзата на почернялото му изтерзано лице. Тук, на братската могила, малкото ми детско сърце изпита ново, непознато дотогава чувство. Задуши ме омраза и жажда за мъст срещу убийците на баща ми. Заклех се да се боря срещу злодеите, които отнеха детството на хиляди деца като мене! Заклех се да стана като татко борец срещу неправдата! Моят път беше вече очертан. Той водеше от бреговете на Крива вада към борбите на работниците за хляб и свобода, към нелегалните партийни събрания, където се закаляваше стоманата... След 9 септември, когато свободата озари братската могила край Крива вада, аз и сестра ми Вера с трепетни ръце поехме червеното сандъче с костите на нашия загинал баща, за да ги поставим в общата гробница в градската градина на Самоков. От площада звучеше вълнуващата бойка реч на Васил Коларов. Той говореше за борческия Самоков, дал свидни жертви за свободата... Прочете и топлата приветствена телеграма, изпратена от Георги Димитров от Москва, в която той изразяваше съжалението си, че не може да присъствува и почете паметта на своите бойни другари Б. Хаджисотиров, М. Дашин, П. Говедев... Милка Говедева

2. КРАТКА АВТОБИОГРАФИЯ НА МИЛКА ПЕТРОВА ГЕОРГИЕВА (ГОВЕДЕВА) Живуща в кв. „Борово", бл. 222-Б, вх. Д, ет. 8, ап. 116 Родена съм от град Самоков, сега живея в кв. „Борово", бл. 222-Б, вх. Д, София. Родена съм на 6.02.1913 година. Дъщеря съм на зверски убития комунист Петър Георгиев Говедев през Септемврийските събития 1923 година, като помощник кмет на II и III Самоковска комуна, член на ЦК на Профсъюзите и създател на същите в град Самоков, член на ОК на БКП по него време. Активен партиен деятел, личен сътрудник на другарите Д. Благоев, Г. Димитров, Коларов, Б. Хаджисотиров, негова дясна ръка и приятел на горните другари и Дашин. Един от създателите на Самоковската Комуна. Закърмена с идеите на баща си, още от ранно детство и преди училищна възраст участвувах в детските комунистически групи при тогавашната Партия на тесни социалисти. Възпитана в духа на комунизма още от ранна възраст, осъзнах неправдите на жестокия капиталистически режим и сблъскала се по- късно, след убийството на баща ми, с действителността, прегърнах с цялата си душа идеите на баща си. На 6 години останах сирак от майка, тя почина поради липса на достатъчно лекарства и грижи от лекарска помощ. На 9 години убиха баща ми, като комунист. Бивайки вече кръгъл сирак, на тази невръстна възраст бях принудена да изпитам всички суровости на живота на беззащитните и гонена от капиталистическия фашистки режим на Цанковото правителство. Може би и затова, защото другарите, които бяха свободни не арестувани, ме използуваха да нося храна на арестуваните и да предавам скритом разни бележки на разни чичковци, че впоследствие ме биха още като дете, но по недоказаност и малолетие не ме задържаха като баща ми. На първо време след убийството на баща ми станах слугинче, след това работих в текстилната фабрика, сега „Б. Хаджисотиров". На 12 години заминах нелегално за Румъния при сестра на майка ми, там женена. Там живях с четири фалшиви имена. И така се и завърнах нелегално след 6 години. Леля ми беше комунистка и дооформи моите политически възгледи. Там участвах в тамошните профсъюзни кооперации още на 16 годишна възраст, като професията ми беше фризьорка. През 1931-1932 година се завърнах в България. Отпочнах същата професия при работодателя Анани Димитров на ул. „Сердика". Веднага потърсих своята борческа организация на НРПС с др. Ив. Пакулев, Ив. Славов, Медарски, това бяха лидерите в тая организация тогава и Лука Георгиев. От младежите - Ляпчето, Г. Узунов и др. Нямаше други жени освен мен по него време активисти, напразно някои сега си приписват, бяха страхливи и се подмазваха на работодателите си. За съжаление, много се накичиха след 9.09.1944 година с такива ордени. Не мога това да го премълча, бие ми в очите, като слушам някои такива. Особено голяма роля изигра върху моето политическо оформление Димитър Христов, така наречен Ляпчето, получил тоя прякор като артист в работническия театър, където се осмиваше навремето министъра Ляпчев. Той беше и много добър поет и фотограф. Същият впоследствие ме вербува в Комсомола. Може би не е тука мястото, но страшно съм възмутена като слушам някой бил ремсист, тоя големи заслуги имал. Държа да кажа, че Ремса по него време беше легална организация и се ръководеше от KMC, както РП беше легална и се ръководеше от КП. Това не са сегашният Комсомол, който насила ги карат да влизат в него, това беше най-бойката младежка организация, която може да се каже и съзнателно, и сляпо, строго до смърт привеждаше задачите на Партията в изпълнение. Не след дълго бях оценена и влязох в ЦК на бръснаро-фризьорската организация. Това беше през 1932 година. По него време се правиха прословутите по цяла нощ събрания в така наречения „Бабешки дом", където често идваше полицията на Гешев и ни разгонваше, биеше, арестуваше. И бившата „Клементина". Оттам се преместихме в клуба на ул. „Позитано" - Солни пазар, горе на тавана. Там се запознах с много отговорни другари като бай Йордан Милев, Колю Цачев, Стоян Абаджиев и др., Христо Ников и много още другари, чиито имена в съзнанието ми бледнеят, а и Сафка Богданова. С последните съм била на разширени нелегални пленуми по Витоша и околните села нощем. По него време Партията провеждаше безкрайно много акции и трибуни по най-различни поводи, в които в първите редици бяха комсомолците, те ги ръководеха, те ги провеждаха, те ги агитираха сред работниците от фабриките. През 1933 година ме взеха на отговорна работа в ОК на KMC и не след много време работата ми бе оценена и преминах в ЦК на KMC като кореспондент с шеф Т. Каменов. Впоследствие тоя другар се провали пред полицията. Така работех с Д. Зашев, с Хр. Ников, с Ан. Цветков, с Г. Михаилов, партиен секретар Йорданка Чанкова, имаше и други другари, но вече не помня имената им. На такава дейност ме свари арестуването ми по процеса "Кофарджиева печатница". Пропуснах да кажа, че през 1932 година при общинските избори на София, макар и малолетна, взех доста дейно участие при агитацията на нашите сребърни бюлетини, с които тогава нашта Партия гласуваше. Това е печатано като спомен във в. „Труд". За арестуването ми има вина моя пряк нелегален шеф Т. Каменов, който лично ме предаде на полицията. Това се доказа навремето при двете водени анкети от тогавашния сформиран нелегален ЦК на Партията в Съюза и лично от току що освободения Г. Димитров от Лайпцигския процес. В полицията се държах достойно, въпреки опитите на Т. Каменов да прехвърли повече вината на моя гръб, да ме оклепа, за да се спаси той. Побоищата бяха нечувани и нечовешки, и ме оставиха за цял живот инвалид. Доказа се от направените анкети кой как се е държал в полицията. Не можаха да му помогнат нито клеветите, пуснати чрез един полицай Навън по мой адрес, че аз съм издала всичко, а не той. Намериха се хора, които измъкнаха препис от досиетата ни в полицията и бяха препратени на др. Г. Димитров, по които досиета се направиха и анкетите. Доказа се, че единствена аз от целия процес имам похвала за добро държание в полицията. Предполагам, че в досието ми това трябва да го има, ако някоя заинтересована ръка отгоре не го е унищожила. Казвам заинтересована, защото имам предвид защо е така. В затвора според думите на Рада Тодорова, с която бяхме заедно там, бях една от най-бойките и ученолюбивите. Имам над 20 дена карцер за престоя около две и половина години там. Осъдена бях най- напред на смърт, така беше подведен целия процес, но защитникът от Франция, който дойде от международния юридически съюз, смъкна смъртните присъди на години. Аз получих 5 години. Излязох през 1936 година, легализирах се за полицията, но работата по нелегалните събрания не спираха. Станах член на Партията. Работих отново по Профсъюзна работа сега вече с Бричков, Топалов и др. Впрочем П. Топалов е моя актив, така наречения по-късно Шмид, аз съм го вербувала. И Гребенаров, Шели и др. другари превзимахме ръководството на БРС, който измести нашия славен НРПС. Много речи, разяснения и сбивания имаше при тия събрания, даже до арести. Взела съм участие в доста стачни борби, които ставаха по него време, а други сме ръководили отвън нелегално. Така работих по профсъюзна нелегална работа до 1940 година. Преди това, 1937 година се ожених за споменатия Ат. Бричков и поради неразбиране със същия се разведох през 1939 година. Заминах за Румъния да се установя там, но румънците ме изгониха, узнавайки, че съм била на две нелегални събрания на техния ЦК на РКП. През 1941-1942 година квартирата ни беше на разположение на ЦК на БКП и Националния съвет на Отечествения фронт, това го потвърждава Цола Драгойчева в своите спомени на втория том, на бул. „Хр. Ботев" 145, тавана. Там идваше не само тя, и Рада Тодорова, и Вълка Горанова и др. другари. По него време и аз провеждах моите събрания в моя дом. Наложи се да вляза във връзка със Съветската легация чрез моя занаят и да им бъда в услуга. Така работех там с един другар на име Виктор Косталски. Бях страшно заподозряна от полицията и Виолета Станчева, с която живеехме наедно, почна да ме пъди, че щяла да пострада заради мене, че да се махам от нея. По него време работих при работодателя „Траян" на бул. „Дондуков" където Касталски идваше да си прави ноктите. Това беше поводът за да говорим и да си дава своите нареждания. Когато полицията и там подуши, той идваше с кола някъде към края на града, намаляваше хода, отваряше вратата и аз влизах, и така почваше да кара и криволичи из улицата с една бясна скорост. Спомням си една такава гоненица с една полицейска кола, когато едва на една отсечка той избяга, оставайки ме скрита в една стара къща, продължавайки сам нататък. От страна на другарите от ЦК бяха ми възлагани наред с моята работа да намирам и др. такива нелегални квартири, задача, с която аз добре се справях. Нещо повече, самата Вълка Горанова лично аз съм я спасила като я заведох да се крие в мазетата на занаятчийското училище, където и аз намирах убежище при ръководителя на парното, електротехника Митко Стасков. Държа да спомена, въпреки че наред с другите членове на ЦК идваше и един също член на ЦК, който излезе агент- провокатор. В моя дом, докато аз живях там, провал не стана. Поради връзката ми със Съветската легация бях принудена да напусна както работата си, така и квартирата си. Станах за известно време готвачка при една фабрикантка, чехкиня - Хонка на ул. „Бяло море". Там спях и се храних. Полицията усилено ме търсеше. Чрез парола, която имах, съобщих на Касталски, че положението ми е обсадно. Малко по-късно започнах да са занимавам частно, да довършвам гимназиалното си образование, нямах квартира, а и работа. Почнах да работя какво ми падне - чистачка на къщите, чирак при заварки с оксижен, джамджийка, общ работник, известно време телефонист в централата, но като ме подушиха, изгониха ме; сгъвач на вестници и пласьор, бояджийка по къщите, всевъзможни професии. Имах една клиентка, учителка по химия, която знаеше бедственото ми положение и ме прати при една своя добра колежка, също химичка, дъновистка в лагера на дъновистите, която така укривала и други комунисти и била много благородна жена. Отидох при нея, тя едва ли не ме прие като своя родна дъщеря, макар и да не беше женена. Не ми въздействаше със своите идеи, оставаше ме свободна в това отношение, говореше ми за етика, за красотата на природата, такива бяха нашите разговори, но животът й беше такъв, че човек можеше да се поучи от нея на всичко, което се нарича съвършено за комунистическото общество. Тя се зае с мене безплатно да ме обучава по всички математически предмети, а нейната сестра - по останалите предмети, като ме и хранеха и с каквото можеха подпомагаха материално, срещу което аз извършвах разни домакински услуги. Когато идваше полиция, аз тичах и се криех у тях. Така това продължи до средата на 1943 година или около година и половина, след което бях отново подгонена от полицията и успях да избягам в Самоков. Укрита в Самоковския метох, където някога и Левски се бил крил от турците, сега аз, спотаена в една от килиите на леля Василиса, клисарката на черквата и приятелка някога на баба ми, ми подаде своята ръка. Там се хранех, там спях, там учех. Чрез един другар на име Харизанов, той ми издава фалшиви удостоверения, че не съм осъждана и била в затвора, тъй като имах за много години лишение от граждански и от политически права лишение, за да мога да се явявам на изпити. Но в Самоков нелегалната работа продължаваше по разните квартири и на другарите като Маджарсви и други, не помня вече имената им, поради което полицията една ранна утрин нахлула в родната ми къща, очаквайки да ме намерят и питат кога съм дошла, къде съм и какво съм донесла, къртили первази и дюшамето, за да търсят нещо. По-късно роднините ме гонеха от къщи заради този случай. Една ранна сутрин, мислейки че полицията не ме познава, поради дългото ми отсъствие от града, слязох до центъра до една будка и един стражар ме арестува. Добре, че бях с учебниците си в чантата. Закара ме в околийското управление, където имаше много арестувани, едни препитани, други чакаха да ги изпитат. Леко минах към изпитаните и да ме няма на първия камион в София. След време на Изгрева дойде Цола през една ограда до мене, а и в моята квартира се настаниха трима партизани, между които и покойният ми другар. И една ранна сутрин осъмнах с полицаи, 4-ма души. Един от тях носеше навярно моя снимка от полицията, но веднага съобразих, че там ни правиха много снимки, но нито една аз нямам засмяна. А в момента аз къдрех косата на математичката Ив. Козарева, на проф. Козарев другарката. И той, и тя бяха комунисти. Тя се изплаши при вида им. Бърже излязох, успях да ги заблудя с щедрите си усмивки, които им хвърлях и един от тях взе да казва: „Не е тази, бе, не е тази." И излязох, че не съм тази. След половин час аз и Козарева се бяхме изпарили, когато те отново ме бяха потърсили. Принудена бях да отида пак в Самоков. Моята благодетелка Паша Теодорова беше и тя напуснала през лятото София, те бяха на Рила планина отишли. Така благодарение на нейното укриване и помощ аз можах да завърша гимназия, чиито последни класове взех след 9.09.1944 година. 9.09.1944 година ме завари в Самоков. Взех участие в акциите и се върнах след това в София. По нареждане на ЦK на Партията ме пратиха да създам и укрепвам партийни групи в столичното комисарство, заедно с Ячо Кабаивански и Аргир Алексиев. Завърших гимназия и се записах да следвам химия във Висшия физико- математически факултет. Все още живеех в квартала на дъновистите по липса на квартира в града, въпреки отчаяните си опити да ми се посочи такава. В Ленинския район, където съм живяла, съм учредявала партийни и ОФ групи. Като студентка членувах в студентската партийна организация и Общия студентски съюз, Българо-съветското дружество и всички масови организации. Била съм избирана в партийни бюра заместник партиен секретар на партийни групи, където съм членувала, а също така съм отговаряла и за бойците против фашизма и капитализма. Моето следване продължи по-дълго време поради това, че сама се издържах, като работих, каквото ми падне. След завършването ми постъпих в БАН на работа за около година и половина, след това в Дома на техниката като заведущ отдела по индустриална химия, с която задача успешно се справих, тъй като от 13 отдела моят отдел излезе по онова време първенец. Оттам бях за известно време в Министерството на строежите към управление „Целулоза и хартия", а след това към Министерството на външната търговия „Химимпорт", откъдето се пенсионирах. Участвала съм в реорганизацията на Профсъюзите на химиците. Нямам пропуски в работата, където съм работила. Не съм имала и никакви партийни или други наказания. Ръководила се бях от лозунга „Смело и открито критикувайте нашите недостатъци", но това не винаги ми донасяше очаквания резултат, а ставаше така, че трябваше да си подменям работата, понеже се явявах неугоден на шефа. Такава си и останах, и в партийните организации, и като получих доста шамари, реших да млъкна завинаги. Затова не се чудете, че от 10 години как съм тука, аз съм няма и няма ще остана. За в бъдеще не желая нито овации, нито ордени, стига ми това, че като бях в Съюза, ме признаха и те за боец, какъвто целият ми живот е бил. Не съм добре със здравето, имам нужда от спокойствие и продължително лекуване, да се позакърпя малко, особено след тая автомобилна катастрофа. Подпис: Милка Говедева София, 19.02.1980 г.

1. ПРОМИСЪЛ Из Словото на Учителя В този свят нещата са строго математически определени, няма нищо непредвидено, случайно, вашият живот, вашите страдания, мъки, изтезания - всичко туй е предвидено. На човека, който е пратен на земята, бъдещето му е точно определено. Онези възвишени същества, които са завършили своята еволюция, са предвидили кой какво трябва да свърши на земята. Определено е бъдещето на всеки човек. Ако всеки върви по своя определен път, ще изпълни Божията воля и пътят му ще се отвори. Вие се натъквате на известни спънки, които са вън от Божествения план. Те ви отвличат, но вие трябва да знаете, че туй, което е от Бога, е благословение за вас. Вие обаче като не разбирате това, натъквате се на ред мъчнотии, които не крият нищо Божествено в себе си. Тия мъчнотии не са определени за вас. Има едно висше начало в човека - него трябва да слуша той. Това начало наричаме Висшето Аз, „Господ в човека, Божествения глас". Бог живее във всеки човек, който го нарича „Моят Бог". Има един грандиозен план в света. Това са съществата безброй по всичките Слънца и на земята, за всички тия същества Господ е промислил. Знаете ли какво нещо е Божията Промисъл? Промисъл е за най-малките животинки. Каква Разумност има в Бога! - Да разбира техните нужди и да им отговаря. Като умират хората, вземат предвид тяхната смърт и като се раждат, имат предвид. Всичко взема предвид и координира в едно. За вас животът може да бъде несносен, но този несносен живот всякога се туря в един път, че и тебе да ползува, и окръжаващите да се ползуват. Божественият Промисъл е строго определил всички неща и явления. Нищо не е случайно, всички събития от какъвто характер и да са те - физически, психически или обществен, се ръководят и направляват от едно Висше Същество, Което бди за техния ход. Тъй както поставят машинист да бди върху машината на трена, защото животът на пътниците е зависим от машиниста, така и нашата Земя, която се движи в пространството, има свой машинист, който понякога туря в машината повече огън, понякой път по-малко. Пътят и на земята има известни кривини, завои. Земята някой път се приближава до някоя по- голяма планета, която й въздействува. Те са работи далечни, които в бъдеще ще изучавате и разберете. Но сега за Божествения Промисъл, който е необходим за вас. Когато се намерите в мъчнотии, оставете се на Божествения Промисъл. Той ще свърши това, което вие не можете. Той ще смекчи коравината, която ви противодействува. Причината за коравината на вашето сърце е вътрешна и органическа. Когато казваме, че Бог помага на хората, ние имаме предвид разумните същества, с които Той си служи. Бог може да отдели за човека само една стомилионна част от секундата. През това време Той изпраща в помощ на човека някое светло същество, което разполага с повече време. Това същество се отправя към друго, което разполага с още повече време. Последното пък се отправя към трето, което живее в по-големи възможности на времето и т.н. По този начин Божествената заповед стига до онова разумно същество, което разполага с толкова време, с колкото и хората, и помага на човека, към когото Бог пръв е отправил своето внимание. От човека до Бога са наредени множество разумни същества, които едни на други си помагат. Така именно всички изпълняват Волята Божия. Мнозина се питат защо има изпитания. Изпитанията са необходими, за да познае човек Божията Любов, да разбере, че не е сам в света, че има Кой да мисли и да се грижи за него. Един млад човек останал без работа и цели три дена не ял нищо. През това време усилено се молил да намери някаква работа, да си купи хляб. Силно уморен от трудностите в живота си, той задрямал на улицата. Като се събудил, видял един хляб до главата си. Кой донесъл хляба, не видял, но веднага го разчупил, изял го и задоволил глада си. Така именно той разбрал, че има Промисъл в света. Този Промисъл се изявява по много прост, но красив начин. Красивите и великите неща са невидими. Кой е този, който успокоява, задоволява и утешава човека? Това е проявеният Бог, Който влиза във всички живи същества и чрез тях помага. Божественото се проявява в малкото: в една малка мисъл, в едно малко чувство, в една малка постъпка. От кого излиза малкото, не е важно, Божественото може да се предаде и чрез детето, и чрез възрастния или чрез простия и чрез учения. Всяко благо, всяко добро нещо произлиза от Бога, чрез когото и да иде това благо не е важно. Един селянин пътувал два-три дена, но свършил хляба си, вследствие на което нямал сили да върви, едва вдигал краката си. По пътя той срещнал един човек, помолил го за парче хляб, но пътникът се извинил, че нищо няма в торбата си. По-нататък видял един овчар. Помолил и него да му даде парче хляб, но се оказало, че и той го изял, вече готвел се да слиза в селото. Уморен и измъчен от глад, селянинът видял край пътя една круша. Бързо се отправил към нея, но не намерил нито един плод. Отчаян от положението си, той седнал под крушата да си почине. В това време от крушата паднало нещо. Като погледнал на земята, пътникът видял как три круши една след друга паднали до него. Той взел крушите и благодарил на Бога, че в този момент се погрижил за него. Крушите се задържали на дървото до това време за него. Трите круши дали на селянина това, което той ще запази не само на земята, но ще отнесе със себе си и на небето. Няма човек в света, който в най-трудните моменти на живота си да не е получил поне три круши от някого. Благодарете за трите круши, които са ви дали възможност да познавате Божията Любов, да видите, че Божият Промисъл работи в света. Една млада булка, македонка, поради тежките условия на живота, решила да напусне Македония, да дойде в България. Една вечер тя избягала от Македония и тръгнала пеш за България. Трябвало да мине през Родопите, но случило се, че нощта била тъмна, почти непрогледна. Като стигнала до едно място, чула един глас, който й казал: „Спри!" Тя послушала гласа и спряла. По едно време завалял силен дъжд и тя се намерила в още по-трудно положение, не знаела какво да прави. Обаче тя решила в себе си, че докато същият глас не й каже какво да прави, няма да мръдне от мястото си. Дъждът валял, превалял, тя останала на мястото си до сутринта. Като се съмнало, какво да види? Пред нея се разкрила голяма пропаст. Едва сега тя разбрала кой бил този глас, който й казал да не върви по-нататък. Сега разбрала тя защо трябвало да спре и да остане до сутринта. Благодарила на Бога за грижата към нея и продължила пътуването си. И днес Божественото казва на всеки човек: „Спри!" Пред какво? Спри пред престъпленията си! Спри пред безумията си. Спри пред кривите си постъпки. И като се съмне, като изгрее слънцето, Божественото ще каже: „Тръгни!" Божественото казва на човека да тръгне сутрин, когато слънцето изгрява, а не вечер в тъмнината. Като дойде на земята, човек трябва да има поне един приятел. Кой е вашият приятел? В онази тъмна нощ на съзнанието ти, когато отчаянието бучи в тебе, когато си изоставен от всички, когато си обезсърчен, един тих глас ти нашепва: „Не бой се! Аз съм с тебе!" Питам, има ли смисъл да се отчайваш? Трябва ли да мислиш за самоубийство? - Не, тук смъртта няма място. Кой е Онзи на брега на пристанището, който те прегръща и целува? Това е той, твоя единствен приятел. „Отивам да ви приготвя място и когато дойда, ще ви взема при себе си, където съм Аз, там да бъдете и вие." Помнете: При всички опасности в живота, Божият Промисъл бди и помага.

34. БЛИЗКО БЪДЕЩЕ Из Словото на Учителят Дънов Онзи и този свят са едно, когато съзнанието не е прекъснато. Сега са последните дни на света. Всичко старо си заминава. Няма да се мине много време и този век ще завлече всичко. Всички философствувания, всички науки трябва да се видоизменят. Бог е решил това. Вече е турен план. Човечеството не може да живее в тези дрипели. Кармата на европейските народи е назряла. Този катаклизъм, който ще дойде, ще бъде социален и природен. Всички религиозни норми ще изгубят смисъла си. Невидимият свят е решил - въпросът е решен. Има си програма, и като се натисне бутончето, всичко е свършено. В бъдеще ще дойдат души, които стоят в пространството - в рая. Вас защо ви извиках? - Вие ще бъдете - ще имате дял в бъдещата култура. В невидимия свят има хиляди, милиони души, които са напреднали. Те ще дойдат на земята и ще турят ред и порядък. Те ще ви кажат - ето това е животът. Един човек, като не иска да работи, да служи, ще бъде задигнат. Ще видите, че хората, които са в управлението, са се изменили, станала е промяна в тях - вселяване е станало в тях. Апостол Павел казва: „Аз не живея, но Христос живее в мене." Виждате, че този човек е съвсем друг - това ще стане скоро. В този век ще станат големи преобразования. Всички трябва да работят - това е подготовка. Това е близо вече. Целият двадесети век ще бъде век на преобразования, век на приготовления. Сега, ако си заминете, пак ще дойдете към 1975 година, защото ще има важна работа. Няма дълго да стоите в пространството. Всичките заминали ваши братя и сестри са все тук, между вас. Аз ги виждам в събранието. Всички идват на беседите и си отиват. Те много по-добре разбират беседите от вас - десет пъти по-добре. Те са хубавото събрание, а вие сте се сгушили между тях и от ваше гледище - мислите, че ги няма.

33. ХАДЖИЙКАТА И ХВЪРЛЕНИЯТ КАМЪК Милка Говедева (М.Г.): Печатницата работеше, даже аз там съм си подвързала Библията, „Пътят на ученика". Вергилий Кръстев (В.К.): То е било книговезница и печатница. М.Г.: Книговезница и печатница. В.К.: Кои работеха в печатницата? Жената на Антов? М.Г.: Да. Втората му жена. Тя работеше там, Невена Неделчева. Даже имам една такава Менделеева таблица. Те я подвързваха и викат: „Хайде сега - аз бях студентка - ти да изнамериш липсващия елемент." С пожелание от Невена Неделчева. В.К.: Други кои са работили? Те повече сестри са работили. М.Г.: Не ги помня другите. В печатницата беше Димитрий Стоянов и Кирчо - лъвчето, да. Той, Кирчо, си замина. И не знам още кои бяха там. Боянчо Златаров беше дърводелец. Драган Петков беше металик. Стоянчо беше дърводелец. Той живееше у Бертоли там в една барака. И той си замина. Караше ни да ставаме сутрин рано да отиваме на беседи. При мене идваха много сестри и специално идваше много Попова, на Янка Попова майка й и някой път и Янка идваше, нали. Аз имах голяма спалня, бях се развела. Спалнята си бях донесла и спяхме там трите на спалнята и рано сутринта ставахме за беседи. Щото и от града идваха някои за беседи, някои сестри и братя. Нали нямаше превоз като сега. Тогава пеша се вървеше през гората или по шосето. И си спомням един ден, когато пристига една Мария захарната, не съм ли разправяла тоя случай, мисля, че съм го разправяла. Тя трябва да стане в 3 часа през нощта, та от Захарната фабрика да дойде на беседа в 5 часа горе. Пеш върви жената, няма превозно средство, нали и това. Беше малко натруфена и разпасана така външно нечистоплътна. Но откъде беше взела геврек, нали и на други съм разправяла този случай, и отчупва, и дава на Учителя там пред Салона. А отвръщаме поглед ние всички, защото Мария захарната дава геврек на Учителя, нали в смисъл такъв, гнусно е така, нали. А Учителят го взема с такава любов и го яде с такава любов и така ме поглежда, и ние всички в ужас, никой не ще да вземе от нея геврек, а Учителят взима от нея, разбираш. Това беше един шамар за нас де, да делим хората на такива и онакива. Та така, но много хора ставаха рано и идваха на беседа, а сега вече не е тъй. В.К.: Сега е друго поколение и Учителят го няма, друго е времето. М.Г.: Не, аз не одобрявам това другото поколение. Че сега е новото поколение, че сега не бива да бъде както при Учителя. Ако трябва да се изпълнява Учението на Учителя, трябва да бъде точно така, както е било и при Учителя. А не да мислят хората, че сега може да си поспивам, доколкото си искам, а и да ида, ако искам да ида, ако искам да не ида. В.К.: Други са поколенията, друг е животът, не е същата среда, други са условията. Затова други са условията, няма го Изгревът. Изгревът го няма. Къде ще отидат? М.Г.: Те трябва да върнат мястото на Изгрева. Това е. Аз когато да го вземат, бях там, нали аз съм го разправяла тоя случай, видях и тичам при Паша и казвам: „Сестра Паша, оглеждат местата, ще вземат нещата. Идете, направете постъпки!" - „А, Милке, как ще ги вземат?" - „Ще ви вземат местата, сестра Паша." И така стана. И на Борис Николов съм казала и на това. Оглеждат ги. В.К.: Взеха ги, но те и какво могат да направят? Нищо. Когато решат да ги вземат, ги вземат. М.Г.: А сега да върнат Салона. Те, където им е легацията. Нека я вземат. Там беше старчески дом, нека си седи, обаче от легацията насам това всичкото беше братско, това трябва да го върнат. В.К.: Да го върнат, но няма кой да го ползва и да се грижи за него. М.Г.: Учителят е казал, каза ми една сестра, аз не съм чула, нали, че „Ще ви направят наготово Салон". И ето го Салон. Там има направено, хайде де, да го дадат. Вероятно трябва да се откупи. Трябва да има средства за това нещо. В.К.: Кой ще го откупи? Няма кой да го откупи. Ние нямаме хора. М.Г.: А научих, завчера като бях горе, Кина ми каза, на Йоанна леля й, че има една Астрид, сестра от Дания - Копенхаген, която непрекъснато дава пари. Тя купила апартамента, дала 100000 лева, дето Николай беше и сега пак пратила пари. Аз не знам, отчет дава ли се? В.К.: Сега има правило от Учителя: „Само онези пари, спечелени с труд и дадени с любов в името на една Идея, се благославят." Тези пари са от чужди хора. Това са чужденци в пари. М.Г.: Е, как? В.К.: Те създават много големи неприятности, тия пари. Те изобщо духове докарват, чужди духове. Правят разправии тия духове. Аз не съм съгласен с тия пари, които идват от чужбина. Аз съм по-съгласен онзи да даде един лев, пет лева, обаче го е обявил като десятък ли в името на някаква идея този българин. Българите могат да си финансират едно томче, две томчета, три томчета. Могат да финансират. Всеки може да отделя в името на нещо, на дадена идея, то се благославя. М.Г.: Казах ми, че и от Англия, и от Франция идват много пари. В.К.: Аз не го одобрявам това. Ето например в тая книжка на Влад Пашов ще намериш има една опитност. Учителят казва: „Ако искате едно духовно общество да го развалите, вкарайте пари вътре." И аз в момента и в последните една-две години слушам непрекъснато как се карат за тия пари. М.Г.: Да. В.К.: Завиждат си. Карат се, за пари. М.Г.: Защото сигурно някой злоупотребява може би. В.К.: Злоупотребяват, не може да не злоупотребяват. Това за пари. Изкушават се. Бедни са, нямат и злоупотребяват. М.Г.: И аз не мога да разбера, не искам да злословя, не ме интересува, нали, обаче как може един човек, който получава една минимална заплата да си купува видео, да си купува разни неща. В.К.: Ами купуват. М.Г.: От ръководството. Как може? В.К.: Ами така, ще дойде време, ще си плати. Купи кола, после катастрофира. М.Г.: Да. В.К.: Купи си кола, после катастрофира и после казва: „Добре, че оживях." Ха-ха-ха. Има и такива случаи. М.Г.: Има, ама да, ето оная сестра, тя е катастрофирала. В.К.: Да, има такива случаи. Тези неща се плащат. И не остават ненаказани. М.Г.: Аз сънувах един сън с Учителя, който много силно впечатление ми направи. Един слънчев ден Учителят е седнал на една пейка, също както беше пейката и масата, гдето е сега мястото Му - гроба. И седи така, обърнат към юг, а аз идвам откъм гърба Му. И виждам Учителя сам и викам: "Сега ще Го питам Учителя нещо." И така зад гърба Му подавам си тая ръка, лявата и казвам: „Учителю, гледайте ми на ръка, много искам да ми гледате на ръка." Той ми хваща тука ръката и казва: „Кажи си едно желание!" И аз рекох, помислих, помислих, че с химията нищо не направих, като научен работник не станах, барем да искам да пътувам. Така на ума си казах: „Учителю, искам много, много искам да пътувам!" Той погледна, помълча, помълча и каза: „До утре тая линия ще я имаш на ръката си!" В.К.: До утре! М.Г.: „До утре тая линия ще я имаш на ръката си!" В.К.: Кога го сънувахте? Тоя сън кога беше? М.Г.: Ами 5-6 месеца трябва да има. Не, може би една година. В.К.: Преди една година. Сега сме 1993 година, значи 1992 година. М.Г.: Не, по-отдавна беше. В.К.: И вие сега започнахте за пътувате. М.Г.: Да, аз пътувах, доста пътувах. В.К.: Продадохте сега вилата и почвате да пътувате. М.Г.: Да. В.К.: Хубаво, пътувайте. Щом можете. Вие със самолет ли пътувахте до Израел? М.Г.: Със самолет, да. В.К.: Щом можете да пътувате, пътувайте! М.Г.: Не, мечтата ми беше Божи гроб. Но там ми се случи една неприятност. На тръгване, на връщане оттам, след като ходихме нагоре-надолу, то обиколихме Витлеем, Назарет, Херон, Мъртво море, езерото, където с две риби и пет хляба е раздал Христос, Тел Авив, Яфа, нали, Божи гроб, пустинята, там бедуините всичкото това и накрая вече, когато да си тръгна обратно, трябваше да се качиме на автобус. Пътувахме с автобус. Влезнахме в него. Таман седнах до прозореца и таман автобусът да потегли и един камък, изпратен от няколко араби, палестинци или евреи удари прозореца на автобуса, счупи го и камъкът ме удари по рамото. Получи се синина и оток и два месеца след като се върнах в България отокът и синината не спаднаха. Та тогава си спомних какво каза на времето Учителят: „Вие бяхте и онези, които хвърляха с камъни по Христа и викахте: Разпни го!" Тогава се чудих как е възможно ние да бъдем същите онези, които са искали да бъде разпънат Христа. Но сега се убедих в правотата на Учителя. Отидох на поклонение до Божи гроб, видях къде е разпънат Христа и къде е погребан, и ми дадоха документ за това, и аз станах вече хаджийка. Вече съм хаджийка и трябва да се казвам хаджи Милка Говедева. И сега трябва да си намеря рамка, за да си поставя грамотата на стената, за да ми напомня, че в този живот съм била на Божи гроб. Но освен това, тази грамота ще ми напомня и за думите на Учителя, че ние бяхме тези, които навремето хвърляхме камъни по Христа. И точно там, в Ерусалим, ми върнаха камъка, който бях на времето изпратила по Христа. Така се върнах от Йерусалим като хаджийка и с хвърлен камък и ударено и отекло дясно рамо. Ето как нещата се затвориха и очертаха своя кръг на живота ми. Била на времето при Христа, замервала съм с камъни Христа. Бях по времето на Учителя, целувах Му ръка, къде слушах, къде не изпълнявах и ето накрая на живота ми разказах всичко и сега чакам да си окача на стената документ, че вече съм хаджийка. Но дясното рамо още ме боли от камъка, който ми върнаха арабите или евреите. Някой трябваше да го направи, за да може разказът ми да завърши с поука за мен и финал за вас.

32. КОМУНИСТКАТА НА ИЗГРЕВА ТЪРСИ ИСТИНАТА НА ЖИВОТА Вергилий Кръстев (В.К.): След 9.09.1944 г., когато излиза законът за едрата градска собственост, тогава всеки един трябва да запише само един имот или къща, или парцел и т.н. Как стана въпроса със Салона? Аз съм слушал как Паша е записала къщата си, пак не записала Салона на свое име. Милка Говедева (М.Г.): Някои я упрекваха заради това, но тя си записа нейната къща, която е долу в града, нали. Но която после й я взеха за генерал Заимов там, че уж музей да го правят. А сега мисля реставрация ще има, ама кой ще наследи тая реставрация? Тя има някаква племенница, на братовчедката й Жели, дали може тя да вземе, не знам. Те упрекваха Паша за това, ама на Паша имаше завещан имот в Казанлък, на д-р Дуков. Къде е тоя имот? Братски имот. Говори се, че Гена Папазова го е продала. Вярно ли е? Аз не знам. В.К.: Не знам. М.Г.: Нали? Елена ми го е казвала това нещо. После на Паша имаше и друг имот. Също Гена Папазова се разпореждаше с него. В.К.: Тя две къщи ли е имала Паша? М.Г.: Само една къща и тя половин къща, тя не е цяла къща. Тя бе половината на Заимов, половината на нея. Те са били близки тогава, нали. Те са от Болград. Паша е имала брат социалист, на когото книги аз бях занесла уж там, къде беше, на „Солунска" имаше някакво учреждение, за да ги продам, а те бяха комунистически. Аз ги оставих и до ден днешен лев не дадоха за тях и се чувствувам страшно виновна пред Паша за тия работи, щото не ги платих. Ако имах пари, ако беше днешното положение, щях да й платя двойно на Паша. Защото това са книги на брат й. А те ги вземаха, без да дадат никакъв лев. Но имам някакви неприятни истории с него, да. Аз като отидох на Изгрева да живея, известно време отидох и при него. Там ототзад стълбичките, нали от стаята. „А, тая комунистка да се маха оттука, да се маха оттука." Добре, ама този, как се казваше, забравих му името, комунист е бил в Сливен ли, къде и после бе с брат си. В.К.: Звездински. М.Г.: Звездински, да. Там са живяли при него и когато полицията ме търсеше и аз се чудех къде да спя. Една вечер спах при него на масата. В.К.: При Звездински. М.Г.: При Звездински. Маса в средата, то един креват така там, един креват там, брат му и той, а аз на масата, но как ще се спи? То аз гледам откъде ще може да се бяга, ако дойдат. „Не бой се, сестричко, ми викаше Звездински, и аз съм минал по твоя път, не бой се. И ти ще дойдеш тука при Учителя." Пък аз съм била при Учителя, де, но временно бях се откъснала там от Него. И ме търсеше полицията и на сутринта можах да се измъкна. Обаче после, когато дойдох на Изгрева, Паша като ме прие и отидох в тази да живея, как се казваше, от Ямбол, гдето имаше дъщеря певица. Голяма една къща, голяма къща там, а, да, Стефова. И най-хубавата стая, ъглова такава, както на Учителя, с балкон такъв и отидох при Учителя и Му занасям една хубави ябълки, така, кой ми ги беше пратил, един колега от Кюстендил, как се казваше той, забравих. Най-хубавите ябълки избрах за Учителя. Благодаря аз, но наех една много хубава стая тука. „Сега да не се карате", ми каза той. Аз останах изненадана, с кого да се карам. В.К.: Учителят това казва. М.Г.: Учителят ми казва: „А сега да не се карате", каза. И после тя, Стефова била кавгаджийка, ама аз не знаех нищо. Не я знам, не я познавам, отвориха тая стая, влязох там и т.н. И така живях там три месеца и дойде Стефова и ме изгони. Но аз пеех много хубаво и Капитанова до мен живееше, ме чува и вика: „Абе, момиченце, ела при мене, бе, ела в мазето." Защото аз търся квартира, тя ми казва, излизам оттам. И Неделчо Попов живееше срещу мене в стаята. И трябваше да изляза. И отидох при Капитанова, та десет години в това мазе там долу при нея бях. В.К.: Искам да ви питам нещо за Никола Антов. Как стои този въпрос с Никола Антов? М.Г.: А, Антов. Ние го изключихме от Партията и аз присъствувах на това изключване. В.К.: Защо го изключиха от Партията? М.Г.: Защото той издаде братските места. В.К.: Как ги издаде? М.Г.: Издаде ги в смисъл, например, където Гита Стратева живееше, това беше мястото, дето тя го купи. Не е било братско, каза той и я изгониха оттам нея. Тука вече той е казал истината След това другите места, поляната, това, всичко издаде. Поляната мисля беше на Начо Петров, ако не се лъжа, да. В.К.: Но той го издаде на кого, на държавата? М.Г.: На държавата, разбира се, на полицията. По него време аз нали бях комунистка и тоя Василев как се казваше, забравих го от Градския комитет някой си, от градски мащаб от полицията, не от комитета на Партията, идва няколко пъти. Викам: „Аз тука съм се крила, така, така. Защо мен не питаш кои са братските места, ами си вземал тоя да питаш, никакъв, бояджийски кюп? Та земеделец бил, та такъв бил, та онакъв, та комунист, та никакъв." - „Ами щото ти плуваш в техните води, няма да кажеш истината." Хайде, беше. Еленка Андреева беше по-настрана от мене, после вече с Еленка нали след 9.09.1944 година близка станах, след Паша. Когато имаше избори, нали, хващам Паша подручка, хайде да гласува, нали. И идваха една, с която лежах заедно в затвора, която ме познава, да я пита съм или не съм дъновистка. Тодор Михайлйв, оня се казваше: „Ами тя мие пода в салона на дъновистите." Така говореше против мене. А пък жена му ми идваше пък на свиждане в затвора, така че едната е против мене, а другата е с мене. Така. В.К.: Ставаше въпрос за Никола Антов. Защо е бил в концлагер след 9.09.1944 година, за някакви нарушения ли? М.Г.: Той крадеше. Той открадна братското пиано и дъщеря му се учеше на него. По него време преди това Учителя беше разрешил да се уча и аз на пиано, но имаше един роял в трапезарията. Аз не дръзнах да искам пианото от Салона да се уча, а отидох в трапезарията, на рояла, малко разнебитен, ама там се учех, нали, като певица. А тази Делчева настояваше и отидох да питам Учителя, нали така, ще разреши ли. И Той беше на двора и вика: „Е, хайде-де-е!" И си разтвори така ръцете. Аз и до ден днешен не мога да разбера какво иска да каже с това, закъсняла ли съм, какво и що, трябвало досега да уча ли, нещо от тоя род си мисля. Но пианото си иска и своето, преподавател да има, нали. По него време беше студент Грива. И предаде ми няколко уроци и после вика: „Търси си друг филантроп." И така достигнах до 53 урок и край. В.К.: Сега аз съм слушал и са ми разказвали, че Учителят в Мърчаево е казал, че трябва да се намери някой човек, който да познава добре комунизма и учението на комунистите, за да бъде мост между властта и Братството. Има ли такова нещо? М.Г.: Това ми каза на мене брат Боев. Щото когато Учителят си замина, аз имаше нощи, когато никой не оставаше при Учителя, така една, две нощи и аз оставах цяла нощ при Него. Беше и много студено, нали, това беше декември месец., въобще беше много студено и забулена така и къде са тия снимки, не знам. Има ги някъде снимки, правиха ми снимки с Учителя на смъртния одър. Така с една шапка съм. Къде е? Правиха снимки, когато Учителят говори, нали. Имам една снимка, но тя не е тука. Тя е в Симеоново, в лекциите, когато се говори. Има я и в Мърчаево една снимка там в стаичката на Учителя, където съм при лекциите, когато говори Учителят. Имам друга снимка на поляната. Аз съм ви я показвала така. В.К.: Какво е казвал брат Боев за това? М.Г.: Брат Боев ми каза така. Аз две години не присъствувах на тия събрания, престанах да ходя. Викам: „Аз съм виновна, Учителю, аз съм виновна, комунистите Ви унищожиха." Така плачех и се разговарях с Него и няма. И един ден аз отивам при брат Боев и казвам: „Брат Боев, аз не искам да съм вече комунистка, аз не искам да ходя повече на събрание, аз така." - „Милке, ние трябва да сме навсякъде. Няма защо да не ходиш. Словото Божие трябва да проникне във всяка една душа." Викам: „Брат Боев, знаете ли колко беседи има там, в затвора? Аз съм чела, за да им гледам на ръка, да се смеем, да си играем, да се шегуваме, да минава времето, нали." - „Аз, каза, съм ги пращал, аз съм ги давал." А брат Боев ми даде „Учителят", голямата книга „Учителят" да я занеса като студентка на професор Арнаудов и казвам: „Имате много поздрави от Боян Боев. Аз живея на Изгрева и той ви праща тази книга." - „Той беше един човек, който трябваше да стане професор. Много умен, но сега се захвана там с тези дъновисти." И демек пропадна, иска да каже, де, нали. Но прие книгата, де, подаръка от него. А за какво ме питахте? В.К.: За комунистите, че трябвало някой да бъде мост между комунистите и властта. М.Г.: Да. В.К.: Между тях и Братството. М.Г.: Това е вярно и даже този ми каза, Сашо, адвокатът, гдето го гонят сега, че бил против ръководството не знам. В.К.: Кой Сашо адвоката? М.Г.: Един възрастен с бели коси. Той един ден ми каза: „Абе ти си била и в ЦК на Партията и по-горе и надолу, защо не вземеш да опишеш прехода ти от едното към другото?" Не само съм била в ЦК, но и в квартирата ми се събираха членове на Централния комитет, и съм говорила с тях, и те ми казваха така: „Ти какво си се увлякла в туй?" Щото виждаха беседи сложени там, нали от полицията като дойдат евентуално да видят беседи. Викам: „Какво приказвате, какво ми дава комунизма, казвате, че ще достигне, до 2-3 часа ще работим и по-нататък ще си ползваме времето, какво ще ядем и ще пием, ще гуляем, мъже и жени. Това ли? А тука ти разкриват погледа към Космоса, към далечни висини, къде какво човек може да постигне, звезди" и т.н. - „Ех, и ти, каза, плуваш в това." С тях съм разговаряла така и във Висшата Партийна Школа като бях, пак поставях щекотливи въпроси, на които не можеха дами отговорят. Викам: „Нали ни готвите за агитатори, ако някой постави въпрос, как ще му отговоря?" - „Абе от где ти идват на акъла такива неща?" Е, не мога да си спомня всичко в подробности сега нали, времето е заличило много неща в съзнанието. В.К.: Сега аз преди бях ви дал да прегледате един протокол. Кои бяха комунистите, които са били на Изгрева по време на Учителя? Там е имало и печатница. Така ли? М.Г.: А, имаше циклостил. На Тодор Михайлов брат му, казваше се Василев. Малкото му име забравих. Той имаше двама сина. Единият беше скаут, а другият беше комунист и беше лежал в Скопие и този не Ганчо ли, как се казваше инженера с едното око, така разноглед. Той почина. Викаха: „С хомосексуалист няма да се събираш." Той е бил в Скопие с войската, инженер по времето, а този е бил в затвора, големият му брат. Малкият беше скаут. Малкият като скаут бил изнасял, майката разправяше, такива бинтове, това, онова, за партизаните, нали. Демек и той вземал участие и всички станаха бойци против фашизма. И тия, които бяха скаути, и тия, които бяха комунисти. А оня, Стефчо се казваше големият, той беше без един пръст, тоя големият пръст му липсваше, а това е много характерно, казва Учителят, да ти липсва големият пръст. Срещала съм го в беседите. Това е Божественият пръст. Той беше без този пръст и стана пълномощен министър ли или аташе по печата, или военно аташе в Италия. До такава степен. Аз, бивш член на ЦК, никъде не ме пратиха, никъде и по-добре от гледище на Учителя. Вече не съм за такива работи. Те искаха да ме пратят в Гана, аз отказах. Като търговски представител, защото работех външна търговия и тогава любовта ми със Стефан бе голяма. Викам: „Аз с него ще вървя." И те ми дадоха една седмица да мисля дали ще се отказвам от него или не. И аз казах, че няма да се откажа и не отидох. И това беше комунистите гдето са искали да ме облагодетелствуват. В.К.: Значи това са преди 9.09.1944 година. Освен вас имаше ли и други, които да се криеха на Изгрева? М.Г.: А, имаше много. И Цола Драгойчева беше горе и в съседство до мене, в бараката на Игнат Котаров и кой още беше там? Казвам, че Цола се беше крила там. Кофарджиев, не 3Haiyi, говорят да е бил Кофарджиев преди мене. Не знам дали е бил там. Но за Цола знам, че беше там и още една, ама не я знам как се казваше. Не мога са си спомняй Имаше много комунисти, знам, че Учителят каза така. Колю обущарят криеше нелегални комунисти и разбра, че идва полиция на Изгрева. На Учителя той каза, че преследват някои, а могат ли да скрият в стаята му. И Учителят оставял вратата отворена, за да влязат, но той излязъл оттам и когато идва полицията и казват: „Тука ли са?" - „Аз, казва, не знам, търсете! Ако намерите!" В.К.: И те са търсили, ама не са намерили нищо. М.Г.: Може би не са се качвали при Него, не знам. Имаше един Колю, обущар. На тази, как се казваше тя? Помагала ми е по математика. Дорито, Дорито. Живее в тази кооперация, където живее и Станка, на ЦК кооперацията, там на 6-я етаж ли, къде. Нейният вуйчо, на майка й брат. Той беше комунист, обущар, Колю. Така знаеше се за него де, че той е комунист и ятак. А иначе такива перекендета, които се прехвърляха - ту комунисти, ту не са, след 9.09.1944 година се разположиха. А за Антов, самата партийна група го изключи даже. Този беше дошъл, после си отиде, Иван Антонов. В.К.: И той беше в партийната група. М.Г.: И той беше първоначално в началото, после Жоро - Георги Йорданов, да, Колю Драгнев, Влад Пашов. С Влад Пашов имахме една дружба, хубава беше тя, когато аз - може би съм го казала. С брат Боев вървяхме. Викам: „Брат Боев, кажете на Учителя, че аз съм много влюбена във Влад Пашов, пък той не ми обръща внимание." Пък Учителят отговарял, пише ми брат Боев писмо: „Красивите картини са много хубави, когато се гледат отдалеч. Отблизо виждаш драскотините, а отдалеч виждаш панорамата." Точно това ми отговорил Учителят. В.К.: Значи хубавите картини отдалеч се гледат. М.Г.: Отдалеч се гледат.