Ани

31. БИБЛИЯТА НА САВКА КЕРЕМИДЧИЕВА Вергилий Кръстев (В.К.): Спомняте ли си нещо за Савка Керемидчиева? Милка Говедева (М.Г.): Да, спомням си за Савка няколко случая. Първо, Савка ми даде една Библия, но не ми я даде за моя, тя за съжаление остана в Мика Каишева, и то по повод на беседите, това не съм ли го казала? Може би съм го казала, че когато взеха в 1956 година беседите... В.К.: В 1957 година. М.Г.: Мисля, че е 1956 година, защото аз ходих тогава на проверка в „Боклукпром", така й викахме на фабриката за отпадъци. В.К.: Аз имам точно датата, когато е бил обискът - 6/7.12.1957 година. М.Г.: Не знам. И главният инженер, аз имах работа все с главните инженери, беше Шаралиев, Шарл му викахме ние и тогава викаше: „Гледаш ли тоя куп? А-а, една, вика, не уловка, ами как каза, ударихме тука кьоравото." Беше смисълът, че събрали много книги. В.К.: Кьоравото ударили. М.Г.: Да. И аз тогава отидох да видя. Викам: „Я, какви хубави корици, какво нещо." Та вземах някоя. „Кориците са хубави, бе", викам. - „Абе тия глупави неща какво ще ги четеш?" Нещо от тоя род ми беше казал. В.К.: Бяха събрали беседи. М.Г.: Бяха събрали там, тогава ги видях. Но какво ме пита? В.К.: За Савка. М.Г.: За Савка. И тогава един ден аз отивам, нямам Библия. Искам да чета Библията. Почнах да чета. Нещо ми е чуждо, Боже мой. Ама Учителят каза: „Трябва да се чете!" Пак почнах, пак оставям, всеки случай на Савка Библията беше - на всички места написана, тя е правила някакви задачи, обозначени. Тук това, тук - това, тук - това, тук - това, с молив. И викам: „Поне да прочета тия неща, които и Савка е отбелязала. И почнах тях да чета. Доста по-късно аз четях Библията и не един път, и не два пъти, и не три пъти, много пъти и ми се вижда от интересна все по-интересна и все по-интересна и по-интересна. Ама първият път така беше, нали? И тогава тази Библия заедно с другите книги, като вземаха беседите, аз отивам при сестра Паша и й казвам: „Ами сестра Паша, на вас ви взеха книгите, вие най-много жалите, защото вие сте ги коригирали." А и Влад Пашов ги пишеше на шпалти и преди да се печатат, носеше ги на шпалти да ги чете Паша. Паша коригираше каквото имаше да коригира, носеше ги на Учителя за одобрение и тогава се печатаха, така беше. Минаваше се много такова. „Е, да ви дам моите беседи, казвам, сестра Паша." - „Е, Милке, не ги носи тука при мене на вързопи, на туй, онуй, занеси ги при Мика Каишева." Мика Каишева имаше две течения, на нея и на мъжа й. За двете й деца. И там се получило, че някои хора проявили интерес към беседите и тя давала моите. Но какво се получи? Една беседа - отвътре извадени листа, отгоре скъсани листа, открая това. Не една, не две, не три, не пет, не знам колко беседи така разпарцаля вани до немай-къде и аз това го намерих така. А бяха занесени неразрязани беседи. Ето и тая още не е разрязана до края. И тогава понеже Паша ми каза: „Милке, ти виждаш, аз вече не виждам, за какво да седят при мене? Иди от Миката Каишева и си ги вземи." И тогава видях състоянието на книгите на какво положение са стигнали. В.К.: Казахте няколко случая със Савка. М.Г.: И Савка ми дава тая Библия един ден да я чета и почвам да чета между беседите и нея и казва, а носи нещо в ръце. Една продълговата чиния и вътре хапки, хапки, хапки от най-различни. От баницата, от кекса, от това, от онова, какви ли не парчетии. Вика: „Вземи си, Милке, вземи си, това е от Учителя." И викам: „От кое да си взема?" - „От което искаш си вземи." Взимам си от всичките по малко. „Това от Учителя, благословение е" - казва тя. Но Учителят си замина и Савка се разболя. И аз отидох да я видя в къщи заедно с Милка Аламанчева. Те бяха много, неразделни приятелки двете и Милка вика: „Колко си отслабнала, ма Савке!" - „А, не съм, виждаш ли тия бедра. Още, още трябва да отслабна. Трябва съвсем, съвсем да отслабна." - „Ма недей така." - „А, трябва, трябва." Тя от рак на дебелото черво мисля си замина. В.К.: Не, на матката, на матката. М.Г.: Пък тя девойка беше. В.К.: Няма значение. М.Г.: Може ли такова нещо да се случи? В.К.: Може. Като трябва да си замине човек от нещо, заминава. М.Г.: Но много пъти срещам Савка, отива на мястото на Учителя, на гроба и там имаше едно, като са копали на Учителя, една малка трапчинка оставили до главата му. И вика: „У-у, пък зариваха, пък това защо не го зариват така?" И майка й казваше: „Помниш ли тая малка трапчинка на гроба? Тя беше за Савка. И Савка все ходеше там и плачеше. „Какво ще правя без Теб, какво ще правя без Теб, как ще живееме?" И три месеца след това тя си замина. А беше много жизнена. Но интересно е, че Учителят на нея й разреши да се вози на колело. Паша реши и тя да се вози на колело, но тя нали е късогледа. Учителят много й се кара тогава. Тя падна. В.К.: Паша. М.Г.: Паша. Не знам къде падна. Учителят много й се кара, ама извънредно много й се кара. Нали си спомням. После помня едно друго с нея, ама аз тия неща съм ги разправяла. В.К.: Ама няма вече кой да ги разкаже. Няма кой да ги каже вече. М.Г.: Не съм ли ги казала? В.К.: Няма значение, че се повтарят. Не сте ги казали. М.Г.: През нощта готвят се вече да заминават за езерата. Вече камионът ще дойде сутринта, денковете са готови, денкът на Паша е готов и изнесен на площадката пред парахода. И по едно време, на сутринта няма го денка и тя отива при Учителя и казва: „Учителю, аз няма да дойда" - така миньорно го казва. „Е, защо?" - „Е, искам да се самонакажа." - „А защо, Паша, какво се е случило?" - „Учителю, аз оставих готов денка вънка и не го намерих." - „Веднага иди на бай Ради и кажи да ти даде други дюшеци и каквото трябва, одеала и се стягай веднага да вървиш." Спомням си това. В.К.: И тоя денк кой го открадна? М.Г.: Не можа да се открие, не знам кой го е откраднал. Дали външни лица? Имаше и на Изгрева такива, гдето обичаха да пипат, те им викаха циганите, циганската махала, тя беше долу, там, гдето са направили сега германската легация. Там беше Иван, каруцарят, там имаше барака, Лулчев там живееше, Упанишадата, тия им викаха циганската махала, защо, не знам. В.К.: Циганската махала, добре. Значи така.

30. ЛЪЧИТЕ НА ПАНЕВРИТМИЯТА Вергилий Кръстев (В.К.): Ставаше въпрос за Паневритмията. Милка Говедева (М.Г.): А, за Паневритмията. Бях на урок при Паша. Не за Паневритмията, а за „лъчите" и Учителят като никога, просто така, много пъти мисля по тоя въпрос, това е голяма чест за мене, да дойде Той да ме повика мене, специално мене, като мина покрай Тамара, мина покрай Маринка някаква беше, идва мен да повика за това. И ми вика: „Елате, сестра, ще дам нови гимнастики на поляната." Там бяха Катя Грива, може би Галето, не помня точно които бяха. Елена, не помня Елена да е била, но Катя Грива помня че беше. Няколко души и в това време, когато аз отивах с Учителя към поляната, Тамара: „Учителю, да дойда и аз." Учителят мълчеше. „Учителю, да дойда и аз." Учителят пак мълчеше и третият път: „Учителю, искам да дойда и аз." - „Хайде, ела тогава" - каза Той. И тя дойде. Тогава Учителят даде упражненията, като Той ги играеше и ни показваше как, нали. И най-накрая, за което така коригирам Ина Дойнова, ето само това, че когато се правят в „Слънчевите лъчи" едни упражнения тука, десният крак отива полукръг върху левия, не се прави опънат крака. В.К.: Прекръстосан. М.Г.: Прекръстосан. Не се прави така крака опънат с права линия, а се лико подгъва и така и казвам, че така се прави. В.К.: Опишете го сега добре с думи. М.Г.: Десният крак подгънат леко в коляното се дава полукръг към левия така, и нали левият крак е подгънат леко и се прави така. В.К.: Прекръстосва. М.Г.: А, не. Не се опъва крака така. В.К.: Бедрото и подбедреницата, както в момента го опъвате. М.Г.: Както в момента го опъвам, това в никакъв случай. Не е така. И Учителят го играеше. И освен това то имаше и някакви други грешки, които не мога да си спомня, но това ми направи силно впечатление: в 10-то упражнение на „Слънчевите лъчи" ръцете накрая са ето така. Като когато лети птицата нали, цялата така, това се прави и накрая перата само те трептят, нали, това е накрая. В.К.: Значи накрая пръстите леко трептят. М.Г.: Накрая леко пръстите така трептят. В.К.: Като перата на птица и леко леко трептят. М.Г.: Като перата на птица и леко, леко трептят. А й казвам, а тя отговаря: „А, ние питахме Веса Несторова." Аз не си спомням Веса Несторова да е била тогава, на това, защото тя беше учителка, нали, както не си спомням и Пеню Ганев да е бил. И той беше учител, нали тъй. Но той го знае. Петю, синът му каза, че баща му казал, че вярно, че е правено така. Има сестри, които са били с Учителя играли, които също така правят, а не само аз. А Мичето Златева пък го играе съвсем погрешно. Сега признай си, може да не можеш да си вдигаш ръцете, на възраст си нещо, нали, но не така, да махаш с целите си ръце. То е леко дадено така. В.К.: Както балерините дават. М.Г.: Както балерините дават тези упражнения, да. То леко се сгъва в лактите и се опъват и най-накрая така. Това е вярното упражнение, което и Учителят го даде. Ако не съм била там, нямаше да зная, а знам, не само защото съм била, а защото съм играла с Учителя, не веднъж и не два пъти. Аз не знам дали съм разправяла един случай, искам, сега ми излиза в ума за екскурзии с Учителя. В.К.: Не. М.Г.: На планината. Обикновено Учителят вървеше нагоре, освен че някои братя отиваха да палят огъня преди това. Той вървеше напред. Но много интересно как Учителят вървеше. Аз искам да Го имитирам. Той казва ето така. На пръсти стъпваше, на пръсти, нагоре когато се изкачваше. На пръсти и ритмично върви и спира, да, на 100 метра. Той казва: „Трябва да си поемеш дъх." И пак продължава. Абе колко пъти съм се мъчила да го настигна Учителя - недостигаем, а пък млада бях. Аз бях двадесет и колко годишна тогава, за да не мога да го настигна. После ние вървяхме по един разнебитен път, сега е оправен пътя, нали така, а ние вървяхме пряко нанагоре, от втората чешмичка пряко нанагоре имаше един път така от полянката, така право нанагоре се вървеше. Сега е затворен. Сега е отворен само там, дето се... За последната поляна горе, дето се изкачваме. Една сестра каза: „Ех, Учителю, вървим по пътека, ама да има хубави пътеки, пък да има и пейки." - „Ще има и хубави пътеки, ще има и пейки." И така стана. Оказа се, с Кина Стратева късно, след Учителя, тази, на Йоанна леля й, вървяхме един път и ни настигна един господин, той се оказа лесовъд, който прави пътеките и казал: „ Абе оттука вървят много възрастни хора, я да им направим ние по-полегати пътеки." И тогава направиха тоя именно път. Че направиха изтичането на водата и т.н. Той, лесовъдът, не знам как се казваше. Той се присъедини към нас и ние ходихме ей чак горе на Къркъма, дето се казва натам. В.К.: Къде е това нещо? Как се казва? М.Г.: Къркъма, дето сега ходят. Къркъма е там местността над... В.К.: На Пресоите или не? М.Г.: Не. На Пресоите. В.К.: На Пресоите или на Бивака? М.Г.: Не нашият бивак тука долу където е, нали. Нагоре, нагоре. Къркъма го викат. Не знам защо го викат Къркъма. Една поляна има там и оттам нанагоре се излиза под „Чушката". Да, така местността. Та тогава на времето с Кина много сме ходили по екскурзия, лелята на Йоанна. След Учителя, разбира се.. Не съм ли го разправяла тоя случай с този, гдето свиреше на арфа, как се казваше, Асен Арнаудов. Асен Арнаудов пристигна от Германия. И сега Учителят е на Мърчаево и някой трябва да го заведе. Аз бях там. Никой не отива на Мърчаево, а пък аз бях решила да отида на Мърчаево. И казват: „Хайде бе, Милке, заведи Асен на Мърчаево." Той един елегантен, изтукан, дето се казва, целият така облечен. В сравнение с мене де, която бях така много зле облечена по него време. И тръгвам с него, той така сакън да се не доближиш до него, така правеше с дрехите си, отърсваше се от прахта. Такъв един беше, иска да види Учителя. И вървим, мълчи той и аз мълча. Тогава нямаше рейс. Вървеше се от Владая нагоре пеш, нали. И вървяхме пеш нагоре до Мърчаево, до Темелко, където беше Учителят, завеждам го аз там. Но мисълта ми беше това, че той през цялото време мълча. Как не ме попита нищо, коя си, как си, що си, нали, или въобще нещо така да каже, нали. Или нещо за Учителя, или нещо за себе си. Цялото време беше така. Отидохме там. И това беше. Учителят го посрещна много сърдечно, извънредно много сърдечно. Говориха там, какво говориха. Аз това не знам. Другият случай е с брат Боев. Вървим за Мърчаево. И брат Боев ми разправя и ми казва: „Един ден, казва, Учителят каза, на тези места, на планините, всеки ще си има своя летателен апарат, който ще си го слага на гърба и ще отива. А ще има, вика, един, който да управлява и да върви, ще взимаш „вдишките" сутрин на Мусала, на обед може да си на Пирин, вечерта не знам къде и това." А пък аз имах много голяма слабост към авиацията. Вуйчо ми беше авиатор, дали затова, не знам. Тук мога да кажа, един случай ще разправя за тази авиация и казвам: „Брат Боев, и аз ще бъда авиаторът, нали, който ще ги карам:" - „Добре де, добре." И така вървяхме с брат Боев, той малко мъчно вървеше с крака си. В.К.: Той с кой куцаше, с десния крак ли? М.Г.: Като че десния беше, не помня. Но друго си спомням с брат Боев. Той се печеше на полянката, сутрин след гимнастиките, нали, отиваше. Правеше си една кошарка и си печеше крака там. Когато чуе, че някой иде, вика: „Там стой, там стой!" Щото той се е разголил да си пече крака, нали. „Кой си, кой си, стой там!" - „Бъди спокоен, брат Боев, няма да дойда до тебе." Някой път, така нали, се обаждаше някой отдалече. Или пък викаше: „Пашо, Паша, не пускай!" Така или Еленка, ако беше близо до него, нали, който глас чуеше. В.К.: Казвате някакъв случай за авиацията. М.Г.: А, аз бях работничка фризьорка и работех в „Анани", най-големия фризьорски салон и идваше при мене Бойдева да й правя косите. На генерал Бойдев жената. И аз тогава, нали от тая слабост и влечение към авиацията, й казвам: „Г-жа Бойдева, моля ви се, попитайте г-н Бойдев мога ли да стана парашутистка." Вика: „Добре, ще го питам." И на следващия път ми казва: „Жени не приемат, каза, само мъже." А-а, аз съм отчаяна. Идва 9.09.1944 година, аз тичам при нашите другари: „Искам да стана парашутистка!" - „На колко си години?" - „На трийсет." - „А, остаряла си вече. Не може." И така се разминах с това нещо. Та такива бяха.

29. СПАСЯВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ Милка Говедева (М.Г.): Лулчев държеше връзка с двореца и с царя. Дойдоха от двореца, но не помня какви бяха хората и казаха, че вероятно Хитлер е настоявал на всяка цена царя да отиде при него. Учителят каза, като сочеше с пръст: „Ще кажеш, че не само евреин, но и българин няма да отиде на Източния фронт." И това направи много добро впечатление на групичката, която бяхме около Него. Аз специално много се зарадвах. „Ще им кажеш - нали има такива, които поправят шосета, със значки ходеха евреите тогава - да поправят там по шосетата, да копаят." И така стана, отидоха да поправят шосетата на трудова повинност. Вергилий Кръстев (В.К.): Значи Учителят не разреши евреите да отидат на Източния фронт. М.Г.: В никакъв случай и защо, аз се чудя защо комунистите си пишат за свой актив това, че правили бунтове, че туй, че онуй. Нищо подобно. От Учителя излезе тая идея. Учителят настоя да се спасят евреите. Затова евреите в Ерусалим много ценят българите. Аз като бях сега там, разбрах това нещо. В.К.: Другият въпрос: Вие ми казахте, че в една беседа Учителят е казал, че комунистите ще дойдат. М.Г.: В една беседа, 1943 - 1944 година ли беше, Учителят каза така: „Е, сега бяха на власт земеделци, тия, ония, капиталисти, само комунистите не са били. Нека сега и те бъдат малко на власт." Но аз лично не чух „45 години", но Георги Йорданов чул, защото бил близо до Учителя, „45 години". После коментирахме. „Нека и те бъдат 45 години на власт." В.К.: Това го е чул Георги Йорданов. М.Г.: Той беше по-напред от мене, а аз седях по-назад. Не знам дали това съм казала, но ми направи впечатление. Учителят изнасяше една лекция за любовта и ни в клин, ни в ръкав каза: „Какви са тия групи и групички, дето ги създавате? Ако трябваше, аз сам щях да ги създам." Мисля си: Това, ако не е за Лулчев, името ми да не е Милка. Точно така стана. Лулчев ще иска среща с Учителя и аз почнах да дебна. Лулчев стоеше отляво към мене така до вратата и щом свърши беседата, тича, тича, тича, настигна Учителя и аз подир тях бях и иска среща с Учителя. Учителят каза: „Добре, след гимнастиките." И след гимнастиките аз пак наблюдавах да видя - отиде, той влезе вътре и имахме; обичай, си събувахме обувките пред кабинета на Учителя и той влезе вътре. Да видим, дали ще има скандал сега, си помислих аз, но Лулчев излезе много така озарен, радостен така, весел. Какво са говорили, не можехме да знаем отвънка. Това беше случаят с това. А пък Лулчев имаше навика да прави тия „Упанишадите" и не знам това дали съм го казала, но един ден отивам при сестра Паша и питам: „Абе защо така една групичка се оформява около Лулчев, лекарката Борова, Аню Андреев, тия, ония, отиват с него надолу." - „Абе, вика, Милке, ти не знаеш ли, че има хора, които обичат да им се жвака (да им се предъвква), демек това, което Учителят говори не са го разбрали, а сега той ще им го предъвква по свой начин, за да им го предаде." - „Ах, казвам, че как може така?" - „Ами на, има и такива хора", казва тя. И така ми отговори тя, но тя беше малко ядосана от това нещо и по този случай беше ядосан Учителят - защото групи и групички. Не обичаше това нещо. Като не можеш да го разбереш, какво сега, ще създаваш отделни групи и ще се правиш ти авторитет като на учител. Пък Учителят си е един. В.К.: Сега аз искам да ми разкажете за Паневритмията, за онези упражнения, на които вие сте присъствували. М.Г.: А, да. Аз мисля, че съм го казала. Аз ходих на уроци при сестра Паша. Тя ме занимаваше с всички такива математически предмети, с изключение на математиката. За Тошко Симеонов не зная казах ли ви - за математиката. В.К.: Не. М.Г.: Е, когато навлизах в горните класове, там алгебрата е по-сложна, учат се логаритмите, тя каза: „Виж бе, Милке, позабравила съм някои неща, я виж при Тошко Симеонов." Той тъкмо се беше завърнал от Германия. Там завърши инженерство, а той математика е завършил тука, така мисля. „И той може да ти помогне. Иди го помоли." И аз отивам при Тошко Симеонов и казвам: „Брат Тошко, сестра Паша ме изпрати, ако обичаш да ми покажеш малко по математика. Че аз съм частна ученичка и тия въпроси, логаритми така не ги разбирам." Пък той каза: „Аз знание с пари съм получил и с пари ги давам." И аз се връщам при сестра Паша и Аня и казвам: „Ами Тошко така ми каза - че знание с пари е получил и с пари ги дава." Ами аз нямам пари да плащам. Аз нямах пари да се храня, та камо ли да плащам. Те събраха пари, откъде събраха, не знам. „Иди го питай колко." И не знам какво той беше определил - 5 лева ли, не помня, ще излъжа. И те ми дадоха пари за няколко урока. Отидох аз, но то не се свършва с няколко урока. То е голяма материя. После ми намериха Катя Велева, една математичка, не знам дали я знаете, та тя ми даваше без пари с условие, аз да отивам рано сутрин да й паля печката, защото тя предаваше частни уроци по математика и като й паля печката, изчистя и я паля, тя ще предаде един урок на мене, някой път ми даваше и малка закуска и се връщах. Но това ми струваше много на мене, да ставам в четири часа, да ходя през гората пеш, защото нямаше превозни средства като сега, автобуси и трамвай, да отивам там на улица „Ангел Кънчев"" или „Иван Белчев" ли беше, до къщата й, да й чистя печката, да слизам в мазето, да я пълня, да я запаля, да е Топло, да я събудя и от 7 до 8 часа ми предаваше уроци на мене, а от 8 часа тя почваше с други. И така тя, като ме отхвърли Тошко, отидох при нея. Но аз искам да кажа и други случай. Ходихме на езерата и един ден Тошко му трябвало спирт, за спиртник ли е имал нещо, не знам. И моята раница, аз понеже имах една раница на коня са турили, видяли един джоб празен и бутнали шишето със спирта в моята раница. Аз видях това шише и викам: „А-а." Оказа се, че това шише било на Тошко. Като пристигаме горе на езерата, Тошко казва: „В коя раница е моето шише със спирта?" Аз като разбрах, че е негово шишето и казвам: „Братя и сестри, елате да разправя един интересен случай." Казвам: „Така и така като частна ученичка бях вече завършила химия, Паша ме прати при Тошко да ми показва по математика. Той каза, аз с пари съм получил знание и с пари ги давам. Те събраха за няколко урока пари и ми дадоха и след това не можеха повече и отидох при Катя Велева. Така че пет лева ми струва раницата, за таксата на конете, гдето я носят от долу до езерата. Един лев Тошко ще даде за спирта." - „А-а, как тъй?" Той беше много свидлив. „Как тъй ще дам един лев?" - „Ами така, един лев ще дадеш, защото в моята раница е било шишето." Но той не даде, разбира се. И така мина. И какво друго?

28. ПОГРЕБЕНИЕТО НА ТЯЛОТО НА ПЕТЪР ДЪНОВ Вергилий Кръстев (В.К.): Какво казвате? Милка Говедева (М.Г.): Бях една от тия, просто дебнех Учителя така за предсказания нещо да чуя. Групичка се сформира или някой отиде да го пита нещо и аз там. И малко нахално беше от моя страна, но все търсех нещо да разбера, какво ще каже. Така аз можах да чуя какво каза за царя, така можах ... В.К.: Какво чухте за царя? М.Г.: Ами аз мисля, че ви го казах, нали. Когато беше болен. Учителят дойде и дойдоха оттам, от двореца да питат каква е причината за болестта. „И рекох в храната, в храната вижте." Това каза Учителят. С Учителя разговорът. В.К.: Значи Учителят какво каза? „Вижте в храната." М.Г.: „Вижте в храната. Храната, рекох, там търсете." И после той нали каза и друго: „Царят умря затова, защото тези, които му предаваха, не предаваха това, което аз съм казал." Но Учителят спаси евреите. Учителят не даде войници да отидат на Източния фронт да се бият срещу руснаците. В.К.: Вие какво казахте, че сте следяли Учителя, че сте проследявали това, което казва като исторически предсказания и т.н. Друго нещо? М.Г.: Тъй изобщо когато някой се допре до Него, да пита било за болести, било за това, аз съм все там. Нали, понеже все навънка четях около поляната и щом дойде някой, викам: „А, сега нещо Учителят ще каже, хайде и аз да се приближа, така изотзад малко, ама все пак да чуя." В.К.: Сега това за храната за първи път го чувам от вас. М.Г.: Кое? В.К.: За храната на цар Борис. М.Г.: А, как не, аз съм го казвала. В.К.: Не сте го казали, да. М.Г.: Така ли? В.К.: Смятали сте да го кажете, но не сте го казали, да. М.Г.: Ама аз мисля, че съм го казвала това нещо. В.К.: Не. М.Г.: Когато арестуваха Лулчев, когато го съдиха, нали? Тази Невена Неделчева ходеше нали така за да моли, да го спаси. Учителят каза: „Аз мога да го спася, но това му е кармично. Той по-добре да приеме кармата, отколкото да иска да го спасявам!" И тогава Лулчев каза: „Да, аз ще си изплатя кармата." А когато Лулчев го питали: „Така ли ви учеше Учителя ви, да лъжете ли?" Нещо беше им казал. „Така ли ви възпитаваше Учителя?" Пък той казва: „Ако аз бях слушал Учителя, аз нямаше да съм тука при вас на скамейката, на подсъдимата скамейка." Призна си той официално. Ний бяхме там на процеса, там всичките стояхме и знаехме какво е. Даже и на Борис Николов на процеса когато го съдиха също. В.К.: Вие бяхте ли на процеса на Борис Николов? М.Г.: Бях, разбира се, че бях. В.К.: Какво си спомняте там нещо? За прокурора Руменов? М.Г.: За Борис Николов. Те го обвиняваха за това, че той е скрил златото. Пък то нали тогава в златни монети се е давало десятъка и среброто. Това беше дело пъклено на Антов. Той не беше човек. Така, как да кажа, за уважение. Ние например го изгонихме Антов от партийната група. Но както и да е, това е друг въпрос, но... В.К.: Той, Антов, защо е бил в концлагер след 9.09.1944 година? Поради какви нарушения? М.Г.: Ами аз не знам за какви, но той беше бояджийски кюп. Ту у земеделци, ту у тези, ту у широки, ту у не знам какви. Беше ами такъв всякакъв. В.К.: Анархист. М.Г.: Анархист и не знам си какъв още. В.К.: Да. М.Г.: Бил и масон, с кръв се подписвал, разказва ни, разправя ни. В.К.: Вие казахте, че сте били и на процеса и на Лулчев. М.Г.: Да. Бяхме, но той се охраняваше строго, влизаше се със специални пропуски, а ние отвънка бяхме, не бях вътре в залата, но знам. Аз не одобрявах Лулчев, искрено казано, не го одобрявах. Не го одобрявах заради неговите, нали така, женски истории и т.н. И после и с мене имаше една закачка той, но мина леко. В.К.: Така. Казахте, че имате някои вещи от Учителя. М.Г.: Да. Това е Неговият стол. В.К.: Така ли? М.Г.: Но от ул. „Опълченска" 66. В.К.: „Опълченска" 66. Той мека мебел ли е? Как е? М.Г.: Мека мебел е, да. Малко е охлузен. Покривката е от Паша. Тя ми я е дала тази, и тя ми го подари. В.К.: Гдето казвате имате и леглото на Учителя. М.Г.: Леглото на Учителя, на което си замина. В.К.: Да. М.Г.: А пък тази етажерка е също от Паша, пак от Учителя. Тя ми я даде. Аз имам и друго нещо от Учителя. В.К.: Чакайте за момент. Какво казахте? Като си замина Учителят? М.Г.: След като си замина Учителят, Аня ми ги даде. Тука се слага тефтерче и такова. В.К.: Да. М.Г.: А, имам и червена крушка, мога да ви я покажа, нали, лампичка от Учителя, имам и косъмчета от Учителя, които ми са дадени. В.К.: Ще ги пазите, ще ги съхранявате. М.Г.: Ще ги пазя. Много съм раздавала, на много хора. Останаха съвсем малко и първия босилек след смъртта на Учителя, който поникна на мястото му, и него си го пазя. Това е. А може би съм ви разправяла за смъртта на Учителя, как си замина. В.К.: Разкажете го сега. М.Г.: А, разправяла съм го. В.К.: Не мога да си спомня, отдавна беше. М.Г.: Ами когато го погребаха Учителя. Ех, вече съм ви разправяла как съм го целувала като мъртъв по лицето, по носа. В.К.: Я го разкажи тоя случай отначало. М.Г.: Учителят почина на 27.12.1944 година. Това беше една много студена зима. И всички го пазеха, така де, през нощта. Когато дойдоха да го арестуват, беше сутринта. „И къде е Дънов, къде е?" - Викаха там полицаи. Каза им: „Елате, вижте Го." Борис Николов ги заведе в салона изложен. „А, самоубил се." - „Не, казва, Той си замина от болестта - пневмония." Нали е човешка болест. В.К.: Те смятат, че той се е самоубил. М.Г.: А те казват точно това, да. И така, и вървеше версията, но както и да е. Учителят беше казал: „Когато комунистите дойдат, аз ще си отида." На Савка го беше казал. Беше изложен на поклонение, докато дойде разрешението от Георги Димитров, да бъде погребан на това място, на което е. Минаха три, четири дена. И заради това трябваше да стои изложен. Не се палеше печка в салона, защото не бива, нали, да не се разлага тялото. Стоят до 10-12 часа вечерта, па си отидат. Рядко някой оставаше до един часа. Аз един път останах през цялата нощ да будувам до тялото му, към пет часа сутринта си отидох и тогава сама, много се молих на Учителя: „Прости ми, прости ми, че аз съм в тая партия, прости ми, че сгреших, че не те послушах." А що не хвърлих още тогава билета? Две години аз не ходех на комунистически събрания след Учителя, колебаех се. Мислех, че не трябва да ходя, че аз съм виновна за смъртта на Учителя. Една угроза на съвестта страшна изпитах тогава. И като минаха двете години, а те ме водили на учет в партийната група, без да знам, аз като студентка. Отидох при брат Боев и казвам: „Брат Боев, аз така и така." - „Ами виж какво да ти кажа, Учителят каза - навсякъде трябва да имаме хора." И мен ми се отвориха широко очите и казвам: „Е, какво да направя? Значи трябва да се върна тогава, щом трябва навсякъде да има хора." И това ме накара да се върна. И когато отидох първия път на партийната организация, те ми казаха: „Ами ние си я водим, ние не сме я откъснали" - един от колегите ми там, състудент. И така стана. Ама мисълта ми беше за това пазене на Учителя. И когато през нощта аз останах сам-сама всички си отидоха, тогава аз след дълги молитви и плачене и това и онова, почнах да целувам Учителя по челото. Ама по очите, та по челото, та по носа. Там някой ми казваше: „Не по устата." И така, и ръцете му целувах. И Учителя как си менеше физиономията, нямате представа - ту ставаше като жив, ту ставаше като обикновено заспал човек, но някой път така просто гледаше, като че ли аха ще проговори, такова нещо изпитах. И когато после дойдоха да пеят: „Пред Теб припадаме, Господи", после пя Катя Грива, Мичето Златева свири, Асен Арнаудов на арфа. Ябълки ли бяха или портокали, не помня, като че ли ябълки, като се свърши това, към четирите посоки, където бяха, се отправи един плод към тях от ябълки. Казаха: „Учителят ни благодари." Много беше интересно. В.К.: Нещо да си спомняте за самото погребение, защото чуваме сега различни легенди. М.Г.: Да, ще разкажа. А на самото погребение много народ, извънредно много народ. Дойде разрешението и аз даже ходих при тази Драмалиева за разрешение. Ходих аз, как се казва Магдалена, сестрата на Димитров - Баръмова, да се разреши. Обаче аз бях нула пред това, което другите бяха направили. И така на самото погребение вече се разотидоха. А този, Боянчо Златарев, направи ковчега много солиден така хубаво, с орнаменти, това, онова, а пък Гради Минчев го изкопа гроба и още един май някой още беше и доста по-дълбок, отколкото обикновено. Като решиха да сложат по половин метър така колове на четирите краища, за да не слагат сандъка направо на земята, а да бъде на колове. Когато всички се разотидоха, останах аз, артистката Цветана Арнаудова, Гради Минчев. Боже, кой беше още не си спомням и изведнъж се чу един звук: „Ву-у-у" и така се раздвижи пръстта от гроба и се смъкна долу - равномерно сандъкът. „А-а-а", аз изкрещях, „А-а-а, Учителят не иска да е у въздуха." И това беше, и сложиха отгоре още пръст. В.К.: Сега ето виждате как хубаво вие го разказвате, а те го разправят по съвсем друг начин, че Учителят се извлякъл, че се дематериализирал. М.Г.: Не знам, нищо не видях. Това, което видях, това казвам. В.К.: Но се слегна пръстта. Значи предварително се разтърси наляво и надясно. М.Г.: Да, просто разигра се и хоп. В.К.: Пръстта се разигра и после леко се слегна нанадолу. М.Г.: Леко се слегна нанадолу. Това е. Савка Керемидчиева ходеше всеки ден там. „Какво ще правим без теб, Учителю?" И до главата на Учителя на заринатия гроб имаше едно малко като трапче такова, мънинко. И три месеца след Учителя си отиде и тя, Савка. И майка й вика: „Той си я прибра." В.К.: Какво казвате - имаше едно малко трапче. М.Г.: Като дупка така - малка - до главата на Учителя и майка й твърдеше, че това трапче за нея е било приготвено - за Савка. В.К.: Тереза Керемидчиева. М.Г.: Тереза Керемидчиева, майката на Савка. Тя беше много разположена към Учителя, но сестра Тереза не беше към мене разположена. Не, не знам защо. Но Савка, да. Савка като излизаше от Учителя, а Учителят й даваше най-различни хапки - от това опитала, от онова опитала, и после вика: „Вземи ги тези неща." И вика: „Това е свещено, вземи си, вземи си една хапка от чинията на Учителя." Тя така Го боготвореше. Но имах чувството, че тя понеже някак си е любимка на Учителя, но нито Елена, нито Паша, а Паша беше по-въздържана така де, ама не я харесваха нещо. Тя беше нещо като дете. Така детски характер имаше. В.К.: Да, то е и ревност между другото. М.Г.: Е, едва ли ревност, Паша беше много разумен човек. За да й даде Учителят диплома само на нея, значи явно, че я заслужила. В.К.: Каква диплома й даде Учителят? М.Г.: Ама не знам, не съм я видяла. Анина ми каза. Нали, за дипломата. Паша беше много дискретна. Хем всеки ден бях при нея. Отивах и викам: „Има ли нещо за Мунчо?" За ядене, защото аз бях гладна и миех чинии, шетах, туй, онуй, нали ми предаваше уроци. В.К.: Каква диплома й е дал? Учителят я написал върху хартия? М.Г.: Учителят й я дал, да, че единствено тя е завършила Школата и й е казал: „Ти най-малко неприятности си ми създала." В.К.: Вярно ли е това? М.Г.: Той уважаваше и двете - и Паша, и Аня, нали, но сестра й Аня беше като помощник на Паша. И аз съзирам сега като чета беседите някъде, кое е от Аня, и кое е от Паша. Понеже знам езика им, нали? В.К.: При самото редактиране. М.Г.: При самото редактиране на беседите. В.К.: И сега като ги четете, виждате ли го Учителя вътре в беседите? Защото аз виждам издания така променени изцяло. М.Г.: А, не, аз освен оригинала на Учителя не признавам другите. Това гдето сега този д-р Стратев прави, а, не, не ги признавам или другите. Аз това ръководство не го одобрявам. То е хубаво за публиката, които нищо не знаят, но не и за нас, старите които сме били. В.К.: Вие казахте, че познавате стила на Аня Теодорова. М.Г.: Да, понякой път срещам някои в самите беседи, да. В.К.: Защото тя е помагала на Паша. А виждате ли кое е и на Паша? М.Г.: А виждам кое е и на Паша. Паша беше много изискана. Извънредно изискана. И затова, когато отиваше при Учителя някой път, нали за корекция или нещо, Учителят казва: „Аз оставям на теб!" И тя се връща при Аня, но не споделя с мене, но с Аня. „Знаеш ли, казва, Учителят не направи никаква корекция. Казва: Оставям на теб!" И така на нея й е драго, пък и нам ми е драго, защото ми е учителка. Това е, което съм чувала. В.К.: Защото има много голямо доверие. А при Аня как беше? А при Аня, когато редактираше? М.Г.: Е, Аня и тя помагаше. Паша го преглеждаше. В.К.: Значи вие на този етап може спокойно да прецените коя е редакцията на Аня Теодорова. М.Г.: Да, да. В.К.: Понеже познавате стила. М.Г.: Има някои такива изрази, да казвам си: Тука Аня е работила. В.К.: Защото нашето поколение не знае тия неща. Ние не познаваме. М.Г.: А, беше интересно да ги слушаш двете рождени сестри да споделят какво им казал Учителят.

27. КАК СЕ РАЗУЧАВАХА „ЛЪЧИТЕ" ОТ ПАНЕВРИТМИЯТА Вергилий Кръстев (В.К.): Сега тука вие ми показахте една снимка - тука пише 20 септември 1933 година. Пише: „Спомен от Борисовата градина". Тогава така сте били, когато отивате при Учителя. Милка Говедева (М.Г.): Когато бях при Учителя, бях така, в тоя си вид. В.К.: Значи това е в Борисовата градина. М.Г.: Не, това е входът. Тука, гдето се отива към Учителя, тая голямата алея, широката, нали, гдето отдолу сега има тунел. Та така беше. В.К.: Да. Тука виждам една снимка, вие сте седнали. Това са от ония, младежките години, 1932-1933 година преди затвора. В.К.: Преди затвора, да, преди затвора. М.Г.: Един имаше, казваше се Сугарев, но кой беше, не виждам без очила тука. Това е една нелегална група. Тука е и Копчев. Тука е генерал Копчев, тука е брат му, аз съм тука, те понеже искаха да ме правят снаха на генерал Копчев, пък аз не се съгласих, че нещо окото му беше ранено и т.н. Но това е партийна снимка. В.К.: Това са от първите години. Да. Ясно. М.Г.: Един път отидох при Учителя, видях го навънка и Го попитах. Гонеха ме като комунистка. Казвам: „Учителю, докога ще ме гонят като комунистка? Дотука ми дойде!" - „Ами да ти кажа, ти едно време гонеше богомилите. Затова те гонят сега като комунистка. Нищо, ще мине и това." И действително това ми е на главата, за съжаление ще кажа още нещо. После започнаха да ме гонят като дъновистка. А сега пък нашите братя за съжаление пак: „Ах, остави я тая комунистка, какво имаме общо с нея?" Въпреки че си хвърлих билета, пак не ме приемат. В.К.: Значи през времето на Учителя те гонят като комунистка. След заминаването на Учителя комунистите те гонят като дъновистка и сега като си отидоха комунистите и тези нашите не ви приемат, защото сте комунистка. Нито при едните, нито при другите. М.Г.: Много неприятно, да, много. Просто как да кажа, така ме боли сърцето за това. Е, сега не ми трябват мене помощи, които дават. „А, остави я тая комунистка." Боли ме. В.К.: Боли те. Болезнено е, разбира се. Вие знаете ли, понеже и аз също не съм от братски среди, мен също ме възприемат като чужд, макар че аз им върша работата. М.Г.: По-добре от тях. В.К.: По-добре от тях, сто пъти по-добре от тях, но те но те ме възприемат, че аз съм чужд и това ме много дразни. А от друга страна това ме амбицира, да я свърша работата, ха-ха-ха. М.Г.: Може би и така е правилно. Не знам. Сигурно. В.К.: Имам усещането, че ви разбирам. М.Г.: Че ме разбирате и мене. Да. В.К.: И мен също много ме боли и много ме дразни. М.Г.: И после нещо, което ме дразни, която съм била и дето се вика и пребила с Учителя. Паша като отиде при Учителя и се върне и казва: „Учителят тъй каза, тъй каза." Тя говори на сестра си, ама аз съм отишла на урок и слушам тия неща, нали? Значи знам много неща от дето е казал Учителят, те не са го и виждали даже, а сега се бият в гърдите, че са били и пребили. А пък, мислех си днеска точно това, нямам против никой и нищо, и не искам. Искам всички хора да обичам, но се пишат вегетарианци от рождение. Абе как си вегетарианец от рождение, когато аз съм идвала например при Гита в къщи и съм виждала, нали така, как е хранила децата си с кюфтета или не знам какво им е правила там, а сега казва от рождение. Виж като си дошъл на Изгрева като мене, макар че аз по-голяма, а те може би по-малки, тогава де, то е редно. Ама да кажеш от рождение, това е лъжа. В.К.: Да, лъжата си е винаги лъжа. М.Г.: Лъжата си е лъжа. В.К.: Вие спомняте ли си нещо от Паневритмията? Сега разучаваха Паневритмията и ми казаха, че вие нещо сте казали за някое упражнение. М.Г.: Аз реагирах, защо ли? Защото - ще ви кажа и това. Когато беше Учителят, когато аз вземах уроци при Паша, нали частна ученичка бях, така, даже и в университета ми помагаше, дойде Учителят един ден там, бяха няколко души на поляната, дойде и каза: „Елате, сестра, ще дам нови гимнастики - за лъчите." В.К.: Ама казва и на вас. М.Г.: Дойде лично да ме покани. „Елате, сестра, ще дам нови упражнения, да се научат." Мисля, че беше Катя Грива, може би Елена Андреева е била, не помня за Веса Несторова. Ще кажа защо заради Веса, макар че Учителят имаше хубаво отношение към нея, и не знам кои други още бяха. В това време Тамара на този Атанас Николов: „Учителю, да дойда и аз." Учителят мълчеше. „Учителю, да дойда и аз." Учителят пак мълчеше. И накрая: „Учителю, искам да дойда и аз." - „Ела", каза. Та да направим една група от десет души за единия лъч. И така аз отидох и аз знам много добре „Слънчевите лъчи", че накрая на 10-то упражнение, нали се прави „летенето" така и накрая само с китките се махаше така, прави се трептене на китките. Аз твърдя това, защото го помня така, нали когато затихва летенето, трептенето на перата на птиците, то почва накрая само така. А сега ми говорят: „Не, не е било." В.К.: А те как го правят?" М.Г.: А те го правят без това трептене. И аз казах на Инчето, Ина Дойнова, защото тя се самоизтъкна там да предава гимнастиките, и казвам: „Инче, това не е правилно. Учителят дойде и ме повика и ми каза така и така." Ина: „Ние питахме леля Веса и леля Веса каза, че не е вярно." Връщам се в къщи и звънвам на Веса Несторова и викам: „Весе бе, защо ти така си казала?" Веса: „Така е." Викам: „Не е така. Дойде Учителят, лично ме покани и мене на гимнастиките тогава, когато ги даваше и това е." - „Така е." И телефонът се затвори и аз повече какво сега. Веса Несторова е авторитет, аз не съм авторитет. В „Слънчевите лъчи" 1942 година, в която е взела участие, няма описано трептене на ръцете. Не са го описали точно. Виж, Веса не е била комунистка. Аз съм била комунистка, не съм авторитет значи. Така го изтълкувах аз. Дали е по тая линия или как, не знам, но сигурно е по тая линия. И затова така стана. И затова направих бележка на Ина. „Не, ние Веса Несторова." Викам на ума: „Сега търсете си авторитетите тогава за тия гимнастики, щом смятате, че Веса ви е авторитет." Но и Веса преживява горката сега много тежки моменти в Грузия. Тя е там. В.К.: Да. Не трябваше да ходи там, но отиде. М.Г.: Това е то любовта. В.К.: Разкажете ми колко снимки имате вие от Школата. Тази снимка с Учителя. М.Г.: Ама много са снимките. Ама аз не мога да ги намеря. Няма да крия. В.К.: По вашия образ от едно време ще ги търсиме. Аз виждам вече как изглеждате и представлявате през времето на Учителя и ще ги търсиме. Вие казвате, че в Мърчаево имате една снимка. М.Г.: В Мърчаево видях една, видях я, как държи в салона лекция Учителят. Но не знам дали не бях така с ръката, щото се криех аз, нали, от това да не ме видят. В.К.: И ви има на някои снимки на Паневритмията, така ли? М.Г.: И на Паневритмията ме има, и на езерата ме има, ама след Учителя. А във време на Учителя на Паневритмията ме има, ама где са тия снимки, не ги знам. В.К.: Да, ясно. Да. Значи от ония години. М.Г.: Исках, на Николай Дойнов му казвах: „Абе, Николай, искам да видя някои снимки от Учителя. Ама не ми дава Йоанна, викам. Как да стане?" - „Ех, вика, ще видя." Аз купих от него една снимка с Учителя.

26. УЧЕНИЦИ ПО ДУХ И ПО ПЛЪТ Вергилий Кръстев (В.К.): А как сте прекарвали Нова година? С Него? Милка Говедева (М.Г.): Новата година хубаво беше при Учителя. Варяха се картофи, даваше се житце, е и по някой плод някой път. Някога някоя ябълка се поднесе, нали, имахме братска градина голяма. Учителят говореше най-напред, пеехме песни и след това вечерята. Четеше се някоя беседа, песни, беседа, молитви, нали така и накрая вечеря. Вечерята се състоеше в това. И не знам, така до 12 часа седяхме и след това всеки се разотиваше. Така беше. В.К.: Учителят не беше ли заснеман? М.Г.: Не желаеше да го фотографират. Но въпреки това Го фотографираха много. И един път каза: „Хей, какво е това?" - каза. Ама така някак-си. Не знам защо не обичаше, а само на тази Щилянова позира. Тоя портрет, гдето е с бялото шалче, на нея доброволно й позира. И имаше една интересна картина, която беше рисувана, мисля че от тази, този, дето свиреше, как се казва, дето свиреше при Учителя - Симеонов, - жена му, Цветана Симеонова. Тя беше също художничка. Аз нямам от нея хубави спомени, но както и да е. Долу са минералите, после са дърветата, след това са животните, после са хората и най-после ангелите и слънцето най-горе - Бог, окото. Много хубава. Къде отиде тая картина, не можах да разбера. Много хубаво направено беше. Да. В.К.: Цялата еволюция на живота. М.Г.: Еволюцията на живота, да. Да, това е. Учителят стъпваше на пръсти. Ние като ходехме на Бивака, не ходехме по сегашната пътека, както е, а имаше една права пътека нагоре, която се излиза на тоя „Камък на съкровището" и оттам се ходеше нагоре. Учителят казваше, че на всеки сто метра да се спираш, вземаш две-три вдишки и пак продължаваш. И един ден аз рекох: „Аз ще Го изпреваря тоя, нали е стар." Така си разсъждавах аз и хукнах да бягам. Не мога да Го стигна Учителя, бре, не мога да стигна Учителя. А когато Той спираше... Мен ми беше неудобно да мина пред Него, в никакъв случай, нали, не е красиво от моя страна. Но Той вървеше винаги напред, Учителят. Стъпваше на пръсти и казваше: „Не се клатете ни на ляво, ни на дясно така, така, на пръсти и после на петите, на пръсти, и после на петите. Защото, казва, който стъпва на петите, разклаща мозъка." Това беше така. Един ден Веса Несторова беше дошла при Учителя и стоя дълго и заваля дъжд. А излиза навънка и вика: „А, Учителю, дъжд." Учителят беше загърнат с пелерината си. Па ние всички, които така зяпахме и седяхме около, все около къщата на Учителя и под прозореца да чуем нещо. Учителят казва: „А, да, дъжд вали." Свали си така много елегантно пелерината и я загърна също тъй елегантно Веса и каза: „Сестра, утре ще ми я донесете!" И всички: „А, Учителят загърна със своята пелерина Веса." Щото смятахме, че Веса е любовчийка и не бива, нали? И това беше един много добър пример за това. А искам да кажа, сега ми дойде на ума и нещо друго. Имаше една Мария - „захарната" й викаха. Тя идваше отдалече, от 3 часа през нощта ставаше, за да дойде на беседа в 5 часа. Може да си представите от Захарна фабрика ли, оттам ли, затова й казваха „захарната", не помня. И купила две гевречета ли, едно ли, не помня как беше, но като свърши беседата, Учителят излиза така с групата обикновено и говори, и тя понеже станала рано, огладняла, хапва и отчупва, и дава на Учителя, и Учителят взима. А пък тя ходеше много така, как да кажа, разпарцальована и не беше чистоплътна някак си така, видът й, сиромашка жена. Викам: „У, как взима Учителят от тази да яде." Нали така с погнуса хората казват, как ще вземе от нея да яде. А Учителят взема от нея и с такава любов яде геврека, който тя Му даде, че всички останаха така изненадани. Как може от Мария-захарната да яде геврек. Това е. Разтълкувай си го. Сестра Аня Теодорова ми е разправяла, че когато отиват със сестра си Паша да следват в Югославия, тя се запознала с един младеж, който така много й харесва и готова вече да се оженят. Сега какви са им били отношенията, не зная. Но причината, аз я попитах: „Защо вие, сестра Аня, не ходите на Младежкия клас?" - „Има си причини" - ми каза тя. И после ми разправи този случай, че се е запознала с един младеж, с който е искала може би по-интимни връзки да създаде, да се ожени. Но не станало и се връща тука. И сега тя, от високия идеал, така смятам аз де, на чистота и на това, може би е имало разменени целувки я, аз не мога да кажа нищо, нали, тя не ми го е казала. Но тя смята, че не е достойна за младежкия клас. И затова тя не ходи, предвид на тая й връзка, която е била с този младеж. А сестра Паша ми е казвала: „Гледам, Милке, хората, двама млади вървят и се питам: хъм, тия обичат ли се? - Не, не са искрени. Лъжат се, лъжат се." Ето, това е. В.К.: Сега, става въпрос, че Аня е отишла при Учителя да Го пита, така ли? М.Г.: А, и след това сестра Аня отива да пита Учителя и да казва: „Ето такава имах една връзка." Учителят казва: „И даже да не искаше да го срещнеш, ти трябваше да отидеш, защото това ти беше в кармата предвидено, да видиш тоя именно човек." В.К.: Да срещнеш тая душа. М.Г.: Да срещнеш тая душа именно, навярно от минали животи, с която трябва може би съвсем за едно ръкостискане, но ти трябва да го видиш тоя човек. Та това беше.

25. ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВ Вергилий Кръстев (В.К.): За евреите. Милка Говедева (М.Г.): Спомням си, че дойдоха във връзка с това, нали Лулчев държеше връзка с Учителя, с двореца. Той някак-си, мое впечатление за Лулчев, не знам, понеже аз отблизо го познавам, ходила съм при него, имам един случай не особено приятен с него и казах ли аз за калта, за локвата и за това? В.К.: Не. М.Г.: Не съм ли казала? Добре. Тогава ще разкажа. Аз така понаучих малко от Учителя, че големият нос е култура, че голямото ухо е мъдрост, че туй, че онуй, и почвах да се влюбвам, в мойте млади години, в хора с такива носове. И отивам един ден и му казвам: „Брат Лулчев, аз не знам защо, на, влюбвам се." Тоз носът му голям, пък аз нямам голям нос. А пък един ден, как стана така, не знам. Но Учителят беше казал, че трябва да пиете вода от извора. А не от локвата. И аз казвам, казах и на Учителя, но Той ми каза, че много се занимавам с любовните работи. Пък Лулчев каза: „Ти си била при извора, а сега идваш при локвата." И аз се стреснах изведнъж и казвам: „Как? Той локва? Ами щом е локва, аз какво търся? Аз искам извор, не искам локва да пия." И това беше. И това е останало в съзнанието ми. И сега един ден идват от двореца да питат. Нещо ставаше дума, ама аз дочувах, нали, така между братята и сестрите, говореше се, че на царя му искали войска за Източния фронт и Хитлер настоявал на всяка цена да се пратят български евреи там, пък даже и войска да се прати на Източния фронт. Даже имах една братовчедка, не знам дали трябва да кажа случая, която отиваше, караше хората да бият барабан, да събират техници, инженери, за да се пращат. Даже и мен ме беше помолила. В.К.: Къде да се пращат? М.Г.: Да работят в Германия. Даже мен ме беше подредила да заминаваме. Тоя случай не знам дали съм го разправяла. В.К.: Не. М.Г.: Че тя дойде при мене горе на Изгрева с майка си и казва: „То, аз, за други две братовчедки наредих, ще дойдеш ли и ти? Иди питай Учителя." - За да отида в Германия. Пък аз казах: „Ако ме пратиш на Източния фронт." Тя каза: „Е, много искаш. Иди, иди питай Учителя." Интересно, че Учителят ми каза да ида. Но моята мисъл е, за Виена беше тогава. Защото майка ми може би е учила там пеене, дали заради това Учителят е искал да ме прати. В.К.: А тя събираше хора да работят? М.Г.: Тя събираше хора, по линия на Дома на техниката я пращаха по западни покрайнини, надолу към Солун, към Бяло море. Който иска, да отиде да работят там. Нали тя беше завършила вече инженер-химик и я пращат. И аз никак не одобрявах нейното. Щото комунистка бях, нали? Учителят знае, че съм комунистка. В смисъл как ще отида аз там? И затуй на нея й казах тъй: „Ако ме пратиш на Източния фронт." Тя каза: „Много искаш." И така с тоя случай. Но тогава дойдоха при Учителя, нали някои. Казаха, от двореца са, от двореца са. Ама кой каза, аз не помня. Да питат, да пратят там едни в Германия. В.К.: Къде да пратят? М.Г.: Да пратят там евреи в Германия. В.К.: За концлагери? М.Г.: Не за концлагери, а за пушечно месо, сигурно и за концлагерите, где да знам, да пратят. Не зная. Нали ги събираха евреите отвсякъде. Учителят казваше: „Не само евреите, но и никакъв български войник няма да се праща за Германия. Като им пречат тука, да идат, да ги пратят да поправят шосетата." Нищо. Туриха им тия значки жълти, какви бяха звезди и ги пратиха да поправят шосетата по България. И така евреите бяха спасени, не от другарите, които сега си пишат това, че те понеже дигали митинги, че туй, че онуй, та спрели, въздействували на царя, за да не ги прати. А защото Учителят каза това, да не ги пращат, нали. Та според мене е дело на Учителя това. Това е, което зная. В.К.: Да. За Звездински. М.Г.: Брат Звездински, Димитрий Звездински. Той беше много мил човек. Аз нали след като напуснах де и ме подгони полицията, напуснах Изгрева и ме подгони полицията, първата вечер вече нито можеше да се спи в къщи. Аз станах готвачка, перачка, чистачка, каква ли не, джамджийка. Всички професии, каквито може вън от фризьорството да се работи, ги работих и един ден няма вече къде да се крия, отивам при брат Звездински, когото познавам, щото той ми каза: „И аз съм бил по твоя път комунистически. Но после познах Учителя и разбрах, че тука е истината." Той живееше с брат си, Милчо ли се казваше, забравих. В брат Стоименов там. И отивам там и той казва: „Не бой се, сестра, не бой се." А брат Стоименов живееше близо до гората тогава, нали. „Не бой се." Вика: „Аз имам едно легло и брат ми има едно легло. Ама тука на масата ще ти постелим, по средата." И аз се оглеждах, ако дойде полицията през вратата може ли да се скача из прозореца. Ха-ха-ха. Нали човек в такъв момент се оглежда къде да бяга. И виждаш, дума да не става за спане. Цяла нощ прекарах така. Та първото ми укриване и идване на Изгрева за спане беше там при брат Звездински. Това е, което мога да кажа. В.К.: Значи той е минал по същия път? М.Г.: Той е минал по същия комунистически път. В.К.: За Лулчев? М.Г.: Невена Неделчева беше близка с него. Аз от нея научих, че и тая, моята малката сестра, преродената, е била интимна с него. Щото той имаше такива връзки с млади момичета. Друга една сестра, която стана комунистка и редакторка в „Работническо дело", няма да й кажа името, специално ме помоли да не кажа. И тя беше близка с Лулчев. Изобщо той имаше контакт така с доста хора, нали? С мен се опита един път, сложи ме на коленете си и аз казвам: „Какво искате, да ми предадете някакви влияния ли?" Казва: „Не." - „Тогава ме освободете." И така беше, посягаше така, някак си, не знам. В това отношение не стана. После видях един път как той бий Йордан шофьора. Жестоко го би. За какво го би, не можах да разбера. Нали той имаше „Упанишада" там някаква, но един ден Учителят му каза в една беседа, ама не се обърна лично към него, ама то се разбираше, че е за него: „Какви са тия групи и групички, които сте ги създали? Ако трябваше, аз сам щях да ги създам." Рекох си, това ако не се отнася за Лулчев - на. И действително после той искаше да се... За тая Упанишада там. Ами след всяка лекция и аз питах сестра Паша. Викам: „Сестра Паша, след лекцията с Учителя една група се отделя с Лулчев и отиват там." - „Милке, това са хора, които не разбират Учителя. И знаеш ли какво, както на едно малко дете, което не може да яде, майка му дъвче храната, пък после му сипе, тя направо не може да яде, и после му слага в устата, така той предъвква беседата на Учителя и им я казва." И така някак си ми се видя малко странно, не знам как. Там беше д-р Борова, Невена Неделчева, отчасти Елена Андреева, аз Елена по-късно не съм я виждала, де, ама то в младите години е била тя. Елена беше също негова приятелка. И кой още ходеха. Най, как да кажа, привързани към Учителя бяха Савка и Паша. Паша в никакъв случай не допускаше такива неща. Не. И често казваше: „Ревнива съм, Милке, за Учителя, ревнива съм. Не давам лошо да се говори. Не давам неистина да се говори." И права беше. И затуй и аз приех това нейното. Ревнива съм за Учителя. И като гледам сега някои, които защитавах и се бутат по ръководството, които не са заслужили, които имат такива... В.К.: Да, човешки истории. На какво се дължи това, че след заминаването на Учителя тази власт, новата комунистическата власт се настрои срещу братството, срещу Учителя и срещу привържениците? М.Г.: Той Лулчев каза така. Те го питаха, той ли ви научи така да говорите ли, не знам какво беше. Пък той вика: „Господа, казва, ако аз бях слушал думите Му, които Той говореше, аз нямаше да съм сега пред вас тука!" Значи той си призна, Лулчев си призна. „Аз нямаше да бъда тука пред вас сега на тази скамейка." В.К.: Това го каза на съда. М.Г.: В съда го каза и това му прави чест. Но Невена, доколкото знам и които там близки, искаха да го спаси Учителят. Учителят каза: „Ако аз сега го спася, следващият живот кармата му пак ще бъде." Тогава отидоха и му казаха, и тогава той се съгласи да не се отменя кармата му. Такъв е случаят. В.К.: А после как се развиха нещата, че започнаха да гонят Братството? М.Г.: А след това, пред вид на това, че Лулчев е имал връзка с царя, обърнаха се против Учителя, като казаха, че ето, съветникът, който е бил, един вид подстрекател и виновен е Учителят. Ето това. А всъщност Учителят много добре каза, аз и миналият път го казах: „Царят си замина затуй, защото не слушаше моите съвети, но и тез, които му ги предаваха, не ги предаваха така, както аз съм ги казал!" И това беше истина. Това се отнасяше за Лулчев. Учителят няма да го каже пред цяла аудитория това, ако не е истина. Първо Учителят никога не лъжеше. Учителят говореше винаги истината, нали? „Аз съм отговорен, каза, да ви говоря истината. После аз не говоря само на вас." Много пъти го е казвал. „Аз не говоря на вас, а моите ученици не са тук. Те са в света." Така казваше. И ние сме един вид парлама, ли, какво ли да го кажа аз, на когото говори той. „В света са, казва, моите ученици." И на мене ми направи впечатление, гледай пък ние уж се смятаме за ученици. Аз не можех да разбера, защото мислех, че са ученици само тез, които са в младежкия клас. Аз така разсъждавах. Те са чисти, те са светци, макар че виждах Тодора, Ангел, тия, ония там, нали, не са така абсолютно чисти. Но где да знам, те може да имат повече знание от мене. Така преценявах аз. Имах чувство на малоценност. Пък може и да не съм била заслужила. Аз и сега още не се смятам ученик, въпреки че изпълнявам много неща, които, ех, много неща, колкото мога. Това Учение е за вековете, то не е за един живот. В.К.: И за последните дни на Учителя. М.Г.: Учителят много интересно, че Той си замина в кой ден беше? - В сряда. Чакаха разрешение за погребението. Чак след неделя мисля дойде. И това беше в надвечерието на Новата година. Аз искам да разправя един случай, как сме посрещали Новата година. Това беше в надвечерието на Новата година. И тогава... Аз забравих за какво говорех. В.К.: За тия, които са идвали да го арестуват. М.Г.: Най-напред идваха да го разпитват. Аз този случай го казах. Нали, че единият беше такъв, зле настроен към него, а другият беше добре настроен към него. Злият е разбойникът от лявата му страна, а тоз, добрият разбойник е от дясната му страна. Учителят така ги окачествяваше, като ни разправяше на нас. Но после те не се съгласиха само с това другарите, те решиха, вероятно сметнаха, че Той е. виновен, че и Той е от тоя тип като Лулчев или какво, може би, и издават заповед за арестуването му и заповедта идва в момента, когато Учителят си заминал. Учителят си замина в 5 часа и 45 минути сутринта, и в осем те издават заповед за арестуването му. Да го арестуват, нали, така нахвърлиха се на Борис Николов и казаха: „Къде е вашият Учител?" - „Елате, ще ви заведа." Беше изложен в салона там. И те викат: „А, самоубил се!" - „Никак, защо? Пневмония имаше." Д-р Овчарова, мисля беше оная, която идваше тогава. Та така протече тоя въпрос. А аз не знам дали казах - всички влизаха вечерта, преди да си замине. Аз пък ходех тогава, другарите ме пращаха по укрепване на властта, та нямаше как, не знаех какво да правя. Побързах да се връщам, ходех до близки села и бързах да се връщам, да видя как е положението с Учителя. Спомням си, че от Кумарица Му носех мляко, биволско мляко, но вечерта, когато дойдох и когато бях, всички бяха там вътре. И аз исках да вляза вътре, пък те не ме пускаха. Викам, поне в антрето да го видя, и аз го видях, вече той бе с отворени уста, хъркаше, беше в безсъзнание. Излезнах и като видях пред себе си така жици, жици, жици и такива едни като пликове на върха закачени: „Петър Дънов почина, Петър Дънов почина". И аз си търкам очите и казвам: „Не, това не може да бъде." Но нали? И пак като погледна, пак жици, виждам пред себе си жици, жици и на тях жици до едно като телеграма. Това, с такова впечатление останах. Това ми беше последното виждане с Учителя на живо.

24. ЖИВИТЕ ОКУЛТНИ ОПИТНОСТИ Милка Говедева (М.Г.): Беше 1944 г., вероятно към лятото или пролетта, Учителят беше вече отишъл в Мърчаево. И той беше казал: „Когато се намерите в тежко положение, извикайте ме, макар и през пространството, аз ще ви помогна." И аз останах на Изгрева. Много хора нямаше вече. Едни в Мърчаево, други кой накъдето намери. Паша беше отишла в някакво село, не знам точно къде беше, при някаква наша сестра и дойде на професор Козарев, който беше комунист, жената да й правя косите на апарат, тъй като брат Ради ми беше донесъл апарата с разрешение на Учителя там. И аз правех фризурата и тя ми помагаше впрочем по математика, а аз вместо това правех тези услуги. Таман й навивах косата цялата на това и изведнъж идват четирима полицаи. Аз живеех в един сутерен, така ниско долу и се виждаше какво има вътре. И като видях четиримата полицаи, изтръпнах и изведнъж се сетих за Учителя, че Той каза: „Когато сте в тежко положение, повикайте ме." И само видях, че полицаите държат нещо, нещо като картичка така. Викам: „Това дали не е моя снимка?" Но се сетих за миг, че аз в полицията имам 32 пози - така, така, така, вън от това, което са ми взели те, но навсякъде аз съм намръщена. Даже имам една книга, която Нецо Гарвански е написал, както сме в полицията, нея мислех да ви донеса, да ме видите, но забравих. Та навсякъде съм намръщена и казвам; „А, тогава аз ще се смея, ще кокетирам с тях." И като излизам в антрето, връзвам си една панделка тука така като кариочка и почвам да кокетирам с тях: „А, кого търсите, как, що?" И единият от тях, който беше, казва на по-предния: „Не е тая, бе!" Другият вика: „Тая е, бе!" - „Не е тая." Аз се заливам от смях. Кого търсите, а, за мене ли сте дошли? Я виж колко кандидати, това, просто се шегувах с тях, така да се каже. И не е тая, и тая е. и не е тая, и излезе, че не съм тая. Но преди да изляза само в антрето, казах: „Учителю, на помощ!" Нали, как съм го казала, що, не знам, но излязох, че не съм тая и те така си отминаха, и аз свалям веднага тия щанги от косата на тази Козарева и казвам: „Г-жо Козарева, никакви водни няма да ви правя, нищо, моля, вървете си, защото виждате какво е положението." А мъжът й беше комунист и тя не беше доволна от това. Тя беше от тези - легионерка, щото учителка в гимназията. И така тя си отиде и аз на бърза ръка метнах палтото на гърба си и на някакъв камион ли, на какво, оттам на превозно средство на шосето, отидох в Самоков. И когато отидох по-късно вече в Мърчаево, Учителят ме пита: „Е, как мина?" - „Добре." Ама аз не знаех, че е за това, понеже много случки стават с мене, не можах да загрея. Но и Той ме остави така де, не ми каза за какво. Защото по-късно, когато се явявах на изпити в Самоков, пак отидох в Мърчаево. Той пак каза: „Е, как мина?" Нали? Но аз вече Му бях писала едно писмо до брат Боев, че взех изпитите без поправителни. И тук беше така. Това беше случаят с полицаите. Там, а те впрочем са се върнали, след това разбрах, може би след 20 минути или половин час, но аз вече бях изчезнала от града. Аз страдах от едно чувство, че ако пред изпит не отида на изгрев на Витоша, няма да си взема изпита, защото съм частна ученичка. И трябва да отида на изгрев на всяка цена, горе на Витоша или на Черни връх, или на Бивака, или някъде нависоко трябва да се кача, или на Резньовете и т.н. И просто се чудех. И един път така тръгвайки за там, за Резньовете, не, за Черни връх отивах, пада на Резньовете мъгла, ама толкова силна мъгла, че не се вижда от два-три метра разстояние. Учителят веднъж, когато бяхме заедно на екскурзия на Бивака, падна така мъгла, каза: „Защо се плашите, това са същества, те идват също както сте и вие тука. Ами вие може да се разговаряте с тях." И нещо от тоя род говореше. Аз тогава ми направи силно впечатление това и като тая мъгла горе на Резена, коленичих и се молих: „Господи, аз не искам друго, освен да ми се открие пътя за върха. Къде е?" Изведнъж ми се открива пътя. Ама сърцераздирателно се молех. Но аз помислих, че не е точно за там, ама казвам: „Същества, щом тука ми откривате, по тоя път ще вървя." И точно извежда горе на върха, макар че се колебаех, че не е там. Но на връщане, на същото място пак на Резена там, пак мъгла и отдолу иде мъгли, мъгли, мъгли, и пак трябва да се моля, сега пък за пътеката, която отива в Алеко. И пак така се откри около 20 метра широчина. Аз викам: „Това пък къде ли ще ме заведе сега? Но щом тука се открива, тука трябва да вървя." Нали, вярвам в това. Точно на пътеката на Алеко ме изведе. И благодарих тогава за това и така можах да сляза. Другият случай с кучето. Аз имам даже снимка, но трябваше да я покажа. В тия години бях 24-25-26 годишна. Отивам в Долна Баня. Долна Баня, аз ви показах една снимка. Като дете баща ми беше пчелар, там ходеше да гледа чуждите пчели и едно поетично място, където се сливат Рила и Родопа, много исках да го видя. И отидох. Но сега изведнъж решавам сама да отида от Долна баня до Самоков на 24 или 26 километра, да тръгна сама през Балкана до Самоков. Ходех с голф и с каскет. Така имам такава снимка горе, но изведнъж, когато тръгвам по пътя и вървя, вървя, вървя, някъде долу - от едната страна е нанагоре баир - път и надолу е, пък така продължава тоя баир и някаква срутена запустяла къща. И оттам се обажда овчар: „Ей, мари, къде си тръгнала?" Аз мисля, че като съм с панталони и съм си скрила косата, няма да разбере, че съм жена. „Ела, вика, тука има за ядене, за пренощуване, а пък после ще продължиш." - „А, имам смъртен случай, бързам, та бързам." Много ме закачаха мъжете и нямаше как да се отървавам от тая работа, но и така аз продължих пътя. Но точно на пътя едно куче грамадно, овчарско. И сега, понеже Учителят беше казал, че и кучетата имат душа. На душата им трябва да говориш. Те разбират и аз почвам. Заставам така на едно разстояние оттук до външната врата и казвам: „Виж бе, душа, и ти си душа като мене, но си в друга форма, не си като мене. А моята форма от твоята се плаши. Ако искаш, помести се малко." Пък едно слънце беше огряло и то се проснало така на самия път. Пътят не е широк - тесен. То погледна към мене, погледна, вдигна се лениво така, направи две крачки и пак се струполи и пак легна, и ме гледа. И аз продължавам да го гледам и викам: „Ами още малко се отмести бе, не мога да мина аз така. Ти си душа, добра душа си, викам, но още малко се отмести." То така поизпъна си крачетата, насам натам, поизплези се и пак се пообърна, и се премести две-три крачки кучешки нанагоре и ме гледа и все едно ми казва: „Хайде де, минавай!" И аз така викам, то няма да се премести сигурно повече, ами трябва да мина. И така с „Отче наш" и с „Псалом 91" и с „Бог е любов, Бог е любов", минах така на едно разстояние, малко по-далеч от вас, де, като до вратата така и отминах. И като отминах така на още толкова разстояние, лекичко се обърнах, защото ме беше страх. И то ме гледа, и аз го гледам, ама вървя вече по-нататък и навлизам вече в една гора и през тая гора като вървях, вървях, доста вървях по тая пътека, излязох из гората, минах Гуцел, там селото и т.н. И ме среща един и вече долу така се вижда Самоков и казва: „Откъде идете? През Гуцел ли минахте?" Казвам: „Да, през Гуцел." - „Ама ние гоним мечка стръвница", казва. - „Ах!" - „Да, в гората." Аз тогава се уплаших и хукнах да бягам нанадолу по баира. Пристигнах в Самоков. И като се върнах, отидох да разправям тия два случая на Учителя и Учителят ми каза: „Е, получила си някоя и друга опитност!" Това бяха думите му, нали? Щото аз казах: „Нали Вие казвате, че мъглите са живи, нали. Вие казвате, че животните и те имат душа, като човека." - „Е, да, казва. Е, получила си някоя и друга опитност."

23. ОБРАЗИ НА УЧЕНИЦИ НА ИЗГРЕВА Вергилий Кръстев (В.К.): Кажете нещо за Паша Теодорова. Милка Говедева (М.Г.): Много скромно си е дала спомените Паша. Нали в спомените й има там някои неща. И тя лично ми е разправяла. Но Паша беше малко така, как да кажа, въздържана. Тя, например, по време на бомбардировките се питам: „Къде да отида, къде да отида?" При Паша отивам, разбира се и лягаме на пода, слагаме дюшеци, туй, онуй. Цяла нощ ме завива и вика: „Моето дете, моето дете." Аз почувствувах майчина закрила от нея. Аз майка не помня, но ето от нея почувствувах майчина закрила. Това е едно. Второ, Паша беше иначе строга към мене. Нали, вика, ще четеш, ще учиш, д-то ти мазол трябва да хване. Така се учи, вика, не с разходки нагоре надолу. И, разбира се, послушах я. Аня също. Те ми се и караха, но бяха толкова благи и мили, каквито аз не съм виждала никъде, никъде. Защото аз съм расла в сурови условия. Към мене са били с ирония. Тонове, тонове подигравки и иронии, и омраза, и не знам какво да кажа още. Зли отношения към мен, но те не могат да кажат това. Те могат да ми се скарат, да кажат: „Ела, ела, Милке, има нещичко за теб." За хапване примерно или някой чаршаф, някой им подал нещо. Те и за мене мислят. Това е на Милка, това е на Милка. Хайде и на Милка да дадем това, хайде и на Милка... Това е било при Паша. За мене това е била и Аня за мене. Те бяха като две капки сестри, милеещи така, като че ли съм й дете, просто трепереха. Те много обичаха и Анина, защото и Анина я учиха. И на мен ми казваха: „Ти си мързелива. Анина учи по-добре от тебе." В.К.: Коя Анина? М.Г.: Анина Бертоли, която си замина. Или Йотка. И Йотка учиха по същото време. Те три тура ученици имаха. Първият тур е бил Иван Антонов и не знам кой друг е бил още. Вторият тур не знам кой е бил. Но ние сме третия тур. Аз, Колю Драгнев, Боянчо, Тамара, имаше една Маринка и Йотка. В.К.: Всичките с частни уроци, без да плащат. М.Г.: Всички частни уроци без да плащаме. Не само това, но ни хранеше. Па и някоя дрешка, па някой чаршаф и това, каквото има. Аз не съм получавала от роднини това, което съм получила от тях. Освен леля ми от Букурещ нещо, ако ми прати. А освен това отношението на Учителя към Паша бе така най-изискано, най-коректно, най-доброто, най-висше, за да й даде диплома на нея, само на нея, и да каже: „Ти най-малко си ми създавала трудности." В.К.: И какво представляваше тази диплома? М.Г.: А, не знам. Полицията я взема и ако могат сега да я вземат, да я издирят, хубаво ще бъде. В.К.: Но Учителят лично е написал за нея диплома. М.Г.: Учителят лично й е дал диплома на нея. А и тя има много писма от Учителя. Ама всичко взема полицията, милицията. В.К.: Вие виждали ли сте ги? М.Г.: Имаше много писма от Учителя. В.К.: Какво представляваше тази диплома? М.Г.: Не съм я виждала. В.К.: Като завършено окултно образование. М.Г.: Като завършено. Като ученичка добра. В.К.: А, като ученичка на Школата. М.Г.: Като ученичка на Школата. Тя е била. Тя ми разправяше един такъв случай: през 1923 година. Тя идва при Учителя още през 1914 или 1915 година, не знам. Била при Учителя и рязко казали двете с Аня, а този е бил слуга, Иван Антонов у тях: „От днес ние няма да ядем месо." И цялата пуйка я дават, пуйка ли било, какво, на Иван. „Иване, изяж я сам!" - „Как, госпожице, сам?" - „Да, сам да я изядеш, ние вече ставаме вегетарианци." Майка им, бащата вече починал, баща им много приличаше на Чайковски. Майка им казала: „Аз нямам нищо против, сега както решите, така. Иване, изяж я цялата пуйка." Така е била, ха-ха-ха. В.К.: Той слуга е бил при тях, така ли? М.Г.: Слуга бил, но те го учили. Те го учили и той завършил. Те го вземали от малко момче. Той мисля е такъв, без баща и без майка. Вземали го от малко момче и го изучават. Той завърши философия. И накрая той си отиде сърдит на тях. В.К.: Е, защо? М.Г.: Де да знам, нещо обидно. В.К.: Те са го учили от началото. М.Г.: Да, да. В.К.: И той заминава. Беше завършил гимназия и след това? М.Г.: философия. В.К.: Работеше ли някъде или не? М.Г.: Не, но вземаше много скъпо за астрологията, за хороскопите. Но за него знам такива случаи, казваха. За младежкия клас специално. Дойдат някои, казва: „Имаш приятелка - вънка, не може тука да влизаш!" Пазач, да. Викаха му „Иван Грозни", защото грозен беше той така малко. Възгрозничък. Но той на мене ми каза така, след тази екскурзия, която правехме със стомничките, аз там отидох и казва: „Ела, момиче, да ти кажа. Ти много хвърчиш, но теб решетки те чакат." - „А, ха, ха, ха" - аз се изсмях. И ми каза: „Ти идеш от Китай и ако искаш да се увериш, че идеш оттам, може да идеш и да си видиш развалините на твоя паметник. Току-така не си дошла в бялата раса. Направила си нещо добро за тоя народ там и затова си дошла в бялата раса." Това той ми го каза. В.К.: И кой паметник, не каза. М.Г.: Не каза, издигнали ми били паметник в памет когато съм убита ли, какво и що. И затова имам страх от насилствена смърт. Тъй и майка ми и баща ми, и двамата починаха, пък и аз, ако съм била в миналото тъй с карма. Това ми каза Иван Антонов, да, но после той ме намрази. Не ме поздравяваше. Ту-у. Така гледаше, не знам как, много лошо на мене. В.К.: Защо? Защото си била комунистка? М.Г.: Не знам причината, за която... Но аз си спомням, че и Иван се мяркаше там в тая партийна група. И после нещо се ядоса и напусна. Но беше в нея. Но не помня точно какво беше. Години оттогава, нали човек не може да запомни всичко, избледнява. С брат Боян Боев имахме много хубава връзка. Аз като каквато и да е мъка, тичам при брат Боев. Една от тези беше, нали, когато аз напуснах две години и се колебаех дали да вървя или да не вървя в Партията. А той ми каза: „Навсякъде трябва да се работи." Това ми отвори очите, навсякъде. И аз тогава се върнах в Партията. Но когато имах нещо мъчно, той казва: „Да, да, да." Слуша, слуша. Него си спомням един път когато дойде. Антов го би. Той беше много зъл. И дойдоха някои да му правят обиск. Имаше той Пентаграма над главата си така (на стената в рамка), от милицията сигурно искаха да я вземат нещо и той почна да вика: „Огън, огън, огън, огън, не пипай, не пипай, огън, огън!" И те не знам какво помислиха, но оставиха Пентаграмата. Брат Боев беше много скромен. Много тих, умерен, с ума си, разбира се. И сигурно няма да го забравя, който какво и да пита Учителя, ако се приближи, брат Боев винаги си носеше тефтерче и молив, и стенографираше всичко, всичко. Кой какво пита и какво отговаряше Учителят, той записваше. За всичко, за всичко. И спомням си веднъж една сестра ми казваха, нали по тая част бях. И казват: „Виждаш ли тая сестра Мери, французойка, той говореше на френски с нея." А той е следвал в Германия и доколкото знам от други съм чувала, сега доколко е вярно не знам, казали така. После ще кажа за тази сестра. Той като следвал там, там е бил Рудолф Щайнер и Влад Пашов имаше снимка на Рудолф Щайнер, аз не можех да издържам на погледа на тоя, на снимката на Рудолф Щайнер. Той имаше един поглед особен. И той като е говорил с него, той му казал: „Защо си дошъл при мене? Учителят е в България." Тогава научава за Учителя, тогава го потърся и аз не знам защо е окуцял той, във войната ли е била причината? За Мери, Мери й казваше той, но как се казва аз не знам, живееше в сестринските стаи, не тези, където аз, там, където брат Боев. Тя все говореше на френски, нещо искаше да го запита, той отговаряше. Но като че някакво приятелство имаше между тях, може да е било чисто, нали, но възрастни хора и двамата, някакво приятелство - предполагам аз, не знам, не си кривя душата, нали? Но тя често го забираше и казваше: „Брат Боев, това, брат Боев, онова." - „Да, да, почакайте малко, сестра, почакайте малко", той имаше такъв обичай - „Почакайте малко, почакайте малко, сега." Тъй че тая книга „Учителят за образованието" той я написа, тя е от него. Тя е една хубава книга. В.К.: Кажете нещо за Тодор Стоименов. М.Г.: Той бе не особено така ласкав. Сега по едно време нали разбраха, че съм комунистка и решиха да ме гонят от Изгрева и като ме гонят сега, рекох къде да ида? Реших да ида у Тодор Стоименов, щото там отиде една Димитрия, която аз доведох, една моя състудентка, която после стана на ОФ там председател. Аз я доведох на Изгрева. Но нея я приеха и тя е комунистка, но мене не ще. И Тодор Стоименов като се научи, вика: „Тая да я гоните, да я махате." Бях при негова племенница, забравих как се казваше - Мара, но коя беше, забравих. Стоях няколко дена и ме изгониха. Тодор Стоименов знам, Учителят много държеше на него и знам, че беше болен, слаб и т.н. Мария, една негова племенница, му помагаше, тя жива мисля че е още, не знам. Но Василка, която переше дрехите на Учителя още от „Опълченска" 66, дойде отдолу, тука дойде в една барака и един ден каза: „Брат Стоименчо е много тежко болен, трябва да ида, да му се помогне." Пък горката, тя си замина, а пък той остана. Нали, Василка, която беше едра, така, та доста време стоях, но не ме харесваше, че съм комунистка. В.К.: Балтова? М.Г.: Балтова с тоя Неделчо изглежда имаше връзка. И аз, когато живеех в Стефова горе, в хубавата стая... А даже и тук имам един случай с Учителя. Аз като се настаних там, Паша ме настани там, като дойдох и отивам с едни ябълки, не знам кой ми беше дал, при Учителя. И Той гледа една по една хубави, хубави такива, и каза: „Е, хубаво, сестра." Викам: „Много хубава стая, благодаря, Учителю." Тука те отвориха, кой ми отвори, не знам, беше заключена стаята. „Но сега гледайте, сестра да не се карате!" Пък аз викам: „С кого да се карам?" Не знам с кого да се карам. „Рекох, да не се карате!" - Повтори. Да, а то какво се случи. След три месеца ли, пет ли, колко стоях там, дойде Стефова. Тя е от Хасково ли, от Сливен ли, не знам от кой, оттам някъде. Дойде и каза: „Кой те пусна тебе тук в стаята ми? Веднага вън!" В.К.: Тази стая чия е? М.Г.: На Стефова. Тя е на най-горния етаж и прилича също, те направили също като на Учителя както е стая и балкон такъв в полумесец и тука същото нещо. И аз там като пеех, ме чуваше тази Капитанова, беше жива още и дадоха ми срок да напусна. И аз казвам: „Учителю", а той каза „Гледайте да не се карате!" - Викам: „Кани ме тази Капитанова." - „Ех, както решите." И аз отидох при Капитанова. Но беше много интересно, когато отидох втория път. Аз нали съм месоядка и съм отишла при гърнетата, масата с гърнетата, кърнаци, разни неща, такива пълни, суджуци два. И една по една върви и казва: „У, сестра, тук мирише на месо! Учителят не дава." Днес тъй, утре тъй и аз повиках сестра ми и: „Я обирай тия работи, да ги няма." А по едно време сестра ми, когато стачкуваха и когато чупеха прозорците на германската легация, дойде при мене да живее. Но тъй като аз се разполагах, а тя обичаше и тя да командва, един ден си прибира багажа и отива в общежитието във фабриката и ме напусна, Па и не беше удобно, ставаше сутрин рано в тъмно, минаваше през цялата гора, покрай линията, за да отиде до фабриката там. Та така стана. Та и тоя случай го има. Но Балтова идваше, нали, и чакаше на вратата, понеже вратите така, едно до друго така, малко антре. И аз имах чувството, че на моята врата се чука и отварям. Тя вика: „Пуле, пуле, пиленце" - викаше на Неделчо Попов. А той беше казал: „Аман от тука. Аман от нея." И така. Това знам за Балтова. В.К.: За Неделчо Попов да си спомняте нещо? М.Г.: Неделчо Попов беше с Методий Константинов, когато казаха, нали, войн?.1а че се отваря. Това бяха. Неделчо беше болен от цироза и така си замина. Брат Ради поддържаше братската градина нали изцяло и тая Ганка, гдето е сега на Черни връх, му помагаше. Знам това, че Учителят, когато някой се разболее: „Рекох, идете в санаториума!" А санаториумът беше братската градина и да покопаеш там, за да се излекуваш. „Идете в санаториума!" И това, пращаше ги да копаят. Или на лозето, Или там. А за лозето се грижеше този Колю Каишев, на Миката Каишева брат й. Той разбираше от пчели. Там имаше и кошери, и лозе, и той се грижеше за това. А имаше една череша, Паша ми разправяше, там до самото лозе накрая. И аз от нея съм вземала издънки. От Ангел взех, той ми даде две издънки от череши от братската градина и си ги насях, но то трябвало да се ашладисат. Аз не съм знаела за това и те раждат сладки, но мънинки, дребни, такива, толънки. Та едната ще я махна. Та на тази череша, която беше в градината, хубава, розова. И Паша ми казва: „Един ден отивам при Учителя, не ме среща Учителят в приемната и аз го намерих в градината. И аз така погледнах към черешата и Той каза: „Рекох, може да си откъснете, но само трички череши", нали. Можем да си откъснем само трички с позволение от черешата, разбира се. Значи казва, когато искаш да вземеш плод от някое дърво, ще му искаш разрешение, да ти даде и тогава ще вземеш. Но семките трябва да посееш обезателно. И един ден по тоя повод сме при Елена, след Учителя. И Томалевски идва и носи една шепа семки - ябълки. Вика: „Елена, нали Учителят вика семките да ги посеем. Я виж тука в Ганкината градина, посей ги някъде, каза, че нямам къде." Това е. В.К.: Георги Тахчиев? М.Г.: Тахчиев, да. Той искаше да остане неоженен, не можа да издържи на една певица и се ожени за нея, нали. И после смята може би, че тя е причината, че се е разболял, така чух в Стара Загора като бях и си е заминал. Той беше много предан брат, извънредно много предан брат. философия той беше завършил. Учител беше. Той много неща ни е разправял за Учителя, така хубави неща. За прераждането, как ще се виждаме в другия свят, ако отидем в друга някоя си планета, как ще бъде. Той ме е просвещавал. То и Веса Несторова. Те са ми като, аз наричам, кръстниците. А пък духовната ми майка е Паша. Нали от нея съм получила духовното, щото аз тука със стихотворението ще кажа, но тя когато отидох там, да се укрия, примерно, когато ме гони полицията, да се укрия след тая случка с легацията, тя каза: „Не бой се, каза, не бой се." И тогава те ми намериха стаята у Стефова. Те ми я намериха тая стая. Те отвориха, като смятаха, че Стефова няма да се сърди на Паша, че те са я отворили, но после вече се преместих там. А пък за бай Ради. Бай Ради беше, как да кажа - да кажеш куче вярно е малко. Не може да опиша човек по-верен от брат Ради на Учителя. Когато отиваха на езерата, Учителят каза: „Тука трябва да се пази. Ради!" Бай Ради спеше долу на земята, направо на земята, пред стълбите на Учителя. Че Елена каза: „Не може така, бе бай Ради!" Трябва, чакай, имаме дюшеци братски, имаме такова, завивки, как може така?" Че му дават дюшек, че му дават завивки, да не спи така на цимента. Бай Ради е бил семеен, имал деца, умряла ли е другарката му, не знам, как той е дошъл в Братството. Някъде от Добруджа ли, Елена ми разправяше това. Щото в един разговор Елена разправяше, че бай Ради се бил разболял и Елена взела да го разтрие. А той й рекъл: „Абе, Елена, не си била женена, пък виж как знаеш да се справиш с един мъж, да го разтриеш, да му помогнеш, когато е болен." И така А бай Ради беше много верен, много предан. По-предан човек от бай Ради не съм видяла. Вярно, възпростичък така, но нали бай Ради ми донесе апарата на гръб тъй през градината, за къдрене на косите. Нали, щом каже Учителят, изпълнителен до немай къде. А бай Ради поддържаше освен това градината, поддържаше лозето. Ако трябваше нещо, живееше до кухнята. Трябваше да се купуват продукти. Голяма част от градината се изкарваше, която той работеше. Но и когато трябваше нещо да се купува, дори когато трябваше въглища или когато трябваше да се пренася, или това в мазето продукти, все бай Ради беше. Може друг да е давал парите, но бай Ради беше изпълнителният човек. Учителят имаше пълна вяра в него, пълна вяра в него. По времето на Учителя се създаде един братски хор. И после Учителят даваше песни във време на беседите. Нали и като изпееше Той едната песен, тези, които разбираха от ноти и композиция, нотираха това нещо. Но спомням си Мария Тодорова все беше там. Имаше един хармониум и тя стоеше на него и веднага почваше да свири. А много често Учителят използваше Кисьова. Кисьова умееше много да хармонизира песните и разбира се Кирил Икономов, който беше учител в гимназията по него време. Кирил Икономов също така, той пък ръководеше хора. В тоя хор пеех и аз. Мичето Златева беше цигуларката, нали, беше известна цигуларка, предаваше уроци, но тя и пееше. Аз даже когато взимах уроци така оттук, оттам, защото нямах пари да плащам, като я слушах. Аз живеех в Капитанова, а тя над мене. Като я слушах да пее, аз я имитирах. И тя ме пита от кого вземам уроци. „Слушам те тебе и те имитирам." И се чудеше, че можех да я имитирам. Мичето беше една добра цигуларка и си спомням даже по езерата като ходехме, сутрин рано ставаше и с цигулката с една мелодия, не помня коя беше, събуждаше палатките - хората, нали. А Галилей беше един много добър цигулар също така. За композиция имам тука нещо в Паневритмията, малката Паневритмия, той е поизменил малко нещо. Нашите хора не го одобриха за това, което е направил. Но е помагал. Друг цигулар е този Филип Стоицев. Много добър цигулар беше. В.К.: Симеон Симеонов? М.Г.: Симеон Симеонов си спомням. Той, винаги той свиреше на беседите. Той свиреше. Това му беше приоритет на него, той да свири. „Аз съм най-добрият цигулар сред адвокатите" - той така се изказваше, нали, за себе си. Той свиреше на беседите. И когато Учителят даваше някоя песен, той я изсвирваше. А Учителят често ни събираше. Горе имаше така като амфитеатрално, където играеха, свиреха или пееха на подиума и там имаше едно пиано и там даваше песни да разучаваме. Аз за това казах вече как. Много песни даваше. А когато даваше някоя песен на беседа, казваше: „Ха да видим сега кой ще я изпее." И винаги тоя Пеню Ганев. Той не беше срамежлив. Ама може, не може да пее, той става и я изпява. Учителят казваше някоя сестра ние туй, онуй. Ние бяхме все свити, такива едни. Аз тогава се учех да пея, имах глас, но така когато сме целият салон, не смеех да стана да пея. А другите, тоя Пеньо Ганев, той най-много се проявяваше. Важен човек бе той. В.К.: Начо Петров? М.Г.: Начо Петров беше важен, той като комунист и за властта, и така, и с Учителя работеше. В.К.: Казваха, че бил германофил. М.Г.: Не знам да е бил германофил. Аз го знам, че е бил комунист. В.К.: Защото Учителят в Мърчаево бил казал на него, на Начо Петров и на Митко Грива да отидат и да бъдат представители пред властта. В.К.: А, да, Митко Грива също беше музикант, също. Не знам. В.К.: Петко Епитропов. М.Г.: Тоя с брадата. Той непрекъснато се караше с тоя Жеков. Не мога да разбера защо се караха. В.К.: Имаха проблеми за оградата. М.Г.: За ограда, за туй, за онуй. Учителят им каза, че това не е никак хубаво и че ако вие продължавате така, не зная какво щяло да бъде другия живот. Това помня за тях, че се разправяха. Щото Епитропов вдигна една голяма къща, най-голямата къща беше неговата - на три-четири етажа, а пък Жеков живееше до него в една малка къща такава. А по-късно един случай ще разправя с мене. Имаше една сестра, Каролева се казваше, от Самоков, която е леля на моята мащеха. Аз реших да си продам ливадата и тя ще я купи. В.К.: Коя ливада? М.Г.: Ливадата си в Самоков. Обаче аз не знаех, че когато съм продавала имота си, за нелегалните печатници и пр., понеже продавах къща и дюкян. Мислех, че ливадата е останала. А аз съм писала, че продавам частта от имота си от баща си на чичо ми, той да ми даде парите, а не съм изброила, че е само дюкян и къща. А ливадата не влиза. И когато стана това, аз знам, че ливадата не съм продала. Ще я продам на Каролева. И Каролева ми даде 200 лв. или 300 лева, ония пари стари, най-старите и исках сега да й я додам, обаче братовчедите ми се намесват, чичо ми е починал и в това време сестра ми става пълнолетна, тая преродената и въпреки че мащеха ми е взема частта нейната и на сестра ми като малолетна сега, понеже аз съм писала и сестра ми, така че продаваме частта си, без да изброяваме, каза братовчед ни: „Виж бе, Роза, Роза се казва сестра ми преродената, а ние знаем, че сестрите ти не са вземали ливада. Че са продали само дюкяни, но понеже ти искаш втори път да взимаш от нас имот, ето те са писали така, ние пък ще ощетим сестрите ти." А тя казва: „Малко искам да знам за сестрите си." И взима втори път това и сега понеже аз не знам този случай и Каролева дава зор за онези пари, а те са спирали ливадата и тя ще ме дава под съд. И аз отивам при Учителя и казвам: „Учителю, сестра Каролева ще ме дава под съд." И разправям тоя случай. „Идете и кажете на сестра Каролева, че сестри не се съдят. Сестри се разправят с добро." И аз отивам и й казвам: „Сестра Каролева, Учителят ме прати и ми каза така и така." - „Той трябваше на мен да каже това." - След като Учителят я е излекувал нея един път. Тя е страдала от глава. „Ами, викам, сестра, ако на мен не ми вярвате, елате питайте Учителя." Пък тя цели улици дюкяни има и сега за моята ливада останала. И казвам: „Елате и питайте Учителя." - „Ех". И й казах това нещо. Но тя почина и не можа да ме осъди. Нещо такова стана. Не можа да ме осъди, не се яви на делото. В.К.: А как Учителят я е излекувал от главата й? М.Г.: Държал си е ръката над главата й, тя самата го е казвала, така и тя станала отново, и главоболието е изчезнало, и по тоя начин я е излекувал. Да. Разправих тая история заради материални неща между духовни хора. В.К.: За Савка Керемидчиева. М.Г.: За Савка си спомням като идваше, нали, носеше една такава чиния, излизаше от Учителя, тя много често беше при Учителя, почти все там и носеше една продълговата голяма чиния, пълна със залъчета, най-различни залъчета и ме среща мене, аз отивам при Паша. Цял ден киснех там. И казва: „Милке, вземи си, това е от Учителя. Виж хапчета, туй, онуй. Ял, оставил, това онова - за благословение." И аз си взимам едно. „Вземи си още едно." До трички. И така. Разправих аз това с палачинките, щото тя ми каза тогава де: „Учителят ми даваше от всичко, а пък виж сега от твоите палачинки не можах да хапна." Савка се разболя 40 дена след заминаването на Учителя. И се разболя тежко - рак на дебелото черво, нещо такова мисля беше. И Милка Аламанчева ми казваше, те бяха много близки приятелки, Милка е виждала как коленичи Савка пред Учителя, когато Учителят й диктува да пише тия „Свещените думи". И сега Савка ми даде една Библия, за която Мика Каишева ми я задържа, подвързана с кадифе и „Свещени думи", подвързани с кадифе и „Пътят на ученика", подвързани с коприна, много ми е мъчно и от други беседи късани отвътре, отгоре, отдолу, отзад, отпред, нали ей така, а неразрязани томове бяха. Аз не знам дали разправих защо тя ги къса? Когато вземаха книгите на Братството, аз ги дадох на Паша, защото вземаха на Паша всичката литература. Викам: Кой ще жали най-много? - Ще жали Паша, защото всичкото е минало през ръката й. Викам: „Сестра Паша, реших да ви подаря моите книги, цялото течение на вас, щото ваши са в края на краищата, вие сте ги работили." - „Милке, занеси ги при Мика Каишева, защото може да дойдат пак тука и да заварят." И вързопи цели ги нося аз там. И минава време и пак ще кажа. „Милке, виждаш, че не виждам вече, вземи си ги обратно." И отивам да си ги взема - разпарцальосани. И не ми дава. „Хайде комунистко, и това ти е много" - ми казва Мика Каишева. В.К.: А тя знае, че вие сте ги занесли. М.Г.: Ама знае, разбира се. В.К.: Защо ги е късала? М.Г.: За да дава на други. След като тя има цели две течения. Тя има за двете си деца по едно течение. В.К.: И тя къса отделни коли или? М.Г.: Не, който му давала да чете, някой му харесало нещо, скъсал, кой отзад, кой отпред, кой от средата, хей така, парцальосани. А неразрязани томчета бяха. И ми стана много, много мъчно и когато ги видях, й казах: „Ама може ли така, сестра Каишева?" - „Хайде, комунистке, и това ти е много" - ми каза тогава и много ме заболя, много ме заболя. В.К.: Не ви ли върнаха Библията? М.Г.: Не, нито Библията, нито друго. Библията беше на Савка. И Учителят е ръководел Савка, да си отбелязва кое е важно. Тя се е учила по тая Библия, нали, и тя все казваше: „Като я прочетеш, Милке, ще ми я дадеш." Когато се разболя, аз така мислено се молех, дано остане при мене. А пък то не остана при мене, Миката я взема, нали и „Свещените думи" и ... Да свърша със Савка. И Савка се разболя. И един ден заварвам там Милка Аламанчева при Савка в къщи. Отивам и казвам: „Абе ти си отслабнала, ма." Тя имаше така дебели крака, ханш. „Още, още трябва да отслабна, докато си замина." Така ми направи силно впечатление това, че тя трябва да отслабне, преди да си замине. Нали и така я видях, лежеше на кревата и това ми беше последното виждане. Те, нейният гроб беше на Редута, там тогава погребваха. После майка й почина. Например за Аламанчевите: Когато Антов ме би, тогава за тоя случай, за който разправяха, аз къде да отида, къде да отида, освен при тях. После отидох при Борис Николов та плаках, най-после при Учителя на мястото, нали? На тях майка им беше жива. Майка им беше много такава добра жена. Добра и милостива и към мене. За Милка Аламанчева си спомням, че тя ми е разправяла, не знам имам ли право аз да го разправям, тя имала връзка с този Иванов, в Париж. В.К.: Михаил Иванов. М.Г.: Да. И си спомням един ден, че тя ми чете едно стихотворение, нали, едно с което казва, тя пишеше хубави стихове, че за любовта си жертва и Бога ли, нещо от тоя род. Не помня, ще сгреша, ако кажа. Но беше в такъв вид, и аз казвам: „Много е силно." - „Ами видиш ли, аз страдах по тоя човек." А той мисля, че с малко ирония към нея беше, защото от Париж й праща, тя ми показа, някакви си дребни бонбончета, някакви-си мъниста. Той, милионерът там. Викам: „Милке, аз, ако бях на тебе, щях да му ги върна в плик обратно." Но тя беше много развълнувана от това. И тя каза, че сънувала един сън, тогава ми разправя: „Аз, каза, сънувах един сън. В миналото съм била някаква принцеса и съм била жена, която блудствува с тоя, с оня, и се видях в това си състояние, видях." И тя си замина. В.К.: А нейната сестра? М.Г.: Сестра й си замина, нали? В.К.: Нещо да си спомняте? М.Г.: Голямата им сестра, тя имаше връзка с този Богомил Малджиев, нали? Те бяха годени. Но интересното беше, че те отишли да питат Учителя, когато да се оженят. Той казал: „Вие последни ще се ожените." Какво значи? Значи да не се женят. В.К.: Значи последни ще се оженят. М.Г.: Значи да не се женят, нали, в тоя смисъл, не знам. А пък другата им сестра, те имат последната една сестра, тя беше женена. Женена и бяха й взели апартамента. Нея комунистите бяха я изселили, това, та и тя беше и накрая тя живееше на тавана на Савата. Имаше право, защото на това място на двамата, на мястото на Жеков и на тяхното се направи тая голяма къща. Но преди да си замине, слезе долу при един от синовете си и си замина, така - Цеца. В.К.: Сийка Каназирева? М.Г.: Банкова чиновничка и даже по време на едни бомбардировки спират асансьора. Тя останала в асансьора. „Учителю, колко се плашех!" Тя казва: "Учителю, сънувах един сън, че съм си отишла горе и виждам майка ми и викам: Мамо, мамо, мамо!" Пък тя много обичаше майка си. Казва: „Аз не съм ти майка, аз съм ти сестра тук." - „Да, казва, там не са вече майка и дъщеря, там сте сестри всичките", казва Учителят. Тя пееше също в нашия хор. И това. Тя така винаги любезна, винаги усмихната. Тая пружина оттатък в кухнята е от нея, от майка й е останала. В.К.: Катя Грива. М.Г.: Катя Грива беше може би така любимка на Учителя ли, аз не знам, как да кажа. В смисъл такъв, че Катя е завършила в Италия пеене. Тя е правила опити там да се излъчва. Не знам дали знаете за този случай. И като е правила тия опити и един път насмалко е щяла да остане, да остане отвън и да си замине. И тя казала това нещо на Учителя и Учителят казал: „Това нещо да не го правиш." Катя Грива, Милка Периклиева, не знам, те ми бяха приятелки, близки бяхме и аз понеже от моя занаят знам и масажи, и за това, и за онова, и един ден масажирам Катя Грива. Тя хубаво тяло, чудно има и болна беше. И отивам при Учителя да го питам каква да прави. Учителят каза, ще й кажете супа гореща, картофена, с една, две люти чушки вътре в нея, да може да се изпоти и да я разтрия. И аз отивам по тоя повод, в една барака зад Паша живееше, и това е. Та Катя беше в тоя смисъл, тя пееше хубаво. Тя разправяше един случай с Учителя, когато й дал - на Паша разправяше и аз бях там - „Запали се огънят". Учителят играл пред нея с движение, как да го направи и е пял, нали. И тя вика нямаш представа с каква красота, с какви жестове красиви, нали така, както е дал така „Запали се огънят", сложи се трапезата, както се е дала песента. А тя също разправяше един случай пак при Паша, защото и тя киснеше при Паша, както и аз цял ден, и казва: „Дойде една светска дама при Учителя. Учителят с цялата етикеция на такъв светски човек я посрещна и аз, каза, се почудих как Учителят може да бъде кавалер, такъв, каквито са, казва, в света." И такива случаи разправяше. Аз съм я виждала... После тя по едно време не искаше да работи. Нямаше работа ли, какво. Най-после си намери работа в Трън ли, къде беше. В.К.: В Трън. М.Г.: И отиде учителка там в Трън. Та така. А за Милка Периклиева, това ми направи много силно впечатление. Ние бяхме много близки с нея. И нея съм фризирала. И тя много хубава. Тя беше силно влюбена в тоя Милко Костов. А пък той малко търчи-лъжи ми се видя, защото на мен той ми извади два, три здрави зъба, че стигнах до мостове и после до протези, но както и да е. Митко не беше само с нея. Тя искаше на всяка цена с него да се ожени, но Учителят един път я смъмри и каза: „Ти не разбра ли, че на земята имаш карма само с баща си?" И тя в нейните спомени го е отразила това нещо. В.К.: Значи само с баща си. М.Г.: Само с баща си и според мен, значи тя приключила тогава на земята. Милка беше много хубава. Тя имаше едно голямо изпъкнало хубаво чело, после тя пишеше много хубаво. Някъде аз имах стихчета за децата - песнички, нали, с игрите, как да играе, как това. Свиреше и на пиано хубаво, композираше някои песнички. В.К.: Спомняте ли си? Защо не можаха да приложат Паневритмията? Казвала ли ви е тя? За Паневритмията? М.Г.: В училищата ли? Беше забранено. Понеже тя провеждаше някои неща така, песнички, това, онова, нали, стихчета в тоя дух. Забранено беше, забранено. В.К.: Георги Томалевски. М.Г.: Да, Томалевски беше един много умен човек. Той идваше при Паша, но повечето при Елена ходеше. Може би защото Елена е македонка и той македонец, и аз после се прехвърлих малко при Елена, защото там научаваш - връзка на науката с учението на Учителя. И Илиян идваше там, но той по-рядко. Илиян се криеше малко от мене, защото знаеха, че съм комунистка, но Томалевски много често ми е казвал: „Хайде, Милке, защо не им хвърлиш билета, де?" Казвам: „Ще дойде това време, ще го хвърля и искам да го хвърля." - „Ти, казва, си наша, бе, какво търсиш там?" А той имаше брат комунист, който е убит - Томалевски. После Томалевски имаше много хубаво дар-слово. Той много умно говореше. Така и есетата, които пишеше де, той е известен като писател и т.н. Но той е много добър и като физик и жена му много му се сърдеше, че той можеше да стане професор, а не стана. Той беше секретар при професор Драмлиев. А Драмлиев ми е на мене роднина. Драмлиев е първи братовчед с моя първи братовчед. Той по баща, пък ние по майка с мен. И моят братовчед е син на тая ми леля, при която аз бях в четвърто отделение, гдето в Кюстендил, гдето разправях. А когато Георги беше секретар при Драмлиев, аз бях студентка втора година. И Георги казваше: „Абе Милке, мога стипендия сега да ти издействувам за Бърно." - „О, викам, чешки език." Аз не обичам тоя език. „Абе там немски се говори." И до ден днешен съжалявам, че не отидох, за там съжалявам и после съжалявам за Италия. Не знам дали съм разправяла този случай. В.К.: Не. М.Г.: Бях. Първият път, когато отидох, имах писмо до д-р Мичев да бъда приета от него, той беше пълномощен министър в Рим. И аз, минавайки оттам, тогава имах да вземам един изпит, това е физико- химия проклета, за да се вземе държавния изпит, и той ме прати с една лекарка до тяхната Сорбона ли, факултета там, един прекрасен факултет с една градина, за да се провери какво може. Тя, те й казват там: „Тя може да изгуби само една година заради езика, ще й възстановим останалите изпити и по-нататък ще продължи." Какво ще продължа? Вземам може би един-два изпита и ще се дипломирам, и ще се върна с докторат - доктор-химик. А Томалевски гдето ме пращаше, там щях да бъда инженер-химик. Гледай - в Бърно, там инженери стават. А и в Букурещ леля ми ме викаше. И там можех да бъда инженер, ама аз дебела глава. И тука като отидох при този, д-р Мичев, той каза: „Вижте какво, аз ще ви намеря и някаква работа тука, нали? Поемам отговорността." А пък аз, а, как ще счупя партийната линия! Ще кажат другарите - във фашистка Италия остана. Тогава и в Париж ме караха да остана, и не останах. Тогава и в Хамбург ме канеше братовчедка ми и не останах. И във Виена ме канеха, и не останах. Въобще глупости колкото щете направих. В.К.: Славчо Печеников. М.Г.: Спомням си така, той беше богатият човек, той подпомагаше един вид Братството, той организираше, когато се ходеше на Рила, той докарваше камионите, денковете, това-онова. Една година и аз ходих и тогава с тия камиони ни стоварваха на Гюлечица и то Гюлечица пеш да Вада и нагоре. То беше много. Нощувахме там на Гюлечица, през нощта спяхме по денкове, по това. Такива гъби манатарки грамадни знам ставаха там и тръгвахме нагоре. Но Славчо подпомагаше понякой път и стола. Такива бедни като мене, хранехме се без пари, нали? Впрочем, какво, там всеки слагаше колкото иска в касичката, нали? А много хора идваха и студенти, и се хранеха без пари на тоя стол братски. Много хора. Пък Славчо така си го спомням, като днес. Знам за него, де, как се е оженил за Люба Славянска. Те са имали връзка така дълбока преди това. Тя забременяла и той искал да я остави, но отишъл при Учителя и казал: „Аз ще я оставя!" - „Ти трябвало да мислиш преди това. Сега няма да я оставиш, сега ще я вземеш!" И така се наложи и се оженил за Славянска. Знам децата - Бубата, голямото момиче, добра цигуларка, излизаше и свиреше, както и Желю Ганев - преди Златка. Тя сега е в Мароко. Те двете се състезаваха и излизаха на сцената. Свиреха и пред Учителя. Ирина Кисьова и тя, също тъй добра сестра, която бе много изпълнителна така към Учителя беше, но тя бе музикална, пееше добре, и свиреше, и композираше, нали? Тя аранжираше много песни от Учителя така, за разлика от Мика Тодорова, която не я одобряваха много нашите хора, както аранжираше тя. Макар че и тая, цигуларката Ружа Кисьова, дъщеря й с нея, беше по-друго. Свиреше и на цигулка и така беше по-хубаво. Но аз имам един не много хубав спомен от нея, че когато от Белчева се махнах, отидох при нея за уроци, пък тя ми предаде един- два урока, пък после каза: „Аз повече не мога." Искаше да се плаща, а пък аз нямах възможност. Същата история беше и с Митко Грива по пианото, нали? А иначе какво. Тя добра беше, Ирина Кисьова. Тя идваше винаги на нашите песни, когато Учителят даваше нова песен, разучавахме я с нея. Добре. В.К.: Боян Златарев. М.Г.: Боян, той беше много изпълнителен брат, много тих и скромен, тих и изпълнителен към Учителя. Каквото казваше Учителят, изпълняваше го. Той завърши гимназия заедно с мене. Един от честните, почтените, скромните братя беше той. И Гради Минчев, мога да кажа, нали, но Гради беше малко така по-инак, изпълняваше задачите, които му се възлагаха. Аз с него нямам добър спомен, със Стефан кога работеха. Той се плашеше от Стефан, щото като партизанин, да не го измести като бригадир, нали, и там този, Петър Филипов, нали работеха заедно мозайките и те все се включваха, ако дойде някой журналист. Стефан го елиминираха. В тоя смисъл нямам добър спомен. А от Петър нямам добър спомен това, че той ни свърза с един Желю, какъв беше не знам, от Пловдив, нали, който уж да ни помогне да се съберем, пък оня прави магиите. Та Стефан си замина. Ха-ха. В.К.: Със Стефан кой? М.Г.: Стефан Тафраджийски. В.К.: Вие не бяхте женени. М.Г.: Официално не успяхме. Той водеше разводни дела, не успя да се разведе и така остана. В.К.: Е, каква беше целта и задачата на тоя Желю? М.Г.: Желю щеше официално да го разведе и да се съберем ние. Ама, каза, дай 5000 лева. И тук Стефан малко сгреши, Бог да го прости. Взема от Борис Николов 5000 лева уж за братски нужди и ги даде на Желю. А Желю каза, че му трябват, за да си довършил къщата. А тоя същият Желю после 500, 300, 200 лева взимаше от мене, по колко пари вземаше, не знам. В.К.: А той какъв беше? Адвокат ли беше? М.Г.: Не, работник, тоя Желю. Петър го знаеше. Петър Филипов ни свърза с него. В.К.: Няма ли адвокат? М.Г.: Ама адвокатите отделно парите взимаха. В.К.: А, той да прави магически операции. Че и с такива работи ли се занимаваха? М.Г.: Ами хайде де! Петър ни свързва. В.К.: Значи такива ми ти работи. М.Г.: Да. Та затова аз към Петър нямам хубаво чувство. Бог да му прости, но... За съжаление, например, в младежкия клас трябваше да влизат само хора чисти, като Паша, нали, девици. Обаче в младежкия клас влизаше и Илия Узунов, който беше близък с неговата там, Стоянка Илиева и Борис Николов, който казват че бил също така живял с Мария, и Тодора и Ангел, не ги знам още кои бяха. И аз тогава си казах: аз съм разведена. Сега в момента нямам мъж. Защо да не вляза в младежкия клас? И по този повод аз казах, сънувах Учителя, той ми отваря вратата, но не ми казва „Влез." И аз не влезнах. И аз не влезнах. Но по-късно Той ми каза това: „Занимават те много тия любовните работи." И аз изтръпнах, когато ми го каза. Така щото на Изгрева имаше такива неща. Имаше и се говореше. Ето например Митко Грива с Райна на Дякона. Дяконът с Весела Несторова. Там вече какво е, не знам, но връзки такива има.

22. КОМУНИСТИТЕ НА ИЗГРЕВА Вергилий Кръстев (В.К.): За Игнат Котаров. Милка Говедева (М.Г.): Игнат беше много упорит. Нали той ми направи така впечатление. От него чух, че апострофирал Учителя, че исках и аз това да правя. Добре, че не стана. Но Игнат беше своенравен и вироглав. Той след като си замина Учителят, взе много да го почита, както всички ние. Аз казвам: Не само Игнат, не само аз, а всички до един от братята и сестрите, с изключение може би на Паша, сме били дебели глави. Мъчно, много мъчно увирахме и мъчно правехме онова, което говореше Учителят да правим. Мъчно провеждахме ние Любовта. Каква ти Любов, човешка любов, каква ти Мъдрост - разправии с тоя и оня. Учителят казва: „Не одумвай." Кой не одумва? Кой не злослови? Кой не говори лошо за хората? Кой милосърдие е проявил към някого? Малко са хората. И не само това. Кой изобщо, гдето казвате вие, е чел беседите тука редовно, както Учителят ги даде? Четири пъти на седмицата четеше. Сутрин в неделя, 10 часа неделя, петък за младежите, сряда за общия окултен клас. Кой ги четеше? Аз вечер чета преди да заспя по някоя и друга страница. Една беседа чета на три пъти. В.К.: Значи Игнат Котаров беше от тия хора. М.Г.: Ами от тези хора. Аз си спомням с него не хубави работи. Може би, не знам защо, към мене мъжете имаха някаква атракция плътска такава. Те не ме ценяха с ума си, със сърцето си, че аз съм човек добър или че съм милостив. Търсят ме за любовница. И той беше един от тези. Отивам на Мусала. А пък аз съм била на Мусала 49 пъти. Аз ги броих, с миналата година изминаха 20 години, когато каза Учителят на този, разправях ли този случай за Петър Камбуров, не съм ли го казвала? Петър Камбуров иска да обиколи света и пита Учителя как може да обиколи света. А няма пари. Той е есперантист. И Учителят му казва: „Много лесно! Ще идеш на 22 юни на изгрев на Мусала, на равноденствието, ще си пожелаеш преди да изгрее слънцето и ще обиколиш." - „Ама Учителю, нямам пари!" - „Ти не се грижи за това." Аз като чух това, мен Капитанов ми го каза, моят хазяин, реших да направя и аз същото. И отидох на 22, още при Учителя беше, горе на Мусала, с моята преродена сестра, с братовчед един имам, който по-късно стана партиен секретар, се качвам на Мусала за пръв път тогава. Тогава аз изказах друго, бях в развод и казах: „Ако има Господ, да ме освободи от тоя човек." И пророчески думи казах, и така стана. Разведох се. На следващата година аз научих това, отидох на Мусала и казах: „Аз искам да обиколя света, както Петър Камбуров." Следващата или по-следващата година беше, не помня, 1958 година беше това, случи се, че света обиколих, трябва да е било 1958 година, вярвам, че е било. Но преди това аз съм ходила на 22 юни на Мусала, но не съм знаела, че трябва тогава да изказвам тия неща. Само съм си казвала разни желания, други. И най- много за пътешествия съм мечтала, за нищо друго. А Котаров беше там - горе на върха. Не помня коя година. Беше един студ и искахме да влезем малко в стаичката, щото тя и без друго - туристическа, да се постоплим. Не помня с кого бях отишла. Не ни отвори. „А, ти ли си, ма, я бягай оттука!" В.К.: Тоя там какъв е? М.Г.: Той там на върха е метеоролог. И не ни прие. Домакин ли, метеоролог ли, не помня, не ни прие. Това две или три години подред, той не ни прие на върха. Нали така, че чувството ми към него е от тоя род. Нали, не особено, може би от где да знам защо. На мене ми е казвал: „Бягай оттука, бягай оттука!" Защо да бягам, не знам. В.К.: Веднъж ми казаха, че той бил комунист там на Изгрева. М.Г.: Аз за комунист не го знам. А знам, че с Бабов беше близък. Бабов беше комунист. А Бабов пък свиреше на чело на нашите гимнастики на поляната. А после стана голям комунист, защото той участвуваше в циклостила на писането на тия, на печатницата. То не е печатница, а циклостил беше. Нали оттам той стана такъв. После Бабов и Котаров с тоя художника Васил Иванов бяха в една барака до мене, нали и идвала е там Цола Драгойчева. Да, Цола Драгойчева. Къде са я крили, не знам. Но там е била. Нали? Така разбрах по-късно. По-късно го разбрах това нещо. И това е. Този Делийски казваше, че при него е била, но аз не вярвам. Нито Вяра Куртева казва, че при него. Не, не ги вярвам тези неща. Не ги вярвам, защото и Надка ми каза, да не й вярвам. Това е за Котаров, което мога да знам. Беше един брат, който беше як, силен, на него се разчиташе. В.К.: Сега тука има един протокол за партийната група от 13.09.1945 г. Искам да ви питам за някои хора. Сега, Никола Антов, председател на 6-ти район на ОФ. М.Г.: Да. той беше. Той беше. В.К.: Какво си спомняш, някои интересни неща за Никола Антов? М.Г.: Той беше, нали казах вчера - бирник. Бирник. За него се говореше, че бил помагал като бирник на Партията. Нали някогаш в нелегално време е бил анархист. Той даже ни разправяше и един такъв случай, че той бил масон и с кръв, със собствената си кръв се е разписвал нещо. Но аз се ужасих, когато чух това нещо. Той го разправяше, че е бил, но че се бил отказал. Тука тая група за комунисти и за дъновисти едновременно, аз не си я спомням, че е поел такава линия той. Но твърде е възможно да е било. Твърде е възможно, защото някои неща избледняват в съзнанието. В.К.: Сега този Никола Георгиев - секретар на партийната организация. М.Г.: Това не беше от Изгрева. Това е отвън. Беше бръснарин. В.К.: Иван Илиев, председател на ОФ. М.Г.: Той беше паркетен работник. Тъй. Знам го Иван Илиев, ама не си го спомням пък за председател да е бил. В.К.: Желю Ганев - секретар на ОФ в квартал Изгрев. М.Г.: Желю Ганев, да, Желю Ганев беше комунист, стар комунист беше той. Той търговец някакъв, дърводелец мисля беше. Да. В.К.: Влад Пашов. М.Г.: Е, Влад вече, астрологът, нали, той малко анархист беше Влад, но той имал брат комунист. За Влад ще разправям една история с брат Боев и с Учителя. Аз бях силно влюбена във Влад, защото той много знае, нали? Но той не ми обръщаше внимание. И аз пиша едно писмо до брат Боев и казвам: „Брат Боев, аз съм силно влюбена във Влад Пашов. Той не ми обръща внимание. Питай Учителя защо така не ми обръща внимание." А Учителят казва на брат Боев и брат Боев ми пише: „Хубавите картини се гледат отдалече. Като ги гледаш отблизо, виждаш драскотини и тогава виждаш, че картината не е хубава, а като я гледаш отдалече, виждаш ансамбъл на цялата картина. И затуй, каза, картините се гледат отдалече." Ха-ха-ха. В.К.: Това е много хубаво казано. М.Г.: Много хубаво казано, да. В.К.: Георги Йорданов? М.Г.: Георги Йорданов беше сприхав, такъв един. Казах за него. В.К.: Кина Петкова? Коя е тази? М.Г.: Това е жената на Антов. Тя е неофициалната му жена, с която той живееше на Изгрева. Имаше две жени, една за Изгрева, другата у дома си. В.К.: Сега Милка Георгиева, това сте вие? М.Г.: Аз съм, да. В.К.: Панталей Карапетров? М.Г.: Панталей на тази, той се ожени късно, на Танчето мъжът й. Той също паркетен работник беше. Той имаше много хубави спомени. Спомените на брат Боев бяха при него. Брат Боев много разчиташе на него. Той му е бил ученик в гимназията. Брат Боев е бил учител. Брат Боев го уволняват три месеца преди да вземе пенсия. Три или един. Не помня точно и с това го лишават от пенсия, като дъновист го уволняват. Много лошо с него постъпиха. В.К.: Колю Драгнев? М.Г.: Колю Драгнев беше нещо като анархист. Уж комунист, уж такъв, уж онакъв, на Стоянка мъжът й. В.К.: Тодор Печанков? М.Г.: Тоя не го знам. В.К.: Стефчо Николчев? М.Г.: Тоя Николчев, знам го. Той стана. Тя, на Николчева брат, комунист голям стана, та покрай тях тя, жена му. Аз нея съм я учила. И нея, и Райна Делийска в гимназията съм им помагала когато да учат. В.К.: Димка Николчева? Тая е жена му. М.Г.: Да, жена му, да. В.К.: Генчо Делийски? М.Г.: Генчо Делийски и Райна Делийска, и нея съм я учила - прогимназия. Той беше джамджия и аз съм работила при тях и като нелегална съм била при тези, нарочно, за да мога да открия нещо какво има при немците, защото бараките им са там. Джамджалък и поставяне на маджун и т.н. В.К.: Георги Райков? М.Г.: Георги Райков, той не беше. Той се мотаеше там в Изгрева. В.К.: Желю Митев Рачев? М.Г.: Не мога да си го спомня. В.К.: Мария Методиева. М.Г.: И нея не си я спомням. В.К.: Тинка Василева. М.Г.: Не си я спомням. В.К.: Йордан Георгиев? М.Г.: Не си спомням. В.К.: Тилко Тилев. М.Г.: Тилко, да. Тилко имаше домашна тъкачница. Знам го него, даже изобретател на един такъв инструмент, който е едновременно и пиано и не знам какво. Като оркестър. Сам той създаде това. В.К.: Нередовни членове. Христо Ненадов? М.Г.: Не го зная. В.К.: Колю Килифарски? М.Г.: Колю Килифарски, този пък го обвиняваха, че с малки момичета имал връзка и нещо не го одобряваха. В.К.: Таню Митев Георгиев? М.Г.: Таню. Този пък го обвиняваха, че е черноборсаджия, не знам си какво. Жена му - Славка. Идва и сега на гимнастиките. В.К.: Съвещателни гласове. Елиезер Коен. Сега този Елиезер Коен, какво си спомняте за него? М.Г.: Елиезер Коен. Той академик ли беше, професор ли беше? Нещо геолог, ако не се лъжа, нали. Той, не мога да разбера защо беше такъв, дето викат че на Изгрева, че целувал не знам колко пъти ръката на Учителя, а пък всъщност се обяви против Учителя. Защото не можел да бъде дъновист - комунист. Е да, от гледище на комунистите, не може да бъде. В.К.: Или при едните, или при другите. М.Г.: Да, това е така. Но защо той предпочете комунистите, значи за материална изгода. Не за друго, материална изгода. И за туй той получи прозвището „Юда Искариотски". Така го кръстиха. А жена му е от Латвия. В.К.: Жена му. М.Г.: Латвийка. Казваше се Мариана. В.К.: Иван Михайлов Василев. М.Г.: Е този Иван, дето печатницата там. Гдето след 9.09.1944 г. той стана в Контролната комисия, гдето Учителят му казваше: „Идете си в Бургас! Защо седите тука?" Вчера нали когато говорихме. В.К.: Тодор Михайлов Василев. М.Г.: Това е неговият брат, който наистина е комунист, но той, майка му беше много добра, майка им де, много добра наша сестра, нали. А пък жена му на Тодор Михайлов ми е идвала на свиждане в затвора, нали. Те така почитаха Учителя, независимо че са комунисти. В.К.: Руска Иванова Василева. М.Г.: Руска, тая, която беше готвачка в Руската легация, на Иван Василев, този, който беше в контролната комисия в ЦК след 9.09.1944 г. непосредствено, и тя му е жена. Той имаше трима сина, нали казах за тях вчера. Единият от тях Стефчо, гдето палецът му е отрязан, беше комунист и беше в затвора в Скопие, а другият скаут, а другият не го знам какъв. В.К.: Анкетна комисия: Серафим Георгиев. М.Г.: Нещо си спомням, но нищо не мога да кажа. В.К.: Надка Христова. М.Г.: Не ги помня. Те са делегирани от 6-ти район, те не са от Изгрева. Забележка на редактора: Протоколът на партийната група е публикуван в „Изгревът", том VII, стр. 289-292. В.К.: Това е била партийната група след 9.09.1944 г. А преди 9.09.1944 г.? Имаше ли партийна група на Изгрева? М.Г.: Партийна група нямахме, но отивахме да слушаме радио Лондон, радио Москва в тия, едно семейство Шишкови. Анчето Шишкова. Тя беше балдъза мисля на тоя Шишков. Там се слушаше радио. У тия Василеви се слушаше, дето печатницата и някъде другаде, но къде, не помня. В.К.: Това всичко Учителят е знаел и е виждал. М.Г.: Знаел е, разбира се, как да не знае. Знаел е. В.К.: И ги пази и ги предпазва. М.Г.: Не само това, но комунисти идваха и се криеха там. Аз съм най-малката в сравнение с тях, бях в ЦК, бях и в разузнаването, но в сравнение с ония лидери, които не признаваха Учителя. В.К.: И се криеха при него на Изгрева. М.Г.: Стефан е идвал там. В.К.: Той как се казваше? М.Г.: Тафраджийски. Той там в дома на Жеков се е крил, в брат си. В.К.: Кой Жеков? М.Г.: На доктора. Д-р Жеков, да. При тях са се крили. Те имаха някаква барака и там работеха с този, с Борис Николов и с италианеца, Бертоли. При него работеха мозайка и т.н. В.К.: Добре, какво стана след това, че станаха крамолите и неразбориите в братския съвет, противопоставяне на Антов, на други и т.н. Какво си спомняте? Какво може да кажете? М.Г.: Аз искам да кажа едно. Говорих много често след заминаването на Учителя, че се създаде една, и тука в протокола се споменава Антов, че казва на Коен, че се е озлобил, за това, защото не го включили в просветния съвет. Създаде се един просветен съвет, който се ръководеше от други братя и сестри. А освен това се създаде едно ръководство от седем човека. Само Паша беше от жените. Но аз често съм говорила с Паша и съм казвала: „Сестра Паша, това, че Димитров се застъпи за Братството и каза „Оставете тия кротки хора зад гората да живеят спокойно", защо не отидете в милицията да им кажете?" Паша казва: „Милке, много пъти им се е казвало. Много пъти, но те не разбират. Не искат да знаят. Казват ни религиозно общество. Не искат да слушат. Не чуват." Казвах им: „Абе направете така, че да бъдем юридическа единица." Това съм го казвала много, много пъти, нали. Пък и на Борис съм го казвала, пък и на другите съм го казвала, на кого не съм го казвала. И тия не слушат. В.К.: Защо не искат да го направят юридическа единица, не искат да поемат ангажимент? М.Г.: Не знам коя е била причината. Не знам, но Паша ми казваше, много пъти им се е казвало за милицията, когато са ги викали там, нали. Много пъти. Те нямали писмено доказателство. В.К.: Те нямат документ какво е казал Георги Димитров. М.Г.: Да. Е, писмото само гдето са разрешили да го погребват, това е всичкото. Няма документ. А казвала съм. Ами толкоз пари, тук се казва че сме дали за югославянци, за тия, за ония и т.н. Жените пък и курсове по БЧК, не знам какво се създаде. Тоя малък, тоя най-малък квартал даде от всичките най-много средства и въпреки това не го уважиха. Това нещо трябва да се изнесе. Но един ден сигурно, сега кой знае дали ще може. И дали някой го интересува това да се знае. В.К.: Сега няма да може. М.Г.: Да. И въпреки това не уважиха другарите, нищо от това, което се направи за тях на Изгрева, не уважиха нищо. И мен ми беше мъчно, и аз съм страдала. Ама и ревове, и страдала, душевно страдала за това, че тия хора, при които като комунистка аз членувам, постъпват така, тези хора. Аз имам много, много разговори с отговорни другари. В.К.: И тяхното мнение какво беше? Те как го възприемаха изобщо? М.Г.: „Остави тая секта!" Секта било. В.К.: За тях секта ли беше или врагове? М.Г.: Секта беше, секта. Религиозна секта, която сее заблуда между народа. Ама, казвам, не е секта. Това е учение, това е наука. Прочетете! Човек, който не чете, който не иска два реда да прочете - това са те. Когато аз завърших висша партийна школа - три години и поставях на колоквиумите щекотливи въпроси, защото четях беседи и те ме питаха - асистентите: „Откъде ви идват тия идеи и мисли?" Какво да кажа, да кажа, че ги чета от беседи? Не можех да кажа, тогава така беше, не можех да ги кажа. „Ами нали ни готвите за агитатори, утре може да ми поставят тоя въпрос. Аз трябва да знам как да отговарям." И въпреки това те се чудеха на въпросите ми. В.К.: Значи те възприемат Изгрева и сега като религиозна секта, като идеологически враг. М.Г.: В последната година, в която бях в университета на висшата партийна школа, беше в ректората, четеше Молдованова, която ми е била физичка, асистентка по физика в химията и тя четеше там, не помня какво, философия ли там, какво четеше и казва така: „Тази секта на дъновистите сега е вече ново философско учение." Това го призна. Значи това е било 1956-1957 година. Ново философско учение, вече не е секта. Тогава го призна. Но, разбира се, другарите са с кепенци, на тях не може да им наливаш, само Ленин, само Сталин, само Маркс и никой друг, това е. В.К.: Да, и след като стана този процес 1957-1958 година? М.Г.: Процесът на Борис? В.К.: Там да, изобщо какво знаете, как стана и за какво беше процесът? М.Г.: Значи, че почнаха 1945 година да раздават вещите, както 1958 г., аз бях далеч от тая работа. Не исках въобще вещи. Мен ми беше свидно и после аз смятах, мислех, че ръцете ми не са чисти, щом съм там в тая комунистическа партия. Не мога да приема такова нещо. Нали мислех си, че съм окървавясала едва ли не. Щото те вършеха мръсотии. Едва сега, 1990 г, когато разбрах за лагерите и тоя Мирчо Спасов, рекох: „Хвърлям ви билета, не ви ща". Да. Аз не знаех, че до такава степен е кървава тая партия. В.К.: Добре де, мен много ми е интересно, нали. Аз не съм бил партиен, но съм софиянец. Аз за лагерите знам още от 1956-1957 година. На моята улица имаше много хора, които бяха пострадали. Аз знам за Ловеч от 1961-1962 година. Аз знам за Бобов дол от 1949-1950 година. М.Г.: Аз нищо не съм знаела. В.К.: Аз знаех за това, макар че съм безпартиен. М.Г.: Само знаех за Анина Бертоли, че е била на лагер, затова, защото Анина като италианка е работила в италианската легация. И затова са я пратили. И казвах, че какво и говорех открито пред другарите, че какво от това? Тя е италианка, не е българка. Защо да не работи в италианската легация? - „Тя шпионира." - Какво шпионира? Че тя е италианка. И не зная кой се беше застъпил, че я пуснаха една година след това. Но на нас ни казаха, че там са „зози" и „суинги". А това, което аз научих от Николай, той всичко не ми каза. И това, което научих после и което на телевизията разбрах, аз се потресвах. Да даваш хората на свинете да ги ядат, аз това не мога да го проумея. И както показваха един със счупен гръбнак и ръце и крайници, като жаба, вика и се молел - не ме убивай! Това не мога, не мога, умът ми не може да го приеме. В.К.: Аз също се учудвам, че някои от старите комунисти казват: „Ние не знаем!" И аз казвам: „Абе как да не знаете, всички го знаят това, само вие не го знаете." М.Г.: Ето на, че аз не съм знаела. В.К.: А Борис се чуди, че те не могат да не го знаят. М.Г.: Ето, аз не съм знаела. Знаех само за „суинги" и „зози", ама не и за това - за тези убийства и престъпления. В.К.: Този въпрос го приключваме, да.

21. ВЕЛИКИЯТ УЧИТЕЛ И ВЕЛИКИЯТ ИЗКУСИТЕЛ Милка Говедева (М.Г.): Един ден Веса Несторова си изгубила писалката. И казва на Учителя, че тя тука я загубила, в салона. В салона в София. И че й била много скъпа и трябва на всяка цена да се намери. Но поставила въпроса така, че Учителят го изнесе това на беседа, това нещо. И каза: „Интересно, каза, млада сестра, така твърди, че тука... Но аз, каза, не съм намерил такова нещо, нали? Ако трябва, ще я платим, но не съм намерил такова нещо." После не знам как стана случая, че май се намери, автоматична писалка „Пеликан". В къщи ли, какво стана. Писалката ли се намери там, въобще, но ми направи впечатление, че Учителят изнесе тоя факт в беседа. Той обичаше Учителят да изнася така някои факти за неща, за които ние не сме бдителни, внимателни, остроумни или какво и твърдим за някои неща, за които не сме сигурни. Спомням си така в една беседа Той каза за една сестра, сега не е много хубаво това да го казвам, но дано да не става да го слушат другите. Дошла една и казала при Учителя и той го изнесе на беседа. „Ами мен духът ми каза, че аз чрез Вас трябва да имам син! И той ще бъде велик дух." Пък Учителят как го каза, не мога да го забравя. И така, ние сме с възмущение всички, които не я знаем коя е, казваме: „Как може тя да дръзне това нещо да прави към Учителя." - „Ама вижте, казва, аз съм минал по вашия път. Аз съм бил и баща, и майка, и брат, и сестра, аз съм минал, казва, по тоя път, защо трябва да се връщам назад сега? После, нали Духът на мен трябва да каже? Как така?" Ама така го каза само, така смирено, невинно ли. Нямам думи да го опиша случай какъв беше, че у нас всичките възниква възмущение към тая сестра, коя ли е тя? Той не я каза коя е, нали? Паша ми подмяташе понякой път за някоя, нали? Но знам друг случай също. Пак така една сестра на ул. „Опълченска" 66. Отива и казва: „Мен духът ми казва, че аз трябва да спя с тебе." И не знам какво още. Вергилий Кръстев (В.К.): Казва на Учителя? М.Г.: Казва на Учителя. „Трябва да спя в твоето легло. Не с тебе, но в твоето легло." Казва: „Така ли? Щом искаш, заповядай!" И Учителят излиза. Излиза в съседната стая и тя какво е правила там не знам. И става три часа през нощта и Учителят отива и казва: „Твоето време изтече, може да си вървиш!" И тя става и си отива. Това го знам от Паша. В.К.: Това Балтова ли е била? М.Г.: Не знам коя е била. Не знам коя е била. „Твоето време изтече. Можеш да си вървиш!" А ще кажа един случай с мене, но да не го записваме. В.К.: Не, давай, тия неща ги записваме, няма за кога, такава е епохата. М.Г.: Една вечер късно, в 12 часа аз отивам при него като жена. Говореха, че Учителят приема тази, онази, не зная какви сестри. И моя милост решава да почука на вратата, да видим дали няма някой там. Как съм дръзнала, не знам. И отивам, и почуквам на вратата. Учителят е бил в молитва изглежда. Защото Елена Андреева ми каза след като й го разправях, да не го казвам. Заради това не исках да се записва. Излиза на вратата по долни дрехи, вълнени. И аз леко хвърлих поглед само и когато Го погледнах в лицето - тука два реда сълзи текат и така се скандализирах, така се почувствувах нищожество пред Него, само си наведох главата и казах: „Извинявайте!" И хукнах да бягам по стълбите. Защото Той ми каза: „Какво искате?" Аз като видях сълзите, просто скандализирах се, как да кажа, нямам думи да кажа. Наведох си главата и си казах на себе си: „Как дръзнах?" Просто изтичах по стълбите. Това, което съм направила и аз между другото. А един ден - аз имах една връзка с един сладкар. Това беше след развода ми. Но преди да се разведа, как се запознах с него. Срещам моя бившия мъж - който ме запознава с него. Той е анархист. Много начетен. Аз обичах умните хора. Много начетен. И каза: „Да ти представя моята булка." Предишният ден е била сватбата ни. Аз като го погледнах, изтръпнах. Допадна ми веднага този човек и казвам на мъжа си: „Ако вчера ме беше запознал с него, нямаше да се оженя за тебе!" Това му го казах направо. "Ах, може да се разведеш, госпожо, като искаш", каза той. След година и осем месеца се разведохме и първия, когото срещнах, беше именно той. Той беше сдържан, висок, едър, като Гради Минчев, много начетен, много умен в свои такива схващания, анархистически някакви. Аз с него изкарах много добре. Той беше такъв един. Аз бях много непокорна. Той: „Момиче, довечера в толкова часа си с мен." Работилница имаше. Сладкар. Казвам: „Няма, няма да дойда," тропам с крак аз. Пък като дойде часът, ще мина оттам. Всъщност не можех да се стърпя, отивах при него. Имам хубави стихове, написани за него. Та един ден той ме изпраща. Аз живея вече на Изгрева и ми постави въпроса. Той идваше много често горе на Изгрева. В.К.: На беседи? М.Г.: Не, той идваше на беседа да ме търси мене, а не за друго. И аз казвам на сестра Паша: „Не мога да устоя, не мога да устоя. Този човек много ми допада и какво да правя, като не мога?" Отговаря сестра Паша: „Милке, бягай! Бягай, като не можеш! Бягай", казваше сестра Паша. Тя ми влизаше в положението. И аз се криех при нея и той чакаше. Мислеше, че като свърши беседата, ще ме намери, но ме няма. Но един ден аз чета, но акълът ми се върти там. Викам ще ида, ще питам Учителя защо не мога да помня. И отивам при Учителя. И Учителят излиза от кабината, така близо до лалетата. И аз... Там имаше стъргало такова желязно. Стържа си крака така. „Не мога да помня, Учителю. Чета, чета, не мога да помня!" Той така ме изгледа. Буквално... „Рекох, много те занимават любовните работи!" Ама тъй ми го каза, че аз потънах в земята. "Аз ще Ви докажа!" И три години след това аз нямах никаква връзка. Наистина така ми го каза някак-си. Хем иронично, хем като един мъж, който когато презрение има към любовните работи. Потънах в земята, потънах в земята. И това беше, нали това, което бе с Учителя. А друг път Учителят в беседа казваше така към тия сестри, които го задирят: „Разбирам да ми иска един светъл ум, едно любящо сърце, една воля диамантена. Нещо, от което да се ползва тя, нали, да расте, а не да ме занимава ..." И аз като чух това, понеже стенографирах... „Сега непременно ще искам среща с Учителя и точно това ще Му искам." Отивам при Учителя и викам: „Нещо много важно." Казва: „Малко съм зает." - „Ама аз, Учителю, две минути, няма да ви отнема..." Аз влязох. Това, за което отидох, изфиряса из главата ми и почнах с глупости да го занимавам и се чудя за какво дойдох. И това беше много пъти. За какво дойдох, защо забравих? За какво дойдох, за какво дойдох? И вместо две минути, стават два часа. И Той в една беседа казва: „Идват някои сестри и казват: За две минути, а ми отнемат ценно време по часове." „Ех, Милке, това е за тебе!" Та много пъти съм била при него. И така като запаля се така от беседата. Ами запиши си го та иди, питай! Кажи: „Учителю, аз искам туй, туй, туй. Нали, как да стане, как да го направя, как да се справя? Сега чета и казвам: „Учителю, защо не си жив, сега бих Те питала за много, много неща." Ама хайде де, отминало е времето. Какво друго исках да кажа...

20. ЧАСТНАТА УЧЕНИЧКА ЗАВЪРШВА ГИМНАЗИЯ Милка Говедева (М.Г.): Обедите с Учителя. Нали с Учителя в Мърчаево, които сме правили там. Тогава често ходех аз в Мърчаево. Беше ми по-лесно да ходя в Мърчаево, отколкото да ида до Самоков, нали. И затова, но Учителят ме прати в Самоков. Един ден, когато да се явявам на изпит в гимназията и аз го питам: „Учителю, къде да се явя сега на изпит, защото тука в София е блокада, бомбардировка, разни неща, нали и това." - „Рекох, идете си в родния град - Самоков." Викам си: Ах, Учителят не знае ли, че баща ми е убит там и че семейство Говедеви е под надзор, а плюс това Държавна сигурност - полицията е там в Самоков. Тя се е преместила от бомбардировки." - „Рекох в Самоков, в Самоков идете!" Викам, като ме праща в Самоков, какво да правя? И казах на Паша: „Какво да правя сега, Учителят в Самоков ме прати." - „Милке, сигурно е за добро, иди! В Самоков може би духовете там на майка ти, баща ти да ти помогнат, где да знам." То и тъй стана, защото 4-ти, 5-ти клас аз взех тука, в различни гимназии, където определи Министерството за частни ученици, а там 6-ти клас трябва да се явя, учих немски език с Аня, сестрата на Паша. Тук е интересен случая, много- хубаво се представих. И се явявам там, но отидох при моите роднини, където съм родена - никой не ме иска. „Не, не може да те приемем, вчера идва полиция тука, търси, кърти первазите на прозорците, за да търси какво си донесла.'' Там, вярно е, че ходих при разни комунисти, слушахме радио, това, онова, колкото да не късам връзката, но това съм правила. Всъщност аз много неща не съм правила там. Гледах си по-добре да уча уроците, но леля Василиса ме прие. Катя Велева, тази по математика и Митко Грива по 500 лева ми дадоха, което нищо не беше. 800 лева беше кило масло тогава. Но леля Василиса се съгласи за тия 1000 лева за един месец да ме гледа да си взема изпитите, нали, колкото стоя там при нея. На един мангал съм се греяла, над един кьошк отдолу духа, това бяха условията, но аз бях доволна, защото все пак съм под покрив, и бях доволна от друго, защото женски манастир, те имат, мандала се казва, така железа грамадни и мъж не може да влезе. Ех, един поп беше разковал един пармак, влизаше при една калугерка, ама въобще полиция това да влезе - мъж нощно време не се позволява. И тя понеже беше клисарица, тази на баба ми приятелката. Вергилий Кръстев (В.К.): Как се казваше манастирът? М.Г.: „Света Богородица" - метох. „Метох" му казват. Той е единствен в Самоков - женски манастир и аз там намерих убежище. Аз отидох при други. А на моята преродена сестра там приятелки, които като идваха в София, спяха при мене и майка им ми е била учителка в първо отделение. Но сега майка им казала: „Аз такива въшкари не ги ща." - Бедни сме, с други думи. „Ама, мамо ма, аз съм спала там при Милка, там на Изгрева като съм ходила." - „Не, не, не искам, не искам." А пък аз като малка й виках на нея „мамо", защото приличаше на майка ми. Така отряза. Но както и да е, те ме изгониха и нашите не ме приеха, никой не ме прие. В.К.: А тази Василица каква беше, роднина или не? М.Г.: Никаква. Приятелка на баба ми. Като такава религиозна. Уговорихме се, но с тия 1000 лева ме прие, нали така. Ядяхме крушеница, това-онова, малко сиренце, караше се сиромашлък. Нямаше как - мизерия. И изкарах там и тогава, и мисълта ми беше да пиша на Учителя чрез брат Боев. Изкарах изпитите, имах поправителни два, взех поправителните и без поправителни изкарах и отивам долу на пощата, взимам една картичка и пиша на брат Боев до Мърчаево: „Брат Боев, кажи на Учителя, че без поправителни си взех изпитите и с по-високи бележки, отколкото в София." Щото аз взимах по два класа на година - пролет, есен, и така завърших за две години и половина. В.К.: Гимназия. М.Г.: Гимназия. Това беше, когато в осми клас е по старому. В смисъл 12-ти клас от гимназията, защото тогава бяха 12 класа. Явявам се пак така, но бях с една розова рокля, нова и с нея ходих даже на Мусала, па ме валя един сняг, и се разперваше по снега като чадър. С тази същата рокля се явявам на изпит, но един ми беше взел мерника, тоз по немския език, Иванов ли се казваше, какъв. Той знаеше, че аз съм дъщеря на убит комунист и още не беше дошъл 9.09.1944 г., когато се явявах, и искаше да ме скъса, но една Солева, която е била партизанка в тези югославянците разбра, че съм била по затворите и беше в комисията. Щото на частните ученици най-големите класове са отпред, после другите по-малките назад, назад, назад. И той дава темата най-напред, мисля „Писмото на Шопен до майка си" или нещо такова беше на немски език да се напише, пък Аня ме държеше изкъсо, наизуст да научавам това и да ги пиша на лист. Добре, ама аз като си имах разните листчета развити така, викам трябва да съм хептен будала да не го препиша, защото той като отиде нататък. Късо произведение, аз го преписвам точки и запетаи. Ехе, и Солева ме видя, тази, която ми е близка и казва: „Какво правиш?" Викам: „Преписвам." - Извади познатите думи за непознати, ми каза тя, от речника", щото имахме право това да правим и аз извадих познати думи за непознати и когато той се върна оттам, аз вече бях готова, а бяхме четири души само за осми клас. Казвам: „Аз съм готова." - „Е, как така бърже?" А пък аз будала казах: „Ами аз го знаех." Значи случайно знаех. Той каза: „Ще видим на устния." И така ядосан много и аз си излязох. Добре, ама на устния взе да ми дава да чета стих „готиш", което аз не съм учила, „готиш". И той вика: „Ето, видите ли, че са случайни знания?" Но Солева му каза: „Вие на тая отлична работа не може да пишете и четири, виждате ли?" Но той писа четири и две ми писа, та изкарах тройка тогава просто да не ме скъса само. И така, а след това когато се явявам вече на матурата, вече е след 9 септември 1944 година. Учителят пак там ме праща да ида да държа матура, а вече по радиото съобщават за Лулчев как го съдят и аз слушам това, защото радиото работи в един фотограф, където трябва да си направя снимка. И така ми е неприятно, че слушам това и едновременно снимка трябва да правя. И тогава се явявам пак на немски и той казва: „Идете кажете на вашите." Пък той сега ме подпомага, нали. „Идете кажете ето на, пускам ви, пускам ви." Ха-ха-ха. В.К.: На комунистите. Ха-ха-ха. М.Г.: Но там тогава пролетта изживях, как да кажа, един инцидент. 8-ми клас като вземам, хвърча вече, че съм взела 8-ми клас, и пиша на брат Боев: „Брат Боев, кажете на Учителя. Аз вземах без никакви поправителни изпити все по-високо и по-високо на градация така де, изпитите. И аз като взема матура и ще дойда веднага." Казал е брат Боев, разбира се, това нещо на Учителя. В.К.: На Учителя. М.Г.: Но там изведнъж на будката един от полицията се завъртя около мен. „Елате с мене!" - „Ха сега", рекох. Пуснах писмото. „Елате с мене, вие сте ни непозната личност." А аз носех латински речник голям, тогава имах точно латински, учеше се религия - Библията Паша ми беше дала и тя вътре - чантата издута такава, не помня какво още имаше. Алгебра ли беше, какво беше, не си спомням. „Елате с нас" и ме завежда в управлението и там в управлението се намира майката на тая Беба, която не искаше да ме приеме да спя. И казвам: .Ето, госпожата ме познава." - „Не, не я познавам", каза. Обаче вътре в Библията снимката на Учителя. Това два пъти ми се случи и по немски в университета. Снимката на Учителя и като отваря той да види какво има в книгата и вика: „А, това Дънов ли е, ма?" Викам: „Да." - „Ами ти дъновистка ли си, ма?" Викам: „Да." - „Е, къде живееш?" - „У бабите, казвам, у метоха." - „Ха, ами как са те приели те дъновистка, бе?" - „Е, па, рекох, идете им кажете, та да ме изгонят." В.К.: Ха-ха-ха. М.Г.: Аз добих кураж, нали и това беше. И така се размина, и ме пуснаха, и аз си отидох. И веднага след обяд аз да ме няма, скрих се, разбира се, изпитите бяха взети. В.К.: Това е 8-ми клас, последният клас. М.Г.: Последният клас от гимназията. В.К.: От гимназията. Казахте и друг път в Библията със снимка когато сте били. М.Г.: А, тогава, в университета. В.К.: Да. М.Г.: В университета при тоя Гълъбов. Отивам. Ама аз там вече съзнателно турих снимката на Учителя, защото си спомних за тоя случай и там трябваше някаква неорганична технология на немски език, която една дума, е, едно изречение и половина - една дума, такова нещо беше и той вика: „Мари Милке, защо не си вземала учебника от гимназията, ами си се хванала с това." - „Ами професор Гълъбов, аз не знаех, че трябва учебника от гимназията." А ме подготвяше Борис хаджи Спиров, дъщерята, която беше инженер химик, завършила в Австрия, в Грац мисля. „И не знаех, затова съм вземала." Е, и бях почнала да науча от нов ред малко да прочета от друг нов ред малко, колкото да е за превод. И това. Е-е-е, хайде, завързах тройката там и излязох. Но снимката, той отвори и каза: „А-а-а- а, Дънов тука. Значи ти си дъновистка, a?" В.К.: Ха-ха-ха. М.Г.: Викам: „Ами такава съм." - „Не е лошо, не е лошо, не е лошо", вика. Ха-ха-ха. Не е лошо, не лошо и така мина, нали. А като отвори той и видя снимката, викам Учителя на помощ. Ха-ха-ха. Това беше и при единия, и при другия случай. Та така. В.К.: За Мърчаево. М.Г.: За Мърчаево. Един ден Учителят ни води на един извор и казва, че водата е много радиоактивна тука и който иска, може и да се къпе, и един ден ще станат бани тук. И действително станаха там в това село. В.К.: Рударци. М.Г.: Рударци. Да, станаха бани, каптираха тая вода и т.н. Тогава, то едно шопало беше такова. Баня. Стои горе един мъж и съобщава: „Банята сега е женска. Стойте там." На мъжете, които идват там. После банята е мъжка и т.н. На това шопалото беше, топъл извор беше. Аз даже съм водила и моя роднина там, нали за да може да се къпе, па дали й помогна, не знам. Та така ни каза Учителят, оттам си наливахме вода и за пиене. Ходили сме на тоя извор. Едно съжалявам, че не можах да отида на Острец, а съм спала там в стаята срещу Учителя като трапезария ли беше на земята, ние всички на земята спяхме. Спала съм и в плевнята долу, за да мога да присъствувам на беседи, на пода съм спала. В.К.: В плевнята на Темелко. М.Г.: На Темелко, да. В.К.: Къде и как се подслоняваха толкова много хора, много хора. М.Г.: Ами много. Кой къде намери. Кой къде намери, нали. Някои може да си имаха, палатки, не помня, но аз така гледах между другото. Гледах да изпълнявам такива домакински работи, това-онова, за да спечеля умилението на хората да ме приемат, да преспя, да бъда близо до Учителя, нали. Това беше така. Истината е, че аз много ценях Учителя, но и това искам да кажа. Но не знаех какво да искам.

19. БОМБАРДИРОВКИТЕ Милка Говедева (М.Г.): А един път, когато бях в Мърчаево, минаваха самолети. И някой каза: „За бомбардиране." - „Но те вече отиват към Румъния, към Румъния." Аз в ужас изпаднах, защото там е леля ми, нали, как ще бъде това. А в тоя момент Учителят излезе, погледна ги така, от небето и; „Нищо, каза, там трябва, трябва." Мен ми стана така мъчно, защото леля ми е там, нали, вярно, те там пушат, пият. Румънците са такива, религиозни, но същевременно излиза от черквата и пали цигарата, било жена, било мъж. И аз много пъти съм ги питала: „Бе как така съчетавате тия двете, влизате вътре, молите се, кланяте се, целувате икони, а после с цигара." - „А, цигарата си е цигара, пък това си е църква." Въобще. И затуй може би Учителят казва „Там трябва", не знам защо. Щото и леля ми беше пушачка. „Там трябва." И аз тогава много сърцераздирателно се молих. И наистина тогава не, но на 6 май 1944 г. бях в Самоков, тогава е паднала бомбата при леля ми, но аз бях в метоха и в метоха има половин метър ключ от вратата към калугерките, не официалната. И аз викам на клисарицата, при която бях: „Моля ти се, лельо Василице, дай ми ключа да вляза вътре да се помоля, че пак хвърчат аеропланите." Ама така света Богородица е черквата там, просто коленичих, викам: „Запази танти, запази танти, Господи." И пада бомба в Букурещ, в целия квартал точно там, при леля ми, на къщата на леля ми и я разделя на две. И тя в последния момент отива в другата страна в мазето. Цялата тая къща се е разрушила и свако ми не е бил там, тя е била сама. Спасила се е. След това на не знам коя бомбардировка пак бях там, защото само тия две бомбардировки бях там, през цялото време бях на Изгрева. И ще кажа и за другите два. И тогава се сетих за сестра ми. „А, казва, над София са." Викам: „Ох, Вера" - това е сестра ми. Пак влязох в черквата, пак коленичих, пак се молих и действително един самолет, който е вървял с картечница, стрелял е, просто е искал ту тук, ту там да я улучи. И тя казваше: „Падаха пред мен, зад мен, около мен, но мен не ме улучиха." Искам да кажа, че Бог помага в такъв сърцераздирателен момент, когато се молиш за някого. Това беше с бомбардировките. Имам други един случай, който така за Мърчаево. Лулчев беше отишъл там, имаше едно младо момиче, силно влюбено в него и то живееше в една къща на Изгрева. Щото на Изгрева бомби не паднаха, около Изгрева. Намериха после на самолета свален една военна карта и на нея очертана една елипса, където ограждат в София, в тая елипса пишело „Духовно общество". На този самолет, който са го свалили, намериха военна карта, т.е. Изгрева. И там не, но гората беше осеяна с бомби навсякъде. Само накрая, забравих сега в момента как се казва тая сестра с влюбеното момиче, на нейната къща падна тази бомба. Вергилий Кръстев (В.К.): Сега не можах да разбере за елипсата и за самолета. М.Г.: Свалят самолета и в самолета има карта на София. И в тая карта има със синя дъга очертана една елипса и то на целия Изгрев. В.К.: А, на самата карта. М.Г.: На самата карта и пише „Духовно общество." И значи в него да не се бие, да не се хвърлят бомби. В.К.: Значи те са знаели, че това е Духовно общество, на Изгрева. М.Г.: Да не се бомбардира. В.К.: А-а-а. М.Г.: Духовно общество. Защото когато при една бомбардировка страшна беше, изхвръкнаха черчеветата от трапезарията със стъклата. В.К.: На Изгрева? М.Г.: На Изгрева. Ние всички бяхме в трапезарията и се молехме сърцераздирателно и когато дойдоха тези от гражданската отбрана да ни видят... А долу Виларов имаше една фабрика, бяха направили такива входове, скривалища. Там идваше Евдокия да се крие, принцесата. А ние стояхме в тази столова, дето два сантиметра дъски са отгоре. И идват от правителството там и казаха: „Ами, кай, то е два сантиметра дъски." А един бръснарин им отговори и казва: „Ама има хиляда метра вяра отгоре, над този който са, 1000 метра вяра има, затова при нас бомба не падна." В.К.: А Учителят къде беше по това време? М.Г.: В това време Учителят беше, един път беше в Симеоново при една, един или два пъти. Тогава Той каза: „Те не гонят вас, те гонят мене." Каза за бомбите. „Какво ще вземат от вас? Те гонят мене." А много пъти преди да отиде на Мърчаево, то Учителят винаги тръгваше пеш за Симеоново. Нямаше тогава рейс, тръгваше се, пеш се ходеше на планината от Изгрева. Преди да почнат бомбардировките, Учителят тръгваше с една малка група нагоре. И тогава така казваше: „Те не гонят вас, те гонят мене." А, спомням си една бомбардировка. А, та исках да кажа за тази, която падна бомбата там, върху къщата, а тя е накрая до линията близо, на тая сестра мъжът й беше офицер, ако не се лъжа. Това момиче, влюбено в този Лулчев, живееше там, а Йордан, шофьорът пък влюбен в нея. Не, Йордан ли беше или този Стоянчо, имаше един дърводелец. Той пък беше влюбен в нея. И викаше: „Ела бе, недей там остава, ела. ще падне някоя бомба." - „Не, тука ще си седя, и да ме убият, тука ще седя." И единствена тя беше убита с бомбата, която падна върху къщата им. Главата й беше отрязана от тая бомбардировка. За какво умря, защо, не знам. Каква жертва стана тя? В.К.: Тя беше извън Изгрева? М.Г.: Тя бе долу към Изгрева, ама така малко встрани. Да, може да се каже, че бе вън така от очертанието на елипсата от военната карта. Ние й викахме там циганската махала, нали, надолу към това, забравих как се казваше тая сестра. Тя не беше там. Беше само ей тази. Та това бяха тези, които бяха пострадали. В.К.: А други? М.Г.: А иначе... А, и на този каруцаря Иван, в двора му падна една бомба, дупка изрови така, нали? Той малко търговец падаше, както и да е. Други бомбардировки бяха из гората. И много интересни случаи имаше. Например железничарката Еленка Стоева. Има една железничарка. Мъжът й железничар беше - Стефан. Детето им беше малко. Тя му захлюпила една тенджера на главата, те и комични случаи имаше, тя си турила една тепсия, имаше един певец там, и той си турил един леген и бягат по тоя начин в гората. На една от бомбардировките аз с Митко Грива, имаше купа сено на поляната, където играехме Паневритмия и Митко ми вика: „Къде ще ходим там, нали от шрапнели трябва да се пазим, ела в сеното да се бутнем - ти от единия край, аз от другия край." И наистина така бумнахме се в сеното да се пазим от шрапнели. Ама то вън от тази линия начертана на картата такива парчета, грамадни парчета хвърчаха. На големия салон едно малко стъкло се счупи. Когато Учителят дойде, Той каза нещо. А понеже ние като се молехме имаше една сестра, забравих как се казваше тя - Веса, Веса. Веса от Бургас ли беше, една висока, стройна. В.К.: Козарева. М.Г.: Козарева. Веса Козарева и тя, тя искаше все да ръководи, все тя. Пък не знам кой се опитваше, пък най-после и аз се опитах, че 91 псалом почнах да чета за всичките по един път, нали и не мога да спра, така карам. И каза Учителят: „Прозорците се счупиха, защото нямаше хармония в молещите се сестри." Това го каза. Причината сме ние де, защото нямаше хармония в нас. Карахме се кой да води, дето се вика, затова се счупили стъклата. Това беше за бомбардировките. И после една бомбардировка беше така. Имаше сестрински стаи. Имаше едни стаи към брат Боев и едни отсам, където аз живеех до Капитанов. И някои сестри. Една от сестрите, зет й беше след 9.09.1944 г. такъв, как се казва, от милицията, важен де, на София комендант - зетят, но тя си бе сестра, забравих как се казва, та тя беше там в сестринските стаи. И като почнаха да хвърчат бомбите, те правят фиу-у-у, не знаеш къде ще падне, нали, виждаш го че лети, ама не знаеш накъде ще падне. И тя почна да пее „Богородице, радуй ся". А бяха ме помолили да се грижа за нея, да я доведа в салона, там, където всичките се молят. Но в тоя момент почнаха да хвърчат тия бомби, и аз останах при нея, не можех вече да мина пътя, нали, бомби хвърчат. Не че не можех, ама за нея, с нея не можех. Там беше и сестрата, която беше дала квартира на Учителя на 66 - Гумнерова. В.К.: А, Гумнерова, Гина Гумнерова. М.Г.: Гина. Учителят за нея, така й казваше: „Ще носиш вода от чешмата!" Но те не можеха ръцете й да държат и й бяха турили на врата две малки стомнички, та тя отиваше да ги налива и през врата се овесили, така едната отсам, едната отсам, през раменете, и така наливаше тя вода, за да изпълни това, което е казал Учителят. А едва вървеше. Та и тя беше там. Та една от бомбардировките аз прекарах с тия две сестри там в сестринските стаи. Аз искам друг случай да кажа по това. Един ден с Учителя сме. Заваля дъжд. И там има малък навес, преди да се влезе в тия сестрински стаи и се събрахме една групичка около Учителя и питаме. Аз съм застанала ей по-назад, защото нали съм комунистка, де да знам, може да не ме искат мене и питат Учителя: „Учителю, какво значи мойта буква, с която почва името ми?" Аз не ги помня колко бяха, но 7-8 така да сме били. Накрая се осмелих и аз да попитам, какво значи моята буква „М". Те питат за тая буква, за оная буква, най-после се престраших да питам и аз. „Абе, казвам, Учителю, ами буквата „М" какво значи?" - „Буквата „М" значи човек, който се интересува и това, което е най-горе, и това, което е най-долу. Но добре, че свършва горе". Щото нали тя е така направена, три върха. - „Добре, че свършва горе." В.К.: Ха-ха-ха. М.Г.: Ха-ха. Добре, че свършва горе. В.К.: Виж как Учителят за всеки един човек точно говори. М.Г.: И вярно е това, че аз съм се интересувала и това, което е горе, и което е долу. В.К.: За друг човек би дал друго тълкувание, но за вас точно, каквато ви е програмата на живота. М.Г.: Добре, че свършва горе. Те го питаха и за други неща, но аз не мога да си спомня сега какво беше, но това ми направи впечатление - за буквите. В.К.: Сега за другите бомбардировки. Първата бомбардировка, тя най-голямата е била, на 10 януари. М.Г.: Най-голямата бомбардировка, аз бях в къщи и си спомням Капитанов и жена му бяха живи, и понеже те през нощта от самолетите пускаха осветителни тела, аз мислех, че това всичкото е бомби. За момент акълът ми щеше да фръкне, просто за миг, защото се уплаших. Пада това към земята и мисля, че това е бомби, и те почват тъ-тъ-тъ-тъ, падат така нали навсякъде и аз викам, какъв е тоя тътнеж, а то бомбардировка било. А напускали в същото време тия осветителни тела и в това време слиза Капитанова с Капитанов, те мислят, че като съм аз в сутерена, по ще се спасят: „Милке, отваряй." Отваряй, то какво, с крак да ритнеш вратата се отваря и влязоха при мене. „Боже какво ще стане, Боже, какво ще стане?" Това беше голямата бомбардировка на 10 януари 1944 година и през нощта, а и през деня имаше още една. Тогава дойдоха Янка Попова, тази лекарката с майка си. Те често ми гостуваха, защото аз имах тогава спалня от развода и спяха при мене. И за беседи, и т.н. Даже сестра Паша имаше такава приказка и казваше: „Милка има голямо легло, идете при нея. Може да се спи там, за, да речем когато идвате сряда за беседа, да не идват чак отдолу, от града през нощта за 5 часа сутринта." Другите бомбардировки, двете изкарах в Самоков, останалите всичките бях на Изгрева, нито една не съм спестила. А една бомбардировка се случи в града. Катя Велева ми предаваше по математика. Тя се ожени за роднината на Учителя, брат Каишев, Колю Каишев. Тя късно се ожени, може би беше към 60 години тя, пък и той толкова да беше. Не си спомням. Та бях у тях на урок по математика. Паша ме беше пратила и бомбардировките почват вече. И застанахме долу и сега каквото стане, нали, затова е тая бомбардировка. В.К.: По каква линия е роднина Колю Каишев? По чия линия е роднина на Учителя? М.Г.: Мика Каишева и Колю Каишев са брат и сестра, а аз не знам точно по каква линия е роднина, но знам, че са роднини, нали. Сега тука му е мястото да кажа, че когато раздаваха багажа на Учителя, някои го купуваха, някои го взимаха, слава Богу, че на мене ми дадоха една крушка червена, ама тя така ми я даде тази сестра, и с ръкавелите на Учителя. Аз нямам багаж при мене си, нали. Паша ми е дала един стол от Учителя от „Опълченска" 66, който е горе на вилата и една етажерка такава, която е била също на Учителя, Паша ми ги е дала двете. А имам и леглото, на което е починал Учителят. То беше при Катя Зяпкова, спали кой знае какви, аз не съм и седнала даже. Занесох го горе. В.К.: То е кушетка. М.Г.: Една кушетка, кушетка, после било при Йоанна, после не им трябвало, изхвърлили го и аз викам: „О, от Учителя всичко ми е свято. Дайте ми го." Дадоха ми го, без да ми дадат възглавницата, разбира се. Е, когато се прави музей, нали, ако дойде това време. А докато съм жива аз, няма да дам нито стола, нито това, което Паша ми е дала. В.К.: Ясно. М.Г.: Защото аз не им вярвам за това. В.К.: Ясно. М.Г.: Та Мика Каишева взема библиотеката и книгите на Учителя. В.К.: Ясно, ясно. М.Г.: Вземаха много, даже и моите книги от Учителя, които аз бях дала на Паша. Аз искам тоя случай да го кажа. Не за друго. Аз имах всички беседи, понеже бях помощник на Милка в Библиотеката. В.К.: Коя? М.Г.: Аламанчева. И имах, даже някои се повтаряха единични, на много млади братя съм давала. В това число съм давала и на Флорушки, но баща му ги изгори. А пък искам да кажа и за, връщам се малко назад, за Симеон Арнаудов - Дякона. Той имаше извънредно много литература - наша пълна и се скарали за нещо, не помня какво беше със себе си ли, с духовете ли, какво ли, и взема, че изгори всичката литература на Учителя и след това момчето му се разболя. Те казват, че е по друг случай, но коя е причината, не знам. Но книгите на Учителя е много опасно да се горят, много. Ето на моя Стефан, той ми е втори другар, той - първата му жена е изгорила неговите книги. В.К.: На кого? М.Г.: На Стефан от Учителя. Учителят на него казваше „Белият партизанин". Защо? Защото е стрелял във въздуха. Не е искал да убива. За това нещо го изключиха от Партията и не му дадоха, докато беше жив, нали. Ех, след това го реабилитираха. Тя, дъщеря му повдигна тоя въпрос. Синът му, той почина. Повдигна го, за да им дадат апартамент, не заради друго. За това. Та така. Аз се отплеснах малко. Какво трябваше още? В.К.: Говорим за случаите, когато изгарят беседи на Учителя и после трябва да платят, да си платят. За тия неща говорим. М.Г.: Е, трябва да си платят, да.

18. НА РАЗСИП ЛУНА Милка Говедева (М.Г.): Една заран, рано станах, мисля че беше на 22 юни, когато почна войната и Учителят беше много, много умислен. Той слезе с пелерина една така - червеникава, керемидена такава и много умислен. И там бяха Неделчо Попов и Методий Константинов, не знам дали имаше и някой друг. Ама така с възторг, те понеже бяха за хитлеристите, склонни към това и казаха: „Учителю, днес германците навлезнаха на 22 километра в Русия." И така с възторг. Аз стоя отзад и ми е мъчно, мъчно, а Учителят казва: „Тука те сбъркаха." После какво добави Той? „Тука те сбъркаха." Но важното, което каза Той не мога да си спомня, но каза: „Да, само че на разсип луна!" А понеже те са астролози, знаят какво значи разсип на луна, че ще се разсипе, ще загубят войната. А искам тука да добавя и случката с мойта леля и с братовчедка ми, която беше дошла от Германия. На една нейна годишнина леля направила голяма торта и ще пътува, понеже братовчедка ми казваше, че ще заминава и за Америка и т.н. от Германия, леля ми направила торта с параход отгоре и как тя със свако ми ще пътува и т.н. Курбан някакъв беше за братовчедка ми. И в това време аз влизам. Казва: „Аз тебе не съм те канила, за какво идваш?" Но мене ми е мъка. Пък аз казвам: „Мене ми е мъчно, лельо, за руснаците. Аз знам, че Учителят държи на руснаците." А леля ми отговаря: „А, да, ти не чу ли в беседата какво каза - Хитлер е бич в ръката на Бога. Значи Той, Учителят, явно каза, че ги обича." Пък аз казвам: „Аз не Го разбрах така. Може да е бич, защото не са религиозни, ама не съм го разбрала, че демек ще ги помете." А тогава леля ми беше поканила германци, туй, онуй. Аз бях много, много недоволна от това нещо. И почнахме да спорим с братовчедка ми и тя каза: „И все пак Хитлер ще победи." - „Руснаците ще победят." Става и ми отваря вратата. Вика: „Вън, Хитлер ще победи!" - „Аз си отивам, но ще знаеш, че руснаците ще победят." И тъй стана, нали. Та тая реплика имахме тогава в началото на войната. Откъде бяха научили за Учителя не знам, но дойдоха немци на Изгрева и искаха среща с Учителя. Учителят ги прие, а Боян Боев е преводач, нали, той е следвал в Мюнхен на млади години. Задават му въпрос, дали ще успеят германците във войната с руснаците. Пък Учителят им казва: „Тук вие сбъркахте с Русия. Не трябваше да се захващате с нея. Ще я загубите." Те бяха изненадани, но понеже бяха тогава с голямо самочувствие, казаха: „Ние на пророци не вярваме." А Учителят им каза: „Тогава защо сте дошли да ме питате?" А накрая всички провериха думите на Учителя. Германия капитулира на 9 май 1945 година. Загуби войната с Русия. Друго. Тук беше така. Беше дошъл арфистът, как се казваше, Асен Арнаудов. Никой не можеше да го заведе при Учителя. А преди това аз отидох с брат Боев - искам и тоя случай да кажа. Отивах с брат Боев, заедно пътувахме за Мърчаево. И брат Боев ми разправя, че Учителят казал, че в бъдеще ще имаме самолети за Братството, ще ходим там. Ще взимаме закуската на Рила, обеда на Пирин, не знам си къде вечерята и т.н. Казвам: „Брат Боев, и аз ще бъда авиаторът", нали, защото стара мечта. - „А-а, каза, всеки ще си има свой, Учителят казал, всеки ще си има свой аероплан, с който ще може да лети. Ще има и общи, но всеки ще си има и свой аероплан, с който ще може да лети." Тогава той това ми го каза. И по-късно брат Боев остана при Учителя в Мърчаево, а аз и за Мърчаево ще кажа. Аз се върнах тука, защото нали при Паша. Паша беше отишла някъде, ама уроците ми трябваха, нали бях частна ученичка при тях. Тя ми пишеше Паша оттам, от където беше отишла по химия това, това, тоя урок - преглеждай. Но сега аз като съм на Изгрева, дойде Асен Арнаудов, и няма кой да го води при Учителя. Той елегантен, а, изтукан дето викат. Изтукан отгоре до долу и казват му: „Една сестра ще отива. Ако искате с нея." Той ме изгледа отгоре до долу, аз бях много просто облечена така, но няма с кого. С мене трябва да върви, аз да го водя. И тръгнахме. Просто, ако случайно се допрях до него, той така правеше... Сакън да не се оцапа, да нямам допир до него. Изтърсваше си дрехите. Ама аз, не че нарочно, просто с хората се блъскахме, с които там пътувахме. И тръгнахме много малко. Той почти мълчеше. Вергилий Кръстев (В.К.): Пеша ли отидохте? М.Г.: Не, не, рейс имаше, а после от Владая пеша. В.К.: Рейс до къде? М.Г.: До Владая. А от Владая нататък нямаше рейс, пеш се ходеше, нали? Аз го разпитвах така за Германия. Той мълчеше, мънкаше, мънкаше, просто не говореше и видях, че не му е приятно и вървяхме, и мълчахме, и го заведох там при Темелко, където беше Учителят и там много интересно се получи. А там беше този Георги Йорданов, той още не беше женен. И той се представи на Учителя, както и да е. Учителят го прие много хубаво в стаичката, която имаше там, така. После изведнъж Учителят излезе, не знам по какъв повод. За мене беше без повод. „Казах, вие двамата вървете заедно." - На мене и на Георги Йорданов. Ние сме два остри камъка с него, щото и той един от командажиите, а пък и аз не търпя някой да ми се налага. И не помня какво искаше да каже Учителят с това. Но разбира се, ние не тръгнахме заедно, нали. Всеки си отиде по пътя. Аз де да зная, че това ми е истинският път. Той не знам какво си помисли и така. Но дали за връщане от Мърчаево до София беше само, дали изобщо за живота беше това, нито той го разбра, нито аз го разбрах. В.К.: Нито пък питахте. М.Г.: Нито пък питахме. Защо не питахме? Нали. А в Мърчаево, там в стаята, в която беше, понякой път Учителят като излизаше, ние влизахме да се молим. В.К.: В Неговата стаичка. М.Г.: Това беше като светая светих. Както и тука сме правили на Изгрева на известен празник, не помня на събора ли, но на голям празник. Учителят казваше... Оставяше ни стаята да се качим, събувахме се, разбира се, и да се помолим. Ние се събувахме и долу в кабинета Му, когато влизахме при Него, за да искаме разговор, нали. Пак се събувахме. Но и там се събувахме горе, помолвахме се и това продължи и по-късно. Това продължи и след Учителя, така, пак на известен ден се качвахме горе и се молехме по двама, кой как си хармонизира, с когото си хармонизира... Защото по един, много народ е, невъзможно е, нали. И така. Аз искам и туй да кажа: Учителят имаше племенница - Чакалова се казваше, забравих й малкото име. А тя беше женена за този Чакалов, военен един. В.К.: Да. Тя е на неговата сестра дъщеря - племенница. М.Г.: Тя все ми викаше - приятелката ми, приятелката ми. А има разлика в годините - тридесет. Ха-ха, но тъй ме правеше тя - приятелка и аз затуй свикнах по неин маниер с млади хора когато се срещна, да ги имам като приятелки, а не като да ми викат лелка или не знам какво, макар че съм де, така на възраст. И така аз често ходех, тя живееше до Веса Несторова там и когато Учителят си замина, не помня кой номер беше, мъжът й беше вече починал и тя казваше, но преди това тя идваше на Изгрева де, после ще кажа. Тя казваше: „Виж какво, нали разделиха на Учителя нещата. И тя имаше там някакъв дял. Тя ми даде ръкавели от Учителя, нали. Косъмчета има от Учителя, после тази на доктора този конския как се казваше, доктор Жеков, такива нокти нещо беше ми дал от Учителя, но тях ги загубих, останаха няколко косъмчета. Аз много раздавах косъмчета, а не трябваше. Защото на Учителя когато поисках косъмчета, в случай нали тогава за продажбата на каската, каза: „Ще ми го върнеш." В.К.: Кое? М.Г.: Видях едно косъмче на рамото на Учителя, когато отивах да си продавам сушоара, един, каска се казва на фризьорски език, нали. Той тогава ми каза, ний го записахме. Той тогава каза: „Добре, ама ще ми го върнеш." Пък аз казвам: „Ама за едно косъмче." Ама върнах му го, поиска си го обратно, тъй щото когато кой ми беше дал тези косъмчета не помня, имаше май от брадата, от мустаците ли, какво беше и така от косата. В.К.: И вие ги раздавахте. М.Г.: И аз ги раздавах и на младежи съм давала. В.К.: Говорихме за Чакалова. М.Г.: Тя почина на Изгрева. В.К.: Племенницата на Учителя. М.Г.: Племенницата на Учителя дойде в Аламанчеви и точно аз имах урок по млечна киселина и когато умира човек, нали, се сковава това и мускулатурата се чупи, и като отидох в стаята на тези, видях, че просто, тя беше така с вдигнати колена, аз исках да й ги спусна, щото как така, така ръцете исках да ги отпусна и се чу едно пращене, едно такова. Отивам при сестра Паша и казвам: „Сестра Паша, сестрата, забравих й името, Чакалова, почина и ти ми предаде тая лекция. Наистина пращяха й краката, когато исках да ги опъна." - „Е, това е, вика, Милке, млечната киселина, която се образува при смъртта на човека" - ми каза тя. Но аз там ходех често при нея, докато обслужвах за някои неща. Аз на Изгрева съм била като слугинче, доброволно, не защото някой не е искал, но защото нямах възможност да се прехранвам. На Аламанчеви съм пране прала, на тоя брат Димитрий Стоянов, дето ме проведе там да не се срещам с руснака. Спомням си, имам по органична химия упражнение, а тя баба Данка казваше така: „Ще ми измажеш стайчето." Така едно малко стайче беше. „Ще измиеш двата прозореца, ще ми измиеш дъските, ще ми опереш прането." Туй трябваше да го направя до обяд за една чорба, една гола чорба без мазнина, без нищо, с парченце хляб и да тичам през гората, факултета ми се намираше натам, до този Левски - паметника. В.К.: На ул. „Дунав". М.Г.: Да, на ул. „Дунав", за да мога да си направя упражнението или за лекции, какво е било.

17. КАРМАТА НА РАЗУЗНАВАЧИТЕ И ШПИОНИТЕ Милка Говедева (М.Г.): Един ден Учителят отива на зъболекар. Той си правеше зъбите изобщо при Халачева. Но един ден Халачева ми казва: „Днеска беше при мен Учителят и аз му казвам: „Учителю, другият живот не искам вече да бъда зъболекарка, защото причинявам болка на хората с машината, туй да вадя зъби." - „А, защо, другият живот зъбите ще се сеят както се сее житото и ще бъдат присаждани, както се присаждат на дърветата присадките. Няма да има болки за това нещо." И тя се е съгласила сигурно с това нещо, което той е казал. Това е, което знам. Като излязох от затвора, там в затвора бях в унижение, така, от външната страна. Този Стефчо, моя де, казал, че аз съм издавала всичко и голяма част от другарите не ми идваха на свиждане. „Тя е провокатор." Даже един път донесоха от помощна организация килоти. Ние сме пет, а те носят четири. „Ама защо?" - „Онази е агент провокатор. Няма, викат, за нея." За мен. А после се намесва Георги Димитров, че аз имам най-добро държание, за което пък ме поздравяват, та така. И в студентството се случи същото нещо. Но то е друг въпрос. И сега, като излязох от затвора вече, някои ме мразеха, някои така проявяваха интерес към мене, защото конспирация на ЦК. Беше това голяма конспирация. Залепна за мене един бръснарин. Но той смятал, че съм чиста, невинна жена, после други ми казаха, че той казал, той не би се оженил за мен, такава, която по затворите е била. Щото той е македонец. Но той ми бил направил чест, че се оженил. Така ли, викам, пък аз не съм знаела това, ако съм знаела, нямаше да му правя тая чест, да се оженя за него. Така година и осем месеца аз не можах да се разбера с него. Вергилий Кръстев (В.К.): Бяхте се оженили. М.Г.: Бяхме се оженили. Защо? И на развода Рада Тодорова ми беше свидетелка. Той ме обвини, че съм дъновистка, пред поповете. Понеже ние по попове се женихме тогава. Тогава беше църковен брак с попове, нямаше граждански брак, а поповете пък гонеха Учителя. Имам аз една книжка за Учителя, как го гонят поповете. И тогава - за пет минути разводът. Но преди развода аз отивам при Учителя с Веса Несторова. В деня, в който ще се развеждам. Отивам и се качвам по стълбите и казвам: „Учителю, днеска ми е разводът. Веса ме праща, че щели сте да ми помогнете нещо." - „Ще го приемеш, както дойде!" Пък аз казвам: „Ама аз искам да се разведа, искам да се разведа." - „Ще го приемеш, както дойде!" А то за пет минути ни разведоха. Той каза: „Ами тя има леля дъновистка, явно е, че ние с нея в едно гърне не можем да пърдим. Тя тъй се била изразила и щом е така, няма какво да живеем заедно." - „А така ли, тя е дъновистка?" Аз изложих пък, че тия отношения с мъжете не ми са приятни. А те: „Как?" Те едни мръсни попове. ,Да, не ми са приятни тия отношения с мъж и затова не искам да имам връзка с него." И така за пет минути ме разведоха в моя вина, че съм дъновистка. Че ако втори път реша да се женя, трябва да им пратя триста лева на поповете, за да се оженя. Но вторият път с моя другар не стигна до поповете. Друг интересен случай. И после, защо да не кажа истината. Една сестра дойде да спасява мъжа си. Така, както дойде на Изгрева да спасява мъжа си, генерал Заимов, тоя, гдето с Паша живееше там Заимов. Генерал Заимов. Жената дойде, аз бях при Паша на урок, дойде и иска да иде при Учителя да го спасява. Ама каза Учителят, че не може да го спасява, не че не може, може, но той трябва да си плати кармата. Той е убивал, той е предавал, да. Същото нещо се случи и тука. В.К.: Нещо точно за генерал Заимов, нещо точно как стои въпросът? М.Г.: Въпросът. Той искаше, дойдоха жена му, за да го спаси. „Ама той нали е русофил, Учителю, защо не може да помогнеш и на моя мъж? Той за руснаците го е правил, каквото е правил." - „Да, ама той е убивал, нали?" Аз с Паша, които сме така разменяли. Паша не с мене, по-право със сестра си като говореше и аз бях там, па съм слушала, нали, но казва: „Може ли, казва за това се плаща." В.К.: То е било фактически на фронта, когато е бил генерал. М.Г.: Е, не знам кога е било и как е било и той е предавал, нали така, много хора и българския народ, и това са предатели. В.К.: Учителят казва, че най-страшно е за шпионите. М.Г.: За шпионите. А, и това искам да кажа. Един ден аз съм, долу сме при Учителя и аз вече работя с разузнаването, ама вече живея горе на Изгрева и Учителят казва: „Най-страшното нещо в невидимия свят, това са шпионите, най- лошо се наказват те." И аз отстъпвам две крачки назад. Това е страхотно наказание за шпионите и аз си рекох: Милке, вземи си бележка, нали за това. И тука по тоя повод казвам. Когато аз казах на Учителя за себе си: „Аз, Учителю, лев не съм взела." - „Ти добре, че лев не си взела." - ми каза той. „Ти добре, че лев не си взела." В.К.: Когато си работила в българо-съветското разузнаване. . М.Г.: „Ти добре, че лев не си взела." В.К.: Сега понеже ставаше дума за шпионите и ставаше въпрос за вашата работа в разузнаването, да приключим тоя въпрос. М.Г.: Добре. Един ден аз чакам да ми дойде часа да се срещна с този човек, който е от съветската легация, там на плажа „Мария Луиза", срещата беше кола ще ме чака. Но е рано и е зима, пролет, март месец, тъмно още. Чакам да се стъмни де, затова. Щото знам, че с дипломатическите коли вървят наши коли, полицейски. И Учителят вика: „Кой е долу?" Маргарита Мечева стоеше долу. „Кой е в салона?" - „Ами фризьорката, Учителю." - „И какво прави там?" - „Ами не знам, седи там." - „Кажете й да дойде." И аз се качвам горе. „Защо седите тука? Защо не си отидете?" - „Ами ще си отида", мънкам аз. - „Идете си, рекох, идете си." Аз слизам, без да му кажа нищо и пак влизам в салона тихичко, но Учителят пак излиза вън и казва: „Отиде ли си фризьорката?" - „А, не Учителю, пак е тука, в салона е." - „Кажете й да дойде." Мен сега малко неприятно ми стана. Па й викам: „Защо казваш, ма, че съм тук?" - „Е, как няма да кажа на Учителя?" - „Нали щяхте да си отидете, защо не си отивате?" Викам си, колко не знае той, че аз съм войник и не мога да не си изпълня. В.К.: Войник на Партията. М.Г.: Войник на Партията, нали. „Идете си, рекох, идете си." -„Ех, ще си отида", ама така някак-си с половинчато такова изказване и малко недоволна от това, че ме кара да си вървя, пък времето ми не е дошло за нелегалната среща, па вънка е студено да чакам. И пак слязох долу и пак влязох в салона. Но не се минаха 5-10 минути, и Учителят пак: „Отиде ли си фризьорката?" - „Не, Учителю, казахте й да си отиде, ама тя ето тука е на." Един вид нахална е, нали седи още тук. „Кажете й да се качи." Мене пък много неудобно ми стана. Викам, пък защо седя тука, да ида да бягам някъде другаде. Пък къде другаде на студено. И качвам се, ама така с наведена глава. „Какво ви задържа тука? Защо не си отивате?" - „Ммм, ще си отида - рекох - още малко, пък ще си отида." В.К.: Вие чакате. М.Г.: Аз чакам да ми дойде часа да отида на срещата. Рано е да отида на срещата, полиция може да ме види, туй, онуй. Защото аз като отида на среща и веднага в колата влизам и бягаме с колата. А така, къде? Да ме види някой да чакам встрани, не върви. „Ще си отида, викам, ще си отида!" Но в това време борба страшна в душата ми. Ама страшна. В ума и в душата. Ама какво да правя. От една страна не искам да лъжа Учителя, от друга страна не мога да Му кажа. Викам, Той е аполитичен, и затова нещо искам да ви разкажа. За това, за Тохачевски и пр. и за плаченето ми. И тогава минава брат Димитрий Стоянов с пелерина така и аз в тая си борба и мъка какво да правя? Казвам: „Как Учителят не разбира, че аз съм войник на тая Партия. Че не може да откажа, че трябва да ида." Трябваше да кажа дали в немските бараки има противоракетни снаряди. А оттам ми искаха да предам, освен в Плевен какви войски има, но и тука немците при Диана бад. А тука немците бяха на бараки, долу построили и ако се хвърлеше там от самолетите бомба в това, след моето донесение, това значи Изгревът да пострада, нали, което аз пък и не знаех какво да правя. Да кажа, да не кажа. В.К.: А бараките на немците къде бяха? М.Г.: Долу, където се слиза нанадолу, долу под гората. В.К.: Там до гарата. М.Г.: До гарата, да, там бяха бараките. А това значи Изгревът да отиде. И Боже мой, какво да правя, какво да правя и чудя се какво да правя. В това време Димитрий минава. Викам: „Брат Димитрий, моля ти се, ела да ме изпратиш." Учителят, това ми направи впечатление, дава ти свобода сам да потърсиш. Сам да се извадиш от това положение. Той може да ме извади, ама ти да поискаш, че тогава да ти помогне. „Брат Димитрий, моля ти се." Тогава нямаше трамвай, автобус. „Ела да ме изпратиш до трамвая." Учителят веднага се намеси и каза: „Брат, изпратете сестрата до трамвая!" - „Разбира се, Учителю, ще я изпратя." И слизам аз, ама така с мъка, ужас. Как аз може да не си изпълня задачата? Това е... Но аз имах и парола с него, ако случайно има опасност, как да постъпя. И той ме взима под ръка и тръгваме надолу. И му викам: „Брат Димитрий, ако искам нещо да те лъжа за физиологична нужда или за друго, не ме пускай. Учителят не дава, не ме питай защо." И точно на широката алея пред „Мария Луиза" виждам колата. Тя трябва да стои там най-много пет минути, не повече. Защото опасно, нали. И аз като видях колата, пощурях. „Пусни ме, брат Димитрий, та пусни ме " Той вика: „Милке, ти каза да не те пускам, че Учителят не давал." Какво сега? Боричка ме той и не ме пусна брат Димитрий, як е. Не ме пусна и аз се разплаках надолу, че не мога да изпълня задачата и тръгнахме надолу. Викам, аз ще се върна, мисля си на ума, ще се върнеш, но кого ще намериш? Тя колата вече я няма там. И така отмина. И после той, руснакът, дойде в една бръснарница на „Дондуков", където работех и аз трябваше да развея една кърпичка, че съм в опасност и така. Втората парола беше, аз трябваше да пратя един коняк в легацията, която аз не изпълних, нали, и така приключи с това, за да ми каже Магдалена Баръмова, сестрата на Георги Димитров: „Е, какво направи, нищо не направи." Но аз знаех за какво ми каза тия приказки, че демек не съм си изпълнила задачата. В.К.: А Учителят какво ти каза? М.Г.: По-късно, когато руснаците сами си убиха Тохачевски, Той каза в една беседа така: „Аз мога да спра войната с една дума, но те трябва да си научат урока!" Аз казвам: „Ама как, Учителю, вие сте русофил, Вие държите за тях, а пък ето милиони се избиват по фронтовете, не ви ли е жал?" Казва: „Да, ама те защо изгониха Господа от себе си? Той беше най- религиозният народ и те изгониха Господа. Защо си убиха най-добрите хора, като Тохачевски..." Викам, колко е аполитичен Учителят, си мисля аз. Той не знае ли, че Тохачевски предаде планове? За да се срещна с една жена, на която разправих тоя случай и тя да каже, че тя познава другите. И каза: „Да, Тохачевски е бил най-честният човек, въпреки че от миналата армия, но Сталин го убил. Те го наклеветили, защото не търпят честните хора." А-а, когато аз на един обед там присъствувам и пак казвам на Учителя: „Учителю, Вие може да спрете войната. Спрете я. Умират милиони хора." И се разплаках. И Олга, и другите казват: „Виж, Учителю, Милка плаче." - „Не, казва, тя не плаче. Тя полива онова хубавото, което ще дойде след войната там." Кой съм аз, да поливам онова, което ще дойде, не знам. В.К.: Вие казахте, че Учителят ви казал: „Добре, че не сте взели пари." М.Г.: А-а, и тогава аз Му казах: „Ама Учителю, аз за тоя случай не съм вземала нито един лев, казвам. Аз така безкористно." - „Добре, че не си взела лев! Че ако беше взела лев, лошо щеше да бъде за тебе. Добре, че не си взела лев!" Това ми каза тогава, когато ми предложиха. В.К.: То се плаща много скъпо. М.Г.: Да. А в бръснарницата когато дойде, той ми остави 5000 лева като бакшиш и чиракът вика: „А, г-це, какъв е този голям бакшиш?" Викам: „Бързай, той си забрави рестото. Бързай, дай ги на колата, че си забрави рестото." - „Но защо ми ги връщате, на вас ви трябват пари." Казвам: „ Аз не правя тук пари, аз също съм комунист. Ние нямаме партийни билети още, но аз съм честен комунист. Така беше баща ми, такава съм и аз. Ние работиме честно. Без пари, заради идеята."

16. ПОСЛЕДНИЯТ РАЗПИТ НА УЧИТЕЛЯ Милка Говедева (М.Г.): Един ден аз съм на урок при Паша, Учителят още беше жив и казва: „Елате, сестра, ще дам едни нови гимнастики, тези за Лъчите." Катя Грива беше, може би беше и Веса Несторова, Елена и десетина човека, ама кои... В това време Тамара една на Атанас, нали, чува че Учителят ме кани. „Учителю, да дойда и аз." Учителят мълчи. „Учителю, да дойда и аз." Учителят пак мълчи. „Учителю, нека да дойда и аз." - „Е, ела." Трябваше пет двойки нали да бъдем, за да даде гимнастиките и даде тия гимнастики. И сега аз твърдя и ще твърдя, докато съм жива, защото Учителят както ни ги показа, накрая има това. Нали така и това, така се прави. „Ние отидохме, вика Ина Дойнова, при леля Веса Несторова и леля Веса каза, че не се прави така трептене на китките." - „Как не бе, аз там бях, бе, Учителят дойде да ме покани." Бях на урок при Паша. Той не покани Паша, покани мене. Вергилий Кръстев (В.К.): Опишете го това, нали това е 10-то упражнение? М.Г.: Накрая като птици, когато сме като птици. В.К.: Като птици. М.Г.: Така, така, като крила на птици трептят перата накрая. В.К.: Като свърши движението има така трептение. М.Г.: На китките. В.К.: На китките. М.Г.: Отишли при Веса. И веднага отивам. Защото Ина Дойнова предава гимнастиките. А тя казва: „Ама ние бяхме при леля Веса и леля Веса казва, че няма такова нещо." - „Абе леля ти Веса ако е откачила, аз не съм още." Ами така де. Сега не казвам, че тя е ненормална, моето уважение към Веса, културен човек. Учителят много я ценеше. Даже един ден... Може и това да кажа: Много злословиха по адрес на Веса. Аз я защитавах, защото Веса и брат Тахчиев бяха моите първи учители. Аз когато почнах да чета беседите бях вече комунистка, бях при Учителя, де, ама бях станала комунистка, и когато в квартирата ми идваха от ЦК на БКП там на булевард „Христо Ботев", имах беседа: „Божествен и човешки свят", беше дебела книга. Тя стоеше, аз имах спалня от развода си, тя стоеше там. И това не ви казах, трябва да кажа за това. И те, другарите като идваха, виждаха - „Каква е тая дъновистка книга?" Викам: „Нека седи там. Нали да седи, за полицията е тя, за това." Тогава с Тахчиев като говорих и с Веса, казвам: „Какво е това Бог, Бог, Господ, Бог. Не мога да се примиря с това." - „Това е ум." А ум и разум приемам. И зачеркнала съм Бог и съм писала ум, зачеркнала съм разум и съм писала ум, разум - такива неща. Цялата книга беше издраскана с това и той ми каза Тахчиев тогава. Той беше в Кермекчиеви на една палатка: „В другия свят ще се видиме сега както приказваме с тебе. Нали ще се видиш така и ще видиш тогава, че това, което ти говоря сега, е истина." И Веса ми потвърди, и те двамата ми бяха един вид учители на Учителя и аз цял живот съм търсила Учител. Умен човек да е, да мога да го възприема и чак когато срещнах Учителя, но тогава не го оцених първия път Учителя, нали, а по-късно вече. А по-късно как стана и това е много важно. Аз съм написала стихотворение - ще го дам. Но аз работех вече със съветска делегация, в разузнаването. Бях се включила там чрез една моя роднина. Това е след затвора, нали. В.К.: Коя година? М.Г.: Това е вече 1942 - 1943 година. Учителят беше жив. В.К.: Да. М.Г.: 1942 година аз отивам на Изгрева пролетта. 1942 година отивам на Изгрева пролетта март месец. И отивам в къщата на Стефова. Най-хубавата стая с балкона. Срещу мене Неделчо Попов живееше. И Балтова непрекъснато тропаше на вратата му, както и да е, а до мене в малката стая, сега станал академик, Кирил Василев, който пък се любеше с дъщерята на Стефова по-после. И оттам аз като се прочух като певица, Капитанова беше още жива, та ме повика в мазето там да отида при тях. Та както и да е. А долу в Стефови живееше пък тоя с циклостила, нелегалният, който беше бай Иван. Та искам друго да кажа, къде се отплеснах. В.К.: За съветската легация. М.Г.: Аз най-напред трябва да кажа как дойдох. Не, преди това бях в Съветската легация в разузнаването и понеже от дъжд на вятър ходех така на беседите, отидох да чакам часа да ми дойде да се срещна с тях някъде към „Мария Луиза" - къпалнята. Това е най-важният случай, който всички го описват, както им дойде. Някои чули-недочули. Невена Неделчева в книгите си не знам какви-си, но е истина. Сега аз виждам винаги около Учителя народ, под прозорците. Или е Маргарита Мечева, или е тази Теофана Савова, с Марето, и аз съм била от тях. Но запомнете това. Искам да кажа друг случай за Учителя, когато дойдоха да го преследват, да го арестуват. Преди да го арестуват. В.К.: Да, да. М.Г.: Един ден сме около Учителя. Беше Калпакчиева Райна с мъжа й, с още други, а Лулчев вече е арестуван. И заради Лулчев идват на Изгрева, ама настроени така зле, особено единият към Учителя. Да го разпитват за Лулчев. И аз изтръпнах. Викам: „Аз, пак аз ще съм виновна, моите го преследват." И ама това угризение на съвест е било години наред. И Учителят ги поканва в големия салон. И ние сме отвън и минава час, и минава час и половина, и минават два и Боже, то какво правят тези хора с Учителя? Ние вънка треперим, не знаем какво става вътре. В.К.: Това е след 9 септември 1944 година. М.Г.: След 9 септември 1944 година. И излиза най-напред Учителят и явно така доста напрегнат и малко разстроен, така поне аз схващам, не малко, но може би доста разстроен. Единият, който излиза от тях казва: „Прекрасен Учител имате, не е лошо да следвате пътя." А другият намръщен такъв и като не знам, като свиреп човек така. Отидоха си те. Каза нещо тоя, ама измърмори нещо. „Заблуда." Учителят каза: „Този, който ми беше отляво - също като при Христос на кръста, той беше много зъл човек, несправедлив." И прост може би де, не каза прост, но не знам, някакъв термин употреби. Той не обичаше да обижда, Учителят. „А тоз, който ми беше отдясно, той е по-правдив, по-разумен, по-добър човек." А това ми направи впечатление, което Учителят каза, защото четири пъти чета Библията и виждам какво нещо става с Христа и затова го сравнявам с Учителя. Те го питат, нашите сестри: „Е, Учителю, какво ви пита?" Учителят приказва. Но аз, така гледам Учителя, така полюлява се. „Ама Учителю, какво ви питаха?" Боже, тия нямат, мисля си, така случайно да го разпитват. Той, Учителят, уморен вече от говор, от разправия. „Ама Учителю, кажете ни нещо какво ви питаха." И най-после аз не се въздържах и викам: „Ама вие не виждате ли, че Учителят е уморен? Оставете го да си почине Учителят." Той казва: „Да, да." Ама баш така - „Да, да" - тихичко. Дигна ръка и си отиде. Сякаш едва се качваше по стълбите.

15. УЧИТЕЛЯТ СИ ЗАМИНА Милка Говедева (М.Г.): Друг случай с Учителя, когато си замина. Преди да си замине, аз съм по тия обиколки, нали, пращат ме за укрепване на комунистическата власт след 9.09.1944 година. Но все гледах да ходя по близките села. И на последното село Кумарица, най-близко, знам, че Учителят обичаше биволско мляко и реших да му взема едно шише биволско мляко. Взех биволското мляко и с трамвая бързах да дойда и после пеш се вървеше в гората. И ми казва този, срещам художника, Борис Шаров. Шаров - художникът ми каза. Аз се връщам някъде към 7 или 8 часа а той казва: „Ти знаеш ли какво се случи?" - „Какво? Само да не е за Учителя." - „Учителят си замина." - „Как?" - „Да, тази сутрин в пет часа." Рев, рев... „Аз му нося мляко биволско, викам, от Кумарица." И така с плач стигнах дотам. Те го облекли вече, сложили го в салона. А в осем часа сутринта пристига милиция, да го арестува. С Нареждане да бъде арестуван. И Борис Николов попада там и го питат: „Къде е вашият Учител, къде е?" - „Заповядайте." И го въвежда в салона да го види изложен за поклонение. Борис го посочва и казва: „Ето го Учителят." - „Пфу" - казаха. И те помислиха, че той се бил самоубил. И това вървеше, тая версия така. Всъщност това не беше вярно. Вергилий Кръстев (В.К.): Те искали да го арестуват. М.Г.: Да, да. Но един ден преди това, забравих да кажа, там се дежуреше за чистене на салона. И аз съм със Софито, една Софи имаше, сме дежурни заедно да чистим салона. Аз се плашех много, защото много столове има, местят се, катедрата на Учителя се мие, чисти, тупа на стълбите и стълбите му до него, до горе. Добре, ама преди това аз бях на Лъкатник. От Лъкатник на Зимевица, горе на още едно село, забравих как се казва. И тук вегетарианка, там вегетарианка, но на Зимевица никой не ме прие така, освен най-бедните хора, които бяха. Обикновено попът, даскалът и кметът, това са хората, които приемат. Да питаш дали са доволни от властта, дали се задоволяват от наряди и пр. и пр. И на митинг се говори пред тях, нали. Тука, най-бедните ме приеха. Никой не иска друг да ме приеме. И сега те едно единствено легло имат, долу е пръст, земя и си отстъпват леглото. Но ядат на софра, долу и какво. Извадили от качето там сланина, какво да опържат. А имаха крушеница, имаха и сирене. Значи аз можех да мина така, гдето се казва. Но като запържиха тия сланини туй, онуй, мен ми се дояде. Цяла нощ аз кат малко съм хапнала, но виждах разни зъбати същества, страшни там. Даже не можах да спя. Мисълта, че аз опитах да ям месо, а на другия ден съм дежурна в салона, как аз ще пипам на Учителя вещите, там, гдето чете той на катедрата, да му изтърсвам това и Библията, гдето чете. Страшно ме тормозеше това или да му мия стълбите, или това. А Софито не дойде и се падна цялата работа върху мене. Сама да се справя. Първо ме е страх, че е много голям обема да се справям сама, по обем и второто, и такава една мъка изпитах, такова едно чувство на омраза към себе си, задето не можех да се въздържа да не ям. А сега както се получи.. Водата се хвърляше в лешниците, в легени, миеше се. Трябваше да се мие и салонът, и не знам. И аз моля една сестра:" Ела бе, сестра, само да изтупаш катедрата на Учителя. Ето, аз ще ти дам да забършеш, да не пипам аз. Имам си съображение." Не ще. Бърза. Друга. Не ще, бърза. Трета. Не ще, бърза. Никой не ще. Най-после викам: „Виж бе, ще ти дам и някой лев, не бива да пипам, бе, ела." Не исках да й кажа, че съм яла месо. Съгласи се и не знам по какъв случай какво й бях обещала, та обърса тя катедрата. Да измие добре, ама стълбите нагоре никой не ще. Трябва пак аз да ги мия. И като измих и хвърлих, и последната вода вече, която хвърлих, чувам горе - кръц, вратата на балкона и Учителят излиза на балкона. Аз трябва да ида да хвърля водата. Може ли сега да не го поздравя? Нали като излязъл на балкона. Как ще го поздравя, като съм яла месо, нали ще ме познае? Ей такова едно угризение на себе си, ама страшно. Викам си, аз само бърже ще хвърля водата и ще избягам. Само така ще кажа нагоре с очите и ще се прибера. Обаче Учителят дошъл до сам оградата и усмихнат, усмихнат, самото слънце грее. Разбрах, че ми е простил, нали. От това мое тормозене и плачове, и туй, онуй, нали. За мен беше интересен тоя факт, че той не държи на тия работи, простил ми е. Така беше с това. Сега Учителят си замина. Изложен е там. И вече чакат разрешение от Георги Димитров, за да бъде погребан на мястото, определено приживе от Учителя до лозницата. Аз се чувствувам виновна, та виновна, тичам и аз до Централния комитет на БКП, нали. „Ти какво, ма?" - „Ами там човекът е умрял, трябва да се разреши да го погребат, нали с Георги Димитров заедно са живели под един покрив. Трябва да се разреши." В това време братята действуват. Телеграми пускат. Аз по своя инициатива и най-после на четвъртия ден се разрешава да се погребе Учителя на мястото, където е сега. Боянчо прави ковчега от едно дърво, не знам какво, дебело, какво, хубаво - дъб ли е, какво е. Красиво, с орнаменти, с туй, с онуй. И казват някои, Учителя трябва да го поставим не направо на земята, а на поставки ковчегът да бъде и дълбоко. Гради копае гроба и не знам кой още там и да сложат в ъглите това, коловете, за да се поставят дъски, та на тях да лежи ковчегът. Но преди това вардиме, докато дойде разрешението. В салона Учителят. Вярвайте, имаше такова време, когато бе зима, студено, около Нова година. Студ, когато Учителят е като усмихнат. Усмихваше се сякаш. Така лицето му се проясняваше, усмихваше се. Една вечер дойдоха и пяха - Катя Грива, Мичето Златева свиреше, Симеон Симеонов на цигулка и кой още беше не си спомням - четирима души и имаше ябълки сложени във фруктиерата така горе. Паднаха четири ябълки към четиримата, които му свиреха. Така бяха. Един вид благодарност може би беше това нещо. И така. А имаше вечери и нощи, когато никой не оставаше при Учителя и тогава оставах аз сама. Отиваха си. Стояха до известно време, до 12 часа. Тогава като се молех на колене, виках: „Учителю, прости ми, прости ми, аз с тия комунисти, как да се оправя. Искам да се оправя." Молих се така да се оправя някак-си. „Позволи ми да те целуна." И го целунах. „Само не по устата, само не по устата, само не по устата." Така го целувах, по носа го целувах. В.К.: Ама вие чувате глас. М.Г.: Да. „Само не по устата, само не по устата." Брадата целувах, тука целувах, ушите целувах, ръцете му целувах, нали така изложеното тяло, само не по устата, така. Очите му целувах. Да. В.К.: И сега за погребението. М.Г.: И сега за погребението. Всички, като дойде погребението, отидохме там и после се разотидоха. А, поставиха в едно шише, както и аз на Рила съм поставяла, „Кой е Учителят" в чист зехтин. Нали написано и вътре. Аз на Рила молитвата съм си поставяла в шише, ми каза тази Невена Неделчева. Не Невена Неделчева, а онази Невена - на Илия Узунов приятелката. Та тука беше: „Кой е Учителят?" - беше написано на пергамент, сложено в шише със зехтин. Поставиха го вътре. И след това като поставиха това и почнаха да хвърлят пръст отгоре. Но останах аз, Арнаудова, имаше една артистка, която игра ролята на майката на Георги Димитров, Гради, Боянчо, ли беше, не знам, не помня. 5-6 човека бяхме. Нещо се чу: „В-у-у", какво беше и като че някой размърда коловете и така ритмично се спусна сандъка до долу. „А-а-а" - викам аз, „Учителят не иска да е у въздуха" и слезе до долу. И допълниха с пръст, нали направиха гроба. Затова нещо има очевидци. В.К.: Значи вие видяхте как се слегна пръста. М.Г.: Като че някой размърда това. Звук някакъв беше: „В-у-у-у", какво беше това нещо и равномерно се смъкна долу. Не така да килне на една страна или на другата, равномерно се смъкна долу. В.К.: Защото аз съм слушал разни неща, нали, че се чуло шум и че се дематериализирал в този момент. М.Г.: Не знам, но Елена ми казваше, че Влад Пашов, понеже Учителят е казал, че „Аз кост няма да оставя на земята", че някой с Влад ли, какво разкопавали и не намерили нищо. В.К.: А-а, кой ще разкопава. Не може да разкопава. Никой не смее да го разкопае. В никакъв случай. М.Г.: Е, някогаш, преди това, непосредствено, след като се слегнала пръстта. В.К.: След като си замина ли? М.Г.: Да. В.К.: Не намерили. Никой не би смеел да копае. Не. Никой не би дръзнал да копае. М.Г.: Не знам. Но аз това видях, това чух, нали, това беше, което се случи след заминаването на Учителя, нали това и което много силно впечатление ми направи, ама много силно впечатление.

14. ПЕВИЦА НА ИЗГРЕВА Милка Говедева (М.Г.): Друг случай. Аз се прочух като певица. Но преди това, чу се вече, че пея. Една имаше Белчева, една сестра там и ми предаваше уроци безплатно. Казва: „Като умра, поне една свещ ми запали." До днес не съм й запалила на тая жена. „Но искай от Учителя да ти разреши на братското пиано да учиш, защото да можеш да си акомпанираш." Един ден Учителят е долу и аз го питам: „Учителю, аз вземам уроци при сестра Белчева по пеене, бихте ли ми разрешили пианото да вземам?" - „Е-е, хайде де!" Ама баш така с ръцете - „Хайде де". Аз останах изненадана какво искаше да каже. Вергилий Кръстев (В.К.): Какво значи това „Хайде де"? М.Г.: Не знам, и до ден днешен не знам. В.К.: Хайде, почвайте? М.Г.: Да, да, нещо от тоя род. И така стана. Почнах аз да уча пиано, Митко Грива ми предава. Но Митко Грива ми предаде 58 урока и каза: „Търси си друг филантроп! Повече не мога." А аз живея от подаяние. Аз нямам възможност. А какви подаяния? Един ден аз отивам при Учителя и казвам: „Учителю, аз съм фризьорка. Ще разрешите ли да си донеса апарата на Изгрева, защото това ми е препитанието, пък и бомби падат да не го ударят." - „Кажете на бай Ради да ви помогне, да дойде с вас, да вземете апарата." Тогава нямаше трамвай през гората. Казах на бай Ради. Бай Ради дойде и на гръб ми донесе апарата в квартирата на Изгрева, там, където живеех у Капитанов в мазето. Сега донесен апарата, отивам втори път при Учителя. „Учителю, ще разрешите ли тука да работя? Знам, че вие казвате, че не трябва да се горят косите, защото това са антени на мисълта." - „Ами на тебе това занаят ли ти е?" Казвам: „Да, Учителю." - „Ами тогава ще работиш." Трети път отивам при Учителя: „Учителю, ще разрешите ли стенографките да ги накъдря?" - „Ами това е тяхна работа." Отива Елена. Паша казва: „Не, аз в никакъв случай." В.К.: Ха-ха-ха. Паша не иска. М.Г.: Отивам при Савка. Савка казва: „Ще питам Учителя." - „Ти може да не се къдриш" - казва Учителят. Отивам при Елена. Елена казва: „Ще питам Учителя." Той й казва: „Когато всички се накъдрят, ти последна." В.К.: Ха-ха-ха. М.Г.: Всички, значи целият свят, последна. Не разрешава. Отивам пак при Учителя. „Учителю, ами аз разбирам от подстригване. Може ли да ви подстрижа аз косите?" - „Аз много добре си върша работата сам." А отива при Паша, която съм подстригала и я скуби. „Това що е, това що е?" Демек не одобрява както съм я направила, нали? Не ми одобрява работата, искам да кажа. Аз знаех, че там Панталей ходи, Галито, Галилей ходеше да ги подстригват, както и да е. Един ден, аз като певица вече, Паша отива при Учителя и казва: „Учителю, абе Милка нещо глас има, тука пее в братския хор, който Кирил Икономов ръководи. Ето той казва: Имала злато в гърлото, не знам какво си." Той на мене така ми каза: „Ти знаеш ли какво имаш в гърлото си, злато имаш в гърлото." Пък аз не можех да го разбера какво значи това. И един ден Паша казва: „Да я пратиме при Прокопова, Учителю, Милка, да й чуе гласа." - „Рекох, при Мамберг да отиде!" Мамберг. Имаше една сестра, Дарлинг й викаха. Дарлинг, да. Тя нали Доспевска се казваше. Нещо от Самоков, едни са Доспевски. Та тя вземаше уроци при тая Мамберг. Тя беше колоратурка. Беше на моите години, ама такива хубави горе високи тонове имаше. „Там, там рекох да отиде, при Мамберг." Паша пак: „Ама Учителю, ние имаме връзка с Прокопова. Така тя е капацитет." - „Рекох, при Мамберг да отиде, при Мамберг." Учителят пак повтаря. А и аз съм там. Накрая Паша казва: „Ама Учителю, ние даже, мъчно се ходи при тази Прокопова и успяхме да вземеме бележка за при нея да я изпита, нали, може и пари да не й вземе." - „Рекох, при Мамберг, при Мамберг да отиде." Учителят пак настояваше на своето си. Добре, ама тогава аз уж питам Учителя, пък слушам Паша и взех тая бележка. Беше една сряда и из гората разпявам се, тогава нали няма трамвай, няма автобус, и минавам, и вървя. И точно там, гдето играем гимнастики така, оттам се задава един младеж и Халачева ми беше казала, че я нападал един бранник. А аз казвам: „Че не можа да му удариш два шамара, викам, да беше на мене, аз щях да се разправям с него." - „Как бе, то високо момче, как ще му удариш два шамара?" Той й бе обрал чантата и на много други. На немци и не знам си какви. А се беше чуло, че не само чанти, а и кожени палта обирали и по входове влизали и така. Не щеш ли това момче среща мене. И понеже кална пътеката и то крачи голямо така, високо. Рекох да му направя път да мине - така казва Учителят - правете път на врага. Добре, ама той като се изравни с мене и ме прегърна. „Ха, рекох, какво искаш сега?" - „Искам да те целуна." Таман да кажа „Хлапак" и той ме удари тука и пипна чантата, носех я така под мишницата си и ми заплете крака и ме събори и грабна чантата. Аз таман да кажа „Ти ли си чантаджията", и хукна да бяга по диагонал. А горе имаше пост, накрая на гората - полицай. И аз както пеех А-а-а, колкото ми глас държи - пищя. Писъкът се чува чак там горе от полицая. А той като бяга из гората по диагонал близо до полицая и чантата беше от едната страна червена от другата синя и както я хванал червената, полицаят я вижда и стреля във въздуха и тоя страх го да не го убият. „Ама аз само чанта съм взел." - „Твойта кожа, твойта мама" и го завежда в подучастъка там и го били, били, и накрая го завеждат в 4-ти участък. Но аз не знам. И казвам си: „Да, сега ако кажа, че комунист се крие тука в гората, веднага ще го хванат, ама нали е крадец, никой си не мърда пръста." В това време идва Генчо, един художник от Бургас, много хубави картини рисуваше и Учителят казваше: „Много слънце има в неговите картини." И казва: „Какво стана?" - „Така и така." И се връщам с него. И отивам под прозорците и плача. Не, най-напред се качвам горе. А Учителят имаше едно стъкло така на прозореца и виждаше кой е на вратата, нали. И аз видях през прозореца, че той си извадил кърпата и се смее, и се смее. В.К.: Кой е това? М.Г.: Учителят. В.К.: Защо се смее? М.Г.: Ами аз чукам, нали, за какво, той знае за какво е и се смее. Защото не съм го послушала. Отивам при Прокопова. Най-напред отивах при една германка, да й правя ноктите и след това щях да ида при Прокопова. И той не ми отвори. Слизам долу. Пак не ми отвори, но на обед сме в трапезарията. И аз отивам и Олга Славчева: „Учителю, Милка обраха!" - „А, така ли? Аз колко пъти съм казвал на сестрите?" И пак извади кърпата и се смее. „Аз колко пъти съм казвал на сестрите да си носят лют червен пипер в джобчето, че като наближи, хвърли в очите и си свободен нататък", нали да се освободиш. Тогава Иван Антонов се обади и каза: „Учителю, аз идущия живот искам да бъда цар." - „Ще бъдеш, Иване." В.К.: Цар, ха-ха. М.Г.: Да. А тя каза: „Учителю, а аз ще стана ли директор?" Учителят мълчи. Олга: „Учителю, аз ще стана ли директор на училище?" - Два, три пъти попита. В.К.: Кой е това? М.Г.: Олга. В.К.: Олга Славчева. М.Г.: Учителят не потвърди това нещо. И накрая аз отидох да питам след храната, там полицая. „А, ти ли си Милка? А иди в 4-ти участък." Аз съм полулегална, аз се крия, как да отида сега там и отивам долу, но се забраждам с една кърпа така и казвам: „Аз съм от Братството, аз това, аз онова." А един полицай: „Ела бе!" и като с идването си така си подвижва крака, че го удря тука онзи в брадата. В.К.: Кого удря? М.Г.: Той, дето го е хванал. В.К.: Да. М.Г.: У-у, викам, така жестоко биете. „Такива християни като вас, във вас се навъдили апаши." Ах, аз си отдъхнах, нали не съм християнка, нали съм комунистка. Чантата ми дадоха, обаче откраднали ми там част от ножичките, парите, купоните, нямаше ги, може и полицаят да ги е вземал. Но, колко съм упорита. След тая случка отивам при Прокопова а глас никакъв нямам от преживяната случка. И тя казва: „Какво ще изпееш?" Почва да ме разпява. Както почна, казва: „Ами я ми изпей някаква песен. "А там при нея всички оперни певици преди да излязат на сцената идват да се разпеят и после отиват да пеят. Много просто облечена бях. Много скромно, много сиромашко и тя: „М-м-м, кариера ли искаш да правиш с тоя глас?" - „Мен ме нападна един крадец." Прокопова: „И утре да дойдеш, пак тая история." И така, нищо не стана с Прокопова. И се връщам. И минаха години, Учителят си замина и тогава се сещам за Мамберг и отивам. „Ама вие не знаете ли, ами тя катастрофира, тя е в болница." Пак минаха години и пак отивам. „Ама вие не знаете ли, тя почина." Тъй че аз не можах да изпълня това, което Учителят ми беше казал. То бях още като ученичка един ден. Аз обичах да чета на полянката, на мястото, където сега е Учителят, където е погребан, мястото. Там имаше една лоза с пейка и масичка. В.К.: Тази масичка е там преди да си замине Учителят? М.Г.: Преди, преди. Преди, на мястото, на мястото, където е погребан. В.К.: Преди да замине, преди там да му е гробът. М.Г.: Да, да. Аз искам да кажа и за погребението. Та, но преди това за зайчетата ще кажа. Един ден аз отивам да чета на поляната и обикновено ходех там да си чета, така. Гледам, имаше един зодиак преди на поляната - зодиак с чешмичка и там Учителят така като си махнал жакета, по жилетка и като гони едни зайчета, а в съседство имаше една бакалница и тоя, който държеше бакалницата, гледаше вероятно зайци и те пуснати на свобода. А имаше един триъгълник пред салона на Учителя, то по- право към зодиака така триъгълник от лалета. Триъгълник, така продължителен триъгълник от лалета - червени, всякакви, много красиви. И тия зайчета, ама такива хубави зайчета, красиви зайчета бяха и Учителят като ги гони, като ги гони, то щото бодлив тел, те минали, дошли отсам. Ама така намръщен към тях. И аз викам: „Колко хубави зайчета, Учителю." А той продължава да ги гони. И аз в тоя момент казвам: „Щом Учителят ги гони, трябва и аз да ги гоня." Почнах и аз да ги гоня заедно с него. И ги изгонихме оттатък да минат в другия двор. „Оплакаха ми се лалетата, че им ядат главичките тия зайчета." Лалетата му се оплакали, че им ядат главичките зайчетата, на лалетата главичките. Значи защо ги е гонил Учителят. Защото те яли главичките на лалетата. И това ми направи много силно впечатление, че лалетата са се оплакали на Учителя. Друг един път видях тоя Симеон, дякона му викат, знаете го. В.К.: Да. М.Г.: Седи на Учителя на пейката, там, където е мястото с Учителя и разговарят. Между впрочем аз знам тия истории де, на Веса Несторова със Симеон Арнаудов, на жената на Симеон с Митко Грива и т.н. Казват, че Учителят ги бил създал тия връзки, за да могат да творят. Симеон да пише стихове и певец беше той. Аз ще кажа и за певеца. А пък Веса да пише стихове, а и Райна Арнаудова да вдъхновява да пише композиции Митко Грива, на морето ходиха и т.н. Учителят е създавал дружба между хората така, но те са си виновни, че тая дружба е задълбочавала в други отношения. И така един ден, седят те, Симеон с Учителя там и аз щом станаха грабвам си книгите и отивам там да седна на същото място та да получа еманациите от Учителя. Нали, че ще мога да запаметявам, Учителят е седял. Гледам на същото място да седна, гдето е седял Учителят, да ми влезе в главата това, що уча. И по тоя повод, понеже мъчно ми влизаше в главата това, що уча, аз имах една връзка, но да не отплесвам за връзката - по-после мога да кажа. Гледам Симеон идва към мене и му казвам: „Какво толкова си приказвахте с Учителя? Че се смееше ти и Учителят леко се усмихваше?" - „Ами питах Учителя какъв полов контакт да имам с жена си. По колко пъти на месеца да има контакт. И той почва да ми разправя за животните. Ами кравата - един път в годината. - Това е много малко, Учителю. Учителят почва да намалява, казва не знам кои животни - шест месеца на годината. Не знам кои животни три месеца на годината. И не знам кои животни един път в месеца и дотам спира Учителят. Учителят казва: „А-а-а" и Симеон се смее: „Ха- ха-ха." Нали така гласно се смее. Това е, казва Учителят. По Божествено това е, а пък хората как са го изнамерили, то е вече друго. Това беше със Симеон. И Симеон ми разправя за Веса. „Не дава да я пипна, казва. Не дава да я пипна. Тя, вика, все за Учителя ми разправя, все това, все онова. А пише, вика, такива стихове." Но един ден Веса и той са в салона. В.К.: Симеон, дякона. М.Г.: Дякона. Веса на пианото, Симеон ще пее, а Учителят е до края на салона, имаше малка врата, която е близо до стълбите и отиваше се горе и до маси имаше там, бай Василчо, имаше един бай Василчо, продаваше книги на Учителя там. И аз като видях Учителя, и аз влязох вътре, и застанах права така до Учителя. Тогава бях аз певица. И Симеон се разпява и скъсва горе нещо. И аз: „Ха-ха-ха." Той се обърна и видя, че съм аз. В.К.: Учителят. М.Г.: Не, Симеон. А Учителят се обърна към мене, аз бях от лявата му страна. „Рекох, светът ще дойде тука да учи пеене." В тоя момент Симеон пак скъсва някаква височина и аз пак не можех да се въздържа: „Ха-ха." - „Рекох, светът тук ще дойде да учи пеене." И аз малко така като скандализирах се от това де, че няколко пъти ми повтори и аз не разбирам, че Учителят ми го е казал това нещо. В.К.: Какво е вашето тълкуване, в какъв смисъл го казва? М.Г.: Светът ще дойде да учи музика от окултната музика. В.К.: А, в такъв смисъл. М.Г.: Това е смисълът, но аз тогава го разбрах, че в салона ще дойде да учи. После разбрах, че окултната музика ще диктува в света. Един ден с Учителя сме се събрали да разучаваме една песен. „Аз мога да любя, добър да стана" или „Мога да постигна що желая", нещо такова. Може би и за двете песни. Маргарита Мечева и не знам още кои бяхме там, Кисьова на пианото. Но в това време Учителят я изпя, Кисьова я аранжира, изпя я тя и казва: „Хайде сега всички." - „Не, хайде сега да я изпее някой друг." И аз сега нали съм певица, перча се така. Какъв урок ми даде той. И викам: „Сега да ще да каже аз да я изпея", обаче Учителят ми обръща гръб. Обръща си гърба и казва през мене на тази Маргарита Мечева. „Как, викам пък аз на ума си, тя какъв глас има, тя е нищо..." Но тя я изпя сравнително хубаво. „Ех, хайде още някой да я изпее" - Учителят. Аз викам: „Мене да избере." Той пак си обръща гърба и даде на тази Сийка Динева. „У-у, викам аз на ума си, тая с треперливия си глас." Критикувам. Викам: „Е-е, той не ще мене да ме избере." И изведнъж се обръща към мене: „Ех, хайде, рекох, и вие да я изпеете." В.К.: Ха-ха-ха-ха. М.Г.: Ха-ха-ха. Ама ми каза: „Е, хайде и вие да я изпеете." И като реших да си отворя устата и гърлото: „А, а, а, а", тон не мога да извадя. И погледнах умилително към него, провикнах се на едно място, пак А, а, а, а, тон не мога да извадя. Същото нещо беше, както там при Прокопова, така и тука при него. Аз, която пеех така на всеослушание, на сила, не можах, от което разбрах: Не се смей на другите, защото по-лошо ще се смеят на тебе. И така се получи.

13. ЧАСТНАТА УЧЕНИЧКА Милка Говедева (М.Г.): Не, трябва да кажа и това. С Веса Несторова сме, предчувствувам, че Учителят ще си замине и че когато аз завърша гимназия няма да го има. Но аз искам да знам какво трябва да следвам. Той да ми каже. И отиваме с Веса Несторова и влизаме вътре и казвам: „Учителю, като завърша гимназия, какво да следвам?" Той казва: „Рекох, естествени науки." - „О-о-о." Аз ще ви разправя един случай за тоя. „Как? Не, не искам." А Той добавя: „Химия." Аз когато казвам „Не искам", Той добавя „Химия". Аз не съм го чула. Но Веса го е чула и ми каза: „Ти затова ли записа химия? Защото Учителят каза?" - „А, не, аз не съм чула." - „Но Учителят тогава каза химия!" Преди това трябваше да завърша гимназия. Аз съм в пети клас ученичка. Отивам. А живея на Изгрева и отивам да взимам програмата. Програмата виждам. На другия ден отивам, сменена програмата. Явявам се и аз съм единствената, която съм издействувала частна ученичка да се явя с редовните. Имаше една Ханджиева по математика и казва: „Частната ученичка да се яви сега по математика." - „А, днеска не е математика, математика е в други ден." И тая Ханджиева много проклета беше, а при нея имам второ стълкновение. Още когато бях в 4-ти клас. академик Чакалов, приятел на баща ми ме занимава и каза, и я моли, нали така, някак си да ме пусне. И тя ме пусна. И тя още като ме вижда вика: „Миналата година академик Чакалов така, ама сега, сега да те видя." И ми дава там задачите и аз докато ги напиша и се позамисля вика: „Какво мислиш, ма, какво, нищо не направи. Я втората задача." Не ми дава даже да мисля. В комисията присъствува тая по химия - Младенова, която ми е много близка и знае, че знам. Вика: „Чакай бе, ти не си права." - „Я не ми се меси тука!" Втората задача, аз пак искам да мисля. ..Не я знае. А-а, хайде, хайде. То се видя колко знаеш математика. Я да видим геометрия." - „Как? Геометрия днеска?" - „Тригонометрия тогава." Аз останах пак изненадана - по същия начин. Не дава да мислиш. „Марш вънка!" Казвам: „Вижте какво, вие сте един много добър педагог. Разбрах. При вас трябва да бъдат само силни ученици, но позволете ми поне да слушам редовните как е." - „Ха върви там назад." И аз заставам назад и слушам. Не бяха по-умни и не бяха, ама всеки е редовен ученик. „Видиш ли, мари, видиш ли, хей така се учи, хей така се учи." Унижава ме, ама не знам до каква степен, нали. Па даже Младенова й каза: „Па недей така с момичето, ма, недей." - „Ти не ми се меши! Ти какво знаеш от математика?" И така, като свърши, аз я чакам. Вече има съвет. Така докато съм там, това беше последното. А преди това частната ученичка по история, частната ученичка по география, по седем предмета - вънка. Само по химия гдето закърпих тройка, химия, биология и отивам горе на Изгрева и плача под прозорците на Учителя и казвам: „Скъсаха ме по всички предмети." - „Къде беше? - „В първата девическа." Първа девическа беше отлична гимназия. Ама като на себе си го казва: „Там все такива ги правят." И се качва горе. Вергилий Кръстев (В.К.): Това Учителят. Какво казва? М.Г.: Учителят. Ама тихичко: „Там все такива ги правят." В.К.: Да. М.Г.: Тихичко на себе си го казва и се качи горе. Аз оставам долу и продължавам да плача. След малко Той слиза и ми казва: „Късат те, знаеш ли защо? Като станеш учителка, да не късаш." Пък аз вместо да кажа: „Мерси, Учителю", отстъпвам две крачки назад и викам: „Как? Това ли ми е призванието? А моите машини, машини?" Аз мечтаех за аероинженер да стана. Той така ме изгледа отгоре до долу, обърна си гърба, топ, топ, топ, топ по стълбите и трае вратата. Чак тогава се усетих. Как можах на Учителя така да кажа? Тогава пак рев, затова, че съм казала така на Учителя. Ето това. По-късно аз имах случай да стана учителка без един изпит, физико-химия. Но аз големеех се. Как така без един изпит? Щото даваха, търсеха учители, нямаше учители по провинцията. Без два, не без един изпит, без два можеше да се яви човек, да направи дипломна работа. Аз - не. Не може. И десет години подред се явявах на тази физико-химия. Десет години. Не, не, не. Останах без държавен изпит. Искам да кажа, едно непослушание доведе до едно, бих казала по-голямо нещастие. В.К.: Това беше диплома. М.Г.: За химията. В.К.: За химията за университета. М.Г.: За университета. Това беше. В.К.: Непослушанието. М.Г.: Непослушанието.

12. ПАРТИЙНАТА ГРУПА НА ИЗГРЕВА Вергилий Кръстев (В.К.): Сега искам да ви питам. Аз понеже съм слушал, как стои въпросът с партийната група след 9 септември 1944 г. на Изгрева? Милка Говедева (М.Г.): След 9 септември.09.1944 г. В.К.: Партийната група. М.Г.: Тя се разтури. В.К.: Тя се разтури в 1945 година. Там участвуваха много хора. М.Г.: Аз когато участвувах, всичките не ги помня. Знам, че Тодор Михайлов беше секретар. Знам, че Антов се напира при нас, а ние после го изхвърлихме. Особено тогава, когато той взема да издава чии са местата на Изгрева. Имаше един Василев от Градския комитет, който отговаряше за строежите и аз му казах: „Защо не дойде мен да питаш, комунистката, бивш член на ЦК, ами си отишъл да питаш Антов кои са местата. Че Антов ти казва места, които са собствени на братята и сестрите там. Гита беше купила там една барака, не знам кои бяха купили и ти ги обяви, викам, тия за братски и ги взема. Това не е вярно, той обяви, казвам, за братски и вие ги вземахте. Това не е вярно." - „Е да, ама ти държиш за Братството и заради това нямаше да ни кажеш истината. А пък той ни ги даде всичките места." Оттогава го намразиха. Да не говорим за побоищата. Че той ходеше с бастун и наляво и надясно биеше. Първо с мене почна, нали. Защото въпросът беше такъв. Бях на квартира у Капитанов и ми каза: „Недей, за да не ти купувам разписки, да ти давам бележки за наема - 3 или 5 лева." Там живеех. „Все едно ще кажеш, че живееш без наем." И аз като го смятам Антов за брат, казвам. Пита ме, ама не ме пита, а така стреснато: „Колко?" А той бирник. „Ти ще лъжеш Партията?" Прас, прас. Викам: „Как биеш? Ти брат, ти комунист! Как си позволяваш да биеш?" Хайде още един, хайде още един. И аз пребита. Насреща Борис Николов. Отивам и му казвам. Пък отдолу Аламанчеви ме виждат разплакана и казвам: „Не ми е за ударите, ама как може така да ме унижава, как може това? Аз, ако отида сега в Партията, ще го направя на мат и маскара." А Борис казва: „Недей, Милке! Премълчи. Недей със зло." И отивам на мястото на Учителя и толкова плаках и така горчиво и как да кажа, за неправдата, нали. Така. Това беше. А искам да кажа нещо за погребението на Учителя. Аз съм грабната вече от Градския комитет за укрепване на властта от като съм студентка и отивам, а малко преди това...

11. КОМУНИСТКАТА В ЗАТВОРА Вергилий Кръстев (В.К.): А в затвора за какво ви изпратиха? Милка Говедева (М.Г.): Сега в затвора. Затворът. Ами хванаха там, арестуваха ме, той ми каза квартирата, разкри ме шефът ми и ме хванаха. И аз сега понеже си казах, той ми каза, че от тебе парче по парче да режат, ти трябва да мълчиш. Да бягам ли? Имам възможност да бягам. Щото един цигулар дойде да ме арестува. По-късно разбрах, че е цигулар. Аз можех да избягам. Трамваите вървяха тогава с отворени врати. Може да се кача и оня да гони Михаля. Подвижна бях. Но казвам: „Трябва да докажа, че то наистина парче по парче да режат от мене, аз трябва да мълча." И какво се оказа? На една очна ставка с него, между нас застава един полицай голям, но който пък се оказа близък на моята вуйна. Като научиха, че съм арестувана, вуйна ми се обадила там, леля му казала, нали се обадила там, обаче може би предполагам ръката на Учителя е била, не друг. Чрез тоя, оня, ръката на Учителя е била, се обажда. А той казва, нисичък този: „Аз й дадох, вика, - сигурно са питали за мастила за печат и т.н. - аз й дадох мастилата, аз й дадох всичко." Пък за мастила не е ставало дума, сега което е вярно, друго може да ми е дал, но мастила не ми е давал. „И тя ръководеше това, тя ръководеше", издава. И аз не можех да се стърпя, нали съм честна, бутнах полицая, тоя между нас, и викам: „Пфу, не те е срам, другар, революционер." И се издадох. А пред Гешев това става. В.К.: Гешев кой, онзи легендарният? М.Г.: И Гешев ме потупва по рамото и казва: „Хайде, моето момиче, седни и напиши сега какво каза." Чак тогава нещо ме удари в главата и аз разбрах, че съм се издала. И сега какво да пиша? И почвам да лъжа. И пиша. Но така бях, дръзка, с тоя и оня имах връзки, ама единият сляп, другият куц, третият не знам какъв е, какъвто не е. И той чете и вика: „Пиши втори." И пак повтарям. „Пиши трети." Имам случай за студентите. Да разправям, ама много стана. В участието ми там, когато студентите дигаха стачка преди години. Не бях студентка, но взимах участие. „Абе, г-н началник, дай да я цапна с тая цепеница един път." - Един Хари, един Бончо, те просто полицаи са, които биячи са там. А той хвана един камшик, на който пише: „Всичко знам, всичко ще кажа." Той беше изложен в музея. Мен ме има в музея и сега ме има, ако не са го разтурили. И казва: „Тя ще си каже. Тя ще си каже доброволно." И като видя, че аз пиша четвърти път това. Викам: „Убийте ме, това искам. Това искам." И тогава, за да остане нещо вярно, те не скъсаха последното и така остана това, и не можаха да хванат абсолютно никой с мене. И затова по-късно, когато в затвора отидох, понеже с нас хванаха една печатница така прикрита, че четири години полицията я търси на бабина глава и не може да я открие, и питат сега коя е причината. Кой е, който е издал. А оказа се причината моят шеф. Той каза така: „Преместихме младата. Младата трябваше да бъде преместена, да не е близо до старата - става въпрос за печатницата, - защото е много наблизо и ще се сетят." А тука с печатниците има да разправям интересни случаи. И така се оказа, че Тодор Каменов е издал именно печатницата. И беше изключен от Партията и като излезе навън, без право да живее в София и т.н. Иначе ще бъде разстрелян. Нищо не пречи да е признат сега първа категория - активен борец. А аз не съм, която съм била с него заедно в ЦК. В 1928 година бях първа. Вълка дойде и каза: „А, тая ли? Оставете я, да не съм с нея." В.К.: Кой Вълка? М.Г.: Вълка Горанова. В.К.: Да, както и да е. М.Г.: Значи колко години бяхте? М.Г.: Две години и три месеца, защото затворите по него време се пълнеха с много народ и просто нямаше къде. В.К.: Това в коя година? М.Г.: 1934, 1935 и 1936 година. В.К.: Да. М.Г.: Бях в затвора - те ме пуснаха за добро държане. Къде добро държане, аз бях най-бунтарната от всички. И когато някой правеше други бели, като Брадински и трети, винаги казваха: „Милка е яка, може да носи даяка, дигай байрака." Демек, в карцера върви. И имам доста много карцер там. Имам най-напред един път пет или шест, или седем дена непрекъснат. Тогава съм получила сух плеврит, което аз не знаех. Когато аз станах студентка, тогава беше задължително да се мине през рентген и казаха: „Какво сте прекарали? Тука имате срастване." Викам: „Живяла съм по лоши квартири, туй, онуй. Аз съм политзатворник." - „Ами кажи така, бе. Ами в карцера била ли си?" Но тогава при един такъв карцер шест или седем дена - гладна стачка правихме, карцерът е в земята - дупка с една решетка, вода тече отгоре и мръсотии, стоиш прав, нали? Но аз скачах, играех. Аз съм го описала, нали, в Централния затвор на първи май, играех казачок на едно място и може би и това играта така ми е дала възможност да се запазя, щото едни получиха синузит, други получиха ТБЦ и т.н от тая влага и неяденето, които бяха и тъмното, гдето стоиш там толкова дни. Та така със затвора. Иначе не мога да кажа, че съм била покорна там, де. Но там имаше школа, голяма школа. Там се учеше биология, там се учеше езици, там се учеше стенография. Там съм учила стенография. Там се учеше политическа икономия, БКП, КПСС, външна политика и т.н. Беше ни времето заето - литература и т.н., всичко там се изучаваше на часове. Събирахме се в една стая, четяхме нелегална преса, имахме си канали, по които се снабдявахме и т.н. Това беше. В.К.: Значи дойде време, стана 9.09.1944 г., нещата се промениха. М.Г.: Да. Аз излязох 1936 година. 1936 година квартирата ми беше на услугите на ЦК на Партията. Вече станах член на Партията. Сега бях в Комсомола. И там беше Цола Драгойчева, Рада Тодорова, Йордан Ноев, и тая гадина, Вълка Горанова и т.н. и всички, между които беше и тоя Кутуза, който стана предател на Партията. Убиха Христо Ников с него. Христо Ников е от нашия процес. Марин Гешков, на министъра на просветата бе с нашия процес, Жак Натан, академикът, бе с нашия процес. Много хора от големите хора бяха все това. Нецо Гарвански от Котролната комисия бе с нашия процес. Само една девойка бях аз и още една Ася, която оправдаха, а мен осъдиха на пет години затвор. В.К.: Да. М.Г.: Но Учителят, когато ме арестуваха, това е важното. Леля тича при Учителя и казва: „Учителю, Милка арестуваха, в затвора отиде." - „Нищо, добре е за нея там." Учителят казал: - „Нищо, добре е за нея там." А в затвора имаше пълно беседи на Учителя. Брат Боев ги носеше. Ама ние: „А, дъновистки книги." Чети бе! Да научиш нещо оттам. И все пак аз бях нещо понаучила и гадаех по ръцете и т.н. На онези, нашите затворници, които държаха на това. Там, в затвора дойде на свиждане леля ми и дойде на свиждане тази мадам Кеяри, която случая тогава с този с полицая, тя дойде, и с преводач пред директора, на свободно свиждане. Ние по налъми, така се ходи там и когато дойде там и когато обесиха Войков, канонада от налъми правехме ние за това нещо. И когато дойде тя - Калъпов се казваше директорът - пред него с нея говорихме на румънски и преводач, който превеждаше на него, на директора. А тя идва с мъжа си и ми носи сухи пасти от Савоя и скъпи неща. И казва: „Навярно някаква грешка с вас е станало." - „Не, госпожо, аз съм убедена комунистка." А пък тя казва: „От каква идея фикс страда това дете, идея фикс има." Така казваше тя за мене. Не беше убедена, че аз съм убедена комунистка. Но идва леля ми. И там двойни решетки така, на разстояние. Казва: „Милка, тука ли трябваше да те видя?" - „Ти нали искаше по барикадите да ме видиш? Защото ето при тебе какво научих." Рада ме инструктира отвътре. „Леля ти като е буржоазна дама, ще се държиш като с буржоазна дама." И аз слушам Рада. Викам: „Ти какво ме научи, да избирам вината и това, онова." А това е истината. И леля ми вика: „Как можеш така да говориш с мен? Аз за това ли те отгледах?" Викам: „Ти си една буржоазна дама." И тя дълго време ми повтаряше тия думи. „Помниш ли в затвора какво ми каза?" Та така е с леля ми, нали, и с нея не можах да се разбера. В.К.: Да, събитията вече са сгъстени. М.Г.: Не, искам и друго да кажа. Понеже по нашия процес можехме да се пишем така лъжесвидетели за „X" и за „У", за да излезем навън в града и ако можем някой вестник скритом да вземем, нещо... Защото туй ни интересуваше нас, нали, или някоя парола, или нещо така да пренесем вътре в затвора. Аз отивам с един Байчо. Със същия този Байчо - Борис Милев, един, който беше в ЮНЕСКО. Той беше към нашия процес. Той имаше много дела, като редактор на вестници, такива особено много. Събираха му се сто и не знам колко години, по всичките тия дела, които имаше, и в един такъв, преди да избяга - Борис, щото с него избяга. Той отива и на пазара, там има тоалетни, нали? Той си мята шинелата, ние нали сме с карирани такива шинели, аз не съм била, но той беше и мята си шинелата, и Байчето влиза в други и устройва му бягство, и избяга у Франция и край. Та Байчо беше малко внимателен с мене, но по-късно се случи това, след мене. Аз отивам при леля ми в къщи. Тя живееше на тоя апартамент, гдето го купи на Толбухин и отиваме в „Анани" и в „Анани" колежките като ме виждат с Байчето, викат: „А-а-а." И за нула време ми събраха сто лева. Между тях, така какво - сърдечност, се прояви - сто лева ми събраха и ми дадоха. Аз отидох в съда на една Пенка Сечанова да лъжесвидетелствувам, че е бита, че има такива и такива петна и т.н. Тя имаше петна, вярно, ама... И отидох и в къщи. И в къщи с Байчето и леля казва; „Ах." Тогава ми каза: „Учителят каза за тебе, добре е, че си в затвора. Как ще е добре за тебе там, ма Милке?" Ха-ха-ха, това го научих тогава от нея. И така бе. И 1936 година, когато правиха анкетите, Георги Димитров каза така: „Само малката не е дала нищо на врага, добре се е държала с полицията, за което партията я поздравява." И когато по-късно като студентка, когато аз се мотаех и изоставях изпитите, защо? Защото непосредствено като стана 9.09.1944 г. станах студентка, ме дръпнаха Градският комитет и ми даде пищов и каза: „Сега иди да укрепваш властта." А Учителят е вече болен. И казвам: „Как? Ама аз съм студентка, аз имам математика. Там не може да се отсъствува, аз имам упражнения, органична и неорганична химия, аналитична геометрия." -„Как? Ти си първо войник на партията, а после си студент." Аз отивам при професор Бончев по минерология и му казвам: „Професор Бончев, така и така, какво да направя?" Вика: „Другарко, най-напреде ще гледаме Партията да укрепим, а после идва следването. Аз ще ви пиша, че сте работили упражнения." - „Ама вие ще ми пишете, ама аз нали не знам?" - „Има време да ги научите! Гледайте Партията." И така другари. А какво се оказа? По-късно може ли химия без упражнения? В никакъв случай. Нито анализи, нито... Ние бяхме един много голям курс, сто и няколко души по аналитична химия. Една работеше, другите зяпат. Не можеше всичките да правят. А когато дойда на колоквиум, ти трябва сам да го изработиш. А като не си го работил, как ще го изработиш? Добре, че имахме професори разбрани и добри. По неорганична химия - същото. Това е невъзможно. Нали така? Да не говорим, че аз имах празнини от гимназията. Нелегално време, бомбардировки и аз прекъснала 13 години връзката с ученето. Можете да си представите какво ми беше и пък може би и да не съм била една от най-способните по химия. То трябва много силни умове. Аз така мисля. Може би се подценявам, ама мисля, че е правилно. Щото Паша Теодорова ми каза: „Милке, гледаш ли ти тука? Това не е сирене да го изядеш. Това са формули. Трябва да влезнат в главата." Но аз не я послушах и мен ми звучеше музика. Паша казва: „Ти трябваше да запишеш или право, или медицина, там има повече данни или най-вече музика. Музика трябваше да отидеш, защото имаше глас." Но ни едно, ни второ, ни трето - не послушах.

10. КОМУНИСТИ СЕ УКРИВАТ НА ИЗГРЕВА Милка Говедева (М.Г.): И колко пъти си спомням аз, тука искам да кажа за Учителя. То беше по-късно де, ама когато той смръщи вежди. Вергилий Кръстев (В.К.): Я го разкажете точно тоя случай. М.Г.: Един ден с Учителя говорим, а и друго за зайчетата ме подсетете. Говорим с Учителя така и Той казва: „Не делете хората на такива и такива, на фашисти и това." И това точно пред стаята му, така малко встрани. „Всички са, казва, Божии хора, сред всички трябва да се работи. Бог ги е пратил на земята всички да се усъвършенствуват. Да работят." Аз така помислих, помислих, викам: „А, сред фашистите. Аз не искам сред фашистите. Аз, Учителю, ще работя сред комунистите." Учителят смръщи вежди, но нищо не каза. Но аз бях така рязка някак-си. Че аз викам: „Учителю, обичам комунистите и ще работя за тях." И тук искам да добавя. Когато Учителят си замина, аз две години прекъснах да ходя в Партията. Аз бях студентка вече. И не исках да ги виждам. Мислех, че те са виновни за смъртта на Учителя. Щото се получи такова нещо. Дойдоха на другия ден след смъртта Му да го арестуват. Толкова съм плакала, така ридала. „Учителю, прости ми, Учителю, прости ми." И отивам при брат Боев и казвам: „Брат Боев, не искам да работя с комунистите. Какво да направя? Кажете." - „И там трябва да се работи. И сред тези хора трябва да се работи", ми каза брат Боев. И аз тогава отдъхнах и казах. А две години аз се мотая и при тях не ходя. И вече ме поставят за изключване. Да бях отпаднала от Партията тогава, ама къде? И казват: „Абе тя не идва на събранието." Един казва: „Абе тя живее далеко, ей там при дъновистите, къде ще идва на събрание?" - Защитават едни. Други казват: „Абе оставете я, бе, тя такова едно минало имаше." Но като ми каза така брат Боев и като се донесе това съобщение до Българо-съветското дружество, беше по повод на заминаването там на студентите, но това друг път ще го разправя. „Ами, казва, ами ние си я водим, бе, на партиен отчет." Един Раковски имаше и още един. „Тя си е наша добра другарка, ние си я водим, тя фигурира." Макар да беше отнесен въпроса до горе, до Районния комитет. И така почнах аз да ходя отново, поради приказките на брат Боев. Иначе нямаше да ходя. Мислех, борба в себе си, да вървя или не, да бъда или да не бъда, много голяма борба и ако щете оттогава към другарите имам още едно „не". Оттогава, това са четиридесет и колко години. Аз не взимам вече участие. Аз съм вземала участие само там, тука никак, абсолютно никак, макар че Дойнов ме обвинява. Тука искат да ме направят партиен секретар. Казах, че съм болна и отказах - излъгах. Турих си разни лепенки на гърдата, че уж имам някаква мастна тъкан, ама представих случая страшен. За операция и т.н. Отказах. Тук пък се намериха завистчии, че отидоха да ме питат и казаха, че там съм конфликтна личност. Защо? Защото им насъбрах всичките такива документации, кое и кои са, а те навързани като черва, мисля, че го разправих тоя случай. В.К.: Да. М.Г.: Тя е много, тя е обширна работа. В.К.: Значи Учителят смръщи вежди и не одобри. М.Г.: И не одобри Учителят. Това е, и като не го одобри, аз се отказах. Но когато Боев ми каза, така аз се възстанових. Възстанових се, обаче тия вежди ми бяха винаги пред очите. Винаги пред очите и когато на събрание се е говорило нещо за изселване на еди-кой си, да се гласува туй, онуй, аз не гласувах. Правя се на разсеяна. Не гласувах. В.К.: Сега, слушал съм, че на Изгрева имало голяма партийна група. М.Г.: Създаде се тая партийна група. В.К.: Как се развиха нещата, искам да ми разкажете отначало. М.Г.: Непосредствено след 9.09.1944 г. се създаде, една партийна група беше. В.К.: През време на Учителя. Там имало печатница нелегална, са ми разказвали. М.Г.: Имаше нелегална печатница, да. Имаше. Циклостил. То беше в къщата, където и аз живех, на таван, а пък долу в мазето живееше, и-й, как се казваше тази, забравих. Тя беше готвачка в съветската легация, забравих вече имената, нали. Единият й син, Иван, беше в затвора в Скопие. Палецът му беше отрязан, помня го по това, а другият, вторият й син беше скаут станал, а третият й син не помня какъв беше. Три сина имаше тя. Как се казваше? В.К.: Сега печатницата. М.Г.: Там беше циклостилът. В.К.: Печатницата. М.Г.: Печатница. Там работеше Бабев, който стана полковник ли, генерал ли, не помня - полковник, мисля, Бабев, с този циклостил. Там слушаше се радио Лондон, радио Москва, нали? Но те доста прикрито бяха. Руска, Руска се казваше жената. Бай Иван се казваше той, мъжа й, който беше в контролната комисия и ми викаше на мене: „Ти премного плуваш във водите на дъновистите!" Щото бях много близка с Паша, тя ме учеше, нали. И Учителят му каза: „Вие нали сте от Бургас?" Учителят дойде и му каза. А негов брат, Тодор Михайлов, беше секретар на партийната група, не Иван. И после те се преместиха в Княжево, напуснаха. В.К.: Учителят какво му каза? М.Г.: „Нали сте от Бургас, защо не си отидете в Бургас?" - „Това е моя работа." Така акцентирано. „Рекох, защо не се върнете в Бургас? Върнете се в Бургас, нали сте оттам?" Учителят не искаше да се създава такива с държавата конфликти или нещо, да го замесят с комунистите. Той беше уважаван, той беше изправен, аз мисля така. Не знам. Това е мое мнение. Но знам, че му е казал. Там живееше и една Стефанка, куцичката, до него в една барака. А до друга една барака пък беше тая, която ме питахте за снимката, една поетеса, не знам как се казва, забравих. В.К.: Сега, Учителят знае че има такава комунистическа група и че те са на Изгрева. М.Г.: Знае, че слушахме и радио Лондон. В.К.: Той ги прикрива, защото те ще докарат и полицията. Да дойдат, ще се разкрие. М.Г.: Може би и това да е била причината, но имаше и друго. Учителят сам е укривал, например членове на ЦК. В.К.: Например? М.Г.: Ама кои бяха? Аз забравих имената. В.К.: Е, как така на всичките ще забравите? Кои бяха? М.Г.: Случката беше такава. Там е била и Цола. До мене. В.К.: Цола Драгойчева. М.Г.: Да. До мене Игнат Котаров беше там, Бабев беше там и кой още живееше, не си спомням. В.К.: И какъв е случаят с Учителя? Каза, че ги прикривал. М.Г.: А, да. Идват, сега търсят нелегални, нали. Търсят ги и този куцият обущар, как са казваше, Божем скоро почина той. А, Колю обущаря, дето е сега кооперацията на ЦК, дето Рада Тодорова живее. Там живееше, на него място беше там неговата къща, на този обущаря и те го търсят него, нали, за да се скрият. Той отива - Учителят разположен към него и му казва: „Аз излизам, да се качат!" А Учителят излезе от стаята си. И те се качват. Идват полицаи и търсят, и казват: „При вас тука някакви нелегални комунисти да са се укрили?" Учителят казал: „Търсете. Ако ги намерите, търсете!" Но не казва: „Те са." Той казва: „Аз излизам." Демек не иска да лъже. „Аз излизам." Ама кои бяха, бе - секретар на партията беше. В.К.: Както и да е. Значи такива случаи има доста. М.Г.: Има, има. Там много комунисти са се крили. Не само аз. Много комунисти. В.К.: И после какво им беше отношението към тази работа? След като са били спасени, след 9.09.1944 г.? Забравиха ли тия неща или не смееха да ги признаят? М.Г.: След 9.09.1944 г. едната аз, която останах там да живея още, дойде една, с която бяхме в затвора и ми каза: „Докато си ти тука, - Христина Брадинска се казваше, - ти няма да си намериш работа. Слизай в града." И като слезнах от Изгрева, започнаха големите страдания. Отидох при една учителка по немски език, която идваше да се разхожда там и ме виждаше, че пея из гората и ми каза: „Момиченце, ела при мене, аз няма да ти вземам наем. Само ще ми почистваш и аз с удоволствие ще те слушам да пееш." Бях 25-26 годишна, най- много да съм била, нали? И отидох там, но тя после ми стана враг голям. Изгони ме, изхвърли ме и точно студентка бях вече, и знаех я от института, образователния институт - вечерния институт, където аз вечерна гимназия карах. А после ми изхвърли багажа, няколко дена преди изпита и аз се лутах насам-натам, отидох при една, беше получила двойка по химия, наш другар, който преди 9.09.1944 г. си слагаше масата и последните си залъчета, и хапки даваше да се храним, а сега каза да спася дъщеря му от двойката и като получи от двойка на петица по химия, ми изхвърли багажа - той и жена му. Аз бях в партийното бюро и нямаше къде да спя, и цяла нощ по улиците. Не трагедия, е, не искам да говоря.

9. СРЕБЪРНАТА БЮЛЕТИНА Вергилий Кръстев (В.К.): Накрая идва момент, когато ви арестуват. Милка Говедева (М.Г.): Не, преди това друго да кажа. В.К.: Ходихте ли през това време на Изгрева? Учителят знае ли? М.Г.: Аз ходя. Аз ходя от дъжд на вятър, някой път с леля ми и леля ми един път ми каза, вече немците идват, нали, и леля ми казва: „Нещо каза Учителят за немците, че са бич в ръцете на Хитлер." Пък тя така го каза, както на нея й уйдисва. Пък аз казвам: „Ама той е бич Божий. А това не значи, че немците са добри." Така го разтълкувах аз и с нея имахме спор. Даже тя беше приела едни немци при себе си, така на обяд. Аз ги ненавиждах. А когато немците дойдоха, аз се отплесвам. Казвам откъслечни работи. Не е последователно. Учителят не ги прие. Само три-четири семейства на Изгрева приеха: Парлапанови, Полто и не знам кои бяха, които приеха немци. А когато руснаците дойдоха, и салона им беше дал Учителят, и слезе на концерта им, нали така, говори с тях, всичко беше, и във всяка къща, тъй и у дома. И аз имах връзка с един Бомбер - руснак, който отиде при Учителя и Учителят му даде „Новата ера" да чете и да я разнася. И ми вика: „Ти знаеш ли, вика, с вашия Учител..." Викам: „Не е възможно." - „Хайде ела с мене да видиш, че е възможно." Учителят го е почерпил и пил малко така нали. Никой не ги посрещаше на Изгрева. Те имаха щаб. В.К.: Кой? Кого? Германците? М.Г.: Не, руснаците. Никой. Имаха лошо отношение и някои нападаха така малко. При Елена един руснак беше нападнал....Но аз отидох в щаба им и почнах да им готвя, защото никой не искаше да им готви месо. Аз не ядях, но им готвех, танцувах с тях. Единствена бях, но като видех, че са на градус, офейквах, разбира се. Та това, ако е заслуга, не знам. Искам да кажа какво е било на Изгрева тогава. В.К.: Значи те фактически идват на Изгрева, Учителят ги посреща, пусна ги в салона. М.Г.: Да. Имаше вечеринка, концерт, играеха, да. Но те бяха вече четвърта година във война, изтощени много и как да кажа, ако щете оглупели, ако щете и освирепели, нали? Те си имаха жени, които си ги водеха с тях. Даже една ми поиска иригатор и аз го дадох, и повече да го не видя, викам, где да ги знам какви са и що са, нали? Халал да им е и т.н. Но това исках да кажа, де, че добри души бяха, добри души бяха. Докато при немците имаше една въздържаност. Спомням си един ден, и това искам да кажа, когато учих пеене на Изгрева. То беше малко по-късно. Хайде по-късно ще го разправям, тогава един от немците, аз обичах да пея ариите по гората, така някак-си и със съответните жестикулации и т.н. И така на един завой, аз така жестикулирам един вид, все едно насреща е партньора. А и не виждам, че зад храста има човек. Изведнъж ми хваща ръцете един офицер. „Зер шьон, фройлайн, зер шьон." И аз изтръпнах. И понеже ние разстроени към немците, той с очила, културен човек сигурно беше, така видя, че избягах. Какво ли вика, тая дивачка. Та това, но сега ако пропусна някой случай, ще се сетя после, ще го допълня, нали, щото има случаи с другарите... А това исках да кажа, да не го пропусна. Още преди да влеза в Комсомола, пропуснала съм един случай 1932 година, комунистите гласуваха със сребърна бюлетина. Аз съм написала тоя случай и е отпечатан в един вестник. Не помня в кой вестник беше, това ми е първото бойно кръщение. Аз съм агитатор на това и си спомням, че с тоя, Ляпчето, също така и един, Кирчо ли се казваше, Гошо, Гошо беше, Гошо беше вътре, бай Методи ли, как се казваше, възрастен, беше вътре от Партията, а ние от страна на младежите снабдявахме отвън с бюлетини. Може би някои от тия неща, които съм печатала, е хубаво да се вмъкнат впоследствие към спомените. В.К.: Да, после ще се вмъкнат, впоследствие. М.Г.: Впоследствие, нали за това. И там така излезе Гошо и каза: „Дойде полицай и обрал сребърните бюлетини и нямаме, а народ идва много." В тоя момент минава един файтон и аз казвам: „Чичко, чакай! Моля ти се, карай бърже." файтони бяха тогава повече. Коли нямаше. „Карай бърже!" Гошо ми каза пък от някой-си бай не знам си кой, оттам да взема бюлетини. Викам на файтонджията: „Сестра ми е тежко болна." Иде ми и на ума пък и да лъжа. И тичам. Той кара това. „Чакай ме, може да ида за лекарства." И той чака във файтона и се връщам, вземам една чанта пълна с бюлетини, връщам се и когато стигаме на „Кирил и Методий", тука бяхме агитатори до училището, стигаме. „Стой, стой, стой, стой", хвърлям двайсет стотака, защото за мене това беше нищо, аз печелех много от бакшиши, нали. И тъй слизам, давам бюлетините и успяхме да спасим положението. Даже свещи набавяхме, защото те гасеха и тока, за да не може да се преброят бюлетините. Тогава София спечели - почервеня. Тогава този ми каза: „Егати о детето, с какви работи се занимава" - файтонджията. Защото той разбра, че няма лекарство, няма болен, а е въпросът за бюлетините. Това беше и аз пиша така - първото мое бойно кръщение, което съм била направила. А след това вече в тези организации по разните задачи, на разни места се събирахме, но най-вече с това. Аз трябваше да науча много имена, свои имена. Аз се срещам, когато бях в Окръжния комитет, после като минах в ЦК - Виолета, но пред един съм Изабела, пред други съм Теменужка, при трети съм Маргарита - каква ли не. Само не съм Милка. Навсякъде. Това е цяла Софийска околия, нали, в която в миналото бяхме с най-различни имена, които аз сама трябваше да си ги знам, щото те като идват ти казват еди-коя си, нали трябва да им знам имената, пък трябва да знам и техните имена. Трябва да знам кой откъде е. Та така беше една конспирация, така, как да кажа, тия задачи, които имах аз в Партията. По-късно, когато минах към ЦК, имах връзка с тоя Стефчо, нали с един от Партията, забравих как се казваше, Кекевски, Кекевски. Той, Кекевски, е истинското му име, а тогава не му помня името, което беше. Оказа се, че тоя Кекевски, на когото аз бях връзка с него, е бил шеф на генерала, който сега е до мене на вилата. Та аз съм била шеф на генерала. Та както и да е. Бяха нелегални времена, а бяха, как да кажа, някак честни хората бяха. Ние мряхме един за друг, да си помагаме. Когато отидеше в някой дом, имаш нямаш, слагаш трапеза. После, след 9.09.1944 г. вече се отчуждихме. Станахме един към друг чужди. А за да каже генерала, когато ходих при Рада Тодорова: „Ама приема ли я Рада?" - Защото станала министър. Жена си, пита я. Аз чух това, той тихо го каза, но аз го чух. Не. С други думи, как, тя не е никаква, защо да я приема? А в нелегално време не беше така. Милеехме един за друг. По това време, през нелегално време, а не в затвора. После ще кажа за женитбата си. Значи така карах до 1934 година и 1934 година. Може би някои важни факти да съм пропуснала, не може за всичко да се сетя, то беше много. Не е едно, не е две. През 1934 година моят шеф попада в затвора и ме издава той, Стефчо, и им казва и квартира, и всичко. А той беше казал: „Парче по парче да те режат, ти няма да казваш нищо. Ще мълчиш." Даже ходихме с него на екскурзия и един ден той ми разказваше разни истории от ЦК горе, че ходел с някаква японка, тия от Политбюро, че друг не знам с коя, че такива разни истории и ми казва: „Ти знаеш ли, че някои от тия истории, които ти разправят, ти си ги издала." В Бов ли бяхме, не помня накъде. Аз и както бях с една тиролска рокля и като се разкъсах и викам: „Стреляй", той ходеше въоръжен. И аз имах пистолет. „Стреляй, викам, щом смяташ, че аз съм издала." И той ме заобиколи, минал отзад. А аз мисля, вървим пеш тридесет километра, изпитвах, че ще умра, до такава степен преживелици, и ме тупа по рамото: „Браво, момата издържа изпита." И падна ми в очите, падна ми в очите тоя шеф, който ако беше казал: „Коленичи и се моли на мене, защото аз съм партиен шеф", аз щях да го направя. До такава степен вярвам. Ти можеш ли да си представиш сега, прощавайте сега, когато аз съм си хвърлила партийния билет, какво разочарование имам. Никой не може да си го представи. След 57 години. Разочарование до дъното на душата ми.

8. НЕЛЕГАЛНАТА БОРБА НА КОМУНИСТА Милка Говедева (М.Г.): И сега, вече точно в „Анания" аз най-напред станах есперантистка и почнах да кореспондирам, понеже и братовчедка ми така се интересуваше и тя от есперанто, и аз се състезавахме. Тогава се продаваха адресаро - адресници от цял свят - есперантисти, които искат да кореспондират, кой с когото иска. И аз си избрах. Оттогава се запалих за Австралия, нали. Пък преди това в Румъния бях чела една книга, тя румънска за Австралия и все мечтаех за Австралия. Там избрах един Режинал Клерис, с когото си кореспондирах, Атланта, Джорджия - с друг, в Италия с друг, Испания, Япония, Китай, с целия свят кореспондирах. Но тогава комунистите държаха за есперанто, като език международен, за да контактуват с целия свят, комунизъм да се провежда. И затова бяха с есперанто, но по него време имаше спортисти от целия свят - червен спорт. Имаше един, Пушкин се казваше, това беше прякор, името му не зная точно, но между които е и един Марин Въжаров, който беше редактор на вестник „Спорт" след девети, който ми помогна после за вилата, благодарение на него материалите се рушеха от Спортната палата, та използвах стари материали. „Не може ли да получаваш наши писма, ти получаваш толкова писма от цял свят, по линия на червен спорт, да идват до тебе, и да ни ги предаваш на Пушкин. А той на мене - Марин Въжаров." Казвам: „Защо да не може - може." От Копенхаген, от Стокхолм там идваха при мен. Малко нещо е това услуга, което съм правила на другарите, но те го смятат за голямо, защото нямат друг човек, който да кореспондира. Вергилий Кръстев (В.К.): Какво представляваше този червен спорт? М.Г.: Червеният спорт в смисъл такъв, че участвуваха комунисти във футбола и в разни спортни деяния, нали и затуй казваха червен спорт. В.К.: Състезания. М.Г.: Състезания. Така че аз имах малка заслуга според мене, когато съм вършила по-големи неща, нали, но се сметна, че съм доста много помогнала и Марин Въжаров като беше жив, преди да ни окачествяват за активни борци, казва: „Милке, нека да ти дам аз на тебе една бележка, че си помагала на червения спорт, може да ти потрябва." - „Ах, викам, ти ще ми дадеш. Аз бях член на ЦК, аз трябва да ти дам." И настояваше, и ми даде. И наистина това писмо като го показах години след това на директора на стадиона, там свърши много работа: дадоха ми старо желязо, стар паркет, стари врати и прозорци, много неща ми дадоха, които някои даже и не ми трябваха, нали. Помогна ми за строежа на вилата. В.К.: Защото разрушиха старата палата. М.Г.: Старата палата когато рушеха, да. В.К.: Къде беше тя? М.Г.: Ами старата палата я разрушиха, нали, направиха нова палата. Та от това. Аз 1966 година съм застроила и затова използвах старите материали. Мисълта ми беше, де, тая малка заслуга към червения спорт, на мене впоследствие ми помогна. А освен това, когато аз един ден ми казаха така: „Таз вечер ще имаш среща с един", когато навлизам вече в Комсомола, на „Дондуков" имаше една сладкарница „Милка", бозаджийница беше. Точно носеше името „Милка". „Там ще се срещнеш, казва, с един, той ще носи вестник - това беше парола, вестник „Мир" - а ти ще носиш „Слово" - нали „Слово", имаше вестник. - Ще седнете на една маса и той ще те пита къде е гарата. Ти ще му кажеш „на Витоша", това ще е паролата, с която ще се свържеш и тогава ще се разберете. Ще тръгнете, той ще ти каже. Той бил от районен комитет, този, така се свързах с един, след това на една улица се свързах, той тръгва от единия край, аз тръгвам от другия пак с парола. Пак така някаква. „Къде е болницата?" Ти казваш: „Еди-къде си", където и не е. И това е вече градският комитет. Ама аз не знам, че раста нагоре. И най- после се срещам с един по ул. „Козлодуй". Аз вървя откъм долу, откъм „Дондуков", а той идва отгоре и трябва да вървя по дясната страна, дясната страна нямаше и тротоари. Кучета щяха да ме изядат, ама сняг, зимно време, пъртина правя тук да е дясната страна, щото трябва по дясната да вървя. И пак носех вестник „Насум". Та тогава той ме питаше нещо, за гарата ли беше, за какво беше. Аз казвах „Александър Невски". Нещо от тоя род и ме хваща под ръка и тръгваме. „Здравей, разбрахме се, момата значи си ти. Сега ти за мене, каква ще бъдеш ти?" Аз казах: „Виолета." Това ми е нелегалното име. Аз съм за тебе Стефчо, а той Тодор. В.К.: А той? М.Г.: Тодор. В.К.: Да. М.Г.: После го разбрах, чак в полицията. А той ми е шеф вече на мене, нали? Той работник - техник от ж.п. гара. Грозен, невъзможен, но дребен и т.н., но шеф. И така с него почнахме да работим за туй, за онуй, поставяше ми разни задачи, идваше в къщи, пишехме симпатични мастила, пращахме до там, до онам, разни позиви и т.н. После се обиграх и почнах сама. Тъй Вяра ме питаше, щото живеех с нея: „Какво е това?" - „Йод." То е симпатично мастило, взе че се намаза. Викам, ще се отровиш, ма. Не й казах, разбира се. Пистолет имаше в мазето, не са го намерили, но намериха едно „Ехо". „Ехо" беше нелегално тогава. Добре, че не намериха една, как да кажа, едно нареждане, един позив, там толкова стачки дигнете в Перник, другаде. Давах нареждания, нали? И така бях, и така ме арестуваха те, но аз работех доста години, доста години от 1931 -1932 г., а ме арестуваха 1934 година лятото. Преди това даваха вечеринки, в които аз участвувах. Нашите другари даваха така стихове такива комунистически, аз ги ръководех. Пях, имах артистични данни, не можех това да не го покажа и да декламирам, пеехме разни песни и т.н., танцувахме - младежи. Но един ден, и това искам да кажа, бях поканила всичките тези другари, които ги изброявах, у дома, на чай. Под мене имаше такава чайна ли, кафеджийница ли, такава някаква, от която аз поръчах кафета, чайове, така със сухи пасти - форсек го казваха, да ги почерпя. Но преди това аз бях отишла да направя, работех частно неделен ден при една италианка, Кеяри, която по-късно дойде в затвора да ме види, да я фризирам. Аз съм била проследена. Аз не съм знаела. А бях поканила Равински, Младен Исаев, имаше един Чанг Кай Шек - цигулар. Така му казваха, защото той беше написал ода за Чанг Кай Шек. И той беше дошъл, и много други. Идва Ляпчето - поета, който казвах аз. Той беше първият. Но аз, той ме чакаше всъщност в къщи, аз още не бях се върнала от клиентката. А какво става там? Като излизам от къщи, те са ме чакали, изглежда, полицаи са били това, виждам, един се смъква по тарабите надолу и припада, зимно време беше. И аз казвам: „О-о, сигурно му е нещо лошо, г-жа", аз съм милостива. „Сигурно му е лошо нещо." - „Ах, остави ги, вика, такива комунисти, въшкари, не им вярвай. Те се преструват." Боже, тая фашистка, гледай колко не вярва на бедните хора. Но нека тя затвори, аз ще отида да видя. И така стана. Тя затвори портата и аз отивам. „Какво ви е, казвам, какво ви е?" - „А, казва, от четири деня не съм ял." Някъде на „Любен Каравелов" беше това. А оттам, от отсрещната страна се задава един. Казвам: „Трябва да му помогнем на тоя - а то е уговорена работа с тях. - Трябва да му помогнем, вижте той припада, викам, сигурно не е ял четири дена." - „Да му помогнем", казва той, уж безразлично. И аз казвам: „Елате тогава." Повдигам го, хващам го под ръка и там имаше една млекарница македонска и го завеждам там. Казвам: „Той не е ял." От леля ми знаех, от Братството, от Учителя, че човек, който не е ял много дни, дай му най-напред топла водичка, пък после топло мляко. И аз така направих. „Сварете нещо топло."- „Ама нямаме, имаме само примус." - „На примус, аз ще ви платя." Готова да дам всичките пари, само и само да се свести човека. И те му стоплюват вода, стоплят му и мляко. В това време пристига и този и казва: „Е и какво?" И му купува цигари. Викам: „Той не е ял от четири дена, вие му купувате цигари, недейте." - „А, нищо, нищо", този се обади. - „Ама как нищо, не сте яли четири дена, може ли така? Това, ще ви стане лошо" - загрижена за него. И хапна той каквото му дадох там това и бе замръзнал целият. „Аз живея, казва, е- е, някъде у Коньовица, там на най-далечна улица една на Зайчар някъде, нататък." Викам: „Тогава елате се стоплете при мене, и като знам, че гости съм поканила - Равински, Младен Исаев, Чанг Кай Шек, Ляпчето и други, и трети, но викам - ех, ще се стопли малко, пък ще си иде, си мисля на ума. И като го поканих, понеже пред оня го каня, тръгнали сме вече и оня като нахален така, един вид и него да поканя. „Ех, викам, пък като искате елате и вие." - „А къде живеете?" Веднага на кутията цигарената си записва адреса. „Ама знаете ли, казва, хайде аз по-късно ще дойда, имам една маймунка, може ли с нея да дойда?" Викам си на ума, аз живея в една баня, сега и маймунка ще ми доведе този. Всичките сядат на кревата и два стола ще взема от леля. А то какво се случва. Идва след малко той. Ляпчето е в къщи и Ляпчето го познава, че е полицай. В.К.: Този, който го води. М.Г.: Не, този, когото аз водя не, а другия, пристига и той с едно такова грамадно куче - полицейско. Полицейско куче и понеже живее наблизо до Ляпчето, то онзи много пъти го е канил да играе шах. Ляпчето (Димитър Христов) е отказвал, защото знае, че той е полицай - ченге и братовчедка ми влезна - Инчето и казва: „Инче". В това време звъни и идва Чанг Кай Шек. Той ходеше с една гугла, с голф така, отваря вратата така дръзко и като вижда тоя, и казва: „Ти като каниш полицаи, защо ме викаш мене?" Ама аз не чух това. Това чу Инчето. Казва: „Знаеш ли Чанг Кай Шек какво каза - като каниш полицаи, защо го викаш него." - „А, какви полицаи?" А после влизаме вътре и мълчиме пред тях и Ляпчето казва: „Инче, знаеш ли, че ако кажа на това куче „комунист" и те посоча, ще почне да те лае и да скача по тебе?" - А тя, нали е малка, вика: „Кажи, Ляпче, кажи, Ляпче." И Ляпчето вика на полицая: „Я хвани здраво кучето за врата, да не я изяде." В това време аз ги черпя - там чайове от долу, кафета... И той я посочи, онова куче като се разлая и като се разскача, страшно, да я изяде Инчето, ей такова нещо. И като видя, че го разконспирирахме и той каза на оня: „Хайде сега да си ходим!" И си отидоха. И никой не дойде. Защото Чанг Кай Шек долу ги е чакал и им казал, горе при Милка има полицай. И никой не дойде! По-късно това нещо в биографията ми го сложиха, когато Георги Димитров разследваше нашия провал, коя е причината и аз между другото казах, значи аз съм била малко недозряла, за да бъда в ЦК, нали? По тоя случай тогава се случи. По-късно, аз вече като влязох в ЦК естествено със съответните задачи, нали, които бяха там. В.К.: Това в коя година? М.Г.: Това беше 1933-1934 година. В.К.: В тия години кой е в ЦК на Партията? М.Г.: Аз съм в Комсомола. В.К.: В Комсомола. М.Г.: В Комсомола съм, не в партията. Викаха ми даже по-късно, Чанков е казал: „Легендарната фризьорка." За мене. И когато след 9 септември 1944 г. аз отидох, бай Васил, имаше един Васил в Контролната комисия, който ми казваше: „Ти ли си оная Милка, легендарната, Чанков викаше за тебе - „легендарната фризьорка". Викам: „Аз." А по-късно излезе, че не съм аз. - „Ама оная беше фризьорка." - „Ами, викам, аз." - „Ама оная беше от Румъния дошла." - „Ами, викам, аз съм." - „Ама оная имаше баща убит." - „Ами, викам, аз съм." И така, той не можеше да разбере, че това съм аз. Защото всички тия неща съвпадат. След това вече... Преди да попадна аз в затвора, ставаха много чести такива претърсвания. В.К.: Обиски. М.Г.: Обиски Ама къде ли не. Сега интересен е случаят с един, Георги Михайлов се казва. Даваха „Клетниците", даваха го в кино Капитол, беше това на „Екзарх Йосиф". Последнатата феерия, последен ден. Това когато бях още в Окръжния комитет на Комсомола. И аз му давам, аз така малко разкъсано казвам фактите, защото така си спомням. Мисля, че е важно. Е, и предавам си материала - нелегалните материали и той си ги взима, и казвам: „Сега отивам на кино, защото е последна серия и последно представление." - „И аз ще дойда." А в кината правеха толкова често обиски, че няма накъде. И да му се падне билет до мене. Е, аз се намокрих на стола искрено казано от ужас, че сега ще направят обиск и ще го хванат него, и аз до него, както съм седнала. Както и да е, не стана обиск, де, не можах и да помня от това, което видях на кино. А друг един такъв случай. Вървим на Витоша. На Витоша нелегално. Всички се събираме по линия на НРПС, още уж е разширен пленум. Викат: „Ние сме четири девойки." Аз и Димитрова. Аз. коя беше там тази, не им помня имената вече, Богдана Богданова, какво й беше името не знам и още една тютюноработничка. Та отидохме там на Витоша и казват: „Чакай, стъклен багаж с нас има", демек ние. жените. И аз за да им покажа, вървя все напред, все напред. Стигнахме на широки разширени пленуми в дяволското кладенче, къде е, и сега го търся, не мога да го открия, къде беше това дяволско кладенче. Някъде над „Свети Крал", манастира, ма къде беше точно по Витоша, не знам. Всички бяхме облечени с дебели дрехи, бай Йордан Милев беше секретарят, защото той каза: „По-добре се облечете, щото може да има даяк, да ни разкрият и да ни арестуват. Боя да не усетим с дебелите дрехи." И отиваме там през нощта, искам туй да кажа, че младо момиче, харесвано от тоя, от оня, аз съм тръгнала с една блузка. Нямам палто, нямам нищо. Така, мисля си, тоя ми прегърне краката, оня ме прегърне това и да проспим два часа, и да почнем работа при сутринта. И имаме постове, нали така, които да пазят. И цяла нощ събранието мина. Тогава ме избраха в ЦК на профсъюзите. Това исках само да кажа, че на тоя разширен пленум бях избрана в ЦК. А друга среща имахме долу някъде в „Надежда". И сега да ме питат къде беше, не си спомням, щото всичко е в Булинските ливади. То беше там ливади, то нямаше жилища, нямаше нищо.

7. ЧЕРВЕНАТА ПОЛЯНА Милка Говедева (М.Г.): Ходех при Братството, но един ден, имаше червена полянка до Изгрева. На тази червена полянка се събираха другарите - младежи и аз им казвам, че идвам с леля ми при Учителя, тъй и тъй. „Какво ходиш там, ма, за баби и за дядовци е там, да те заблуждават и тебе." - Тъй ми казват другарите, за да ме убедят. Вергилий Кръстев (В.К.): А вие се познавахте с тях. М.Г.: Да, запознах се с тях. Аз исках вече да отмъщавам. В.К.: Заради убития си баща. М.Г.: Заради баща си. Това аз мисля, че ви го разправях. В.К.: Ставаше въпрос как се запознахте с тях. М.Г.: Не го ли казах? В.К.: Не. М.Г.: Как се запознах с другарите. Аз работех в един магазин. И грабнах книгите на баща ми, „Капиталът" и туй, онуй, от които абсолютно не разбирах, защото там имаше алгебра, която аз в гимназията не учих. И минава един комунист, вероятно за да се бръсне и поглежда, и казва: „А, четем Капитала". Аз много наивна и казвам: „Ами да, това е книгата на баща ми, баща ми е убит през 1923 година. Научих, че Цанков го е убил. Аз ще си купя пистолет и ще го убия." - „Не, момиче, ти ще убиеш Цанков, ама той има кучка, която ще те разкъса." - „И кучката му ще убия", казвам аз. - „Виж какво, утре вечер пак ще дойда да се обръсна и ако искаш ще те водя на едно място, където ще ти кажат как можеш да отмъстиш за баща си." И идва вечерта, и аз отивам с Мадовеев, с него и ме води в бабешкия дом, наречен бабешки дом. То беше на независимите професионални съюзи между „Цар Симеон" и „Цар Борис", ей едни срутени къщички навътре, в безистена и когато влизам вътре какво да видя. Влизам в една стаичка, там се събирали бръснарите и това, но аз влизам в момента - само момчета. Единствено момиче влизам аз. Няма никой и двама по- възрастни по на четиридесет години грабнали по един стол да се бият. И аз наблюдавам. Аз идвам елегантно момиче с фини етикеции и т.н., от Букурещ възпитана и това нещо за мене беше ужас. Как така, да се бият и защо ме води този човек тука? А той ме пусна в тая стая и си отиде. И казва, пък аз елегантно облечена, един казва: „Тая буржоазна дама що търси между нас?" Казват: „От къде си?" Аз казвам: „От еди-къде си." - „Седни" - викат там. Ама така някак-си неодобрително. „Ти разбираш ли, че най-напред трябва да ги организираш и после да ги просветиш, кой ще ти дойде единен?" - „Как ще ги организирам, без да ги просветя, бе, нали трябва да им кажа в името на какво трябва да ги организирам, че тогава да ги просвещавам другите." И за това нещо стълкновение. Това ми направи много силно впечатление. В.К.: То важи и досега. М.Г.: То важи и досега. Да. Извънредно много силно впечатление и още тогава исках повече да не отида, но понеже - викам, щом баща ми е бил такъв, моя милост взе да си вади връзките от обувките, за да приличам на тях, взех да си обличам палтото наопаки, то беше с английски шевове, да приличам на тях. Взех да ходя малко небрежна и т.н. Те бяха с петна с туй, с онуй, ходеха по бордеите, по най-долнопробни гостилници, бе мухи, мръсотии, страшно нещо. В.К.: Нарочно ли го правеха или...? М.Г.: Нямаха средства, нямаха средства. Аз печелех доста. В.К.: Те младежи. М.Г.: Младежи. В.К.: С леви убеждения. М.Г.: С леви убеждения, да. И така, аз това нещо ме възмути и тогава ме заведоха на червената полянка. В.К.: В коя година беше това? М.Г.: Това беше 1931-1932 година, там някъде. В.К.: И къде се намираше тази червена полянка? М.Г.: Тя се намираше до Изгрева, долу, където е суперът сега в гората. В.К.: Защо се казваше „червена полянка"? М.Г.: Защото се събираха комунисти - младежи. В.К.: А-ха, да. М.Г.: „Червена полянка" й викаха. И тогава ми поставиха въпроса: „Що ти ходиш там при дъновистите, то е за старци и за туй, за онуй." Между другото от леля ми и от кого бях чула, че Игнат Котаров апострофирал Учителя. И аз искам да го апострофирам. Да каже, защо заблуждава народа. И отивам един ден на беседа, неделен ден беше, таман влизам, и Учителят както говореше, само леко ме погледна и продължава да чете. Да. Препълнен салонът. Аз погледнах къде да седна, няма място и таман да се обадя, и почва да ми става лошо. Лошо, лошо, лошо, ще падна. И търся място да седна, няма място и трябваше да излеза навън. Ама така ми е лошо, че отсреща пейки има до лешниците и маси, и аз сега трябва да седна, не мога, но трябва да легна, иначе ми е лошо. Невъзможно. И като легнах и стоя легнала така, докато свърши беседата. Щом свърши беседата, все едно нищо не ми е било. Викам: „А-а", не можех да разбера защо става така. „Но аз сега не можах, но другата неделя, аз ще му кажа на него." Втората неделя също, третата неделя също. Същото нещо се повтаря - става ми лошо и аз трябва да излизам навън. И на третата неделя когато ми стана така, съвсем лошо, легнах на пейките и казвам: „А, не, не мога с тоя човек да се справя, нещо не може, същинат, казват румънците. Главата ми бърка, не може с него да се справя." И престанах да ходя. Така станах комунистка. Но в същия тоя момент аз се преместих и почнах, хванах се в най- големия салон да работя, там идваше отбраната клиентела. В.К.: Къде? М.Г.: На „Сердика" 3. Най-големият салон. И вече минавах за румънска специалистка и т.н. Там идваше една Донка Багрянова, имаше сестра Вера Багрянова, която взема конкурс по английски език, току-що завършила в Симеоново на Рокфелер и замина за Калифорния. Сега искам да кажа съдбата какво нещо е. Тя пише на сестра си Донка: „Кажи на Мими, (Мими ми викаха тогава), Рокфелер търси едно момиче, чисто като Мими и ако иска да стане „дама компани", нали, ще пътува с нея навсякъде и т.н., ще изучи език и това. Кажи й, казва, на Мими да се съгласи. Тя я знам, че обичаше да пътува." Аз често пътувах до Букурещ и Донка ми каза: „Виж сестра ми пише така и така. Искаш ли?" А сега другарите комунисти ме впрегнаха там и веднага искат да ме включат в комсомола, нелегалния комсомол. Дотогава се минаваше НРПС, РП, Ремса и тогава влизаш в комсомола. В.К.: Я ги дайте последователно, че не ги знаем. М.Г.: Първото е Независимите професионални съюзи, след това е Ремса, който беше легален, РП и Ремс имаше легален. В.К.: Какво е РП? М.Г.: РП е Работническа партия, а КП е Комунистическа партия. А Ремса е Работнически Младежки съюз. В.К.: Да. И след това? М.Г.: А след това е Комсомол - Комунистически младежки съюз. В.К.: Той е нелегален. М.Г.: Нелегален, който ръководи Ремса, който ръководи и НРПС и т.н. И аз един ден, като не знаех нищо, разбира се, всичките тия неща сега започва в мене борба - да ида ли аз „дама компани" на Рокфелер или да вляза в Комсомола? Определиха ми вече, че ще влизам в Комсомола, чрез едно бръснарче, поет, много красиво момче беше, което каза, че мога да вляза аз в Комсомола, да прескоча Ремса, защото съм отвержена, защото съм силна, защото съм изпълнителна и т.н. Проверили ме някак-си. И аз се борих три дена и отказах да бъда „дама компани" на Рокфелер. В.К.: Но това на дъщеря му, на съпругата или на него? М.Г.: На съпругата. Тя търси младо момиче, чисто момиче, нали така. А въпроса с чистотата на момичето в „Анани", фризьорския салон, бе необикновен. Един ден, после ще продължа за комунистите, един ден хващат две чирачки в „Анани", в гората и се оказа, че са болни от трипер. А пък ние имахме здравни книжки. Целият салон на „Анани" да бъде прегледан гинекологически. В.К.: А той вашият салон „Анани" се казваше. М.Г.: „Анани" се казваше. И аз казвам, а аз сега с мисълта, че не съм момиче, нали, идвам от Букурещ така. Казвам, не, аз ще направя нещо, няма да мина през тоя преглед. Всички се прегледаха: чирачета, момичета, фризьорки, това, онова, пък той беше най-голям, имаше може би петдесет души персонал и се оказаха много от тия момичета, които бяха, че не са момичета и си имат приятели, щото за това се държеше едно време и само аз още не си давам сертификата. А Анани вика: „Аз те знам тебе, ти си рафинирана румънка, ама дай тука, дано си здрава, да представяме там това." А аз имах голяма клиентела, между които хитлеристи бяха вече на мода - мъже, които им правех ноктите. И имаше един хитлерист, който предпочиташе мене. Много от мъжете ме предпочитаха, защото знаех езици - по няколко думи за занаята си, така. И румънци, и турци, и какви ли не, всичките ми предлагаха. И всички ми казваха: „Няма да те безпокоим, искаме те за един месец, ще ти купим апартамент, ще ти направим салон. Само един месец в годината сме тук." Но аз казвах: „Как ще се продам? А, може ли такова нещо?" И казах на някои от салона. „Будала!"... „Вила ще ти направим." Аз не можех да си го представя това, да се продадеш. А една женена каза: „Като нищо на мъжа си ще изневеря, щом ще ми направи вила." Ей такива бяха антуража ми, с които аз работех. Но така се получи, че трябваше да се прегледам. Един ден една Фрида, еврейка: „Мими бе, иди при моя домашен лекар", някой си Ешкенази там. на „Екзарх Йосиф", на четвъртия етаж; живееше над кино Капитол тогава. И аз отивам и почвам сега: „Ама нали, казвам, се познава жените, които живеят полово, имат сенки под очите." И това говоря, така са ми казвали, така разправям. Пък той казва: „Ама вие малко така наивна ли сте или се правите на такава, или искате мене да ме баламосвате. Вижте, каза, вие сте пратени при мене, да констатирам дали да ви взема вагинален секрет, да видя дали сте здрава или не. Ама така, както ми говорите, навярно искате да прикриете някаква болест." И-и-и, като чух това, викам: „Не стига че такова, пък сега и болест." Добих кураж и седнах на магарето да ме прегледа. Когато той извади там шпекула ли, какво се казва това, за да ме прегледа, казвам: „Какво е това, къде ще го слагате?" Изкарах си акъла. „Ами, казва, вътре." И тогава опипа с пръст и каза: „А-а-а." Разбра, че аз съм девойка. И казва: „А да минем в една стая, в друга." Прозорецът отворен, и трябва да мина през неговата стая, за да изляза вън. Аз толкова потънах в срам. Викам: „Аз ще се хвърля от прозореца." И ако той не беше се обадил да пише, че хименът ми е запазен, за пръв път чувах това понятие, аз щях да се хвърля от прозореца. От срам, как да мина през него. И той ми даде документ и какво се оказа в „Анани", че само Мими е с химен запазен и всички други са минали през това изкушение на половия живот. И после пиша на леля ми: „Така и така, твоята акушерка има много здраве, ето, казвам, бях при лекар." А тя: „Ти колко пари даде на доктора да те изкара девствена?" Казвам: „А-а-а, танти не ми вярва. Как може така? Танти да не ми вярва." Много ми беше мъка, много сълзи изроних за това нещо. А този сертификат ли, как да го кажа, вървеше от клиент на клиент, „Анани" се хвалеше с него. Вижте нашата Мими, вижте нашата Мими". И онзи хитлеристът казва: „Ти си девойка, ха-ха-ха, ти си девойка, ха-ха-ха." Така хем на подигравка, хем как да кажа, се учудваше.