Ани

3. Мара Белчева и Пенчо Славейков Така в един майски следобед на 1903 година Пенчо Славейков се явява отново в живота й и този път остава до края. Домът на Мара Белчева на ули­ца „Христо Белчев" (по-късно - „Гаврил Генов", а след 1999 г. отново с предиш­ното си име „Христо Белчев") постепенно става притегателен литературен цен­тър. Това е и началото на нейната изява. Първите й стихотворения излизат в сп. „Съвременна мисъл", 1910, кн. 6. Публикува циклите „Без шум листата капят" и „На синура на вчера и на днес". Познанието и ползването на няколко езика-френски, немски, английски, ита­лиански, полски и руски, й помагат в преводи на стихотворения за „Sviat" - 1913 г., на чешки -1914 г., немски в „Berlines Tagblatt" - 1917 г., „Prager Gasse" - 1928 г., френски в „Anthologie des poètes bulgares" - 1928 г., на италиански - 1924 г., както и в преводите на по-големи произведения като „Тъй рече Заратустра" от Ницше, „Потъналата камбана" от Хауптман и др. Творческият и личният й живот минават през няколко етапа, които пре­дизвикват различни отзиви и оценки, както от нейните съвременници (Антон Страшимиров в „Летопис на Българското книжовно дружество", 1903-1904 г., шаржовете и пародиите на Чудомир и други пишещи братя в „Барабан" и пр.), така и от по-късната литературна критика. След смъртта на Пенчо Славейков (1912 г.) в Рим, тя остава без средства за живеене, тъй като е продала къщата си, за да осигури лечението му в чужби­на, и живее от случайни хонорари. Заминава за Германия и подготвя за печат първата си книга - „На прага стъпки", издадена в София от Ал. Паскалев и сие през 1918 г., но отпечатана в Лайпциг, печатница К. Г. Рьодер, в 205 саморъчно подписани и номерирани екземпляра.

Мара Белчева I. Един живот - една епоха Ефросина Ангелова-Пенкова Мара Иванова Белчева, по баща Ангелова (8/21 септември 1868, Севлиево - 16 март 1937, София) 1. Епоха на дуели заради красавици В едно благодатно време, богато и бурно откъм социални, политически и духовни събития и личности, Мара Белчева се откроява като един лиричен и същевременно силен образ, който ни гледа от снимки, стихове, дневници и бележки. Родена е на 8/21 септември 1868 г. в Севлиево, в семейството на Парас­кева и Иван Ангелови. Баща й е ръководител на революционния комитет в гра­да през Априлското въстание 1876, а дядо й, Хаджиангелов, другар на П. Р. Сла­вейков, е известен на времето си издател на псалтикии (книги с църковни пес­ни и ноти за източно пеене). Прекарва детството си заобиколена от братята си Ангел и Кръстю Хаджиангелови, с които запазва близките си отношения и ко­гато житейските събития ги разделят. Основните действуващи лица в нейния живот се явяват още по това време. С Пенчо Славейков се познават от госту­ванията на семейството му при дядо й, когато са минавали през Севлиево на път за София. Била е близка приятелка на сестрата на Пенчо. След смъртта на майка си Мара живее при своята баба в Търново. Там учи до 5 клас в Търнов­ската гимназия. Млада, възпитана и красива, Мара привлича вниманието още в ученическите си години. Руските офицери щабкапитан Висоцкий и подпору­чик Владимир фон Ростер се бият на дуел за нейната благосклонност, заради което княз Дондуков, уведомен за подвизите им, ги връща незабавно в Русия. В същото време тя прави незабравимо впечатление и на бъдещия си съпруг Христо Белчев, чиновник в канцеларията на губернатора. След завършване на гимназиалното си образование Мара заминава да учи във Виена, във Висшия девически институт - прочутия девически пансион на Кете Колвиц. Когато през 1883 г. умира баща й, поради липса на средства тя прекъсва образованието си и се връща в България. Започва работа като учителка в Русе (за половин година). По-късно, през Сръбско-българската война, е милосърдна сестра и учителка в единствената женска гимназия в София.

Михалаки Георгиев VI. Нещо чудновато „Все има нещо, между небето и земята, което у книгите не е писано, а човешкият ум не може да го схване"!... Из „Хамлета". Колкото за мене - мене и не питайте... Аз може и да не вервам това, що го вие вервате, па може и да вервам и такова нещо, което вие хич нема и да повервате!... Всеки си знае своята душа, па нека всеки да си верва това, що му сърдцето приема. Та аз и не ви карам да вервате, или да не вервате, а само искам да ви разкажа това, що чух с ушите си, от устата на бае Денко бояджията. А бае Денко не беше човек, дето да не му се верва. Кой год го знае, всеки ще ми признае, че нему може човек да верва на думата, защото не беше от ония хора, що ще идат да те излъжат. Това беше туку след войната за освобождението ни. Приседнали около една маса на кафенето, пред Пунчовата кръчма, след пладне, една компания от десетина души съграждани, приказваха за една чуд­новата поява, която се бе случила в една турска къща в калето, що я е бил купил некой си терзия. Къщата харна, бина здрава, двор широк - всички сгоди, хем що е реч, купена за бадева, ама... ама я давал терзията макар и със загуба, само и само да се куртулиса от нея!... По цели нощи се тропало и клопотило, ту по стайте, ту у мутвака, ту по кладенеца!... Тропа се, като кога жив човек ходи, ама... никой не се вижда. Ако остават вечер кофата от кладенеца на капаците, а они ще я намерят сутринта у кладенеца. А чивията на портата си стои и никой чужд чо­век не е могьл да стъпи у двора. Па, не е само с кофата от кладенеца, а това става на всекъде, по целата къща. Вечер оставят саханите и тенджерите наре­дени по полиците, а менците закачени на чивите, а заран, като стъпи човек у мутвака, да му дойде у глава да се удари от чудо!... Всичко разхвърлено и раз­небитено по земята, да речеш, че е некой калайджийски дюкян. По некога, вечер, заключат къщната врата, турят резата, а кога станат сутрин... вратата до назад отворена. Ни брава държи, ни реза трае!,.. - Ама това отдавна ли трае?... - запита некой от компанията. - Па, това е, че никой не може да знае, - отвърна първият и добави: Сайбията на къщата почина в битката при Смърдан, а кадъната му, щом си взела пари­те от продажбата, заминала си за Стамбул и сега не знаят нищо за нея. Некой от насъбралите се опнаха вежди към чело и заклатиха глава с очудване на това, що чуха. - А защо се чудите, санким? - запита с едно самоуверение бае Денко и додаде: - зер не сте чували до сега за такива работи? Аз мога да ви разкажа нещо много по-чудновато, па пак требва да повервате, защото... защото сам бех там и с очите си видох това, що ще ви разкажа. Всички се приближиха и изпружиха врат, та да чуят по-харно това, що почна да им приказва бае Денко. - Това беше у моите млади години - почна бае Денко - у ония години, у които човек не знае: ни глад, ни студ, ни умора, ни неволя... яде, що му попад­не, спи където завърне, пътува до като кон изтрае!... Може да има оттогава четиридесет до четиридесет и пет години. Бех хо­дил да събирам кози за соват, около Кутловица. На връщане замръкнах късно на пътя, за Метковец, но, какво и да е, стигнах, макар и доста късно при дедо Андро, баш-кньезо, що беше наш калаузин за стока в тоя край. Един беше дедо Андро не само у Метковец, но и по целата каза. Един беше и по имот и по чест, па и по ум. Щото и да рече дедо Андро, това е толко, като да си го прочел из наустницата, или из псалтира. Посрещнаха ме, както що не може по-харно и да бъде. За мой късмет у дедо Андрови имало на другия ден голем праздник. Дедо Андровия първенец, Спас, щеше да си празднува на другия ден праздника, а това беше тамън на Спасовден. - На такъв ден нема да те пусна да си отидеш, па макар какво да е - думаше дедо Андро и, като поръча на домашните си: колко кокошки, колко гъски и колко агнета да се приготвят за праздника, той нареди и кои от негови­те сватове и кумове да бъдат поканени още от вечерта за утрешния зайфет. Една дълга софра, под големия орех в двора на дедо Андровата къща, бе запълнена с около четиридесет до петдесет души зайфетлий, кой от кой по-весе­ли, по-шенлий!... Но от всички, най-весел, най-доволен беше дедо Андро, комуто Бог бе дал, що е реч, и с двете шепи... бол-бол!... Чорба, яхния, сърми от лозов лист, всичко се изреди вече, какво що си му е редът. Дедо Андро поръча да донесат вече печените агнета, така с шишовете, както що са се пекли край жар­та. Аргатите, що печеха агнетата, тръгнаха към нас със седем големи шиша, на които агнетата току що се беха така харно опекли и разтищяли, та мазнината сама капеше от тех. Като наближиха при софрата шишовете с печените ягнета, дедо Андро, както що държеше бъклицата в десница, готвейки се да пие за здра­ве на своите гости, загледа се нещо уплашено в аргатите, що носеха шишовете и... наведнъж пребледне, - пребледне, да речеш, че капка кръв нема у него. Той се заклати, като че полете да падне и, да не беха го прихванали, сигурно щеше да падне!... Аз си помислих, че дамла го е ударило, но дедо Андро се беше само изплашил и то толкова много изплашил, че едвам смогна дъх да си поеме. Всички забравиха и софра и печени ягнета и всичко, а се наобточиха около него да разбират, какво и що му се случи. Едвам по едно време, дедо Андро се посвести и доде на себе си от упла­хата. Първата му дума, що продума, това беше да му дадат един сахат. Аз брък­нах в пазвата си и му подадох своя сахат, на които капаузите показваха тъкмо шест часа по турски. Дедо Андро тури сахата при себе си и запита: като колко време е минало откато се донесоха печените ягнета на софрата. Това никой не може да каже на дикика. Едни мислеха, че уплахата на дедо Андро е траяла повече от половин час, други нагаждаха, че имало било и цел час!... Кога те снайде неволя, а оно ти се чини ден - година. Както и да е, дедо Андро тури сахата пред себе си и полуплахлив, полутреповен, той гледа в него, докато капаузите се настигнаха и показаха шест и половина. През всичкото това вре­ме, дедо Андро ни дума не продума, а и всички ние, що бехме на софрата, гледахме узверени и нищо не можахме да разберем от целата тая забуна на домакина. И що бехме яли, като че ни всичко преседа. Когато калаузите на часовника показаха часът шест и половина, от гър­дите на дедо Андро като че се откърти некоя буца лед. Той се прекръсти и отдъхна, както ще се прекръства човек, през главата на когото туку що е минал некой таксират. Дедо Андро се усмихна, хвана бъклицата, прекръсти се втори път, отпи- на от нея и като я свали, той обточи всички ни, що бехме на софрата, с един благ поглед и почна да говори тихичко, като че все още се бои, като че все още е шупелия за нещо. - Това, що видохте, че стана с мене, това всички ви узбуни, всички упла­ши, софра ни развали па и праздника ни изхаби. А сега требва да ви кажа какво и що беше... Отдавна, много отдавна; може да има от оттогава петдесет, па може да има и шеесет години. Бех млад, едвам що почнали да ми никнат мустаци, ама вече у търговията бех доста алашък. Бехме ходили на Пиротския панайр, по нещо стока да занесем, а по нещо оттам и да купим. Дружината ми се беше вече завърнала, а аз се забавих нещо по работа, та си тръгнах сам, с коня, за насам. На пътя замръкнах с тресъци и светкавици. Видох, че иде голем дъжд и че не ще мога да продължа пътя си, та се чудих къде да се притуля. До като това мислех, видох от среща си, на джедето, некакво светулкане, като от свещ. Се­тих се, че тука, наблизу, имаше некакъв хан, та бутнах коня да ускори ход. Не се мина много, и аз стигнах до хана. Едвам отседнах коня и го поведох да го вър­жа в яхъра, - за разваждане не можах и да мисля на такова време - и един плюсък почна с такава сила, като че втори потоп ще настане. Похапнах нещо и гледах да се прибера и си легна по-рано, та да мога да се отморя и да наставя пътя си, щом като се процеди водата от силния порой. Ханджията, един цинцарин с един поглед като у некоя лисица, ме изгледа три-четири пъти под око и ме отведе в една стая, та ме остави там да пренощувам. На панаира бехме прави­ли доста добър алъшвериш, та затова имах и коджамити пари в мене. Прегле­дах прозореца и бравата на вратата, притворих отвътре капаците на прозоре­ца и заключих харно вратата, па и без да се разсъбличам и изувам, приседнах на одърчето и се облегнах така, колко за отмора, като се боех да заспивам. Но сънят ме открадна и без да ме пита да ли аз искам или не искам да спя. Колко съм спал - това не мога да кажа, но, по едно време, като че некой ми дума: ставай, ставай, ставай!... Аз не станах, но рипнах от одъра... и останах като втрещен!... Пред мене стои един млад калугерин, тънък, висок, сух, блед, със скръс­тени ръце на гърди и с един чуден жар в погледа си. Най-напред помислих да му се скарам и да го питам що търси при мене у такова време, но като на духовно лице, помислих си, не е харно да му се думат терсене думи, та за това го само запитах: как е влезнал в стаята, като аз сам заключих със свои ръце? Калугеринът не ми отговори нищо на това мое питане, а само повдигна десната си ръка от гърдите, та ми направи знак с показалеца си да тръгна след него. Една чудна сила, която и до сега не мога да разбера, какво би и що би, ме караше, и против моята воля, да го послушам и да тръгна подире му. Аз пристъ­пих до вратата, със запалена свещ у ръка, и намерих бравата така си харно затворена, както що бех я сам с ръка затворил. Отключих, отворих вратата и пустнах да мине по-напред калугерина, па, след него тръгнах и аз. Той ме поведе из заднята врата на кръчмата, към двора, доста далече навътре, до сами заднята стена. Един голем куп едри и дребни камъни беха обрасли в бурен. И зад купчината се показа некаква счупена врата, през която калугеринът се промъкна много лесно, но аз видех голем зор, до като се на­веждах да се промъкна след него. Вътре, като влезнах, удари ме един лош дъх на плесен и на нещо, което гние. Това беше една хумба, копана под земята, некога, за ледница. Калугерина тръгна към дълбоката част на хумбата и, като пружи пръст, показа ми един човешки труп в кюшето на хумбата, обвит в една черна мантия, като тая, с която беше облечен калугерина. Щом видох трупът, и калугеринът изчезна, стори ми се, като че в земята потъна. Уплашен, разтреперан, едвам се върнах в стаята, където бех задремал, когато ме събуди калугерина. Заключих пак вратата и опитах и веднъж и два пъти бравата, за да се уверя да ли държи добре заключалката. Седнах повтор­но на одърчето, но не смеях да изгася свещта. Така уплашен, свит на одърчето, едвам дочаках да се зазори и бързах, час по-скоро, да си възседна коня и да бегам далеч от тоя страшен хан, в който стават такива страшни работи. Наближих един от караулите, що имаше по джадето, и мислех да го отми­на, без да се отбивам. Аз така мислех, ама работата излезна другояче. Некой гаче ми шеппеше на ухото: „отбий се и онади"!... Преди да свия дизгините на коня, за да го отбия, той сам се отби от пътя и тръгна право към караула и, като че некой, и без да ме пита, го поведе за юлара нататак. Щех, не щех, обадих всичко на началника на караула. Казах му и за хумбата, казах му и за човешкия леш с калугерската мантия,... казах му всичко, що изпатих. Казах и тръгнах да си вървя, но от караула не ме пустнаха,... требало, казват, да ида с тех да им покажа сам всичко, като шехатин. Що да чина? У мече-хоро си се веднъж уловил, треба и по мечешки да играеш. Подбраха от близкото село кмета и старейте, па се упътихме, та право у ханът. Цинцаринът, ханджията, с погледа като у лисица, като виде заптиите и целия салтанат, а он пребледня като восък, па туку се склюка на земи. Първо­то, що направиха заптиите, това беше да го вържат. След като го вързаха и поставиха човек да го пази, другите дойдоха с мене в хумбата, където намери­ха трупа така, както що го бех видел през нощта. По заповед на чаушина, селя­ните извадиха трупа из хумбата, пренесоха го в кръчмата, претърсиха го и от тескерето, що намериха у него, се узна, че това е некой си монах Антоний от монастира Ватопед, в Света-Гора, който ходил да събира помощ за монастира и сега, според кайто на тескерето, той се връщал пак в Света-Гора, за да зане­се събраната помощ! Чаушинът на заптиите се беше загледал в кайта на тескерето и, по едно време, се плесна с длан по челото; като че се сети нещо, на което беше забра­вил. Той грабна своя бич и се затече към вързания ханджия и като замахна към него, извика му с един застрашителен глас. - Парите... къде са парите на убития?... Цинцъринът потрепера и едвам промънкя през своите изпукани от страх джуки: - Закопани са под огнището... Тутакси, по заповед на чаушина, биде разровено огнището, из под което се измъкна един кемер, пълен с желтици. Трупът на монаха занесоха в село, за да го погребат. Тескерето и кемера с желтиците заптиите отнесоха да ги предадат на каймакамина, а вързания ханджия откараха в хапуза. Мене ме разпитаха от къде съм и кой съм, па ме пустнаха. Дойдох си право в селото, без да се отбивам никъде. Минаха се три дни и аз, от страха, що го претърпех, все още не мога да дода на себе си. През нощта, на четвъртия ден. пак като че ли ме извика некой на сън. Аз се събудих и полутреповен, седнах в леглото си и... гледам пред постелята си, че се изправил пак с скръстени на гърди ръце същия монах. Той ме погледна с един благ, полуусмихнат поглед и ми продума: - Ти ми направи голема услуга, за която аз ти много дължя, та додох да ми кажеш с какво желаеш да ти се отплатя: - Нищо не желая, само ще те моля да ме оставиш на мира, за да не се плаша. - Все, барем нещо треба да поискаш, защото, иначе ще ти остана длъ­жен. - Харно... тогава ще искам от тебе да не ми се явяваш вече никога, освен само един час преди да дойде смъртта ми. Като му казах това, калугеринът вече нищо не ми проговори, а само ми се поклони все със скръстени ръце на гърди и изчезна също така, както некога бе изчезнал когато ме води при своя труп в хумбата. Дедо Андро се позамълча малко и, със снишен глас проговори; - Оттогава се изминаха много, много години, и аз бех вече съвсем забра­вил и за калугерина и... за всичко!... А сега, като носеха печените ягнета на шишовете, пред ягнетата вървеше същия калугерин пак с скръстени ръце на гьрди и се изправи така, на, пред самата софра и ми се поклони, но не усмих­нат, като тогази, а нажален, тъжовен, умислен!... Те, това видох така ашикере, както що вас всички виждам, така наредени на софрата!... Поклони ми се и изчезна също така, както що изчезнува и по-преди. Дедо Андро изгледа всички ни наред, па, с една пресилена усмивка, що се сви на устните му, той се помъчи да развесели и себе си, па и нас, като каза: - Ако ми е дошло до мрене, до смърт, я се питам: па зер на такъв зейфет, с пълна софра и с пълна бъклица до колено, може туку така изведнъж да се умира? Нито ме нещо боли, да речеш, та да кажа: „ех вече е дошла"!... нито пък има между вас некой мой душманин, та да помисля, че ще ме убие я с нож, я с пушка... гледам, гледам, па се чудя: да не би да се е сбъркал калугерина?... След тая шега на дедо Андро, гостите му, що беха на трапезата, като че се освободиха малко на сърдце, от тежината, що им остави разказа за калуге­рина. Едни почнаха да разправят кое може да бъде истина и кое не може, а другите се впуснаха на разни шегобийства и зевзеклък. Туку речи, че веселбата се беше пак подновила. По едно време изкрекаха пилците и кокошките край хамбара у дедовото Андрово дворище. Всички обърнаха очи нататък, да видят какво се е случило. Един орел почна да облита все по-низко над двора, където беха пилците. Дедо Андро като го зърна, рипна на крака и поръча на дечурлигата: - Карабината, деца, скоро карабината! Десетина пилци ми отнесе в не- колко дена, тоя хайдук, ама сега нема да ми утечеш, па какво и да е. А дедо Андро беше истина нишанджия, що му еш нема; къде насочи пуш­ка и прати куршум, да речеш, че го е с тесла приковал. Карабината биде бързо донесена и дедо Андро, като я хвана у ръцете, подскочи като че е момък на двадесет и пет години. Той се отдалечи на десети­на крачки от софрата, притули се зад стрехата до чардака и от там напери своята карабина. Дедо Андро не се бави много да мери и опна яйят на чатмака. Малък син дим се издигна от къде чатмака, но пушката не гръмна. Дедо Андро се чуди, защо посипката с барута хвана, а пушката не се изпразднува. Да е нещо праздна?... Ама как ще бъде, като дедо Андро сам, с свои ръце я беше напълнил, подсипал и закачил под полицата. Той обърна отворът на цевта, за да духне и опита да ли е праздна. Тамън зина дедо Андро да духне в цевта, и... един силен гръм стресна всички. В същия миг и дедо Андро полете и се прос­тре на земята с простреляно теме!... Както е влезъл куршума през устата, така и излезъл от темето. Смърт у един миг... и дедо Андро, сиромаха, се чудеше и маеше: как ще умре туку така, здрав и читав, ни боледувал, ни нищо?!... Вик, писък,... ухкане, ахкане чак до Бога!... Но който е за там тръгнал, он се вече не връща!... * * * Това ни разказа бае Денко. А кога свърши своя разказ, той се опре с гърба на стола, на който беше седнал, поиздигна главата ни изгледа всички, на ред, що бехме изпружили врат да го слушаме и, с един глас на печал и състра­дание, бае Денко заклима глава и запита всички ни: - Що е човек, та що знае? Всички повториха смънкяно: ... де, де, що е, та що знае?... Ама никой не отговори на зададения въпрос!... Михалаки Георгиев Списание„Виделина", год. VIII (1910), кн. 4-5 (Препечатано там от „Църковен вестник", бр. 19)

Михалаки Георгиев V. Бае Митар пророкът Да река тридесет — можете да речете и тридесет и пет, па може да има и повече години, откогато покойният бае Митар пророкът се пренася на онзи свет. Може да съм объркал годината — това не пречи: не се пита кога е било, а се пита какво е било. А това, дето ще ви разкажа, да не мислите, че ще го изсмуча из пръстите си — не! Това го помнят всички съвременни жители от нашия град, като почнеш от кир Ставро сарафбашията, та чак до кючук Томо фукарията. Когото и да запиташ за бае Митар пророка, всеки ще ти отговори: „Оня ли, дето се пренася на онзи свет?“ Това се беше случило на един велики четвъртък. Да, така зер, на велики четвъртък вечерта се пренесе бае Митар пророкът на онзи свет, а в неделя, таман около пладне, се събуди — дойде на себе си. Беха помислили, че си е умрел човекът като всеки човек. И за погребението му беха се погрижили хората. Дедо Петър, клисарят, беше счукал нещо като сандък за мъртвеца, а баба Зоица, гдето месеше просфори в черквата, беше отишла с китчица цвете и една вощеница, за да му запали свещица на главата. Прекръсти се жената, направи три метана, запали вощеницата и опре погледа си право в лицето на бае Митра. Гледа го, гледа, па като се сепна, като да речеш, че тестото за просфори прелело из нощвите. Озърна се, закимна с глава на клисаря и го запита: — Ами я ми кажи ти мене умрел ли е човекът? — Кой човек? — Па тѐ на̀, Митар. Клисарят погледна бабичката, погледна мъртвеца, па погледна и ръцете си. На нокътя от левия му палец беше налепено восък. Дедо Петър зачопли да откъртва восъка и продума разсеяно: — Па знам ли я, он… — дедо Петър щеше да рече, че он му е рекъл, че е умрел, па се сети, че това не му беше рекъл бае Митар, а той сам го виде мъртъв, та пресече мисълта си и додаде: — Па тѐ, не видиш ли? Хич ти не знаеш ли, че като умре човек, тогава не е вече жив? Па най-после тѐ го, питай го, нека ти сам каже: жив ли е, мъртъв ли е? — Той нема да ми каже, току я ми дай ти едно огледало. — Огледало ли? Какво огледало?… Къде да ти намерим огледало? Баш и да речеш да ти купя от чифутите, пак не може… днеска са затворени дюкяните им, та и кой ли ще купува от тия юди днеска, на ра̀зпети петък? — Е, ако немаш огледало, а ти дай друго нещо… некое парче джам или… некоя икона джамлия. Дедо Петър се упъти към черковната врата, побави се и изнесе из черквата една малка икона. Иконата беше колкото една педя и на нея беше изписан св. Сисой как държи едно увито дете в левицата, а с десницата си раздава благословия. Св. Сисой, или по-добре иконата, беше наместена в едно джамлия черчеве. Баба Зоица прихвана светеца, погледна го, прекръсти се, целуна го и намести иконата на устата на мъртвеца, с джама надолу. Дедо Петър продължаваше да чопли восъка от нокътя си, а бабичката опрела очи, и гледа право у мъртвеца. Не се мина ни колкото да прочетеш и „верую“, и баба Зоица дигна иконата и се вгледа в джама. Малко едно мътно петно, което тя съзре на джама, й разясни въпроса. — Жив си е човекът, може да има дни още да живее. — Кой човек е жив? — запита дедо Петър, като валяше в пръстите си едно парче от откъртения восък. — Па тѐ на̀, Митар. — Ама как си е жив? — Така на̀, не е умрел… заспал ли е, пренел ли се е, ама знам, че не е мъртъв… на̀, погледни. — И баба Зоица показа на клисаря мътното петно върху джама на св. Сисой. Дедо Петър посви зачудено врат, както това прави когато духне да угаси некое кандило, па божем го угаси, а оно пак си гори. — Е, па нека… ако е жив, оно, дума се, не е умрел. — Не е, не е, пренел се е, а не е умрел. — Па после? — Какво? — Ще го опеват ли, или ще му пеят „Христос възкресе“? — Не знам… требва да се обади на поповете. — Море за обаждане е колай, тѐ поп Яньо е тука, ще ида да му кажа… Дедо Петър излезе, а баба Зоица в пълното съзнание на своето разбиране от такива божи работи, като да различава жив от мъртъв човек, захвана отново да се кръсти и да прави метани пред бае Митра. Не се мина нито колкото време требва да се отслужи един сиромашки парастас — и по целия град се вече шепнеше тайнствено, че бае Митар пророкът се пренесъл на онзи свет. Попове, бабички, калугери, епитропи, еснафлии и всекакъв сбироток от града изпълни черковния двор. Малката килийка до стаята на клисаря, в която живееше, а сега лежеше прострен бае Митар, беше притисната от хора, както се притискат на Тодоровден, на причест в черква. Едни говореха тайнствено, други разправяха с ръце, с очи, с вежди, трети се кръстеха, четвърти палеха свещи — цела сметенѝя и неразбория. Поп Яньо съветваше да се пренесе бае Митар в черквата. Поп Тошо настояваше да си остане, гдето си е. Отец Теофан от метоха на Рилския манастир предлагаше да се свети вода, а отец Онуфрий от Хилендарския светогорски манастир настояваше да се свети масло и да се изчетат всичките Василиеви молитви. Баба Съба врачката беше надигнала един самун хлеб, колкото шиник, и се мъчеше да си пробие път в килията на бае Митар. Тя искаше да подложи самуна под главата на пренесения, да престои, догде се свести. Така престоял хляб бил добър, казва, за да се захранват на чист понеделник жени-бездеткини. Захранена жена с такъв хлеб, мутлак, казва, може да се сдобие с рожба от сърце. Баба Ана Пунчовица, известна по своята деятелност и прочута способност в целия град, и тя бързаше да си приготви при този редък случай нужните потреби за своята специалност. Тя носеше цела мотка червена прежда, челюстни кости от вълк и цел един сноп разни треволяци и бурени. Какви ли треви немаше вътре: и смил, и вратика, и омани, и разставиче, и свекървино око, и богородична трева, и подбел, и вълча ябълка, и буника, и равен, и тинтява, и комоника, и петров кръст, и изтравниче, и лудо биле и… какво ли не. Какво да прави, сиротата жена, и тя си гледа занаята… от това се храни. На любопитните погледи или запитвания баба Ана отговаряше некак пресекнато: — От тая прежда, синко, само един конец да вържеш на палеца на десния крак, па се не бой от нищо — само от Бога. И у сватове да идеш, и на печалба да идеш, и на големи капии да тропаш — навсекъде ще ти отворят, навсекъде все напред ще ти върви. А тая челюст, вълчата, видиш ли я — това се с пари не откупува!… Да те притисне некой голем зор, не дай боже, или да ти се закани некой зъбест душманин, или да ти подхвърлят некоя магия в къщи, или да иде у пусти гори, ако нещо децата ти не траят… за всичко, за всичко уйдисва… Плюни само през нея, настъпи плюнката с левата нога и свий челюстта под десното колено, па кажи: кога се разтворят тия вълчи уста сами, тогава да се разтворят устата на… там, който е вече душманинът. Онемее и окапе на местото си… свие му се сърцето… па тебе си ти нищо — рахат си ти, На Тошо Брънката невестата, сирота, шест ги роди, па все й не траят. Свекърва й, проклета да е, като не можа да живува с тех, а они я изпъдиха. Не щеш ли, вещицата недна, да иде да направи магия да не може снаха й да завърти дете. Помисли си хич за чедото си, дума се, да кандише. Плаче сирота Тошевица, на̀, такива ги рони. Ходи, пита, разпитва, па не знае при мене да дойде. Хеле свахата Пена, на шейрет Кольо братова снаха, да чуе за това, па й каже: ти, каже, така и така… виж, че намери наша баба Ана, стани, та при нея. И така и стори, сиротата, стана, та при мене. Бабо Ано, каже, ти баща, ти майка, ти господ. Така и така… каже, свекърва ми, па етѐ така и така патим. Па трепере сирота, трепере като лист на топола. Вземем я да видим по-напред какво й е направила оная вещица: гледам през протък на месечина — хъка, не е: гледам в зелена паница — пак нищо! Чудим се, чудим, па току вържем червен конец на лиляка, па станем у тъмни зори, кога — що да видиш!… девет възла, синко, девет възла вързала пустата вещица… ка не би я грех, та толко па да кайдише. Усетих я какво ще бъде, току дай, рекох, да дам на невестата да плюне през устата на оня звер. И да видиш, оттогава, слава богу, като че с пръст развърза̀. Сега, сирота Тошевица, трички ги има — две момченца и едно момиченце… море, да ги видиш, у капка да ги изпиеш: едно от друго по-хубавички. Па и она, сирота невеста, посъвзе се, поправи се, разхубави се, па си живува хубаво с човека си. Ама де, що е рекъл некой… за пара е лек, ама знаеш ли го къде е и кое е? Разказва баба Ана и за билките: бре вратиката да отвръща от лошо; бре за смила, че се носи за милост; разставичето за разставане… кога дойдеш дип до зор; свекървиното око да се топи на млада месечина в ново гърне с оцет, за да закьорави лошите свекърви, та да не мъчат снахите си… бре това, бре онова… за всека билка все по нещо… всека си имала своя лек. И баба Ана е донесла да тури тия всичките работи под пренесения, че ставали по-лековити… като кога с ръка да хвърлиш злато. Докато това ставаше вътре при пренесения, отвън поповете и калугерите още не беха се спогодили със своите мнения: Василева молитва, светена вода, светено масло… разни глави — разни акъли. Току по едно време се постишиха и позамлъкнаха. Дойде при тех и хаджи Илия. А знаете ли кой беше хаджи Илия? Един беше той, бил, па го нема и нема да го има. Пет патрици, петдесет владици и петстотин попове да се съберат, пак при хаджи Илия са нищо. Ама баш нищо! Той знае от кора до кора науст и псалтир, и апостол, и евангелие, и минея, и всичко, и всичко. Хаджи Илия стои всеки път до владичия трон у черква. Да се случи некоя мъчна литургия или молебствие за дъжд, против град, против скакалци, против мишки, против поводие… каква и да е забъркана служба или молитва, до никого не се допитват, а само до хаджи Илия. Един път даскал Иванчо, бог да го прости, чете на един празник апостол в черквата… „Прокимен глас седмий… господ просвещение мое и спасител мой кого убоюся… ко Ефесеем, послание святаго апостола Павла чте…“ — Не е ко Ефесеем, не е ко Ефесеем — извиква наведнъж сърдито хаджи Илия, — не видиш ли, че е к Римляном! Даскал Иванчо, сиромахът, се сепна, погледна в книгата — наистина: к Римляном — хаджи Илия има право. Веднъж се случи това същото и с поп Яньо, хем беше протопоп, сиромахът. Отваря една неделя да чете евангелието: „Мир вам! Премудрост прости! От Йоана святаго евангелия чте…“ — Поп Яньо, поп Яньо — извика натъртено хаджи Илия, — я си отвори очите… не видиш ли, че не е „от Йоана“, а е „от Луки“… Поп Яньо, сиромахът, се сепна, като че му некой рече: не си мъжко, ами си женско — поогледа се в книгата и наистина хаджи Илия пак прав — там пише „от Луки“. Чете поп Яньо, а пот капе ли от него, капе, като баш че отново го запопват и стои с леген и ибрик пред иконата на спасителя, забулен с пешкир на очите, като… ех, като поп. Такъв беше хаджи Илия. От него трепереха всички, като почнеш от клисарите и анагнозите, па дори до владиката. Неговият авторитет стоеше по-горе от всички; да беше на некое изложение, щеха да му залепят на челото една хартия с надпис: „Hors concours“. Всеки ще разбере, че неговото появяване при пренесения ще разреши изведнъж спорния въпрос. Така и стана. Щом научи каква е работата, а той поизгледа поповете с един остър поглед, както това правят фелдфебелите със своите солдати, хвана в левата ръка своите кехлибарени броеници, а с десната задържа само най-горните две зрънца с кръстчето и промъмра натъртено: „Бдение всенощно и вседневно, докато се не свести пренесеният!“ Рече и отсече. Никакви възражения, никакви пояснения и никакви допълнения. Поповете се сговориха: кой подир кого ще бди и кой кои молитви ще чете и — всичкото наред. * * * Зная какво ще ме питате, зная, не бързайте, аз и сам ще ви кажа. Искате да знаете нещо за бае Митар пророка, нали? Ех, та това тъкмо и аз искам да ви разкажа. Бае Митра всеки познаваше, но никой го не знаеше откъде е, чий е. Един път го попитали на една софра на помана: „Откъде си, бае Митре?“ Той изгледал запитвача, взел една чаша с вода и го запитал: — Откъде е тая вода? — От Дунава — отговорили му. — А откъде е дошла там, от коя планина, от кой извор, през кой поток, през коя бара, през колко яза, под колко воденични колела е минала? Запитвачът раззинал уста и казал: — Не знам! — И я не знам — отговорил бае Митар. И наистина, всички го знаеха само такъв, какъвто го гледаха, какъвто си беше бае Митар: тих скромен, със сини умни очи, с възруса коса, завита отдире на перчим, сбръчкано лице, снага въздребна, гърди тесни, пръсти тънки, но жилави. Да седиш да го гледаш и три дни, пак не можеш каза на колко години е. Та нашенци са го гледали тридесет години и все такъв си го знаят — ни по-стар, ни по-млад. Всеки се изменява, само бае Митар си стои все на един карар. Потурките и ферменцето му беха — помня го, като че сега го гледам — от суросинкав шаяк, без гайтани, без ръбове — дюс. Антерийката му, от тъмноморав шаяк, беше затегната с черен пояс. В пояса си носеше забоден дивит и чернокоресто ноже, забодено в жълта тенекиена кания. Никой не го е видел да забърза или да се залише да тръгне по-полека: той винаги вървеше с отмерени стъпки, стъпваше тихо, кротко и никога не махаше с ръце. Когато говори, той нито креска, нито шепне, а всекога изговаряше полека и ясно всека дума и винаги те гледа в очите, като ти говори. На ядене не задирваше много: кога има хубаво сготвено — хубаво и ще яде, а кога нема, ядеше и сух хлеб със същата охота, както и печена мисирка. Когато го поканваха да пие, пийваше и ракия, и винце, но никой никога не го е виждал пиян. Бае Митар не беше записан в никой еснаф, немаше никакъв занаят, но всичко знаеше. Никаква вергия не плащаше, но и никой му я не искаше. Не беше вързан за никаква работа, но навсекъде беше и навсекъде работеше — не беше ничий, но беше на всички. Не беше нито епитроп, нито клисар, нито псалт, но винаги се навърташе в черква, когато имаше некоя работа. Ако черквата е изметена и изчистена, той ще вземе да трие свещниците: счука на големата плоча пред черквата керемидки и тебешир, па като почне да ги трие — ония свещници светнат като нови. Ако има работа в свещарницата, той е там. Запаше некой чувал като престилка, па или свещи лее, или восък изстисква на менгемето, или фитил реже — каквото и да е, бадева не седи. Ако има служба, и той ще бъде в черквата, пак на работа; или ще гаси догорелите свещи, или ще носи огън за кандилницата, или ще ходи с дискоса да събира, или ще приглася на псалтовете. Много пъти, тръгнал по некоя работа низ черквата, чуе, че попът вика из олтара: „Миром господу помолимся“ — той непременно ще отговори: „Господи помилу-у-уй“, па макар бил и чак при пангара. Бае Митар имаше достъп по всички къщи и влизаше всекъде така свободно, както беше свободен и в своята килия. Болник ли било, смъртник ли било, кръщение ли било, годеж ли било, сватба ли било, помана ли било — каквото къде и да стане, — без бае Митра не ставаше. Навсекъде гледаха на него като на истински пророк — като на божи човек. Обичаха го, защото, каквото и да го попитат, той знаеше да отговори. А каквото кажеше бае Митар — казано беше. Никой не можеше да отреже като с нож думата, както това знаеше да направи бае Митар. Един път след парастаса за едни деветини беше сложена софра в къщата на покойния. Наредили се всички, па и бае Митар с них на софрата. Летно време задух, па затова софрата беше сложена на пруста — на ветринка. Над един от гостите, който стоеше по начело, се спуща един паяк. Той посегна с ръка да го улови и да го умъртви, но бае Митар му възбрани това, като каза: — Живей и остави всеки живот да живее. Гостенинът се пообрецна към бае Митра и го запита: — Зер и паяците требват на тоя свет, я ми кажи аджеба като за каква файда ли са? — За да учат хората на акъл, които са по-глупави от тех — отговори бае Митар така бързо, като че отговорът му бе забоден в пояса до дивита. — Как ги учат? — Пишат им. — Как пишат? — Писмо! — Ами какво писмо, човече, ти сънуваш ли? — Не сънувам, ами ти не виждаш — не знаеш да гледаш! Въпросите и отговорите възбудиха любопитството на присъствуващите и всички погледи беха опрени към пророка, като да го молеха да им разреши тайната, която и те не разбираха. Бае Митар не оставяше никога да го молят два пъти: той издигна главата си и продума: — Какво правят паяците? Паяжина, нали? Е всека паяжина е книга, а всека жица е писмо, а който прочете тая книга ще знае, че човешките закони са като тая паяжина: ако се уплете некоя дребна мушица, паякът й изсмуква кръвта; ако ли се залети некоя от големите мухи или некой бръмбар, той не само че не се уплита в тая паяжина, но я продира, па и самият паяк, ако не свари да се затули накъде в некое скрито кьоше — току видиш, че му е пресечена жицата и той тупне на земята и се разтърси…, светски работи… Когато се зажени дъщерята на чорбаджи Недко, беше се задигнала една сватба, та целия град беше покъртила. През шест къщи и отлево, и отдесно — все софри наслагани. Яденето се готвеше в казани, а виното се точеше с бъчви. На една от софрите беше и бае Митар. Сватбари като сватбари — хапнали, пийнали, — едни снасят повечко, други по-малко, па не е чудно, че некой стане по-рано кефлия. Чичо Бенчо, известен в града под името Сойтерията, във възхищението на своя кеф бутна некак столицата на бае Митра, който се подхлъзна, полете и падна на земята. Всички присъствуващи се понамръщиха от такъв кеф на Сойтерията, но бае Митар ги пресече и каза поучително: — Да бъдеш пияница — не е голем джесаретлък, макар че пияниците са най-джесаретлиите хора. Подир малко додаде: — Пияницата човек е като двойно луд, защото лудият се познава само по лицето, отпред, а пияницата и откъм гърба, когато ходи. На една забележка, която направи дедо Тоньо терзията относно излекуването на пиянството, бае Митар каза: — Пияницата човек е също като лош сахат — все го курдисваш и поправяш и все отново се разваля. В това време беха дошли да се покажат изложени на дискос даровете на невестата, та като се хвалеха, че са много китени и гиздави, стана дума за късмет в задомяването, за добро живуване, за това, за онова, па най-после се отвори дума и за добро или лошо живуване между некои домакини. Чорбаджи Игнат соватчията запита така, напреки, бае Митра да си каже какво мисли за домашната спогодба. Бае Митар, без да се замисли нито най-малко, пружи ръка, та хвана от софрата едно парче погача, печена в жарава, и каза: — Домашната спогодба е като тая погача: горната кора е мъжът, а долната — жената. Ако корите са кабардисали, и средината се яде с ищах; клисава ли е средината — и корите са хвърлят и те не могат се дъвка. Всички гости беха възхитени от тоя мъдър отговор, но чорбаджи Игнат, като чорбаджия, искаше да излезе юстѐ, та прибави: — Така е, така, ама всичкото става пак от любовта. Ако са се взели с любов, а оно харно, ако ли не, оно става чапрашък. Бае Митар опре поглед в чорбаджията, погледна и другите гости и отвърна: — За любовта е много говорено, но е много и замълчано; любовта е най-голема, когато е скрита, а най е слаба, когато се разсипва навсекъде, като кукуруз из продънен хамбар; любовта е като тая баница тука — и бае Митар показа на тепсията с баницата, които току-що внесоха на софрата, — кога е гореща, тя опарва устата, а като изстине, тогава не чини, става татсъс… Всеки, който яде жежка баница, требва да знае да я обдухва малко, за да не му попари устата и гърлото. Бае Митар малко позамълча и пак продължи: — За ситите хора любовта е като песен, а за гладните тя е празна лакърдия… макар че гладните хора са винаги по-весели от ситите. — Бае Митар сръбна малко винце, понамести си левото колено, което му беше изтръпнало, и пак настави: — … На младите момичета и на ергените любовта намигва с око, на младите жени прети с пръст, а на старците се смее в очите… Любовта е харна, ако е дълга и трайна. Почне ли да се настава и превързва с възли, тя ще заприлича като въжето на пазарския кладенец: по три пъти на ден го връзват и все кофата откъсната! При погребението на дедо Цветко папукчията бае Митар носеше кръста пред носилото и вървеше напред, както това правеше при всеко погребение. Носенето на кръста беше негово спечелено право. До бае Митар вървеше и Трайчо Сербезина. Един заптия турски, който идеше насреща, пободнат, види се, от своя фанатизъм, а може би побъркан и от некое и друго шише ракия, налита върху бае Митра и го бутна така силно, че едвам се задържа човекът да не падне. Сербезина като всеки сербезин ни две, ни три извръща се и удря едно текме с крак на заптията, та плесна на калдъръма и му тресна кратуната, като че топ му пукна за байрама. Бае Митар погледна Сербезина, завърте глава и му продума: — Той беше говедо, та връхлете да боде като всеко добиче, а ти що ставаш магаре да го риташ? На втория ден приклопиха Сербезина в затвора, стоя три дни, даде една лира джеза и пет лири рушвет и го пуснаха. Щом срещна бае Митра, той почна да изказва своя сербезлък по адреса на кадията, гдето го затваряли и глобили „за права бога“. Бае Митар му каза утешително: — Некои съдии съдят криво хората, а пък некои хора кривят за право съдиите. Сербезина се оправдаваше, че го осъдили толкова сарп само затова, защото в яда си издумал и некои остри речи на кадията, но бае Митар го посъветва с тези думи: — Разумът требва винаги да върви напред, а езикът да му придържа отдире полите… Ако езикът прибърза да изтърчи напред с полите, тогаз разумът се сплита в тех, съпва се и се събаря. Я погледни колкава е главата, що събира мозъка, па виж коничък е при нея езикът. Ако не за друго, поне за икрам требва да се дава преднина на по-големите… Езикът като по-малък може винаги да направи тоя икрам на мозъка… Бае Митар беше много мераклия да сади цветя и овощия, да ги ашладисва, да ги кастри и въобще да остави по себе си добър спомен, та да не го забравят некога. Ха си посадил — думаше — некоя вошка, ха си направил един парастас, все едно чини там горе. От вошката ще яде некога сит, па ще дойде и да яде гладен човек и не е кабил да не рече: „Бог да прости, кой насадил“. Понеже немаше сам нито една педя своя земя, той се задоволяваше да прави своя „себап“ по чужди къщи. Един път — помня го като сега — дошел сам в градината ни, на едни Младенци, порезал асмата, що беше въз стената на бабини Тацини, изчегарил петровката ни ябълка до кладенеца, почистил лиляка и чак тогава го видела мама, бог да я прости. — Митре — каже мама, — какво така, та не сме те видели, когато си дошел, да сме те почерпили с некоя чаша ракия, та досега се трудиш да работиш, без да се подсилиш с нещо. А гледам, каже, изрезал си вече асмата, па и дърветата си почистил… гле, гле, не се умаряш, все си работлив. — Ех, какво да се прави, како Цвето… всеки човек работи, всеки прави по нещо и който нищо не прави, и той прави — зло. Почерпиха бае Митра, дадоха му да позахапне, па и той каза на мама да не си прави сама кантариона това лето, че той щел да ни направи с мерак едно шише. — Ще ти направя — каже — кантарион, па не само от порезано и изгорено, ама баш да е и от змия рана, па пак ще зацелее у двайсет и четири сахата, като че да не е била. Откъм тия работи, за лекуването санким, бае Митар беше пръв — прочут беше чак и у Влашко. Като него никой не можеше да прави счупено, навито или изкълчено; като него никой не знаеше да реже слепите цирове, да реже брадавици, да лекува рани от куршум, от нож, от натъртено… от всичко, от всичко. Прочут беше и между българи, и между турци, и между евреи. Бае Митра търсеха и по пашовите конаци, и по бейските къщи, па и по най-сиромашките колиби. Хаджи Ибрахим, Шерифовият зет, беше казал веднъж насред кафенето на Ташкюприя, пред всичките аги, че бае Митар бил толкова ербап на тия работи че да му занесеш раздробена кост на парчета у чевре свита, Митар ще я натъкми и изцери, като че не е нито била счупена. За да каже тия думи, хаджи Ибрахим имаше пълно право, защото, ако не беше бае Митар, снаха му, прочутата гюзел Гюлханъм, щеше да си остане саката тюкюрем и с двата крака, когато се подплашиха конете на интофа им, та прегазиха ханъмката. Ама и каква ханъмка беше… грех да те е да я видиш саката при нейната хубост, па макар и да не си турчин. Когато я изцери бае Митар, хаджи Ибрахим му покланяше едно лозе от шест хиляди лози в Орешец, един кат чохени дрехи и тридесет османлии жълтици, но бае Митар не взе нито лозето, нито дрехите, нито жълтиците. — Не можем да чиним кабул, ефенди — казва бае Митар на хаджи Ибрахим… — Не го правя ни за имот, ни за пари, а за себап. От бога ми е бадева — и я го правя за хаир… Кир Данил фудулинът — чини ми се, че ни беше нещо рода далечна, ама хич не помня каква рода беше — прочут беше в целия град като много мераклия човек откъм женска страна. Три пъти се женил, ама, види се, немал човекът късмет в женитбата, та останал още на млади години вдовец, барабар с ергените. Тънък, висок, хубавец на лице, винаги пременен, винаги натъкмен, нагизден, чист — левент човек. Като види некоя хубавичка жена, стига само веднъж да я погледне със своите хубави, сини бадемлии очи — стига ѝ; прикове я като с пирон на местото. Какви чудесии не е правил тоя човек в града! Хеле пък ханъмките — знаеха го всичките, защото беше сарафин и продаваше джаваире — като речеха „Данил-кузум“, устата им се лепеха, като от сакъз шекер. Колко пъти е пропадал с дни по харемлъците, колко пъти са го гонили с ятагани бейовете, колко пъти е прерипвал през прозорци, през плетища, през хендеци — ама пак, макар че беше станал човек на 50 години, пак не му беше дошел целият акъл в главата. Дойдеше у некой петъчен ден летно време, възседне оня черен ат, накриви оня фес, па като тръгне, та изходи всичките бейски бахчи, където харемлъците прекарваха на летните си къщи. Да могат да приказват тия бини и тия кории, и тия бахчи, и тия воденици, що е било и какво е било, оно би чудо наприказвали. Заприказвах се за кир Данила, защото ми дойде на ум, че един от тефтерите му, които беше оставил подир смъртта си, беше ми попаднал едно време на ръцете и един лист от него пазя и досега. В него има между другите работи записани и некои рецепти, диктувани, види се, от бае Митра пророка. Аз ще опиша тук целия лист от бае Даниловия тефтер, па вие четете, което искате от писмото: "На лето хиляда и осемстотин и петдесет и трето на ден на петнадесети февруарий продадох на Кючюк-Хайше Халил беговица, дъщеря на Кара Мутиш Измирлията, един низ от 17 върви маргарит, от хаслията, за 1623 гроша горни пари и ми брои на дъската 1381 грош у рубин, ермилъци и алтилъци, а за кусура ми рече да идем у петък, по икиндия, у дома й сам, та да ми ги докусури. Харна е, ама на плащане дохожда бираз назлъм, та че да видим какво че изкарам парите… Това пишем да се помни и знае какво се прави кувет маджун, та ако човек отслабне и му стане зло, па сака да се даврандише и да се обърне на добро и после хич да не сака да мари, а он да вземе 22 драма дар-фирферин, 31 драм юлду кахър, 51 драм индустан-дживизи, 45 драма джигер оту, 17 драма нанеяги, 5 драма сулфат-яги, 20 драма саде дарчин и 15 кощилки от праскови, па да ги скълца у хаван и да ги меша със 100 драма мед и да куса всека заран по една лъжица на гладно сърце и подир един сахат и чейрек да изеде по една-две кюлбастии и да пие по половин ока пелинаж от добрия, па да кара така 40 зарана и като види хаир, да рече: „Бог да прости Митар пророка…“ Продадох днеска, на 19 февруарий 1853 лето, един златен пръстен с антика от канташ, с писана на него риба на Мола-Юсуф Чипаризина за 191 грош и парите си взех всичките до пара. На сущия ден дойде при мене на дюкяно Емин Зумбула ханъм, на Аран бимбашията третата му ханъмка, та си купи едно цвете елмазлия за 893 гроша и ми ги брои до пара, па ми поръча да идем при нея максус у вторник и да й носим рубии и суфурини нови, оти сакала да си промени стария наниз и да си наниже нов наниз жълтици. Бимбашията е много сарп човек, ама утре тръгва с аскер на талим, па че се върне чак у петък… Ситнеж пазарлък от сарафлък 23 гроша… Продадох на Халил Кьочекбашията един сребърен кьостек за сахат за 93 гроша и си взех парите до пара. На Ахмед Ага Чомлекчията продадох стария сахат заедно с мафазите без кьостека само с букме за 171 грош и ми ги брои човекът всичките до пара. Ако сака некой да си направи мехлем, дека да излекува маясъл, сараджа и от посечено, и от изгорено, а най-вече лековито за дяволската болест и за болест, дека ти понекога дойде у сън, и за всека джара, а ти вземе 13 драма растък, та па 13 драма теллизюруф, 31 драм чамсакъз, 11 драма хава-жива, 25 драма еойли-кяфури, 18 драма сари илели, 90 драма юстубеч, 15 драма съчан-яш, 15 драма калъч-яги, 23 драма кестърме, 10 драма белезен-яги и 30 драма яки тозу, па скълцай хубаво и ги измешай, па тури 50 драма бел восък и 50 драма меча лой и 25 драма заешка мас, па ги разтопи у тиган на огън, па като изстине, оно че стане биринджи мехлем, па като намажеш на тифтик и туриш на болното место, а оно пешин че ти поотлекне, па за неколко дни че си здрав и читав, като кога си от майка роден, па като видиш хаир, да речеш: „Халал му вера на Митар пророка…“ Днеска, на 27 февруарий, дойде у дюкяна Назлъм Фатиме, ханъмката на Мола Саиб Камарашина, сандък-еменията у конако, и си отбра един пръстен с изумруд и шест върви ат едрия мерджан и две рубии чаркалии, и ги упазарихме всичките за 675 гроша, и ми остави капара 5 зърна по 14 гроша и руп, и ми заръча да й ги занесем сам днеска къде икиндия у харемлъка, та да ми докусури парите и ми рече, че арапката Хайше ще ме чака на кьошето на сокачето при долния битпазар, та да ме преведе откъде страната на зида, до джамията на Пазвантооглу… Много хубава вита балзама се прави за боление сърце и за маясъл, и за спиране сюрмек, и за кувет, и за ищах, дека помага като с уста да духнеш, а оно требва да вземеш 25 драма кехлибар-яги, 25 драма ялма-иги, 25 драма каун-яги, 22 драма дарчин-яги, 10 драма кеклик-яги, 10 драма нане-яги, 2 драма исиот и 10 драма сари сабор, па да туриш всичкото у едно джезве, па да сипеш около 25 драма локмаруху и около 50 драма серт ракия, па да го вариш колко един чейрек на тих огън, па после да го разбъркаш и да сипеш у шише, па като престои колко две недели, тогава е хазър и тогава да пиеш заран по 10 или 15 капки на шекер, или у ракия, па като почнеш да видиш селемет…" Тука листът е откъснат, та не може вече да се чете. Бае Митар пророкът знаеше много хубаво ракам. Какъв и да било мъчен есап, тоя изведнъж ще го направи — като че с бръснач пререже. Един път се случил на дюкяна на чорбаджи Тасо, устабашия на бакалския еснаф. Некой си купувал 40 драма кърмъз по 150 гроша оката и лутат се, бъркат се да прехесапят колко пари чини кърмъзът, ала не върви. Бае Митар се обърнал, попогледал устабашията, попогледал и купувача и току отсекъл: петнадесет гроша! Чорбаджи Тасо го запитал: па как така бързо го прехесапи бе, Митре? А той му отговорил: лесна работа бърже се върши… Една ока има 400 драма… 10 гроша правят 400 пари; що се дава 10 гроша оката, драмът му е една пара, петдесет гроша оката — драмът 5 пари… 150 гроша оката — драмът чини 15 пари… 40 драма са 600 пари, санким шест юзлука… три бешлика… 15 гроша. И устабашията, и купувачът го гледаха, па се чудеха и маеха. Чорбаджи Ницул и чорбаджи Игнат беха тридесет и две години ортаци. Па им мине заек път, та се случи да се скарат един ден, както си е адет у нас. Хем да беше барем за нещо, да го речем да има защо, та пак ще речеш, ех, има си крушка опашка, а оно — за женски мунафъклъци. От жените премине и на мъжете, също като шугата, да прощавате, па се уловят на̀, така… за срам и за резил на хората. Не можеше се другояче, нали дойде до дележ. Друг колай асли и нема. Нейсе, дележ, дележ, ама как да се дели така?… Не от вчера или от година, или от две… минало се цели 32 години, па и търговията им не е била малка работа… къде, къде… кой можеше да прехесапи сермията на чорбаджи Ницула и на чорбаджи Игната?… Тук иска ракам, тука се иска глава… на, шиник да е, па пак зор! Делиха, хесапиха от св. Харалампий, та чак до Гергьовден и — пак нищо, пак хесапите сбъркани. Хеле сетиха се за бае Митра, та го повикат и му теслимят у ръцете и тефтери, и темесъци, и всичко, всичко. Бае Митар стори кабул, почна хесапите и за една неделя ги повика заедно с 5 души от лонджата еснафска да им даде хесапите: — Стока у дюкян за 83 686 гроша. Сухи пари 36 583 гроша и руп. Гидик на дюкяна 5316 гроша. Вересии по тефтер 63 591 грош и зола. От них батак 13 941 грош. Вересии по темесъци 46 315 гроша и 20 пари. Гемията, що е у капитан Ахмед пехливан, 38 213 гроша. Другата гемия, що е на сефер, 28 316 гроша. Горният сурек с козите 2315 брави чини 51 713 гроша; долният сурек от 936 брави — 22 891 гроша. Вълната, що е у магазията на Бошняк Мустафа от 6115 оки, чини 29 318 гроша… Това ви е хесапът, па сега се делете, както ви харесва… — Така завърши бае Митар и излезе — не иска да чака, нито да си изпие заръчаното кафе: — Не ми требва, каже… защо и на какво да ви пием кафето… на некое добро ли? На делба… като е дошло до делба, там вече хаир нема… па нема и защо да ме черпите… Бае Митар познава не само какво ще бъде времето за утре или за у други ден, но той знаеше да ти пророкува дали зимата ще бъде сарп, или гевшек и дали пролетта ще бъде влаговита, и дали през летото ще бъде голем пек, и дали есента ще бъде берекетлия и… всичко, всичко. Той познаваше всичко това и по паяците, и по пчелите, и по рибите, и по врабците, и по свинете, и по добичетата, и по кокошките, и по тревите, и по дръвчетата, и по солта, и по нишадъра, и по какво ли не? Много пъти ще мине къде дюкяна, ще приседне на пекето и ще продума на тато: „Кир Георги, гледай та си купи тая година повечко дърва… ще дотребват“. Или ще рече: „Гледай до Петковден да сте привършили работата на салханата, че после ще видите зор!“ Един път каза да не пращаме да режат лозето, догдето не минат две недели подир Трифоновден, че щело да настанат нови мразове през пролетта; и наистина, всичките лозя, които се резаха около Трифоновден, всичките измръзнаха тая година. Много пъти бае Митар пророкуваше кога ще има или нема да има берекет на кукуруза, на ечемика, на житото, на орехите, на сливите, на крушите, на ябълките, на гроздето, и на всичко. Помня веднъж, че тато, бог да го прости, се хвалеше пред кир Цено Сламата, че е кярил само от цената на виното 13 500 гроша. „Да е жив и здрав, казваше, Митар, че ми каза, че нема да има берекет на вино тая година, та не го продавах пролет по 23 пари, както го искаха, ами го държах, та намери грош и две пари… Па не беше и малко вино — двадесет и толкова хиляди оки, все самоток.“ В целата каза немаше втори човек, като бае Митра, дето да може да ти улучи къде може да се изкопа на плитко кладенец и къде не може. Той ще поразгледа най-напред каква трева расте наоколо, ще почопли малко пръстта, ще погледа какви камъчета има да се търкалят, па ще се възкачи ла покоя рътлина или на некое бърдо, ще погледа-погледа, па току ще се спре некъде, ще копне две-три копки и ще рече: „Тук ще бъде кладенец — копайте“. И наистина, на два-три аршина току видиш избликне вода като сълза — да пиеш, да й се не напиеш. Където и да са закопали кладенец без Митра, все ще го напуснат или затрупат — все без дамар излиза. Където го год викаха, все отиваше, но никъде пари не вземаше. Това е за хаир, казваше, я не съм плащал да се науча, защо на мене да ми плащат, когато от тоя кладенец ще пият и добичета, па и хора уморени, зажъдени и съсипани, гдето… Такъв беше бае Митар пророкът. * * * Как се е свестил от своето пренасяне бае Митар, какво беше бдението, какви молитви са чели поповете, как станал, какво е хортувал — всичко това аз не знаех, не видех, не бех там. Ех, нали знаете? Великден като Великден, а аз дете като всеко дете: боядисване и шарене яйца, свещи за опелото и за лития, нашарени, наваракладосани, навити като кошничета, като книжки, като кутийки, като чашки… нови дрехи, нови кундурки, хем да скърцат, като стъпиш… другари, чукане с яйца, Мехмед ага халваджията, дондурма, мале-биджи — всичките тези работи имаха за мене тогава много по-голема важност от пренасянето и съживяването на бае Митра пророка. Да ме прости господ, че така хортувам, ама така си беше. Беше на Томина неделя. Тетка Елисавета, бог да я прости, беше дошла у нас на гости. Празничен ден, не е нито чорап да вземеш у ръце, нито друго да работиш, а пък да се затвориш на задух у одаята при това хубаво време, и това си не чини. Ето защо мама и тетка излезоха пред портата и приседнаха на нашия кириш. Тоя кириш беше седалище на целия женски парламент от нашата махала. Останал беше още откогато се къщата ни градила, па дълъг, па широк, сгоден за седене — рахатлък за такава работа. Като приседнаха мама и тетка, дойде и кака Елица Миковица, дойде и баба Таца, па дойде и кака Анастасия, и кака Аница, и кака Кирка и… целият комшилък. Мене ми се беше случила една много голема неприятност. Счупило се у джеба ми едно яйце, па де се случи да бъде ровко, па… вие се сещате вече: новите панталонки, пешът на суртицата, мокреж, страх, пот, червенина… всичко това ме беше така усмирило, че забравих и игра, и Мехмед, ага, и дондурма, и всичко! Свил съм се в едно кьоше до портата, па съм се смирил, като че ще ме правят анагнос. Това мое положение, колкото и да ми беше тягостно тогаз, стана причина да узная за бае Митра пророка това, което сега ще ви разкажа. Събравшите се комшийки заедно с тетка и мама беха заприказвали за бае Митровото възкресение, па и какво ли друго можеха да намерят по-любопитно за приказка, като това беше тогаз „злобата на деня“, както се казва по сегашному. — Попръскали го, казват, със светена вода, та се свестил — каза баба Таца. — Не е, не, аз бех там — отговори тетка Елисавета, — като му дочетоха дванадесетте евангелия, па го миросаха с мирото от маслоосвещението, а он бледен, какъвто беше, току захвана малко да добива лице, попромени се, па му светна, светна лицето, като че гледа ангели. Най-напред помръдна с лявото око, после дигна десната трепка, поизгледа като треповен, па си отвори после хубаво очите. Погледна поп Яньо, па редом всичките попове и хората, що беха наоколо, издигна си десната ръка, прекръсти се и се подзе, та седна с изпружени още крака. Поп Яньо го запита помни ли се, а той кимна с глава и каза да го заведат в черква. Подигнаха го, изправи се и тръгна! — Също като сиромах Лазар — добави кака Кирка. — Така, така, също, асли второ възкресение Лазарово — отговори тетка и пак настави: — В черква чини метани и изреди, та целува всичките икони, после се спре пред иконата на страшния съд, посочи с пръст и каза: „Това видех като наяве… всичко изгледах и чух и всичко ще ви разкажа“. Изведоха го пред черквата до пангара, туриха го да седне, дадоха му една просфора да изяде, сръбна една чашка от черковното вино, дека е за причест, и продума: — Къде съм бил… кога съм влезъл в килията си, какво съм правил, как съм се пренесъл, това не помня. Опомних се само, като че летим божем, ама оно не летим, ами като че ли ме облаците носят нагоре, нагоре… чак над слънцето. Усещам като че нещо хубаво, нещо светло, ама нищо не виждам. Слънцето само трепти, ама ни насам, ни натам — все на един карар стои. Тук чух, че запеха с ясен глас хиляди уста: „Свят, свят, свят господ Саваот“… — и току се разтвори нещо, па светка, светка, като хиляди блескавици, ама не гърмят и не трескат… а така само, блещат. Зададе се свет като на линия, ама хем вървят, а пък, гледам, не стъпят, а си се носят така, като мъгла над гората. Докато да се взра, а оно наобиколиха навсекъде: ангели, светци, апостоли-мъченици — пълно, пълно. Прекараха и душите на умрелите да ги мерят на терзията, да се види кой е праведен, кой грешен. Па божем души, а они си същи хора, като че са си живи. И нашенци видех между тех — познах ги… Познах и от чорбаджиите, познах и от агите — да видиш, божем, тука беха друга вера, а кога там: всичките наедно… все на един кантар ги мерят… Ама там не са отделени богатите и големците от фукарията; не, все са заедно. До Ибрахим вали наша, що умре по-лани, видех, че стои рамо до рамо Иго кърпачинът, що кърпеше обущата на кьошето на Распорчаршия, срещу банята… Тук ще прекъсна теткиния разговор, за да ви разкажа неколко думи за Иго кърпача. Неговият живот беше чуден и пълен с произшествия, бури, сътресения и приключения. Син на много имотни родители, честни, почитани от всекиго, той беше стигнал до кърпачлъка. Расъл в млади години между мед и масло, обличан с копринени ризи и сърмалии дрехи, навикнал на слуги, на пари, на боллук, беше в младините си едно чудо, па и в старините си стана пак за чудо. Остана сирак на дванадесетата си година; пари и имане много, акъл малко, опитност от живота никаква; опекуни и настойници — всичките до един изедници и доландарджии; отпред му мазнят, отдире му мажат катран; достове и аркадаши — битанги, пангалози, развали, пияници — всичко това го съсипа така грозно, че докато да навърши осемнадесетата си година, той остана гол като пръст!… Докато да научи ихтибара на парата, а той остана без аспра — и копчета вече немаше по дрехите си. Когато требваше да стане майстор или поне калфа, а той стана чирак. По рамената и по гърдите му, където едно време се лъскаха сърмалии джамадани и минтани — сега се разсипваха просениците, които като чирак занасяше и донасяше от фурната!… Чиракува, що чиракува, не довтаса да стане нито калфа, а мустаците му пораснаха по-големи и от майсторовите. Срамът, неволята, немотията, всичко това го бе натиснало до стената на отчаянието, като да го бе налетел некой бесен вълк. Посчука от стари дъски, събрани оттук-оттам, една дупка, нещо като кокошарник, като кучник, дотътра я до кьошето на Распорчаршия и стана кърпачин. От млади години му беше останало нещо малко знание да попрочита и да позаписва по старовремски, но и това тогава не му чинеше ни за пет пари: какво с него, така и без него. Сам по себе си Иго имаше добро сърце, но хората, с които се е събирал в млади години, беха го развалили, съсипали… беха го направили нещо полудобиче и получовек. Освен пиянството, което му остана като най-верното наследство от аркадашите му, той беше станал извънмерно начумерен, подозрителен и недоверчив. Никому не верваше за нищо. Родата си не искаше да види, кафадарите му не искаха пък него да видят и така беше останал сам, като пустинник. Ако изчука некоя пара — тя отиваше по пиянлък; инак ходеше окъсан, одрипан, да те е страх да го погледнеш. Те това беше тоя Иго, дето бае Митар пророкът го е видел на онзи свет, рамо до рамо с Ибрахим вали паша. Иго не беше умрел от божа смърт, а от нож. Убоде го Дели Ахмед бей, синът на Омер ага Трапензалията. Аркадашин му бил у млади години — заедно яли, пили и лудували. Ахмед бей бил малко чакър-кефлия, минал покрай кърпачницата, а Иго не искал да го погледне — не му станал на крака. Беят се втурне към него: „Бре, гяур Иго, бре, аврад, бре, ана, дин, бре, иман… защо не станеш да ми дадеш селям и да ми се поклониш? Не ме ли знаеш ти мене, че аз съм Дели Ахмед бей?“ Иго го поизгледал малко философски и му казал: „Как да те не знам?… Нали съм те хранил, поил едно време на софрата си, па сега, вместо да познаеш аркадаша си, а ти искаш да ти се покланям — да ти правя теменна… Йок, Ахмед бей, йок, ти требва да ми се покланяш, а не аз на тебе“. Беят кипва и ни две, ни три, а ятаганът от пояса, та в гърдите на Иго. Както си седел на скемлето, с шилото в една ръка и кърпачката игла в другата, така се и търколил и — това си би от Иго и от неговите мъки, неволи и патила!… „Сеяно жито, порасло тръне, дошло порой, отвлекло го, па си нищо на света: ни по-лек, ни по-тежък, ни по-весел, ни по-жален — светски работи!“ Такъв некролог беше изрекъл за Иго бае Митар. Тетка Елисавета продължаваше разказа на бае Митра: — Курдисаха везнето, ама ни покачено, ни подпрено, така си виси само, като на въздуха. Попогледах нагоре да видя дали нема некоя връв, я друго нещо — нищо, връв немаше. Двама ангели ме възпираха така, по-настрана от другите, и рекоха: „Гледай всичко какво става и това, което видиш, да го разкажеш там, долу, на хората, та да се посвестят и разберат кои грехове са тежки, за които ще патят донекога, като дойдат тука пред тия везни!…“ Най-напред поведоха Иго пред везните. Туриха му от едната страна греховете, а от другата добрините, що е правил, па взеха да ги мерят. Везните климат ту насам, ту натам — ама като че откъм страната на греховете понатежават! „Грешен“ — проговори ангелът, що мереше на везните, и св. Петър беше взел вече перото да го пише у грешния тефтер, но Иго се сепна и продума: „Ама как така грешен?… Я стойте да видя? Прави ли са тези везни?… Знаете, я съм много видел, много патил… много са ме мамили там, като бех на земята, лъгали са ме и на везни, и на кантар, и на аршин, и на шиник, и… на оканици — продума Иго и се малко поизчерви, като се сети за оканиците с вино и ракия, що ги е изпил, и пак заговори: — Кой не ме е мъчил и с що не са ме мъчили… та недейте ми замерва, че и сега не смея да вервам на хората… Ех, да знаете вие що съм изпатил аз там от хората…“ Ангелът му пресече думата и му каза: „Тук не са хора като там, долу, тук лъжата в нищо не минува… Тия везни са най-правите от всички везни, що ги има по света — на̀, погледни, виж сам!“ Иго пристъпи към везните, прихвана иглата на езичето, що се клима налево и надесно, поспре я, гледа, гледа… виде, че везните наистина са прави, па запита: „Ех, добре, я да видим какви ми са греховете, откъде ги набрахте толкова?…“ „Ето на̀ — показва му ангелът една книга, — на̀ тук са написани… сам със своята ръка си си ги написал… Всеки човек, докато е жив, и без да знае, сам си пише и греховете, и добрините, що ги е вършил на света!“ „Дай да видя дали е истина писано с моя ръка — продума Иго и добави: — Може некой да ми е преправил писмото, знаеш, много работи се случват там, долу… какво не съм видел?… И писма подправяха, и темесуци подправяха, и чуждо имане правеха свое, и чужди деца потурваха на богати хора, божем че са си нихни, рождени; и кривите правиха прави, и правите правиха криви и… какво… какво не съм видел, че се прави по света!“ Ангелът му даде книгата и Иго чете, чете, па се позамисли и продума: „Истина, с моята ръка е писано всичко, ама… ама много са изброени, джанъм, диптен много… Като има записани толкова много грехове, тогава какви ли добрини мои ще ме куртулисат, я барем не помним вече що съм добро правил, както не помних и за толкова мои грехове!…“ Ангелът му подаде книгата, на която беха написани добрините на Иго. Чете Иго, чете и се чуди: „Я ли не разбирам, или некой янлъшък има тука? Тука са написани такива добрини, за които аз не съм хич мислил!… Дето съм дал 200 гроша на сиротицата баба Гота, та си ожени дъщерята; дето съм карал слугите да хранят сиромасите с това, що останало от зайфетите, що съм давал софра на моите аркадаши; дето извадих из кладенеца момиченцето на Пена Вълковица, та се не удави; дето закърпих бадева обущата на Тошо затворника, що го беха набедили, че убил кьор Сали заптията… Все такива дребни работи… трици и коприва… А кам, где е написано, че съм дал на Добридолския манастир един сребърен кръст, една икона и едно епитафие?… Где са, написани серафимите, що ги заръчах на Цеко куюмджнята, та ги прави за църквата? Де е записано големото сребърно кандило, що го подарих за олтара? Па двете икони, що ги писа Томо Зографина, па големите свещи, що ги палех всеки празник в черква, когато бех богат; па цванците и бешлиците, що ги хвърлях на дискусите в черква; па задушниците, парастасите, помениците, литургиите, гдето давах пари да се служат, па колко още други работи има, дека хич не са нито споменати в тая книга!…“ Ангелът му отговори: „Тия добрини, каже, не си ги правил, за да направиш добро, ами само да се похвалиш, да се гордееш пред хората, че си бил богат, имотен!… Да ги засрамиш, че са бедни, да ги заплашиш, да ги стреснеш… да си ти каймак отгоре над тех, а они да са притиснати, да са отдолу… Ето защо си вършил това, а не за да правиш добрини!…“ Иго се позамисли малко и си каза: — „Истина, що е право — право… така си мислех тогава, каквото ти казваш. Ама пак, каже, па и греховете, дето са написани, и те са май болджа! Писано е, че съм се напивал… ех, напивал съм се, истина, ама с мои пари съм пил — не съм украднал я! Писано е, че съм лъгал… хелбете, какво ще сторя, като всичките хора ме лъжеха, и аз ги лъгах! Писано е, че съм хортувал лошо за хората, че съм ги продумвал, че в лицето им съм говорил едно, а зад гърба им друго — това е така, ама и за мене така са говорили хората. Писано е, че съм завиждал на хората, па съм ходел да ги клевета, та са патили и теглили от моите клевети… и това е истина, ама дѐ, знам ли я какво така се излъгах, яд ме беше на них, защо са по-добри от мене, па у яда си и завистта си сторих тоя грех… за него съм кабахатлия, но какво да сторя?… Хеле пък за това пиянство цел тефтер — все пиянство е написано, ама хич не ме питате, аджеба, защо съм бил пияница?… У младини ме научиха лоши хора, а у старини пиех от кахър, от юхке, от патила!… Та малко ли съм патил, я вижте… кой можеше да се удържи при тия кахъри от пиянлъка? Съдете ме, ама мислете и на кахърите, що съм патил… турете ги и них на везните, та тогава да вадим накъде ще натегне!…“ Ангелите се поспогледаха помежду си, пошепнаха нещо на св. Петър, па взеха, та туриха на везните и Иговите кахъри — и кьопчето с добрините натегна. Иго излезе праведен, той се прекръсти и отиде при св. Петра да го запише в праведния тефтер!… Тук тетка ми беше прекъснала разказа на бае Митра, защото дойде при тех и кака Вокя, та се заприказваха за живо, за здраво. Това „живо-здраво“ не ставаше така лесно, както сега, две-три думи и това си е! Иде кака Вокя, па приближи и рече: „Помага ви бог!“, а они всичките й отвърнат: „Дал ти бог добро!“ А мама като домакиня на кириша ще й рече: „Ела, Воке, ела де, ела приседни… а що си чиниш, здраво ли си? Какво си чините в къщи? Какво ти чини Пешо? Здраво ли е? Чалъстисва ли? Печели ли? А какво ти чини Стоянчо? Слуша ли те? Ходи ли на школето? А какво ти чини Еленка? Здрава ли е? Учиш ли я да шие, да плете? Слуша ли те? А какво ти чини малкото?… Какво беше, момиченце ли, или момченце?… Как го кръстихте? Поизправи ли се? Почна ли да попристъпва? А още в къщи какво си чините?…“ Кака Вокя на всичките въпроси ще отговаря: „Па сполай ти, како Цвето, ех, хвала богу, да речем, откъм негова страна сме харно, па етѐ здрави сме, да го речеме… А ваша милост как сте, како Цвето? Какво прави бае Георги? Здрав ли е? Държи ли се? Какво ти чини Петър? Здрав ли е? Какво ти чинат Катерина, Мария, Косто, Михалаки, Еленка? Здрави ли са?… Па още какво си чините в къщи? Харно ли сте?“ Като опита мама, тогава ще подбере по същия ред и тетка, и баба Таца, и кака Кирка, и всичките, колкото са на кириша. Докато се питат с една — всичките други мълчат. Това мълчание показва икрам, ихтибар, приличие. Както и да е, но такова разпитване с „чиниш и правиш“ отнема повече време, отколкото на поп Гьоко му требваше да изчете едно цело повечерие в черква. Яйцето в джоба ми не беше изсъхнало — мокреше ми още, — та колкото и да ми се виждаха нелюбопитни междуособните поздравления на киришчийките с кака Вокя, пак не можах да отида на игра, та се смирясвах на местото си и се озъртах като плъх в брашно, докато тетка Елисавета не настави бае Митровия разказ така: — Дошло ред на Ибрахим вали паша. Не беше там оня Ибрахим паша, гдето го знаехме тука. Страх побираше човека, когато го видеше, какъвто беше: висок, черноманест, грозен, па като те изгледа с ония биволски очи, да ти дойде, да прощаваш, лошо, като че си преял на сирни поклади. Там се беше свил като разклопана квачка, когато я полеят със студена вода, та да не разваля яйцата. Беше се скротил, беше се смирил, като Тачо просякът, както се свива пред черквата, за да му хвърлят един мангър. Греховете много — беха ги натоварили на едни кола, впрегната с два чифта биволи. Ашикере си се видеше кое кьопче от везнето ще натегнее. Та асли и от другата страна немаше що да турят!… Ангелът му подаде книгата с греховете да ги чете, но той климна с глава и рече да му ги четат други. Излезе архангел Гавраил, пружи ръка, та хвана книгата и почна: — От грех си почнат, истина, за това е крива майка ти, но нейния грех тя изкупи с твоите злини: ти я остави да гладува баш тогава, когато ти се въргаляше в боллук. Първата си жена, дето а взе, взе я с измама, а не по любов; ти обичаше само парите й и като ги тури на ръка, измислюваше най-грозни мъки, за да я умориш, та да се куртулисаш от нея. Грозни беха твоите мъчителства и с тех тя изкупи греховете си. Мола Хазредин, твоя благодетел, който ти даде хлеб в ръцете и те направи човек, ти взе, че го задуши с памуклията ястък, намести го в кревата, като че е умрел от своя смърт, открадна му парите и с откуп стана голем човек. Пред големците се превиваше като чърв, лижеше им краката, целуваше им чехлите и те верваха на всичките интриги, клевети и злорадства, чрез които съсипа и хвърли в сълзи и кал толкова хора, толкова вдовици, толкова невинни деца, само и само да постигнеш своята ненавист, своята злоба, своята черна завист. От небето ти се изпрати един хабер — умре ти първото дете, — но ти не иска̀ да се свестиш, не иска̀ да се сепнеш! След като погреба детето си и ръцете не беше още си измил от пръстта, която хвърли върху гроба му, ти заповеда да хвърлят невинни хора в занданите и мислеше с това да ти отлекне на кахърите, но ти стана по-голем звер! Колкото повече подлизваше пред големците, толкова по-грозно газеше с крака по-долните от тебе, като че да не беха хора, а куп черупки от орехи. На Селим ага подпали и изгори къщата само от завист, че имаше деца и добруваше. Раята измъчи с беглици, с ангария, с вергии, със своите сеймени, със своите зулуми… пропищеха, до бога викаха „аман“ от тебе… и дете в майка прорева, а ти се радваше на хорските патила… Хвалеше се, че си силен забитин… че ножът ти е остър… Сълзите на сиромасите не те покъртиха… не те смилиха! Втори хабер ти се изпрати оттука — умре ти любимата ханъмка, втората ти жена. Тя умре с рожбата си в сърцето. Ти загуби и любовницата си, и детето си и пак не се стресна!… Харемът ти беше пълен с жени, една от друга по-хубави, но ти не пожали чуждата челяд! Ти избираше всичките ония турци, които имаха хубави ханъмки, и ги правеше ази, аги, мюдюри, кятипи, кадии… само и само да изюдиш жените им… да съсипеш къщите им… Колко къщи си осрамил, колко жени си разставил, колко сълзи си пролел и пак не би ти доста! И трети хабер ти се прати… Архангел Гавраил престана да чете, защото пашата се строполиса на земята, като че гръм го удари. Той едва можа да измърмори думите: „Доста… доста!“ — и го грабнаха, та го закараха къде едно тъмно кьоше и след малко замириса на катран!… Докато беше жив, целият му конак миришеше на гюл-яй, на миск и на какви ли не хубавила, а там го хвърлиха в катрана!… Редът беше на чорбаджията Гьоре мунафъклъкчията. И неговите грехове не беха от леките. Като почна ангелът да му ги чете: — Чорбаджия беше станал, ама не беше печелил с пот и чалъшканлък, а с изедничество и доландарджилък. Когато умре бабалъкът ти, ти му открадна кесията с парите изпод главата му — още не беше нито очи заклопил. Ти стана богат, а децата му ходеха гладни, окъсани, окапани… за едната жалост. На сестрините си сирачета стана васия и им ограби бащиното им имане, па ги изпъди голи и боси на сокака като просячета! В къщите на своите достове ядеше на софрата им хлеб и сол и като излезеше от къщата им, ти ги уговаряше, клеветеше, издаваше и им се смееше зад гърба, докато още залъците ти стояха в гърлото. На баба Сара перачката се беше сгодило момичето за едно добро и имотно момче, а ти отиде, че покори момичето, очерни го пред момчето, с лъжа отвърна сърцето му и развали годежа!… Момичето умре от жал, а майка му — от глад. Когато ходеше у черква, а ти се кланяше и кръстеше по-ниско и от поповете и докато целуваше иконите, ти мислеше какъв кюлаф да скроиш на достовете си, за да ги стигне некое зло! Когато палеше свещите пред иконите, а ти си мислеше как да станеш епитроп, за да ограбиш и черквата. Когато раздаваше пари с фаиз на сиромасите, а ти мислеше как да одереш повече кожи от жилавия им гръб… И чорбаджи Гьоре хвърлиха у тъмното кьоше в катрана — и него записа св. Петър в греховния тефтер. После съдиха много хора още: и големци, и сиромаси, и чорбаджии, и дюкянджии, и духовни, и светски, па съдиха и жени! Една я осъдиха, че като коландисвала белило и червило, а тя ги забравила на ачик веднъж в одаята си, та ги намерило детето й и се отровило с них. Друга една съдили, че с дяволиите си и гювезлъците си подлудевала хората и ги направила серсем да копнеят за нея, а тя си правила кеф от това. Трета една съдили, че със своите интриги и клюкарства смразила всичките жени от махалата, та като се скарали, останали непричестени през великите пости. Една свекърва осъдили, че от карез и завист на снаха си направила магии и я разставила от сина си, та раздвоила къща и дом и съсипала големата севда, що я имало помежду них. Една мащеха осъдиха, загдето мъчила и тровила заварничетата си, та да останат на готовото имане само нейните си деца. Една баба, дето ходила да лекува от болест и от джара, осъдиха, защото лекувала само където й плащали много пари, а сиромасите не поглеждала и ги оставяла да мрат от болките си… И много, много още такива грешници изпратили все там, у катрана… Може би, че тетка Елисавета щеше да продължава със своята сладкодумност да предава по своя начин и да украсява със собствени досетки разказа на бае Митра за онзи свет, но тя беше принудена да спре. Слугата на тетка ни Тошо притърча запъхтел и й съобщи набързо, че големото буре с белия самоток хвърлило обръч — пукнало се — и виното църцорило като светата вода на св. Петровия манастир. Едва успе сиротата тетка надве-натри да си вземе сбогом от другите киришлийки и като се вайкаше, че старецът обичал най-много белия самоток, отлете като стрела в къщата си, за да вземе мерки против безполезното изливане на самотока. Когато пораснах и дойде ред да уча физика, щом се споменеше за Паскалевия закон от хидростатиката и за неговата пукната бъчва, все ми идеше на ум теткиният бел самоток, киришът пред портата, членките на киришлийския клуб и разказът на бае Митра пророка за онзи свет! * * * Разказвал ли е повече нещо бае Митар в пангара сред черквата, за какво е било и какво — това не зная. Зная само това, че от целия град хората се извървеха да го спохождат и да научат по некой хабер от онзи свет. Едни питаха за некои свои и близки, които са починали; други питаха, за да узнаят какво ги чака на онзи свет след смъртта им и дали е видел местото, дето ще отиде всеки от тех там; трети питаха пък само така, за кеф, да узнаят каква ли разлика ще има, аджеба, между там и тук. Бае Митар отговаряше на всекиго и на всичките даваше съвети и наставления, за да знаят какво да правят, та да не попаднат в катрана. Баба Балашка, бог да я прости, беше питала, казват, за своя старец: как е, дали я помни още, или си е намерил там друга? Бае Митар й казал, че той е там добре — от средните — и че я чакал по-скоро. Не се минали нито десет дни, комшийките намерили един ден баба Балашка пременена, натъкмена, забрадена, с кръстле и вощеничка в ръцете — прострена на одърчето и сдървена. Издъхнала преди два дни. Сама си се приготвила за онзи свет и усетила си края. Кака Катина Рангелица, на чорбаджи Рангел стопанката, беше запитала бае Митра за дъщеря им, Елица, що умре преди година сгоденица. Бае Митар й отговорил, че се мъчила още на онзи свет и нема да се смири, докато чорбаджи Рангел не върне скритите пари на децата на покойния Атанас, дето беше ортак с него. Сирачета като всеки сирачета, останали на ръцете на една майка! Па и тя що да чини: жена, глупава, нищо не знае, па си мисли само на своя кахър, на своя хал. Чорбаджи Рангел прави хесапите, вика божем и хора от еснафа, па прегледваха, па това би, онова би, току децата на покойния взеха дел от ортаклъка само 2930 гроша сухи пари и некои и други дреболии, дето не са за нищо и за никакво. Хората знаеха, че Атанасовата сермия била по-голема; почудиха се, поприказваха, па си замълчаха, всеко чудо за три дни. Когато бае Митар пророкът казал как се мъчи Елица на онзи свет за бащини грехове, а чорбаджи Рангел направил едно чудо, за което говориха хората не три дни, а три години. Седне в стаята, па удари на ракам от зори до акшам! Като свършил ракамът, а той накарал, та свалили чергите и шилтето от зеления сандък, що е от кипарис, дето звъни, когато се отключва; отваря сандъка, изважда мушамената кесия и изброява настрана 368 кърменци маджарлии, 25 суфурини и 54 махмудии. Свие ги на възел в едно кьоше от кърпата си, па тури надире мушамената кесия и извади другата, гдето е от син американ. Отброи и от нея 250 бели меджидии, сипе ги в кърпата, завърже я и стане, та у големата стая. Там, пред иконата и кандилото, кръсти се чорбаджи Рангел и чини тридесет и три метании, па стане с парите, та при вдовицата на Атанаса. Те, каже, така и така… ех, знаеш, човеци сме, па сме греховни, па етѐ, като ми се прати хабер оттам, че чедото ми се мъчи и не може мир да намери, рекох: „Море каил съм калта под ноктите си да продам, само чедото си да избавим от ония мъки там. Па те, сега вземи, па скрий за децата си… това си е нихно и твое… баща им ги е спечелил! Моя дел съм си взел… хесапо е чист… ракам сам правих — това си е ваше… с децата… ни една счупена аспра чужда не кабуля!“ Подир тая случка чорбаджи Рангел стана бамбашка човек: от него по-праведен немаше вече в града. Един път бай Митар минал край кръчмата на Тасо цинцарина. Тасовата кръчмарница беше една от първите в града, а Тасо си играеше с пари — беше много богат. Никой не знае как и откъде се е замогнал, но всички знаеха, че един беше Тасо цинцаринът по сермията си. Тасо беше много набожен: никога не пропущаше литургия или каква и да е служба в черква. На всеки свещник ще запали по една свещ, всичките икони ще се изреди да целува и едноман все ще се кланя и кръсти. Истина, божем набожен, божем кротък, божем добър, ама у лицето все некак сепнат, некак плахлив, все жълт и изпит, като че да е змия глътнал, па го е захапала за сърцето и все го смуче. Никого не можеше в очи да погледне… когато говори с човека, а той или гледа настрана, по прозорците, по стрехите на къщите, или пък ще си чопли и върти ключа от сахата, що висеше на кьостека. Когато минваше бае Митар край кръчмата, вътре беше се курдисал Сойтерията и си пиеше с некои аркадаши като него. Когато съгледаха пророка, а Сойтерията излезе, та го извика в кръчмата и пред всичките го запита: — Митре бе, срещна ли на оня свет некъде написано дали Тасо и там ще държи кръчма и ще ли има и там такова хубаво вино? Всичките кефлии в кръчмата се засмеха на тази шега на Сойтерията, но Тасо пребледне и взе да се заваля, да речеш, че го удари дамла. Пророкът изгледа кефлиите, погледна Тасо и продума: — На оня свет Тасо нема да бъде кръчмар, но ще ври в катран зарад греха, който е направил да доландардише чуждото имане. Тоя грех го мъчи и тука, но не може да го измоли — много е тежък. На втория ден заранта намерили Тасо в одаята му обесен за тавана с пояса му. Откъде и как издириха — не знам, но говореха, че преди пет години убил двама души търговци, които били кондисали на кръчмата му, и им взел едни дисаги с пари. Разкопаха в двора под яхъра и намериха кокалите на заровените!… Много пъти ще замине бае Митар край чорбаджи Цеко, ще се спре, ще го погледа, погледа, па току завърне глава и рече: — Свет!… Море, чорбаджи Цеко, що ти е зинала хала на сърцето за тия пари? Малко ли ти е? Имаш шейсет ключа под кирия — дюкяни, магазии, ханове, кафенета — 8300 гроша на месец само от них имаш! Ами другите ти мюлкове? Ами лозята, ами чифлиците, ами кориите, ами гемиите, ами дюкянската ти търговия?… Я ми кажи, ти не мислиш ли за там? От пари си червясал, а пък сиротинята мре край тебе и ти се правиш божем кьорав, та не видиш какво се мъчат! Слушай какво ще ти кажа: сега е цветна неделя, да вземеш 5000 гроша пари да раздадеш на сиромасите. Има гладни, има голи, има боси, па има и такива, които немат с що и децата си да облажат за Великден!… За тебе е това нищо, една шепа от един хамбар — каквото с нея, такова и без нея… ама за сиромашията ще бъде коджамити. Чу ли ме, стори, каквото ти казвам, па донекога, кога идеш там, ще ме спомниш и ще речеш: „Берекят версин на пророка, че ме научи“. И наистина, чорбаджи Цеко като никога за тоя Великден направи много себап на сиромасите и, за чудо, оттогава му провърве още повече: житото рипна изведнъж от 16 на 28 пари, а чорбаджи Цеко имаше до двеста хиляди оки събрано. Вълната беше пред празниците четири и зола, а къде Гергьовден рипна на шест и руп, а чорбаджи Цеко беше приготвил за товарене около петнадесет хиляди оки вълна. И така на всичко му тръгна напред. Един път запитали бае Митра дали ще дойде време да се куртулише християнията от поганците, от техните зулуми, от техните патила и дали ще стане некога българско царство. Пророкът се позамислил малко, па отговорил: — Ще се изминат деветстотин деветдесет и девет петъци все черни за християнията, па като настъпи хилядният петък, таман по икиндия, когато турците са в джамия, а оно ще падне техното царство и на калето първи път в тоя петък ще се забоде християнски байрак с кръст!… Така, така — продължил бае Митар, — господ ще изчисти тогава стадото от вълци, но нема да се изминат нито три пъти по деветдесет и девет други петъци, и на кучетата, които ще останат да пазят стадото, ще израснат вълчи зъби, та ще почнат да се хапят помежду си като бесни… Какво ще после да бъде… това не знам… нека му мислят кучетата!… За пръв път е отпечатано в сп. „Български преглед", год. I, 1893 г., кн. I, стр. 67-96. Михалаки Георгиев, Съчинения, том I, стр. 207-239 „Български писател", 1961 г.

IV. Съчиненията на Михалаки Георгиев Из: Михалаки Георгиев. Разкази и хуморески, том I. С предговор от Иван Вазов. Книгоиздателство Г. Д. Юруков, София. А. Предговор от Иван Вазов С две ценности, скъпи и редки, се отличават разказите на М. Георгиев, две ценности, неотбелязани достатъчно от нашата критика - уви, ние все още я очакваме! - но разбрани от обществото, когато се появиха тия разкази, и те спечелиха на покойния писател живи и единодушни симпатии и го туриха веднага в реда на ония самородни и хубави таланти, с които историята на нашата книжнина е длъжна да разчита: правдиво възпроизвеждане живота и хуморът. И в това възпроизвеждане живота М. Георгиев е тъй оригинален и само­битен, неповлиян от никакви чужди навеи и предвзетости, както рядко други писател у нас. А хуморът му, добродушен, спокоен и очарователен, сипан разточително в някои от разказите му, осветлява с лъчи на радост и живот нашата изящна литература, изобщо навъсена, както сме и ние всички. Условията на живота попречиха да ни надари с още повече духовни цен­ности тая богата натура; но и това, което имаме от М. Георгиев, е доста да запази ненакърнима паметта му в нашите души и завидното му място в литера­турата ни. И. Вазов Б. Михалаки Георгиев (Биографична бележка) Михалаки Георгиев е роден на 11-и август, 1854 г. в гр. Видин. Първоначалното си образование е получил в същия град. Като юноша посетил заедно със свои роднини Йерусалим, дето прекарал няколко месеца. Впечатлителни­ят юноша запазил многобройни хубави спомени от това пътешествие, впослед­ствие картинно отразени в някои от съчиненията му. След завръщането си от Йерусалим, младежът заминава за Чехия, дето продължава и завършва образованието си с отличен успех в реална гимназия и в Земеделческо-Индустриалната академия в гр. Табор. Завърнал се в родния си град през 1874 г., той става там учител по естествените и физико-математически науки и учителствува до 1877 г. Като млад учител, написва редица научни статии в списание „Читалище" (издавано в Цариград), в. „Право" и др. по народно-стопанствени въпроси и специално по земеделието. По време на Освободителната война, в 1877-8 г., той преживява всички­те тревоги на обсадения гр. Видин. Тъжните и трогателни картини, видени през това време от бъдещия писател, представяли за него богат материал за наблю­дение и той по-късно, в редица свои разкази, умело ги възпроизвежда. Ведна­га след освобождението, той постъпва като чиновник във финансовото ведом­ство. След няколко години става наново учител в Ломската и Софийска гимна­зии. От това време датуват съставените от него: Първи оригинален учебник по ботаника на български език, отличаващ се със своя богат принос към нашата ботаническа номенклатура и сбирката „Билките в народната ни медицина". През 1882 г., М. Георгиев бива назначен за началник на отделение при Министерството на Общ. Сгради, Земеделието и Търговията и като такъв проя­вява забележително плодотворна дейност в организуването и развиването на народното стопанство. По това време, той редактира списанието „Домакин" и сътрудничи в други периодични издания от стопанствен характер, събира и издава „Статистически сведения за земеделческата производителност на Бъл­гария" и „Сведения по економическото състояние на България"; урежда под­вижни земеделчески катедри, първото занаятчийско училище в с. Княжево, което даде на България мнозина пионери по железарството, дърводелството и пр. М. Георгиев е уредил и първото Българско „Земеделческо и Промишлено изложение" в гр. Пловдив в 1892 г. и бил назначен директор на същото. След напущането поста началник на отделение в 1893 г., той се предава на литературна дейност. През това време на интензивна работа, изпод перото на писателя излязоха много от най-хубавите и оригиналните му разкази и ху­морески. В 1894 г. М. Георгиев бива назначен Г-н секретар, а после и управля­ващ Българската легация във Виена. Три години след това, той заема поста дипломатически представител в Белград. През 1899 г., М. Георгиев се оттегля от държавна служба и се посвещава вече изключително на литературна и публицистична дейност, взимайки най- живо участие в бурните политически борби, като не се спира пред никакви лични жертви в служенето си на народа. Българското Книжовно дружество, впоследствие преименувано в Ака­демия на Науките, е избрало М. Георгиев на времето още за свой редовен член, а през последните години на живота му и председател на дружеството на Българските писатели и публицисти. Едно от последните съчинения на М. Георгиев бе художественият разказ „Тахир Беговица", преработен впоследствие от автора за либрето на първата българска оперета, под същото наименувание. В 1915 год. тежка парализия приковава към леглото писателя, като му отнема и способността да говори. След година мъчително боледувание, Миха­лаки Георгиев почина на 14. февруари, 1916 г., в София. Животът му изобилствуваше с вълнения и мъчителни тревоги, повечето от тях предизвикани от самоотвержената му политическа и обществена дейност, имаща за единстве­на цел благото на народа. С непрекъснат, упорит и плодотворен труд, Михалаки Георгиев, като ли­тератор и обществен деец, служи предано и ползотворно на отечеството си.

Михалаки Георгиев III. Вестник „Балканска трибуна", Черната джамия и освиркването на княз Фердинанд Из: Михалаки Георгиев. Съчинения, том III, „Български писател ", 1961 г. Под редакцията на Симеон Султанов, Иван Сестримски, Б. М. Георгиев 1. Големият всекидневен вестник „Балканска трибуна" е дело на Михалаки Георгиев. Синът на писателя д-р Борис М. Георгиев пише в своите спомени: „Сам безкористен, прям, честен до фанатизъм, той не можеше да допусне, че ще бъде изигран от хора, уж негови съдружници. Той се бе нагърбил не само с директорството на вестника „Балканска трибуна", но и с издаването на същия. А известно е, че издаването на ежедневник, особено в такъв голям формат като въпросния вестник, е напълно стопанско предприятие. За такава търгов­ска дейност баща ми не подхождаше нито по дух, нито по темперамент. Довер­чив по природа, той не подозираше, че някои от кредиторите на предприятие­то, както и някои от самите съдружници, не бяха почтени, а се стремяха зад гърба му да поправят своето лично материално положение. Когато ги разбра, бе вече много късно. Баща ми бе разорен. Той беше до такава степен скрупулен, че дори когато най-големите наши правници го съветваха час по-скоро да прехвърли поне една част от многобройните си недвижими имоти на името на майка ми, баща ми не се съгласи, а отхвърли това предложение. Мислеше, че ще го упрекне обществеността, какво и той като всички други се нагажда, при­крива... И какво излезе? Командитното дружество с неограничена отговорност „Балканска трибуна" фалира. Оказа се, че никой от съдружниците нищо не при­тежава: всичко, каквото имаха, беше на името на жените им, на братята им и пр. Само баща ми остана да отговаря с целия си имот за цялото дружество и - загуби всичко." Д-р Борис М. Георгиев. Спомени за Михалаки Георгиев, в: Избрани разкази от М. Георгиев, т. III, изд. „Хемус", 1942 г., стр. 191-192. 2. Вестник „Балканска трибуна", просъществувал от края на 1906 година до началото на 1908 година под ръководството на Михалаки Георгиев, има твърде ясно определена демократическа, антидинастична и антимонархическа идейно-политическа програма, насочена против демагогската и експлоататорска политика на буржоазно-капиталистическите правителства, представляващи ед­рия търговско-лихварски и промишлен капитал, и главно против личния режим на цар Фердинанд. Вестникът е запълван с материали, разобличаващи мошеничествата и грабежите на управляващите среди и на техните оръдия, остро критикуващи диктаторството и маниащините на Фердинанд, неговата омраза и презрение към българския народ. Всичко това, естествено, не остава без отговор от страна на властвуващите шайки и на фердинандовите агенти. Сът­рудниците на вестника, включително и Михалаки Георгиев, са подложени на нападки, оскърбления, преследвания, заплахи и пр. Сътрудниците получават непрекъснато анонимни, заплашителни писма, художникът на вестника, кари­катуристът Иван Славов, който в карикатурите си напада и подиграва Ферди­нанд, е пребит на улицата, печатницата на вестника е подпалена, отделни бро­еве на вестника са конфискувани и пр. Като стопанин и ръководител на вес­тника Михалаки Георгиев често пъти е подвеждан под съдебна отговорност и арестуван. В бр. 80 от 22.II.1907 година на „Балканска трибуна" четем следното съобщение: „[...] Вчера, повикан за разпит в качеството си на свидетел (за сто и първи път), биде грабнат из коридорите на окръжния съд и хвърлен в Черната джамия нашият редактор г-н Михалаки Георгиев, познат писател и бивш дипло­матически агент. Той е в затвора, но се чувства много по-добре, отколкото вън; животът в Черната джамия е по-сносен, отколкото животът по домовете и по площадите под постоянното дебнене на шапките под униформа и без унифор­ма." Ако по времето, когато се извършва убийството на министър-председате­ля Димитър Петков, Михалаки Георгиев не е бил в затвора, навярно е щял да бъде арестуван, както са арестувани други двама редактори на вестника, а именно Иван Икономов и М. Геров. Във връзка с това убийство Иван Икономов е осъден на 15 години строг тъмничен затвор, а М. Геров е освободен. 3. За този период от живота и обществената дейност на писателя говори неговият син Константин М. Георгиев: „Освиркването на Фердинанд биде сче­тено от самата тогавашна власт и от голяма част от печата за естествена после­дица от героичната кампания, която водеше срещу личния режим основаният и редактиран от Михалаки Георгиев ежедневен вестник „Балканска трибуна"... Веднъж на съвета, даден от него за умереност и повече човещина в управлени­ето, Фердинанд отвърнал сърдито: „Да се възбунтува ли?... Аз ще направя от този народ пюре от кръв и кости!" Един тънък златен ланец свързваше двата джоба на жилетката на Михалаки Георгиев. На единия край беше прикачен един твърде точен часовник, а на другия - една много силна свирка и един изстрелян куршум... Свирката беше един спомен за онзи, който пръв е дал сигнала за освиркването на монарха Фердинанд. А куршумът беше също така един спомен, но за някоя невидена ръка, която след освиркването стреля напразно в тъмнината срещу Михалаки Георгиев, когато той, придружен от най- младия ми брат, сега лекар, д-р Борис М, Георгиев, се прибираше у дома си." Константин М. Георгиев. Писателят Михалаки Георгиев - смел борец срещу личния режим и горещ привърженик на идеята за народна република, в. „Отечествен фронт", бр. 601, 1946 г. 4. Разказът „Тахир беговица" от Михалаки Георгиев и либретото за едноименната опера Този разказ, „Тахир беговица", е написан в прочутия затвор Черната джа­мия (Веселин Ханчев. Един час при жената на Михалаки Георгиев, в. „Литерату­рен глас", г. XIII, 1941 г.; бр. 516). „По това време - пише синът на писателя д-р Борис М. Георгиев - баща ми попадна в Черната джамия в качеството си на отговорен редактор (на в. „Балканска трибуна" - б. м. И. С.) заради една инкриминирана статия, написа­на от анонимен писач. Баща ми не издаде последния, въпреки настояванията на властта и предпочете сам да лежи в затвора. Тогава бях момче на 12 години. Посещавах баща си почти всеки следобед в Черната джамия. Беше поставен и гледан много добре от управата на затвора. Спеше в стаята на ключарите, по съседство с кабинета на директора на затвора. Всички се отнасяха с него не като със затворник, а с голямо уважение. Там той написа разказа си „Тахир беговица". По-късно, когато бе вече на свобода, шлифова и печата същия раз­каз в списанието „Българска сбирка", Впоследствие от този разказ се пресъз­даде либрето за едноименната опера. Спомням си много добре как в бившата ни вила край Горня баня баща ми грижливо разработваше всички подробности по тази си творба. Спомням си многократните срещи у нас с композитора Дим. Хаджигеоргиев. За баща ми това либрето не бе само едно преработване. В него той влагаше много грижи, много любов. Той имаше усет към драматизма и всяка сцена от операта беше подробно описана от него. Всичко беше предва­рително точно определено в сценариото и не бе оставено място за условна постановка." Д-р Борис М. Георгиев. Спомени за Михалаки Георгиев, в: Избрани разкази от М. Георгиев, т. III, изд. „Хемус", 1942 г., стр. 190-191.

Михалаки Георгиев (24/11.VIII.1852-14.II.1916 г.) II. Биографични бележки А. Михалаки Георгиев. Биографична скица Михалаки Георгиев е роден на 24 август (11 август стар стил) 1852 година * в град Видин. По това време бившата столица на Осман Пазвантоглу е оживен търговски, занаятчийски и земеделски център, в който квартирува голям тур­ски гарнизон. Писателят произхожда от заможно търговско-занаятчийско се­мейство. Родителите му умират рано и той е принуден да живее в семейството на своята омъжена сестра. Завършва класното училище в родния си град. През есента на 1868 година, заедно със сестра си и зетя си, Михалаки Георгиев за­минава за Ерусалим (Палестина), където престоява около шест месеца. Там започва да изучава гръцки език, занимава се с книговезство и води пътеписни бележки - навярно това са първите му литературни опити. През май 1869 годи­на се завръща в България. Елементарните знания, придобити във видинското класно училище, не могат да задоволят любознателния юноша. Ето защо през есента на 1869 годи­на се отправя за чешкия град Табор, където по онова време се учат български младежи. Михалаки Георгиев се сприятелява с мнозина от тях, между които трябва да посочим и Ангел Кънчев. В началото постъпва и се учи в реалната гимназия, а по-късно се записва в индустриално-земеделската школа в Табор, която завършва през пролетта на 1874 година. Завърнал се в родния си град, Михалаки Георгиев веднага става учител по естествените науки. Като преподавател по физика и химия успява да стъкми малка, примитивна лаборатория за химически и физически опити, но бива нак­леветен пред турските власти, че запознава своите питомци с военни дисцип­лини. Наред с педагогическата си дейност той работи и на общественото поп­рище, главно като сказчик и книжовник. По това време публикува първите си научно-популярни статии по някои въпроси на науката, земеделието и народ­ното стопанство във в. „Право", в. „Ступан" и сп. „Читалище". Още преди да започне Освободителната руско-турска война, заедно с неколцина свои приятели М. Георгиев събира сведения от стратегически и ико­номически характер за крепостта Видин и града, които успява да препрати в руския генерален щаб. За тази своя самоотвержена дейност той разказва по- късно в мемоарния си очерк „Три срещи". След Освобождението, през май 1878 година, Михалаки Георгиев е назна­чен за управител на видинската митница. За да изучи и усвои по-добре митническата служба, предприема обиколка из Сърбия и Румъния. След като се за­познава по-подробно с въпросите на митническото дело, през януари 1879 го­дина е назначен в Министерството на финансите за ревизор на митниците в цялата страна. Наред със служебната си дейност бъдещият писател работи и като културен труженик и общественик. Участва в основаването на културно- просветното дружество „Славянска беседа", в чието първо настоятелство е избран, изнася доклади в научни дружества и пр. През средата на 1880 година отново се връща към учителското поприще - става учител по зоология, ботаника, химия и физика в Ломската гимназия. Като учител в Лом написва своя известен на времето си „Учебник по ботаника­та за средните учебни заведения в България" - първото учебно помагало по ботаника у нас. През есента на 1882 година се премества в София като учител в Държавната мъжка гимназия, където преподава същите предмети. Като добър познавач на проблемите на земеделието и народното сто­панство през февруари 1884 година Михалаки Георгиев бива назначен за на­чалник на Земеделческо-търговско отделение при Министерството на общите сгради, земеделието и търговията. По-късно това отделение е преустроено в отделение за държавните имоти, горите, земеделието и търговията и е прехвър­лено към Министерството на финансите. На този пост стои близо девет години и развива трескава плодотворна дейност, която оставя трайни следи в разви­тието на народното стопанство и преди всичко-на земеделието. През 1884-1885 година създава и редактира в. „Домакин - лист за земеделие, индустрия и тър­говия", в който ратува за реформиране на нашето изостанало земеделие, на цялото българско стопанство, за икономически подем на страната, „за спасе­ние на отечеството от икономическото ни поробване, докато не бъде късно", за започване на „война против сиромашията на страната ни". Вестникът тряб­ва „да поучава селскостопанското население в работите по земеделие, гради­нарство, овощарство, гори, скотовъдство, пчеларство, копринарство, виноделие, индустрия, търговия, промишленост и пр." Михалаки Георгиев е неуморим радетел за разпространяване на земеделска и икономическа просвета след народа. За тази цел не само пише и агитира, но и създава първите земеделски училища у нас. Той има немалък дял и в изработването на редица закони, кои­то засягат по-важните клонове на народното стопанство и допринасят за раз­витието на нашето изостанало земеделско стопанство. През периода 1890-1892 година работи усилено за уреждането на Първото българско земеделско-про­мишлено изложение в град Пловдив (1892), на което е директор. Като органи­затор на това земеделско-промишлено изложение и като дългогодишен ръко­водител на земеделието, търговията и пр. той събира обилен статистически материал за икономическото развитие на нашата страна след Освобождение­то, който преработва и издава в отделен научен труд. През 1890 година в сп. „Денница", редактирано от Иван Вазов, се появя­ват първите белетристични творби на Михалаки Георгиев. С това се поставя началото на една активна творческа дейност. През деветдесетте години на ми­налия век той написва най-значителните си художествени произведения, кои­то му спечелват славата на самобитен повествовател - проникновен познавач на бита, психологията и езика на нашия народ. Дружбата му с Ив. Вазов и с някои други български писатели започва много по-рано. В къщата му се съби­рат често някои от най-видните майстори на художественото слово, най-рев­ностните културни дейци по онова време. Ала тези сбирки, на които се обсъждат в приятелска атмосфера пробле­мите на литературата, изкуството и на младата българска наука, която вече прави първите си стъпки, биват прекъснати поради заминаването на Михалаки Георгиев за Виена, назначен през август 1894 година за първи секретар на българската легация. В началото на 1897 година е преместен за дипломатичес­ки агент в Белград, където работи плодотворно за сближението на двата съ­седни народа. С настъпването на пролетта на 1899 година настъпва и краят на дългого­дишната служебна дейност на Михалаки Георгиев. Той напуска не само дър­жавната служба, но се отказва да участва в каквато и да е политическа партия. Преди това е привърженик на Консервативната партия и по едно време е дори член на централното й бюро. Той се посвещава вече на свободна писателска, публицистична и обществена дейност. Като културен деец и общественик учас­тва в живота на редица културно-просветни дружества и организации, изнася научни доклади, чете свои художествени произведения на вечеринки и утра и пр. Особено усърдно работи в Българското книжовно дружество (днешната Българска академия на науките), чийто редовен член е от дълги години. Отвратен от корупцията и моралното падение на партийните функционе­ри, на буржоазните партийни лидери и скъсал с бившите си политически съ­мишленици, Михалаки Георгиев става „безпартиен опозиционер" и посвещава силите си за унищожаване на „злото" в България. Като свободен книжовник и честен общественик започва борба против Фердинанд и дворцовата върхуш­ка, против разбойничеството на буржоазните партии, против варварското ог­рабване на народа. Тази всеотдайна патриотична борба, свързана с тежка отговорност, с големи рискове и жертви, достига своя връх през 1906-1908 година, когато пи­сателят издава и редактира популярния всекидневник „Балканска трибуна", който има определена и безкомпромисна антимонархическа насоченост. Озло­бените управници, насъсквани от Фердинанд и агентите му, непрекъснато те­роризират редакционните работници, конфискуват отделни броеве на вестни­ка, за да му нанасят материални щети, завеждат често дела против ръководи­телите на вестника и неговите сътрудници и пр. Именно като ръководител на вестника Михалаки Георгиев попада в затвора, в прочутата Черна джамия. За издаването на „Балканска трибуна" той влага много средства и скоро загубва всичко, измамен и ограбен от своите съдружници. Разорен, обеднял и отчаян, писателят спира вестника и скъсва с активната политическа дейност. Тежките изпитания се отразяват зле и на здравето му, което започва постепенно да се влошава. Ала въпреки бедите и неволите, които го преследват, Михалаки Георгиев продължава да работи неуморно и написва редица интересни белетристични творби, малко известни досега. Написва и либрето на операта „Тахир Беговица" по своя едноименен разказ, която през 1911 година се играе с голям успех. Музиката на операта е дело на композитора Димитър Хаджи Георгиев. Писате­лят не изоставя и културно-обществената си дейност. С работата си като под­председател на Дружеството на българските писатели и публицисти доприна­ся за укрепването и развитието на тази организация - предшественик на днеш­ния Съюз на българските писатели. През 1911 година бива избран за председа­тел на същото дружество и участва в X всеславянски журналистически кон­грес в Белград като водач на българската делегация. През 1915 година здравето на Михалаки Георгиев рязко се влошава, той получава удар, парализира се и на 14 февруари 1916 година умира, без да може да види своите най-хубави разкази и хуморески, събрани в отделно из­дание. Михалаки Георгиев. Съчинения, том I, стр. 439-443 „Български писател", 1961 г. Под редакцията на Симеон Султанов, Иван Сестримски, Б. М. Гeоргиев Б. Биографични и творчески данни за Михалаки Георгиев ГЕОРГИЕВ, Михалаки (Михалаки Георгиев Лозанов) (11 .VIII.1854, Ви­дин -14.II.1916, София). Завършва Земеделско-индустриално у-ще в Табор, Че­хия (1874). Учител във Видинското класно у-ще (1874-78). Развива широка про­светна и обществена дейност. Печата статии по стопански въпроси във в. „Пра­во" и в списанията „Читалище" и „Ступан". В навечерието на Рус.-тур. осв. вой­на предава на рус. командване плана на Видинската крепост, стопански и во­енни сведения. След освобождението (1878) е чиновник, учител в Лом (1880-82) и в София (1882-84). След 1884 се отдава на стопанска, обществ. и култ. дей­ност. Началник на отд. в М-вото на обществ. сгради, земеделието и търговията (1884-93). Организира земед. образование в Б-я, организатор и дир. на Първо­то бълг. земеделческо и промишлено изложение в Пловдив (1892). Негово дело е първият бълг. гимназиален учебник по ботаника. В статиите си по стопански въпроси, част от които са поместени в редактираното от него списание „Дома­кин", се застъпва за модернизиране на бълг. земеделие и за развиване на промишлеността. Дипломатически представител в Бълг. легация във Виена и Белград (1894-99). Значителна негова обществ. проява е участието му във в. „Балканска трибуна" (излизал през 1906-08), отличаващ се с острите си кри­тики срещу правителството на Д. Петков и срещу монарха, което става причи­на за многократни конфискации на отделни броеве, а Г. за известно време е затворен в Черната джамия в София. След спирането на вестника се оттегля от полит. дейност, участва активно в култ. живот на страната. Един от основате­лите на д-во „Слав. беседа", на физико-медицинско общество, на Бълг. земе­делско д-во. Поддържа приятелски връзки с Ив. Вазов, Ив. Д, Шишманов. До­писен член на Срб. [Сръбско] земед. д-во; действителен чл. на БАН (1884). Първите разкази на Г. излизат през 1890 в сп. „Денница". Отразяват впе­чатленията от Срб.-бълг. война, тревогата от беззащитността на човека пред военните събития и страданията, които понася, без да има вина. Противоречи­ето между конкретното човешко съществуване и глобалните държ.-полит. ре­шения и действия, в които човешкият живот се обезценява, присъства в различни аспекти в цялото творчество на Г. Вниманието му е насочено предимно към селото, в чиито устойчиви форми на живот настъпват драм. промени. Тази тема, нова и актуална, привличаща интереса на бълг. писатели от 90-те г., на­мира характерни решения в прозата му. Писателят разглежда проблемите на живота през призмата на морала, който е и критерий при анализа на социал­ните явления. Рушенето на устойчивата до този момент ценностна система на патриархалния човек, на установените форми на взаимоотношения се разглеж­да като пагубно явление. Концентрирана проява на деморализацията на об­ществото Г. вижда в полит. борби. Тревожат го безотговорността и безогледна­та алчност на управляващите. Разочарованието му от следосвобожденското време в Б-я намира най-обобщен израз в автобиогр. разказ „Три срещи". Кон­серватизмът на Г е принципен и последователен. Той критикува привнасянето на чужди, несъответстващи на навиците и разбиранията на народа форми на държ. и административно устройство („С тебешир и въглен"). Въплъщение на градивното начало в живота вижда в носителите на колективния опит и тради­ционните нравствени добродетели („Бае Митар пророкът"). Г. пише почти изключително разкази, които в жанрово отношение са близки до възрожд. тра­диция. Разказвачът се идентифицира с патриархалния човек не само в мирогледно отношение, но и чрез сказовия тип повествование. Композицията следва логиката на традиционния устен разказ с множество забавяния и отклонения от основния сюжет, в речта има подчертано диалектни думи и изрази. Вътреш­ният живот на героите не се засяга. Те са представени преди всичко чрез начи­на, по който техните постъпки рефлектират в оценката на обкръжението им, защото меродавен е винаги духът на общността. Г. определя част от творбите си като „хуморески", но всъщност хуморът широко присъства в цялото му твор­чество. Той възниква обикновено от сблъсъка на различни типове култ. съзна­ние и от недоразуменията, които се пораждат от взаимното неразбиране меж­ду представителите на град. и селската култура, между патриархалното разби­ране за живота и новите държ. институции (, : Меракът на чичо Денчо", „Моят приятел Пенчо Чатмаков", „Разкумил кума си'' и др.). Г. е далеч от оформящия се в нач. на XX в. в бълг. литература модерен възглед за човека и изкуството. Определено принадлежи към кръга на „старите". Автентичното пресъздаване на традиционната патриархална култура и нейното духовно съдържание, бо­гатството на опита и житейската мъдрост придават стойност на произведения­та му. Творби на Г. са публикувани в списанията „Денница", „Мисъл", „Българ­ски преглед", „Войнишка сбирка", „Летописи", „Българска сбирка", в „Църко­вен вестник" и др. Автор е на либрето за операта „Тахир беговица" (музика Д. Хаджигеоргиев). Псевд.: Хаджи Мирза-бей, Искренов. СЪЧ.: Така се лъже човек. Хумореска. 1899; Три срещи. Спомени от ми­налото. 1899; От късмета е всичко на тоя свят. 1904; Бирникът дошел. Драмати­зация. 1905; Тахир беговица. 1910; Разкази и хуморески. Т. 1-2.1919-21; Избра­ни разкази. В Зт. 1938-42; Избрани разкази. 1946; Избрани разкази. 1952; Съ­чинения. Т. 1 -2.1961; Разкази. 1973; Меракът на чичо Денчо. Избр. творби. 1980. ЛИТ.: Георгиев, Б. Михалаки Георгиев. Биогр. бележки и спомени. 1960; Цани Гинчев, Михалаки Георгиев, Константин Величков, Тодор Влайков, Цанко Церковски в спомените на съвременниците си. 1964; Русев, П. Михалаки Геор­гиев. Лит.-крит. очерк. 1965; Василев, М. Михалаки Георгиев. Лит.-крит. очерк. 1976. А. Велева Речник по нова българска литература 1878-1992 г. Съставителство и редакция: Магдалена Шишкова, Сабина Беляева, Мирослав Дачев София: Хемус, 1994 г. ------------------ * Доскоро се смяташе, че М. Георгиев е роден на 24 август (11 авг. стар стил) 1854 г. Но някои нови данни и главно два собственоръчно написани документа (особено важна е автобиографията му от 1881 г.) сочат друга дата - 24 август 1852 г. Тази дата е по-приемлива и точна, защото е подкрепена от документи, писани от самия писател, докато за старата дата (24 август 1854 г.) няма преки свидетелства, оставени лично от М. Георгиев. (Бел. авт. на биогр. скица)

IV. Бележки към спомените на Ана Шишкова Вергилий Кръстев 1. За Ана Шишкова знаех от разказите на Мария Тодорова и Борис Ни­колов. Когато заговореха за нея, те се променяха и говореха най-възторжено за нейното пребиваване на Изгрева. А защо? Била е скромна, смирена сестра, движела се безшумно, като нянаква мравка. И като мравка се е подвизавала на Изгрева и като мравка си е свършила работата. Работила е за големия мра­вуняк, наречен Изгревът. 2. Винаги си е носела някаква малка, тънка, измачкана тетрадка, понеже след записване на някоя мисъл и разговор с Учителя си я пъхвала в джоба на жилетката. Вървяла е след Учителя, била е до Него и е слушала и записвала думите Му. По-късно тя ги преписва в три тетрадки, обикновени, по 40 листа, и ги предава за съхранение на Борис Николов, като му казала: „Брат, предавам ти онова малко, което съм записала от Извора на Словото. Малко е, брат, по­неже съм много малка пред този Извор. Съхрани го, брат, и предай го на друг, за да го отпечати, та да се споменува името ми на Небето, че този път съм отстояла в Пътя. Два пъти съм се отклонявала и сега трети път се отклоних, но овреме се върнах на Изгрева и при Учителя. Тези три тетрадки са доказателство, че съм се върнала и съм отстояла и съм била вярна до края на Учителя." Това му е казала. Това много го е впечатлило. През него преминаваха много мате­риали, които той не помнеше, но винаги ме питаше: „А прибра ли на Ана Шиш­кова тетрадките?" - „Прибрах ги." Ей, Борисе, ей, Ана Шишкова, аз също съм верен и сега ги публикувам. Прибрал съм ги и сега ги слагам в „Изгревът" том XVII. 3. Защо реших да ги публикувам в „Изгревът" том XVII? Първо, в „Изгре­вът" им е мястото. Второ, сега им дойде времето и трето - влизат в концепция­та на този том. Защо ли? В този том влизат хората, които са положили изпит за вярност към делото и Школата на Учителя. Някои са се отклонявали, но после са се завръщали и с удвоено трудолюбие са си завършвали пътя. На концерт- рецитала на 28.IX.2002 г., един човек се приближи до мен, подаде ми един плик с няколко банкноти и ми каза: „Това е за Словото на Учителя". Ето го Словото на Учителя, записано от Ана Шишкова. Непроменено е! 4. Често Мария Тодорова ми разказваше, че или на Изгрева, или на екскурзии в планината, както са се били събрали около Учителя, в кръг около Него, по едно време излиза от групата Ана Шишкова и така скромно и така смирено започва да декламира някое ново свое стихотворение. Поезията й е била с обикновени думи, но в нея е имало живот. Харесвали са нейната поезия и което е най-важното - в присъствието на много поетеси и поети около Учителя, никой не е казвал лоша дума за нея и за нейната поезия. А защо? Виждали са една смирена сестра, която се е движела като мравка и са приемали, че това е поезията на сестрата-мравка. И са я оставяли да си върви като мравка. А иначе биха я стъпкали с крак, както това са правели с мнозина. Мравката си е останала мравчица. Предадоха ми само няколко нейни стихотворения от ревност и от завист. А сега, 2002 г., всичко е изгубено и затрито. 5. Издирих нейната дъщеря Донка Славкова. Що писма бяха изпратени, що разговори проведох с нея на Рила, но най-накрая написа спомени за майка си и ми ги изпрати. После, на следващата година, отново я разпитвах и тя даде допълнителни сведения. Исках снимки за майката. Не пожела да намери или пък не искаше да ги даде. Били й скъпи. А сега, 30 години след 1972 г., когато тя не е жива и когато всичко е затрито, то сега скъпи ли са някому? Скъпи са на мен и на програмата „Изгревът". Но само на нас. Не и на другите, които са ги изхвърлили отдавна. 6. Ана Шишкова е живяла и отраснала в голяма немотия и сиромашия. По онова време по селата са орали и сеели нивите си. Чиновници в селото и в малкия град са били почти само учителите. Поради немотията, тя е социално завързана с онези, които проповядват хляб и свобода за бедните. А това са комунистите. Тя става член на комунистическата партия, за което я уволняват като учителка по чл. 70. Ето това е било нейното отклонение. Учителят й бил казал така: „Досега два пъти си изменяла на Школата ми и сега е третият и последен път, както се отклоняваш. Направиш ли го, то ще бъдеш отстранена за 25 000 години от мене." Случва се така, че се била отклонила, но със смъртта и на двете й дъщери, то тя преживява голям удар и се свива в себе си. Започва да работи със Словото, идва на Изгрева и загърбва комунистите. Но след 9.IX.1944 г. прави постъпки пред новата комунистическа власт, че е съкратена по чл. 70, с който член уволняват комунистите учители и й признават тези годи­ни и получава една малка пенсия, с която живее на Изгрева. Комунистите си заплащат за това, че е била вярна към тях - оформят й пенсията. А тя се завръща на Изгрева при Учителя. И се отплаща на Учителя с тези три тетрадки с разговори, записани пред нозете Му. И накрая се откупва пред Учителя от прегрешенията си с тези три тетрадки. 7. Какво представляват тези три тетрадки? За мен са чисти бисери. За­писани са, запазени са и са ми предадени, като ме предупреждаваха да вни­мавам с тях, защото са бисери. Толкова много материал е преминал през ръ­цете ми: и писма на Учителя, и оригинали, и скрижали, и какво ли не още. Но пред тези три тетрадки аз благоговея. И аз, Вергилий, се прекланям пред тази мравчица - духовната сестра Ана Шишкова. 8. Нейният материал се предава дословно и той се набира от оригинала от Марина Иванова. Аз съм сложил само заглавията и съм ги номерирал. Това не пречи на никого. А това отговаря на концепцията на програмата на „Изгре­вът". 9. Сестра Ана Шишкова, жива беше долу на Земята и жива ще бъдеш и горе на Небето с твойте разговори. Жив бях аз на Небето и жив съм на Земята днес, във формата на мравка движа се в мравуняка от хора и човеци, но сега съм взел три сламки и ги нося на гърба си. Това са твоите три тетрадки. Нося ги и пъшкам, падам и ставам, но жив да съм, ще ги занеса до „Изгревът" том XVII. И оттам излизане няма да има до веки веков. Амин. Жива си, сестра Ана Шишкова, на Небето. Жив съм и аз, Вергилий, на Земята. Жив трябва да бъда, за да съединя Небето и Земята отново чрез Словото на Всемировия Учител Беинса Дуно. Амин! 12.30-13.30 ч на 24 октомври 2002 г. София

Ана Шишкова III. Стихотворения СНЕГЪТ Чудна, прекрасна бяла премяна облече Ти днес на земята! Душата ми е нежно засмяна, пази ги, о, Боже, тъй семенцата! О, милостивий, преблагий Боже, облечи и нас с такваз премяна - с радост да учим, мислим, работим, с всекиго да сме в правилна обмяна! ВДЪХНОВЕНИЕ (Пред Учителя при разговора Му с учениците полянката, след беседата - Познах Бога в Учител) Велик си Ти, Създателю, с Твоите Творения и свят си, Благодателю, в Своите проявления. Денонощно ний желаем на Тебе с Любов да служим! От сърце ние мечтаем ученичество да заслужим! Помогни ни, Отче Святи, от грях да се освободим, да заживеем, Благатий, кат Тебе ний проявим! В ТЕБЕ О, Святий Боже, Великий Творче, Тебе съзирам всъде, всякога, в Тебе живея, кат младо борче, чийто връх не клюмва никога! И в радост, и в скръб, и изпитание, Ти си с мене, Ти ме тешиш, топлиш сърце ми, бяга страдание, че всичкий товар от мен свалиш. Ти ми говориш с бели облаци, със светлите звезди в тихата нощ, сутрин с Венера, с ясно слънчице: „Аз съм със тебе, давам ти мощ!" Отклонението Думи на Учителя: „Сестра, когато имате вдъхновение, то е Божие посещение. Пишете, пи­шете и често си ги четете. Който пише хубави работи, като замине, ще го срещ­нат светли същества и ще го водят на хубави места." „Отец ми ви даде на мене и аз ще ви заведа при него." „Вие отначало сте били с мене, но сте криввали в ляво и сега внимавай­те, че ако се отдалечите от мене, 25 000 години ще чакате в страдания!" „Бог е Вечна, Велика, Разумна хармония, в която всички трябва да сме наредени като нотите в ключа Sol - всеки на мястото си." НА УЧИТЕЛЯ Учителю, наш бащице, привет от нас приеми, наша мощна подкрепице, всякога с нас бъди! Искаме ний, Учителю, да сме верни всеки час, да слушаме, Спасителю, кат' говориш с нежен глас. Всекиго ний да възлюбим, на всекиму да простим и тъй Бога ний да славим, и към Сион да вървим! Помогни ни, Учителю, да сме будни всеки миг, да гледаме, Спасителю, постоянно Твоя лик. Как ни мъдро поучаваш и с Любов наставляваш, все нагоре да летим и греха да победим. Доброто ние да видим в нашите братя мили, за основа да го сложим в живота с всички сили. И тъй, всички ний да станем проводници на добро и без мъка да отстраним от живота всяко зло. По тънкия конец всички дружно ние да минем и весели, като птички, отвъд е радост да стигнем. Амин! МОЛИТВА КЪМ ОТЦА Боже Милий, моля Ти се, дай ни сила и живот, да се учим и работим, и да служим на тоз род! Да сме нежни като цвете, да сме тихи кат зефир и невинни като деца, да имаме всегда мир! Твойта милост е голяма, Твойта Любов - Велика, щедростта ти нийде няма, нито нейде прилика. Ти създаваш, благославяш, всичко в мъдрост да расте, плодове на правда свята, с любов да ти принесе. С нежни чувства, прави мисли и при изкушение, с Истината да избегнем всяко прегрешение. С крепка вяра и надежда, с пълно упование в Теб, злато, скъпоценен камък да намерим ние навред. И тъй всички ний да влезем в Школата на Христа, всички дружно да Те славим за Твоите чудеса. Таз година ний да мълчим, догодина да търпим, а третата да вярваме, четвъртата надяваме. Че ще изгрей нова звезда в нашия небосклон, че ще пробуди Любовта, Тя да ни е свят закон. Амин! ТЯ Тя беше всякога край Него да чуе мъдрите Слова - в беседа, полянката, обеда, с молив и тетрадка все първа: - Събирай си ги в едно сандъче! - нежно й продума на Витоша, с бащинска Любов тез думи изрече и тя гласът му послуша. Направи си сандъче за разговорите, насъбра тетрадки много и много, и желае всичко да препише и подреди - от 1921 година знанието, що възлюби. Моля Ти се, Отче Милостивий, разум й дай, благородство и сили, да извърши желаното, Преблагий, да зарадва всички жадуващи мили! ЖИВЕЯ - УЧЕНИКЪТ Живея в светлите простори, де няма скръб, де няма смърт, между широки кръгозори, де вечно цветята цъфтят! Де белите цветя ми говорят: „Вземи ти от нас чистотата!" Де червените ми се усмихват: „Вземи ти от нас Любовта!" Де жълтичките ми внушават: „Вземи ти от нас Мъдростта!" Де сините духът ми повдигат: „Вземи ти от нас Вярата!" Де зелените ме насърчават: „Върви, не бой се, все напред!" Де моравите ме поздравяват: „С високий идеал напред!" (Четено пред Учителя на Витоша. „Много хубаво!" - изрече.) НА ЛЮБИМИЯ БЪЛГАРСКИ УЧИТЕЛ И ВОЖД - ДРУГАРЯ ГЕОРГИ ДИМИТРОВ Привет Вам сърдечен, труженик народен, що с душа си любиш младите сърца и сееш светлина с духа си свободен, и тъй Ти огряваш нашите лица! Твоят идеал е: Правда и свобода! Великият девиз: Братство и единство! Ний ще вървим след тебе сега и всегда и след нас ще тръгне цялото мнозинство. Не се гаси това, що вечно гори в сърцата на всички събудени души! Тях позор не може никога покри, защото ги вече грехът не души. (И още много, много има най-разнообразни. Най-много са молитвите й.) Панагюрище, ул. „ Оборище" 16, Донка Славкова Две стихотворения, написани от Ана Шишкова на гърба на нейна снимка от 26.XII.1940 г., София, Изгрев Трупа, трупа и наваля Снегът по земята, А вътре в мене е топло, Радва се душата. Че след малко ще да грейне, Ясното слънчице, Ще се стопят снеговете, Ще цъфне цветенце. Най-напред в градинка мала, Бялото кокиче, Що пролетта предвещава, Нежно, кат момиче. 3.І.1941 г. Ето вчера, днеска грее, Милото слънчице, Топи снега, тече вода, Ще израсте цветенце. Колко много ги обичам, Кокичетата бели, Които не се страхуват От снега дебели! И нашата баба Анка Е кокиче бяло, Не се бои от мразове, Рано разцъфтяло.

II. Спомени за милата ми майка Анка Атанасова Шишкова от дъщеря й Донка Д. Славкова от Панагюрище С настоящите редове ще изложа само това за нея, което е залегнало в душата и сърцето ми; само хубавите спомени, които ме подтикват към творчес­ка работа - чрез Словото на Учителя към усъвършенствуване. Накратко биографията й: Майка ми, Анка Атанасова Шишкова, е родена в старопланинското град­че „алтън" Калофер през февруари 1886 г, Дъщеря е на смел герой, опълченец на Шипка, който е един от малцинството останали живи от неравния бой с отоманския петвековен поробител. Бил е тогава ергенче. След завръщането си се оженва и имал три деца, от които момчето починало на три години. Майка ми е най-малката, но за голямо нейно нещастие останала сираче на шест месе­ца, понеже баща й, след завръщането си пък от войната със сърбите, заболял от премръзване на краката през зимната битка и починал в пълно съзнание на 3.III.1885 г., със завещание на жена си да помни тази дата - 3 март: Освобожде­нието на България (съвпадение със смъртта му). Поискал да се измие, преме­нил се, прегърнал двете си дечица, момиченца, и издъхнал. Това ни е казвала баба, майката на мама. И тя е героиня жена в живота. С малка пенсия от мъжа си, с непосилен ръчен труд на чужди работи, морално подкрепяна от брат си, тя отгледала и възпитала в честност и труд двете си момичета и ги изучила за учителки. Като ученичка в Калофер, Стара Загора и Пловдив, майка ми се отлича­вала и по поведение, и по успех, особено по литература и пение. Свирила е хубаво на цигулка и поддържала в хора втори глас и т.н. и завършила успешно за начална учителка. За издръжката й е помагала и по-голямата й сестра, която вече била учителка в Калофер. За майка ми нямало учителско място нито в Калофер, нито наблизо нейде. Предложили й такова чак в с. Мухово, в Западна Средна гора, между Панагюрище и Ихтиман, селце с 5-6 къщи, малка черква и при нея - училището с две учебни стаи. Наоколо по хълмовете имало махали с по ня­колко къщи, отдето идвали по няколко ученици в центъра - селото. Майка ми, голяма идеалистка, в момента жадна за работа и просвета на народа, заема това учителско място, учителка на две отделения (класа). Имало е от селото още един учител, семеен, Живяла е при една баба в черковния двор, прислужница на църквата. Въоръжена с педагогически знания, с любов към професията си и учени­ците, с цигулка в ръце, с музика и песни тя владеела учениците и имала висок успех. Още на първата ревизия от училищния инспектор се отличила много и той й казал: „Госпожице, толкоз млада, как се решихте да дойдете толкова далече в този затънтен край?" А тя, милата, с Ботевия силен дух и на баща си, смело отговорила: „Е, г-н Инспекторе, всеки в хубавите места, а кой ще просве­щава народа в затънтените краища на България?" Той, трогнат, й казал: „Щом е така, идущата година ще те назнача в Карлово или в Панагюрище." Тогава е била на 18 години. На конференция в Панагюрище я харесал баща ми, Делчо Шишков, учител в града, възрастен ерген - на 30 години, и й предлага за женитба. Отишли с него в Калофер при майка й и сестра й, която още не била женена. Баща ми я поисква, сгодяват се и - сватба. Така мама преженва леля, която много я обичала, помагала и дала й даже чеиза си. Започнал вече нейният семеен живот в Панагюрище, като градска учи­телка, пълен с много домашни трудности, но тя, балканската орлица, смело се справяла с всичко. Тя беше майка на шест деца, образцова учителка при педа­гогическата гимназия, читалищна деятелка и в тогавашното още женско дру­жество. Беше членка и на комунистическата партия, а баща ми - също образ­цов учител, радикал. Спомням си как често се разговаряха по политическите въпроси. Майка ми беше и главна артистка в много пиеси. За ръка ме водеше с нея вечер по репетиции и събрания в клуба на тесните социалисти. Баща ми не я спираше, а даже я караше да взима участие в местния театър. И той вземаше роли, но по-рядко, а вкъщи помагаше при гледането на децата, останали пет живи - четири момичета и едно момче. Аз бях втори номер, а брат ми - трети. Всички бяхме ученолюбиви и отлични ученици. Това беше богатството на роди­телите ни, а бяхме и за пример по поведение, понеже майка ни много строго държеше и за възпитанието ни в добри обноски и добродетели. През 1918 г. в града ни дойде брат Боян Боев, учител в гимназията по естествените науки. Той държеше публични сказки по окултизма. Майка ми беше редовна посетителка. Също и аз, и много други възрастни и ученици. Брат Боев откри и Школата в Панагюрище в тесен кръг окултни ученици, които се събирахме вечер в квартирата му за четене беседи от Учителя и пение пес­ните Му, които се заучаваха по домовете на учениците, дето ставаха често събрания само на окултните ученици за четене, разговори, пение, молитви. Аз бях винаги с майка ми. Тя стана ревностна ученичка на Учителя. Четеше много беседите Му и окултни книги. Заедно с брат Боев, аз (бях вече гимназистка) и няколко по-възрастни от братята, ходихме в някои села: Бъта, Баня и Мухово, където майка ми държа сказки по окултизма. Тя изпълняваше точно зададените задачи от Учителя: писане теми, ре­зюмета, посрещане изгрева, гимнастическите упражнения, ходене в полунощ и др. Веднъж тръгна от къщи в 12 часа през нощта за връх Братия, за да пос­рещне там изгрева. А този връх е на повече от 20 км от града и се минава през гъста гора. Смела беше тя, със силна вяра и упование в Бога и Учителя, върше­ше всичко с любов и преданост в учението и така напредваше и в знания, и в приложение. Като се запозна с брат Боев, стана вегетарианка. Въздействува и на ме­не, и на другите си деца, та завършихме гимназия вегетарианци. Брат Боев я покани и за събора в Търново. Тя с радост прие поканата и ходи на последните събори, където се запозна вече лично с Учителя. На послед­ния събор води и мене. Бях на 16 години. Никога няма да забравя тази ми първа среща там с Учителя и предани братя и сестри. После ходехме на събор в София, Изгрева. През 1925 г. (аз бях в последния клас на педагогическата гимназия) през февруари почина по-голямата ми сестра, вече втора година учителка в близко село. Това беше силен удар за всички ни, а особено за майка ни. Благодарение на Словото на Учителя, тя по-леко понесе голямата скръб и стана още по-ревностна ученичка на Бялото Братство. Затова беше подгонена от свещениците и я уволниха преждевременно по член 70. Целият град се дигна на крака и действуваха да я възвърнат. И това стана, но на нейното място беше назначена учителка, вдовица с две деца, мъжът й убит като голям комунист. Брат ми, вече училищен инспектор, й каза да не заема мястото си, а да остави вдовицата, за да отгледа децата си. Майка ни се съгласи и остана с малка пенсия, понеже няма­ше възрастта и прослужените години. По-късно народната власт й призна неп­равилното уволнение, заплатиха й нещо и повишиха малко пенсията й. (Това бе след 9.IX.1944 г.) Като пенсионерка, тя още повече работеше върху себе си, за да се изди­га духовно и просвещаваше много готови души, които почваха да четат беседи от Учителя. По-късно в града ни закриха последните два класа на педагогическата ни гимназия. Оставаше да я завърши и най-малката й дъщеря, Виолетка. Поне­же брат ми беше училищен инспектор в Пловдив, то мама се принуди да отиде там заедно с Виолетка, за да завърши тя последните три класа. В Пловдив майка ни посещаваше школните беседи и я познаваха всички там като ревнос­тна ученичка на Учителя. Тук я сполетя още една голяма скръб. Почина за късо време през февру­ари 1934 г. и най-малката й дъщеря, в последния си клас на реалната гимназия. Много милости изживя тя и тогава! С Евангелие и беседи ходеше всеки ден на гроба й и там четеше. Големите и скърби по заминалите й добри деца я принудиха да отиде през лятото на 1934 г. на Изгрева при Учителя. Тя остави къща с чешми и гра­динка в Панагюрище и нае под наем малка дъсчена барачка, направо на земя­та, но на Изгрева, и всецяло се отдаде на Учението. Баща ми не я спираше, понеже виждаше големите й милости и скърби и само в Словото направо от Извора - от Учителя, тя имаше духовна подкрепа. Няколко години живя в малката, без слънчева светлина барачка, но ог- ряна от духовна светлина. С позволението на Учителя, в двора на сестра Еленка Каназирева, май­ка ми, подпомогната от нейната майка, си направи по-солидна, по-голямка, светла барачка, където прекара до края на земния си живот. Тя живееше скромен живот с малката си пенсия - и в храна, и в облекло, но винаги доволна и благодарна на Бога за всичко, а особено, че е ученичка на Бялото Братство. Всички ние - двете й дъщери учителки и синът й, бяхме семейни с по няколко деца и не можехме редовно да я подкрепяме материално. Но тя се задоволяваше само да й пишем често и понякога да я посетим. И тя ни е посе­щавала, особено при голяма нужда, за да ни помогне и в работа, и в духовна просвета и подкрепа. Тя и тук пак беше винаги с беседите и Евангелието. Пре­ди лягане, преди ставане, дене, при свободно време, четеше и все нещо ще ни каже за поука. Тя имаше дар да укротява и най-лошите селски и овчарски кучета. Покрай тях свободно минаваше, та хората се чудеха, че не я лаят даже. И стари, и млади я наричаха галено „баба Анка". Тя на всеки все ще намери нещо да каже и с това са я запомнили - добрата баба Анка. Също и в Панагюрище, и навсякъ­де, Най-често я посещавах аз, особено след като овдовях. Всяка ваканция бях при нея. И аз, след големите си семейни трагедии, започнах по-ревностно да следвам Божествения път. За живота й на Изгрева мога да кажа, че беше напълно творчески. Тя си водеше бележки за всяка слушана беседа в салона, които вкъщи преработва­ше и четеше на многобройните си посетители. Нейната двойно светла вече стаичка беше отворена за всяка жадуваща за Словото душа, особено наскър­бените по свои заминали. Майка ми умееше да ги разговаря и осветлява по много Божествени закони и принципи и тям на душите ставаше по-леко. Идва­ха от града вече за беседи и понякога пренощуваха при нея. А и тя посещаваше близки в града, както правеше и в Панагюрище, за да се разговарят по Слово­то. Всички с радост я посрещаха и изпращаха. Тя не беше ангел на Земята, но с висок идеал за учене, със стремеж за изправление на погрешките си и подпомагане на слабите. Тя беше и поетеса. Много преживяни случки описваше в духа на Божес­твеното учение в стихове. Те са най-разнообразни. Вдъхновяваше се и от при­родата, и след беседа - от Словото Най-много е написала молитви към Бога. благодарствени, и други: за Учителя, за близки души, за народната власт и нейния вожд - другаря Димитров, за своите деца и различни песнички и пр, и пр., които ги чета сега и се вдъхновявам от нейната прекрасна душа. Чела ги е пред братята и сестрите на празници, след ядене още при Учителя и Той я насърчавал да пише. След заминаването Му, пак останала на Изгрева, да про­дължи и изпълни задачата си. През времето на Учителя тя беше редовна посетителка и на Рилските езера. Имаше си своя малка палатка. И там бе погълната само със Словото Божие. И там си държеше бележки от всяка беседа и разговори с Учителя, които после ги е чела на сестри, които идвали при нея. И там пак изливала душата си в поезия - за рилските красоти, за Учителя, за живота там и др. След заминаването на Учителя ходи на Рила, докато имаше сили, а към края на живота си прекара само на Изгрева в четене, разговори с близки и лекуване бъбреците си. Тежко понесе едно оскърбление на правдина, което я доведе и до съд за оправдание. Тук майка ми съзна погрешката си, че не трябваше да се оправда­ва по тоя начин но, уви, живя още късо време на Земята. Замина отвъд на 25.VIII.1956 г. на 72 години. Преди да я погребат, ходихме нажалени със сестра ми при брат Боев, който много добре я познаваше. Той ни каза: „Майка ви свърши голяма работа на Земята, като обърна много души към Бога. Сега Учителят я прие направо в Школата горе и там ще работи още повече и ще ви помага, и работите ви ще се уреждат по-леко." Мила майко, със своя живот ти си за мене пътеводна звезда по стръм­ния, но славен път за духовен възход! Аз напълно чувствувам твоята подкрепа отгоре и ти благодаря. Ще следвам твоя път на ревностна ученичка на Учителя. След повече от тридесет години живот на село, ми се наложи да се върна пак в родния си град Панагюрище с двамата си сина, семейни с деца. Голяма радост изпитвам, че срещам много хора и в града, и в село, и другаде, които ме питат за майка ми и разказват хубави спомени за нея, като учителка и човек. Това са нейните неръкотворни паметници! Мир и светлина на душата й! Ще приложа няколко нейни стихотворения. Допълнителни сведения за Ана Шишкова от дъщеря й Донка Славкова „Майка ми е била член на БКП. Отначало е била черковница, но после става комунистка. Понеже е с леви убеждения, я уволняват като учителка. По­сещавала е клуба на БКП. Уволняват я по член 70, с който уволняват всички комунисти. Когато идваха попове да ръсят с босилек и да четат молитви по домове­те, то тя се криеше от тях, за да не я ръсят. Затова я мразеха. Беше по кръв революционерка." Дъщеря й Донка е родена на 8.III.1906 г. по стар стил. Другата й дъщеря, Парашкева, родена на 28.XII.1901 г., почива на 20 години, била е светъл дух. Преражда се в дете на другата ми сестра Цветанка Станчева, което е казвало: „Майко, ти си ми хем майка, хем сестра." А на баба си Ана Шишкова: „Бабо, ти си ми хем баба, хем майка!" Синът Кръстю е роден през 1907 г. и е бил учили­щен инспектор. Бащата на Анка Шишкова се казвал Атанас Козанов от Калофер, опълче­нец. Майката - Парашкева, А по време на Сръбско-българската война 1885 г. през зимата му премръзват краката. Не е бил съгласен да ги ампутират, какво ще прави без крака, и на 3.III.1885 г. умира. Анка Шишкова е била тогава на пет месеца. Боян Боев идва в Панагюрище през 1918 г. Тя от него приема Словото на Учителя. Боян Боев организира младежко окултно дружество „Зора". После заради пропаганда между учениците го уволняват. Първата среща на Ана Шишкова с Учителя е на събора през 1921 г. в Търново. Сутрин са правили молитви с бели кърпи, Влизали в Горницата и в бял плик давали средства за Господа, кой каквото може. Когато Донка Славкова попитала Боян Боев защо синът й не иска да влезе в Учението, той казал: „Сестра, той не е дошъл за това. За друго нещо е дошел и него ще гони." Донка Славкова овдовява през 1944 г., когато мъжът й изчезва безследно. Ана Шишкова е живяла в една барака на Изгрева, буквално е спала на земята на една постеля, нямало е креват, а бараката е била с едно малко про­зорче. После попитала Учителя дали да си построи самостоятелна барака. Той казал така: „Анка е добра сестра, нека си построи." Построява си барака, но на чуждо място. После я обвиняват, че си построила барака с чужди материа­ли. Започва съдебно дело. А тя е била честолюбива и казвала: „Аз, дъщеря на опълченец, да ме правят крадлива!" То се проточва. Делото го завършва дъще­рята Донка след смъртта на Ана Шишкова. Платила също разноските по дело­то. Но Донка Славкова се отказва от другите пари от спечеленото дело. Анна Шишкова е искала да докаже, че е права. Съдът й е отсъдил правото, но след смъртта й. Според дъщеря й Донка, то Анна Шишкова не е трябвало да завеж­да дело, за да доказва правотата си за собствената си барака. Но тогава това е единственото, което е имала на Изгрева - една малка барака, под която е подслонявала глава. Тези допълнителни сведения бяха взети от Вергилий Кръстев през 1977 г., когато Донка Славкова бе на Рила, в нейната палатка.

144. Човек е пратеник на Земята от Небето X. 1936 г. Казват: „Старите са извеяни." Извеяно жито е хубаво, на хляб може да стане. Човек да е посаден, да израсте, да цъфне, да върже, да узрее и да го отвее - тъй тогава е възпитан човек. Пратени сме на Земята да извършим Во­лята Божия. Тогава в невидимия свят дават заплата, който се учи хубаво. Жи­вял достойно, което му се пада, ще му се даде. Не на който иска. Даром, „дар" значи през тясно; „ом" - ум, но да си умен. Дарът се дава при отличен ум и сърце. Тесния път сега ще учите. Още в устата енергията от храната се всмуква чрез нервите. Зачитайте Божествения закон, учете, приложете, което знаете! - „Що съм да ходя да слушам!" То е неразбиране. Всякой човек е лист, четете го! Ако един не ви е приятен, не го разбирате, други ще дойде да го обича. Няма човек, когото да не го обичат. Ако ви се падне наследство от един милион, да мислите кое е най-важно да направите! На които дължите, изплатете се, после им дайте обед, не на други обед предварително. Сестра Ана Д. Шишкова 6.IV.1949г. „Изгрева" 48 София ХIII.

143. Качествата у човека 19. IV. 1940 г. В Херцеговската война на един генерал се оплакал един турчин на 65 години, че го бил баща му - на 95 години, който правил кола. Силен баща още, го бил. „Защо го биеш?" - „Не ще да работи, бе, не ще да работи, а баща ми още работи." Бащата и майката, като бият, са капелмайстори - бащата пее, майката дава такт. Преградата между животните ще ги предпази, да има прегради. На­учи се да хвърчиш, конят затова хвърля. Магарето си показва задницата, не се дава да му турят юлар. Да не те е страх, но да пазиш разположение. Да не си на същия уровен на мечката. От каквото се страхуваш, придобиваш му качеството. Страхливите хора са много жестоки, като намерят някого, искат да си отмъстят. Скръбта иде от земята. Радостта иде от небето. Земята образува тъмнината, Слънцето об­разува светлината. Низшето хвърля сенки. Страданията произтичат от низше­то. Всичките страхливци са жестоки. Безстрашливите са добри. Негрите му говорят и викат и лъвът отстъпя. Смелите, безстрашливите хора са добри. Тъм­нотата в човека образува страданието. Вътре е потребна светлина, в човека. Богатият печели пари, но вкъщи е скръбен. А бедният вечер благодари, радва се. Богатият - отвън радостен, че печели, вкъщи - нерадостен. Бедният - обрат­но. От черно и бяло грозде имаш различни влияния, от мискет червен - друго влияние. Ако си боледувал дълго време, изгори дрехите! Не ти трябват на умрял човек дрехите. Всичките хора страдат, ме носят стари обичаи, вярвания. Хора­та изопачили Божествения път, вървят в неестествен път. Слабият да е опашка, а силният - глава. Слабият да носи празните чували, силният - пълните. Някой има желание добро, но няма какво да даде. Ако има, че не дава, е друг въпро­сът. Да обичаш невежия е мъчна работа. Нито по-малко, нито повече да му дадеш. В Любовта мекичко ти говори. Бащата иде и не носи нищо и строснато го питат и жената, и децата. Като носи - мекичко. Хлябът да е опечен, мъжът да носи. С думите си можеш да направиш хляб всякога. В Америка на телефона казва и всичко иде. В уредения свят бащата проговори и всичко става и всичко пее, значи светът е уреден,

142. Вярванията и реалността Много вярвания се дължат на външните условия, на миналото. Нашите вярвания за бъдеще ще станат настояще. Като вярвате на парите в банката, е идолопоклонство. Да съзнава човек, че няма нужда от идол: пари, къщи, ниви. Човек може да го опитат. Като го оберат, да е тих и спокоен, като че нищо не е станало. Вие да сте като учения в Америка. При сегашните условия кражбата е възможна. Един ден - не. Може не с ключове да се палят лампи. Като се изто­щят енергиите от Земята, от другаде трябва да се приемат. За бъдеще ще са благата общи. Като почнат да мислят правилно, няма да има недоимък. Сега още всички не работят заедно, не мислят право. Милиардите да са за удоб­ства, не за разрушение. Този параход има 54 комини. Слънцето е един голям фар, да не се заблуди, Съвременните хора мязат на просяци, от всеки по парче просят. Което може да се обясни, не е реално. Реално е, което не се ражда и не умира. Слън­цето е имало 5-6 хиляди милиарда диаметър, а сега и един милиард няма. Фор­мата, която се проявява, същата няма вече да се повтори. Всичко вече в тази форма няма да се види. Не реалните форми създават реалността. Вие [сте] се възмущавали, че само един ден са ви обичали. Представете си, че един господар ви обича; като замине, слугата ви обича заради господа­ря. Всичките тъги произтичат, че им се взима огледалото, дето могат да се огледат. Като е доволен, се е огледал, иначе - не. С пари могат да те претрепят. То разбойници само веднъж се случват. Говорите за Любовта. То е любовта на сцената (актьорска). Четири-пет пъти - цар, после - детрониран. Има ли някаква реалност? Развенчаните царе. Хуба­во е човек да излезе на сцената. И в живота, ако не те прегърне някой както трябва... В някой актьор има недоволство, макар че знае, че не е реално.

137. Страданието и скръбта Ангелът не знае какво нещо е страданието. Ангелът от тебе се учи. Ще .страдаш, че си книга. Праведните страдат. Грешните се мъчат. Хубаво е да страдаш, всички да се ползват от нея - книгата. Хората страдат зарад доброто, че искат да ти го вземат и ти трябва да го пазиш. Щом е грешник, ще се мъчи, щом страда, е праведен. Осмисля ни се животът със страданието. Другите ни благодарят и радостта тогава дойде. Радостта е, че са се ползвали от нашата книга. Взимат от коша ябълки и ти благодариш, олекне ти. Скръбта е по-частно; скърбиш за обуща, шапка, за малки работи. Стра­данието: музикантът страда, че няма инструмент да свири. У вас има място, дето дяволът живее и дето ангелът живее. Да му знаете къде е номерът в тялото си. Апаш до моята стая се криел Рекох: Не става тъй. Дяволът до пангара[1] седи, взима парите. Едрите взима дяволът за себе си, несъзнателно става това у попа, инстинкт. Взел си пари назаем - „Не му ги връщай" е дяволът. Да живее човек добре, всякога да изпълня Волята Божия. По-добре да страдаш, отколкото да вземеш 20-те лева. Чакала да дойде кондукторът. Намериш 100 лева - вземи 5 лева, а останалите раздай ги по 5 лева. За най-необходимото имаме право, да се не осигуряваме за утре. В нищото може да налееш нещо. Дето има нещо, изпразни го и налей! Като се изучат законите на природата, животът ще се улесни. Хиляди години мислят какво е добро и зло. - Старост и младост. Старост е натоварен много кон. Младостта е разтоварен кон. Страданията са необходими за баласт, да се не обърне корабът в море­то. Избягването на страданията е аристократизъм. В Индия искат да се осво­бодят от страданията, но има 60000000 парии на 350000000 народ. Дяволът не е в едно престъпление. Дяволът е далеч, а като речеш да хванеш дявола, хва­неш себе си. Отдалече дяволът обстрелва. Не искай дяволът да ти направи добро, че ще те тури в затвора. __________________________________________________________________________ [1] * пангар (от ит.-гр.) - нар. масичка при входа на църква, където продават свещи. (Бел. М.И.)

135. Земята, месечината и слънцето у човека Има 13 нещо, не дава, затова ги е страх. 13-та вълна образува Месечина­та около Земята. Кръг на Луната (13). Син и баща са, чуди се бащата какво да прави. Луната започнала с майката, имало живот, после животът дошъл на Зе­мята. В евр. има 12 1/ 2, не 13. Слънцето е светло. Луната е суха. Земята е влажна. Сухото изтегля влаж­ното. Месечината уравновесява, като стане Земята много влажна. Месечината тегли. Луната упражнява влияние върху живота на човека. Нова Луна [...] рабо­ти, за да има и от нейната светлина. Да се замаже пукнатината на стомната. Месечината взема ненужните работи. Ако си недоволен, гледай Месечината - изтегля ти недоволството, изчистя ненужните мисли. Като си недоволен, мисли за Месечината! Като си доволен, мисли за Слънцето! Ако искаш да забогатееш, мисли за Земята! Месечината обещава, но не реализира. Земята пие, колкото може да да­де. Земята на работа те туря. На Месечината ту вярват. На Земята проверяват, да изработиш. Слънцето казва: „Какво искаш, е на твое разположение " Което Месечината мечтае, се реализира на Слънцето. Та, да идем на Слънцето, за да се реализира всичко. Които са създали света, са много умни. Който иска мал­ко, но съществено на Земята да е. Който иска всичко да се реализира, да иде на Слънцето. Вземат ли нещата да стават, на Слънцето сте. Което за тялото е непостижимо, за сърцето е. Което за сърцето е непос­тижимо, за ума е. Златна чаша е ценна за физическия свят. формата - проста, но сърцето - ценно. Някъде ни формата, ни съдържанието, но смисълът е ва­жен. Още първият стих плаща за книгата. Умният човек може да си поправи пътя навреме; да цъкаш огнилото и праханта, от кремъка да извадиш огъня. Кремъкът е волята. Цъкай навреме! Тъмнината е светлина без сянка. Има да благодарим на материята, Зе­мята, че ходим по нея. Добре, че е чер цветът й. В черния цвят по-свободно ходим. В оня свят са много деца и ако не ги обичаш, не можеш да ги видиш. Животните са емблема. Уподобяваш с тях. Паякът е предач. Рибата е перачка. Мирът иде с конска кола.

134. Всеки свят си има свои закони 2.ХII. 1938 г. Оставете човека да слуша и гледа хубаво. Да посещава не само църква, но и живи хора. Първо отделение и последният университетски изпит е важен. Числата и буквите да се съчетаят правилно. Във второ отделение ги нареждат, после са кандидати за горе. В духовния свят първо отделение е как да се въз­питава педагогически. После в първо отделение в умствения свят - да се научи как да пише. В първо отделение трябва детето да ходи. В първо отделение в невидимия свят е, когато не е падало - климало, но не падало. Отчаеш ли се, обезсърчиш ли се, е духовно падане. На човека дали работа лека, но той се отчаял, че не работил навреме, което му е дадено, събрала се много работа. Лекът на отчаянието е да не отлагаш. Работи! Разположен, неразположен - върви! Умът и сърцето да действуват, та да е донесъл вода. Които работи не разбираме, ни отчайват. Нещата не са много лесни, не са и мъчни, но време се изисква. Тази форма не света е най-подходна засега. Другият свят, който се готви, ще е съвсем други. Които ни обичат, ни изнесли на Слънцето и ние се обезсърчаваме, докато не внесат. Казваш: „Изоставен съм." Да те покъпе дъждът. Детето мисли, че всичко е уредено, че го държи майка му. После майка му го оставя, после в къщи само го оставя и то мисли защо майка му не му служи. Тя му казва: „Мама, сега ти се научи да служиш!" Побие го някога. „Как е възможно?" - мисли то. Слуги бият със суха пръчка, значи сух да не си. Като не слушаш, сухата пръчка ще дойде. Що е закон? Сухата пръчка, която налага човека да учи, да прилага. Мо­же и без суха пръчка. Всичките страдания, лошите условия, са сухата пръчка. Сухата пръчка нищо не взема за себе си. Майката само предава енергията си на детето си. Със сурова пръчка не бий! Даровитите хора имат едно съзнание: мислят и за другите. Обикновените мислят за себе си и не щат да учат. Геният учи и оценява малкото. Ако сме недоволни хора, обикновени сме. От всичко да съберем, не можем човек да направим. Божественото Бог е турил. Ние съдържаме всичките култури на ми­налото и не се познаваме. Ние сме в първо отделение в духовния свят. Имаме опитностите - докторат от физическия свят. Там ще слушаме и ще учим, че горе завършваме университета. Тук още ще започне. Навсякъде се иска почи­тание. Всеки свят си има своите закони. Педагогът със смирение в духовния свят е в първо отделение. На Земята забравя своето величие от горе. А горе помниш от тук величи­ето и в кожата си не се побираш. Че тук цар си бил, погледнат те и казват: „Ще научиш." Душата там плаче с умиление. - „Защо плачете?" - „Изгубен съм." - „Ела с мене" - и ще го поведе, но додето не плаче, от все сърце, големия плач! Плакането е хлопане. Вярата дава съдържание на нещата, Цялото човечество има много мал­ко вяра. Трябва и петте пари да дадеш, да се освободиш от тях, да повярваш в себе си, в ума си, да се освободиш, докато повярваш в онова, което е вложено в тебе.

133. Дрехите на радостта и на скръбта 23.III. 1938 г. Ходете без азбест. Чувствата ви да имат азбест. Всички сте актриси, мис­лите костюмите. Дрехите на радостта и скърбите ще събличате. Ядат си на сце­ната вуш. Не пийте! Страданието известна роля играе. Не е виновен пощаджията. Скръбта носи писмото и радостта носи писмо - тъй гледайте. Добри сте - от майка ви е доброто, не е ваше. Вие сте рекламата. Носиш добродетел - не е твоя. В пението има нещо невъзможно - „si" в трета октава и „si" в бас октава. Вижте размера на вашата музика и тонът „lа" да е верен, да произвежда него­вия цвят. „Do" да е верен. Хвана малкия пръст и взема „mi", хвана четвъртия - взема „fa", „rе" на II (поправете, ако не е вярно написано). Тонът „do" е тон на живота, „ге" - на движение, мисли право е „mi". Запей, дойде ти топлина, дойде разположение, но да не се пресилиш! Видиш куче, запей му, разбира! Нещастни сте, че без музика разрешавате въпросите. Дойде скръб, пей: „В начало бе Словото". Песните са модел за възпитание. Уравновесяват се противоречията. Песента свършва работата. Вятърът свършва работата, гневът ти изчезне. С вода да те залеят, ставаш разположен. Те са музикални тоно­ве. На цветята формите, уханието, шумоленето на листата са тонове, изменят настроението. В свят сте красив, радвайте се, благодарете на Бога! Дърветата у нас зимно време почиват, а в техния свят си отиват, говорят си; от пролет дойдат и се радваме на кокичето, на дървото, на ясното небе. Цветето казва: „Вижте майка ни, сега повече майка слушаме."

128. Природата Природата не обича недоволни и отчаяни хора. Тя допуща недоволство, щом е то резултат на справедливост - негодувание. Който е натоварен с пове­че, природата е готова да му помага, като негодува и е недоволен. Ако е нато­варен с 5 килограма, повече го натоварва. Като пееш, да пееш за някого. На малките работи не обръщай внимание! Главните чърти, като художника! Музика има навсякъде. Ще водя децата при извора, да слушат. Като разбираме природата, тя се отваря за нас. В Княжево размишлявам - една музика иде от трепетликите. По 5-10 минути да пее човек, половин час да пее за музиката. Паганини свирил по 12 часа. Придобил голяма чувствителност. Ако пееш: „Мога да кажа, че утре ще бъда богат, мога да кажа, че утре ще бъда здрав", тогава волтаж имаш. Утре мога да кажа: „Ще бъда търпелива." Законът действува. Опасно е да видиш Слънцето в същината си. Музикантът да е като малкото слънце. Не ти трябва да си много добър - цяло нещастие ще бъде. Да си добър, значи да ходиш хубаво, да не падаш. Право постъпяй, да му докажеш. Право си кажи: Сега дарбите не ги оценяваме. Навре­ме пей, навреме свири! Старите сестри, пейте с млад диригент! Вдъхновение, енергия има. Човек на ден да се изменя 10 пъти, но равновесието си да не губи. Тъжни­ят да пее „Тъги, скърби..." В живота има положение, което не се губи. Доброто не може да пропадне. Вярата не се губи и не отпада, но чувствата. Не смесвай вярата с чувството. Вярата си е и при най-лоши условия. Бъдете свободни в мисълта си! Не критикувай човека, който седи по- горе от тебе! Ако някой ти даде добър съвет, слушай! Не мислете, че сте завър­шеното. Природата още не ви говори. Щом едно дърво те обича, ражда. Кога в един дом има много дъжд (сълзи), причината е сиромашия. Не знаем защо; аз ще се кача да поправя, човекът да ме помни. Наместете керемидите! Ние сами си създаваме скандал. Считайте, че е печалба, кога направи някой погрешка. Религиозните хора са маанджии, че са развили личните чувства, не Бо­жественото. Вижда всяка погрешка увеличена хиляди пъти. Каквото старите помислили и старите пожелали, децата го изпълнят. Пре­дава се човешката мисъл. И празните мисли правят да се връщаме.

127. Човешкият живот Интересен е вашият живот. Един ден радостите и скърбите на всички ще се съберат, ще образуват нещо хубаво. Понеже злото се шири, доброто рядко иде. Като обикнете Христа, то светът ще е победен за вас. Престъпление е на човека, че е остър. Огънят е за предпочитане от пуш­ката. Огън е знание, то ни трябва. Любов е огънят. Видял си някого, обикнал си го - не е това любов. Кога почувствуваш любовта, ще си силен: вяра, надежда, кротост, смирение, всички възможности ще имате. Любовта ще създаде един нов свят във вас. Дръжте света на любовта, пътя, новия път! Другите работи Господ ще ги оправи. Не ние да мием земята, но Господ; не ние да улесняваме хората, но Господ. Отвън не може да се помогне, но Бог е вътре във вас, Който вижда и задоволява страданията на хората. Живейте в новото вече! Старите дрехи - за работа, новите - за празник. Един ден за никого не мислете и нищо не виждайте, само за Господа мисли и помагай, да имаш един свещен ден. Прави баница с прясно масло - нови разбирания. Мъчнотията в Стоян нека протече, благостта в Стояна да не изтече, че ще изсъхне. Който не е протекъл, да протече; който тече, да не изтича.

126. Човешката душа Човешката душа трябва да мине през големи страдания. Да се запали душата ви, та дявола да го е страх да се приближи. Тогава никаква тиня не може да я оцапа и дяволът казва: „Свърши се!" Който слугува на Христа - вярва и Го обича, е на мястото си. Когато една работа се свърши с любов, има отношение, братска връзка. Само Божествена­та връзка не се къса. Божественото задоволява напълно душата. Вие сте във фазата на Бо­жественото - най-хубавата. За в бъдеще ще има по-хубава. Ще дам и на вас от моето ядене, едновременно да ядем. Като се научи човек на законите на храненето, и другите ще разбере. Ще се спъне, като мис­ли, че е повече от другите. Заблуждение е. Владика значи да имам знание, да се владам при всичките изпитания и всякога съм доволен. Учете, опити ще правите. Пълна жертва да си готов да направиш. Вложи капитала си в Божествената банка и ще го получите. По Бо­жествения път няма загуба, опити правете! Потъни някой път, за да се спасиш. Не уповавайте на фирми! Уповавай на часовника! Върху всичките не едни са работили, майстори. Кога не те слуша Господ, имате неправо нещо. Тщеславието ви е на опаш­ката. Вие опашката си показвате, а мене главата ми трябва. Минаваш за Учи­тел. Хората се ровят: баща ти, майка ти, сестрите ти не ги интересува хубавото. За Христа искат да знаят къде е бил. Той знае къде е бил. Той да ви каже. Който яде и пие, си плаща. Лошото на човека произтича от неговия слаб ум, не раз­съждава за последствията. Свраката - умна, но шмекер, изяжда яйцата. Великден да бъде един Велик ден, да допълните вашите басни, точете ножовете, упражнявайте се, мислете правилно. Отклони ума си от грозното в красивото! Тури в ума си добрия човек, а лошия да е (...) на добрия и ще знаеш как да се справиш със себе си.

125. Мекотата Няма по-хубаво нещо от мекотата. Тя е пластична, огъва се. Най-твърди­те стават меки. В моленето дохожда разумното, знаете как да го превърнете. Взеха му костта, но аз го повиках и го угостих. Не отказвай се да разрешиш мъчнотията. Разрешиш ли я, то е поклоняване. Поклонените глави носят богатство. Допитвай се до умния, до добрия, до силния. В дадения случай отстъпи пред неговата добрина, че неговата сила е по-голяма. Да разбереш изпит ли е. На всички ви ще се смачка фасонът. И на Христа се смачка, всеки да се подиг­рава с Него. Ще кажете: „Божия работа е." Ще признаеш, че е смачкан; веднъж ще го смачкат. Ще дойде изпитание. Да си издържите изпита, иначе ще се повтаря. Не преждевременно да е! Навреме кажи: „Такава е Волята Божия." При изпитание сам си и ти ще си избереш пътя. Вие сте при вратата на големите страдания. Предвидени са и са неизбежни, ни повече, ни по-малко. Ще е равно на силата ви, на знанието ви. Като се раздвои човек, не може да се примири. Който се сражава с вас, може за половин час да потъне. Запалете с кибритена клечка опашката на дявола. Аз говоря за героите. Никакви кревати, юргани и сестри милосердни, но телени мрежи. Ще минете, искате - не искате, ще го минете.

124. Знанието е сила, а смирението е знание След беседата на 17.IV.1937 г. (не съм записала къде е разговорът) Новото е да отидете вие в училището. Има трудни задачи да разрешавате. Лесните работи за Бога не са лесни за нас. Които са в парахода, лесно ще се справите. Има да се справяте със смъртта. Един пехливанин ще ви хване - борба, трябва да го победите. Смъртта не обича светиите, че са като пастърма корави. В Рим апостол Павел се разтопи. При лошия човек ще станеш на вода, да не те хванат. Извади си краката от веригите! Научете закона на мекотата, стани на вода, той да се разтопи в нея. Буда седял под едно дърво, да си почине. Голяма змия се приближила и той се смалявал. Не искате да се освободите някога. Не уповавайте на леда. Каменното сърце нищо не ползва. Трябва да омекне човешкото сърце. Послу­шал, не послушал, да се помолим - ако е навреме, ще ни се даде. Знанието е сила, трябва да функционира. Смирението е знание. Да има­те по една торба с превръзки: памук, спирт. Наранени му чувствата - превър­жете сърцето му! Смачкали му вярата, надеждата, честолюбието - превържете го! Опасността е в отклонението. Въздухоплавателите всичко пред вид взимат. И ти отиваш на бойното поле. Да имаш мисъл - като хванеш богата[1] , тя да спре. Като ти е силна вярата, Христос е с тебе. Като нямаш сила, не се бори, остави богата да мине. _______________________________________________________________ [1] бога, буга (от тур.) - диал. бик. (Бел. М.И.)

122. Многоженството 1. V. 1937г. Великата Събота. На обеда: - Онези са си доядали, та ядоха месо. Ние сме се наяли, сега ядем нова­та храна. Посветените не са яли месо. „Сайт" значи белязан. Мойсей, Мохамед казали: „Един мъж, за да го укротиш, трябват му три жени." В турските къщи всичките спални са пълни. Кемал им даде свобода. Туркинята е по-свободна от българката. Всеки цар имал 70, 80, 90 сина. Многоженството се дължи вслед­ствие избиването мъжете. Заемодавци са жените. Нисшият духовен живот ис­кат от хората жертви, да се въплотяват, не признават никакъв тукашен морал. Мормоните подражават многоженството. Жената е най-голямо благо и зло. Стига ми една жена, ако е много добра или лоша (навярно Сократ е казал). Ксантипа (жената на Сократа) много порядъчна била, много го обичала. Той обичал жените, тя го възпитавала. Толстой искаше да изпълни Христовото (уче­ние). Жена е, която знае добре да живее. Мъж е, който знае добре да мисли. Няма право да се жени 10 пъти. Всеки мъж и жена могат да бъдат и мъж, и жена, не им трябват ни мъж, ни жена. Сегашното разглеждане е патологично. Да отстраним тях. Вие разбира­те не жената, но което руши света - еротическата любов. Еротическата любов руши. Еротизмът е създал земята. Трябваше Духът да я строи, да почне всеки да се строи. Неустроен свят сте вие.

121. Божественото учение не е секта 29.III. Дали съществуват духове, въпрос е, а материализирани духове има. Да работи Божествената школа. Разумни и просветени хора трябват. Божестве­ното учение не е секта. Божественото учение не е секта. Които не приемат Божественото учение, са изменници, защото Божествената енергия открива нова енергия за човечеството. Ще бъдете смели! Решете да завъртите колело­то! С Истината да си служите, тя да е начало на живота! Ново вино да се налее в нови мехове. Почнете микроскопически опити! Правете екскурзии, да се свър­звате направо с разумната природа! Малките услуги развиват благородството у човека. Бог не руши нищо, само видоизменя. При каквито условия и да сте, знайте, че Бог работи навсякъде - и в гроба, и в сърцата. Заработи Христос в сърцата на учениците. Не се страхувайте какво ще стане с вас! Действувайте, после мислете! Божиите работи са вечни, неизменни. Божественото учение повдига човека. Не проверявайте повече Божиите истини, не се съмнявайте! Всяко нещо, което започва с действие и свършва с мисъл, то е Божествено. Дръжте връзка с Бога, тогава все ще постъпвате правилно. Вътрешна сила и вътрешно богатство трябват. Мислете какво бъдеще да си създадете - нов жи­вот. Спазвайте благоприятните условия за развитие своите дарби и способ­ности! Естествено да се развивате, постепенно. Божествената Истина нито ограничава, нито заробва. Двама положителни не се търпят, трябва трети с противоположна енер­гия да ги освободи от еднаквите енергии. Лошите хора имат различна енергия. Ще мислите и прилагате. Сутрин мислете по 5 минути, Божествена мисъл да ви владее. Каквато мисъл ви дойде, да я напишете, и ще се развие във вас самоувереност. Кажете: „Всичко мога да направя в Името на Христа. Желая, Госпо­ди, със силата на Твоята Любов и Мъдрост да възраснат в мене добродетелите, които си вложил в моята душа и аз ще приложа всичките си сили за изпълне­ние на Твоята Воля." Да преодолеете мъчнотиите и страданията, взаимна по­мощ! Всеки ще е подложен на изпит доколко е смел. Всичко, което се случва с онзи, който люби Бога, е [за добро]. Школата има велико предназначение. Тър­сете първом Царството Божие и всичко друго ще ви се даде. От делата ви ще се познае. Божествените дървета ще дадат плод.

109. Задължения към Бога Неделя, 7.III.1937г., след гимнастиката - Историческите факти в нас стават. Имаме свещени чувства, идея - да знаем как да я използваме. Когато ги отпратим да си вървят, става потъмнение. Изгубили сме, което Бог е създал. В умствения свят да пазим светлината на ума си. В духовния свят да не изгубим топлотата на сърцето си. Във физическия свят да се не обленяваме. Да се освободим от неестествените неща. Любовта е закон на невидимия свят, върху него закон се гради. Апетитът е анормално желание. При нормално състояние дишането ста­ва естествено, правилно мислим и храносмилането става правилно. Да се да­ва повече храна и месна храна на деликатния стомах е вредно, явява се ревма­тизъм. Същественото в живота седи в малките работи. Да се поразходим заедно, да не запираме другите. При главоболие - 3 чаши варена вода, майчин лист и баня. Главата боли от малко кръв. Да съзнаем, че имаме задължение към Бога. Светлината и топ­лината вървят заедно, но различни работи вършат. В светлата мисъл има ми­нимална топлина. И в топлината има минимална светлина. В ада има много топлина, но малко светлина. Топлината в кръвта внася здраве, а светлината донася мисъл. Жената да свърши една работа, мъжът - друга. Нещастията са от желанието да се удоволстваме. Дрехите ни да са добри проводници на тялото. Да се упражняват мускулите на очите: нагоре, надолу, надясно, наляво. Всяко движение на окото е свързано с известни мисли. Господ го направил да гледа. При екскурзии всичко разглеждайте! Едни казват: „В природата вярваме", а религиозните: „В Бога вярваме". Не Бог създаде природата, но чрез нея Бог се проявява. Видимото изявление на Бога е природата. Природата не е нещо отделно от Бога. Щом има разбиране между човека и мене, ще има правилни отношения. Да вървим напред, да не разглеждаме миналото. В Содом и Гомора остана само Лот и дъщерите му. Съдбата на Лота беше предразрешена. Содом и Го- мор са тънките и дебелите черва. Да се пазим от Содом и Гомора. В тях - в тънките черва - да са не един, но 10 праведни хора. Десет проводници в наши­те чувства да има. Да имаме топлина в сърцето и стомаха, а светлина в ума. Добри сте, но настава реакция, кога сте в гъсти влияния, потъмнявате. Силният сам са чисти. Умът ни е силен със светлината, сърцето - с топлината, волята - с делата. Сами отвътре ще си помогнем. Да не чакаме помощ от никого. Хрис­тос няма да дойде вече да Го мъчат. Която идея може да ни служи, е добра. Здравият, умният, силният възтържествуват. Глупавият ще изчезне. Което гради сегашния живот, е Божественото Знание, Божествената Исти­на и Свобода. Слагайте капитала си върху Любовта, Мъдростта и Истината. Много ме­тоди и начини има за учение. Със знанието, което имате, проправяте пътя на щастието или нещастието. Със сръднята Любовта не се придобива, но ще те набият. Пазете се, Лю­бовта със сръдня не става, Любовта не борави със сръдня, не борави с подоз­рение, с маловерие. Ако искаш да те набият, разсърди се на Господа! Вътреш­ната тояга е страшна. Всичките болести са наказание, упътвание от невидимия свят. Не критикувай никого, но постави и него на твоето място, а себе си - на неговото. Преведох ви през ада и рая, да вземем урок. Да се помолим да пова­ли, да не е прашно. Може да повярвате само в онзи, който никога не ви е лъгал. Никога да не позволяваме вътре в себе си лъжа - че ще изгубиш целта си. За Бога да имаме свещена идея и да сме готови на всички жертви. Идеята е една за всички. Всички жертви за Бога са на мястото си. Има много да учите, да се запознаете с вели­ките души на света. Да си възстановите гледането! Сами ще хвърлите лекар­ствата. Пари, звонкови, злато трябват. Златото ще дойде. За обичния си син бащата оставя повече злато. Сега сте сиромаси, да не ви оберат. Да бъдете добри ученици! Купете си молив и тетрадка, да пишете! Божественото знание и Любовта и даването да имат правилни обмени, за да се образуват отноше­ния.