valiamaria

(11) Писмо от Любомир Лулчев до цар Борис III от 17.Х.1938 г. 17 октомври 1938 г. Ваше Величество, 1. На 14 т.м. сутринта идва Свилен. Засега няма нищо съществено и опасно. 2. На 15 т.м. дохожда Калигула57. Каза ми някои работи. Понеже бях му писал, че възнамерявам да отивам в странство, той веднага ми «услужи» с 3000 лв. за паспорт, които днес ще гледам да му върна, защото изглежда, че до Нова година аз не трябва да мърдам-никъде от София. Прегледах ръката му и взех мерки от главата, шията, пръстите. Той има да минава една зона около от 7 години между живота и смъртта, много ясно очертана. Ще трябва само да се направи точен хороскоп, за да се види кога е началото и кога - краят на тая опасна зона и [във] връзка с кои хора е. Понеже това се отнася до колективните възможности, изчислението е сложно и ще иска доста време. Работата ми изглежда доста сериозна, но ми се струва, че има шанс, ако слуша, да изживее всички опасности благополучно. Дано Бог помогне да се не заинатява където не трябва. Грубо пресметнато, шансът за живота е по-голям. 3. Когато Ви говорих за Стоянов (във връзка с Желязков58), спомних си после вкъщи, че криво Ви уведомих. Въпросът беше не за държавните дългове, а че Стоянов заема едновременно две длъжности и че би могло главен финансов секретар да бъде назначен Желязков - това би било от полза и за самата работа. А вярвам, че и Гунев59 ще бъде доволен. 4. Струва ми се, че в следствието по убийството се дава ход и на странични влияния и се намесват хора, от които няма нужда.60 Във всеки случай София кипи от слухове, които вече се диференцират главно върху две насоки: Дам.янВелчев61 и офицери и мак.[македонските] среди. Мнозина усърдно шетат - особено габровлии. В казармите също е доста неспокойно. Подробности - когато се върнете. С най-сърдечни благопожелания за хубаво време и разположение: [Любомир Лулчев]

(9) Продължение описанието на срещата на 23.VII.1938 г. във Враня Тогава царят ми каза, че и Стамболийски42, който обичал да му разправя интимните си работи, му казал, че с нея не оперира («онождал», каза царят), защото била заразена от мъжа си. Разбрахме се, рекох си на ума. И Стамболийски-бедният Стамболийски («Той ми доверяваше интимните си работи - думите на царя), - мисля си, затуй го и сполетя това, което му се случи, защото ти доверяваше43... Аз бях отишъл да ги придружа на 7 юли! Преди години аз по тоя въпрос бях говорил с царя и исках да ми признае вярно ли е, че той е развалил тогава на 7.VII радиопредавателя и неговият офицер взел патроноводителя на картечниците... Той тогава призна, че е работил с радиото, но отказа категорично да го е развалял или пък да знае неговият офицер да е правил това ... То навремето си по дата трябва да е записано... Сега си го само спомням, при преписванието на това, което става в Мърчаево по време на евакуацията, 28.IV.1944 г. ... Продължавам: Каза ми царят, че Георги Марков44 му се сторил съвсем глупав. - Ами аз Ви казах предварително, че той е бакалин... За Стойчо Мошанов45 му казах, като ме запита за мнение: - Той не е добър, но може да стане добър. Прекомерно нагласява работите - еквилибрист! - Да, това е точната дума - каза царят, - но той не може да свързва хората. Може да се тури друг човек и той ще ти даде 140 души множество. - Не върви. - Ще видиш. Запитах го тогава видял ли се е с Багрянов. Каза, че да - в приема; че искал да говори с него, но още не е говорил, че ще говори в бъдеще. - Викнете го, викнете го непременно. - Да, ще го видя - и започна да ми се оплаква, че не му харесва Багрянов, че той с тия вършачкаджии, които искали облекчения, че и той бил като брат му Кирил46, който му правел само въртели. И ми разправи няколко случая. Казах му тогава, че ще е хубаво да се срещна и с Кирил, може би ще се пооправи (разправяше ми как със зор го е пратил на погребението в Румъния, как му е говорил и го е наставлявал и пр.). Но аз пак настоях, че те и двамата през време на войната - и Кирил, и Багрянов - бягаха от отговорност. - Но сега не е война. - Викай го и се разберете. Той може да ти помогне. - Не мислите ли той сега да стане министър? - Те с Кьосето не могат да се търпят. Аз разбрах къде е въпросът и казах: - Министър ли, отгде накъде? Стига му депутат. Вие се вижте и се разберете да помага. Само министрите ли работят в тая държава? Приятел в нужда се познава. Дайте и на мен книжата, аз се наемам в 10 дена да Ви приготвя държавен план, за който Ви говорих. - Ама значи Вие не настоявате Багрянов сега да става министър? - попита царят поуспокоен. - Отгде накъде? Стига му, че е депутат. - Е, тогава аз ще се видя с него - и му светна. От това разбрах, че много интриги са се напластили между царя и Багрянов... Да са живи «приятели», услужили са... Пита ме за Сакаров47. Казах му, че не е за тая гама и ще се сритат. Похвали ми Ганев. Аз не се стърпях и му казах: - Та на същото това място не казахте ли, че и Ганев (във Враня значи е било) е шебек и че не може да го гледате и сега благодарение на Генчев го задържа и сега сте «доволен» от него... И за Кьосето искахте най-много четиридесет дена да го търпите, едва го задържахме уж за панихида, а оттогава минаха четиридесет дена по четиридесет и Вие забравихте... Царят попримига, но не възрази нищо... После ми заговори пак за срещата ни на Рила. Той каза, че много останал доволен и всичките му работи излезли добре, и словото му излязло отлично. Казах му, преди да тръгне за Европа, да се видим пак на Рила и той се съгласи, като тръгва на 31.VII, да се видим, като предварително ме предизвести.48 Говорих му някои работи за него частно. Прегледах му очите и му обещах да му пратя една книга «Ирис-диагноза» за него самия. После ходихме с него в апартаментите на баща му Фердинанд, които той е запазил в същото положение. «Аз не обичам да бутам старото» - каза ми царят и ми показа много дреболии по масата, картини, които той, Борис, е рисувал, и пр., и пр. работи. Имаше много интересни работи, миниатюри, бибел[о]* и пр. ... Казах му да се види с Лянсбъри, който ще дойде в София. Той може да му бъде много полезен, защото и той е за мира и е много добър човек. Царят обеща да го види. Говорихме и други доста работи, но те не са тъй важни. На излизане царят извика Генчев и му каза: - Трябва да се видя с Бисмарк49. - Аз не го зная сега къде е. - Аз ще го видя - казах аз. - Тогава нека се види с Вас - каза царят - и нека ме потърси мене първо, а не Генчев. - Той от мене бяга - каза Генчев. Ами той (Багрянов) казал: «Аз трябва да бързам да стана министър-председател, преди да е станал Генчев.» - Това не мога да повярвам - казах аз. - Казал го е - рече царят. - Казал го е на Севов50... - Глупост е това - казах аз. - Но все пак аз ще го видя и ще го изпратя. Така се разделихме. (Привеждам тоя разговор, да се види какви интриги се ковяха и как против всекиго...) По пътя Генчев, който ме довеждаше и отвеждаше с Ото, го запитах пак за тия думи. Той ми ги повтори. - Да не ги е казала някаква жена? - Не, Багрянов лично - настоя Генчев. Аз бях оставил вкъщи да ме чакат преди срещата с царя още Багрянов, Андро и Стоил Стефанов51, но като се върнах, намерих само двамата - Андро и Стоил. Багрянов отишел на някаква среща с депутат. Казах на Андро да го извика. Той дойде към 6 часа. Казах му, че има много интриги между него и царя, и му казах да отиде и му занесе книгата, която съм обещал; че настоявам да се види с царя. Той се съгласи, но искаше да знае интригите. Казах му, че е по-добре да ме тури в контакт със Севов, но и много се възмути от съществуването на тия интриги и като каза, че не се надява камарата пак да се свика, и искаше да си заминава и да се не връща вече... В неделя вечер дойде със Севов. Последният категорически отказа да е казвал подобно нещо. Оставихме Севов да се срещне с царя и му каже Багрянов да потърси среща чрез Генчев и занесе книгата «Ирис-диагноза», [а аз] лично да пиша на царя по въпроса. И в понеделник, 25.VII, му пратих следното писмо: В.В. [Ваше Величество], фразата, която чух на тръгване и която се приписваше на Багрянова («аз трябва да стана министър-председател, преди Генчев да [стане]»), ми се видя много плоска и несъобразна в устата на тоя човек. [За себе] си аз проверих и тя се оказа, че е от рода на «едностранчивите» информации, с които често Ви гощават напоследък. Бих Ви молил и Вие да проверите направо от лицето, както сторих и аз. Мисля, че от това ще [има] само полза. Политиците са вбесени от урока, който им предадохте със затваряне на парламента. Мнозина от интелигенцията обаче са настроени да Ви дават благодарствен адрес, загдето ги отървахте по тоя начин от прочутия Закон за печата. Мнозина се запитват кои престъпници имат нужда от него, за да скрият свойте престъпления и далавери. Защото нито царят може да иска това, нито народът има нужда от подобно полицейско третиране. Пожелава всичко хубаво: Любомир Лулчев Изпращам книгата «Ирис-диагноза». Какво стана по-нататък, ще чакам да видя. На 26-и си сега тук, на 29-и, пиша това. Ако Царят не се е разсърдил, че на тоя приятел, може утре да ми се обади; ако се разсърди, дал дума да не казвам, то пък - каквото Бог каже. ______________ * bibelots (фр.) - дребни украшения по етажерки, маси и под. (бел. М.И.)

(8) Среща с царя на 23.VII.1938 г. На 23 юли се виждах с царя във Враня. Говорихме от 10 до 12 и три четвърти. Сутрин[та] Генчев беше много официален, но му казах да се не занася. Царят беше внимателен и любезен. Интимен. Като ме видя облечен със сив хубав костюм, но без връзка и без шапка, той се засмя и ми каза (понеже винаги ходех при него много небрежно облечен): - О, Вие сте сега «а л'англе»*. - Е - рекох, - и аз да се докарам малко. Заразпитва ме за Рила. Казах му, че дъждове валят. - Е, малко сушата се оправи - каза той. - Щом разбрахте за какво е наказанието, и престанаха да Ви бият. А по-рано Ви биеха, защото не искахте Божието благословение.34 Но ще дойде и нещо повече, ако предизвиквате. Говори ми за приема в двореца на депутатите. Казах му, че всички са доволни. Той много майсторски изолирал всички стари от разговорите. Казал, че искал да поговори с младите (новите) депутати. Разправи ми какви отделни разговори е водил с Пастухов35 и Драндаревски36, с ... не помня още кои, но много ми хареса това, което беше говорил. Казах му, че е роден за миротво-рец, че всички му са се радвали, че за него е миротворството, а не войната, че му предстои да внесе мир в държавата и между другите държави, че е срамотно сега, когато хората правят договори с чужди хора, народи, и се разбират, той и своя да дели37... Говорил със сливенския депутат, му харесал; с Недялко Атанасов38, и бил мек и пр. Говорихме по положението. Аз го посъветвах да се чака, да не прави сега смяна, защото е опасно. Нека като се върне от Европа, ще бъде по-добре ориентиран. Той се съгласи с това, но казах му, че Николаев е истерик и не може да остане на това място, защото може да направи глупости. - Да - съгласи се царят и ми предаде един разговор, който Николаев е водил с Лекарски39, който е безобразен по държание, или по-право - по без-принципност. Тогава ме запита кого да турим министър на вътрешните работи. Казах му пак, че за Кимона и Луков е още рано много, те трябва да се школуват малко. Установи се той: - Пак «четината» Красновски40 да туря? - Той е добър - казах му. - И да знаете, че ще го намерите там, където бяхте го поставили. Спомнете си само каква декларация беше направил при уволнението си. - Да, това е вярно - съгласи се царят. - Той или други, но устойчив човек, а не тоя истерик, за когото уж Генчев гарантираше, а сега, когато му казвам, той вика: «Е, майната му, да го сменим...» Така не върви. Тогава царят ми показа една листа, направена от Генчев, и взе да ме пита за някои от писаните в нея лица. Спомена Омарчевски41. Казах му, че пие и не е годен. Разправих му за жена му, която идеше всеки ден да се оплаква от Омарчевски, а после как дойде да иска да го правим министър. ______________________ * а л'англез: a I'ainglaise (фр.) - по английски маниер. (бел. М.И.)

(7) от Рила до София На 19.VII отпътувах от Рила до София с Юрдан и седях там до 26.VII, когато си дойдох. Валя ни дъжд из пътя. Там, щом дойдох, влязох във връзка с Андро31 и Багрянов32. На 21-ви закриха Камарата и Законът за печата се провали. Закриването е станало, както ми казаха, скандално - все по «генчевски» със...

(6) Среща с царя на Рила при Вадата на 13.VII.1938 г. Пристигнах на 7-и на Рила. Там бяха пуснали 300 коня да пасат, та бяха изпоцапали мястото и трябваше да се чисти. Дойде ловецът Христо Кацарски да ми каже, че царят ще дойде на 13-и на Вада в 8 ч сутринта, да се видим, ако може - това му телефонирал от Царска Бистрица. На 13-и сутринта бях на беседа на молитвения връх и в 6 и половина тръгнах. Учителят ме изпрати сърдечно, като ме посъветва да бъда внимателен. Сега, каза той, работят от невидимия свят да смекчат нещата.11 Целият облечен в бяло, придружен от Йордан12, аз бях в 7 и половина на Вада. Бяхме взели чайника с вода от тукашната чешмичка, за да черпим царя. Запалихме огън и аз излязох малко. На изток се показа веднага царят. Беше 8 без 20; много елегантно облечен, спортно, бинокъл, бастун и малка раница на гърба. Той ме забеляза веднага и ме поздрави с високо вдигане [на] каскета си във въздуха. Аз му отговорих с вдигане [на] едната ръка. И двамата се приближихме бързо един към друг и аз му се похвалих, че сме му донесли вода да го черпим от чешмичката - това, което той си няма. Седнахме до вадата на неговата стара карма - подарената от него, пардесю тъмносиньо. Снех му раницата. Каза ми, че ми носел плодове от Кричим - помнел, че когато аз съм дошел най-напред в Царска Бистрица, съм му донесъл един портокал - сега и той носел. Седнахме. Аз извадих от моята раница прясна питка, месена и печена на планината под връшник, сирене ементал и една пиперка зелена, на която той се много зарадва - той ги обича. Турих му една хубава чаша захар и лимон и топла вода. Това ни беше гостенето му. Ядохме и говорихме. Предварително му казах за Юрдан. - Като моя Свилен13 ли е? - ми каза царят смеешком. - Да - съгласих се аз и повиках Юрдан да се приближи. Той дойде, вдигна ръка и поздрави със «Само Божията любов носи пълния живот.»14 - Напълно съгласен - каза царят, като поздрави с вдигане [на] каскета си. - Добре дошли, Ваше Величество! Царят му подаде ръка и благодари. Като му казах, че е шофьор, царят му каза: - Е, значи колеги сме. Почнахме разговора. Казах му, че речта на Кьосето15 не съм чел. Той ми я разправи накъсо. Каза ми, че ходил при Кьос[ето], който бил болен, и го накарал на 7.VII. да говори. - Магически числа си му избрал - казвам му. Цитира ми някои пасажи от речта му и каза, че ще ми изпрати стенограмите. Главните въпроси, които имаше и говорихме, бяха: 1. Отговорът на тронното слово. Прочете ми проекта и направихме няколко поправки; да приеме депутация или всички народни представители? Казах му, че ще е по-хубаво всички народни представители да приеме, да ги не дели. Ще му бъде малко по-мъчно, но няма нищо, после ще му бъде пък по-лесно, защото ще чуе мнозина.16 Той се съгласи и каза, че в петък ще приеме всички. Законът за печата -поне да се внесе. Задълженията? Сега, като преписвам, не мога си спомни за какво са били - да се оставят наесен; да направи една закръпка на кабинета, ако има нужда, след виждане на депутатите да отиде в странство и след връщането оттам да направи генерална реконструкция. Това бяха главните въпроси. Между другото говорихме къде е ходил по планината; за сестра му Надежда, за зет му, който бил болен от стомах - решихме да го видя и му дам наставления.17 Говорих му за Николаев - че министър не може така да говори за свойте чиновници. - Спас Ганев18 му възрази - каза ми царят. - Но мястото на тия работи не е в събранието, а в Министерския съвет -казах аз. - Каква е тая политика? Николаев е истеричен и демагогства. Царят беше съгласен с това. Говорихме за доста други работи. Между другото говори ми за сушата. - Аз Ви казах и по-рано, че Бялото Братство не трябва да се засяга, защото ще има последици... И това е най-малкото! - Зная, зная, нали зная какво беше и със стария, и с кешишите* Василий и Партений и други.19 - Да, защото не сме важни ние като хора, а функцията, която изпълняваме. Ако някой нападне мене, е едно, но ако някой нападне Вас като цар, е друго. Който служи на Божествената идея, Бог го пази. Други са интересите на един, който пипа агнето да го види угоено ли е, ако е месоядец, и други - на вегетарианеца... - Да, разбира се. - И към Вас тия, които търсят своите интереси, те тъй пипат, а друго е, когато пипа тоя, който иска само да види дали му е достатъчно само храната... - Знаеш, много беше тежко тая неделя. И най-интересното беше, че четох във вестник там, френски, от 6-и, една статия против астролозите, които предсказвали, че тая седмица ще бъде тежка - той го оборваше, а аз го четох тъкмо когато го опитвахме, че беше така...20 - Ами, разбира се, Земята е една къща, около която влияе Слънцето, Месечината и всички планети. А това влияние не може да бъде без последици и за хората! Ако затвориш прозорците, цялата къща ще стане тъмна. Но и по-лошо ще дойде... - Зная, зная... (Следва неразбрано.)** - ... но с Николаев не може да се работи. Той е архипоп. - Но видяхте ли, с Генчев21 се карали. Той казваше, че ние не искаме да изпълним закона, а се оказа, Вие видяхте, четох Ви закона на полицията, че трябваше само да се съобщава, а не да се иска разрешение.22 - Да, разбрах, Лулчев, това са произволи и дивотии. (Искаха да ни затворят събранията и настояваха да сме искали разрешение). - Трябва да се премахнат тия работи. Ще устои тоя държавник, който е спазил най-добре справедливостта; тия постройки, които са градени с отвес - без това е невъзможно! Дайте отдушник!23 Държавата е като жив човек. Както една къща има нужда от канализация, от комини, от чистене - нашият строй не е идеален, дайте място, път на неправданите къде да се оплакват от несправедливостите. В тоя свят тия, които слушат волята на Твореца, ще бъдат най-добрите. Вие имате интуиция много добра, но умът Ви бърка... прави сметници... - Да, това го имам. - Но то пречи. Вие минавате по бедност, в последния момент Ви отпущат малко кредит за нова работа. - Да, така е. - Хубавото Ви е, че се смирявате и затова Ви помагат. И нов кредит ще Ви отворят, бъдете само внимателен.24 Говорих му за призванието, което всеки човек има в своя живот и пр. Пита ме за Луков25 и Куманов26. Казах му, че те трябва да са дълбокият резерв, но че трябва и да се школуват и прочее, за да вземат по-права посока и държавнически идеи. Той се съгласи. Много са лични, а сега трябват държавници от по-голям калибър. Каза ми, че Генчев се срещал с Кимона27 и той съскал от яд за изборите. - Излишни бяха тия дивотии, които му правиха. - Да, и аз тъй ги намирам - каза царят. - Това вече Николаев ги забърка. - Да, той е истерик. - И неуравновесен - каза царят. (Точно дали тая дума беше, не помня, но смисълът беше тоя.) Питах го за децата. Каза ми, че са добре. Казах му, че княгинята Мария-Луиза прилича много на Вера Стоянова28 и той с учудване констатира това. (Говорихме за мисълта при зачеванието29.) Другите работи бяха лични и тях пропущам. Изпратих го донякъде, той беше дошел с военна шестоколка, която го чакаше при заслона; оставих го да си слезе сам дотам, за да не ме видят други. На сбогом си махна черните очила, да ме не гледа през черно. Пожелахме си успех в работата и се разделихме. С Юрдана си взеха също сбогом и го пита от кое село е и занятие и тогава го нарече; че е колега, като се научи, че е шофьор. Пита го на колко е години и когато той му каза, че е на 33, царят каза: «Значи ти си във възрастта на Христа» и пр. Подаръците - праскови и зарзали, каза, че са от Кричим, носил ги е лично, да се не повредят. Той ги прочете и излязоха 19 парчета. Казах му, че това е най-хубавото земно число. Той се зарадва. Раздели ги, като даде на мене 9, а на Учителя - 10. После ми даде 3 банана - «за да станат 12», каза ми Учителят, когато му разправих колко ми е дал. Учителят беше също много внимателен и ме покани да се храня заедно с него на неговата масичка, което накара мнозина да завиждат, защото това е рядка чест. На тръгване тая сутрина, като отивах при царя, Учителят ми каза: - Бог да бъде с тебе. - Да бъде волята Божия - му отговорих аз. 14.VII.1938 г., Рила, второ езеро _______________ * кешиш (от перс.-тур.) - диал. калугер или поп. (бел. М.И.) ** Забележките в кръгли скоби тук и по-нататък са на Любомир Лулчев и са поставени при преписа на дневника, който е направил самият той на пишеща машина. (бел. М.И.)

(5) Писмо от Любомир Лулчев до цар Борис III от 6.VII.1938 г. Ваше Величество, Времето, което изживяваме, е особено. Различни и противоположни сили се намират в голяма активност. Във всички държави се чувствува голямо напрежение - особено в авторитарните. Ония държави, които постъпват най-справедливо, ще успеят. В другите вътрешните противоречия ще се изострят и ще ги обезсилят. Да се пазим да се не повтарят [грешките]* от миналото, защото загубите сега ще бъдат двойни. Нека уповаваме на здравото, а не на болното, на разумното, а не на невежите. Мнозина сте слушали досега, послушайте и нас. Имайте постоянството на германеца, честността на англичанина, обходата на французина, предаността на русина и веселието на италианеца.8 Ако е добре на народа, и на Вас ще бъде добре, но ако той е зле, и Вие не може да сте добре. Ония, които вършат волята Божия, сиреч най-разумното в дадения момент, те имат успех в живота си. Личните разбирания водят към неминуеми стълкновения с други лични разбирания и неуспехи. Тоя свят не е без ръководител. И тия, които схващат това, което Той иска, носят новото в живота. Новото се чака от всички. То носи винаги повече справедливост, повече свобода, повече радост и обич между хората. Онова, което потиска, преследва, руши, е само старо в нови дрехи. Имайте присърце мъките на бедните и потиснатите. Познавам милостивото Ви сърце - дайте му ход и изберете хора, които да Ви разбират, и започнете това, което Ви е присъщо - едно по-справедливо управление, гдето грижата на властта ще стигне и до последнята колиба. Спомнете си, там живеят при най-лоши условия обикновено ония, които най-сърдечно Ви целуват ръка... А за тях най-малко се прави... Тогава и Вашият живот ще се изпълни с радост и няма като сега да е мъчение! Ако ще тръгвате за странство, изберете си подходящ благоприятен ден за тръгване.9 Хороскопа Ви връщам. Може би ще ми трябва за още едно наблюдение чак след 15.8. т.г.10 Портретите на Симеончо с Вас и майка му са цяла история без думи! Изглежда, че е много чувствително дете. А фотографията на княгинята между цветята е една истинска картина. Благодаря много за тия фотографии. Бог да пази Вас и домочадието Ви. 6.VII.1938 С искрена почит: [подпис:] Любомир Лулчев ____________ * Оставено е празно място за думата. (бел. М.И.)

(3) Писмо от Любомир Лулчев до цар Борис III от 13.IV.1938 г. 13.IV.1938 Ваше Величество, Понеже въпросът, за който стана спор днес пред Вас, взе крива насока, за да не остане впечатление, че ние искаме някакви беззакония и лични изгоди във вреда на реда и законите в страната, нашите събрания (и школа) ще престанат.5 Ние винаги сме се водили от мисълта, че те са от обща полза, че добрите хора са пратеници на небето, че те внасят нещо необходимо и полезно и с благословение за цялата страна и за всички хора, че те пръскат една духовна светлина, без която животът би изглеждал по-непоносим. Понеже се мисли, че с ограничения и бруталности може да се достигнат добри резултати, ние няма да пречим ни най-малко да се дочакат и видят резултатите им. Обаче за последиците предварително заявяваме, че не можем да носим ние лично никакви отговорности.6 С почит: Любомир

(2) Писмо от Любомир Лулчев до цар Борис III от 6.I.1938 г. 6.I.1938 Ваше Величество, Изпращам «положението и разрешението». По изпълнението на този план, ако намерите за добре, можете да си послужите със следния метод: допитайте се по околен път до английския представител3, като му съобщите което мислите да правите, да не се изненада и допусне, че някаква подозрителна политика се прокарва. Те имат връзки с народняци, демократи, земледелии и работници и биха могли да внушат поотделно, по на един човек от тях, да се групират заедно и да дойдат до едно съглашение (по десетина по-видни човека от всяка бивша партия) и в едно изложение, признавайки погрешките на партизанството, тържествено да се откажат от грешките на миналото и да направят една обществена декларация4, подписана от хора на бившата Народняшка, бившата Демократическа, бившата Земледелска и бившата Работническа партия, с която [да] декларират, че ще работят в името на тези и тези принципи (те могат да им се посочат допълнително или те самите да си ги изберат), като обещаят свещено да ги пазят. Всички други «движения» са механически, безпринципни и ще се движат докато имат «бензин». Временните успехи на техните образци не трябва да ни заблуждават. Нека си спомним империята на Константин в Мала Азия, която трая от ден до пладне, фанатизъм, преследване и реакцията не могат даде нищо добро на българския народ. Каква смисъл има да се отварят войни, предварително осъдени на неуспех? Запасното офицерство е крайно безидейно и е готово да тръгне подир първия срещнат, без да мисли къде ще го изведе пътят, който му се сочи. Те не могат да схванат, че днешният и утрешният момент може коренно да се различават и да се попадне в задънена улица. Така очертана, демократо-народняшката група и работническо-земледелската ще послужат за основа на бъдещия обществен живот. С посоката на «безпартийност» трябва да се приключи, защото ще доведе до нежелани последици. (Задраскани редове. След думата «последици» следва: «от които могат да се възползуват обскуранти, които, като ограничават свободата и признават себе си за «избраници», мислят, че облагодетелствуват човечеството».)* Повече подробности, ако има нужда - устно. Трябва да се скъпи времето сега и всичко да става в най-строга тайна. От моя страна това спазвам напълно. С искрена почит: Любомир Лулчев _________________ * Забележката е на Любомир Лулчев. Той е преписвал по-късно дневника си от ръкопис на пишеща машина и на всеки лист отдолу е написал: «Писано лично от мен на машина.» (М.И.)

XII. Дневник на Любомир Лулчев за срещите и разговорите му с цар Борис III и с Учителя Петър Дънов от 28 януари 1938 г. до 5 май 1944 г. (1) Писмо от Любомир Лулчев до цар Борис III от 25.I.1938 г. Ваше Величество, При тия условия мисля, че ще е добре «малкият Алекси*»1 да си остане на своето място. Има работи, които би трябвало сега да се предвиждат, защото после резултатите им по-трудно се премахват. Моля, помислете и направете. Изпращам историческата фотография «Как беше, че как стана?» (Ако я имате в оригинал, подарете ми я.) Впечатлението от излизането е много силно, но от Николаев2 е доста неблагоприятно. Смятат го много заядлив. С поздрав: Любомир Лулчев 25.1.1938, София-Изгрев _________________________ * Бележките, означени с цифри, са от съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев и са в раздел XIII на настоящия том. (бел. М.И.)

6. ЦАР БОРИС III (Сп. «Житно зърно», г. XVII, 1943 г., кн. 8, стр. 227) На 28 август т.г. се пресели в отвъдния свят обичаният от всички Цар на българите Борис III Обединител. Една всенародна и спонтанна манифестация на непринудена и искрена скръб беше най-голямото доказателство за народната обич и привързаност към Неговите завети за мирен, творчески и добротворен живот. Рядко в историята монарх е бил оплакван така искрено и сърдечно от своя осиротял народ. Рядко е, защото малцина са владетелите, които са познавали така добре копнежите на своя народ и са били готови на всички жертви за постигането на неговите идеали. Посветил голяма част от живота си на науката, Той разбираше нейната съкровена същина и нерядко е давал да се разбере, че зад външните явления на физическия свят Той съзира Божествения вечен порядък. Напусналият земното съществуване Цар Борис III беше рядко верующ и смирен владетел. Нему не бяха чужди много познания от Великата наука за душата, за отвъдния свят и за вечните закони на развитието. Той не вярваше в смъртта. И Той ще живее! Оттам, където се намира сега, Той ще продължи делото, започнато между неговия народ. По-рано бе един само отделен човек, а сега е преумножен в душите на всички, които Го обичат, в душите на всички, които се молеха и плакаха за Него. Нека Божествената светлина озари пътя на Неговата душа, познала още тука Великата тайна на Бога.

4. Прокламация към българския народ Българи, Днес, 28 август 1943 г., Негово Царско Височество Престолонаследникът Симеон Княз Търновски, любимецът и надеждата на българския народ, съгласно чл. 34 от Конституцията, встъпи на Престола на българските Царе под името Симеон II, Цар на българите. Поради малолетието на Негово Величество Цар Симеон II, и на основание на чл. 151 от Конституцията, Министерският съвет поема управлението на Царството до отреждане на предвиденото в Конституцията Регентство. В този съдбоносен за страната ни момент призоваваме всички българи да се сплотят още по-здраво около Престола на Негово Величество Цар Симеон II, за да могат с вяра в светлите бъднини на нашия народ и с упование в Бога да продължат светлото дело на България. Да живее Негово Величество Цар Симеон II! Да живее България! Да живее българският народ! София, 28 август 1943 г. Министерски съвет: Председател на Министерския съвет, Министър на външните работи и на изповеданията: Проф. Д-р Богдан Филов; Министър на вътрешните работи и народното здраве: Петър Габровски; Министър на народното просвещение: Проф. Д-р Борис Йоцов; Министър на финансите: Добри Божилов; Министър на правосъдието: Д-р Константин Партов; Министър на войната, генерал-лейтенант: Никола Михов; Министър на търговията, промишлеността и труда: Никола Захариев; Министър на земеделието и държавните имоти: Инж. Христо Петров; Министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството: Инж. Димитър Василев; Министър на железниците, пощите и телеграфите: Инж. Васил Радославов.

3. Прокламация към българския народ Българи, Негово Величество Цар Борис III, нашият любим Цар-Обединител, след кратко и мъчително боледуване, днес - 28 август 1943 г., в 16 часа и 22 мин предаде Богу Дух в Двореца София, обкръжен от Царското семейство. Неизмерима е загубата за България. Неизмерима е скръбта на целокупния български народ. Неизмерима е и признателността му към неговия любим, незабравим и велик Цар-Обединител. Всички българи имаме свещения дълг да следваме неотклонно неговия завет - да бъдем единни и сплотени и да работим всеотдайно за напредъка и благоденствието на Обединена България. Нека вечна да бъде паметта Му! София, 28 август 1943 г. Министерски съвет: Председател на Министерския съвет, Министър на външните работи и на изповеданията: Проф. Д-р Богдан Филов; Министър на вътрешните работи и народното здраве: Петър Габровски; Министър на народното просвещение: Проф. Д-р Борис Йоцов; Министър на финансите: Добри Божилов; Министър на правосъдието: Д-р Константин Партов; Министър на войната, генерал-лейтенант: Никола Михов; Министър на търговията, промишлеността и труда: Никола Захариев; Министър на земеделието и държавните имоти: Инж. Христо Петров; Министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството: Инж. Димитър Василев; Министър на железниците, пощите и телеграфите: Инж. Васил Радославов.

IV. СМЪРТТА НА Н. В. ЦАР БОРИС III - 28 АВГУСТ 1943 г. (Сп. «Просвета», г. IX, кн. 1-2, IХ-Х 1943 г., стр. 17-20) 1. Официални съобщения за болестта От 26 август 1943 г.: «Негово Величество Царят е сериозно заболял. Лекуването Му е поверено на най-добрите специалисти.» От 27 август 1943 г., сутринта: «Положението на Негово Величество Царя продължава да бъде сериозно. Лекарите полагат всички усилия за подобрението му.» От 27 август 1943 г. на обяд: «В здравословното състояние на Негово Величество Царя е настъпила съществена промяна. Лекарите продължават да полагат най-големи грижи за лекуването.» От 27 август 1943 г. след обяд: «Дворец София, 27 август, 16 часа. Негово Величество Царят преди няколко дни заболя внезапно. Болестта, която от самото начало беше много тежка и предизвика колебания в състоянието на Височайшия пациент, бе установена навреме и със сигурност от лекарския консилиум. Настъпилото днес подобрение дава надежда, че ако не се появят и други усложнение, опасността засега може да се счита за отстранена.» Лекар при Двора на Негово Величество Царя Д-р Ст. Даскалов 2. Болестта, от която е починал Н. В. Цар Борис III В акта, издаден от Министерството на правосъдието по случай смъртта на Негово Величество Цар Борис III, се казва: «Смъртта е последвала от запушване на лявата сърдечна артерия, двустранна пневмония, оток на белите дробове и на мозъка (Thrombosis arteriae coronariae sinistrae. Pneumonia bilateralis. Oedema pulmonum et cerebri).»

III. ЖИВОТЪТ НА Н. В. ЦАР БОРИС III 30 януари 1894 г. - 28 август 1943 г. (Сп. «Просвета», г. IX, кн. 1-2, IХ-Х 1943 г., стр. 3-16) Августейшият баща на Цар Борис III - Княз Фердинанд I Сакс-Кобург-Готски, е роден във Виена на 14 февруари 1861 г., а майка му - Княгиня Мария Луиза Бурбонска, дъщеря на Роберт Бурбонски I, е родена в 1870 г. в Рим и се е поминала в София на 31 януари 1899 г. Престолонаследникът Княз Борис Търновски се е родил на 30 януари 1894 г. в София. Безспорните умствени дарби и твърдата воля, обладавани от бащата на Княз Бориса, и благородното сърце и нежна душа, с които е блестяла Княгиня Мария Луиза, неговата високопросветена майка, съставят рядко и щастливо съчетание на възвишени умствени и душевни качества, които щедро са наследени от българския наследник на царския трон. С прокламация към народа и войската Цар Фердинанд даде титлата на Престолонаследника: Княз Търновски и Херцог Саксонски. Назначи го за кавалер на първа и четвърта степен на военния орден «За храброст», за носител на огърлицата на ордена «Свети Александър» и го провъзгласи за шеф на няколко разнородни полка, като го зачисли и в списъците на Шести пехотен Търновски полк с чин поручик. При небивала по размери народна радост, на 2 февруари 1896 година се извърши миропомазването на Престолонаследника от Екзарх Йосиф I, Кръстник бе Руският император чрез своя нарочен представител граф Кутузов. За образованието на младия Княз бяха положени усърдни грижи. През 1904 г. той издържа отлични изпити по всички предмети за четвърто отделение. Изпитните резултати надминаха очакванията на учителите, които го изпитваха. Те бяха същевременно и най-доброто доказателство за големите умствени дарби на десетгодишния княз. По случай изпита на Престолонаследника биде съставен особен акт, подписан от изпитната комисия и от всички присъствуващи на изпита. А с дата 31 декември 1904 г. под № 497 бе издадено училищно свидетелство на Княз Бори-са за четвърто отделение. След това Престолонаследникът Княз Борис завърши класическото си гимназиално образование към края на 1911 година. Въз основа на параграф 13 от Правилника за зрелостен изпит, решено бе от дванадесетте преподаватели на Престолонаследника, начело с министъра на Народното просвещение, да му се издаде свидетелство за зрелост, като се освобождава от зрелостен устен и писмен изпит, поради отличния му успех. Зрелостното свидетелство на Княз Бориса има дата 20 януари 1912 година и изходящ № 1194 на Министерството на народното просвещение. Княз Борис от малък се отличава с жива любознателност и вродена интелигентност, които наследява от своите родители. Наклонностите му към естествените науки и различните видове спорт се проявяват още от ранна възраст. В същото време у него се развива и силна обич към българската природа. Големи заслуги в насоката на възпитанието на Престолонаследника след смъртта на майка му е имала баба му Княгиня Клементина, която от баща си бе наследила политическа проницателност и висока интелигентност. Безспорно, влиянието на Княгиня Клементина върху възпитанието на Княз Бориса е било твърде голямо, заедно с онова на Цар Фердинанда, несполуките и лошата съдба на когото никак не намаляват неговите качества на висококултурен и интелигентен владетел. От възпитанието на баба си Княз Борис придоби духовна подготовка, а от баща си усвои мъжествени качества. И това двойно влияние създаде от Княз Бориса мъдър политик и храбър войник. Също тъй благотворно влияние върху формирането на характера на Престолонаследника е оказала и покойната царица Елеонора, която през царуването си от 1908 до 1917 година остави неизлечими следи на доброта не само у царския дом, но и сред народа. Събитията, които настъпиха през 1908 година, създадоха важни последици за Балканските народи. В онова време се провъзгласи независимостта на Третото българско царство. На тържествата, които станаха във Велико Търново на 22 септември стар стил по случай провъзгласяването на независимостта, присъствува и Княз Борис, който дълбоко изживя в душата си всичко, което последва. През 1910 година Княз Борис и Княз Кирил предприеха пътешествие из Мала Азия. Те посетиха Цариград и някои от гръцките острови. В Цариград Княз Борис разгледа всички стари и бележити паметници; посети и патриаршията, гдето бе му показана и килията, в която се е учил Цар Симеон като юноша. Наред с общото образование, Княз Борис е бил обучаван и по военно дело. Нему са били възлагани и специални мисии: да представлява българския Държавен глава при различни случаи пред чуждите владетели. И Княз Борис достойно е изпълнявал тия мисии: при коронацията на английския крал в Лондон, а по-късно - в 1911 г., на тържествата при откриването паметника на Руския император Александър II в Киев. Там Княз Борис е присъствувал в театъра на едно представление-гала, дето е бил извършен атентатът и паднал убит министър Столипин. Всред настаналата паника в театъра, Княз Борис учудил всички със своето хладнокръвие. На 30 януари 1912 г. Княз Борис навърши пълнолетието си и доби правото да се интересува от управлението на страната. Пълнолетието се отпразнува тържествено в София в присъствието на престолонаследниците на всички балкански държави и на специални делегации от Великите сили. В този ден Княз Борис бе произведен в чин капитан, назначен за ротен командир на Първа рота от Шести пехотен Търновски полк и награден с най-високия орден «Св. Кирил и Методий». Наскоро след това България започна трескаво да се готви за война срещу Турция. В тия приготовление Княз Борис взема живо участие. През лятото на 1912 г. в една скрита казарма, той прекара своя стаж в командването на рота, като произвежда ротни бойни учения и участвува с ротата си в големи пехотни и артилерийски упражнения, а по-късно взе участие и в крепостните маневри в Шумен. Преди това той има случая да наблюдава руските маневри при Киев и германските маневри около Дрезден. При започването на войната срещу Турция през 1912 г. Княз Борис бе назначен за свръзка при началник-щаба на действуващата войска. А на 9 октомври същата година Престолонаследникът настигна Седма пехотна Рилска дивизия по долината на Струма и заедно с войските влезе в Солун. През зимата пък, придружен от брата си, Княз Борис замина за Булаир, а по-късно посети заедно с баща си крепостта Одрин, превзета от войската ни с ненадминато геройство. В началото на 1915 г. Престолонаследникът постъпи във Военната академия в София, която завърши с отличен успех, а през Световната война бе назначен като офицер за поръчки при главнокомандуващия генерал Никола Жеков. Войниците от Девета пехотна Плевенска дивизия първи видяха и акламираха на бойното поле храбрия Княз. Още в началото на войната той отлично изпълни няколко важни поръчки на главнокомандуващия, а на 14 октомври лично участвува в боя на Трета пехотна Балканска дивизия във Вранско, като излага живота си на явна опасност. Навсякъде, където се появяваше Княз Борис при войските, те го посрещаха с неизразима радост, възпламеняваха се и вършеха бойни чудеса. След превземането на Кавадарци, главнокомандуващият възложи на Престолонаследника да отнесе на началника на Втора пехотна Тракийска дивизия тайната заповед за атакуване на англо-французките войски, укрепили се по височините южно от село Костурно. Цяла нощ и цял ден царският син се лутал из неразчистените още от неприятеля местности и най-сетне пристигнал в Струмица и предал заповедта. Щом започнал артилерийският двубой, появили се четири противникови самолети и започнали да хвърлят бомби, а един от тях се завъртял над наблюдателния пункт, но Княз Борис, вместо да се подслони в скривалището, започнал да обстрелва самолета с карабината си. И неговите гърди бяха окичени с германския железен кръст и с австро-унгарския орден за военна заслуга. А когато германският кайзер Вил-хелм II посети крепостта Ниш, награди храбрия български Престолонаследник с огърлието на Черния орел. По-късно, когато Княз Борис посети Германската главна квартира, бе заслужено награден от Кайзера с най-високото германско бойно отличие - с ордена «Пур-льо-мерит». На 14 януари 1916 г. Цар Фердинанд произведе героя Престолонаследник за бойно отличие в чин майор. Това производство бе напълно заслужено, защото войниците от предните окопи неведнъж бяха виждали с какви похвални войнишки добродетели, с каква смелост той драговолно и търпеливо бе понасял всички несгоди и лишения и бе излагал често живота си на явна опасност. И главнокомандуващият съвсем основателно отправи следната атестация-доклад до Цар Фердинанд: «Престолонаследникът винаги се явяваше на най-опасния пункт, гдето проучваше положението и ми изпращаше обосновани на правилно схващане обстановката донесения, които за мене бяха най-ценните и върху тях предимно правех своите разпореждания, напълно спокоен и с най-твърда вяра в успеха на един бой или на цяла операция.» От едно описание на военния кореспондент на Осма пехотна Тунджанска дивизия Иван Радославов се вижда, че в най-критическия момент за дивизията на Битолския фронт Княз Борис сам лично е повел една дружина в боя. През март 1917 година на гарата в Браила Престолонаследникът се намирал в специалния влак на главнокомандуващия. В това време внезапно се появили руски самолети и започнали да хвърлят бомби върху гарата. Началникът на влака незабавно дал нареждане за изтегляне на влака вън от района на гарата, обаче Княз Борис се появил на прозореца от вагона и заповядал влакът да бъде върнат обратно, като казал: «Какво ще помислят войниците за нас, щом бягаме от самолетните бомби!»... И добавил: «Както войниците стоят твърдо на своите позиции, така и ние ще останем на мястото си!» И влакът бил върнат. На 14 ноември същата година Престолонаследникът дълго стоял приютен зад една скала под картечен и гаубичен ураганен огън. На същото място и в същото време е паднал убит един подофицер, а бригадният командир Паши-нов е бил ранен. Там Князът по чудо се спасил от явна смърт. От 21 септември до 1 ноември 1917 г. Престолонаследникът взел живо участие в операциите на Трета армия срещу Румъния. Неговата бойна дейност доказва, че той отлично изпълнява завета на Августейшия си баща, изразен в речта му при пълнолетието с думите: «Възлюблений сине... Ти ставаш пълнолетен син на българската Родина и неразривно свързан с българската войска, чиито високи достойнства трябва в тебе да намерят висшето си отражение.» Наистина, тия думи напълно се сбъднаха през войните. На 3 октомври 1918 г. Цар Фердинанд произведе Престолонаследника в чин генерал-майор и, поради нещастно стеклите се събития, с манифест се отказа от престола в негова полза. Своето възцаряване младият Цар Борис III обяви на българския народ с една сърдечна и трогателна прокламация. И тъй, по повеля на съдбата, преди двадесет и пет години, още в ранна възраст, но с богат опит, добит от братското общуване с българските бойци, сред лишения и несгоди, Престолонаследникът Княз Борис се нагърби да ръководи съдбините на малка България, жестоко наказана от несправедливите договори и изправена пред тежки изпитания и рухнали надежди. Под дима на кървавите граждански размирици, макар още твърде млад, Цар Борис встъпи на престола с дълбоко съзнание, че той повече принадлежи на Родината си и на своя народ, отколкото на себе си. Италианският публицист Алдо Карон в една статия, между другото, писа за Цар Бориса: «Може би в историята на народите няма възшествие на престол, по-трагично от това на Бориса III. България не беше вече предишната. Тя цялата бе преобърната на нощен бивак от полузагаснали огньове. Зов на опустошение и бунт се носеше надлъж и нашир из страната. При такива обстоятелства Борис III си постави короната на Симеона и на Асеновците.» На 4 октомври 1918 г. камбаните на църквата «Света Неделя» настойчиво зовяха гражданите на благодарствен молебен за младия Цар. Скоро църквата и площада се изпълниха с ликуващ народ. Когато младият Цар се появи по булевард Дондуков, многолюдието се развълнува като море. Със свалени шапки и с насълзени от радост очи гражданите на столицата гръмко акламира-ха Цар Борис III. В тази минута младият Цар олицетворяваше държавата. Той бе символ, около който всичко здраво се групираше, за да бъде спасена Родината. Облечен в простия си войнишки шинел, останал му от бойното поле, Цар Борис влезе в църквата блед и застана развълнуван до царския трон. На обяд Цар Борис подписа първия указ. Указът се отнася до демобилизацията на войските. След обяд Цар Борис отиде във Военния клуб, гдето бяха събрани офицерите от Софийския гарнизон. Те положиха пред него клетва за вярност. След това Цар Борис замина за лагера, гдето се заклеха пред него и всички войници от Софийския гарнизон. На другия ден, когато опиянението у народа премина, Цар Борис, останал сам в пустия Дворец, преживява дълбока душевна борба. Царят се усамотява в най-затулената част в градината на Двореца - подобно на Исуса в Гетсиманската градина - и потопен в най-тежки мисли, прекарва дълго време в борба в себе си. Но Цар Борис, благодарение на своя мъжествен дух, постепенно взе надмощие и възтържествува. Той трескаво се залови за работа. Враговете напредваха към границите на България, народът се бунтуваше, а войската бе разстроена, и Цар Борис нямаше на какво да се облегне и от нийде не можеше да очаква подкрепа; но за да успее, неговият остър ум и неговата вродена разсъдливост му посочиха истинския път, пътят към сърцето на народа. Не разделил се още с досегашните съюзници, Цар Борис трябваше да приема и посреща военните представители на Съглашението, които идеха с високомерието си и дързостта на победители. Предстоеше и устройването на разстроената от тригодишната война държава. Предстоеше освен това да се изпълнят и поетите непоносими задължения по жестокия договор за примирието. Но България най-болезнено бе сразена, когато бе принудена да пожертвува сто хиляди свои непобедими герои като заложници. А те бяха войниците от най-храбрите дивизии - Софийска и Преславска. Не стигаше скръбта по заложниците, но съглашенските войски трябваше да окупират и страната. С умелост и такт, но със стиснати зъби, мъдрият Цар Борис понасяше всичко, само за да не се отегчи още повече тежката участ на нашите заложници. Българският кораб се люлееше всред яростни вълни, готови всяка минута да го погълнат, но на кормилото бе застанал бодро младият и смел кормчия. Край подводни скали Цар Борис умело и предпазливо маневрираше и спаси българския кораб от явна гибел. Победителите всеки ден ставаха все по-дръзки и започнаха да не изпълняват задълженията си, като провъзгласяваха силата за право, но тъкмо това повлия на народа ни да съзнае повелителната необходимост от сплотяване около своя млад и любим Цар. Едва на 17 ноември 1918 г. бе освободена една малка част от Първа пехотна Софийска дивизия. Царят се отправи за гара Сараньово и там лично посрещна героите. Когато Софийци пристигнаха на гара Сараньово и с неизразима изненада видяха Августейшия посрещач, те се ободриха, бърже слязоха от влака и се построиха в четириъгълник. Техният бодър дух развълнува Царя и той едва удържа сълзите си. Цар Борис застана сред войниците и заговори с такава топлота в гласа, с такава сърдечност, че думите му дълбоко засегнаха най-нежните струни на техните измъчени души. Младият Цар каза: «Достойни българи! От страна на България, от страна на всички български сърца дойдох аз да ви кажа «добре дошли» и да ви уверя, че днес няма честен българин, който да не иска да стисне юнашката ви десница и да приветствува от сърце тия, които с велико себеотрицание носиха тежкия кръст за свободата на своя брат и изпиха горчивата чаша, за да спасят България. Юнаци! Вие докрай изпълнихте дълга си. С високо дигнати чела идете сега сред вашите близки; те ви чакат с трепетни сърца. Бог вижда, че вие честно служите на святото дело за родната свобода. За вас, за щастието на България, ура!» Гръмко ура изпрати трогателните думи на Царя. Довчера заложници, измъчвани и ругани, когато тия окъсани герои-свет-ци видяха своя върховен вожд, веднага се преобразиха и сърцата им радостно затуптяха, защото почувствуваха, че Родината не е загинала, че България е спасена, и че млад, изпълнен с вяра и надежда, стои пред тях любимият им Цар, както довчера стоеше пред очите им в окопите като Престолонаследник. Един ден историкът ще прецени и отбележи, че България едва ли би могла да оцелее от сполетялата я страшна катастрофа, ако Провидението не бе я сдобило с този мъдър, благ и даровит Държавен глава. И наистина, възцаряването на Бориса III спаси България от явна гибел. Цар Борис е надарен с редки качества. Той е добросърдечен, демократичен, еднакво внимателен към всекиго. Вродената скромност, наследена от майка му, и простотата в неговия живот са най-скъпите и блестящи брилянти на неговата корона. Неговото благородно сърце трепти от най-хубави чувства към всеки добър българин. У Цар Бориса няма гордост. Той еднакво почита и учения, и простия. В лицето на всеки българин той вижда частица от народа, за когото е положил тържествена клетва да му служи беззаветно. И затова, по случай рождения ден на Цар Бориса, нашият именит поет и философ Стоян Михайловски публикува през 1920 г. статия, озаглавена: «Народен Цар». В нея между другото четем: «Цар Борис мина през най-великата школа на живота - през школата на злочестините. Той обладава оная драгоценна наука, което се добива само в страданията - человекознанието, светознанието. Той знае, че всяка незаслужена именитост, всеки изкуствен блясък, всяко надменно първенство, всяка груба сила - са работи суетни и недълготрайни. Да, Цар Борис е роден между нас, расъл е между нас - изповядва религията на нашите деди, - той мисли по български, както мисли всеки български ум, чувствува по български, както чувствува всяко българско сърце! О, да, ний справедливо наричаме Цар Бориса «народен цар» - и вярваме, че той ще запази туй прозвание в историята. Днес той е символ на нашата морална мощ! Днес той олицетворява пред нашите очи тройното начало, което ще пресътвори българщината - и ще обнови нашата държавна мощ: политическия ред, нравствената дисциплина, социалния равновес.» Стоян Михайловски е имал няколко срещи с младия Цар. При друг случай той се произнесе за цар Бориса така: «Сегашният образец на Цар у нас може да се назове така: Народен Цар. Той е Цар, който царува само над сърцата на българите. Българският Цар носи корона, както носи корона един епископ в храма. Тая корона не е символ на властолюбие, а символ на человеколюбие.» На 25 октомври 1920 г., когато се празнува юбилеят на народния поет Иван Вазов, Негово Величество Цар Борис се яви в дома на поета и като му връчи най-големия български орден «Свети Свети Кирил и Методий», произнесе хубава реч, в която между другото каза: «Народни поете, като син на своя народ, споделящ чувствата, които вълнуват днес неговото сърце, аз ида с гордост да стисна ръката, която е написала една скъпа съкровищница в нашата книжнина. В памет на днешния тържествен ден особено съм честит, че мога да Ви връча ордена на Светите равноапостоли Кирил и Методий.» Наистина, културата на Цар Борис е достойна за един монарх от нашата епоха. Няма клон от човешките знания, на който той да е чужд. Още като младеж Цар Борис посещава Военната академия и Юридическия факултет. Той извърши пътешествия из цяла Европа. Цар Борис живо се интересува от литература, художество, скулптура и от социалните условия на народите. Страстен механик, той проявява голяма наклонност към инженерството, а свръх всичко Цар Борис е и отличен естественик. От титлите, които притежава, най-ценна за него е докторската Honoris causa по естествените науки, дадена му от съответния факултет на Софийския университет на 8 декември 1928 г. съвършено заслужено, след един обстоен доклад от най-компетентните учени в тази област. Цар Борис освен това е провъзгласен за почетен член на няколко научни дружества и академии в странство. Той е провъзгласен и за почетен доктор на Римския и Берлинския университет. Цар Борис винаги се е радвал не само на любовта на своя народ, но и на симпатиите на чуждите владетели и държавници. В своите военни мемоари Лудендорф се изказа за него така: «Престолонаследникът Княз Борис, който е получил примерно възпитание от своя баща, е една войнишка и надхвърляща възрастта си зряла личност. Той има ясен поглед за военните необходимости. Военните власти в България, пък и аз самият съм преговарял на драго сърце с него. Българският народ не може да намери по-добър владетел.» А в своята книга «Моят живот» знаменитият фелдмаршал фон Хинденбург се произнесе: «Високонадареният Княз Борис със своя жив ум играеше поверената му роля много тактически и твърде скромно, един вид като частен секретар на своя баща през световната война.» По-късно Бенито Мусолини се изказа за него така: «Българският Цар съм срещал няколко пъти и имах възможност да го опозная. Аз много уважавам Цар Бориса, защото е извънредно интелигентен, а главно, той ме плени с това, че е голям познавач на живота. При всяка среща той ме завладяваше все повече с житейския си опит»... В продължение на двадесет и пет години Цар Борис преживя такива съдбоносни дни, каквито никой монарх на света не познава. Но, заобиколен от безпределната народна обич, той с рядка смелост и себеотрицание, с търпение и самообладание, а главно със забележителна мъдрост и прозорливост, съумя да отстрани всички опасности, да превъзмогне всички трудности и да създаде от разстроена и унизена България една образцова държава на ред, мир и всестранен напредък. Цар Борис успя най-после да си спечели ценни приятелства сред чуждите владетели и държавници, за да осъществи тъй силно жадуваното обединение на българския народ. През своето царуване Цар Борис служи на своя-любим народ с една пословична скромност, с похвално родолюбие и с безпримерна преданост. Най-доброто доказателство за това са буйните народни манифестации навред из България, гдето Цар Борис се е появявал. Българският народ винаги е вярвал в своя Цар и не остана излъган. Народът обича своя Цар, защото знае, че и Царят искрено го обича - че страда с неговите страдания и се радва с неговите радости. Върху тази взаимна обич се гради светлото бъдеще на българската държава. И наистина, Цар Борис никога не е преставал да изпълнява усърдно свещения завет на майка си, изразен в последния час на живота й: «Борисе, когато един ден бъдеш повикан да царуваш, постарай се да бъдеш най-добрият цар между царете!» Както вече видяхме, Цар Борис е войник още от дете. Той е израсъл сред войската и барутния дим на войната. Преживял всички радости и горчивини през войните, той зае престола си като истински войник, който отива да заеме най-опасния си пост. Достъпен за всички, Цар Борис се среща и разговаря със селяни и граждани и внимателно обмисля всеки въпрос, свързан с интересите на държавата. Всред хората на науката и изкуствата Цар Борис се чувствува в своята среда. Той винаги е блестял с благост и мъдрост. В един разговор с виден чужд журналист Царят се изразил така: «Когато по някои въпроси искам да взема правилно решение, отивам при моите приятели селяните, които познавам от бойното поле, за да узная тяхното мнение. И те често са мислили точно като мене: че е ударил часът да се обърне нова страница на историята.» Нашият Цар, в дни на народни неволи и бедствия, пръв е давал пример и на министрите, и на всички други какво трябва да се прави. При стихийни наводнения, при опустошителни градушки, при катастрофални земетресения, или каквито и да било други народни бедствия, Цар Борис пръв се е притичвал при пострадалия народ, за да го утешава, да го успокоява и да го подпомага. Цар Борис пръв намали на времето цивилната си листа и пръв даде с това пример за намаление на големите заплати. Нашият Цар в частния си живот е съвсем скромен. Той не живее в разкош и пиршества, както чуждите владетели, а живее както живеят мнозина заможни българи. Царят винаги е учтив и внимателен в обноските си, а това е израз на неговата велика душа. Царят, както всички хора, когато види близки, познати и дори непознати да страдат, страда и той. Той посещава болните държавници, а също и болните си познати. При умиращия Андрей Ляпчев Цар Борис е прекарал близо два часа при леглото му и с голяма тъга е гледал как си отива големият държавник. Също така цар Борис посети два пъти в село Банкя умиращия патриарх на българската войска, генерала от пехотата Данаил Николаев. На болни приятели и познати, на нуждаещи се писатели, артисти, художници, запасни офицери и други Царят се е притичвал на помощ и ги е подпомагал морално и материално. Често Царят е подпомагал някои нуждаещи се по такъв начин, че дори и те самите не са знаели, че получената помощ е дошла тъкмо от него. Цар Борис има благородно и нежно изражение на лицето си. В сините очи на Царя сякаш е съчетан челиченият блясък на българския войнишки нож с една пленителна гълъбова кротост. Челиченият блясък Царят е наследил от баща си, а гълъбовата кротост - от майка си. Народната радост обаче достигна своя връх, когато Цар Борис се ожени за италианската Княгиня Джованна, една от най-възпитаните и очарователни княгини в Европа. По някакви тайнствени сърдечни пътища италианският и българският народ предугаждаха, че между Цар Бориса и грациозната италианска принцеса цъфти нежна обич. И сърцата на двата народа не останаха измамени. Този щастлив брак свърза младата българска династия с една от най-старите и благородни европейски династии, основана преди девет столетия. Но най-много народът хареса царската невеста, защото тя се оказа точно такава, каквато допада на българите: скромна и нежна. Тя е така прелестна царица, за каквато се разказва в народните приказки. Царица Йоанна ощастливи България с една красива Княгиня - Мария Луиза, и с един хубав син - Престолонаследника Симеон, Княз Търновски. С пленителна простота, без всякаква охрана Българският държавен глава е кръстосвал цялата страна. Няма кът в България, където да не е стъпвал неговият крак. Цар Борис владее отлично почти всички европейски езици; владее дори и албански език. Един голям френски журналист се произнесе за Цар Бориса така: «Той маневрира с изключителна ловкост в политическата игра на своето царство. Негласен ръководител, спазващ Конституцията без преувеличение, загрижен за доброто на всички, с една изпитана физическа смелост, с един личен чар, който може да се справи с много упорства, той изпълнява отлично функциите си, както в чужбина, така и в София. Неговите пътешествия и срещи на Запад и в която и да било страна на Европа съставят цяла глава от европейската политика, както и от политиката на това малко царство.» Известно е, че след като Цар Борис се възкачи на престола, страданията на българския народ не само не престанаха, но продължиха повече от две десетилетия - че едва от есента на 1940 година, след освобождението на Добруджа, започна нашият национален възход, и то благодарение на царската мъдра и предвидлива политика и на ценното съдействие на нашите славни съюзници от миналата световна война. Освобождението на Добруджа бе предвестник за настъпването на радостните и щастливи дни за българския народ. Това освобождение още повече насърчи нашия Цар, и той с всичките си сили и с цялата си душа заработи за освобождението на Тракия и на Македония. Македония винаги е била най-скъпа и най-близка до неговото сърце. В продължение на три години, през миналата световна война, Цар Борис като Престолонаследник и като войник, е пребродил многократно Македония. Няма кът в тази свидна българска земя, гдето да не е стъпвал неговият крак. През своето двадесет и петгодишно царуване Цар Борис не само че винаги е мислил за поробените български земи, но непрекъснато, с голямо търпение и с похвален такт е водил една далновидна политика за освобождението на тия земи и за обединението на целия български народ. Тази велика задача Цар Борис успя да постигне с най-малки жертви, тъй като жертвите ние вече бяхме ги дали в по-голям размер, отколкото бе потребно през миналите войни. За да достигне този бляскав резултат, Цар Борис почти всяка година отиваше в европейските столици, гдето се срещаше с чуждите владетели и държавни мъже, пред които защищаваше българската справедлива кауза. Както в Париж и Лондон, така в Рим и Берлин нашият Цар си бе спечелил големи симпатии и винаги се радваше на особено внимание. Но най-резултатни за българската национална кауза бяха сърдечните срещи на Царя с великите водачи на Германия и на Италия: Хитлер и Мусолини, през есента на 1940 г. и по-късно. Най-сетне царските усилия и трудове се увенчаха с успех. Най-сетне дълго бленуваният ден дойде и Царят със своята държавническа мъдрост изведе българския кораб на спасителния бряг. Без особени жертви, българският народ, под царското умело ръководство, се видя освободен и обединен, и дадените свидни жертви в миналите войни не отидоха напразно. С тяхната скъпа кръв, макар и късно, Цар Борис съумя да използува настаналите събития и да освободи Добруджа, Тракия и Македония от чуждото иго. По такъв начин той заслужи напълно титлата Цар на всички българи. Ако Цар Борис не притежаваше здрава и вярна интуиция, ако бе се поддал на някои внушения, България в последната световна война щеше да бъде сигурно по-зле разорена, отколкото Гърция и Югославия. Тогава Царят не би могъл да напише в манифеста си от 21 септември 1940 г.: «Ние дълго чакахме тоя час. Чакахме го с воля, напрегната към бъдещето, и с непоколебима вяра в тържеството на правдата. Нашите мирни усилия и нашето бдително търпение са възнаградени. Добруджа е пак наша.» Днес българският народ трябва да се чувствува особено честит, задето държавата ни вече е заздравена, а Добруджа, Тракия, Македония и Моравско са освободени и присъединени към нашето отечество, благодарение на признатите от цял свят големи заслуги на нашия любим Цар Борис III. Един ден историята ще запише, че в продължение на двадесет и пет години Цар Борис с предпазливост, търпение и вродена мъдрост, след като преживя страшни бури и премеждия, успя да избави българския кораб от явна опасност, да го изведе на спасителния бряг и да спечели заслужено титлата: «Цар-Обединител». Ненчо Илиев.

II. БЪЛГАРСКАТА ЦАРСКА ДИНАСТИЯ (стр. 11-18) Царствуващата сега българска династия е една от най-знатните династии в Европа, благодарение на своя именит произход и поради близкото си родство с най-големите европейски царски семейства. Основател на нашата династия е Негово Величество Цар Фердинанд I, който по тази причина в народното съзнание и в простосърдечния народен изговор получи към благородната си титла и чисто нашенското отличие Цар Отец. Негово Величество Цар Фердинанд I възлезе на българския Престол в 1887 година, по Божия милост и с единодушната народна воля, изразена от Великото народно събрание. Но тогава, съгласно статутите на Берлинския конгрес, България беше княжество, васално на Отоманската империя, и българският владетел носеше титлата Княз. Разбирайки дълбоко българската душа, Княз Фердинанд I с голям политически такт и с изключителна смелост подготви обявяването на българската държавна независимост, с която се осветяваше напълно добитата с толкова жертви свобода и се слагаше начало на истинското Трето българско царство. На 22 септември 1908 година в древнопрестолния град Търново Княз Фердинанд I възстанови царското достойнство на великите български владетели от Първото и Второто царства и получи тяхната титла: Цар на Българите. С този акт се сложи основата на българската царска династия, затова за нейна начална дата трябва да се счита току-що посочения ден - двадесет и втори септември хилядо деветстотин и осма година. Негово Величество Цар Фердинанд I - основател на династията, произхожда от виден германски владетелски род по бащина линия, и от рода на френските крале - по майчина. Роден е във Виена на 26 февруари 1861 г. Баща му - Принц Август Сакс-Кобург-Гота (род. 1917 - починал 1881 г.), е брат на Принц Фердинанд, съпруг на португалската Кралица Мария, а сестра му - Принцеса Виктория - е била женена за Немурския Дук, син на френския крал Луи Филип. Дядото на Цар Фердинанд I е бил брат на съпруга на английската Кралица Виктория и на белгийския Крал Леополд. Негова съпруга пък е била Принцеса Антоанета Кохари, потомка на бележития унгарски магнатски род Коха-ри. По бащина линия, значи Цар Фердинанд I е в сватовство с португалския и френски дворове и в кръвно родство с английския и белгийския царствуващи домове, и с благородния унгарски род Кохари. Още по-ярко е знатното родство на Цар Фердинанд по майчина линия. Неговата Августейша родителка - Княгиня Клементина Орлеанска - е дъщеря на френския Крал Луи Филип Орлеански. Тя е потомка на историческата френска кралска династия и е родена в Париж, в прочутия дворец Пале Роял, през 1817 година. Починала е в 1907 година. Цар Фердинанд се ожени за Нейно Царско Височество Княгиня Мария Луиза Бурбон-Парма (род. на 17 януари 1870 г., а починала на 19 януари 1899 г.). С тази си женитба Той още повече засили родствените връзки на нашата царска династия с разните владетелски европейски дворове. Августейшата майка на сега властвуващия наш Цар - Негово Величество Борис III - е дъщеря на Пармския Дук и на Принцеса Мария Пия Бурбон-ска, Принцеса на двете Сицилии, родна дъщеря на френския Крал Карл X, от френската кралска династия на Бурбоните. По такъв начин в българската царска династия се влива още една кралска кръв - кръвта на Карла X. Освен посочените по-горе родства на българската царска династия, не е безинтересно да се посочи и едно родство по сватовство. Така с втората женитба на Н. В. Цар Фердинанд I династията ни се сроди и с голямата австрийска княжеска фамилия Ройс-Кьостриц, чиято потомка е о'Бозе почившата Царица Елеонора. Също така нашата династия се родее и с династията на съседните ни държави. Починалата напоследък румънска Кралица Мария е внучка на английската Кралица Виктория и на Принца-съпруг Алфред Сакс-Кобург-Гота, който пък е брат, както споменахме, на Цар Фердинандовия дядо. Нейни деца са: румънският Крал Карол; югославската Кралица-майка Мария и бившата гръцка Кралица Елисавета. От друга страна, същата румънска Кралица Мария е внучка и на Цар Освободителя, откъдето следователно нашето царско семейство се родее и с руската императорска династия на Романовците. Потомците на тия благородни родове са Негово Величество Цар Борис III (род. на 18 януари 1894 г., стар стил); Неговият брат Негово Царско Височество Княз Кирил и Техни Царски Височества Княгините Евдокия и Надежда. На 2 февруари 1896 г. продължителността на нашата царска династия, Негово Величество Цар Борис III, приемайки тайнството миропомазване, бе приятен в лоното на народната ни православна църква. С този акт Неговият мъдър и далновиден Отец - Цар Фердинанд I, приобщи българската царска династия и духовно към българския народ, а с възпитанието, което даде на своя Августейши Син, свърза последния неразривно с България, с нейните величави подвизи и тежки страдания, с нейната безгранична воля за успех и с героичните й борби за преодоляване на всички пречки към успеха. Негово Величество Цар Борис III е истински син на България, отрасъл в нея, воювал за нейните народностни идеали, възлюбил я повече от всичко и дори от Себе си. Сега Той мъдро я ръководи и достойно възглавява. Над Богопомазаното си чело Той чувствува короната на Своя велик единоименник Свети Цар Борис I и с неговата духовна благословия гради величието на България и Третото българско царство. На 25 октомври 1930 година Негово Величество Царят се венча в историческия италиански град Асизи за дъщерята на Италианския Крал - Принцеса Йоанна Савойска. С тази женитба се вля нова благородна кръв в българската царска династия. Нейно Величество Царица Йоанна, която мигновено завладя сърцата на българите със своето благородство, доброта и величие, е родена на 13 януари 1907 година в Рим. Тя е потомка на славната италианска династия, която води началото си от първите италиански крале на X век. Родоначалник на тази династия е граф Бианкамано Умберто, царувал преди около 900 години. Неговите наследници са били отначало Савойски дукове, сетне - Сардински крале, а от 1861 година - крале на Италия. Августейшият родител на нашата любима Царица Йоанна напоследък прие титлата «император». Той е роден на 11 ноември 1869 година. На 2 октомври 1869 година Негово Императорско и Кралско Величество Крал Виктор Емануил III се ожени за дъщерята на Негово Величество Крал Никита Черногорски, Нейно Императорско и Кралско Величество Кралица Елена (род. в Цетина на 8 януари 1873 г.). Така че в жилите на нашата Царица тече и славянска княжеска кръв, славната кръв на първия Черногорски Княз Владиката Данило Петрович Ниегош, основал династията си в 1711 година. Освен своя знатен произход, децата на Техни Величества Царя и Царицата: Негово Царско Височество Престолонаследникът Симеон Княз Търновски (род. на 16 юни 1937 г.) и Нейно Царско Височество Княгиня Мария Луиза (род. на 13 януари 1933 година) имат следователно и славянска кръв, която напълно ги приобщава към великия български народ. Затова Престолонаследникът, Който ще продължи един ден българската царска династия, е най-скъпата рожба на България и гордост, надежда и упование не само на Височайшите си родители, но и на целия български народ. Зад Неговия детски образ сякаш прозират величавите образи на старите български ханове и царе, които с отческа благословия бдят над първите Му стъпки, нашепвайки Му заветите на своите дела и подвизи, за да го подготвят за трудната, но славна мисия, за която Бог Го е пратил в нашата земя. Нека Той расте под тия благословии и тия завети, и под благодатното слънце на народната обич, за да се изпълни предопределеното от вековете на нашата родна история - с него да бъде възкресена епохата на духовния му предшественик Симеона Велики - Златният век за България. Нека пребъде единството между династията, народа и войската - единство, в което е залогът за светлите бъднини на отечеството. След толкова исторически премеждия, след бури и сътресения, българският Престол, възкръснал като по чудо из мъглявата далечина на миналото, и българската царска Корона, засияла отново над Балкана, намират в лицето на царствените представители на нашата династия достойни приемници, които, окръжени с любовта и предаността на всички верни български синове ще могат сигурно да държат в ръцете си съдбините на България и с твърда ръка да направляват нейния държавен кораб към осъществяването на нейната велика съдба. Нека Бог закриля българската царска династия, за да оправдае надеждите на всички и да възвеличи завинаги народа и родината ни.

XI Цар Борис III Цар на българите (30.I.1894 г. - 28.VIII.1943 г.) I. Борис III, Цар на българите. З.Х.1918 - 3.X.1938 г.: Двадесет години на престола на Великите български царе 1. Манифест към българския народ от З.Х.1918 г. при встъпване на престола 2. 1918-1938 г. (от генерал-майор Т. Даскалов, министър на войната) II. Българската царска династия III. Животът на Н. В. Цар Борис III: от 30.I.1894 до 28.VIII.1943 г. (от Ненчо Илиев, сп. «Просвета», г. IX, кн. 1-2, IX-X 1943 г., стр. 3-16 IV. Смъртта на Н. В. Цар Борис III - 28.VIII.1943 г. (Сп. «Просвета», г. IX, кн. 1-2, IX-X 1943 г., стр. 17-20) 1. Официални съобщения за смъртта 2. Болестта, от която е починал Н.В. Цар Борис III 3. Прокламация към българския народ от Министерския съвет 4. Прокламация към българския народ от Министерския съвет 5. Възвание от министъра на народното просвещение Б. Йоцов ... 6. Цар Борис III (Сп. «Житно зърно», г. XVII, 1943 г., кн. 8, стр. 227) ... I. БОРИС III, ЦАР НА БЪЛГАРИТЕ 3.Х.1918-3.Х.1938 г.: ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ НА ПРЕСТОЛА НА ВЕЛИКИТЕ БЪЛГАРСКИ ЦАРЕ 1. Манифест към българския народ на Цар Борис III от З.Х.1918 г. при встъпването на престола (стр. 5) МАНИФЕСТ КЪМ БЪЛГАРСКИЯ НАРОД Българи, С манифест от днешна дата моят възлюблен баща възвести отказването си от Престола в моя полза и с това велико самопожертвуване пред върховните интереси на нацията даде пример на неизменна обич към България. Обявявам на българския народ, че от днес аз встъпвам на Престола на българските царе под името Цар Борис III. Роден на хубавата българска земя и духовно чедо на Православната вяра, израснал в средата на моя любим народ и заедно с него споделял радостите на светлите му подвизи и постоянния му напредък, винаги въодушевен от идеалите му, проникнат от демократическия дух, проявен както в традиционните му борби за свобода и независимост, така и във всичките му държавни и обществени институти, Аз тържествено заявявам, че ще почитам Конституцията и ще служа вярно и предано за благоденствието и преуспяването на народа. Осланяйки се на волята на народа и уповавайки се на закрилата на Всевишния, призовавам всички българи да се сплотят около Моя Престол и Ми дадат пълната си подкрепа, за да изпълня свещения си дълг към милата Ми Родина, която преживява моменти на крайни усилия и тежки изпитания, и да приготвя достойно и честито бъдеще на българското племе. Да живее България! София, 3 октомври 1918 г. На първообразния със собствената на Негово Величество Царя ръка написано Борис III 2. 1918-1938 г. Изминаха се двадесет години от времето, когато по силата на стеклите се обстоятелства, нашият героичен народ бе принуден да свие победните си знамена и, разстроен морално и стопански, да се прибере в сегашните си граници. Изминаха се двадесет години, откак сред едно несигурно вътрешно и външно положение и при една изморена от войните и разслабена от договорите войска, нашият върховен вожд Негово Величество цар Борис III се възкачи на Престола на българските царе. Той стъпи на него без поза и без шум, но пое управлението спокойно и самоуверено, като истински войник, какъвто боевете, в които участвува, Го бяха създали. Двадесет години откак Негово Величество Царят ни работи без умора и без смяна като бодър страж на държавния ни кораб, въодушевяван от Своята безпределна преданост към дълга и крепен от ценните качества, които по произход притежава. Двадесет години откак Той ръководи работите за възстановяването на разрушенията, за закрепването на духа и за възсъздаването на въоръжената ни сила - гордостта и славата на народа ни. Вследствие на неустановеното международно положение и на необузданата още младост на нашия народ, Неговата работа не беше лека, но въпреки това Той успя да изведе благополучно страната ни от всички затруднения, в които много пъти беше поставена тя. И днес, когато ние празнуваме двадесетгодишнината от Възшествието на любимия ни Върховен Вожд на Престола, ние чествуваме с право грамадните резултати на Неговата неуморна дейност - едно извънредно благоприятно международно положение, един обнадежден и отдаден напълно на своята плодотворна работа народ, и най-после - една войска, напълно освободена от договорните задължения, разполагаща с всички средства за своето материално снабдяване и отговаряща по бойна подготовка и морал напълно на задачите, които й са възложени. Да отбележим тази щастлива двадесетгодишнина, чрез настоящия сборник, е наш дълг, защото така ще подчертаем ясно резултата от една настойчива, спокойна, мъдра и делова дейност, и защото така ще създадем един образец, един пример за подражание при изпълнението на нашия служебен дълг. Наш дълг е и да последваме този пример на неуморна и всеотдайна служба към Родината, който Държавният ни Глава чертае с делата си. Но още по-голям наш дълг е да Му служим вярно и предано и да доизградим и все повече съвършенствуваме родната войска - здравата и сигурна опора, облегнат на която, Върховният ни Вожд Негово Величество Цар Борис III да може в близко бъдеще да постигне по-големи успехи за страната ни и по-голямо благополучие за народа ни. Т. Даскалов Генерал-майор - министър на войната

III. В «СВЕТАЯ СВЕТИХ» НА ДЪНОВ 1. В изнесената дописка във в. «Зора» от 19. VIII.1929 г. от началото до края са лъжи. 2. Наистина в Синода ежемесечно се депозират писма срещу дъновистите от съпрузите на дъновистките, за разтрогнати бракове. Такова нещо описахме в «Изгревът», том XVII, стр. 902-913. Това, което е написано там, е вярно. 3. Вярно е и друго - че църквата изпраща своите шпиони, заплаща на психически разхлабени жени, те обикалят «Изгрева» и посещават по домовете дъновистите, и което чуят, то те го преиначават, разкрасяват, за да си заслужат парите, които са им дадени да бъдат шпиони и доносчици. И тези жени пишат молби, изложения до Синода. И те вече имат доказателства и ги поднасят на журналистите, и ги поместват във вестниците. 4. За «Горницата» във Велико Търново е описано в «Изгревът», том II, стр. 232-235. А какво е имало в нея? Много автори са разказвали за нея. Вж «Изгревът», том V, стр. 370-381, а за «Светая светих» вж на стр. 376-381. 5. Това, което се описва в дописката, е лъжа. Това показва, че тези жени не познават нещата, които описват за масата и корделите. 6. Учителят Дънов не е говорил, нито е определял 12-тях апостоли в Школата Си. Това е лъжа. Но последователите Му са се обозначавали кой от тях е прероден апостол. 7. За миенето краката на Дънов е също лъжа. Учителят Дънов си е миел сам краката в леген, който са Му донасяли сестрите. Той винаги е препоръчвал, че всеки, който се върне вечер, трябва да си измие краката в топла вода. И обяснява защо. Това го има записано в Словото Му. Всеки може да си го прочете. 8. Обикновено са се събирали т.нар. «спиритисти», както на «Изгрева», така и по домовете, и те са създавали много проблеми на Учителя Дънов. Вж «Изгревът», том XVII, стр. 702-706. 9. А за жените изкусителки вж в «Изгревът», том XVII, стр. 653-655. 10. Аз заварих последователите на Учителя, като всеки от тях си беше определил кой е по прераждане от учениците на Христа. И си вярваха в това. Наистина си вярваха. Бяха се събрали веднъж на една маса около 12 човека и се забавляваха, кой кой е по прераждане. Огледах се и видях, че бяха вече заети местата на всички апостоли. Тогава, смутен, напълно сериозно казах: «Аз също съм от времето на Христа, но за мен тук няма място, всички места са заети!» Тогава Георги Томалевски, който се смяташе за прероден апостол Павел, ми каза така: «Слушай какво. Недей да бързаш. Като някой от нас умре, то ти ще заемеш неговото място.» Всички се изсмяха на това разрешение. Само аз не се смях. Бях възмутен, че един от тях незаконно ми беше взел мястото. После тези 12 човека измряха. И не свършиха никаква работа. През 2003 година са минали около 10 години, откакто ги няма и описвам това Останах аз, за когото нямаше тогава място между тях. Останах, за да издам оригиналното Слово на Учителя и да издам поредицата «Изгревът». 11. Ето мнението на Учителя за самозваните апостоли: «Преди години, около мене се движеха 12 братя, които искаха да станат апостоли, както във времето на Христа. Те нямаха вид на апостоли, но важното е, че нещата не се повтарят. Това, което е било във времето на Христа, не може да стане днес. Няма защо да се повтаря. Интересно е, как се яви това желание в тях - да станат апостоли. Какво ще придобият от апостолството? Някой иска да стане като Христа. Това е още по-мъчно. Няма по-трудна работа от Христовата. Това значи да бъдеш натоварена кола. Мислиш ли, че ще те славят и почитат хората? Ако остане на грешните хора да те почитат, това значи да имаш съдбата на една бълха. Какво правят с бълхата? Хващат я и я убиват. Като скача, тя ги безпокои, и те търсят начин да се освободят от нея. Не е лошо да станеш апостол, но не е практично. Практичните неща са на място. Например приятно и практично е, след като си работил лятно време и си се уморил, да седнеш под сянка и да си починеш. Обаче зимно време сенките са опасни.» БЛАГАТА В ЖИВОТА: Лекция от Учителя, държана на 8.XII.1943 г., София - Изгрев. - В: Новият светилник: Лекции от Учителя на Общия окултен клас, г. XXIII (1943-1944). София, 1946, стр. 206-207.

II. ДЪНОВ ЗА СВОЯ СЪБОР. ДЕКЛАРАЦИЯТА НА Г-Н ЛЯПЧЕВ ПРЕЗ 1928 ГОДИНА 1. Под давлението на църквата, военните власти и правителството на страната спират много от съборите. Тези случаи са описани в «Изгревът». За съборите виж в «Изгревът», том XVII, стр. 614-625. 2. Как полицията разтуряше съборите, виж «Изгревът», том XVII, стр. 622623; том I, стр. 93-96; том VI, стр. 514-516. 3. А как Учителят Дънов се справя със спрения събор през 1926 г. вж «Изгревът», том IV, стр. 417-418. 4. През 1928 г. министър-председателят Андрей Ляпчев дава разрешение за събора, но после той е бил спрян. Накрая Учителят Дънов изпраща отново един от учениците Си до него и той се намесва, за да го разрешат. 5. От следващата година - 1929, се започва летуване на Седемте рилски езера и там вече се провеждат съборите от 19 август. Това продължава до 1939 г., когато е последното летуване на Рила. След това започва войната 1940-1945 г. 6. Това поместено съобщение във в. «Зора» означава много. То говори за събитията по онова време и за войната, която се води срещу Учителя Дънов.

4. БЕЛЕЖКИ НА СЪСТАВИТЕЛЯ ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ I. ЯЗВАТА НА СЕКТАНТСТВОТО 1. За изяснение, кой стои зад тази статия и какво е мнението на «Учителя Дънов за религията, духовенството и църквата» виж в «Изгревът», том XVII, стр. 896-901. 2. Тук се поставя въпросът отново кой е Дънов или Дънов наистина ли е Христос. Този въпрос непрекъснато се повдига от противниците на Учителя Дънов. Отговорът е даден и ще го прочетете в «Изгревът», том XVII, стр. 758-760. «Аз светя като Бога. Защо? Защото Бог е вътре в мене» - е озаглавената страница от Словото на Учителя Дънов. 3. А кой е Всемировият Учител, кой е Мировият Учител и кой е Учителят на Бялото Братство, вижте в «Изгревът», том I, стр. 632-672. 4. А кога влиза Божественият Дух, Христовият Дух и Господният Дух в Петър Дънов, вижте «Изгревът», том XIV, стр. 396-397. А дали вярвате в това? Това е за онези, които признават, че Петър Дънов е Всемировият Учител на Вселената, и че «Изгревът» е пътят Господен на Школата на Бялото Братство. Това е за тях. Само за тях. И за никой друг. 5. По въпроса за сектантството и кои са изменници на българския народ, вж. «Изгревът», том XVII, стр. 824-825. 6. Според Учителя Дънов причина за падането на България под турско робство е гонението на Богомилите от българското болярство и българската църква. Виж «Изгревът», том I, стр. 260-262, стр. 265-267. 7. А онзи, който е непосредствен виновник за падането на България под турско робство, според Учителя Дънов, е Патриарх Евтимий, който по времето на Школата на Учителя (1922-1944 г.) беше прероденият «дядо Ради», или Ради Танчев. Вж «Изгревът», том I, стр. 145-146. Веднъж Учителят Дънов го посочва с пръст и му казва строго: «Заради тебе България падна 500 години под турско робство.» Днес неговият паметник, за който лично е позирал - за паметника на Патриарх Евтимий, - се намира на кръстовището на бул. «Граф Игнатиев» и «Васил Левски». Паметникът е много сполучлив, изваян е много точно, пресъздава образа на дядо Ради, който трябва да указва образа на Патриарх Евтимий. И което е най-важното - и зиме, и лете, винаги на паметника има цветя, положени от някой българин. И така българите вчера и днес полагат цветя върху паметника на онзи, който бе причината да падне България под турско робство за 500 години. Ето това е трагедията на този народ - да тачи своите предатели и да хули своите достойни синове. Това е от памтивека досега. И за бъдеще! 8. За дядо Ради вж. «Изгревът», том IX, стр. 130-133; том III, стр. 94-96; том I, стр. 147-150. 9. А откъде ще дойде спасението на България, вж. в «Изгревът», том XVII, стр. 825. 10. Поместваме тази статия, за да се види при каква обстановка работи Учителят Дънов - преследван от църквата и от обществото.

3. В «СВЕТАЯ СВЕТИХ» НА ДЪНОВ (В. «Зора», г. XI, бр. 3039, 19.VIII.1929 г., стр. 1) На църковната власт в София е депозирано едно изложение, с което се разкриват неизвестни досега дела от дейността на Петър Дънов, водителя на «белите братя» (дъновисти). Разкритията се правят от една жена, която, заедно с още други две, е имала достъп в «Светая светих» на Дънова. Само тия жени са имали право да постилат «свещената» маса с бели покривки и кордели. Тая жена за пръв път изнася имената на 12-тях апостоли на Дънов. Между тях са имената на много видни столичани и на две жени апостолки. В изложението надълго се излага процедурата за миенето краката на Дънов. Обяснява се начинът за събирането на помощите и др.

2. ДЪНОВ ЗА СВОЯ СЪБОР. ДЕКЛАРАЦИЯТА НА Г-Н ЛЯПЧЕВ (В. «Зора», г. X, бр. 2737, 18.VIII.1928 г., стр. 1) Съборът на дъновистите ще се открие на 19 т.м., 4 и половина часа сутринта в местността «Изгрева», над Борисовата градина. Досега са пристигнали около 1000 делегати. Всички на лагер в посочената местност. Пред представител на Дънова вчера министър-председателят е направил следната декларация: - Събора съм разрешил. Дал съм най-строго нареждане да се гарантира свободното участие и разискване на всички съборяни. Моите заповеди ще се изпълняват. Бъдете спокойни. Запитан от един наш сътрудник по акцията на някои среди да се забрани съборът, г-н П. Дънов е заявил следното: - Аз смятам, че между запасните офицери, както и между другите организации, има достатъчно разумни хора, които ще се намесят и спрат всяка една брутална проява. Всичко обаче ние ще посрещнем с най-голямо спокойствие. Ние смятаме, че нашия събор е на закрито, защото става в наш собствен имот и външни лица не се допускат. По характера си той е на закрито. Нас никога не са ни гонили от Търново. Ние се отказахме там да правим съборите си. Бихме искали да се разбере, че основата на нашето учение е идеята, мисълта, чувствата, словото и действията винаги да се съгласуват помежду си, да бъдат във връзка. Ние искаме от българина следното: 1. да бъде честен; 2. да е справедлив; 3. умен и 4. да бъде добър. С тия качества българите, като дойдоха на Балканския полуостров, го завоюваха и станаха известни.

XI. Църквата, обществото и властите срещу Учителя Дънов 1 .ЯЗВАТА НА СЕКТАНТСТВОТО (В. «Мир», г. XXXII, бр. 7855, 6.IХ.1926 г., стр. 1) От някое време насам сектантството заразява и трови нашия обществен и духовен живот. Излишно е да се спираме на влиянието, което покрусата от войната оказа за разрастването на това пакостно явление. Но това зло не може да не обърне нашето внимание. Ние нямаме намерение да спорим със сектантите. Техните заблуждение са били неведнъж обяснени и заклеймени. Ни най-малко пък имаме намерение да надаваме вик на тревога, като че ли някаква сериозна опасност да застрашава църквата Христова. В миналото не е ли посрещала тя спокойно, но твърдо и победоносно атаките на Демона, който е идвал от време на време да изкушава хората и да подкопава делото на Спасителя? Христовите служители и днес ще си изпълнят дълга, както е било в миналото. Победата не може да не бъде тяхна. От друга страна смятаме, че бихме дали голямо значение на нашите сектанти, бихме им придали една сила, каквато те нямат, ако погледнехме на тях с очите на загрижен противник. Нищо подобно... Представете си например нашия Дънов опасен конкурент на Христа!? Дънов победител на Христа!? И таз хубава!! Кой човек с ума си ще повярва това? Но въпросът има друга, обществено-политическа страна. Към нея ние обръщаме нашия поглед и имаме основание да бъдем загрижени. Сектантството не застрашава толкова Църквата, колкото политическото единство, държавната мощ на народа. В това отношение именно то е опасно и може да бъде гибелно. Както е известно, преди падането на старото българско царство под турците, разни ереси разяждаха обществения живот на България. Те разкъсаха духовно българския народ, засилиха враждите и разногласията, които и без това бяха подложени на икономическа почва: болярството и народът тогава воюваха. Най-забележителната ерес в онуй време беше Богомилството. Знае се какво зло, каква пакост направи то със своята противодържавна и противочерковна проповед. Богомилството раздуха и завърши процеса на гаснещата в гражданските междуособици национална идея и тури качулка на своя подвиг, като откъсна страната от църковния живот. Българският народ беше напълно дезориентиран и събитията го тласкаха фатално към гибел. Църквата първа разбра опасността, която застрашаваше народа, и овреме нададе тревога. Тя призова българите към опомняне. Тя искаше да примири, да сплоти народа, виждайки пропастта пред нозете на отечеството. Но нейния глас не беше послушан. Народът, заблуден от сектантството, не разбираше спасителния зов на родната църква и не предусети нещастието, което идеше в трагизма на събитията, докато един ден осъмна, изгубил свободата и човешкото си достойнство под петата на завоевателя. Но робството унищожи три неща: то унищожи българската държава, подкопана от безумните междуособици; то унищожи болярството, което със своята алчност и политическо късогледство немалко допринесе за погубването на България; и Богомилството не хароса, като всяко движение, почиващо на заблуда. Оказали се недостойни да пазим сами живия огън на Христовата църква -гърците ни го вземаха, - изгубихме църковната си самостоятелност. Така паднахме под духовно робство. Останалото е паметно: малко беше останало да се заличи българският народ от лицето на земята под тежестта на двойното иго. И тъй, какво направи сектантството в лицето на Богомилите и другите ереси, които се развиха в старото българско царство? Погуби ли то Христовата църква? Не! То улесни погубването на държавата, донесе железен хомот за народа, и себе си погуби, но Христова църква остана пак, защото тя е вечна и непобедима (Мат. 16, 18, 29, 20). Тази истина може да се провери не само в нашата история, но въобще в световната история. Всичките секти, които са играли роля в миналото против църквата, са пропаднали и молепсаните от тях населения са хлътвали в разорение. Въпросът за сектантството прочее е по-скоро политически въпрос; касае се за обществено-политическата цялост на народа, за неговия държавен живот. Без да отричаме разликата между миналото и настоящето, държейки сметка за делото на прогреса, без да отричаме, че днес общественото сцепление в политическото съзнание на масите е друго, защото друга е тяхната култура, и макар че в наше време разположението произтича главно от безогледните партизански и класови борби и следователно оттам иде опасността, все пак остава непокътната истината, че сектантството е червеят на народното битие. То къса духовните връзки, то разглобява, разсипва. Сектантът става негоден камък за народната сграда. И ако Църквата днес издига своя глас да пробуди съвестта на нашето общество и да го насочи в борба срещу сектантството, и ако в това отношение тя вземе санкции, тя го прави не за себе си, но за народа и следва в това своята антична традиция на верен страж на народните интереси. Родолюбивото гражданство трябва да се сплоти около знамето на отечеството в борба срещу сектантството, което носи разложение и смърт. В това отношение и държавата не може да стои със скръстени ръце, че се касае за нейните жизнени интереси и бъдещето на народа... Тодор Ст. Попов, адвокат

X. Самоубийството на чиновничката Лазарова (В. «Дневник», бр. 11 718, 12.I.1939 г, стр. 2) ОБВИНЕНИЕТО СРЕЩУ ПЪРВИЯ СПОДВИЖНИК НА ДЪНОВ ПРЕКРАТЕНО Срещу Любомир Лулчев, който е един от най-близките сподвижници на Дънов, бе образувано следствено дело. Съдията-следовател го привлече като обвиняем за блудство с 13-годишно момиче, и за убийството на дъновистката Мара Димитрова Лазарова, чиновничка, която посегна на живота си на 26 юлий 1936 г. в кв. «Изгрева». Той бе подведен под отговорност по чл. 214 от Наказателния закон - за блудство с момичето, и чл. 253 от същия закон - за самоубийството на Лазарова. Лулчев се обвиняваше, загдето е повлиял на Лазарова да стигне до положението да сложи край на живота си. По повод образуваното следствено дело, по искане на заместник прокурора г-н Янко Янчев, се наложи да бъде извършено научно изследване на Дъновото учение. Това изследване се налагаше от обстоятелството, че през последните години зачестиха самоубийствата на дъновисти, за които неведнъж са били водени следствия. Три видни вещи лица, след като проучиха цялата дъновистка литература и събраните данни при следствието, дадоха обширно заключение, което бе приложено към следственото дело. Вещите лица считат, че дъновизмът, като учение и практика, е здравно-социално вреден, защото едни от сподвижници-те на Дънов били загубени и дори вредни за държавното и народно строителство, а други - психопати и люде със започнали психози - носили в себе си предразположения към самоубийства. След продължително проучване на всички данни по обвиненията срещу Лулчев, заместник-прокурорът г-н Георги Тилов внесе следственото дело в Софийски областен съд със заключение: да бъде прекратено по обвинението на Лулчев, поради липса на достатъчно доказателства. Съдът в едно разпоредително заседание прекрати делото.

IX. Научно изследване на Дъновото учение (В. «Дневник», бр. 11 620, 16.IХ.1938 г, стр. 2) ЗАКЛЮЧЕНИЕТО НА ТРИ ВЕЩИ ЛИЦА. ОТГОВОРНОСТИТЕ ЗА ЗАЧЕСТИЛИТЕ САМОУБИЙСТВА НА ДЪНОВИСТИ Преди известно време съобщихме, че срещу Любомир Лулчев, един от най-близките сподвижници на Дънов, е образувано следствено дело за блудство с 13-годишно момиче и за самоубийството на дъновистката Мара Дим. Лазарова, чиновничка, която посегнала на живота си на 26 юли 1936 година в лагера на дъновистите, кв. «Изгрева». Шести съдия-следовател при Софийския областен съд, г-н Георги Малчев, е вече приключил окончателно следствието и е подвел Лулчев под отговорност по чл. 214 от н. закон - за блудство с момичето, и по чл. 253 от същия закон - за самоубийството на Лазарова. Член 253 гласи: «Който придума към самоубийство непълнолетно или такова лице, за което виновният знае, че не е способно да ръководи своите постъпки или да разбира свойството и значението на извършеното, както и онзи, който умишлено даде съвети, набави средства, или по какъвто и да е начин спомогне на такова лице да извърши самоубийство, наказва се: със строг тъмничен затвор от пет до десет години, ако последва такова самоубийство или опитване към него.» Родителите на момичето били последователи на Дънов. Когато узнали за блудството на Лулчев с невръстната им дъщеря, те отначало не искали да направят престъплението му достояние на властите. Обаче малкото момиче искало възмездие. След станалата случка, върху вратата на жилището на Лулчев бил поставен картон с надпис: «Лулчев е безобразен мръсник». Едно друго момиче също се оплаквало, че той му е предавал някакви особени уроци, но в тая насока не са събрани доказателства. НАУЧНО ИЗСЛЕДВАНЕ НА ДЪНОВОТО УЧЕНИЕ Поради това, че през последните години зачестиха самоубийствата на дъновисти, с образуването на това следствено дело, възложено бе на три вещи лица да направят научно изследване на Дъновото учение. Вещите лица, след като са проучили цялата дъновистка литература и събраните данни при следствието, са дали едно обширно заключение, което е вече приложено към делото. Те считат, че дъновизмът, като учение и практика, е здравно-социално вреден, защото едни от сподвижниците на Дънов били загубени и дори вредни за държавното и народно строителство, а други - психопати и люде със започващи психози - носили в себе си предразположби към самоубийства. Заключението на вещите лица е добре обосновано и то ще бъде използувано като доказателство пред съда.

VIII. В отговор на една защита (Църковен вестник, г. XXXII, бр. 44, 12.ХII. 1931 г, стр. 524-525) По повод на недавна приключилото се следствие против Дънова, извадки от което бяха поместени във в. «Зора», (бр. 3706)*, г-н Л. Лулчев, един от фанатизираните последователи на Дъновата секта, и по слухове - бъдещ заместник на Дънова, е излязъл в същия вестник (бр. 3720) със специална статия под заглавие «За Учителя Дънов», в която защищава учението и личността на своя «учител». Като прочетохме тази статия, да си кажем право, ние останахме изненадани как е могла редакцията на «Зора» да й даде място, защото не сме свикнали да четем в този вестник умишлено разпространявани заблуди, единственото назначение на които е да се всява съблазън в душите на по-наивните читатели. Направихме справка и се оказа, че ревностният «апологет» на Дънова е използувал случайното отсъствие от града на двамата редактори на вестника, благодарение на което неговата «защита» могла да види бял свят. Водими от добро желание да предпазим някои читатели от евентуална съблазън, ние ще направим малък разбор на цитираната статия. Авторът на статията в дълго встъпление се обявява против всичко шаблонно, което могло да се хареса само на лекомислените съвременници и се произнася за дълбокомисленото «Ново» (разбирай учението на Дънова, Б. н), което е «изпреварило времето си», което «малко хора разбират», и което на мнозинството се виждало «чудновато», «еретично». Би трябвало след това встъпление г-н Лулчев да ни запознае с идеите на «новото», което той желае да «влезе в живота», но в статията му не виждаме нищо подобно по простата причина, че учението на Дънова е неопределено, неясно и разхвърляно, така щото нито се поддава на научно изследване, нито попада под законите на логиката, нито пък може да се изрази съкратено в известни положения. Пред вид на това и сам г-н Лулчев не може да ни каже нищо ясно и определено за това «учение», което с такава ревност се заел да защищава. Той се задоволява само да ни съобщи, че както учението, така и личността на Дънова са оригинални и своеобразни, с което ние сме напълно съгласни, но това твърдение на г-н Лулчев вече не е защита на учителя, а по-скоро упрек, защото да своеобразничат в мироглед, учение и в идеи, съвсем не е свойствено на хора със здрави концепции. Никой сериозен човек не може да стане последовател на едно своеобразно учение, защото то не може да се обоснове с друго, освен със субективните настроения и преживявания на неговия автор. Особено това е важно за автори с болезнена психика. Като не може да ни каже нищо ясно за учението на Дънова, г-н Лулчев си служи с общи фрази и голословни твърдения, които всъщност нищо не доказват. Господин Лулчев пише на едро, без да посочва никакви «реални резултати» и основания, от които да се види, че Дъновата «космогония... обхваща всичките области на човешкото знание и култура», че последователите на Дънова ги имало с хиляди по целия свят, и че «хиляди хора с изтерзани души... получавали утеха и подкрепа в Божественото (?) слово на тоя учител.» фактите, г-н Лулчев, говорят тъкмо обратното, а именно, че мнозина последователи на Дънова се самоубиха, други немалцина полудяха, а всички останали, посърнали и изнемощели, приличат на движещи се сенки, по лицата на които не проличават никакви следи от жизнерадост, така че всеки, който ги срещне, не може да не ги съжали, понеже вижда, че това са хора без творчески порив, негодни за ползотворна обществена дейност и следователно - изгубени за обществото. Господин Лулчев все тъй на едро пише, че част от учението на Дънова била отпечатана в около 50 тома. Ако не иска г-н Лулчев да го обвиним в лъжа, не е зле по някакъв начин да ни посочи кой е издавал тези томове и къде можем да ги намерим, защото никога досега не сме чували за подобно литературно богатство у Дънова**. А колкото се отнася до пасажа, че имало беседи на Дънова, преведени на всички езици, това не ни е възможно да проверим и предоставяме на читателите, ако мислят, че г-н Лулчев не лъже, да му повярват. Това е всичко, което г-н Лулчев говори в защита на Дъновото учение. Фрази, недоказани твърдения и прекомерно надуване на факти, колчем се засяга «творчеството» на Дънова. Но защитникът на Дъновото учение не е пропуснал и да се поразсърди на в. «Зора», защото в него (бр. 3706) били приведени откъслечни сведения от онова, що Дънов говорил пред следователя, а тия сведения подчертавали една несвързаност и нелогичност, която не отговаряла на действителността. Господин Лулчев бие в чука, а не в наковалнята. Той не отрича верността на цитираните в «Зора» пасажи, а само забелязва, че те били откъслечни. Та що от туй? Нима като се поставят тези пасажи в логическа връзка(!), тъй както те стоят в цялостното признание на Дънова, ще намалят с нещо неблагоприятното впечатление за техния автор? Колкото и да хитрува г-н Лулчев, като се опитва да прави ignoratio elenshi, не може да ни убеди, че човек със здрава психика, когато е изправен пред един следовател, може да говори: «аз мога да предизвикам температура от 4000 градуса и ти ще изгориш като въглен, а аз ще стана невидим.» А Дънов тези думи, както пише «Зора», ги е казал на следователя (по-подробно за другото, казано от Дънова, вж в «Ц. В.», бр. 42, «Отзиви и бележки»). Като не говори нищо по същество върху учението на Дънова, понеже то е сбор от безсмислици, г-н Лулчев не ни дава ясна и точна характеристика и за личността на Дънова. И тук защитникът си позволява да подчертае с общи думи, че Дънов проповядвал цели 35 години, че той е служил безкористно, че не бил искал никога помощ от държавата и пр., а откъде намерил средства да построи десетки здания, бараки и салони за проповеди, както и да печати книги, всичко това защитникът благоразумно замълчава. Впрочем съдът ще си каже думата и по материалната издръжка на «братството», както и по това, дали Дънов не е обсебвал имоти на свои наивни последователи. Колкото за беседите на Дънова, говорени публично в неделни дни, ще кажем на г-н Лулчев, че сме имали случаи да чуем някои от тях и да разменим мисли върху тях с непредубедени слушатели. Впечатлението на всички е, че в тези беседи на «учителя» няма нито логика, нито научност, а те изобилствуват с недомислия и противоречия. Най-важна в тия беседи е фигурата на проповедника, която може би единствена прави впечатление на нервно изтощените слушатели и ги държи в респект. В заключение ще кажем, че статията на г-н Лулчев е тенденциозна. С гръмки фрази и необосновани твърдения той иска от една страна да защити «учителя» от ударите на правосъдието, а от друга страна - да му направи реклама, та дано се намерят някои немощни във вярата читатели, та да се уловят на въдицата. При наличността на положителното, светло и спасително Христово учение, което всеки празничен и неделен ден се разгласява от църковните амвони във всички градове и села на България, не ни се вярва, че ще се намерят наивници с нормална психика, които ще се повлияват от заблудите на г-н Лулчев, за да пият от размътения кладенец на Дъновото учение. В. К. ________________________ * Част от тези извадки читателят ще намери в отдела «Отзиви и бележки» на 42 бр. на «Ц. В.» (бел. а.). ** * Всеки може да провери в каталога на Словото на Учителя Дънов и да преброи сам колко томчета са издадени от 1915 г. до 1931 г. и ще се убеди в цената на тази поднесена лъжа. (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)