Ани

8. Да даваме! В. «Братство», бр. 145, 1.I.1936 г., стр. 1. Ако давахме излишъка си, а не необходимото, то оскъдицата и недоимъкът отдавна не щяха да съществуват за никого. Тези, които имат излишък, са повече, от тия, на които истински не им достига необходимото и затова при едно освобождение от излишъка, би се постигнало сравнително задоволство за всички. Ние, хората, сме твърде прилепени за земните си неща и затова ни е много мъчно понякога да се разделим с тях - да ги дадем на други, макар и да не се ползваме от тях. Ний скъпим даже и това, което само ни навява някой скъп спомен, а не скъпим живия човек, който би се запазил, да кажем, от студа, ако му дадем тая излишна дреха, която ни навява тоя спомен. Но най-често идва неканената гостенка, близко или далече от нас, и ни говори, че ний всичко, всичко, което е земно, ще го оставим тук - и спомените, и скъпите накити, и къщите, и ще си отидем тъй, както сме дошли на Земята. И вместо нас, тогава ще остане добрият или лошият спомен за нас - за това, което ние сме направили за другите. И защо тогава да се стремим да трупаме все повече и повече, когато няма да го вземем със себе си? Защо поне с излишъка си да не създаваме малки радости на околните си и да не живеем в красиви чувства помежду си? Сега наближават празници - и всяка човешка душа жадува за празник - за радост. Ако всеки, който има, помисли за тоя, който няма, и му даде излишъка си, тогава, наистина, би настъпил един всеобщ голям празник на Земята, в който всички ще вземат участие със своята радост. Тогава наистина би се родил в сърцата на хората Христос - Любовта. Benitta [Невена Неделчева]

7. Към майките В. «Братство», бр. 144, 22.XII.1935 г, стр. 3. О, сестри мои, искате ли вашите деца да не страдат? Научете ги тогава, че ние без нищо се раждаме на Земята и без нищо си отиваме от нея. Говорете им още, когато те са близко до сърцето ви, че нищо не е наше, че всичко Бог ни е дал за временно ползване. Говорете им сестри мои, говорете им - за нищо от земята да се не прилепват, защото всичките ни страдания произтичат от нашата привързаност към земните неща. Кажете им също нищо да се наричат «мое», защото това «мое» е, което носи най-големите ни терзания. Научете ги да се радват в живота на всичко, тъй както се радва пътникът, който минава през красива местност. Той всичко гледа и на всичко се радва, но нищо не взема със себе си. Не скърби, че друг преди него се е радвал на тия хубости, и че след него още много очи ще галят със своя поглед безбройните цветя, обширните поляни, красивите дървета по горите и мощните върхове на високите планини. Научете ги да обичат, без да искат да бъдат обичани - защото в желанието е страданието на човека. Научете ги да дават, без да пожелават да вземат, защото по-голяма е радостта от даването и то е, което осмисля живота. Говорете им, сестри мои, говорете им, докато са малки, закърмете ги с тия истини заедно с вашето мляко, пейте им ги над техните люлки, за да не страдат, когато пораснат, както ние страдаме сега. Научете ги да се радват на всичко в живота, тъй както се радваме на Слънцето, без да искаме да го притежаваме, или да грее само на нас. Benitta [Невена Неделчева]

6. Истинска литература В. «Братство», бр. 139, 17.XI.1935 г, стр. 1. Литературата винаги е оказвала и оказва силно влияние върху душите на хората. И в зависимост от това, какво тя е издигала като идеали, които са вдъхновявали човеците, са се явявали и последиците от тях в ежедневния живот. Казва се, че литературата обикновено е отражение на дадено време и епоха, но това е обикновената, фотографическата литература, а творческата литература чертае пътищата и дава насоки в живота. В по-голямата си част, съвременната литература, вместо да внесе нещо здраво в живота, тя внася само отрови и убива и без това намалелия стремеж за живот у хората. Вместо да въздигне идеали, които да поведат човеците към светли бъднини, тя, изнасяйки постоянно криминални романи, мистериозни убийства, отмъщения и пр., отравя, буквално отравя душата на читателя. Ще кажат: такъв е животът днес, затова е такава и литературата, но мисля, че литературата не трябва да тика и без това плъзгащите се човеци надолу, а да им подаде ръка и да ги изведе нагоре. И винаги, когато човечеството е стигало крайни предели на развала, когато литературата, сама покварена и изхабена, е била безсилна да помогне, са се явявали велики личности, гениални творци, които са хвърляли силна светлина върху изгубения път - за да го видят всички. Тези велики личности са носили със своето слово, независимо в каква литературна форма, храна за душите, облекчение и разрешение на много жизнени въпроси и импулс и вдъхновение в живота. Те са и родоначалници на истинската творческа литература, която не фотографирва съответната епоха, а дава насока, начин и път в живота, който ще изведе човечеството към благоденствие и мир. Нека се надяваме, че както миналото е имало своите гениални личности, така и днешната епоха ги има. Невена Неделчева

5. Пътят на човечеството В. «Братство», бр. 88 от 25.III.1934 г., стр. 2. «От чуждите погрешки се учете, вашите погрешки изправяйте. На чуждите блага се радвайте, а с вашите блага градете». Учителят Ако погледнем историята, там ще видим, че известни събития се повтарят, макар и с известни малки промени, което се дължи на епохата, през която стават. И днес хората изучават тая история, виждат какво е било някога, виждат и последиците от известни събития - и въпреки това не взимат поука от тях, не искат да вземат мерки, за да бъдат предотвратени днес. А ако бе пробудено съзнанието на хората, миналите погрешки на человечеството извор на знания биха станали. И, поучавайки се от тях, те биха изправили своите днешни погрешки. И настъпило би едно повдигане на човечеството, морално и духовно, и тогава не би имало завист и омраза между хората, а биха се радвали един на друг за благата, които Бог им е дарил. И би настъпила епоха на творчество и радост ще бъде на човека да дава, защото изобилие ще има навсякъде. Н. Неделчева

4. За политическите права на жената В. «Братство», бр. 69, 14. X. 1933 г. Този, който иска - няма. И комуто се дава, може и да му се отнеме даденото. Днес жената иска права. Но кой може да даде право на някого, ако той го няма в себе си? И, ако го има, какъв смисъл има да го иска от другите? Та, какво може да иска жената, какви граждански и политически права трябва да иска тя - когато ги има? Защото самият факт, че тя иска права от мъжа, показва, че тя наистина го признава за нещо повече от себе си, че той има нещо повече, което може да й даде. Не права, а един по-бистър поглед ако има жената, тя ще види, че това, което търси и иска отвън, го има в себе си. Жената би трябвало да насочи своята дейност не навън, а навътре в себе си - в смисъл да работи за моралното и културно-просветно издигане, както на себе си, така и за ближните си. И за това не се искат политически права. Да бъде човек добър, благороден, интелигентен, не се искат признати права. И когато тя се издигне като една нравствена и сериозна личност, когато застане като високо издигната културна жена, която ясно да вижда и разбира нещата, тогава те сами ще я повикат и сами ще предложат да им помага в политическата и обществена работа. Защото, ако самите политически права можеха да помогнат за уреждането на една страна-то мъжете, които ги имат вече, те биха отдавна оправили света. А виждаме, че не права, а нещо друго липсва на хората - нещо по-съществено от самите права - Човещина, Обич помежду им - разбиране. И жената, вместо да се бори с мъжа, да хаби своите и неговите сили, трябва именно да насочи своята енергия в тая насока - да помогне да се събуди Човешкото у човека - Обичта към ближния, да знае, че това, което би искал да направят нему, може би и другите искат да бъде направено на тях. И само тогава жената би видяла, че Обичта е, която гради бъднините на човечеството и отделно - на народите. Невена Неделчева

2. Втора майка Бях на шест години, когато изнесоха майка ми, обкичена с цветя и облечена в най-хубавата бяла рокля. После тя никога не се върна вече. Малкото ми братче също бяха изнесли по-рано от нея, пак обкичено с цветя - и то никога не се завърна. Аз останах самичка с татко, който сутрин отиваше на работа и се прибираше вечер късно. Идваше една жена да извършва домашната работа, но аз знаех, че тя е чужда и не можех да се привържа към нея. Когато излизах на улицата да играя - а това бе почти постоянно, - чувах децата да говорят за майките си, да разправят какво им ушили, купили. А аз нямах майка - и когато се връщах дома горчиво плачех. Вечер, когато се връщаше татко, аз го молех да имам мама. Той ме прегръщаше и заплакваше заедно с мене. Така мина дълго време. Когато постъпих в училище, ми беше още по-тежко. Аз виждах как другарките ми ги изпращат майките им до улицата, преглеждат дрешките им, а мене татко ме обличаше, т. е., аз се обличах, той само ме поглеждаше и караше да бързам, да не закъснея. Мене ми ставаше още по-мъчно и копнежът да имам майка растеше заедно с мене. Когато децата си приказваха и някое запитваше за мене, сякаш беше необходимо най-напред да кажат: «Не, тя няма майка.» Тези думи ме пробождаха и дълбоко умъчняваха. А жената, която работеше у дома, постоянно ме плашеше, щом като според нея не съм послушна, с мащехата. Тя винаги ми викаше високо да чуя, че когато дойдела тя, втората ми майка, тогава щяла съм да видя и разбера. И в моята малка душица се преплитаха и страх, и копнеж по тая майка, която чувах, че щяла да дойде незнайно за мене отгде. Моята майка аз твърде малко помнех, освен все над леглото на малкото ми братче, което боледуваше постоянно. Затова тя никога не ме милваше и целуваше, а аз тъй много жадувах някой да ме помилва, както виждах да галят и целуват моите другарки. Моите тетрадки никой не преглеждаше. Татко, още преди да му покажа решените си задачи, ми казваше: «Добре, добре», и бързаше за нещо, а аз пак плачех и нямаше кой да ме утеши. Веднъж татко отпътува и го нямаше повече от две седмици. Бях вече във второ отделение. Връщах се един ден от училище и жените от улицата ни ме посрещнаха с думите: - Имаш майка, татко ти доведе майка. Едва не се вкамених от вълнение. «Майка, 0, как съм копняла ден и нощ за нея! Но коя е тя? Каква е тя?» И аз полетях изведнъж като стрела към дома, да я видя. Когато влязох в двора, татко ми, облечен с най-новия си костюм, ме посрещна и искаше да ме целуне, но аз, горяща от нетърпение, го запитах: - Къде е мама? - Там, вкъщи. И аз, без да чакам, се втурнах в стаята на татко. Там видях една млада, много, много хубава жена, не жена, а момиче... - Ти ли си моята мама? - попитах я плахо аз - Да, аз съм - каза тя, дойде при мене, прегърна ме и ме помилва по косите. Аз я гледах с широко отворени очи и сърцето ми тупаше тъй силно, като да изхвръкне. «Мама, мама, имам си вече мама», си повтарях постоянно на ум аз. Татко в това време дойде при мене и ме попита: - Харесваш ли мамичка? - О, да, много, много - казах аз. Изглежда в тези си думи съм вложила всичкия ентусиазъм на сърцето си, защото те и двамата се засмяха и ме помилваха. През целия ден аз търсих случай да й кажа за нещо «мамичко» - и цялото ми сърчице трепереше от радост. Тя ме уми. 0, колко отдавна не е бивало това. Облече ме в нова хубава рокля, която ми бе донесла, нови чорапи, и аз отърчах на улицата, където се бяха събрали много деца и жени, и извиках в изблик на радост: - Вижте, вижте и на мене мамичка какво ми донесе! Те, жените, ме оглеждаха, приказваха, но аз нищо не чувах и разбирах. Пред очите ми бе светлата, хубавата, много хубава майка, която ми бе донесла много подаръци, освен новата рокля и чорапи. Вечерта, не помня кога и как, съм заспала с блажената мисъл, че си имам майка, но утринта никога няма да забравя. Когато спях, усещам, че някой леко ме целува по челото. Отварям очи и виждам нея, хубавата ми мама. Какво изпитах в тоя момент от тая тъй хубава целувка, не мога да опиша с думи, само помня, че обгърнах шията й с две ръце и плаках, много плаках. Тя също плака, не зная защо, но ме целува, много ме целува, а аз не исках да се отделя от нея. Оттогава тя ме изпращаше до пътните врата, посрещаше ме с десетки въпроси как и какво сме правили в училището, преглеждаше ми тетрадките, изпитваше ме за уроците и ме милваше, галеше, целуваше. Всяка сутрин тя идваше в моята стая да ме събужда с целувка по челото, като ми казваше: «Мило дете, време е за училище» - но аз никога няма да забравя онази първа утрин, когато в полусън почувствувах устните й на челото ми, а заедно с това и чувството, че моята майка се завърна...

X. КРАСОТАТА И ДОСТОЙНСТВОТО НА ЖЕНАТА Невена Неделчева 1. Песента на татко От малка, пък и досега, съм любимката на татко. Мама повече обича Иво, братчето ми, а може би и защото е по-малък. Горях от нетърпение да се завърне татко по-скоро от работа и да почне да ми разказва приказки и да ми пее песни. Той пее много хубаво и досега. Вечер никога не заспивах, докато не ми изпее всичките песни, които баба някога му е пяла, когато е бил малък, а и други, които отпосле той е научил. Бях 8-9-годишна, когато се разболях от скарлатина, но в много остра форма. Иво веднага го отделиха, да не се зарази от мене, а татко го виждах само през прозореца, защото ходеше на работа и не биваше да влиза при мене. Колко е било мъчително боледуването за мене, съм забравила, защото всяка физическа болка се забравя, когато тя премине. Но колко много съм страдала за татко и колко много съм чувствувала необходимостта да ми пее, никога няма да забравя. Изгарях от температура и чувствувах непреодолима потреба да ми пее татко. Струваше ми се, че неговата песен ще прогони температурата, ще намали болката ми. Плачех и исках татко, а той беше чиновник и не можеше да бъде постоянно при мене. Мама ми казваше това, аз го разбирах, но не можех да махна необходимостта да чувам песента му. И вечер милият ми татко стоеше под прозореца ми и до късно ми пееше бабините песни. Тогава аз се успокоявах и заспивах. Но това успокоение биваше за малко. Болестта ми се развиваше и се приближаваше до своята криза. И при най-голямата си болка, и при най-голямото си страдание, никога не забравих, че ми е потребен татко и неговата песен. През тези решителни за живота ми дни, татко е прехождал по няколко пъти от учреждението до дома и аз гледах изпитото му, мило за мен лице, опряно на прозореца и вдълбените му от мъка и безсъние очи. И всякога, когато го виждах, устните ми пошепваха само едно: «Искам да пееш.» През нощта, през време на кризата - аз вече не помня това, но мама ми разказва, - макар и в полусъзнание, аз съм искала татко да пее. И той, обичният ми мой татко, е пял през цялата нощ под прозореца ми. Майка казва: «Пее татко ти, а цялото му лице - обляно в сълзи.» Така е пял до призори. Когато Слънцето изгрявало, той си спомнил една бабина песен с която тя го е будила сутрин. В песента се казвало, че Слънцето е изгряло, птичките запели, цветята разтворили чашките си, а пчелиците излитнали от кошерите. Време било да стане детето, защото новият ден дошъл. Тогава аз съм се усмихнала и съм пошепнала: «Мамо, това е най-хубавата песен на татко. Аз ще оздравея и ще стана.» После наистина оздравях. Но и до днес, когато татко пее тази песен, очите му се изпълват със сълзи, а в моята душа става светло, хубаво, просторно, защото новият ден е дошъл. Боже, благодаря Ти! 11.12.1947 г.

IX. ВСИЧКО Е ЗА ДОБРО Невена Неделчева. Всичко е за добро. Разкази. Зовът на равнината Наоколо му се извисяваха все мощни върхове. Нощта бавно мяташе тъмното си було над тях, а звездите една по една потрепваха като елмази на небето. Той стоеше всред скалите и се взираше някъде в далечината към обширната равнина, която не виждаше, но ясно чувствуваше зова й. Каква неизразима тъга, какъв непреодолим копнеж към тая необятна равнина, която протягаше сякаш към него невидими ръце! Часовете минаваха. Луната се показа иззад скалите и обля със сребриста светлина всички околни върхове. А той продължаваше да стои там, между канарите, неподвижен, с поглед, впит в далечината. Защо планината му е чужда и далечна, а равнината - родна, близка?... Колко пъти, като дете, лягаше на земята всред росната ливада, и притаил дъх, чуваше сякаш огромното сърце на земята. Това сърце туптеше с обич към него и към всичко живо. Не тя ли откърмяше на своята гръд всички земни твари? Той се чувствуваше неин син и неведнъж, в дни на горчива болка, бе плакал, притискайки се о нея и й бе изказвал всичката си мъка. Той знаеше, че тя го чува, и тъгата му се топеше и изчезваше. Как обичаше да ходи той из тая просторна равнина в ранна пролет, когато снагата й е покрита с безброй цветя. В нея отвсякъде бликаше живот, изобилие и радост... По-после, когато житата залюлеят златни класове, той с радост виждаше как тая майка земя стократно връща вложеното в нея. Колко пъти бе ходил той из натрупаните снопи и бе вдъхвал изпълнения с аромата на зряло жито въздух! Този въздух хранеше душата, сърцето му... В тихата нощ той ясно дочу зова на равнината: - Ела, върни се при мен... Някаква безименна тъга се разля в сърцето му и безумният копнеж по равнината ставаше все по-силен и по-силен. Когато избяга от бащиния си край, той се бе зарекъл никога да не се върне... никога да не помисли за мястото и хората, които му бяха причинили толкова страдания и скръб... За хората той наистина не пожали и сърцето му не проплака по тая, заради която забягна. Но равнината, светлата и обширна равнина го зовеше ден и нощ. Тя се промъкваше в сърцето му и го викаше: - Върни се! Върни се! Върни се! Там земята беше наистина жива, нейното сърце наистина туптеше и го призоваваше... А тук скалите бяха голи, канарите - пусти и горите го приемаха като чужденец. Той не помнеше майка си, земята бе негова едничка майка. Тя го викаше сега, зовеше го всяка нощ. Времето минаваше, копнежът по равнината ставаше все по-мощен, по- непреодолим... Една нощ, когато нейният зов бе изпълнил цялото му сърце, той тръгна. Стъпките му сами го отведоха към равнината. Цялото му същество се изпълни с тиха радост, душата му запя песента на необятната шир: - Бъди благословен, роден простор! Цял ден прекара той на върха, отгдето се виждаше равнината, а привечер стъпките му отново поеха нагоре... Но в душата си той отнесе светлия образ на родната шир. Ограничи материалните си желания, и ти ще вкусиш от Радостта на Бога. Учителят

VIII. МАРТА Невена Неделчева. Марта. Роман. 1947 г. София, Печатница «Житно зърно», стр. 330-334. Концерт в салона на Изгрева[1] Когато бяха дошли вече до градината пред училището, видяха, че мнозина вървят все по една и съща посока - навярно отиваха в салона за концерта - затова тръгнаха по същата посока и те. Наистина, не след много се намериха в огромна зала, подобна на театрален салон. Някои от столовете бяха вече заети, други се заемаха. Марта предложи на Павел да отидат напред, за да може по- добре да гледа и слуша - както се изрази тя. На третия ред, близко до една от стените, имаше свободни места и те седнаха там. Всички посетители гледаха голямата зала, широките прозорци, които пропущаха изобилна светлина, великолепните картини, закачени по стените и тежките завеси на стената, направени от синьо кадифе. Постепенно салонът се бе напълнил и столовете - заети. Всички очакваха вдигането на завесите с нетърпение. Марта също гореше от нетърпение, когато чу изведнъж всички столове да се размърдват, настана за миг голям шум и после всичко утихна. На вратата се бе показал Учителят, съпровождан от брат Светлов и други някои братя и сестри. Зад тях вървяха всички чужденци. На дясната страна, първите три реда столове бяха празни - запазени за Учителя и чужденците. Когато Учителят зае мястото Си, всички гости отново седнаха на столовете си. След няколко мига завесите бавно се вдигнаха и на голямата сцена се показа многоброен струнен оркестър. Всички, облечени в бели дрехи, държейки инструментите си в ръце, леко се поклониха на Учителя и после - на всички гости. След това седнаха по определените си столове. Всички гости бяха вперили поглед към сцената. Марта и Павел - също. Всеки искаше да види и познае своите близки или познати. Марта леко си отдъхна, когато видя Ян, седнал в една от първите редици на цигуларите. Величков бе най-близко до диригента, възрастен белокос човек. Настана тишина. Един млад момък с блестящи очи и пребледнели бузи каза: «Химнът на Учителя». Диригентът бързо се поклони пак на Учителя и като се обърна, неговата магическа пръчица извика от света на музиката най-нежните и хубави звуци, които Марта бе чувала. Тя слушаше и бе забравила, че се намира в салона, чедо нея е Павел, когото е чакала толкова години. Пред нейния взор сякаш се откриваше пътека от светлина, която водеше към нещо велико, безкрайно хубаво - извор на красота и хармония. И знаеше Марта - тази пътека водеше към Бога... Когато мелодията притихна, Марта отвори очи и сякаш полекичка слезе на земята. След химна следваха други музикални номера, изпълнявани с голяма вещина и майсторство, някои от които бяха от Учителя. След това завесата се спусна и никой не се сети да ръкопляска - или пък не смееше, защото ясно чувствуваше, че след такава възвишена музика ръкопляскането би прозвучало като светотатство. В душите на всички още се отекваха последните струи от мелодията, когато завесата отново се вдигна. На сцената имаше само едно пиано. След няколко минути излезе Величков, малко блед и тревожен, придружен от младо момиче, може би 22-23-годишно. Момичето имаше меки кестеняви очи, коси - също кестеняви, които, причесани гладко назад, й придаваха особена красота и благородство. И двамата се поклониха ниско на Учителя, след това - на публиката. Очите на Величков като чели търсеха из множеството очите на някого. След миг те се спряха върху Марта, после върху Павел. След това той наклони главата си върху цигулката. - Какво ще свирят? Не разбрах - пошепна Павел на Марта. - «Рапсодията» от Учителя. Павел поблагодари и се заслуша. В залата имаше такава тишина, сякаш беше празна и само бяха там, на сцената, цигуларят, който свиреше и пианистката, която му акомпанираше. Когато завърши Величков, настана абсолютна тишина, а следния миг се отрони една всеобща въздишка от гърдите на всички - сякаш отново се връщаха в този физически свят, след като са били в някакви възвишени светове. След Величков свириха квартет-две момичета и две момчета. После едно младо момиче, с очи, сияйни като звезди, изпя «А бре, сине» от Учителя. След това следваха стихотворения, декламирани от авторите им. Павел и Марта трепнаха, когато на сцената излезе Ян, придружен от малкото момиче, с което Марта знаеше, че се обичат. Те стояха двамата тъй млади, тъй хубави, с очи, изпълнени с блясък и страни, поруменели от вълнение, че очите на Марта не можеха да им се нарадват. Тя видя как двете млади глави се наклониха да поздравят Учителя, как леко кимнаха на всички гости и как после очите им проблеснаха по-силно, когато видяха нея и Павел и как леката усмивка направи руменината да цъфне по-ярко на бузите им. - «Идилията» от Учителя - повтаряха някои около Марта и тя разбра, че това е, което ще свирят Ян и приятелката му. Когато засвириха, сърцето на Марта преливаше от радост и ги гледаше с очите си, с душата си, със сърцето си. Стори й се това най-хубавият миг от живота й - сбъдната мечта от толкова години - да види Ян израснал. - Скъпият Ян - прошепна си полугласно тя - скъпите деца!... - Каза ли нещо? - попита я тихичко Павел. - Ах, Павел, нали и двамата са толкова мили? Те се обичат... - Така ли? - трепна леко Павел. - Ах, Боже мой, но те са толкова млади! - И затова може би обичта грее в тях като слънце и се излива през очите им. Когато спряха да свирят, на Марта й се видя толкова малко... би искала да ги слуша още, още... Следваха други номера: разказ от едно момиче, в който се разказваше една случка през опитните разпуси. После имаше малка хумористична сценка, която представляваше пияница, който е решил да се откаже от виното. На масата пред него има две чаши: едната - с вино, другата - с вода. Той вдига чашата с виното и сам си говори: «Цели двадесет години слугувах на тази чаша - виното, сега то ще ми слугува, а аз ще стана господар» - оставя чашата и вдига чашата с вода и пие от нея. Това се повтаря няколко пъти, после става, заплаща на кръчмаря за виното, който го гледа като гръмнат - никога не очакващ подобно нещо. След това се усмихва към публиката, сваля си шапката за поздрав и си излиза. Цялата зала се раздвижи развеселена. Тази лека хумористична сценка, изпълнена с невероятна естественост и простота, като че ли внесе в сърцата и душите на всички някаква лека, свежа струя и весело разговаряха. След още няколко кратки номера оркестърът пак свири и забавата завърши. Всички си тръгнаха пешком за към подслонните домове, тъй като беше още рано и времето беше много приятно. ----------------------- [1] Заглавието е от съставителя на «Изгревът». Описанието на концерта е истинско, но предадено чрез литературни герои в романа. Случката е истинска, вярна и точно описана. Така са протичали концертите на Изгрева, (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)

4. Екскурзия Беше хубава пролет. Аз и още двама братя решихме да направим голяма екскурзия през планината и достигнем до другия край на нашата малка родина. Една утрин ние турихме раниците на гърбовете си, единият от приятелите взе цигулката, другият - своята неразделна флейта, и като си прочетохме «Добрата молитва» - тръгнахме на път. Пътуването беше весело и приятно. Бяхме си вземали някои адреси на наши братя и сестри от селата и градовете, през които, мислехме, ще мине нашият път. И благодарение на това ние често се радвахме на радушния братски прием, който ни оказаха братята и сестрите, у които се случваше да пренощуваме. Някъде, където нямаше наши хора, ние се ръководехме от вътрешното си чувство - и пак се случваше да бъдем поканени от добри хора и ние на утрината, благодарейки на домашните и на Бога, продължавахме нашето прекрасно пътешествие. Случваше се в някои села единият от приятелите да засвири с цигулката, другият - с флейтата, а аз им пригласях с уста и край нас се събираха множество хора, които ни гледаха с усмихнати очи и с развеселени сърца. В такива случаи предложенията за подслон и поканите за пренощуване се сипеха от всички страни от заобикалящите ни хора. А ние се радвахме и благодаряхме Богу. Всичко беше така хубаво, бих рекъл - чудесно. Бяхме може би на средата от пътуването си. Вървяхме в подножието на Балкана. Времето изведнъж се за- студи и задуха остър и пронизителен вятър. Ние си увихме шалчетата около врата, позатворихме дрехите си и пак продължихме да вървим, пеейки една след друга нашите песни. Но времето осезателно се променяше и ставаше все по- студено. На един кръстопът ние се подвоумихме - накъде да вървим. От планината се беше спуснала гъста мъгла и ние не можехме да видим на пет метра какво има пред нас. След кратко двоумение, ние тръгнахме по пътя, който водеше надясно от нас, и ускорихме хода си. След час-два мъглата се вдигна от противоположен вятър, който я гонеше към планината. Пред нас се разкриха красиви гледки, макар и помрачени от заоблаченото и мрачно небе. Отивахме, но къде - не знаехме. Един от приятелите разтвори една карта - потърсихме пътищата и намерихме посоката, по която вървяхме, но тя бе с известно отклонение от тая, която си бяхме начертали. Мъглата ни бе отклонила. Но ние, като си казахме: «Всичко е за добро», продължихме да вървим. Свечеряваше се вече. Времето ставаше все по-студено и заедно с него запрехвърчаха снежинки. Ние крачихме мълчаливо съсредоточени в себе си. Планината се издигаше висока и тъмна с вековните си гори, от които долиташе постоянно бучене на вятъра, който увиваше клоните им. От няколко часа вече очакваме да видим село, но такова никъде не се виждаше. И ние, вървейки, се взирахме в дрезгавината с тайната мисъл да зърнем някъде селце. И наистина, при един завой на пътя ние забелязахме в далечината светлинки. Крачките ни инстинктивно се ускориха и ние забързахме към това незнайно за нас селце, което се гушеше в пазвата на планината. - Къде ли ще намерим подслон? - запита един от приятелите. - Където ни каже Бог - каза другият - и пак, умълчали се, продължавахме да вървим. А снежинките танцуваха около нас и вятърът ни пронизваше. Бяхме стигнали в началото на селото и всеки от нас навярно си мислеше къде да похлопаме и попитаме за пренощуване, когато чухме изведнъж звучен глас да пее: «Колко съм доволна, че ме Господ люби, Мъдростта ми дава знание, богатство...» Този, който пееше, навярно тичаше и ритъмът на песента се сливаше с ритъма на тичането и танцуващите снежинки. Ние изведнъж се спряхме, изненадани от внезапното чуване на песента, която продължаваше: «Че съм живо, здраво, весело си пея, трудя се, работя, Богу се надея...» И очите ни, свикнали с дрезгавината, съзряха една тичаща през широк двор фигура. Стигна до малката къщица, която не бе далеч от нас, бутна една врата и на нейната рамка, благодарение на идващата отвътре светлина, се очерта силуета на младо момиче. Стъпките и на тримата ни се отправиха към малката къщица, а сърцата ни и душите ни бяха възрадвани до немай къде. След няколко минути ние почукахме на същата врата, където бе влязло младото момиче, което продължаваше да пее. За миг песента спря. Бързи стъпки се отправиха към вратата и когато се отвори, ние тримата вдигнахме ръка и казахме: - Няма любов като Божията любов! - А-а-а - извика изненадано младото момиче в първият миг, но изведнъж разтвори широко вратата и каза: - Само Божията Любов е Любов! Елате, влезте! Ние влязохме в светла приветлива стаица и някаква незнайна радост преливаше в сърцата ни. Момичето се втурна към една съседна стая и извика: - Мамо, ела по-скоро, братя дойдоха! - и веднага след това дойде да ни помага да си снемем раниците, за което и не стана нужда, понеже ние ги бяхме свалили вече. Тозчас тя разпали по-силно печката, тури чайника да кипне вода и ние се почувствувахме в тиха, близка и родна атмосфера. След малко майката дойде с ведро мляко и ни поздрави сърдечно с грейнала усмивка на лице, като че ли бяхме скъпи близки, които вижда след дълга раздяла. - Боже, колко се радваме - каза майката, като оставаше ведрото до печката, - колко се радваме, че дойдохте! Колко години сме се надявали да ни дойде някой брат да ни посети... Да ни поговори малко за милия ни Учител... А сега така изведнъж... Риле - обърна се тя към момичето, - донеси легена и котлето с гореща вода от кухнята... То, като че ли някой ме накара преди малко да я туря, така, рекох си, да се намира топла вода... Момичето, цяло заруменяло и озарено с чудна усмивка, донесе нов, чист леген, тури в него топла вода и ние един след друг си измихме краката, което бе за нас такава благодат след толкова часово пътуване. Когато сърбахме след малко топлата вода с бучка захар, на вратата се почука и влязоха селяни и селянки. Всичките бяха усмихнати, радостни и ни поздравиха с «Добре дошли, братя!» Кога момичето беше изхвърчало и съобщило на първите тям близки братя и сестри, не бяхме усетили. Но не след много, малката стаица се изпълни със сестри и братя, които за първи път в живота си виждахме, но които чувствувахме близки в душата и сърцата си. - О, живи бяхме, казваха те, да видим и ние братя да ни дойдат и да ни кажат нещо повече, че ние тук се събираме и четем беседите на светлия ни Учител, но нали сме прости, какво разбираме! А така, да ни поучи някой, да ни каже нещо човек, който с ушите си е чул Словото на Учителя... И на всички очите - изпълнени с особена светлина, и чакаха да чуят няколко думи... от нас, които всеки ден едва ли не бяхме край Учителя... Сърцата им бяха тъй жадни, душите - тъй напрегнати - и аз едва тогава разбрах великата благодат, която имаме ние тука, на Изгрева - да виждаме и слушаме Учителя всеки ден... А тези хора тъй жадуваха да чуят няколко думи от тогова, който е виждал Учителя... 0, блажените!... - мислех си в себе си аз. Единият от приятелите остави чашата с вода да поизстине и отвори цигулката си. След него и другият взе флейтата и в малката стаица се разнесоха звуците на «Благославяй, душе моя, Господа» - поети в тих хор от всички присъствующи. Не зная защо, сълзи бяха изпълнили очите ми... Всичко бе тъй хубаво, тъй задушевно... искрено. След тази песен изпяхме втора, трета, четвърта... И никога по-реално не съм чувствувал присъствието на Учителя, както тогава. Той беше и в сърцата, и в душите на всички ни, и във въздуха, и по цялата Земя, и по цялото небе!... На другия ден беше неделя. Невидима ръка бе прогонила облаците, снегът, студът, вятъра. Слънцето, прекрасно и величаво, бе посрещнато от всички братя и сестри на това незнайно сгушено в планината селце. След това в една голяма стая, където бяха се събрали много селяни освен нашите хора, прочетохме беседа от Учителя. После отново се заредиха една след друга нашите песни, които издигаха душите ни и ги завеждаха в красивия Божествен живот. Когато си тръгнахме от това селце, струваше ми се, че съм изживял там някакъв особен празник, какъвто никога дотогава не бях преживял. Сестрите и братята просто не искаха да ни пуснат да си тръгнем. Мнозина ни одариха с какво ли не, за което ни ставаше крайно неловко - но всеки отказ наскърбяваше сърцата им. Натоварени бяхме с безброй поздрави за Учителя, Когото те не бяха виждали, но обичаха и почитаха с всичкото си сърце и душа. Когато се сбогувахме далече извън селото със сестричката, която с песента си ни бе открила присъствието на братята и сестрите в селото, тя ни каза: - Кажете, моля, на Учителя, че една мечта и едно желание имам в живота си - да Го видя!... и след това, ако ще и да умра. - О, не! - извикахме едновременно и тримата. - По-добре да живеете... - Да, така е, по-добре е да живее човек и да изпълнява Волята на Бога и Учителя... О, вие сте блажени, че очите ви могат да Го виждат... А аз тъй бих искала само веднъж... веднъж да Го видя наистина... - и очите й, изпълнени със светлина, се взираха в далечината, без да клепнат. - Ще Го видите - казах й по вдъхновение аз. - Да? - възкликна тя. - Да! - повторих с увереност аз. Цялото й лице просия. Тя ни вдигна за сетен поздрав ръка и ние си тръгнахме. Дълго из пътя ние не говорихме. Душите ни и сърцата ни бяха изпълнени с чудната радост, преживяна с братята и сестрите в малкото планинско селце... ------------- Забележка на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев Случаят е истински. Учителят е поставял задача по групи да посещават най-отдалечените села, където има 1 - 2 души, последователи на Учението. Гостували са им, пеели са им песните на Учителя, и са ги свързвали с духовния Изгрев. Има много такива случаи, които още не са публикувани в «Изгревът». Чакат времето и мястото си за издаване.

4. Песента на Учителя* Тя замлъкна. Ние продължавахме да мълчим, вдадени дълбоко в това, което бяхме чули. След малко тя отново заговори: - След това ме назначиха в това селце. Хората са добри, природата - прекрасна - животът ми протича като бистрият поток между цветята. Но аз никога няма да забравя на Кого дължа живота си... И днес - да чета и прилагам в живота си Словото на Учителя, е едничката цел и смисъл в живота ми... Малкият облак, който бе забулил случайно Луната, беше преминал и заедно с последните думи на сестрата учителка, верандата се обля отново с трептящата сребърна светлина. От гърдите на всинца ни неволно се отрони тиха въздишка. Един от братята вдигна цигулката си и засвири песента на Учителя. Полекичка подхванахме всички... В това време, хазаите на учителката тихо насядаха недалеч от нас на верандата. И каква приятна бе за мен изненадата, когато ги чух да пригласят и те на песента... Ние пеехме, а в душите на всинца ни трептеше светлият образ на Учителя, Който всекиго един от нас беше спасил от нещо... и показал верния път в живота. Околните върхове сякаш се снишаваха, а горите притайваха дъх, за да чуят по-добре песента на Учителя. Луната плуваше по небесната шир и по-изобилно струеше сребристата си светлина... Наистина, в тази нощ имаше чудна красота!... На сутринта, изпращани от сестрата учителка и нейните мили ученици, ние продължихме пътя си, отнасяйки в душата си хубавия спомен за неочакваната среща и гостоприемството всред планината. ___________________________________________________ * Случаят е истински, но предаден в художествен израз с други имена, (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)

3. Божията ръка* Една вечер пишех някакво писмо, когато на вратата ми се почука. Отворих вратата - двама души ми казаха да ги последвам веднага... Бях спокойна, защото, откакто бях се срещнала с Учителя, не се занимавах повече с никакви комунистически идеи, а бях почнала да чета беседите и се стараех да бъда истински човек. Но, когато влязох след тези, които ме водеха в сградата, гдето щяха да ме разпитват, цяла изтръпнах от особен страх и мъка. Чух тихи хълцания и плач на тия, които бяха доведени преди мене, и косите ми неволно настръхнаха. Тогава из дълбочините на душата ми се изтръгнаха думите: «Учителю, помогни ми!» И в същия миг, в тъмния коридор, по който вървяхме, се очерта светла фигура и редом с мене тръгна Учителят. Разпитваха ме - отговарях със странно спокоен тон - и чувствувах, че това спокойствие и мекота в гласа ми идваха от Учителя. Минавах от стая в стая, от разпит на разпит. И Той - Учителят, вървеше все с мен... Най-после ме върнаха отново в коридора и ми казаха, че съм свободна. Въздъхнах дълбоко и тръгнах да си отивам. Когато пазачът на пътните врата се взря в мене, недоволно извика: - Как? Ти си освободена? - Да - отговорих му тихо аз. - Е, Божията ръка е била над тебе - промълви той. - Да, и това е вярно! - отвърнах му аз, а гласът ми бе тъй тих и мек, както никога дотогава. - А страх ли те е да си отидеш дома? - запита ме изведнъж той с някаква братска грижа. - Не, защото Бог е с мене. - Сигурно е така, щом са те освободили - отвърна ми той. Кое беше това момче - пазачът, никога не можах да узная, но тогава видях, че в сърцата на всички хора имаше един запазен кът, където Бог влизаше и откъдето проговарваше. _______________________________________________________________ * Случаят е истински, но предаден в художествен израз с други имена, (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)

2. Изпълненото обещание* - Казах Ви - започна тя, - че служех на известни идеи... И служех им с всичкото си сърце и душа. Бях една от най-ревностните и затова, когато дойдоха арестите - бях от първите... Признавам сега, че не съм била права, но тогава.,. Да, арестуваха ме... Какво беше там, в затвора, няма да разправям... Но само ще кажа, че там за първи път в съзнанието ми изпъкна образът на Учителя. Бях слушала за Него много, но никога не бях се замисляла сериозно какво е Той и Неговото Учение. И тогава, в дългите дни през време на арестуването ми, аз започнах да мисля за Него и си казах: «Ако някога изляза жива и здрава оттука, най-напред ще отида при Него.» И какво стана? Не бяха се изминали три дни, откак бях взела това решение, вратата на стаята, в която бях затворена, се отвори, на прага се показа един стражар и ме накара да го последвам. Отведе ме при някакъв началник и той какво мислите ми каза: - Госпожице Анка Стайнова - свободна сте да си отидете. Не вярвах на ушите си. Аз, която бях заплетена най-много, и в различни книжа ми имаше името - изведнъж така да ме освободят! Благодарих Богу в душата си и си излязох. Тогава първата ми работа беше да отида при Учителя. Когато влязох при Него, Той сякаш ме чакаше, в смисъл, знаеше, че ще отида. Плачейки, аз Му разказах всичко. Той мълчаливо седеше на стола Си на няколко крачки от мен и само от време на време поклащаше глава. Излязла от ареста, аз бях научила, че брат ми и годеникът ми безследно изчезнали. Едва след една година те се обадиха от франция, където годеникът ми след време заболял и умрял, а брат ми и до днес е още там. Но тогава аз не знаех това и преживявах непоносими страдания. Струваше ми се, че животът за мене е вече свършен и аз нямаше повече за какво да живея. Казах това на Учителя, но Той леко се усмихна и ми каза, че именно отсега нататък ще почна да живея... Когато си тръгвах, Той ме изпрати до вратата и ми каза с тих глас: - Когато си в нужда, повикай ме. Аз Му целунах ръка от благодарност и никак не мислех, че няма да се изминат шест месеца, когато отново щях да Го призова. _____________________________________________________ * Случаят е истински, но предаден в художествен израз с други имена, (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)

VII. ИМА ЛИ ДРУГ СВЯТ Невена Неделчева. Има ли друг свят: Разкази. София, 1941 г. Прощавай винаги заради Бога! Учителят 1. Легенда [за светилището на Любовта][1] Със злато и пурпур се усмихва зората. Лек прохладен ветрец подухва - въздухът е свеж и приятен. Големите врати на Светилището се леко открехна и пуснаха да излезе един от учениците, комуто предстоеше задачата-да носи любов в света. С леки стъпки се изкачва той по хълма. В главата му никнат Божествени мисли, а сърцето му потръпва от невнятни, непознати досега копнежи. Той върви нагоре. В чистите му очи се отразява синината на небето, а върху главата и раменете му, сякаш зората е разхвърлила своето злато. На хълма горе, той дълго гледа изгряващото слънце, потопен в незнаен мир вдълбяващ се във великите природни закони. И когато най-после свежда поглед на земята, сърцето му неволно потръпва... Тя идва с бавни стъпки към него, нежна, с неземна хубост, обляна от слънчевата светлина, тъй, както от много утрини вече. В младежките му гърди трепти нещо ново, безкрайно красиво... Тя приближава към него - най-нежното същество, което някога земята е създала и го гледа със своят неклепващ поглед - той знае - тя е сляпа... и тъй прекрасна все пак... Колко дни от как тя идва там на върха при него? Той не знае и не иска да знае, защото пътят за него е друг. Великата задача го чака и всеки миг забавяне е загуба за хилядолетия може би... Той тръгва към нея. Сърцето му като лекокрила птичка трепти и иска да изхвръкне. Когато вече е съвсем близко до нея, той отправя поглед към небето и лек звук приличен на въздишка се изтръгва от младенческите му гърди: «Господи, чуй молбата ми!» И той се свежда над младото нежно създание, обгръща главата му с трептящи пръсти и целува очите й. Изведнъж булото от очите й пада и тя вижда две очи, в чиято благост и кротост се потапя като в златисто море, в което вековете се отразяват. Като, че ли цялата природа зазвучава в дивна мелодия и тя, полюлявайки се като младо нежно стлъбце, пада на земята. Ученикът тихо минава край нея и не след много вратите на Светилището го прибират отново. И той никога вече не се изкачва на хълмът, където го чака тя. Неговият път е друг, не както на обикновените човеци и той знае - тези, които истински го любят, ще го намерят преминали и през смъртта, там при нозете на Живия Бог, Чиято воля желае да изпълни той! ----------------------------------- [1] Добавка от съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев.

VI. СВЕТЛИНА В ЖИВОТА Невена Неделчева. Светлина в Живота: Втора майка. Роман. София, 1940 г. (откъси) 1. Книгата с беседи на Учителя под възглавницата[1] - Да, Жорж, всичко става добре. Бог е толкова милосърден. Той бди над всички. - Да, Анни, и знаеш ли, че често през твоето боледуване чувствувах едно свръхестествено присъствие край тебе? - Това е Той, Жорж. - Кой? - Учителят, при когото ходи Илка. Той дойде, аз Го видях, когато Илка донесе книгата, която Той дал да постави под възглавницата ми. - Знаеш ли, Анни, че лекарят, който те лекува, излезе верующ и ми каза, какво и той констатирал, че от поставянето на книгата под главата ти, ти си дошла в съзнание. Само че той го обяснява много научно. Казва, че природата е акумулатор на сили. И че, ако звуковите вълни, превърнати в електрически, могат да се препращат на хиляди километра, защо да не могат да се препращат по някакъв начин и известни сили, енергии от природата към някой болен и те да възвърнат здравето му? В дадения случай книгата била само един уред, проводник, чрез който да се изпратят тия сили. Че това не било нищо чудно и тайнствено, а само въпрос на науката. Пък и аз си мисля, нима сега не работят с толкова невидими за очите на човека хикс лъчи и прочие светлини? - Какво хубаво съвпадение е станало тогава, Жорж! - Да. И мен ми се струва, че и той ходи там, при този Учител. - Твърде е възможно. Илка ми е разказвала, че там имало много интелигентни хора. А напоследък и много чужденци идвали през лятото при тях. А и тъй бих искала да отида и Му благодаря за всичко! - Да, Анни, ще отидем някога, някой път... и аз се чувствувам задължен за тебе и искам да му благодаря... ------------------- [1] Това са истински случаи, предадени чрез литературни герои в романа, (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев) И трябваше да се мине още много, много време, докато дойде най-после това «някой път»...

2. Душата си превърнах Душата си превърнах в градина, другарки мои, и обкичих я с безброй благоуханни цветя. За него, заради него направих това, другарки мои. Но той не идваше да се радва на разцъфналите цветя, или ако идваше, когато ръцете му галеха благоухаещите цветя, той си мислеше за други, по-хубави градини, за по-прекрасни цветя... а аз тръпнех от болка и скръб... Душата ми стана съкровищница, другарки мои. Изпълних я с бисери и ел- мази и с всички видове скъпоценни камъни. И поднесох му я, другарки мои, но той ровеше с равнодушните си пръсти скъпоценните камъни, които бях събирала ден по ден за него, и си мислеше за други бисери, за по-блестящи елмази и скъпоценни камъни. А моето сърце плачеше, плачеше от мъка и скръб... Станах кристален извор, другарки мои, и поднесох му водите си, които пазех само за него. Но той, втопявайки устните си във водата, мислеше и жадуваше задруги извори - за по-бистри, за гю-хубави... А аз кършех пръсти от болка и скръб... И тогава, другарки мои, разтворих градината на душата си, която пазех само за него, и пуснах да влязат в нея децата. Те тичаха, пееха и се радваха на всеки цъфнал цвят. А аз се радвах с тяхната радост... Разтворих съкровищницата на сърцето си, другарки мои, която пазех само за него, и раздадох скъпоценните камъни, чистите бисери и блестящите елмази на тия, които нямаха нищо и никого в живота... И те всички се радваха - и аз се радвах с тяхната радост... Извиках жадните и дадох им да пият от водите на кристалния извор на душата ми. И когато пиха, радваха се - радвах се и аз с тяхната радост... След време дойдоха при мен, другарки мои, тия, които бяха утолили паля- щата ги жажда от кристалния извор на душата ми и тия, които обогатих със скъпоценните камъни от съкровищницата ми, и тия, които радвах с благоуханните си цветя от градината ми, и поднесоха ми скъпи дарове в знак на искрена благодарност. Вземах даровете, другарки мои, коленичех пред него и сложих ги при нозете му - защото те бяха негови... Тогава той ме погледна и се усмихна и тая усмивка се превърна в светлина за душата ми и музика за сърцето ми. Всичко за мен се преобрази. Земята потръпна и запя дивен химн, Слънцето засия, затрептя в по-чудна светлина. Птичките запяха най-хубавите си песни, цветята излъчваха най-нежни благоухания и цъфтяха с най-прекрасни цветове... И тогава разбрах, другарки мои, безграничната радост от една безгранична обич, по-висока, по-съвършена от човешката, която се радваше от плодовете на работата на любимия човек, а не само от неговите обикновени, всекидневни чувства. Познах обичта, която твори и гради най-красивото в човешката душа и дава смисъл и ценност на целия живот...

V. ПРЕЗ ОЧИТЕ НА ОБИЧТА Невена Неделчева. През очите на обичта. Разкази. София, 1938 г. «Светлината разкрива красотата на света.» Учителят 1. Идол 0, приятелки мои, когато слушате думите ми, нека венците на вашите глави не увяхват и птиците, които пеят в сърцето ви, нека не замлъкват. Някога и аз бях като вас, живеех в златните чертози на моите мечти и литвах на крилете на моите блянове из сините простори на безкрая... Майка ми бе най-нежната между жените, баща ми - най-мъдрият между мъжете на племето ни, а аз се родих жив копнеж по Незнайното, Красивото, Безграничното... Голямата река не далеч от нашия дом, която идеше незнайно отгде и отиваше някъде, ми разказваше приказки за далечни царства, през които минаваше и ме мамеше да ме отведе в незнайни страни, пълни с вълшебства и чудеса. Горещият пясък, по който ходеха моите боси крака, ме изпълваше с някаква премала и аз обичах да лежа на брега на Голямата река и да чакам Тоя, който щеше да дойде... Да, аз знаех, че ще дойде, знаех го още в най-ранното си детство. Той щеше да дойде, да ме вземе на ръце и да ме отнесе в своето царство на Вечната светлина, на безкрайната Радост. Там плодовете не престават да зреят и цветята - да цъфтят. Да, там, там, гдето щастието и радостта царуват... Близко до реката имаше голямо дърво, а по-нататък започваше гората, която за мен бе изпълнена с незнайна музика. Листата й постоянно си шепнеха приказки, клонете й ми кимаха и викаха да ми покажат вълшебните царства, в които живееха беловласи магьосници. Аз седях под дървото, облегнала рошавата си глава на дънера му и се взирах в синевата на небето, слушах вечната песен на Голямата река и виждах със захласнатия си поглед Този, когото чакаше моето сърце... Мойте другарки ме наричаха дъщеря на горските феи, а младежите не смееха да се приближат до мен, боейки се от моята дружба с вятъра, който развяваше косите ми, от приятелството ми с Голямата река и любовта ми към тайнствената гора... Слънцето гореше лицето ми и голите ми ръце, които често протягах към него с непонятна за мен радост и копнеж. Аз растях и ставах девойка. Нежната ми майка галеше вечер буйните ми коси, а баща-ми се взираше в погледа ми, искайки да узнае копнежите на моята душа. А аз Го чаках. Всеки ден Го чаках, защото знаех, че ще дойде. Това ми казваха и пъстрите птици, които извиваха кръшни гласове на ранина, казваха и вълните на Голямата река, които идваха от незнайното и отиваха в безкрайното. И Той дойде... О, приятелки мои, Той дойде. О, имали по-сладка музика от думите на любимия? Има ли по-нежна светлина от погледа на тоя, който ви обича? Имали по-сочни плодове от устните на тоя, който ви ги поднася с обич? Цялата вселена зазвучава в дивна мелодия. Дърветата, вятърът, небето, слънцето - всичко се радваше с моята радост. Гората криеше хиляди свирци, които омайваха слуха ни с вълшебната си музика. Феите постилаха ложето ни с ароматни цветя. Луната обкичваше главите ни с корони, обсипани със скъпоценни камъни. Птиците надничаха из листата и ни поздравяваха за щастието ни. Имаше ли тогава нощ? Имаше ли ден? - всичко бе се сляло в приказно вълшебство, което цяла ме изпълваше и опиваше. Вие искате да знаете какъв беше Той? Да ви кажа ли, че беше брат на Боговете по хубост и великолепие? Той носеше за мене светлината на деня и звездната омая на нощта. О, вие, които не сте виждали очите му, чуйте: Неговите очи разкриваха светове, из които не се уморявах да ходя. В тях бе и тихата почивка, и сладката омая, и бурята, и ураганът, и огънят на безумната обич. Косите му? О, вие никога няма да ги знаете, защото никога не сте ги милвали и никога не е минавал през пръстите ви свещеният трепет, който кара устните жадно да се търсят и намират... Снагата му. О, за нея питайте Голямата река, която ми го донесе една сутрин, когато Земята трептеше под първата целувка на изгряващото Слънце. О! Приятелки мои, разплетете косите си в знак на безкрайна печал и махнете венците от главите си, за да не увехнат цветята от това, което ще ви разкажа сега. Чуйте ме. Един ден Слънцето угасна и денят потъмня. Звездите изгубиха блясъка си и Луната - вълшебството си. Моята земя се разтърси и рухна всичко, градено на нея. Безредие, хаос и развалини настъпиха изведнъж. Небето изчезна, земята почерня и аз затворих очи, защото за мен светът се свърши... Когато се пробудих, нежната ми майка милваше челото ми, по което имаше едри капки пот, баща ми стоеше до нозете ми и ме гледаше с неклепващ поглед - той знаеше всичко... О, приятелки мои. Искате ли да ви разкажа всичко? Една нощ, когато Луната протягаше сребристите си пръсти между листите на дърветата и проникваше до поляните и усоите на гората, безумен копнеж ме обхвана по неговите прекрасни очи и рубинови уста. Тихо излязох от стаята си, преминах през обширните ни градини, които благоухаеха с парфюма на хиляди ароматни цветя, и стъпките ми ме отвеждаха към Голямата река... Луната ме обливаше със сребърната си светлина и аз вървях като видение, водено от една мисъл, имащо едничка цел - да го видя! О, спрете се, другарки мои, спрете се, както аз, и вкаменете се като мене... Той - този, при когото отивах, бе преметнал ръка върху рамото на друга и двамата отиваха към брега на реката - аз знаех - към лодката... Притиснете устата си с ръка, другарки мои, за да не извикате, както аз направих... Накарайте сърцето си да притихне, да спре, за да не изхвръкне, както аз го накарах... Луната обливаше обширния пясък и тия, които вървяха прегърнати по него, реката бъблеше в полусън, гората, спряла дишането си, гледаше с очите на хилядите си горски обитатели, магьосниците изничаха из вълшебните си дворци... И изведнъж всичко потъмня и изчезна... изчезнах и аз самата... О, приятелки мои, зная, вие питате: Ами по-нататък? Да, аз ще ви разкажа по-нататък Сърцето на жената не може без идол, то не може да съществува, ако няма какво да обожава. То не може да пулсира, ако не е надеждата, че ще затупти в унисон в Върховното, с Голямото, Свръхчовешкото, Божественото... Моето сърце трябваше да се прекланя пред един олтар, на една мечта за съвършенство. Жаждата ми за свръхчовешкото, незнайното, безграничното ме обхвана наново... А същевременно исках, исках да го виждам и с моите човешки очи... И Голямата река, която глухо ридаеше с мен, ми донесе от камък образа на незнайния Бог. Тогава аз го взех и го отнесох със себе си. И украсих го с всичките си мечти за красивото, нежното, за великото, за доброто, за идеалното и в неговите очи често виждах да проблясва отражението на блясъка на моите очи. Всяка утрин и всяка вечер го обкичвах с най-благоуханни цветя и кадях пред него благоуханните масла, определени за Боговете. И често, коленичила пред него, пред моя идол, аз виждах, виждах очите му да оживяват с моя живот и моите блянове да му дават крила... А мен ме люлееха вълните на незнаен и непонятен за мене мир. Вложих в моя идол всичката си жажда по Съвършеното и очите ми го гледаха с часове щастливи, че виждат туй, което са търсили. И веднъж чух, чух нечий глас, който беше съчетан от преливането на най- нежните тонове, да ми казва: - Аз Съм и ще Съм, навсякъде и всякога, безграничен и ограничаващ се, за да ме схванат и най-малките буболечици. Ти, която ме виждаш в камъка на твоя идол, защо не искаш да ме видиш и в него и в тая, която той обича? Нима не съм и там, в тях, както и във всичко? Бръннаха струните на моята душа, зазвуча музика в сърцето ми - някакви врати се разтвориха и пред мене се разкри светът на светлината, радостта и обичта, която е във всичко и към всичко... Земята пееше, звездите трептяха в радост, нощта отстъпи на зараждащия се ден за моята душа... И чувах като дивна мелодия да се повтаря: «Аз съм и ще съм, навсякъде и всякога... Намери ме и обикни ме във всичко...» О! Приятелки мои, отворете сърцата си и споделете моята безгранична радост.

10. Реките на чувствата да текат свободно Днес Учителят бе в града, майко моя, и ми дойде странната идея да отведа Верка при Него и да го попитам за здравето й. Той я гледа дълго и после каза, че трябва да се извежда всяка сутрин на чист въздух. Това ще й подействува много добре. Верка го гледаше с неклепващи очи и слушаше тъй, както голям човек не бях виждал да слуша. Той каза още, че в нея има хубави музикални заложби, които при добри условия биха се развили много добре. Цигулка или пиано еднакво ще й се поддават. Колко много се зарадвах в тоя момент! Едва ли не почувствувах, че това дете е моя дъщеря. О! Човешка суета, колко много сме свързани с човешкото - как миналите поколения са оставили незаличим отпечатък върху нас и там негде дълбоко в нас има все още скрити инстинкти да сме бащи и да имаме някое малко същество, за което да мислим, че е наше, да се грижим за него и то да ни нарича «татко». Учителят ме погледна и се усмихна. 0! Зная, Той прочете мисълта ми по радостния блясък на очите ми. «На една река няма защо да се турят бентове - ми каза той, - но е добре да се канализира правилно. Не подпушвайте чувствата у вас, но им дайте правилен ход. Подпушената вода може един ден да развали бента и да създаде катастрофи. Дайте ход на красивото у вас.» Благодарих Му с всичката си душа. Колко мъдро нареждаше нещата. Той създаваше условия на всичките набрали се бащини чувства в мене да намерят правилен изход - да се излеят в грижи върху това малко безпомощно дете. Колко мъдро работи Провидението и колко малко умеем ние да виждаме Неговата велика промисъл.

9. Истинската любов Той беше седнал на камъка, а всички наоколо Му, вперили поглед, не искаха да изпуснат нито една дума. Околните върхове сякаш също бяха свели глави и изглеждаха твърде близки през чистия прозрачен въздух - може би те също слушаха. А Той говореше: «Съвременните хора вече влизат в нова фаза на разбиране на великия Закон на Любовта. Това, което днес хората наричат любов, е само въведение в любовта. Те не познават още истинската любов. Сегашната любов им служи само за забава. Тя е остаряла вече за новото време. Новото време иска ново разбиране, нова мисъл, нова любов. Новото се крие в Божията Любов. За да се възприеме и разбере новата любов, съзнанието на хората трябва да бъде подготвено. Има начини за просвещаване на ума, за облагородяването на сърцето и за възпитание на волята. И тъй, изучавайте начините за приложение на Любовта в живота. Ако любовта би се приложила като метод при възпитанието на децата, резултатите щяха коренно да се различават от тия, които имаме сега. Хората говорят за любов, за свобода, но като не знаят как да приложат любовта при възпитанието, получават обратни резултати. Защо? Защото говорят само, без да изпълняват това, което говорят. Любовта, свободата, са достояние на всички живи същества. Когато любовта посети човека, той се превръща в градина, в която всичко започва да расте, да се развива и да цъфти: стремеж, благоговение, мекота, разсъдителност и т. н. Това показва, че любовта е сила, под влиянието на която всичко расте и се развива. Любете, без да очаквате други да ви любят. Вие сте любени вече. Бог ви обича. Нищо друго не ви остава, освен да проявите любовта си. Любовта на човека към хората е пак любов към Бога. Следователно, когато човек изявява любовта си към хората, с това той поставя на изпит любовта си към Бога. Когато другите хора го обичат, тогава се изпитва тяхната любов към Бога. Тъй щото, дали ти обичаш или тебе обичат, и в двата случая се изпитва любовта на човека към Бога. Любовта е израз на голяма разумност...» И след като слушам тия слова, аз ставам сякаш друг. Някой почва да пее в душата ми тиха мелодия. Очите ми се радват на Слънцето, небето, планините, и мене ми се иска да разтворя ръце и да извикам: «Боже, колко красив бил светът и колко малко съм умеел да му се радвам досега!» След като Учителят ме е изпратил със своят продължителен благ поглед, душата ми се изпълва с такава радост, че съм готов всичко, което имам, да го дам на този, който би ми поискал. Тогава радостите ми с Мери ми се струват бледи сенки, а скърбите по нея изгубват смисъл. И виждам, че имало радости, които изпълват цялото същество и които стоят високо над всичко човешко. Ако само можех да оставам на тая красива висота! А то твърде често се намирам в низините и терзанията и страшните мисли отново ми изпитват силите. Но аз вярвам, че един ден, с помощта на Учителя, ще се науча само да обичам, без да искам да бъда обичан... Както и Слънцето, обичайки хората и Земята, им праща светлина и живот, без да иска от хората каквото и да е.

8.Същността на Любовта Сега разбирам толкова много неща, които преди са ме терзали. Учителят казва: «Всичко направено от любов, не е грях.» Нима тогава аз мога да осъдя някого, че бил обичал не мен, а друг? Веднъж, когато Го запитах защо са страданията, Той се усмихна с бащинска усмивка и ми отговори: - Страданията са за обновление на човека, както Бълнуването на водата е за обновление на морето. Без страданието в човека би настъпило пълен застой, не би имало никакъв прогрес. Също и без вълнението, морето би изгубило преснотата и чистотата си. - Любовта дава свобода - ми каза Той веднъж. - Обичай, без да искаш да бъдеш обичан. - Така мога да обичам само Вас - Му отговорих аз. Той се усмихна. После много мислих върху тези Му думи и все повече и повече виждах тяхната абсолютна правота. Наистина, насила не може да се изисква да бъде обичан човек от някого. Това е даже смешно. Любовта не се купува, не се измолва, не се открадва. Любовта е цвят, който цъфти с най-хубави цветове само при свободата. Любовта е музика, която звучи в душите на тия, които обичат и ако някой желае да я чуе, той никога не трябва да диктува каква трябва да бъде тя. Любовта е птичка, която не обича да пее в кафези... Да, разбрах. Разбрах, майко моя, и затова оставих свободна Мери. Даже избягвам да й натрапвам присъствието си. Свободата е свещена и за мен, и за нея. Понякога Учителят говори дълго, много дълго. Ти знаеш това, защото очите на душата ми те виждат коленичила близо до нозете Му. Аз записвам твърде малко от думите на Учителя в тия страници, защото имам специална тетрадка, в която си записвам всичко, чуто от Него. Но ето, чуй да ти кажа някои мисли, отбелязани в бележника ми.

6. Съотношенията в живота Аз ги гледах, но в гърдите ми имаше някаква неясна горчива болка. Отдалеч групата бе тъй хубава. Би била прекрасна художествена картина... И всеки човек не е ли такава художествена картина? Гледаш го отдалеч, окото ти се възхищава, добиваш илюзия като че ли е някаква реалност - но когато се приближиш, виждаш платно, нацапано с бои. И ако искаш да ти харесва картината, трябва да я гледаш отдалеч... И хората - също... Песента спря. Настана слабо раздвижване и всичко утихна. Постоях малко. Разбрах. Учителят говореше. Станах, приближих се тихо и седнах накрая. Извадих бележника си и записвах думите Му... «Между всички явления в света - говореше Той, - както и в природата, съществува известен паралел, известно съотношение. Дали хората забелязват това съотношение, то е друг въпрос, но съществува такова съотношение. В зависимост от това съотношение, сегашният живот на хората е резултат на тяхното минало, а бъдещият живот ще се яви като резултат на настоящия. Пред очите на светията, който е завършил своето развитие, всички страдания, мъчнотии и противоречия, които преживяват хората, са ясни като бял ден...» Аз вдигнах глава и погледът ми срещна тоя на Учителя. Лека усмивка трепна на устните Му и Той, гледайки ме, заговори отново, без видима връзка с това, което бе говорил вече. «А някои мислят хората за художествени картини...и донякъде така е, но не са всички. Има хора, които приличат на извори. Красив е изворът, гледан отдалеч, но е много по-красив, гледан отблизко, когато той струи все по-нови, бистри, кристални струи»... О! Майко моя, аз бях поразен, изумен и същевременно възхитен. Той отговаряше на последната моя мисъл, която мислех преди да отида да седна и да Го слушам. Кажи ми, обясни ми, как да разбера тая странност в съвпаденията на всичко това? Стоях изтръпнал, а същевременно като че ли думите на Учителя се преобръщаха в жив извор в душата ми, който струеше светлина и радост.

5. Измяната и ревността Зазоряваше се, майко моя, когато стигнах на високата поляна. Колко свеж бе въздухът! Обагреното с пурпур небе на изток предвещаваше хубав ден. Още никой не бе дошъл - бях пръв. Запалих огън и тръгнах нагоре, към върха. Когато се връщах към обяд, отдалеч видях движещи се по поляната хора. Приближих се. Приготвяха се за обяд. Учителят бе седнал до голям камък. Беше сам. Поклоних Му се. Той ми посочи да седна до Него. Седях мълчалив и гледах голямото Му чело, което сякаш излъчваше едва доловима светлина и мир, който проникваше в душата ми. - Как сте? - попита ме Той. Очите ми срещнаха Неговите, от които се разстилаше любов и благост. - Днес - сравнително добре - отговорих му аз и неволно се усмихнах. - Аз, ако бях писател - започна той, - бих написал ето каква книга: една възлюблена изменя на своя възлюблен, но той не й казва нищо., Не й казва, защото той знае закона, че една жена измени ли на първия, ще измени и на втория. И тогава вторият ще се разправя с нея, а първият ще отиде да превърже раните й... В същия момент донесоха на Учителя обяда. Аз сякаш се сепнах и събудих. Наоколо всички се бяха приготвили. Станах, поклоних се мълком и тръгнах към лесковите храсти, където обикновено стоях сам. Вървях и недоумявах: защо ми каза всичко това? Досега, доколкото разбрах, Учителят не говореше никога направо, а винаги в символи, и избираше най-различни форми и начини на изказването си. «Ако беше писател...» И за първи път някаква сянка легна в душата ми. Не заплашваше ли някаква опасност Мери? Но отгде накъде? Може би аз не разбрах, може би обядът, донесен от една жена, прекъсна недовършена мисълта Му? Избрах между храстите едно изложено на слънцето място и, облегнат, се замислих върху това, което току-що бе ми казано. И така замислен, съм заспал дълбок и мъчителен сън. Събудих се от песен на хор. Вслушах се, песента бе тъй хубава, нежна, проникваща дълбоко в душата. Излязох из храстите, седнах на един камък и гледах пеещите. Наистина, красива картина. И млади, и стари, и деца, и възрастни бяха насядали около Учителя и пееха. Небето бе чудно синьо, Слънцето разливаше изобилно благодатните си лъчи, въздухът бе чист, върховете на околните планински гребени - близки.

4. Истинската любов и истинската радост Вчера бях пак на планината, майко моя. Обикновено стоя далеч от всички и само когато видя, че са заобиколили Учителя и слушат, отивам и сядам незабелязано. Както често ми се случва, раната пак се бе разтворила в гърдите ми и караше да виждам света и живота в черни краски. Повдигнах глава, погледът ми срещна тоя на Учителя и аз мислено Му из-, виках: «Защо дойде на Земята? Защо поне Ти дойде тук, при нас, да се каляш в тинята на човешкия живот? Христос дойде и какво направи? Разпънаха Го. А Ти защо дойде? Тук е само смрад, кал и лъжа. Защо остави светлото и чистото и дойде тук на Земята, където всичко е долно и низко?» Стоях с поглед, вперен в Неговите благи очи, които ме гледаха с кротост. И Той, говорейки, каза: - Някои ме питат защо съм дошъл на Земята. Аз дойдох, защото нося светилник, за да не се лутате в тъмнината. Стоях като вкаменен. За лишен път аз виждах как Той четеше мисълта ми и ми отговаряше гласно. Наистина, майко моя, не заслужава ли човек да се откаже от всичко, което има на Земята, за радостта, която изпитах в тоя момент? След това той наново продължи прекъснатата си за момент мисъл: «Когато срещнете някой човек, не го осъждайте, че не върви по пътя, по който вие вървите, но вътре в душата си дайте му право да живее както той разбира. Да дадеш право на човека свободно да се проявява, това значи да дадеш възможност на Бога да се прояви в него. Щом ограничиш един, втори, трети человек, най-после и тебе ще те ограничат. Страданията и нещастията в живота идват от ограниченията. Не ограничавайте нито себе си, нито другите. Дайте свобода на външната и вътрешната любов. Всички трябва да изучавате и прилагате любовта, да виждате доколко обичате Бога и доколко - хората. Наблюдавайте се, да видите каква е любовта ви към Бога и какво можете да направите за Него. Като изучавате любовта, ще разберете, че щастието ви зависи от външната и от вътрешната любов. Имайте готовност да прощавате. Кой каквото ви каже, туряйте го настрана. Не се дръжте о закона, но за любовта. Нека любовта ви бъде мярка в живота. Обичайте! В любовта грях няма. Любовта освобождава човека от греха. Любовта обединява всички хора. В нея има единство. Това е едно от качествата на новия живот. Новият живот се отличава от стария по начина на даването. В стария жи- _ вот човек дава и очаква да получи нещо. В новия живот човек дава, без да очаква да получи нещо...» И когато се върнах вкъщи, аз се прибрах в стаята си и рисувах, а в гърдите ми се разстилаше тиха мелодия. И не попитах тогава Мери нищо - как е прекарала деня, с кого е била. Очите на Учителя все още ме гледаха с благост и светлината, която се струеше от тях, изпълваше душата ми с радост. И когато се попитам с трезвия си ум как и защо става всичко това, един е отговорът - не зная - но въпреки това, то е. Мери понякога ме гледа учудено и изпитателно. Тя твърде често вижда меланхолния ми вид, заменен с радост и търси източника на вдъхновението ми. И колко жалко, че тя го търси в кръга на това, което радва нея самата. А тя не знае, че има и друга радост, която е по-велика, по-голяма от тая, да целуваш устните на жената, която обичаш, радост, която изпълва всичкото човешко същество и тая радост прелива, превръща се в светлина и кара човека да се откаже, да даде заради нея всичко, което притежава на Земята. О! Тая радост е безпределно голяма и нищо не може да се сравни с радостта на плътта.

3. Свободата и обичта у човека Майко моя, бях на планината и чуй думите на Учителя, които записах в бележника си. Той беше започнал да говори, когато отидох, но и това, което чух, тъй много възрадва душата ми и ме накара да мисля, много да мисля. Ето какво говореше Той: «Когато мъжът обича жена си, той й дава пълна свобода и й казва: «Свободна си вече!» Когато жената обича мъжа си, тя му дава пълна свобода и казва: «Свободен си вече!» Това е красивото в живота. Докато не дадеш пълна свобода на човека, Бог да се прояви в него, както Той разбира, ти не го обичаш. Даваш ли му правила как да живее, как да обича, какво да прави, кого да гледа, това е човешка любов. Остави Бога свободно да се прояви в човека и за нищо повече не мисли! Може някои работи да не ти харесват - това нищо не значи, това е твое разбиране. Оставете Бога в себе си и в своите ближни свободно да се проявява, както Той знае. Това значи свобода. Страданията и мъчнотиите, които хората преживяват, се дължат на факта, че те искат да се наложат на Бога, да се освободят от Неговото влияние. Божията Любов не търпи никакъв закон. Дойдете ли до нея, вие ще се изпълните със свещено чувство и ще кажете, че всичко, което тя върши, е право и добро. Каквото Любовта върши, вие ще го считате за велика тайна. Когато Любовта дойде у вас, тя ще ви научи как да обичате. Тя ще ви каже, че трябва да обичате всеки човек като душа. Докато правите разлика в любовта си, едного обичате повече, а другиго - по-малко, вие сте още в човешката - външната любов. Научете се да се обичате! Млади и стари, женени и неженени, моми и момци - всички трябва да се обичате! Не се ограничавайте едни други! Обичайте се без да се критикувате, без да се съдите! Обичайте Бога, бъдете доволни от всичко, което ви е дадено! Обичайте Бога във всички хора! В любовта седи разрешението на всички въпроси.» О! Майко моя, колко музика и мъдрост има в тия думи, но те ще разтворят своите съкровища за мене само ако ги приложа в живота си.

2. Истинското разрешение на страданието Завчера пак бях на планината. Чувствуваше се първият пролетен лъх и Слънцето изничаше из бягащите по небето облаци. Духаше вятър, но в него бе примесена вече предвещаващата пролетта милувка. Тръгнах от града късно - след като бях в съда по едно дело. Не исках да остана следобед там, защото бе денят, в който идва гостът на Мери. И аз тръгнах с радост, че ще видя Учителя и кротките Му очи, но в тая радост бе примесена и горчивата болка за Мери. О, майко моя, ти никога няма да знаеш как страшно боли. Особено понякога. Сякаш раната отново се разтваря и аз с ужас виждам, че тя е все тъй голяма и страшна, както в първия ден. И тогава бягам, бягам нагоре, към планината, където въздухът, слънцето и срещата с Учителя лекуват израненото ми сърце. Когато стигнах до полянката, видях ги насядали по тревата. Приближих се тихичко и приседнах незабелязан. Изглежда, че някой бе задал на Учителя въпрос и той му отговаряше - това се бе случвало и друг път. - Ето какво - започна той, - при мен идва скоро един човек и ми каза, че ужасно страда от това, че ревнува жена си и това не му дава мир. Аз го погледнах и му казах: «Не се безпокойте, ще Ви мине.» И наистина, мина му. Не се мина много време, и той се влюби в друга и престана да се измъчва по жена си... О! Майко моя, аз вдигнах глава и очите ми се срещнаха с благите очи на Мъдреца и тогава извиках мислено с всичката горест на душата си: - Нима това е разрешението на въпроса? - Не - отговори ми той гласно веднага, за моя преголяма изненада, - не, това е обикновеното разрешение, за обикновените хора, но има и друго разрешение. А то е: той да обикне Висшето, Красивото, Божественото. Да се издигне • над обикновеното човешко разбиране, над материалното. Тогава, повдигайки себе си до свръхчовешкото, служейки на Божественото, той ще помогне и на нея да се издигне. Аз го гледах с широко отворени очи и усмивка заигра на устните ми. - Ето, това е истинското разрешение, свръхчовешкото разрешение - помислих си аз. Цялото ми същество Му благодареше с всичката си душа и сърце, а външно само Му се поклоних и си тръгнах. Мене ми се искаше да бъда сам и да се нарадвам на странния факт, че Той разбираше мислите ми и без да Му говоря, ми отговаряше гласно. О! Майко моя, за това жадувах аз. Очите на душата ми те виждат сега по- ясно и съмнението, че ти си плод на моето въображение, не смее да ме спохожда често.