Ани

5. ПИСМА НА ЦВЕТАНА ЩИЛЯНОВА НА ЗАДАДЕНИ ВЪПРОСИ Първи въпросник към Цветана Щилянова 1. Биография на Щилянова. 2. Художествена академия. 3. Как се е запознала с Учителя. 4. Опитности с Учителя. 5. Как е дошла идеята за рисуване на Учителя? 6. Скици - правила ли е скици предварително на Учителя? 7. Какво представляват оригиналните скици? 8. Скицник? В него нарисувани ли са или са събрани оригиналите? 9. На какъв картон и формат представляват оригиналите? 10. Колко броя са? 11. Скиците у Петър Филипов какво представляват? 12. Тя подарила ли е оригинала на Учителя или го е продала? 13. Скиците подарени ли са или продадени? 14. На кого са дадени скиците? 15. Има ли скици за Учителя у нея? 16. Ако има скици, да ни ги даде срещу заплащане. 17. Има ли портрети у нея на Учителя? 18. Има ли писма от Учителя до нея? 19. Има ли снимки от братството и Учителя? 20. Има ли тетрадки и записки? 21. Нейни бележки от Школата? 22. Записвала ли е опитностите си? 23. Има ли творчество, поезия, проза за Учителя и Школата? 24. Има ли вещи от Учителя? 25. Нейни снимки, лични, родови, с братството? 26. Дали има картини - портрети от Учителя, рисувани от Борис Шаров? Горният въпросник изпратих по пощата на Цветана Щилянова, в отговор на който получих писмо без дата с клеймо от 15.04.1988 г. Ето отговорите. Второ писмо - 15.04.1988 г. Забележка: Първото писмо от 6.03.1988 г. е към т. 8. „Изповед на една душа", Б. - Съпругът. 1. Родена на 18 април 1903 г. стар стил в Казанлък, баща - Михаил от Сливен. Рано останал сирак от честен и смел баща, убит от турците. Завършил гимназия във Френския пансион в Пловдив с награда. Алкохол и цигари - никога. Майка - Анастасия Джамджиева, родена 1873 г, от Велико Търново, дъщеря на сина Петър на Велчо Джамджията, самоотвержен патриот - Велчовата завера - обесен от турците. Завършила с отличие гимназията във Велико Търново. Неизразимо предана майка, на нея всичко дължа, тя имаше дарбата на художничка, но „в този живот беше изпратена с други задачи", казваше Учителят. 2. Постъпила в рисувателното училище на 14 години, а след 5 години, вече превърнато в Академия, още 3 години, за да ни се признае висше образование. Значи следвах общо 8 години. По-късно в Париж. 3. Бях около 4 годишна в Сливен. Учителят посещаваше различни семейства, измерваше главите с метални кръгове и си записваше. Родителите ми питаха за нас, децата. Той казал за мен, че ще стана художничка. Също тъй се сбъдна каквото е казал за брат ми и сестра ми. 4. Нищо не си спомням, освен че в Негово присъствие мълчах благоговейно. 5. Завърнала се от Париж след 4-годишна специализация през 1933 г., въпреки сериозната ми подготовка, нямах работа, не печелех нищо. Тогава мама ме посъветва да нарисувам Учителя, че това може да ми донесе благословение. Той се съгласи, позираше ми най-внимателно, каза ми няколко думи за изкуството - изненадана бях от познанията Му. Когато портретът беше готов, каза, че желае да си го купи, колко ми дължи. Аз Му го подарих. Посъветва ме да дам изложба. „Ти по този път ще успееш." Наистина този портрет ми донесе благословение. Още първата ми изложба -1934 г. имаше голям успех и заваляха толкова много поръчки, че рисувах от сутрин до вечер. 6. Правила съм много скици - всички предадох на Петър Филипов. 7. Оригиналът е един. Нарисуван с пастелни бои върху френска хартия „Canson" с приблизителни размери 50x65, сиво-бежова с дата - не помня точно - около 20 февруари 1934 г. (Забележка: Портретът е от 14 февруари 1934 г.) 8. Скиците никога не прерисувах. Всичко съм предала на Петър Филипов. 9. Отговорих погрешно при номер 7. Повтарям, оригиналът е един, рисуван върху сиво-бежова хартия, френска, 50x65 см., с пастелни бои. 10.Сигурно са доста много на брой, поръчваха ми копия за салоните на разни братства в провинцията, също и частни лица, но доста от тях са унищожени. 11. Никак не си спомням. 12. Подарих го. (Подробности в т.5). 13. Всичките са подарени. 14. На Петър Филипов. 15,16. За нищо на света не ще приема пари, но нямам скици. Ако случайно открия нещо, ще Ви пиша. 17. Не, няма. 18. Да, единствено писмо, изпратено ми в Париж. Преди години Петър Филипов ме помоли да му го дам, после ми го върна, като каза, че то няма никаква стойност, че то е съставено напълно от Боян Боев, когато сме имали задачата да напишем най-хубавото писмо. Наистина, всички мисли в него са взети от беседите или по-право, се срещат и в беседите. Написано е на пишуща машина, накрая Учителят се е подписал със своя характерен подпис. Но съдържанието на писмото е напълно отговор на моето, в което му бях писала, че пред голямото изкуство, което срещнах в Париж, в музеите, се чувствам обезкуражена, почти отчаяна. Това писмо ми вдъхваше вяра и импулс за работа. То за мене е скъп спомен, но в момента не го намерих. Когато и да е, ще Ви го предам. (Забележка: Писмото е писано лично от Учителя.) 19. Не. 20. Не знам. Ако пазя нещо, ще е скрито някъде много надълбоко. Не можах да намеря. 21. Едва ли пазя. Не владея стенография и записвах много съкратено. След време сама не можех да ги разбера. 22. Не. 23. Не. 24. Не. 25. Не. 26. Не. Втори въпросник - Въпроси към една душа - Цветка Щилянова 1. Какво е казал за брат Ви и сестра Ви, което се е сбъднало? 2. Казвал ли е нещо за родителите й? 3. Имат ли родителите й опитности с Учителя и да се опишат. 4. Да опише как е позирал Учителят. Седнал ли е бил или си е вършил някаква работа и тя е рисувала. 5. Колко време е позирал? 6. Колко сеанса? 7. Подготвяше ли се специално за позирането? 8. Обличаше ли се специално за позирането? 9. Колко часа и колко сеанса й е отделил, за да бъде нарисуван? 10. Достатъчно ли е било времето, което Той й бе отделил? 11. Колко време продължи позирането? 1-2 месеца или? 12 .По кое време е позирал? Сутрин, обед или вечер? 13. Ако открие някоя скица, молим да ни я предаде. Кога и как са рисувани? 14. Рисувала ли е обекти от братския живот - салона, Рила? Има ли портрети от братския живот? Ще може ли да ни ги предаде? 15. Писмото до нея е с голяма стойност поради това, че Учителят по онова време понякога лично е писал на машина (пишуща) или е диктувал на машинописките, като отдолу се е подписвал лично. Така че нейното писмо е от Него. Умоляваме да ни го предаде. 16. Умоляваме да потърси нейни тетрадки и записки от онова време, които са много важни за нея и ни ги предаде за съхранение. 17. Интересуват ни лични снимки и снимки, в които са включени образите на рода й, баща й, майка й, нейни като дете, ученичка в Художественото училище, снимки от Париж, снимки от изложбата, снимки от времето на Школата, където е и тя заедно с майка си в присъствие на братя и сестри или на Учителя. 18. Има ли рецензии на изложбите? Молим да ни ги предаде. 19. Има ли платна, които в момента не й трябват, за да ги съхраним. Те ще бъдат запазени като нейни произведения. Ако има такива платна, ние имаме възможност да ги заплатим, но поемаме отговорността пред нея и пред Учителя да ги запазим. 20. Дали има дневник? 21. Ако има платна, скици и др., бихме ги запазили като нейно творчество. 22. Всичките ни въпроси са насочени за изясняване жизнения път и творчеството на художника Цветана Щилянова, на която лично е позирал Учителят. 23. Имали поезия, проза? 24. Ще може ли да опише случки и събития от времето на Школата на Учителя, на които е била свидетел? 25. Ще може ли да обрисува образите на някои възрастни приятели, които е познавала, и които отдавна са заминали. Образите включват лични наблюдения, опитности, които са имали с Учителя. Например Боян Боев, Тодор Стоименов, Паша, Савка, Епитропов, Димитър Добрев от Сливен, Мара Белчева и др. 26. Има ли кореспонденция, писма, картички, снимки от възрастните приятели? 27. Съгласна ли е да ни предаде цялата си лична кореспонденция, включваща писма, снимки, картички, бележници? 28. Знае ли кой е тоя художник - учител по рисуване, който при заминаването на Учителя е рисувал ръцете му? Име, адрес? Познава ли други художници, освен Влаевски, които са рисували Учителя? 29. Какво знае за Борис Георгиев, който също е рисувал Учителя? Има ли кореспонденция с него? 30. Ако може да напише впечатленията си от комуната в Русе, съборите в Търново и София. Да напише какво занае за Никола Каишев, Иларионови и Мария Казакова и др. Трето писмо - 12.05.1988 г. Забележка: В отговор на втория въпросник получих писмо от 12 май 1988 г. Мила Марийке, Понеже Ви пиша на части, боя се, че повтарям по зададените въпроси. Ако е така, извинете! 13. След портрета, рисувах много скици с молив по време на беседи, често под рисунката записвах по няколко думи, отговарящи на изражението на лицето (думи, които е произнасял в момента). Стоящи наблизо сестри започнаха да искат рисунки. Учителят ми отправи няколко пъти недоволен поглед - сред абсолютната тишина, която цареше, докато Той говори, внасяше се смут. Сядах на друго място, повтори се същото - разчуло се, че подарявам, ангажираха ги още щом започна. Не след дълго Учителят ме повика: „Скиците, които сте правили, те са части от един образ, не може да бъдат разпръснати. Ще ги съберете всичките и ще ми ги донесете!" Той беше много строг, категоричен. „Но аз съм ги подарила", казах. „Казах вече! Щом сте готова, донесете ми ги!" Беше много трудно, но след няколко дена успях - някои ми се поразсърдиха, отбелязаха имената си с надежда, че ще им ги върна. Занесох ги. Той ги разгледа внимателно и ми каза благо: „Сега си ги пазете и никому няма да ги давате!" Рисувани отдалече, не всички имаха прилика, но имаше и много сполучливи. Бяха доста на брой - около 15-20, а може би и повече. (Отговори по първия въпросник - забележка от М.М.) Всички скици са оригинални - не съм ги прерисувала. Скицник нямам. Скиците правех върху бяла хартия с размери приблизително около 9 см. на 12-14 см. (Може би те са откупени от вас). 14. Имах 1-2 рисунки, по-големи, които обхващаха почти целия салон, с нахвърляни леко седналите в полукръг слушатели, а Учителят с лупа в едната ръка, другата вдигната с изправени пръсти - характерен жест, който ще видите по много снимки. Пред Него е разтворена Библията. Къде са те? Предполагам, че съм ги предала на Петър Филипов. А) За брат ми: светло бъдеще, много надарен технически - наистина, от малък джобът на престилката му е тежал от чукченце и пирони, които забива навсякъде, където намери място. Още 18-годишен започна да произвежда различни неща, поради липса на средства за семейството ни, а по-късно създаде фабрика за разни изделия, чрез която се прехранваха 80-120 души, хора за друго некадърни, прости селяни и селянки. Всички много го уважаваха и обичаха. Б) Сестра ми: „С много дарби, но да пази дробовете си!" Казва се Роза. Силно е желаела да стане певица, с много хубав глас, играла е в детски пиеси, оперети главна роля, но баща ми не позволил, едва се съгласил да учи пиано. Студена зима. Стаята с пианото е неотоплена, тя получи воден плеврит, тъй много отслабна, че не може да се движи и говори, косата й пораства около 20 см. съвсем бяла. Мама я моли да дойде Учителят да я види, а тя: „Лозата не ще молитва, а иска мотика!" (По-късно казваше: „Нали аз си исках мотиката?") Млад, опитен лекар се грижи ден и нощ за нея, изважда със сонда водата от левия дроб, защото той притиска сърцето и то спира да бие. Медицинска сестра постоянно прави инжекции за сърцето да не спре. Лекарят казва на мама, че всичко е направил, остава само едно - промиване на кръвта чрез двете главни артерии - но не се знае дали тя ще издържи. Тя отказва. Тогава мама помоли Учителя. Той дойде веднага. Завари лекаря и сестрата. Учителят поглежда с малка лупа ръката й и казва: „Тебе не те викат още, ти имаш работа тук!" А тя си мисли: „Не виждам ли аз, че умирам? Но Учителят, свята личност, няма да ме изплаши!" Той казва: „Сега сестрата да спре инжекциите и всички лекарства." А лекарят: „Но, господине, сърцето й ще спре!" - „Не, няма да спре!" - Казва Учителят. „Позволете ми да идвам, да видя какво ще стане." - „Разбира се, идвайте! Не я насилвайте с храна - сега да си почива, тя сама ще огладнее." Мама, изнемогнала, едва стои на краката си, ангажираха една яка вакарелка, Йона, която вдигаше на ръце сестра ми, всяка сутрин в определени от Учителя часове я сваляше на двора на слънце, после я връщаше горе в леглото й. Тя тежеше 32 килограма! По това време тате е уволнен, отива в провинцията да търси работа, остава на мама колкото пари има и казва: децата растат, и те ще печелят. За сестра ми ще прибавя: цял живот тя беше тънка - висока, с благороден облик, нещо царствено имаше в нея, излъчваше една особена красота, хранеше се съвсем малко, много чувствителна, с красиви, нежни ръце, с дълги пръсти. Сестра ми вече се съвзе, макар и слабичка, тя желае да работи. Моли Учителя за съвет. Той казва: „Ще даваш уроци по пиано, но не да се затвориш у дома си, ти ще отиваш." - „Но как ще стане това?" - „Не се тревожи, всичко ще се нареди." Само след два дена идва нейна съученичка от гимназията, момиче от бедно семейство, но красавица. „Розке, само ти ще ми помогнеш! Ела да ми преподаваш уроци, че моят Гошо ми е подарил пиано, иска да му свиря, а е и ревнив - не иска да излизам за уроците. Той ме доведе дотука с колата ни и чака вънка да ме отведе." Гошо, богат търговец, преценява, че Мара ще научи още много неща от такава интелигентна учителка, той е във възторг. Уроците започват веднага, Мара я обича. „Розке, много си слабичка!" Приготвя какви ли не лакомства да я гощава, туря я да си полегне да почива, уроците плаща скъпо, мама й уши няколко хубави рокли. Познати на Мара поискват уроци и за техните деца. Следващото лято завеждат сестра ми във Вършец - всичко на техни разноски. Гошо изпраща за зимата и товари готови нарязани дърва, адресирани до мама. Минаха години, сестра ми искаше да заплати дължимото. „Не, нищо не ще приема! Направил съм го от уважение към вашата майка!" В) Новите въпроси ме задължават да разкажа повече подробности. Родителите ми наеха самостоятелна къща на бул. „Евлоги Георгиев" 51. (Тя и досега стои, макар и доста преобразена.) В тази къща влязох 12-годишна, а излязох 21-годишна мома. Там идваше Коста, боледува сестра ми, идваше Учителят. Двуетажна, долу кухня и трапезария, еркерен вход, два гостни. Горе - моята стая, спалня на мама и тате - еркер - 2 стаи за сестра ми, в първата пианото. Брат ми Асен спи временно на кушетка в трапезарията. Къщата е навътре в двора - тиха, обърната на юг, но не винаги хигиенична. Пред нея високата къща я засенчва. Бях на 17 години, когато обикнах мой далечен братовчед, Коста, 5 години по-възрастен от мене. Учителят го назоваваше „Костадине". Ние се обичахме, но никога не си казахме това, само понякога си отправяхме топъл поглед. Под влияние на познатото ни учение за абсолютна чистота, отношенията ни един към друг бяха необикновени, на завидна висота. Роден под знака Козирог, притежаващ същото благородство, висок морал и духовна чистота, а аз - родена под знака Телец - най-подходяща за приятелство, хармонична, а и по-дълбока връзка с Козирог. Коста идваше всеки ден у дома, носеше ми хубави книги, четеше ми избрани за мене страници за размишление, импулсираше ме да уча и музика. Той също беше студент, но учеше и музика при професор Цибулка. Но заболя тежко, цели две години се бори с болестта, посещавахме го с мама в дома му. За последен път го видях преди да угасне. Неговите близки ме обичаха и казваха: „Ако Коста беше жив, Цветка щеше да бъде наша." Той почина на 13 декември 1925 година. Дълбоко потресена, аз все чувах гласа му, стараех се да изпълнявам всичко, което той ме поучаваше. В къщата ни на ул. „Евлоги Георгиев" 51 бе идвал Коста, там боледува сестра ми, там идваше и Учителят. Минаха години. През 1929 г. заминахме за Париж със сестра ми и съпруга й. Всичките 4 години прекарани там чувствах, че Коста ми помага, пази ме, ръководи ме, постоянно го сънувах, пишех стихове за него. Запознаваха ме с някои млади хора, но никого не харесвах, сравнявах ги с Коста - моят идеал. Нещо важно: Коста заболя от туберкулоза, получена след тежко изтощение от малария. Неговите близки бяха против връзките му с братството, той отказва всяка издръжка от тях, чука камъни за мозайка при Бертоли, всички се стремят да му помогнат. Когато състоянието му се влошава, Никола Каишев, дребен, слабичък, но всеотдаен, го взима със себе си в Балкана - там той отглежда пчели, има малка къщичка. Завежда го на чист въздух, грижи се за него като майка, готви му, пере, къпе го, понася всичко с радост. Коста често е капризен, недоволен, мълчи. Оставя го самичък само когато слиза да продаде мед. Щом се върне, казва: „Сега сме богати, само кажи какво искаш." Когато състоянието му се влошава, Коста поисква да се върне у дома си, да помоли близките му да го приемат. Колю го завежда с кола, с влак, с файтон. Оттам започваше моята изповед за последните дни от живота му - той не живя две години, а само няколко месеца у дома си. А ето портретът на Колю Каишев: Големи, изразителни кафяви, пълни с любов очи. Вяра - непоколебима. Подлагал се е на глад почти цял месец, когато Учителят строго наредил веднага да престане, ако иска да остане жив. По-късно като ми разказваше за Коста, очите му се пълнеха със сълзи, падаха по ръцете му, как не е можал да го спаси - и плаче. Отговори към втория въпросник: 10. Напълно достатъчно за позиране. 11. Сеансите определяше начесто, тъй че най-много около 1 месец. 12. Само сутрин, от 9 и половина или от 10 часа. 13. Рисувах без подготвителни скици. 14. Считам, че малкото, което съм имала, съм предала на Петър Филипов. 15. Непременно ще ви го предам. Търся го. 16. Разбира се. Което намеря, ще Ви предам. 17. Намерих една, която е без дата, но считам, че е от времето, когато Учителят измерваше главите. Ще потърся още. 18. Да, ще ви ги дам, с удоволствие. 19. Платна нямам. 20. Дневник - с мои преживелици - считам, че никак не отговаря на това, което Ви интересува. 21. Не, нямам. 22. Разбирам, благодаря Ви. 23. Да, поезия, но не е интересна за Вас. 24. Нищо особено, ние живеехме в града. 25. Боян Боев - много мил, сърдечен, изпълнен с вяра и любов. Допълнение към въпросник номер 2 с отговори на Щилянова: 1. Сестра ми Роза - тя е писала на гърба на снимката 4-то отделение. При все че снимката няма дата, нито указание на града, по възрастта ни се вижда, че сме в Сливен, където Учителят ни правеше измервания на главите и си записваше всичко. На родителите ни е казал за нашето бъдеще, за призванието на всекиго от нас и всичко това се сбъдна. С тъмната косичка е брат ми Асенчо, роден 1901 г. - как спокойно гледа! А в средата съм аз - толкова подвижна и палава, че било невъзможно да разделят косата ми на път, а фотографът застана за момен поне, извикал изпод платното, с което бил забулен: „Сега ще изскочи едно зайче!" По точка 2: За родителите ми - не си спомням - не съм си отбелязала нищо. По-рано Ви бях писала за мама, че „Тя е била голяма художничка, но в този живот е била изпратена с други задачи. Дарбата, която имате, сте наследили от нея." Считам, че по-рано по-ясно се бях изразила. 3. Да, мама, току-що ви описах, с боледуването на сестра ми. 4. Седнал, като най-внимателно нареждаше гънките на шала, с който е наметнат. Явно отдаваше голямо значение на портрета. 5. Позираше около 1-2 часа. Поръчал беше по това време никой да не го безпокои. 6. Всичко 5 сеанса. 7. Да, като описах в т. 4. Общо около 6 до 8 часа. 10. Напълно достатъчно. 11. Даже по-малко от месец. 12. Само сутрин. 13. Подготвителни скици за портрета не правих. 14. Имах рисунки с обхват на салона - ще потърся. 15. Писмото търся - разбира се ще Ви го предам. 16. Едва ли съм запазила, но ще потърся. 17. Отговорих Ви в точка 1. 18. Съвсем малко - ще Ви ги предам. 19. Не, нямам такива платна. 29. За Борис Георгиев знам следното, че когато той рисувал портрета на Учителя, то Цанка Екимова, която се е занимавала с хиромантия, погледнала ръцете му и видяла на дланите му и се учудила, че не видяла нищо особено. Като споделила с Учителя, че ръката му е обикновена, то Той й казал, че на дланите има явни линии, но мъртви, а има скрити линии, които са живи. На неговата ръка линиите са скрити, но са живи и че Борис Георгиев е представител на голяма фирма от невидимия свят. Борис Георгиев е дошъл от Слънцето Сириус и се е въплатил на земята, за да нарисува портрета на Учителя. Принудена съм да спра дотук, за да не се претъпче писмото ми. Ще продължа в следното. С най-сърдечни поздрави към Вас и Дина Цветка Предполагам, че за брат Боев можех нещо повече да пиша, за Паша и Савка сигурно още не съм Ви писала - имам само чернова, също за Тодор Стоименов. Моля ви в следващото писмо ми отговорете дали вече съм ви писала. Това са хора, от които имам най-прекрасни впечатления и храня към тях най- мили чувства. Надявам се утре, понеделник, 16 май 1988 г. да пусна това писмо. С най-добри пожелания, Цветка Четвърто писмо -10.06.1988 г. Мила Марийка, Разбирам желанието Ви да зарадвате Дина, когато тя си дойде с някакъв резултат, но аз все още не съм намерила нищо повече - единствено само снимката от моето детство, за която ви писах. Понеже за мене да посрещна някого е трудно, моля ви да отложим. Ще ви пиша, когато приготвя нещо повече. Моля ви отговорете ми, както ви писах, в последното си писмо, дали вече имате от мен по-подробно за Боян Боев, Савка, Паша и за Тодор Стоименов. Спомням си, че завърших с биографията на Никола Каишев. Предполагам, че от писмата, които ви пиша, вие ще изберете най-важното за вас. За жалост не мога да пиша красиво върху коленете си, почти лежешком. Простете, това ще ви създаде много работа. Кракът ми не е само навехнат. Горе в ханша естественият пласт хрущял, който помага при движение меко да се плъзга бедрената кост в тазовото легло за нея - този пласт се е остъргал, преди две години от пресилване бях си позволила да купя плодове, прибавих и хляб - общо към 5 кг тяжест - и така се осакатих, костите се търкат незащитени, това ми причинява болка. На моята възраст възстановяването на този хрущялен пласт е невъзможно или много бавно - всички жизнени процеси в организма се извършват много бавно. Благодарна съм, че все пак имам подобрение. От Павлина получих писмо от 14 май. Рисувала съм й портрет през 1977 г. Пише, че е натоварена от Историческия музей на Велико Търново да напише биографията на моята майка. Моли ме най-любезно, настойчиво да й отговоря. Спомените ми за Павлина са твърде бегли, но тъй като писаното от мен ще се запази в музея, ще бъде достояние на много хора, отговарям на въпросите й крайно внимателно, да не изпусна нито дума за отношението на мама към Братството. Добре сте решили да не й отговаряте. Към нея ми предстои още доста дълга кореспонденция. Простете мила Марийке, че отказвам да се видим съвсем наскоро. С най-сърдечни привети и добри пожелания към Вас и Дина, Цветка. Чакам писмо от Вас. П.С.: Молбата на Павлина е любезна, но и много настойчива - правя усилие да си спомня всичко за скъпата ми майка - това ще бъде и един малък паметник за нея в любимия й роден град. Пето писмо -18.07.1988 г. Мила Марийка, Искам да поправя една моя грешка - отнася се до писмото, което Ви написах на 14 юлий. Веднага горчиво съжалих, но то беше вече залепено - не успях после да Ви пиша. Изказах се сурово, жестоко по адрес на Павлина, която си служи към мен с учтиви, избрани, деликатни думи, въпреки погрешните си разбирания по въпроса за биографията на мама. Към вас също бях сурова, нелюбезна, не избрах по-деликатни думи, за да кажа което е необходимо. Сега наближава датата, на която с такава любов ми поднасяте приготвения от Вас козунак. Моля ви не идвайте, не ми донасяйте абсолютно нищо! Когато се видим, ще ви обясня - нужни са много думи. Нямам право да пиша такива писма! Самата аз съм пълна с толкова много грешки! Моля Ви най-горещо и вас, и Дина, да ми простите! Както изглежда, нашата единствена среща поради навехнатия ми крак ще стане някъде към средата на м. септември, тогава, моля ви непременно ми телефонирайте, да зная кога да ви чакам. И пак моля, абсолютно нищо за ядене не ми донасяйте. На Павлина не пишете, моля, че окончателната редакция на биографията на мама ще трябва да Ви помоля да напишете Вие - това да остане между нас - тайна между Вас и мене. Когато се видим през септември, надявам се ще съм успяла да намеря нещо подходящо за моята биография, всичко при мен става съвсем бавно. Иначе съм здрава. Моят другар се грижи най-предано за мене, всяка сутрин рано пазарува, ние се храним съвсем по малко - така е здравословно. Още веднъж моля Вас и Дина да ми простите огорчението, което съм Ви причинила! С най-сърдечни привети, прегръщам Вас и Дина Цветка. П.С.: Всеки месец излизам една сутрин, за да си получа пенсията - около 13,14,15 на тия дати никой не може да ме намери. Забележка: 6-то писмо от 18.09.1988 г. е поместено към т. 8 Изповед на една душа, Г. „Втората съпруга". Писмо на Марийка Марашлиева до сестра Цветана Щилянова Препис 1.12.1988 г. Мила сестра Цветка, Моля да ми пишете за Боян Боев, Паша, Савка, Тодор Стоименов. За Боян Боев казахте само, че бил много мил, сърдечен, изпълнен с вяра и любов. Още нещо за Никола Каишев, за стопанството в Русе? Ще ви припомня само някои точки, по които бихте могли нещо още да направите: 1. Архив - снимки, писма, записки - лични тетрадки. 2. Документи - диплома и др. 3. Скици и рисунки. 4. Спомени от живота с Учителя и Школата. 5. Спомени с Учителя във връзка с рисуването на портрета Му. 6. Спомени с Учителя във връзка с нейното поколение. 7. В случай, че нещо изплува в съзнанието Ви, моля вземете тетрадка или лист, отбележете го с няколко думи и когато сте свободна ми го опишете и изпратете. Пожелавам Ви всичко най-добро, да закрепнете здравословно и да разрешите задачите си, които стоят пред Вашата душа. С обич: Подпис (Марийка) Седмо писмо - 27.12.1988 г. Мила Марийка, Моля извинете ме, но моля Ви никога вече не идвайте! Всяко Ваше посещение ми причинява тревоги, принудена съм да си служа с лъжи! От 1 януари нашият булевард ще бъде разкопан, линията на трамвая номер 3 ще бъде преместена, но какво и да ми струва това, ще намеря начин да предам отговора на Дина лично. Явно е, че при Вас писмата се губят. Всички въпроси, които ми поставяте, аз Ви отговорих най-изчерпателно - телефонът ми е постоянно изключен. Моля, прегледайте най-внимателно и ми отговорете веднага, за да започна отново да пиша. Моля, пуснете писмото долу в пощенската ни кутия. Не пишете адреса - аз го имам. С много поздрави и най-хубави чувства към Вас, Цветка. Писмото, разбира се, да бъде залепено! Осмо писмо -12.05.1989 г. до арх. Дина Станчева Мила Дина, Имам към Вас една голяма молба: Кажете на Марийка по възможност най- скоро да приготви въпросите, спомени за Учителя, защото с времето те постепенно се заличават от паметта ми и трябва дълго, дълго, ден и нощ да си спомням всичко, за да успея да ги препиша на чисто, та когато тръгне нашият трамвай, ще дойда да се видим, което много желая и ще ви донеса моите готови бележки. Зная, че Марийка не жали труда си и е готова да дойде до нас и донесе писмото лично. Това е най-хубаво, но кажете й, че преди всичко нашият домофон е повреден, не отключва вратата, цял ден се обаждат изпаднали в беда, но никому не отварям. Ако обича, тя може да почака долу някой да й отвори или да позвъни на други и помоли да й отворят. Тогава може да пусне писмото в пощенската ни кутия или да се качи с асансьора и да го пусне под вратата ни - ние нямаме праг, тъй че като го тласне силно по средата на отвора, то непременно ще влезе, даже доста навътре. Важното е да не се подава, да не би чистачката да го намокри. Моля изрично: Никак да не звъни горе у дома! Всичко, което има да ми каже, да бъде вътре в плика при писмото. Ако реши да го изпрати по пощата, пликът да бъде добре залепен - скоро получих писмо от една приятелка, така изтърсено - пликът се разлепил, че едва се крепеше. Излишно е да пише подател, даже по-добре да не пише - адреса й аз имам, но не ми се пише до нея, щом като писмата ми се губят. Мила Дина, обремених Ви с много дълго писмо, но Вие ще съумеете да изберете най-важното - а то е Марийка да не звъни нито долу, нито горе! С хиляди извинения, че Ви безпокоя, Вас и Марийка целувам сърдечно, Цветка. Девето писмо - 15.06.1989 г. до арх. Дина Станчева Мила Дина, Пиша Ви пак, за да не Ви безпокоя по телефона. Зная, че сте много заета, но моля Ви, намерете малко време и ми пишете, получихте ли писмото ми, в което моля Марийка да не отлага, да ми напише своите въпроси и при възможност да пъхне писмото под вратата ни горе - тя е без праг - без да звъни! Долу също да не звъни - домофонът ни е повреден и не отключва вратата! Правя това предложение, защото зная, че тя не жали труда си. Ако реши да изпрати писмото по пощата, пликът да бъде добре залепен. Неотдавна получих писмо от София, но така изтърсено, че едвам се крепеше - пликът почти съвсем се разлепил. Боя се, че колкото повече времето минава, дори най-скъпите спомени се заличават в паметта ми, особено на моята възраст. На нея няма да пиша, защото разбрах, че писмото, над което употребих толкова дълго усилие, вълнувах се, ставала съм нощем, щом си припомня нещо, се е изгубило! Надявам се, когато тръгне нашият трамвай, ще успея да Ви видя. Разбира се, преди това ще Ви запитам по телефона кога Ви е удобно да дойда. Вярвам, че сте здрава и добре. Вас и Марийка целувам сърдечно. Цветка. Адресът ми е: Цветка Щилянова 1504 - София бул. „Заимов" 68. Десето писмо - 18.07.1989 г. Мила Марийка, Говорих с Дина, тя ми даде телефон на Вашата съседка, но най-добре е да Ви пиша, понеже държа постоянно изключен моя телефон. Дано получите по- скоро това писмо, дано не се изгуби. Нашият булевард и всички близки улици са така разкопани, че е опасно да се движи човек по тях. Единствено ул. „Оборище" е още здрава. От всички страни налитат багери, всеки ден все повече. Северната фасада - откъм бул. „Заимов" - я пръскат с боя, постоянно има прегради, че не бива да се минава. Нашият праг долу е толкова висок, че трябва някой да ми помогне за да се изкача. Асансьорът често е повреден. Ако се решите да дойдете въпреки всичко, бъдете обута с туристически обувки - по никой начин с деликатни обувки с токчета - токчетата непременно ще се счупят, а Вие можете опасно да паднете. Понеже насипват камъни и пясък, и заливат с вода, постоянно е кално и в най-сухо време. Трамваят номер 3 работи, но само до паметника „Левски", оттам по ул. „Оборище" до ул. „Асен Златаров" - пеша. Сама виждате, че всичко изисква туристически обувки. Писмото Ви с въпросите до мене приберете добре, да не го изгубите през всички тези перипетии. Моля не звънете нито долу, нито горе. Нашата врата горе единствена е без праг - достатъчно е да тласнете леко писмото, добре залепено, в плик, за да влезе навътре, да не го измокри чистачката. Често вратата долу е отворена, но ако е заключена, ще трябва търпеливо да почакате, докато някой Ви отвори. Спомняте си, вярвам, че домофонът ни е повреден и не я отключва. Главната ми молба - не звънете! С най-добри чувства и с най-добри пожелания към Вас, Цветка. Адресът ми знаете, ако решите да изпращате по пощата: бул. „Заимов" 68, 1504 - София - името и фамилното ми име. Тук то не може да се изгуби, раздавачът ни е стар и добре ни познава. Най-добре не пишете името на изпращача, тоест Вашето име. Единадесето писмо - 21.07.1989 г. Мила Марийка, В допълнение към писмото, което пуснах вчера, бързам да Ви кажа, нивото на тротоара и платното на булеварда са нормални - даже аз спокойно се изкачвам. Второ важно нещо: Сега поставят плочи на тротоара на ул. „Асен Златаров" - на левия тротоар тъй, че опасният десен тротоар ще се избегне - по него не бива да минавате! На ъгъла ще пресечете „Асен Златаров" и тогава ще тръгнете към „Заимов". По ул. Асен Златаров" навсякъде работят булдозери. Относно туристическите обувки - както обичате. Млади и кокетни момичета ходят с островърхи обувчици с токчета, с тесни поли, но постоянно залитат. Кал има. Това, за което Ви помолих: Да не звъните нито долу, нито горе, само да тласнете писмото Ви по-навътре, остава валидно! (По- навътре, под вратата.) С най-сърдечни поздрави, Цветка. Писмо от Марийка Марашлиева до Цветка Щилянова 27.07.1989 г. Обична с. Цветка, Ще ме извините, че Ви пиша на машина, но не искам повече да ме чакате. Прегледах писмата Ви и ето какви въпроси набелязах: 1. На 14 години постъпихте в рисувално училище. Къде? В София, вероятно, другаде има ли? 2. Казвате, че сте писали стихове за Коста в Париж. Пазите ли ги? Ако ги пазите, ще ги прибавим към Вашето творчество. 3. От Павлина разбирам, че майка Ви е учителствувала. Къде и кога? 4. За баща Ви нямате ли някакви спомени? Той какво е работил? Опитности? 5. Кога се е омъжила Роза? 1925 г. си заминава Коста. 1929 г. Вие заминавате със сестра си и съпруга й в Париж. Преди това не споменавате нищо за брака на Роза. Нали тя беше болна и след това предаваше уроци на Мара и други деца. Тя отново ли се разболя? Казвате, че е починала на 22.12.1951 г. 6. Намерихте ли рисунки с обхват на Салона? 7. Молим Ви, потърсете Ваши тетрадки и записки от онова време, които желаем да съхраним! 8. Интересуват ни лични снимки, в които са включени образите на рода Ви, баща ви, майка Ви и Ваши. От Вас имаме само една снимка като деца (Роза, Вас и Асенчо). Сигурно имате снимки като ученичка, студентка, в Париж, от изложбите Ви, от времето на Школата, в Русе - на стопанството. 9. Сигурно си спомняте нещо от Русе - комуната. Моля разкажете! 10. А рецензии от изложбите? Молим да ни ги дадете за съхранение. 11. Пишете ни за брат Боев, за Паша, Савка, за Тодор Стоименов и други, каквото си спомняте. 12. За Гради и Атанас също. Трябва да ви кажа, че не Ви писах досега, защото имах един гост около 20 дни, който си отиде преди няколко дена. Беше от Съюза, познат на брат Петър. Беше идвал 1982 г. - две години преди брат Петър да си замине. Много мил човек. Та бях заета около него. Изпратих го с много хубави спомени. Бих искала да се видим с Вас, да разговаряме, да стане една обмяна между нас. При Вас вероятно както преди ще спира рейс 313. А той спира при нас, близо при хотел Плиска, а аз живея на пет минути от там. По-лесно бихте дошли до дома, отколкото до Дина. Да, само че нямам телефон, за да ми позвъните. Но пак може нещо да се нареди или пък с Дина да дойдете. Тя идва вчера, например, у дома и идва доста често. Виждаме се. Засега нека това бъде достатъчно. Пак ще ви пиша, ако имам други въпроси. И ще чакам отговор на писмото си. Поздрав от Дина и мен. С обич: Ваша Марийка (Подпис) Благодаря за обяснението, за улицата при Вас. М. Дванадесето писмо - 28.07.1989 г. Мила Марийка, Благодаря Ви за хубавото писмо. Получих го в много удобен момент, изглежда че току-що сте го пуснали. Рисувалното училище следвах в София - в ония години едва ли е имало в други градове - то е създадено, построено трудно, с волни пожертвования, не само от българи, но даже и от призованите преподаватели от чужди страни. Повече подробности ще Ви напиша от книгата на Ирина Михалчева - изкуствоведка и художничка, издадена преди около 12 години, но в момента тази книга не ми е под ръка. С най-сърдечни привети и добри чувства към Вас, Цветка. П.С.: И аз много бих желала да се видим. Предполагам, че това ще стане някога при Дина. Тринадесето писмо - 29.08.1989 г. Мила Марийка, Писмото Ви получих. Извинявате се, че е писано с пишуща машина. А аз Ви моля, винаги ми пишете с пишуща машина! При все, че почеркът ви е ясен, най-ясно и хубаво е на машина. По средата на писмото липсват няколко точки (от 9 до 12 приблизително). Писмото Ви прибрах веднага, но сега не мога да го намеря! Тъй че по моя вина, ще трябва пак да ми го напишете! На пишуща машина. Много съм виновна, простете ми! Този път внимавайте да няма пропуснати точки. Намерих някои бележки, завещанието на сестра ми за мен, стихотворение, писано за мама в Париж - много скъп спомен - ще Ви го предам лично. Надявам се през есента да се видим при Дина. Моля Ви, писмото пуснете, както миналия път - без да звъните! И аз много желая да се видим - с Дина ще се разберем по телефона. На Вас и Дина най-сърдечни привети, Цветка. Забележка: 14-то писмо е писано в т. 8. „Изповед на една душа", Д - „Белязаното име на вълчицата". 15-то, 16- и 17-то писма са поместени в Е - „Двамата братя Юрдан и Симеон Симеонови". Писмо на Марийка Марашлиева до Цветка Щилянова София, 05.09.1989 г. Мила с, Цветка, 1. Получих писмото Ви от 29.08. т.г. Случват се такива работи. Писахте ми, че ще ми пишете някои подробности във връзка с ученето ви от книгата на Ирина Михалчева - изкуствоведка и художничка. 2. Стихове и други писма, които сте писали, дайте да ги прибавим към Вашето творчество. 3. Майка Ви е учителствувала. Кога и къде? 4. За баща Ви нямате ли някакви спомени? Какво е работил? Споделял ли е убежденията на майка Ви? 5. Кога се е омъжила Роза? 1925 г. си заминава Коста. 1929 г. Вие заминавате със сестра си и съпруга й в Париж. Преди това не споменавате нищо за брака на Роза. Нали тя беше болна и след това предаваше уроци на Мара и други деца. Тя отново ли се разболя? Казвате, че е починала на 22.12.1951 г. 6. Намерихте ли рисунки с обхват на Салона? 7. Молим Ви, потърсете Ваши тетрадки и записки от онова време. Ние искаме да ги запазим и съхраним! 8. Интересуват ни лични снимки, в които са включени образите на рода Ви, баща ви, майка Ви, Ваши. От Вас имаме само една снимка и то като деца (Роза, Вас и Асенчо). Сигурно имате снимки като ученичка, студентка, в Париж, от изложбите Ви, от времето на Школата, в Русе - на стопанството. 9. Сигурно си спомняте нещо от Русе - комуната. Моля разкажете! 10. А рецензии от изложбите? Молим, дайте ги за съхранение. 11. Пишете ни за брат Боев, за Паша, Савка, за Тодор Стоименов, Епитропов, Димитър Добрев от Сливен, Мара Белчева и други каквото си спомняте, за брат Ватев, бр. Маркови. 12. За Гради и Атанас какви впечатления имате? Всичко около Вас ни интересува. Особено спомените с Учителя във връзка с Вашето поколение. Молим в случай, че нещо изплува в съзнанието Ви, вземете тетрадка или лист и го отбележете с няколко думи, колкото да се подсетите, когато сте по-свободна и да го запишете, и ми го изпратете. Пожелавам Ви всичко най-добро, да бъдете жива и здрава и успешно да разрешите задачите, които стоят пред вашата душа. Засега нека това бъде достатъчно. Пак ще ви пиша, ако имам други въпроси. И ще чакам отговор на писмото си. Поздрав от Дина и мен. С обич: Марийка Марашлиева. (Подпис) П.С.: Каква фабрика е имал брат Ви и какво е произвеждал? Съща. Писмо на Марийка Марашлиева до Цветка Щилянова София, 29.11.1989 г. Обична с. Цветка, Извинявайте, аз забавих отговора си, но бях възпрепятсвувана. Сега ще Ви напиша въпросите, на които не сте отговорили. Иначе въпросника трябва да Ви го препиша - първия и втория, защото съм сложила някои бележки върху тях. От първия: 15. Дали има още скици у нея от Учителя? Ако има, молим да ни ги предаде. 20. Има ли тетрадки и записки? 21. Нейни бележки от Школата? От втория: 2. Дали е казвал нещо за родителите й? 3. Дали имат родителите й опитности с Учителя и да се опишат. Вие разказахте за опитностите със сестра Ви, когато е била болна, както и за Коста. 4. Как е позирал Учителят? Седнал ли е бил или си е вършил някаква работа и тя е рисувала? 7. Подготвяше ли се специално за позирането? 8. Обличаше ли се специално за позирането? 17. Интересуват ни лични снимки, Ваши и снимки, в които са включени образите на рода Ви, баща Ви, майка Ви, Ваши като дете, ученичка, снимки от Париж, от изложбите, от времето на Школата, заедно с майка Ви и други братя и сестри или Учителят. 18. Интересуват ни рецензии от изложбите Ви. Молим да ни ги предадете!. 20. Бихте ли ни дали дневника си за съхранение? Както и поезия и проза, които имате? 24. Ще може ли да опишете случки и събития от времето на Школата, на които сте била свидетел? 25. Ще може ли да обрисувате образите на някои възрастни приятели, които сте познавали и които отдавна са заминали? Образите включват лични наблюдения, опитности, които са имали с Учителя. Например Боян Боев (за него казахте съвсем малко), Тодор Стоименов, Паша, Савка, Епитропов, Димитър Добрев от Сливен, Мара Белчева, Иларионови, М. Казакова? 26. Имате ли кореспонденция, писма, картички от възрастни приятели? 27. Съгласна ли сте да ни предадете цялата си лична кореспонденция, снимки, картички, бележници - за съхранение? 28. Знаете ли кой е тоя художник - учител по рисуване, който при заминаването на Учителя е рисувал ръцете му? Име, адрес? Познавате ли други художници, които са рисували Учителя? 29. Какво знаете за Борис Георгиев, който също е рисувал Учителя? Имате ли кореспонденция с него? 30. Ако можете да напише Вашите впечатления от комуната в Русе, съборите в Търново и София. 31. Какви са впечатленията Ви за Петър Филипов и някои спомени във връзка с него? 32. Докога сте рисували? Коя година? Моля Ви, за днес нека това бъде достатъчно. Всички въпроси които съм Ви задала досега ще Ви препиша, но сега се готвя за пътуване, а искам да Ви изпратя писмото или по-добре да го отнеса. Считайте, че след 10.12. т.г. ще съм у дома си. Желая Ви здраве и сили, да приключите работата си и задачите си възложени на душата Ви. С обич, Ваша Марийка Осемнадесето писмо - 18-20.01.1990 г. Мила Марийка, Отдавна трябваше да Ви пиша, докато днес получих тревожното Ви писмо. Здрава съм. Еми най-предано се грижи за мен, набавя всичко необходимо, но отдавна се случи с мен нещо твърде неприятно. Доколкото си спомням, беше сряда, 6 декември. С трамвая отидох до ЦУМ - налагаше се да купя главно електрически крушки, защото магазинът до нас се закри. Носех още една мрежа, също с нещо много необходимо. Дойде трамвай, но стъпалото тъй високо, че не мога да се кача, трима яки мъже ме теглеха, ватманката дава сигнала, най-после ме издърпаха, но лявата ми ръка се остърга върху горното стъпало, кожата от китката до лакътя се обели и рукна обилна кръв. Веднага с трогателна доброта всички наоколо скочиха, настаниха ме да седна, искат да ми помогнат, но как? Едва можах да измъкна от чантата си една носна кърпичка, късах от амбалажа на крушките, прикрепях към раната парчета хартия, която непознати завързаха. При паметника „Левски" слязох и пеша пристигнах у дома. Еми се много разтревожи. Цялата рана беше кална, измих я, натрупах я с памук, облякох нощница и лежах, а като станах, той ми направи с кърпи през рамото да стои ръката неподвижна. Едва тогава ме пита какво ми се е случило. Много грижи му създадох. Не можех да се къпя цял месец. И до днес се споменава това мое „приключение". Благодаря Ви най-сърдечно за „анонимния" подарък. По почерка познах, че тези 10 лева бяха от Вас. Сега имаме и нови затруднения - тока го спират всеки ден, добре е да знаете, за да не попаднете в асансьора в такъв опасен час: сутрин от 6-7 ч. и от 10-11 ч., на обед от 2-3 ч., вечер от 10-11 ч. Мила Марийка, Сега трябва да спра, дано успея да завърша писмото, да го пусна и Вие скоро да го получите. Събота, 20 януари 1990 г. Писмото остана непуснато, тук ще отговоря на някои Ваши въпроси от 29 ноември 1989 г. от 2-ри списък, направо за номер 4: Той гледаше много сериозно на този портрет. Позираше сутрин в стаята, в която приемаше посетители. Когато отивах (към 10 часа сутрин), печката вече гореше, известяваха му, идваше от стаята си горе, с бързи стъпки. След поздрава отиваше зад малка завеса, чувах шумолене от дреха, звук от вода. Яви се наметнат с бял копринен шал, с добре сресана коса. Каза, че държи на този шал, защото е изтъкан за него специално и му е подарен с вложени в него най- чисти мисли и чувства. Пита дали го одобрявам. За мен беше изненада, но не можех да си представя по-подходящо облекло за този портрет. Избрахме как ще седне, осветлението, дистанцията, помолих погледа да бъде обърнат към мене - т.е. към зрителя. Той одобри. Помолих да разговаряме по малко, за повече жизненост, а не скованост на лицето. Тогава той ми препоръча някои неща за изкуството, записала съм всичко в отделна тетрадка - ще Ви го препиша. Изненадана бях от голямата му компетентност. Като слушах, пред мен се откриваха все по-дълбоки възможности за творческа работа. За Вас съм отделила бележници, ще Ви ги предам чрез Дина. Моля, поздравете я от мен - още не съм отговорила на новогодишния й поздрав и вестта за помена на милата й майка. Нощ е. Наближава часа да изгасят лампите, затова спирам дотук. Сърдечни привети. Цветка. Деветнадесето писмо - 2.02.1990 г. Тази сутрин съвсем неочаквано трябва да изляза рано. Писмото ми до Вас не е готово. Изпращам Ви тук бележки, които междувременно бях писала. И те не са окончателни. Прилагам две писма от брат Петър Тевекелев. Доколкото си спомням, Вие пожелахте такива писма от силно верующи приятели. Той е брат на Йорданка д-р Жекова. Завърши инженерство в Париж, когато бяхме там, в празник излизахме на разходка с още някои български семейства. Всяко лято идваше да види сестра си и Учителя, отиваше и на Рила. С Учителя се е фотографирал в надувна лодка върху Рилско езеро, с лице сияюще от щастие. Останал да живее във Франция, получил е поданство, купил си е малък апартамент в Кот д'Анзур, пенсионирал се е, но вече съвсем е забравил български, още повече, че очите му са отслабнали. В последното си писмо пише, че заминава на операция на перде и едва пише - надява се, че всичко ще мине благополучно. Сега е на 90 години. Целувам Ви сърдечно, Цветка. Моля, по никой начин не ми връщайте писмата му! Писмо на Петър Тевекелев до Цветана Щилянова 3.02.1988 г. Сестра Щилянова и вашият съпруг, на когото изпращам братски поздрави. Навлязъл съм в бавността, моите движения се ограничават, движа се бавно. Все съм при красотата, слънцето е животворно и синьото небе „Cot d'Dycup". Благодаря ви за положителните благопожелания. В живота на земята случайност не съществува, всичко е строго ограничено и се отнася от нашите отношения към нещата. Колко е проницателен Духът на Учителя, щастие е да влезем в контакт с Него и се съзре Истината на живота. Желая ви най-красивото и благословението да ви закриля. Ваш Петър Тевекелев. * * * УЧИТЕЛЯТ ПО ИЗКУСТВОТО ТРЯБВА ДА БЪДЕ ЕДИН ВЕЛИК УЧИТЕЛ РАЗГОВОРИ С УЧИТЕЛЯ ДЪНОВ Понеделник, 6 февруари 1928 г. „Изучавай живота на художниците, на великите художници, великите музиканти." „Търси ония нежни линии на човешкото лице, които изразяват вътрешния живот." „Изобразявай човека не като позира - тогава лицето му добива нещо изкуствено, а когато той преживява нещо, замислен, нейде сам върху някоя пейка или в очакване, отчаяние, надежда и пр. Изражението на лицето - то е важното." „Когато човек излезе пред необятното, у него се явява страх, смущение, но после идва разширение на душата." „Работи! С труд и постоянство всичко се постига!" „Ти по този път ще успееш!" Неделя, 12 февруари 1928 г. „Най-необходимо ти е едно ателие. Пожелай го, мисли за него - ще го получиш. Нашите постоянни мисли, молитви - те са както упражнения - един цигулар повтаря, повтаря едно упражнение, докато го научи. Така и ние - което повтаряме, то става!" „Никога не прави поправки върху своите картини! Като я нарисуваш, остави я - после нова рисувай! Но преди да започнеш един портрет, например, направи десет скици в разни пози, докато най-после намериш оная поза, която най-много ти допада, да бъдеш доволна от позата напълно." „Ти по този път ще успееш!" „Добре е, че ти харесва цигуларя от Цорн, на твоя позата е хубава, но грешка е, дето грифа е отсечен. Никога не отрязвай така, нека лицето бъде анфас или три-четвърти, но да се виждат две очи, уши, и пр. Също двете ръце." „Винаги да се чувствува отде иде светлината върху лицето." „Човек се радва на онова, което е придобил, на една разрешена задача, колкото и да е малка, не са големите неща, които ни носят радост." „Един художник трябва да има въображение, ако липсват известни условия, например добро осветление, той да си го представи и да го нарисува, както трябва." „Най-хубав портрет е онзи, в който има най-малко сянка." За пейзажа: „Има хубави места из Витоша, Мусала, Олтаря, Сините камъни... Полянки с цветя, някое зайче изправено, спокойно загледано в хубавата природа... " „Приликата на едно лице е в ония непроменени черти, които винаги при всички други изменения остават едни и същи." „Най-важното, това са очите." Съвети от Учителя след завръщането ми от Париж, 1933 -1934 г.: „Кое е най-важното в един портрет? Най-важното е да се предаде онова същественото, което при всички промени на настроението, израза, остава винаги същото. То са трите основни черти, които показват: 1. посоката на ума, 2. посоката на сърцето, 3. посоката на волята. Изкуството не е нещо статическо и не може да представи така човека (т.е. статически), то предава само разни моменти от човешкото лице. Не важи в кой негов момент ще го представиш, в момент на какво изражение, важното е да предадеш тия три основни черти." „Изражението на лицето се влияе от външната страна и условията, които въздействуват на настроението ни." Петък, 29 септември 1933 г. „Изкуството действа възпитателно." „Красотата поражда благородни чувства."

4. ЦВЕТАНА ЩИЛЯНОВА - ХУДОЖНИКЪТ И ПОРТРЕТИСТЪТ НА ЛИКА НА УЧИТЕЛЯ Поради стечение на обстоятелствата, че настоящата история бе подготвена и написана 44 години след заминаването на Учителя и във времето, когато Цветана Щилянова бе в една напреднала възраст и във време, отдалечено от онази епоха на Школата, където Учителят е позирал, то затрудненията за нас бяха повече от очебийни. Не можеше ли да се намери друго по-подходящо време? Можеше, но нямаше хора, които да свършат тази работа. Онези, които трябваше да я свършат и които бяха съидейници и съвременници на Щилянова, не я свършиха, но понеже когато една работа е за Бога, то невидимият свят изпраща последователно представители, които да я довършат. При Учителя има едно правило, когато единият не я свърши, то тогава се изпращат подред 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8 и т.н., но непременно десетият трябва да я довърши. И понеже тези, които я довършваха, бяха двама, затова ние смятаме, че един от двамата е деветият и другият десетият, и по този начин довършваме нейната работа. Забележка от М. Марашлиева: Цветка Щилянова ми каза на 21.06.1990 г. когато й занесох телефона, че оригиналът от портрета на Учителя е подписан от нея с молив. По това може да се познае оригинала. Когато Цветана Щилянова рисувала портрета на Учителя и вероятно когато е бил вече готов, то тогава Той взел четката и направил някаква корекция на носа на самия портрет. А Савка, стенографката, казала: „Но, Учителю, тя е художник!" А Той отговорил: „Да, тя е художник, но не е духовна." Това го разказваше Петър Филипов, който прибра от нея оригиналния портрет. Срещнахме трудности, за да получим сведения за изографисване от художника Щилянова лика на Учителя. Тези трудности ги преодоляхме като последователно задавахме въпроси и смятаме, че те са подробни, а затова, че отговорите бяха кратки, вината не бе у нас. Такова бе състоянието на нейното съзнание и по такъв начин то оперираше в сферата на онази документация, която трябваше да ни се предаде. И заради автентичност, оригиналност и достоверност, ние предаваме точно въпросите и съответно нейните отговори. За вас могат да бъдат непоследователни, разпокъсани, но ние смятаме, че това е фактическият материал, който може да се предаде в настоящия момент. В бъдеще изследователите могат да гадаят и да изследват всеки един отговор на зададените от нас въпроси. Упреците към нас ще бъдат неоснователни, както и нашите упреци към Щилянова биха били неоснователни, защото други трябваше да свършат вместо нас тази работа преди много, много години, да не кажем преди 44 години. В настоящите въпроси и отговорите на Щилянова е включено всичко онова, което се касае за художника Цветана Щилянова, както и за осъществения портрет на Учителя от нея. Ако има някои забележки, трябва да ги направите и да дадете на онези поколения българи, които следваха живопис в Художествената академия в град София от началото на основаването й до настоящия момент - 44 години след заминаването на Учителя. Тази работа трябваше да я свършат тези художници и онова, което биха написали, щеше да бъде компетентно и написано със стил, и съответен език, съпровождащ всяко едно изучаване на живописта в дадена епоха, касаеща се както за художника, така и за модела. А тук моделът беше Всемировият Учител, а художникът Цветана Щилянова. Затова всички упреци и бележки не трябва да бъдат насочени към нас, а към онези, които не свършиха тази работа. Марийка Марашлиева Д-р Вергилий Кръстев 05.03.1990 г. Забележка на редактора: Цветана Щилянова е родена на 18.03.1903 г. в гр. Казанлък, а си заминава на 26.01.1994 г. в град София.

7. БОРИС ГЕОРГИЕВ И ВЛАДИМИР ДИМИТРОВ (МАЙСТОРА) ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ Владимир Димитров (Майстора) е роден на 1.02.1882 г. в село Фролош, Кюстендилски окръг. През 1903 г. постъпва в рисувателното училище в София. Преминава през толстоизма, после се запознава с идеите на тесните социалисти, а по-късно след срещата си с Борис Георгиев се запознава и с идеите на Учителя Дънов. След като се завръща в България, Борис Георгиев урежда изложба в Художествената академия през 1922 г. След срещата си с Владимир Димитров, то Борис Георгиев му прави портрет „Земетръсът". Това е едно пророчество за цялата история на света през този век. През есента на 1922 г. Борис Георгиев заминава за Италия като взима със себе си и Владимир Димитров (Майстора). Там се организира изложба на Майстора. Той се среща със сенатора Джон Крейн, който му купува картините и го подпомага финансово, така че от 1924 до 1927 г. Майсторът е осигурен и работи за Крейн. По-късно се връща в България и се установява в село Шишковци, създава свой стил, самобитно творчество, свързано с живота на народа. Всяка една рисунка има идейна композиция, оставила следа от неговия вътрешен мир. При посещенията си при Борис Георгиев в София, то Владимир Димитров (Майстора) е бил виждан нееднократно на Изгрева заедно с него. Той не е правил и не е рисувал, доколкото ми е известно някого от Изгрева при своите посещения там. Докато Борис Георгиев е живял на Изгрева и имал срещи както с Учителя Дънов, така и оживена кореспонденция с изгревяни, то Майсторът е имал друг път на идейно творчество и мироглед.

6. БОРИС ГЕОРГИЕВ - ВЕЛИК БЪЛГАРСКИ ХУДОЖНИК Борис Георгиев е велик български художник. Роден е във Варна на 1.11.1888 г. През 1902 г. отпътува със семейството си за Петербург, където учи живопис при професор Николай Рьорих, а от 1909 г. продължава обучението си при Анжело Янк и Петер фон Холм в Мюнхенската академия по изящни изкуства. През 1910 г. започват странстванията на художника. Той пресича цяла Европа от Норвегия до Испания, след което се усамотява за няколко години в планината Трентино, в Алпийската местност Вал-Сугано. От 1914 до 1920 г. работи във Флоренция. Там умира сестра му Катя. През 1920 г. се заселва в Рим, където прави първите си самостоятелни изложби. В Рим Борис Георгиев става известен като много добър портретист, италианиците го считат за свой художник. През 1922 г. се завръща за малко в България и организира самостоятелни изложби в София, Търново, Стара Загора, Пловдив. През 1928 г. е втората самостоятелна изложба на Борис Георгиев в София. От 1928 до 1929 г. художникът живее в Берлин, където се среща с гениалния физик Алберт Айнщайн, комуто прави портрет в два варианта. Алберт Айнщайн дава висока оценка за Борис Георгиев в писмо, отправено до него на 11.02.1929 г. и му съдейства за организирането на мащабна самостоятелна изложба в галерия Шулте в Берлин. През 1931 г. Борис Георгиев заминава за Индия, където получава покана от Рабиндранат Тагор да стане преподавател по изкуствата в университета в Шантаникетан недалеч от Калкута, но художникът продължава да пътешества и събира материал за своя Индийски цикъл. Той пресича цяла Индия и достига до остров Цейлон. От това време датира познанството му с Махатма Ганди, Джавахарлал Неру, Пандид Малави, Амрит Каур Синг. През 1936 г. Борис Георгиев се завръща в България, а през 1937 г. отново е в Рим, където подрежда голяма изложба в зала „Чирколо Рома". Тази изложба е един триумф за художника. Вестник „Ла критика нуова" пише за „дълбокото изкуство на гениалния художник, който нарисува Тагор и Айнщайн и който е един голям приятел на Италия". През 1951 г. Борис Георгиев заминава за Бразилия, където остава четири години. След завръщането си в Италия художникът организира няколко изложби, като последната от тях е в старинния палацо Барберини. Борис Георгиев умира през 1962 г. От 1913 до 1962 г. той работи като свободен художник. Негови картини има в Националната художествена галерия, в много чуждестранни галерии, а също и в частни колекции в България, Италия, Германия, Индия и Бразилия. Борис Георгиев е награден с високото отличие „Командирският знак на ордена на италианската корона". По покана на кмета на Община Варна Христо Кирчев от 11.08.1999 г. до 18.08.1999 г. във Варна гостува Вирджиния Джакомети - дъщеря на художника. Тя носи в дар на Варненската художествена галерия „Борис Георгиев" 12 от неговите картини (темпера, фреско и сангин), рисувани от баща й и представляващи част от неговото наследство. * * * Бергамо, 20.07.1999г. По време на Втората световна война Борис Георгиев се премести в Бергамо. Съдбата, която съпътства всеки от нас, беше благосклонна към мен, срещайки ме, още дете, с един прославен гражданин на Варна. Борис Георгиев се привърза към мен и моето семейство до такава степен, че ме осинови. За мен беше привилегия да мога да живея в продължение на много години до този необикновен човек, който посвети живота си на изкуството като средство за общуване с другите човешки същества. Големият му опит, узрял през време на непрекъснатите му пътувания и познанството му с известни личности, правеха разговорите с него много интересни. Баща ми беше алтруист в същността си, чувствителен към страданията както на хората, така и на животните, беше станал вегетарианец, след като се сприятелил с Махатма Ганди, с когото дружал по време на своя престой в Индия. Неговите съграждани и почитатели вече го познават посредством монографията, филма и множеството писма до приятели. Знаейки колко беше свързан духовно със своя град и приемайки поканата на кмета г-н Кирчев, ще посетя Варна по повод тържественото номиниране на Художествената галерия на името на Борис Георгиев. По този случай ще донеса 12 картини на баща ми, като дарение за галерията, за да могат неговите съграждани да им се любуват. Въпреки че неговите тленни останки се намират във Флоренция, той винаги ще присъства във Варна със своите рисунки, към които бе така привързан. Вирджиния Джакомети Източник: Дарението: 12 картини на Борис Георгиев, дарени от Вирджиния Джакомети на Варненската Художествена галерия (Варна: Варн. худ. галерия, 1999 г.)

5. БОРИС ГЕОРГИЕВ - ЖИВОПИСЕЦ (Енциклопедия на изобразителните изкуства в България: т. 1 - София: БАН, 1980, с. 176) Борис Харалампиев Георгиев е роден на 1.11.1888 г., Варна, починал на 9.09.1962 г., Рим. Завършва (1908) Художествено училище в Петербург, учи живопис при проф. Н. Рьорих и после (1909-1910) взема уроци при Анджело Анк и Петер фон Холм в Мюнхен. Георгиев странствува по света, обикаля много европейски и др. страни, живее твърде усамотено, сам се чувствува скитник и самотник, и всичко това се отразява на творчеството му. Майстор на линията, той създава творби с подчертано философско -лиричен характер. За своите картини използува цветни моливи, пастел и техника, напомняща мокрото фреско, За известно време се установява в Швейцарските Алпи и създава първите си творби, наситени с настроение на самотност: „Ave Natura" (1914), „Зима" (1914), „Скитникът и неговата сестра" (1919) и др. През 1920 г. се установява в Рим. С голямо професионално майсторство и дълбок психологизъм създава сборните портрети „Семейство Селла ди сан Джиролано" (1920), „Троен портрет" (1924), портрет на майка си - „О, donna, Sante Madre mia" (1924), на Робиндранат Тагоре (1926, три варианта), на писателя Джовани Папини, на Алберт Айнщайн (1928), и др. През 20-те години Борис Георгиев урежда две самостоятелни изложби в София (1922,1928), комплектувани предимно от портрети на български писатели и др. творци: „Теодор Траянов" (1922, 2 варианта), „Мара Белчева" (1922), „Чичо Стоян" (Стоян Попов, 1928), „Роза Попова"(1928), „Братя Владигерови" (1928), „Людмил Стоянов" (1928), „Земетръс" (Владимир Димитров - Майстора, 1928), и др. От 1931 до 1936 г. престоява в Индия, където създава редица портрети, пейзажи и фигурни композиции със сюжети из индуски легенди и живота на бедните: „Махатма Ганди" (1935), „Кастур бай Ганди" (1935, жената на Ганди). „Джавахарлал Неру", „Амрид Каур Синг", Очите на индускатажена", „Скръбта на Индия", („Среща с париите на Индия") - композиция, проникната с хуманност и дълбок демократизъм, пейзажите „Индуски храм", „Лунна симфония в Хималаите" и др. От 1952 до 1956 г. е в Бразилия. Участвува в международни изложби във Венеция (1928 и 1942), прави самостоятелни изложби в Берлин и Рим - последната през 1961 г. голяма част от творбите му се намират в Италия. Негови картини притежават НХГ (Националната Художествена Галерия) в България и редица музеи в Индия, Бразилия, ФРГ, ГДР и др. и частни сбирки. През 1937 г. получава голямата награда „Короната на Италия" за цялостното си творчество.

4. ИСТОРИЧЕСКАТА СЛЕДА НА БОРИС ГЕОРГИЕВ НА „ИЗГРЕВА" В СОФИЯ ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ 1. Бях слушал различни неща, но когато през 1970 г. Ирина Михалчева написа една дълга монография, отпечатана в Известия на института по изкуствознание БАН, том 14, стр. 5-57 и заедно с написаното от Боян Боев през 1922 г. и поместено във „Всемирна летопис", успях да се ориентирам що годе. 2. През 1987 г. отново в луксозно издание излезе книгата „Борис Георгиев" на Ирина Михалчева, която се разграби за дни. 3. Един от тези, които съдействуваха на издаването на книгата, както и на направения филм за Борис Георгиев, бе Христон Захариев от град Пловдив, ул. „10-ти конгрес" 10, с много снимки и материали. Но неговото име не бе споменато никъде, понеже той бе последовател на Учителя Дънов. 4. Аз бях събрал някои репродукции на фотографски снимки от възрастни приятели. Накрая написахме писмо на Христон и получихме неговия отговор. Вместо да ни съдействува, той отказа, вероятно огорчен от предишните си опити. И той направи фатална грешка. Ние не можехме да открием други следи на Изгрева, освен тези, които сме поместили. За нашите безрезултатни усилия се вижда от двете приложени писма 5. За Борис Георгиев виж „Изгревът", том III, стр. 75-76; номер 64, том VI, стр. 291 под номер 40; том IX, стр. 338, стр. 516. София, 16 януари 1990 г. Уважаеми брат Христон, След получаването на писмото ти от 30.12.1989 г., в което ти споделяш с мен моя план и нашия включително, защото работата е обща, като всеки един от участниците в тази обща работа трябва да поеме своята отговорност и има възможността всеки един от тях да разработи отделна тема, от онази поредица, която сме замислили да се нарича: „ Борис Георгиев на Изгрева". По този начин ще се запази авторството на всеки един от участниците и ще бъде не само знак на автентичност, но и знак на историческа достоверност, защото всеки подписал своята тема, означава, че е автор на същата, и че това лице съществува в действителност. По този начин това ще бъде един колективен труд на всички ония, които могат да напишат нещо, които знаят и които имат отношение към тази тема. До настоящия момент за Борис Георгиев са писали много хора и това е видно в библиографията на последната книга, написана за него от Ирина Михалчева през 1987 г., както и нейната публикация от 1970 г. в „Известия на института за изкуствознание - БАН". Вероятно и други автори ще работят върху тази тема. Но ние смятаме, че трябва да бъде разработена темата" Борис Георгиев на Изгрева". Като пръв автор ще бъде публикацията на Боян Боев във „Всемирна летопис", год. Ill, стр. 116, от 1924 г., кн. 5. Втори автор ще бъде онзи, който е написал във вестник „Братство", като текста бъде изваден и цитиран дословно. Трети автор ще бъде онзи, който е писал на тази тема в списание „Житно зърно". По-нататък ще следват авторите от нашето поколение, като за автора Христон Захариев, според нашите предварителни преценки, след като прочетохме писмото ти, могат да бъдат следните теми, които ще станат публикации: 1. „Животът на Борис Георгиев на Изгрева и животът с приятели от Братството". Снимков материал и коментар на снимките и лицата от този период, включая опис на обстановката на Изгрева през онази епоха и средата, в която е живял. 2. „Художникът Борис Георгиев и образът на Учителя" - сведения за времето, епохата и подробности за рисуване на портрета и оценки от първата изложба на Борис Георгиев от пресата и приятелите за портрета на Учителя. 3. „Борис Георгиев и животът му с последователите на Учителя от Братството, видно от кореспонденцията на Борис Георгиев с приятелите", като се извадят всички пасажи, които се отнасят до приятелите от братството и живота на Изгрева, като всеки пасаж се обозначи до кого е писмото и датата, до кого е писано. Необходимо е да се направи и коментар по тази тема. 4. „Опитности на Борис Георгиев с Учителя" - разказани от приятели, съвременници на тази епоха. В този раздел да бъде поставено и онова, което е казал Никола Нанков за помощта на Учителя, за тяхното материално подпомагане. В случая, че той или някой друг се добере до кореспонденцията между Никола Нанков и Борис Георгиев, трябва да се препише и представи авторството на Никола Нанков. По този начин той като автор ще участва също в този колективен труд. Това е необходимо и трябва да се зачете неговия труд, защото той имаше много голямо огорчение от неговите съвременници, които използваха негови материали и след това се подписваха под своите публикации, като той изобщо не беше споменат като лице, което е съдействувало. Освен това той е сега в невидимия свят и много точно ще следи какви са помислите на всекиго, който иска да се добере до неговия архив. Затова е необходимо чистота и честност, понеже ние не работим за Борис Георгиев, а работим за Школата на Учителя. А Борис Георгиев е бил една проекция в дадено време, като един от представителите на българския народ, изпратен пред Мировия Учител. 5. „Допълнителни идеи, мотиви и материали, които ще възникнат при обработката на материалите от посочените четири точки, като бъдат обособени в отделни теми.'' По този начин се дава възможност на Христон Захариев да работи творчески и всяка една идея, която дойде до него да може да я подкрепи с материали и факти и съответно да я изрази в четмо и писмо. В случая той има възможността свободно да работи в тази насока. Ако в своята работа издирване на материали се добере до лица, които имат познания за тези събития, може спокойно да ги охрабри и подпомогне да напишат също нещо по този въпрос. Така ние откриваме този раздел свободно и за всички ония, които биха могли да напишат сега, както и след години, като написаните материали се прикачат към този колективен труд, наречен „Борис Георгиев и Изгревът". Ние тук също ще се опитаме да работим по дадени теми, като на този етап нашите теми не се дублират с онази програма, която ние написахме на Вас. Но ако се окаже дублиране, има два начина: или всеки да си помести своята публикация, или пък да се обединят в едно, като обработката им стане колективно на масата, на кръглата маса, и при споразумение от всички участници направената публикация ще носи името на всички участници. Това нещо е разумно и ще доведе до обединение на нашите усилия. А в какво: ние сме длъжни да запазим и съхраним проекцията на Школата на Учителя в лицето на всички съвременници, защото опитността на един ученик е опитност на цялата Школа. Желаем ти успех в работата. При възникнали въпроси, ние сме готови да съдействуваме. С уважение, от редакторската група: М. Великова Вергилий Кръстев 30.12.1989 г. Мила сестра Марийка, Отдавна съм получил писмото ви от 16.11. т. г. и Ви моля да ми простите, че чак сега ви отговарям. Твърде много време ни отнемат нашите лични работи около двора и др. ангажименти и едва сега отправям и годишните си поздравления, та дойде едва сега ред и до вас. Избраната тема от вас е много хубава и чака тепърва разработка, но с упорита работа по събиране на материали и по подреждането им. За съжаление аз имам най-малко сведения по този въпрос досега, откъде ли няма такива, но от братството най-малко, надявам се, че вие ненапразно се обаждате именно за това, да се заемете сега с този въпрос, защото живеете там и по-лесно е да отделите време за това. Аз се радвам много за проявения от вас интерес за това. Сега на въпросите ви: 1 и 2: Писано е както и вие знаете от брат Боев. 3. Досега не съм прегледал годишнините на „Братство", за да издиря това, понеже ги нямам. Но сигурно има и трябва да се издирят и уточнят, а и Са вата е жив и здрав още. 4. Не знам къде го е рисувал Учителя. Имам няколко фотографии, когато е бил с къщичката си на Изгрева. Също така фотография с бр. д-р Жеков и жена му. На излет на Витоша с около 10 души от Изгрева. Записани са и имената им от мен. Той е спал у д-р Жеков и Емануил Манолов, но архивите са останали в Симеонов, който е направил къщата си на мястото на къщата на Жеков, но ми каза, че били останали материалите на открито, намокрили се и прочие - не каза, че са унищожени или загубени, но ми каза, че не го интересува тази работа, не се занимавал с това и пр. и пр. и не направи даже опит да ми даде някои сведения относно това. Затова издирването у него не е извършено, но трябва да се подходи много внимателно, да не му се издраска полирания под или допиране до мебелите му. (Моя забележка: Отнася се до Савата от Мърчаево, при когото има оставени архиви от д-р Жеков и др.) Еленка (сестра му), обеща да потърси но досега не се е обадила. Разпитвах Узунов, който само ми каза, че Борис им отворил вратите на къщичката, където светело от чистота, като в аптека. Ходих и при Ив. Жеков, но той не можа да ми каже нещо съществено. Христина Милчева казваше, че има писма от него, но досега не ги е дала. Хората от Америка и Русия ги дадоха 245 броя, а тя може да ги даде ида разкаже нещо за него, понеже се е канела да отива при него с други, това пише Б.Г. в няколко писма. Но е нужно да се отиде при нея и при някои по-възрастни братя и сестри. Все ще се намери някой да даде ценни сведения за него. Както пишеш, че си чувала, така и аз съм чувал от Н. Нанков, че Учителят като разбрал, че Борис е останал в голяма нужда, след като не е могъл да настани семейството си във Варна, след завръщането им от Русия, Учителят наредил да му ушият на него и майка му палта и обувки. Нанков е водил кореспонденция с Бориса и той му е пращал репродукции от картините си, които той е показвал на мене не един и два пъти. Вярвам, че са запазени у жена му или роднините, у които е съхранявал беседите и др. ценни материали за Братството. У него беше един вариант от Портрета на Учителя. Той лично го е донасял на наши изложби два пъти. Но сега жена му казва, че е изчезнал при местенето им тук и там. Та тя не знаела кой им е помагал и кой може да го е взел. Другият портрет бил при стенографките, но Данаил Иванов Панайотов го взел от нея тази година и аз не можах да го намеря, за да взема копие от него. Прощавай, че така набързо нахвърлих тези мои сведения. Ще ви моля, заемете се най-усилено да съберете още, ще сте богато възнаградени за това от всички обичащи Бориса. Брат твой: Подпис (Христон Захариев)

3. МИРОГЛЕД И ТВОРЧЕСТВО НА ХУДОЖНИКА БОРИС ГЕОРГИЕВ Списание „Всемирна летопис", год. 3 (1922 г.), книжка 5, стр. 116-123 БОЯН БОЕВ I. Кратки животописни черти Роден е във Варна в 1888 г. част от детинството си е прекарал в Русия, дето е следвал и в гимназията. Там следвал известно време и по живопис. Известно време следвал и в Мюнхенската художествена академия (през 1909 и 1910 година). След това искал да се запознае с живота, но не от книги, а чрез по- близко допиране със самия живот. Искал да изучи човешката душа. Ето защо предприел пътуване пешком из цяла Европа, само с една торба на гръб и почти без пари (само с няколко лева в джоба си). Обикаля той Европа пешком от Швеция и Норвегия до Испания. Спял навсякъде: по ливади, по трапища. Случвало се е да не яде по няколко деня. Понякой път лягал мокър и гладен на открито на дъжда. И макар и да не е бил с много як физически организъм, издържал всички изпитания благодарение на огъня, който горял в душата му. Гореща вяра в смисъла на живота го крепяла във всички изпитания. В градовете се отбивал, само когато е трябвало да търси работа. Работел като дърводелец, механик, черноработник, турял няколо лева настрана и пак продължавал пътуването си. Тези няколко лева му стигали за много време, понеже нуждите му били малки. Повечето спирал в селата: селяните му направили впечатление със своето гостоприемство. Поканвали го да остане у дома им за пренощуване. Той им разправял за себе си, свирил им на балалайка, (знае да свири чудесно на балалайка руски народни песни) и така ги привързвал към себе си, че после не го пущали. Чрез преживяните страдания при пътуването той по-добре вниквал в живота, проникнал до дълбоките основи на битието, разбрал в що се състои истинското щастие и радост. Разбрал, че в широките народни маси има много благородно величие, което ние не подозираме. Трогателен случай разправя за Мароко. Последното му пътуване било от Мюнхен до Мароко. В едно голямо мароканско село е трябвало да пренощува на стъпалата на една джамия, понеже пристигнал късно там. А в Мароко нощем ставало много студено в сравнение с дневната тамошна температура. Той легнал, обаче треперел от студ. Тъкмо полузадрямал, почувствувал, че някой хвърлил една дреха отгоре му. Отваря си очите и вижда пред себе си един негър, който му метнал своята дреха, а сам останал гол. Георгиев му казал: „Ти оставаш съвсем без дреха, а е студено." - „Ти си чужденец. Ти не знаеш нашите обичаи спрямо чужденците." Почнали спор, който се разрешил най-сетне с взаимни отстъпки: намерили среден път - и негърът легнал на стъпалата и се покрили двамата със същата дреха. От Мароко отива в Алпите- решил да прекара известно време там (в тиролските Алпи - Австрия) на доста голяма височина, построил си колиба и помагал на околните селяни. И те му помагали. Почнал да обработва малко парче земя. Насадил лук, картофи, леща, зеле, колкото да задоволи своите нужди. Днес едни работят само физически, без да им остава време за духовна работа, а други работят само умствено, а физически се израждат. Според Борис Георгиев всеки човек трябва да съедини в себе си по хармоничен начин физическата и духовната работа. И наистина, в новата култура всеки ще работи едновременно и физически, и духовно, за да не бъде едностранчиво развит, както е днес. Паралелно с това, у Борис Георгиев почва вътрешна духовна работа. Той има дълбоки духовни преживявания в тези снежни висоти. У него се заражда желание да изрази преживяното. Така почва да рисува. Той казва, че в градовете не би могъл да рисува: там той би издребнял, защото животът в днешните градове е изкуствен. Нужно е близко общение с природата. „Аз, казва Борис Георгиев, не мога да ходя по каменните плочи на града. Чувствувам насъщна вътрешна нужда да съзерцавам изгрева и залеза на слънцето, да чувам пението на птичките. В градовете аз не бих могъл да творя." В планината Георгиев се чувствува в общение с вечното, чувствува се по- близко до Божественото. Възвишеното, прекрасното, вечното заговорва в душата му. Там той получава вдъхновение. Особено в снежно време, в дълбоката тишина на снежната планина той долавя тайната на битието, почва да разбира това, що лежи в основата му. „Гласът на Бога може да се чувствува в планината, казва Борис Георгиев. Човек в планината по-ясно чувствува възвишеното, което живее в глъбините на душата му." И така Борис Георгиев чувствува нужда да изрази преживяното с бои и линии. Така неговите картини стават негов „интимен дневник", както се изразява той. „За мен планината е необходима, казва той. Това е един закон за мен." Думите на Борис Георгиев за влиянието на планината върху душата му не е ли опитал всеки със себе си? Че тя влияе върху повдигането на физичните функции (увеличаване на хемоглобина и пр.), това може да се прочете даже и в популярни книги по хигиена. Но колко влияе тя и върху духа! Не усеща ли душата подем, когато се изкачим на някой планински връх? В списание „Ученическа мисъл", год. 1, кн. 4, в статията „Влиянието на природата върху личността" (от Петрана Динолова) са изказани подобни мисли: „В Родопите има един връх, наречен Алабак, а това значи Аллаха бак (виж Бога). Иван Вазов казва така за посещението си в Родопите: „Аз чувствувам някакво щастие и лекост в цялото си същество, някаква неизразима драгост, чиста и светла като лазурното пространство и онази извънредна ясност на мислите, която са способни да дават ефирните височини. Спомням си, че на рилските върхове внезапно ми дохождат идеи и чувства, които бих могъл може би да изразя тогаз, но които сега съм неспособен не само да изразя, но и да си ги възсъздам в ума. Заедно с напущането на небесната област и постепенното приближаване към земята, сякаш че на гърба ми пак ляга товарът на грижите и безпокойствията й." Окултизмът е в състояние да хвърли светлина по въпроса за влиянието на планината върху душата и тялото. В Алпите Борис Георгиев не е бил сам. После дошла и сестра му. Но в 1914 г. се обявява общоевропейската война. Тая част на Алпите става военна зона (във войната между австрийци и италианци). Цялото население и той трябвало да евакуират местността. Той преминава в Италия и се установява със сестра си във Флоренция. Там постъпва в един гараж за изкарване на материални средства. Сестра му заболява и след една година тежко боледуване умира. В 1915 година се намесва и България във войната. Той, като поданик на неприятелска държава, бива интерниран в Апенините (Абруската област). Често го посещавали селяни и други. Там той работел дърводелство, обущарство, настройвал пиана в селата. Същевременно и рисувал. Там нарисувал картината „Странникът и неговата сестра". След периода на интернирането отишъл в Рим, за да види какво да прави, като мислел скоро пак да се върне в планините. В Рим се видял с разни художници. Те и други лица настоявали да уреди изложба на картините си и въпреки неговото желание, уредили такава изложба. Оттогаз добива известност като художник. И така, първата му изложба била в Рим. След известно престояване още в Италия, той намислюва да замине за Русия, защото се научава, че неговите домашни, които били там от 1914 г. имат нужда от неговото присъствие. Това било през 1920 г. Тогаз Русия е била в доста неспокойно състояние, понеже била във война с Полша, Врангел и др. От Италия 2000 души руски военнопленници се връщали в Русия. Заедно с тях потегля и той. Попада в обществото на 2000 души руски селяни. С тях той се сближил, разговаряли се за Христа, религията, войната и пр. Нали говорят много пренебрежително за руския мужик? Но той останал поразен от величието на руската душа. Тези хора имали такъв здрав усет за това що е човещина, що е етика, що е религия в истинския смисъл на думата! Той им показал картините си. Тези рисунки, които имали такава висока техника, били разбрани от тези хора така, както рядко други ги разбирали. Мнозина от тях плакали. И му обяснили защо плачат: „Плачем, защото видяхме чрез тях най-хубавото в душата си." В Русия стоял една година при домашните си (родители, сестра и нейно дете). Баща му бил тежко болен. Пет месеца след пристигането му баща му се поминал. Както навсякъде, така и в Русия картините му направили голямо впечатление. С домашните си той се завръща във Варна. Той пак чувствува нужда да отиде в планината. Минавайки през София, по съвета на приятели, урежда изложба, която направила голямо впечатление. Помолили го да уреди и в други градове такава изложба. Той се съгласил. Уредил такава в Търново. Половината град посетил изложбата. Подобна изложба уредил и в Пловдив, във вегетарианския дом. И там имал голям успех. От сутрин до вечер била пълна с посетители. Правело впечатление, че била пълна с деца, особено в последните дни. Децата, които идвали на изложбата, разправяли в своя квартал на другарите си. И последните, заинтересувани, дохождали. Особено едно дете направило впечатление. То дошло няколко пъти. Веднъж дошло с малкото си сестриче (още бозайниче, което не разбирало, разбира се, нищо), като го носило на ръце. В предпоследния ден довело баща си. Бащата казал: „От три деня детето не ме оставя в покой. Настоява да дойда на изложбата. Каква изложба, му казвам? Трябва да си изкарвам хляба. Три дена така настояваше, че най-после дойдох." Друг куриозен случай: Една жена от народа дошла на изложбата. На връщане среща една приятелка, излязла да купи гвоздеи и й казва: „Тъкмо минаваш покрай вегетарианския дом, отбий се там на изложбата." Приятелката й влязла и захласната останала там до вечерта, додето затворили помещението. След излизането си отива да купи гвоздеи, но магазините били вече затворени. Мъж й дома пита за гвоздеите. Тя му разправя всичко. Той й казва: „Изложба ли? За тази изложба аз изгубих целия ден. Работата остана недовършена." Жена му го помолила да я прости и прибавила: „Но за не се сърдиш, утре отдели една минута, за да отидем заедно." На другия ден тя го завежда и там се помиряват. Той й дава право. От България художникът пак отива в Алпите. Там той рисува новата си картина: „Странствуващият пастир". През пролетта на 1923 г. се връща, прекарва лятото у дома си във Варна, дето урежда изложба. През декемврий същата година след кратко престояване в София заминава за Италия и то в Доломитните Алпи, за да работи там. Оттам ще замине за Лондон, дето е поканен да уреди изложба от картините си. Преди да говоря как той схваща изкуството, нека да кажа още няколко думи за неговата личност. Благодарение на дългите си пътувания по Европа, той владее много чужди езици - френски, италиански, испански, немски, английски, турски и руски. Умее от най-различни видове физически труд, разбира от обущарство, шивачество, зидарство, електротехника, дърводелство, земеделие, настройване на пиана. В храненето си се придържа о вегетарианския режим. Той е убеден вегетарианец. Убеден е, че човек може да задоволява нуждите на своето тяло само с растителна храна. „Човек може да съществува и без да убива животните, казва той. Месната храна огрубява човека. Всеки човек трябва да е изпълнен с любов към животните - тези наши по-малки братя. Не трябва да им причиняваме никакви страдания. Погледнете един вол. Като погледнете очите му, ще видите особено изражение в тях. Колко са изразителни очите на вола! В тях ще прочетете голямо страдание. Какво трябва да преживяват тия същества! Кой не е учуден от погледа на вола? Без любов към животните, без събуждане на нежни чувства към околните същества, как ще може човек да почувствува висшето в себе се?" II. Задачите на изкуството, според Борис Георгиев Според него, истинската природа на човека е духовна. Всеки един, казва той, каквато работа и да върши, трябва да чувствува връзките си с цялото човечество. „Да заковеш една маса е по-малко важно, казва той, отколкото да утешиш един нещастен." Изкуството, според Борис Георгиев, трябва да освободи човека от гнета на материалното битие, да го направи свободен. Под това се разбира следното: Да се събуди висшето, Божественото в душата му. Чрез съзерцание на художественото произведение човек трябва да почувствува, че в основата на битието лежи възвишеното, великата хармония. Той да почувствува, че животът има дълбок смисъл. „В този смисъл, казва Борис Георгиев, изкуството е допринасяне на религията, то е тайнство, то е едно велико дело. То е нещо чисто мистично. То изразява нашия стремеж към отвъдното, към мистичното. Трагедията на днешното изкуство е в изгубване на съзнанието, че изкуството е религия, че то е свещенодействие, че то е Слово Божие, чрез което душата се освобождава. Днес изкуството е изгубило това съдържание. Целта на изкуството не може да бъде да отрази действителността точно, защото и без изкуството виждаме действителността около нас. Истински религиозният човек търси в религията изход от ограничението на физичното битие. Всеки човек чувствува една висша красота, нещо безсмъртно, безконечно. Това висше трябва да се събуди в човека. Това е задачата на изкуството. Погледнато така, изкуството става доста трудно дело. И само това изкуство е истинско, което постига тази задача." Борис Георгиев е против принципа „изкуство за изкуството", „наука за наука". „Не, казва той, то не трябва да бъде самоцел, но чрез него трябва да си обясним смисъла на живота; то трябва да подпомогне нашата еволюция." С други думи изкуството трябва да стои на чисти етични основи: то не е дело за развлечение, а е от чисто духовен характер. Ето защо той високо цени египетското изкуство, което било чисто религиозно. „Египетското изкуство, казва Борис Георгиев, със своите висши проявления в пирамидите, обелиските, сфинксовете и пр. е ненадминато още от никого. То се е появило не като плод на субективното желание на отделни лица, но като плод на цялата култура. Анонимните художници на Египет са чувствували една религиозна мисия. Те са говорили с езика на вечността и до ден днешен ние не можем да противопоставим нищо по-велико на един египетски сфинкс, който от хилядолетия от пустинята гледа във вечността, гледа в тази неразгадана загадка, която е тайната на битието. И този гениален образ е изваян от една скала с колосални размери. Това е една концепция, за която само сетивните възприятия на художниците не са били достатъчни. Творческият дух на природата, творческите планове на природата са се проявили чрез тези художници и затова не намираме имената им. Самият художник е чувствувал награда в това, че е жрец на онази мистерия, която се извършва в битието." „Истинското изкуство е истинска религия." „Истинското художествено произведение трябва да буди религиозни чувства, религиозни в широк, а не в тесен смисъл на думата. Ето защо днес изкуството е издребняло, като се е изместило от тази база и служи само за развлечение, само за декоративно украшение на къщите. Истинската музика е религиозна, макар и да не носи религиозно заглавие. Всяка истинска картина е религиозна, макар и да не носи религиозен надпис (религиозна в смисъл, че събужда най-възвишеното, най-прекрасното в човешката душа). Някой композитор може да е с великолепна техника, но няма душа. А за Бетховен казват, че когато човек го слуша, чувствува, че влиза в един храм и душата се освобождава, познава същността на нещата. Музиката и живописта трябва да дадат на човека истинска представа за религията, за истинската религия." „За висшата красота, висшата поезия няма нужда от невероятни образи, от чудовища, кули, както някои школи бяха въвели на мода, като израз на висшето изкуство. Истинският символизъм в своята същност може да се почувствува в един изгрев слънце, в едно изражение на човешко лице, в едно животно." Като изхожда от това разбиране на изкуството, Борис Георгиев е против импресионизма. После виждаме разни нови направления в изкуството: кубизъм, футуризъм, дадаизъм. Той е против всички тези течения. Има друга важна точка в неговия мироглед. Неговите изложби са винаги безплатни. Той не продава картините си. Според него, когато художествените произведения се свържат с пари, с материални придобивки, изворът в душата на художника спира, истинското вдъхновение престава, изкуството престава да бъде религиозна дейност. „Картината трябва да бъде част от сърцето на художника, казва той. Тя се ражда тъй, както детето. Всяка картина е едно духовно раждане. Това раждане не е по-малко мъчително от раждането на детето. Картината дълго време съществува в душата на художника като вътрешно съзерцание. Така, ако разбираме, можем да кажем, че не винаги художникът може да твори. Разбира се, ако вземем няколко бои и нацапаме платното, можем да изкараме картини по 20 на ден." Някой път, според него, изкуството не трябва да се практикува за пари. А материални средства за издръжка художникът трябва да изкарва чрез някоя друга работа. В римската изложба богати американци и англичани са му предлагали да купят от картините му, но той отказвал. Мнозина останали учудени, че Борис Георгиев не продава картините си, защото обикновено изложбите се правят с вход и картините се продават. „Те са моите деца, казва Борис Георгиев. Децата си не мога да продам. Майка, когато ражда децата, не ги ражда, за да печели с тях." На всекиго, който иска, той ги показва безплатно. Той изтъква и други два мотива за това: 1). Ако с изкуството се прави търговия, тогаз човек на изкуството има опасност да се приспособи към вкуса на тези, които му плащат; 2) Ако изкуството е с пари, тогаз от него ще се лишат тези, които са по-бедни и не могат да плащат. Истинският художник трябва да се е самопожертвувал, според него. „Той трябва да се е отказал от много, понеже висшата награда за него е онази радост, която предизвиква в душите и сърцата на хората." Според него, истинското изкуство трябва да е достъпно на всички, а не само на висшите класи, както е било досега. Той казва, че масата, народът в много случаи повече цени истинското изкуство, отколкото висшите класи и твърди това въз основа на своята житейска опитност. Той мечтае, като се върне по-нататък в България, да я обиколи, като отива от село на село. Ще им показва картините си и ще им казва как разбира смисъла на живота. Борис Георгиев обича изкуството с цялата си душа, търси неговите тайни. Той дълбоко разбира, че за да може художникът да изрази висшето, трябва да работи постоянно върху душата си, а не само върху техниката. III. Творчество Ще кажа няколко думи за някои от картините. Те са в извънредно нежни линии и бои и с фина техника. 1. „Алпийска селянка". Лицето й неземно, невинно, чисто, като че ли се намира в молитвено настроение. И самият зрител при съзерцание на картината дохожда в молитвено настроение. Това същество, като че ли е далеч от земята, в едни небесни сфери, в царството на чистотата и невинността. Чрез тая картина художникът, като че ли е искал да изрази идеята на чистотата и невинността. 2. „Сухо дърво". Тук-там с изсъхнали листа. Тук чувствуваш нещо повече от самото дърво. То със своите своеобразно извити клони като че ли е едно живо същество, една душа. И тая душа ни говори, тя ни разкрива своя вътрешен мир. Всяка извивка на стъблото и клоните ни разкрива преживяванията на тая душа. Цялата картина завладява зрителя, събужда у него съответно настроение. По този начин като че ли цялата природа е жива, зад всичко видимо е душата: видимите форми са неин израз. 3. „Сърна, прободена от стрела". Всичко покрито със сняг. Надалеч снежни планини. Каква хармония наоколо в цялата природа! При тая хармония колко груба изглежда ръката, която е пробола сърната! Какво грубо нарушение на мировата хармония от човека! 4. „Селянка, облегната на една ограда". 5. „Сестрата на Борис Георгиев чисти пространството пред колибата от снега". Борис Георгиев беше нарекъл своите картини „интимен дневник". Колко подхожда този термин и за тая картина. Той има незабравими спомени от покойната си сестра. Тая картина е една мила страница от техния съвместен живот в Алпите. Колко хармонично съединявали те физичния труд с духовния. Висша поезия е изпълвала живота им. На тези висоти те са се чувствували непрекъснато в един храм. 6. „Момиченце подава трева на агънце и сърненце". Наоколо цветя, трева, дървета, планини. Детето е усмихнато, доверчиво. Борис Георгиев казва, че с тази картина не искал да изобрази как дете подава трева, а искал да предаде как усеща онова единство, което ни свързва и с животните, и с тревите, и с цветята, и с дърветата, и с планините. Това дете е символ на човешката душа. Когато съзерцаваме тази картина, почваме живо да чувствуваме нашите връзки с тревите, цветята, дърветата, планините, животните. Те всички стават близки до душата ни, ние сме едно с тях! Ново, по-висше съзнание се събужда в душата ни. 7. „Мадоната". Борис Георгиев се стреми в много свои картини да изрази душата, т.е. най- чистото, най-святото в душата. Душата на човека крие един „погребан храм", една светиня. Всички наши благородни пориви идат от нейните божествени глъбини. В лика на Мадоната Борис Георгиев иска да ни изрази „святая светих" на душата, възвишения й вътрешен мир. Такова лице не съм виждал почти между хората. Такова лице не съм виждал и в картина. Какво чудно лице! То изразява смирение, кротост, мир, любов, благост, вглъбяване в един висш мир. Ръцете й са скръстени отпред. „Едно човешко лице, казва Борис Георгиев, може да бъде символ на нашата носталгия за нещо свято, възвишено, чисто." Този е типът на бъдещия човек, който е победил себе си и е достигнал до неземна чистота и вътрешна хармония. Пред душата на художника се носи като видение типът на човека на новата култура на одухотворената земя. Тая мадона представлява типа на идеалната душа, която трябва да се прояви на земята. Когато човек съзерцава лика на Мадоната, като че ли почва да разбира тайната на битието, скрития смисъл на нещата, почва ясно да разбира, че светът не се изчерпва само с видимото, че същността и основата на вселената е чистото, прекрасното, любовта, милосърдието. Всичко възвишено се събужда в душата на зрителя. Човек, както казвали руските селяни в парахода, почва да разбира най-хубавото в душата си. А именно там е силата на изкуството. То трябва да събуди най- прекрасното в човешката душа. 8. „Портрет на г. Д." Един от най-сполучливите портрети от Борис Георгиев. Вътрешният живот е много вещо предаден. „При рисуване на портрет, казва Борис Георгиев, художникът трябва да има ясновидство, за да вникне в душата и я изрази." Аз не съм виждал такъв портрет в никоя изложба, в никоя галерия от тези, които съм посетил. 9. „Майката на художника". За да подчертае своите чувства към нея, която обича с най-дълбока любов, той рисува над главата й арки, извити няколко пъти сводообразно и украсени със зеленина. Борис Георгиев казва, че чрез тези арки е искал да даде тържественост и святост на обстановката. Той постига целта си. И с това се изразяват чувствата на художника към майка му: благоговение, отношение като към светица. 10. „Странникът и неговата сестра". Тази картина е нарисувана след смъртта на сестра му, с която живели в планината. Тая картина представлява автобиография на художника, както се изразява самият той. На предния план е нарисуван самият художник „enface". До него, от дясната му страна е в профил сестра му, но не като плътна, материална форма, а като ефирно същество с извънредна нежност и съсредоточеност на лицето. Главата й е украсена с венец от маргаритки. Тая картина прави необикновено впечатление. Тя приковава човека. Сестра му била необикновена по чистота, идеализъм. Тя била една от редките натури. Той чувствува, че тя е постоянно с него, че тя е във вътрешно общение с него, той чувствува нейното присъствие. Трогателни, задушевни са били връзките между двете души. Споменът за нея стои свят в душата му и когато заговори за нея, говори с особена нежност на гласа и с особен жар. 11. „Странствуващият пастир". Това е последното му произведение, което е изработил през 1922 г. в планината. Той така говори за тая картина: „Това е симфоническа поема на моята етика, на моето изкуство, на моя мироглед, както от естетична, така и от идейна гледна точка." У художника има копнеж, носталгия за онзи тип човек, който трябва да бъде носител на милосърдие, любов, хармония. Този копнеж, тази носталгия за съвършения тип човек живее у всекиго. Всъщност еволюцията се състои в проявата на възвишеното, което се намира в глъбините на всяка човешка душа. Две сърни с любов, доверчиво се увират до самите му гърди. От очите на едната сърна текат сълзи. Сокол кацнал на рамото на човека, а врабче на тоягата му. Змията също се стреми към човека. Малко по-далеч мечка и костенурка. Едни сърни кротко пасат на известно разстояние. В тревата цветя. Надалеч планини. Една река тихо тече в равнината. Над човека дъга. В тая картина има сливане на всички в едно единство. Това е бъдещата култура на земята, когато човек ще бъде в хармония с цялата природа. Човекът, нарисуван на картината, е бъдещият човек, който ще въдвори тази хармония на земята и ще бъде проявител на Божественото. Но впечатлението от картината не може да се предаде с думи. Особено впечатление прави лицето на пастира. Каква хармония трябва да царува в душата му. Когато човек съзерцава картината, като че ли се издига в една неземна обстановка. Картината, като че ли е снета от един друг свят. От всички картини, които досега съм наблюдавал, няколко са ми направили най-голямо впечатление. Тази е една от тях. „Тази картина носи название „Странствующият пастир", казва Борис Георгиев, защото тази идея е още един странник, тя е една идея, която не е достояние още на всички хора. Това е великата идея за хармония в природата, царството на Бога." 12-та картина: „Дете набрало трева и я държи в ръцете си". Наоколо само цветя. Една коза посяга към тревата с голямо доверие. Тази картина прави същото впечатление, събужда същите чувства като картината с момиченцето, агънцето и сърненцето. Като гледаш картината, чувствуваш, че животните са наши по-малки братя, чувствуваш сродството между човека и цялата вселена. 13. „Зимен пейзаж в Алпите". 14. „Портрет на Теодор Траянов" и пр. и пр. IV. Няколко думи за изкуството Борис Георгиев изтъква връзката между етиката и изкуството. Той казва, че истинското изкуство трябва да има етичен характер. Как трябва да се разбира тази връзка? Тя не трябва да се разбира плитко. Изкуството не трябва да бъде тенденциозно, разбира се, не трябва да има за цел да морализира в обикновения смисъл на думата. Тогаз живописта например би ни давала поучителни картинки. Тая връзка трябва да се разбира много по-дълбоко. На друго място споменах нещо за възгледите на д-р Щайнер върху изкуството. (Виж статията „Нова дейност на окултния университет „Гьотеанум" в Швейцария". Окултно движение в Германия през последните години - „Всемирна летопис", год. 3, кн. 1-2). Той казва: „Омир в началото на „Илиадата" зове „Музите" като вдъхновителки от един друг свят. Също така Клопщок в началото на своята „Месияда" зове безсмъртната душа като сила, която господствува над всичко преходно." Кои са тези музи-вдъхновителки? Коя е тая безсмъртна душа, за която говори Клопщок в началото на Месиядата? За да се отговори на тези въпроси, трябва да се знаят тайните глъбини на човешката душа, трябва да се знае нещо за скритите основи на битието. Вдъхновението иде именно от тези глъбини. Истински художник е онзи, който повече може да се вслушва в това, което му се нашепва от неговата Божествена безсмъртна природа. Оттам връзката между изкуството и мистичното, религиозното. Огюст Роден казва в „Изкуството": „Истинските художници са изобщо най-религиозни от всички смъртни. Навсякъде великият художник чувствува мировата душа да се разкрива пред неговия дух. Де ще намерите вие един по-религиозен човек? Мистичното в света е създало най-хубавите произведения в изкуството." Що е Бог? Той е източник на висшата красота, висшето добро и висшата красота. Чрез висшата красота ние почваме все повече и повече да разбираме Бога. Значи изкуството е едно от средствата да проникнем до същността на Бога. Художникът, за да твори под ръководството на висшето, безсмъртното в себе си, трябва да живее чист живот. Вдъхновение, майката на всяко истинско художествено произведение, може да има само чистият по душа. Ето думите на Гьоте за поета Платен, негов съвременник (в „Разговорите на Гьоте с Екермана"): „Платен е даровит, но за да напише велики произведения, трябва му още едно нещо: любов, повече любов." Значи източник на истинското художествено творчество е най-чистото, най-възвишеното, най-прекрасното в човешката душа. Но висшето у човека е проникнато същевременно и от най-висшите нравствени сили. Ето в такъв смисъл е свързано изкуството с етичното. И тъй, изкуството не трябва да се занимава с тенденциозни морализирания, но поради самото си естество, всяко истинско художествено произведение не може да не събужда висши морални сили у човека. Отечеството на висшите морални сили в човека е в същото време отечество и на творческите сили на художника. В този смисъл можем да кажем, че религия, морал и изкуство идат от един и същ извор. По този начин стават понятни думите на Борис Георгиев, че изкуството е религиозна дейност. Щом веднъж изкуството има своя корен във висшата природа на художника, то разбира се ще има сила да събужда същата природа и у съзерцателя на художественото произведение. Оттам идваме до великата мисия на изкуството, за която говори Борис Георгиев. Бо-Ин-Ра казва: „Изкуството не е лукс. Чрез изкуството се работи за духовната обнова на земята." Красотата събужда висшето в душата и последната достига освобождение. Защо събуждането на висшето в душата значи нейното освобождение? Свободна нали значи проява на истинската човешка природа, а нали висшето в човека е истинската му природа? Понеже любовта е най-висшето, оттам става ясна мистичната връзка между красота, свобода и любов. Според схващането на Гьоте, в произведенията на изкуството има такава строга закономерност, каквато срещаме и в природата. Художникът твори интуитивно, но нищо произволно и случайно няма в неговите произведения. В тях е проявен Бог. Д-р Щайнер често цитира прочутите думи на Гьоте относно художествените произведения: „В тях има необходимост (т.е. строга закономерност), в тях е проявен Бог." Линкей казва (във „Фауст"): „Красотата укротява всеки гняв." Гьоте иска да каже, че гледката на висшето, връзките с висшето променяват низшата човешка природа (това Линкей казва при виждане на Елена, която символизира висшето в човешката душа). А пък с това висше човек влиза във връзка и чрез художественото произведение. V. Заключение Ще кажа няколко думи за общите ми впечатления от картините на Борис Георгиев. Запознаването с Борис Георгиев и разглеждането на картините му беше важно събитие за мене. Дълбоки идеи и чувства събуждат картините му в душата на зрителя. Истинското изкуство трябва да има силата да промени човека. Някои ми казаха, че дълги часове са гледали картините му и не им се излизало. У зрителя се открива красотата на някой друг по-висш живот, който трябва да го има непременно някъде. Аз съм уверен, че бъдещето ще му донесе известност в цяла Европа. Едвин казва: „Досега аз не подозирах, че една картина може да има такава голяма сила в себе си. Аз знаех за голямата сила на музиката да издига душата в неземни сфери. Мислех, че картината и да има тази способност, има я в много по-малки размери. И чрез картините на Борис Георгиев разбрах силата на картината да накара да затрептят най-нежните струни на душата." Какво ни говори творчеството на Борис Георгиев? То иде в един век, в който господствува още материалистичната култура. Но тя си вече отива. По всичко се познава, че иде вече духовна пролет. Кандински в книгата си „Духовното в изкуството" казва: „Нашата душа след една дълга материалистична епоха е сега в началото на своето събуждане. Понеже е още в началото на събуждането си, тя носи още зародиш на съмнение, неверие, безцелност. Материалистичния мироглед, който направи от живота една лоша, безцелна игра, не си е още отишъл. Събуждащата се душа е още под тежестта на материалистичния мироглед. Само една слаба светлинка свети като малка точка в голям черен кръг." Във всичко: музика, поезия, живопис и пр. ние забелязваме днес духовен подем. И той говори много ясно за онзи, който иска да чете с духа на времето, че се ражда нова култура на земята, култура на възкръсналата човешка душа.

2. БОРИС ГЕОРГИЕВ - УЧЕНИК НА БЯЛОТО БРАТСТВО В самото начало Учителят Дънов е подпомагал лично Борис Георгиев. Той бил закъсал, гладен, беден и леко облечен. Тогава Той нарежда на приятелите и те му ушиват един балтон за тежките зими у нас. Учителят казва, че Борис Георгиев е дошъл от Слънцето - Сириус и се ражда през 1888 г., когато през същата тази година е трябвало да дойдат много души на земята, които да поемат новите идеи от Учението на Учителя. Галилей Величков разказваше, че Учителят казал, че Борис Георгиев е ученик на Бялото Братство и като художник стои по-високо от Николай Рьорих, който е представител на Черната ложа, и който е бил преподавател на Борис Георгиев в художествената Академия в Петербург. Така е според Учителя Дънов. Според Елена Андреева, която съхраняваше оригинала на портрета на Учителя, разказваше, че Борис Георгиев не е могъл отначало да хване погледа на очите на Учителя и лъчите, които излизали оттам. Не е могъл да почне да Го рисува. Ето защо Учителят си затворил очите и така Той бил нарисуван. А защо е направил това, ще прочетете от пасажа, който Ви прилагаме от една беседа: „Един от даровитите български художници е Борис Георгиев. Той знаеше, че при духовно повдигане, само при връзка с Божествения свят може да се създадат картини, които да повдигат душите и затова твореше във височините на Алпите, в една свещена атмосфера, дето по-лесно можеше да се свързва с Бога. Там прекарваше и зимно време, като си имаше една колиба всред снеговете. Живееше там със сестра си. Той казваше: „Не мога да рисувам в градска обстановка." В тая чиста среда на планината прекарваше в размишление, получаваше идеи и вдъхновение. И затова неговите картини имат такова въздействие върху душите." /Из резюметата/ „Днес дойде при мене един художник, донесе свои картини. Идеи има този човек! Не само идеи, но и схващания, тон на цветовете. Този човек не е рисувал тия картини тук из градовете, рисувал ги е горе в планините. Религиозни убеждения има в него! Художеството у него е сложено вече като едно религиозно убеждение. Той за нищо на света не продава своите картини. Духът работи в този човек. Като го погледна в очите, искрен е той, няма никакви задни мисли. Той казва: „Макар че живея по планините, аз искам да се поправя, в мене има нещо, което искам да го подчиня на Господа, да го туря в услуга на Божественото. Всеки ученик трябва да бъде тъй искрен спрямо себе си. Няма нищо по- хубаво от искреността. Тя ще внесе Божествения мир в нас. И виждам че Божественото у нас е Велико. На всяка една стъпка ние виждаме как се пробужда то... " (Из беседата „Свобода, знание и мир", 5.12.1922 г., Общ окултен клас, год. III, стр.21-22, тогава, когато е била изложбата на Борис Георгиев в София) Борис Георгиев често е гостувал на хората от с. Мичкюр, Пловдивско, където навремето имало комуна на толстоисти. Като е гостувал там, той оставил много картини, които е бил нарисувал. Когато е гостувал в София, той отсядал на Изгрева заедно със своята подвижна къщичка, а това е била една лека кола, пригодена като фургон, където художникът е спал и е държал картините си. На Изгрева е имал срещи с Учителя и е слушал беседи на Изгрева. Участвувал е в братски екскурзии на Витоша, където има запазени снимки от него от това време. А когато е направил първите си репродукции от своите картини, той ги е изпратил на Изгрева. Те били 400 на брой и сега неколцина са запазени. Малцина от приятелите успяха да споделят своите спомени с него. Виж „Изгревът", том III, стр. 75-76, както том IV, стр. 291. А в том VI, стр 303-304 Боян Боев споменава в едно писмо, че са били на изложбата му и че ще има статия за него в „Житно зърно". А тези сведения са от 3.12.1927 г. и 15.12.1927 г. А когато Цанка Екимова, която по това време изучавала хиромантия, видяла ръката на художника, според онова, което изучавала и вече знаела от книгите, то си казала: „Аз не виждам нищо особено по дланите на ръцете му." Когато споделила това с Учителя, чула следното: „Борис Георгиев е представител на голяма фирма. Има скрити линии на ръката на човека, които не се виждат и които са живи. Но има и такива, които се виждат много добре, но са мъртви и по тях не протича нищо. Това са мъртви корита на отдавна пресъхнали реки на живота." Това е друго виждане и едно ново разбиране за науката Хиромантия, както и за живота на Борис Георгиев. (Виж „Изгревът", том VI, стр. 291, номер 40). А ето обяснението на Учителя за нарисувания Му портрет със затворени очи от Борис Георгиев: „Един художник поиска да ме рисува и ме нарисува със затворени очи. Някои запитваха защо този художник ме нарисувал със затворени очи? Казвам: Понеже в света има много насилия, много лъжи, много злини, аз не искам да гледам. След това друг художник ме нарисува с отворени очи. Запитваха: Защо този художник ме нарисувал с отворени очи? Казвам: Понеже в света дойдоха съвършените, аз искам да ги гледам. По същия начин и вас могат да ви рисуват със затворени очи. Когато човек затваря очите си, това изразява скръбно състояние; когато човек отваря очите си, туй представя радостно състояние. Желая да ви рисуват с отворени очи, да бъдете радостни и весели, да се радвате на Божията Любов, на Божията Мъдрост, на Божията Истина. Желая ви да се радвате на живота, който ви е даден на земята. Не е нужно да мечтаете за ангелите. Който може да живее на земята добре, той ще живее добре и на небето, между ангелите. Желая ви да се радвате на трите живота: Живота на Силата, живота на Разумността и живота на Доброто, т.е. на Божествения, на ангелския и на човешкия живот. Тези три живота трябва да се съединят в едно да придобиете целокупния живот. Това всички можете да постигнете не изведнъж, но постепенно. Слънцето на живота е изгряло вече и показва, че Бог е на страната на силните, на разумните, на добрите. С една дума, Бог е на страната на праведните. Желая ви да прекарате поне един ден такъв живот, да покажете своята сила, разумност и доброта, да ви видя такива, каквито сте." Томчето „Отиване и връщане", 1931 г., съборна беседа „Сила, разумност и добро" от 19.08.1931 г., Изгрев, стр. 41-42.

1. БИОГРАФИЧЕСКИ БЕЛЕЖКИ ЗА БОРИС ГЕОРГИЕВ 1.Роден на 1.11.1888 г. в град Варна в занаятчийско семейство. Баща му е обущар. 2. През 1902 г. заминава с родителите си за Петербург, където баща му е шивач в детския кадетски корпус. 3. От 1902 до 1907 г. е в Русия и следва в рисувателно училище. 4. Следва живопис в Мюнхен от 1909 до 1910 г. 5. От 1911-1914 г. пътешествува в Европа с торба на гърба и с неразделната си скитническа тояга. 6. В 1913 г. е в италианските Алпи, където създава първите си картини. 7. От 1914-1920 г. работи като художник във Флоренция. Създава след смъртта на сестра си „Скитникът и неговата сестра" и „Мировата скръб". 8. Установява се в Рим през 1920 г. и открива първата си самостоятелна изложба. 9. В края на 1920 г. с група руски военнопленници се завръща в Съветска Русия, за да прибере семейството си. 10. През 1921 г. се завръща във Варна с кораб от Одеса и показва своите картини. 11. През 1922 г. прави самостоятелна изложба в София и други градове. Изложен е портрета на Учителя Петър Дънов. Но под него е написано само „Портрет на г-н Д.", поради това, че в българското общество се води кампания срещу Учителя. На портрета долу е написано - Борис Георгиев, София, 1923 г. 12. Есента на 1922 г. заминава за Италия по море, пристига във Венеция. В северна Италия създава „Странствуващият пастир". 13. През 1923 г. отново е през лятото във Варна. 14. От 1923-1928 г. е в България. Създава редица портрети на различни личности. Втора самостоятелна изложба през 1927-1928 г. 15. Краят на 1928 г. заминава за Берлин, прави самостоятелна изложба през 1929 г. Портрет на Алберт Айнщайн. Ето какво пише същият с писмо до Борис Георгиев на 2.01.1929 г.: „След като се вглъбих в съзерцание на портрета, който Вие ми направихте, чувствам нуждата да Ви благодаря от сърце. Ние, бедните видения в краткотрайното, „раждаме се и преминаваме", сме обзети от носталгия и неосъществима любов в един друг недостигаем свят. Това чувствуват и художникът, и неговият модел - всеки по свой начин и Вие трябва да се гордеете, и радвате заради тази мисия. Дано можете с Вашия творчески процес и в бъдеще да постигате толкова в тази фаза от нашето съществуване, колкото въобще може да бъде възможно за нас, смъртните. Ваш А. Айнщайн." 16. Заминаване за Индия 1931 г. Портрети на Рабиндранат Тагоре и Махатма Ганди. 17. През 1936 г. се завръща от Индия в България с пълна папка с рисунки и репродукции от картините си. 18. През 1937 г. заминава за Рим. Самостоятелни изложби. 19. Заминава за Бразилия 1951 г. 20. Изложба в Бразилия 1955 г. 21. Завръща се 1956 г. в Италия и прави редица изложби. 22. Последна изложба през 1961 г. в Рим. 23. Умира на 9.04.1962 г. в крайна бедност.

БОРИС ГЕОРГИЕВ ХУДОЖНИКЪТ (1.XI.1888 - 9.IV.1962 г.) I. Биографични бележки за Борис Георгиев. II. Борис Георгиев - ученик на Бялото Братство. III. Мироглед в творчеството на художника Борис Георгиев - Боян Боев. IV. Историческата следа на Борис Георгиев на „Изгрева" в София. V. Борис Георгиев - живописец. VI. Борис Георгиев - велик български художник. VII. Борис Георгиев и Владимир Димитров - Майстора

6. ОТ ЕЛ ШАДАЙ ДО МАХАБУР РИЛЦИ (ДИМИТЪР КОЧЕВ) XI. 1971 г. Паневритмия Няколкостотин крачки западно от изгревната поляна, в горския парк - „Парка на свободата", на малка площадка през 1970 г. с вещо ръководство, неуморно брат Петър Ганев ръководеше паневритмичните упражнения. И наши приятели, и външни хора участваха с радост в чудната ритмика при утринната ведрина. Участниците благодарят на брат Ганев и на другите музиканти за усилията им, и им пожелават здраве и сили за работа на благодатната нива и през тази година. Ел Шадай При ясно време и тихи дни полянката с каменната подкова е свежа и притихнала в слънчев огрев. Чешмичката до брезовото семейство неспирно шепти и примамва минувачите. В мразовити дни около прихлупената колиба е оживено. Задимено и мрачно е вътре. Но я брат Влад, я Кирчо или Кольо ще ви срещнат, ще предложат чай или супица непринудено, братски. Тези грижовни домакини са тук в своята стихия, в истинския си дом, в дома на чудната простота - Ел Шадай! Тополица, 1970 г. Братски събор в старо айтоско селце до полите на източна Стара планина. Някои приятели в София ме информираха така: „Ще пътуваш дълго, отегчително. В Салона часове наред ще изслушаш наведнъж всички братски и християнски молитви. После някоя мудно четена беседа. Тогава чалгаджиите и певците ще изкарат всички братски песни и упражнения, плюс всичките композиции на наши приятели. Закуска или вечеря, после словесни изяви в стихове, в свободна реч, спомени, импровизации..." Тази картина почти ме беше разубедила да посетя събора, но желанието да отида надделя. Отидох. Пътуването от София е действително дълго, но има и бърз влак, та с едно прекачване пътят не дотяга. Още като пристигнахме на гара Тополица и се отправихме към селото, обградиха ни познати и непознати редници от това братство, и почти насила ни вкараха в домовете си да починем и да вечеряме с тях, с всичко що Бог дал. Преклонихме се, влязохме и ние. Как да се противиш на такова насилие? Като се отморихме и наситихме, отидохме в салона. Пълно - само тук и там някой незает още стол, въпреки че часът за започване беше още далеч. Аз любопитствах да видя как ще започне мъчението, та внимателно следях всичко. Един брат съобщи с плавен и ясен глас, че ще започне програмата. И започна с няколко от най- дълбоките и съдържателни молитви, дадени от Учителя, после друг брат прочете недълга беседа, прочете я с прекрасна дикция. С дикция и любов. Оркестър от 810 души изсвири след това някои песни и музикалните упражнения. Ансамбълът явно беше скоро комплектуван, но свирачите теглеха лъкове и дърпаха струни с жар и ентусиазъм. Всички слушатели сияеха от това, що поглъщаха. Нямаше след това отегчение даже и у правостоящите. После вечеря, кратки изказвания на гости. И програмата завърши в прилично време и при безспорното задоволство на присъстващите. Някои казаха: „Дни и месеци ще ни топли споменът от тази прекрасна братска среща." Как няма да топли? Та това е акумулация и концентрация на духовни сили, на чиста радост, на братско общение в името на всичко възвишено, което Учителят ни завеща и поръча да култивираме в душите си! Благодарност и любов дължим на всички братя и сестри от Тополица, които ни посрещнаха с плодовете от градините си и с даровете на сърцата си. И още много, много други неща ни радваха, но ще ги кажем на брат Джоджев, тихичко, на ухо. Рила, 1970 г. От гористата седловинка „Вада" право на юг се възвишава планинският хребет - наше поселище през летните месеци, надморска височина на долния край 1500 м. и на горния - 2500 м. Наши веселяци казват: „Кота Елена 1500 до кота Борис 2500." А самоковските шегаджии като говорят за нас бъбрят: „Ние ви имаме за част от скалния мъх и смриковите рошавини на приезерните грамади." Много радост и много красота отнесоха в душите си приятелите, прекарали лятото на 1970 г. по поляните и пътечките на седемте езера, по каменистите и тревисти тераски, по които броди и сега великият дух на Учителя, ечаха възвишените му Слова!... Отидете ли пак на Рила, не пропускайте, отбийте се първо в Бивака при сестра Елена, при брат Влад, Кирил, Пеню, ще ви посрещнат любезно, ще отпочинете или ще преспите. После ще продължите до централния бивак при второто езеро по склоновете на Молитвения връх. Тук по тези места е пребивавал най-често и най-дълго време Учителят. Тук всеки камък и всяко клеково храстче ни е скъпо, мило. Тук е нашият дом, далече от задухата и шумотевицата на градове и села, на пътища и мегдани! Оттук нагоре по планинския гребен - ту скалист, ту покрит с мъхави капи, се стига покрай Харамията и Езерото на чистотата, до високото било към връх Дамга. И по тези височини има палатки на наши приятели. Те първи посрещат бури и светкавици. Тук са гръмоотводите на чудното поселище. Поселище от люде, поели по скални и тревисти върхове към подстъпите на волността, светлината и красотата! Музиката Зрънца от Словото на Беинса Дуно В нея са скрити великите закони на мирозданието. Всичко в природата издава трептения, които се носят като музикални вълни. Музика има в текущите води и във вечно вълнуващите се талази на океана. Музика се носи във въздуха, във веенето на вятъра, в шумоленето на листата, в чуруликането на птичките, в гласовете на животните, в ромоленето на потоците. Музиката е един реален израз на истината. Тя е живот. А дето има живот, има музика. Дето няма музика, има смърт. Музиката е най-красивият път за възприемане на богатствените истини, на Божествените мисли. Днес музиката се изучава най-вече като изкуство. Онези, които се отдават на нея, започват с чисто техническата й страна. Обаче музиката има сложен характер. Тя е много странна. Техниката е само една от нейните страни. Тя е най- важното постижение на механичната музика. Защото има три вида музика: механична, която раздвижва нещата, органична, която организира живота и установява жизнения ритъм, и психична, която събужда скритите сили на душата. Светската музика има още много да постига. И после идва окултната музика, която хората още не трябва да познават, понеже ще злоупотребят със силата й. Ако музиката се разглежда като обикновено чувство, то тя е като занаят. Но трябва да се вземе като метод за служене на Бога. Новата музика ще внесе съдържание и смисъл на онази музикална форма, която е дадена през 19 век. Мелодията е музикалният идеен зов на човешката душа към Бога, а хармонията е отговорът на Бога. Там, дето музиката е проникнала, хората са по-благородни, по-добре устроени, имат по-правилни черти. Музикалният живот на човека се отразява и върху физическото му устройство, преди всичко върху лицето му. Музиката не само ще спомогне за неговото организиране в телесно и душевно отношение, но постепенно ще премахне тревогите, с които животът днес е изпълнен и ще донесе едно уравновесяване на душевните му сили. Тя внася в душата разширение, в духа - сила и мощ, в сърцето - мекота и топлина, а в ума - светлина и свобода. Истинските музиканти са дошли на земята с определена мисия - да повдигнат скърбящите, страдащите, падналите души. Доброто пеене съживява, ободрява, създава подем. Бъдещият музикант трябва да се вдъхновява от идеята музиката му да прави преврат в душите на падналите хора. Всички певци са пионери на бъдещата култура! Всеки, който не е живял за Бога, не е музикален. Който живее за себе си, не е музикален. В истинския музикант има самотричане. Когато запееш, ти заинтересуваш висши разумни същества, които идват, помагат, свършват ти работата. Истинска музика може да изхожда само от човеци, които са издигнали в сърцата си олтар, на който принасят своите жертви Богу, свойте вдъхновени песнопения. Когато дойде някой меланхоличен, изпей му песента „Цветята цъфтяха". Песента „Благославяй, Душе моя, Господа" действа лечебно. Изпята както трябва песента „Зора се светла зазорява" носи безкрайни възможности за човека. Учителят Беинса Дуно Биография и история Учителят Беинса Дуно (Петър Константинов Дънов) е основател, създател, душа на Бялото Братство в България. Той е роден в с. Николаевка, Варненско, на Петровден, 11.07.1864 г. Средното си образование е получил във Варна, а в Свищов е завършил Евангелско богословско училище. В Америка е следвал медицина, философия и теология. От 1907 г. започват съборите на сформираното вече от него Бяло Братство. Учителят е държал над 5000 сказки и беседи. Част от тях са издадени по стенографски бележки в около 150 печатни тома. Земният си живот Беинса Дуно завършва на 27.12.1944 г. на Изгрева, София, където е гробът му в слънчевата овощна градина. Учителят е изключителен извор на мъдрост и виделина. Той остави епохални следи в духовната история на България. По оригиналност, по обем, по идеен и духовен заряд, наследството на Беинса Дуно е от ослепителна величина и не може да се обозре и прецени в този ранен момент. За онези, които не са търсили дълбоки ценности в живота си, това име и това дело може да е едва известно. Но люде, които по някакъв начин са влезнали в контакт с идеите, Словото или личността на Учителя, са станали други, нови човеци.

5. СПОМЕНИ НА СЪПРУГАТА ИВАНКА КОЧЕВА И СИНА ВЛАДИМИР Вергилий Кръстев: Искам да ми разкажете за Вашия съпруг, Димитър Кочев. Иванка Кочева (Ив.К.): Димитър Кочев е роден на 17.09.1912 г. в Церово, Пазарджишко, точно в момента, когато са били камбаните за обявяване на Балканската война. Баща му се наричаше Владимир Николов Кочев, а майка му - Велика Ангелова, тя е от Лисичево. Вегилий: Родът на дядото, откъде идва той? Ив.К.: От Церово. Вегилий: Той споменава в неговите бележки, които аз го накарах на времето да напише на 3.12.1983 г., че неговият баща и неговата майка в първите години Учителят ги е обикалял и те са се познавали и те са били обект на неговите френологически изследвания от Учителя. Това не го ли знаете? Ив.К.: He. Вегилий: Ами какво ще ми кажете за рода на Димитър? Ив.К.: Ами прадядото е бил възрожденец, нали и той е търгувал в Турция ли, къде и веднъж, връщайки се, е бил нападнат от турците, ограбен и т.н. След това, преди Освобождението, също като поборник са го преследвали и е бил клан. Бил е в списъка на тези, които трябва да бъдат унищожени. Владимир Кочев (Владимир): Той е помагал на Бенковски. Вегилий: Как се е казвал? Владимир: Никола Кочев. Вегилий: Това е бащата на Димитър Кочев. Владимир: Не, той е дядото. Бил е значи сподвижник на Бенковски. При възстанието, при създаването на лагера на Еледжик, в който се е изтеглило организирано цялото население от района и е образувало укрепен лагер, за разлика от другите възстанали места, които на място, в селищата си са се отбранявали срещу турците. Те единствени в този район така са приели на Бенковски идеята, селищата и имотите да се изоставят и цялото население да се събере на едно място. Значи това е на този лагер на Еледжик. Там той влиза в управителното тяло на този лагер, който се е оглавявал от друг един негов съселянин, Гене Талийски. След разгрома разбира се на възстанието, тези, които са оцелели, се пръснали по планините. Той се укривал в Стара планина по горите някъде до есента на 1876 г., когато е бил заловен. Бил е заловен и отведен в Пловдив, съден и осъден на смърт. От групата на осъдените на смърт са започнали постепенно да ги извеждат на екзекуция, той има щастието точно по това време да се случи смяната на султана в Цариград. Не мога да си спомня кой е по-напред. Абдул Азис, другият Абдул Хамид. Единият заменя другия. Новият султан дава помилване и му се опрощава живота. След това, след Освобождението вече получава свобода. Вегилий: Това е дядото Никола Кочев. Владимир: Това е дядото. Участвувал е в сраженията, имал е сериозна рана, както знам, на врата си от ятагана. След това ходихме преди двайсетина години може би с баща ми там в местния музей, бяха издирили снимки на стари поборници на хижата Еледжик. Имаше така накачени снимки с тях. Той е там. Вегилий: Значи той е дядото. Дядото колко деца има? Владимир: Две. Дядо Владо и майката на Беро, не знам как се е казвала. Вегилий: Значи две деца е имал. Владимир: Син и дъщеря. Вегилий: Сега дядо Владо. Ив.К.: Той е бащата на Димитър Кочев. Владимир: Значи Димитър Кочев е роден точно когато започва Балканската война. При обявяване на мобилизацията. Той учи в своето родно място до 1924 г. и след това се пренасят в София вече. Вегилий: Бащата какво работи? Владимир: Търговец и земледелец. Вегилий: В тези бележки на баща ви той споменава, че в един момент, когато той се заинтересувал от Учението на Учителя, неговият баща споменал, че навремето Дънов е идвал лично в семейството и го познавал и е правил така наречените френологически изследвания върху главите на баща му и майка му, и тука той пише тези неща, но по-подробни неща не написва и жалко, че не го запитах. Ив.К.: Каква връзка можем да направим? Прадядо ми, дядо Никола, за който говорихме, е първият от семейството, който е подпомагал дейността им на американските мисионери след започване на църковните борби. Когато започват църковните борби в Цариград, тук започва едно движение, едно сдружение, едни опити да се привлече събуждащото се население към една или друга църква. Най-сериозният опит такъв, е известен там, униатите на Драган Цанков, който нали към католическата църква се прикрепват и значителни успехи имат и американски, и английски мисионери, главно американски, които тук е пък евангелското и протестантското виждане на християнството. Вегилий:Те превеждат Библията на български. Владимир: Точно така. Преводът на Библията е направен по поръчението на американското библейско дружество, като главен участник в превеждането е Славейков. Значи при тези движения, при тези шетни на американските мисионери, този наш прадядо се е движил с тях, изглежда да имал влияние сред населението и той бил от първите, приели евангелизма в тази част на България. Откъдето нататък семейството става евангелско. Той е и тъй да се каже главният ктитор, който организира изграждането на евангелска черква в селото. Това е дядо Никола и цялата му тази дейност естествено в някаква степен е предопределила водещото му участие пък после по време на въстанието. Бил е един от видните, влиятелни селяни. Вегилий: Това нещо не го знаех. На мен ми направи впечатление, че Вашият баща споменава, че още от своето юношество в гимназиалното си образование е запознат с религиозната литература, запознат е с теософията и впоследствие нали се запознава, идва до Учението на Учителя. Сега между другото той споменава тука, че той е познавал и лично е говорил с един от най-добрите съученици на Учителя в Америка, така духовния пастир Д. Н. Фурнаджиев и Ст. Ватралски. Владимир: Да, те са евангелски и протестантски пастори. Вегилий: За този Фурнаджиев помните ли нещо да ви е разказвал? Владимир: Ами той бил пастир в евангелска църква в София, мисля че ме е кръстил. Вегилий: Казал ли ви е Димитър Кочев нещо, разговори с него, щото той споменава, че е говорил лично в първите години с Учителя. Владимир: Не е споменавал нищо. Тъй като баща ми е бил така активен член в младежката секция на евангелската черква на ул. „Солунска" в София, естествено контактите му с пастирите са били чести, интензивни. Те са получили образованието си в Америка - САЩ, там е получила образование и сестра му на баща ми, леля ми, там е учил и г-н Дънов преди това. Разбира се по време се получава някакво така разминаване, но с някои от тези вероятно се е застъпил по време и са се опознали още в Америка. Така че те са имали някаква престава за него. Той също е евангелист. Баща му е бил свещеник, православен свещеник, но той пръв в семейството става протестант. Вегилий: Да. Сега Вие не си спомняте нещо, да е споделял Вашия баща във връзка с някое изказване на Фурнаджиев и Ватралски. Владимир: Нищо конкретно. Вегилий: Щото на Ватралски има една книжка, която той я на времето написал, нали, по отношение защита на учението на Учителя Дънов. Вие не я знаете. Ив.К.: Кой е знаел? Ние на вилата като се оженихме там, на Бояна, съседи бяхме с Ватралски и аз съм ходила много често. Възрастни хора, много симпатични, Ватралски бе с една брадичка, от него има песни. Владимир: Текстове на религиозни песни. Ив.К.: Но къде да съм знаела, да се интересувам. Почти всеки ден съм ги посещавала като възрастни хора, аз бях още съвсем млада, 19 годишна, имах така интерес с по-възрастни хора да контактувам. Вегилий: Той тука споменава, че един близък на семейството е този. който го е завел за пръв път при Учителя. Вие не си спомняте, не споменава името. Вие щяхте да ми разкажете, той е водил лично Учителя на концерт, нали, преди малко. Ив.К.: Да, знам, но трябва да е било 1941-1942 г. Знам, че го водиха на концерт в зала България, после го изпращаха на Изгрева. Аз не съм присъствала. Вегилий:Той да ви е разказвал някои опитности с Учителя, които да сте запомнили? Ив.К.: Не си спомням. Владимир: Най-общи впечатления. Той беше така силно впечатлен от личността, макар че баща ми беше нали силно обективен човек, беше склонен към анализ на всяко едно поведение и факти, явление. Не можеше да се каже, че лесно може да му се повлияе или да му се внуши мисъл или настроение, или впечатление, така че това силно влияние, което е оказал върху него Дънов, то е било пречупено през призмата на един силен аналитичен интелект. Не става въпрос за едно залитане по една силна и обаятелна личност. От това си правя заключението, че наистина, за да може нещо в такава степен да повлияе на баща ми, това нещо е било значително. Ив.К.: Знаеш ли, като ученици Димитър Кочев една екскурзия на Рила правят и слизайки на езерата срещат там обществото и Учителя и остават няколко дена и вече почват да се интересуват от него. Вегилий: Да, това не го знаех. Ив.К.: Да. Вегилий: Той тука споделя, че винаги, когато е имало някакъв проблем, е ходил и питал Учителя. А пък казва: „Съжалявам тогава, когато не съм питал или не съм го послушал." Спомняте ли си за някои неща да е ходил да е питал? Ив.К.: Това не зная, но аз съм ходила при него. Вегилий: Той споменава, че и Вие сте ходили при един проблем. Ив.К.: Да, ходила съм. Прие ме и казах това, което ме интересува и най-интересното което е, каза още тази вечер ще научите едно известие за нещо, което се интересувах и което съм го очаквала. Вегилий: Вие не сте знаели къде се намира той така ли? През време на бомбардировките. Ив.К.: Да. И ми каза още, това бяха няколко месеца, нали? Така не знаех къде е и какво, и ми каза: „Тази вечер още ще научите." И действително, щом се прибрах у дома и научих. Вегилий: Получихте известие. Ив.К.: Получих известие. Много интересно беше. Влиятелна личност. Аз 1939 г. прекарахме горе на бивака на Рила. Вегилий: Вие бяхте там. Ив.:К.: Ние тогава се оженихме и отидохме с палатка горе. То пък беше някакъв събор или конгрес. Толкоз много чужденци имаше. Много голямо посещение. Трябваше да има някъде 300-400 души на лагера. Имаше отвсякъде хора. Там около 15-20 дена бяхме. Много интересно ми беше. Сутрин събуждането, не знам дали знаете, още преди да се съмне, с цигулки те събуждат, след това отиват на Молитвения връх, вече там молитвата се прави, връщат се, прави се закуска. Но организация голяма. Голяма, от платнище, палатка бе направена за кухня там, веднага правят топлите води, чайовете сутринта предлагат, закусят, след това се отиде на Паневритмията, след това беседа или долу, или горе при Учителя, при палатката му. То е така височина или пък край някое от езерата. Много така се впечатлих аз от тая работа. Обедът също, правеше се общ обед, готвеше се там и се съобщава в 12 часа, че е готов обедът. Всеки слезе и там едно голямо направено като маса от камъни се нареждат, молитва, почва обедът. След туй всеки почива, а вечерта - огньове запалваха и имаше музикална вечер. Било рецитали, било свирене нещо. Вегилий: Вие спомняте ли си да е правил той горе снимки с апарата? Ив.К.: Не, негови има, един албум имаме снимки правени. Не го знам. Аз го търсих тук при моите, няма го. Така от живота, снимки, с Паневритмията, с Учителя как чете беседа, има, има такива снимки. Вегилий: Аз знам, че той лично е правил. Ив.К.: За него не знам, ако ги е правил преди да сме се женили, не зная през това време. Но беше изумително предсказанието на г-н Дънов. Направо същата вечер се връщам оттам, отивам у дома и ми се съобщава. Вегилий: Че той е жив и здрав и ще се върне. Ив.К.: Да, същата вечер. Вегилий: Да. Ив.К.: Той е забравил. Вегилий: След 2-3 дена сте се свързали. Ив.К.: Да, с него, а, да, с него. Иначе за събитията ми каза, о бъдете спокойни, още тази вечер ще научите и аз слизам, отивам на едно място и ми казват, знаеш ли така и така, имаме вест. Вегилий: Да. Ив.К.: И всички знаем. А един път ходих, та му занесох сладко от диви ягоди на Учителя. Качих се по стълбата, чукнах и отвори той вратичката там. Имаше той едно високо помещение, там му беше кабинет и му подадох. Викам: „Витошки ягоди и малини." Засмя се: „Много благодаря!" И си слязох, не останах. А за летуването на Рила, аз с радост така съм ходила, приятно ми беше и летата на езерата. Такава романтика, такава красота, като изгрее луната, езерата, отражението, тишина, ветрец от време навреме, огньовете, рецитали, концерт. Невероятен колорит и неповторимо преживяване, което остава завинаги запечатано у човека. Много посещения, народ се събираха, стотици хора. Вегилий: Да, тази епоха мина. Ив.К.: Паневритмията сутрин с тая хубава музика, грамадни кръгове народ, той, г-н Дънов е в средата и там е оркестърът. Та имам аз тези спомени. Вегилий: Аз ги виждам тези неща само на снимки. Ив.К.: Изживяла съм, даже знаете ли колко интересно, като отидохме най-напред горе, ние нямахме никакво познание за дъновизъм. Майка ми също много религиозен човек и като отидохме 1939 г. горе, толкоз се разчувства тя от това, от живота там. Вегилий: Майка ви. Ив.К.: Моята майка. Сутрешното събуждане с музиката. Ами то като че ли небесни ангели свирят и пеят, и така се разчувства от всичко, че като я хванаха едни кризи - жлъчката от преживявания, та така останахме много доволни. Нали това са минали времена и само спомените говорят за тях. Съвсем друг мир и друга светлина получава човек. Вегилий: Да, мина тази епоха. Да, единственото опознаване на онази епоха е чрез спомените и чрез снимките. Може визуално така да има човек предства. А да влезе в тази епоха може чрез Словото, което е дадено и което е записано. Ив.К.: Беше много интересно горе на Рила. Първо са непосредствените впечатления от г-н Дънов. Той вижда там нас, майка ми и мен. Майка ми беше много интересен човек, движеше се стройно, бе с красива фигура. А Той много интересно ни наблюдаваше. Почти всяка вечер така се събирахме на огньовете. Пееха се песни, изнасяха се концерти, че рецитали от поезия духовна. Вегилий: Да, това са души, връзки от хилядолетия, връзки на душите. Да, някой път дойдат срещнат се и осъзнават, друг път не осъзнават връзките, и така се разделят, но остава споменът от преживяването на душите. Ив.К.: Да, така е. Вегилий: Аз съм виждал Димитър Кочев на една снимка в салона, самия салон. Там Учителят чете лекция. Това са много от малките снимки, и така в профил той така в дъното го има и него, така седи и слуша. Виждал съм една снимка. Ив.К.: Сутрин е, салонът пълен вече и Той с Библията идва, салонът пее и влезе, седне си на стола при катедрата и говори. За мен беше много трудно, защото нищо не разбирах. Слушам и не мога никаква връзка да направя. То си иска много неща. Вегилий: Подготовка, вътрешна подготовка. И то не само подготовка, ами стотици години такъв път да имаш. Нали така, със столетия се създава вътрешен път. Подариха ви книга от Дънов и вие я прочетохте. Ха-ха. Ив.К.: Не, само я прехвърлих няколко листа отгоре, отгоре. Не можех да я чета. Нямам подготовка за нея. Но имам друга опитност. Сънувам го на сън, вече Учителят беше си отишъл и ми казва: „Това дете ще стане известно с металическите плочи!" И това е. Вегилий: Сънувахте. Ив.К.: Да. И аз разправям на Митко това нещо. Ама той, сина ми, трябва да е бил тогава 2-3 годишен. И какво мислите, сега работи точно в тая област и е един от най-големите специалисти тука. Вегилий: Металически плочи. Ив.К.: Те платки такива по електроника де, нали, но вижте колко е интересно, нали? Вегилий: Да, това си е пророчество. Пророчеството си е винаги пророчество, независимо дали е насън или наяве. Ив.К.: Ще стане, каза, известен с металически плочи. Платки по електроника. Вегилий: Металически плочи. И никой не е очаквал, че такова нещо ще се сбъдне. Ив.К.: То ги нямаше тогава. Вегилий: Тия неща ги нямаше. Вие казали ли сте му или не сте му казали? Ив.К.: Казах му. Казах, знае. Вегилий: Разкажете ни как възприемахте Учителя Дънов? Как се движеше, походка, движение? Ив.К.: Спокойно, държанието така. Винаги спретнат, хубаво, чистичко, тука винаги една игла имаше с брилянтче. Вегилий: А като четеше беседи, лекциите? Ив.К.: Спокойно говореше. На Рила особено. Там седне край камъка пред палатката и този вятър като духа, раздухва му косата. Хубав така, дикция хубава, приятно. Хубави спомени имам аз оттам. Ами и от концертите в салона на Изгрева. Вегилий: Вие присъствахте там? Ив.К.: Ама на всичките съм ходила. Голямо преживяване, необикновена публика. Вегилий: Тогава е имало и състав оркестър и певци. Ив.К.: Оркестър, музиканти, всичко. Вегилий: Също и певици. Ив.К.: Да. Вегилий: Хора, които пеят, които музицират. Ив.К.: Но 1939 г. беше най- силната година горе на Рила. Много представители от цял свят, много народ, като един малък град беше. Вегилий: Аз съм виждал снимки от тези години. Наистина осеяно с бели палатки отгоре до долу. Тази епоха не може да се върне никога вече. Тука ги няма тези души вече и те не могат да се върнат, и да се съберат точно в едно определено време в една и съща страна при един Учител. Това е много трудно. Който успя да дойде, успя. Който не успя, се размина. Да, разминаха се, но голяма част от българския народ успя да влезе във връзка с Него. Даде се Словото, това не е малко. Ив.К.: В провинцията изглежда по работят. Вегилий: Не, те си заминаха. Тези центрове, в които бяха те, постепенно изгаснаха поради това, че те си заминаха. Младото поколение има друг поглед на нещата и т.н. Знаете ли, моето поколение се спъва от много неща. И те не са безобидни. И тава е, което пречи те да се доближат до Учението на Учителя Дънов.

4. ЗИМАТА СВЪРШИ. ПРОЛЕТТА ДОЙДЕ И ВЪЗРАСТНАХА БУРЕНИТЕ И ЗАДУШИХА ЖИТНИТЕ КЛАСОВЕ ЗАБЕЛЕЖКИ НА РЕДАКТОРА ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ 1. Аз заварих през 1967 г. едно разрушено т.н. Братство на последователите на Учителя Дънов, както и отвън, така и отвътре. Изгревът като селище го имаше, но това бяха дървени бараки, в които живееха хора, които бяха се определили в своя житейски път. И всеки един от тях трудно можеше да работи с другите. Обединяваше ги само спомена за живота им с Учителя Дънов. 2. Външното разрушение бе налице. Салонът бе иззет, одържавен от властите и заключен. По-късно бе превърнат в склад на телевизията. Съдебният процес през 1957/1958 г. бе преминал и онези, които бяха лежали в затвора - Борис Николов и Жечо Панайотов, бяха вече излезнали на свобода. И те в никакъв случай, дори и да искат, не биха могли да работят с онези, които ги вкараха в затвора за 4 години. 3. Заварих хора, които се бяха определили на групи и воюваха помежду си. Всеки нов и млад последовател на Учението, който идваше на Изгрева, го вкарваха в борбите и те изгаряха, и мнозина се разстроиха психически и отпаднаха, никому ненужни. 4. За мен те бяха ценни само за това, че бяха от Изгрева и пазеха материали или имаха спомени в главите си за времето на Школата на Учителя. И това именно направих - започнах да събирам техните спомени, снимки и материали. Работих напълно нелегално и те не ме предадоха само за това, защото осъзнаваха, че чрез мен щяха да имат историческа следа. Ако бяха ме предали, властите щяха да дойдат да направят обиск и щяха да унищожат всичко, събрано от мен. 5. Онези, които заварих и които бяха целували десницата на Учителя, не бяха готови да приемат младите, които идваха при тях. Те воюваха помежду си и ние като млади точно това заварихме. Така те ни отблъскваха. Не всеки можеше да издържи на битките, които се водеха. Мнозина от младите пострадаха. От 60 младежи останаха към 1999 г. няколко човека, но вече като служители на Черната ложа. Но аз успях да издържа. Бях определен за друга работа от Небето, която днес осъществявам. 6. Представеното писмо на Димитър Кочев до Борис Николов говори за много неща. Кочев е запознат с идеалните страни и висшия идеал на Учението. Но той не е запознат с другите окултни закони, които ръководят и направляват борбите между последователите на Учителя Дънов. И аз съм сигурен, че Борис Николов изобщо не е чел писмото му. Така аз го намерих захвърлено. А причината за разрушаването на Изгрева е описана в томовете на „Изгревът", от I до IX и всеки може да се запознае с тях и да си отговори на всички възникващи въпроси от писмото на Димитър Кочев. Вече има „Изгревът" и никой не може да каже, че не е чул, че не е видял и че не е чел. 7. Помествам това писмо, защото то описва един етап, през който преминават днес последователите на Учителя Дънов. Той е започнал от 1945 г. и завърши през 1990 г. След 1990 г. започна друг етап, в който се отпечатва „Изгревът" и оригиналното неиздавано Слово на Учителя под мое ръководство. Но вторият етап се отнася за програмата, която днес аз ръководя. Но не се отнася за останалите, които са още в първия етап. Но за всички останали, т.н. последователи на Учителя Дънов, които днес воюват срещу „Изгревът" и програмата, важи и ще важи още стотици години първият етап от 1945-1990 г. Те няма да могат да го преминат в никакъв случай. Само онези, които приемат „Изгревът" и го прочетат, чрез него ще да могат да преминат през пустинята на живота и да пресекат реката Йордан и да преминат в Ханаанската земя. А това са благоприятните условия на житейския път на човека. 8. Пътят на Школата е описан в „Изгревът". А пътят на ученика е даден чрез Словото на Учителя Дънов - Великия Учител на Вселената. Това са двете начала днес, утре и до веки веков, без които не може да се направи нито една крачка. Едните и мнозината ще останат да бродят в пустинята гладни и без светлина, а малцина ще намерят пътя на спасението - чрез „Изгревът" и чрез Словото на Учителя Дънов. 9. Борис Николов имаше един хубав израз за онези години на гонения и непрекъснати обиски от страна на властта, която се бе ожесточила срещу последователите на Учителя Дънов. Борис Николов казваше така: „Сега е зима. Всичко в природата спи. Природата почива. Когато дойде пролетта и се разтопят снеговете, тогава ще дойде и нашият ред да поникнем на земята и да се възродим отново." Това време дойде след 1990 г. Но поникнаха първо бурените и плевелите и задушиха всичко, дори и тук-там изкласилите житни класове. Бурените и тръните покриха всичко и затриха всичко. Житните класове бяха задушени и унищожени. Пълен провал за едните и пълен успех за представителите на Черната ложа. Зимата свърши. Пролетта дойде и възрастнаха бурените и задушиха житните класове в нивата! Аз не бях от онези житни класове, които ги задушиха и затриха. Аз съм от останалите зърна в хамбара, които стопанинът на дома Господен бе оставил за всеки случай да ги има на разположение. И аз бях длъжен да поникна, да възрастна като житен клас и да дам зърно преизобилно, когато му дойде времето! И аз бях длъжен да съхраня Словото, да го отпечатам в Оригинала му и да го оставя за следващите поколения българи и останалото човечество. И аз бях длъжен в житен сноп да събера онези единични класове, израстнали между бурените и тръните и да ги включа в библиотека „Житен клас" на поредицата на „Изгревът". И го направих. Въпреки съпротивата на бурените! И благодаря, че Стопанинът на Дома Господен избра именно мен! Амин! 11-12.12.1999 г. София.

3. ЗИМА Е. ВСИЧКО В ПРИРОДАТА СПИ И ПОЧИВА Писмо до Борис Николов Драги брат Борис, Особеното положение, в което се намира Братството и по-специално неопределеността, неяснотата и неизвестността по отношение централното ръководство занимава мнозина братя, приятели и съмишленици. От известно време се явяват у мнозина надежди, стремежи и по-конкретни планове за уреждане на тази материя. Предлагат се всевъзможни варианти, като: - Плътно практическо съдействие на Симеонов или Антов с цел да се активизират някои дейности и уредят някои инициативи, независимо от симпатии или антипатии към тези лица. - Постъпки да се заменят тези двама с такива, ползващи се с по- благоприятно мнение всред Братството. - Постъпки да се уредят частични въпроси като този за салона на Изгрева и др. - Постъпки да се издействува разрешение от обществените власти за събор, който да реши висящи братски въпроси. - Усилия да се създаде временен инициативен комитет със задача да подработва всички братски въпроси до момента, когато обществените власти ще допуснат събор, конференция или по-широко съвещание на Братството за уреждане неговите дела. Активността по задвижване на такива замисли често не е съответно нито на познаването на въпросите, нито на компетентността или личните възможности. Обаче никой не е в състояние да промени това положение - всеки счита че може, има право и даже е достоен да задвижва замислите си. Нито логичен критерий, нито авторитетно указание, нито традиция (която липсва) са в състояние да дадат друго направление на инициативите. Братството е млада формация с определени идейни тенденции, оставени от Учителя, но с неоформена физиономия като общество и затова лутанията ще са неизбежни и значителни. В духа на изразената вече пред теб готовност за съгласуване мислите и действията ни, отправям настоящето, с което бих искал да те уведомя за мнението си по тези въпроси. Ако сериозните, носещите някаква отговорност пред Братството, съвестта си или пред Учителя, или пред Бога не изпълнят дълга си, а оставят други да уреждат братските дела, то естествено делата ще се придвижат така, както инициативните и активните свършат тази работа. Считам, брат Борис, че обстоятелствата налагат ти лично да проведеш известни съвещания с онези братя, които са пред прага на задвижване едни или други инициативи, за да може да се изработи общо становище. Не свършиш ли лично ти тази работа, то други ще я свършат и разбира се по свое усмотрение и разбиране. Лично аз нямам определено становище какво трябва в този момент да се предприеме, обаче съм убеден, че каквото и да се почне, то трябва да изхожда от едно съгласувано между братята и сестрите мнение. Ако такова общобратско становище не се изработи, поради невъзможност да се съберат на съвещание повече хора и се стигне до положение някой еднолично да носи отговорностите за братските дела, то това положение трябва да е ясно на останалите, за да знаят откъде да очакват инициативи за братска дейност. Считам за недопустимо и вредно да не се знае, вижда и чувства къде е главата, къде са краката и ръцете на един организъм. Ако Братството, разбира се, е или трябва да е такъв организъм. А ако разнообразието в представите на братята относно това, какво представлява или трябва да представлява Бялото Братство, е твърде голямо и пречи да се изработи що-годе обща представа - идея, то познаващите отговорностите си трябва да направят необходимото, за да се изработи такава представа, без която е немислима съзнателна дейност. Наблюденията ми сочат, че това разнообразие действително е огромно. Следователно тук предстои важна работа, която е независима от външните условия. Никой не може да ни пречи да избистрим и оформим представите си по какви пътища има в бъдеще да върви Братството... И от друга страна никакво извинение не можем да имаме, когато се явят благоприятни условия за работа, тогава да открием, че не сме наясно какво и как има да работим. Зимният сезон е именно за вътрешна работа. Имам желание, брат Борис, да се съгласувам с теб и ако зная позициите ти, то ще ги имам предвид винаги, защото зная цената на единомислието. Ако обаче ти нямаш оформено становище или пък не ти е възможно да го изнасяш, то естествено не ще мога да действам иначе, освен да следвам само собствените си мисли и разбирания или становището, което един сериозен или възможен за момента колектив би изработил. Нямам свои инициативи и не възнамерявам да се ангажирам с такива, обаче поддържам контакти, за да съм осведомен за онова, което става или може да стане в или за сметка на Братството. Ето това исках да споделя, брат Борис, та да можеш да имаш и моето мнение по тези въпроси. С братски поздрав, Д. Кочев 15.10.1967 г.

2. БЯЛОТО БРАТСТВО Съществува, развива се и пръска виделина повече от половин век всред българския народ. Подобно на Богомилството, и Бялото Братство е основано върху масивните основи на Християнското учение. Бедно на догми, но богато на идейно съдържание. Бялото Братство е извикано на живот в началото на века от д-р Петър Константинов Дънов (Беинса Дуно). Това свободно духовно движение в предвоенните години има вече десетки хиляди последователи в България и стотици в западните страни, предимно във Франция. Да се даде характеристика на едно ново духовно движение в няколко реда е задача сложна и тежка. Въпреки това обаче нека щриховаме накратко това забележително явление от Балканския духовен ландшафт. Членовете на Бялото Братство са групирани в отделни братства (по-големи или по-малки, съобразно селището, където живеят). Участниците в тези основни единици - братствата - се събират в салоните си, където след прочит от Библията се чете беседа от Учителя. Пеят се духовни песни и се произнасят молитви. Събранията се провеждат обикновено от ръководителя на групата, без особен ритуал и външни форми. Всичко протича естествено, семпло, чистосърдечно. Пищността на ритуала е заменена с богатството на тихата дълбока простота. Освен тези събрания, братствата уреждат общи трапези, музикални вечери, екскурзии всред природата. Важно място в живота на Белите братя заемат музикалните утринни упражнения - Паневритмията. Това са пластични гимнастически упражнения, изпълнявани под съпровод на специална за целта музика в ранните часове на изгряващото слънце. Особената музика, ритмичността и символичността на движението в обстановката на ранната ведрина и починалата нервна система, всичко това благоприятствува за едно мощно дълбоко колкото духовно, толкова и физическо въздействие. Чиста храна за тялото, чисти мисли за ума, благородни чувства и възвишени прояви - това са основните стремления на братствените членове. Природосъобразен живот и природосъобразни методи. Но мнозина не могат да се освободят от формалистично, от доктринерно разсъждение, и запитват: „Какво точно характеризира, отличава това движение от множеството подобни? Не е ли бил достатъчен един Миров Учител, един само Божествен Пратеник? Защо трябваше да се явят сред нас Христос и Буда, и Зороастър, и Хермес, и Мойсей, и Сведенборг, и Щайнер и др.?" Както всяка биологическа възраст на човека има своите специфични нужди, така и духовната, културната, интелектуалната възраст на индивида, на обществата, на народите, на расите имат своите особени потребности, необходими за да се подтиква растежа, за да не спира развитието. В известни народи и при известни случаи е трябвало да се стимулира културата на сърцето. В други е било необходимо да се усвоят определени знания. В трети случаи земните кумири е трябвало да се заменят с по-високи идеали, за да се запази и поддържа възходящата тенденция в траекторията на общото духовно развитие... Това са само общи бележки. Да се подлагат плановете на Провидението на вивисекция в човешките лаборатории е работа сложна, непосилна за нас, та даже и понякога комична. Духовната цялост, вътрешното единство на съвременния високоцивилизован човек по общата преценка на философи, психолози и медици е застрашена. Кои фактори са в състояние да възстановят необходимата вътрешна монолитност на човека от 20-я век? Страданията или възвишената любов? Втората алтернатива е основната и първа тема в Словата на Беинса Дуно, в идейната концепция на Бялото Братство. Всеки опит за постигане по-високо стъпало в духовния път на личността, на колектива, трябва да се предхожда от основно почистване всички кътчета на душата от застоялите и загнили остатъци на миналото. За тази цел Учителят Беинса Дуно дава оригинални и лесно приложими методи. Друга особеност в делото на Беинса Дуно е оглъбяването и разширяването на Христовата доктрина, освобождаването на Християнското учение от догматизма и историческите наслойки и неговото осъвременяване. Кой може да се наеме с такава отговорна, смела и велика задача, освен израсналият до тези висоти, дошлият с такава мисия по Висша повеля? Учителят на Бялото Братство, д-р Петър Константинов Дънов (Беинса Дуно) е роден в България на 12.07.1864 г. Бащата е православен свещеник. В Америка (Харвард) следва теология и медицина. Години наред се занимава с обширни френологически изследвания сред българския народ. Към 1910 г. основава свободното духовно общество Бяло Братство. До последните дни на живота си (27.12.1944 г.) Беинса Дуно държи беседи. Голяма част от тях са напечатани по стенографските бележки и обемат стотици томове - изключителен за историята на духовните движения богат книжовен фонд. А. Орлов (Псевдоним на Димитър Кочев) София, 1968 г.

1. ДУХОВНИЯТ ОБЛИК НА УЧИТЕЛЯ ДЪНОВ Днес, 20.09.1973 г. при среща с брат Вергилий Кръстев се изрази от негова страна желание да има моите спомени от братя и сестри, да има преките и лични контакти и работата ни с Учителя Петър Константинов Дънов. Настоящите редове са отговор на това негово желание. По природа още от ранни години съм имал интерес към научни и философски проблеми. Въпроси от областта на християнската и религиозна философия са ме занимавали особено много. Интерпретациите на християнската идеология от ортодоксалните теолози на една или друга християнска формация - наречени църкви, спряха да ме задоволяват. А еднообразието и сковаността на мислите от тези духовни кръгове - наричани обикновено „догматика" постепенно започнаха да ме отблъскват и отегчават. Търсех по-свободна и оригинална трактовка. Запознах се с теософската окултна литература, като интересите ми бяха отправени повече във философските аспекти на тези доктрини, отколкото към специалните им дисциплини - астрология, кабала, френология, пневматология и др. Това бяха годините ми в горните гимназиални класове. По това време именно научих за Учителя Петър Дънов и за Бялото Братство. Не познавах още лично този човек, за когото се говореше всред духовни, религиозни и философски среди доста много и с най-различна оценка. Близки мои - баща ми и майка ми обаче, като разбраха интереса ми към него, ми разказаха, че го познавали доста отдавна - още от времето, когато той се е занимавал с френология и антропологични изследвания в България - били са даже негови обекти на измервания и проучвания. Изслушах също внимателно мнения и преценки за личността и идеите на Учителя от негови познати и съученици в Америка, а именно пастор Д. Н. Фурнаджиев, Стоян Ватралски (писател) и др. Въпреки че не споделяха напълно идеите на Учителя, но тези сериозни и достойни хора се отнесоха много положително и даже почтително към него. Тяхното отношение ме насърчи да потърся лична връзка и личен контакт с този странен човек. Мой близък родственик - варненец, духовник и отдавнашен личен познат с Учителя, ми предложи да ме заведе на Изгрева, и ме запознае с Петър Дънов. Бързо се съгласих. Беше 1929 г. Искам още сега тук да отбележа, че с настоящите редове нямам намерение, нито е по вкуса ми да бързам с обобщения, с генерализация, с интерпретиране, да чертая някакъв цялостен образ на Учителя. Ще се постарая само да предам отделните впечатления, строго фактическата маркировка и багра, получена при отделни срещи с Учителя и близки, и добре проверени лично от мен случки и прояви на тази изключителна личност, характер и Дух. Характеристиката „изключителна личност" беше вече утвърдена всред сериозната общественост, запозната с този човек. Не са ми сродни онези, които бързо го назоваваха: хипнотизатор, славянски маг, Христос, магесник и пр. Считам, че човешката личност, животът (особено дълбокият духовен живот), космоса, са твърде големи и сериозни неща, за да е позволено и разумно, бързо и с лекота да характеризираме особено редките и нови явления около нас. Правеше се пристройка към Салона на Изгрева и Учителят даваше указания на майсторите. Но денят беше дъждовен - ръмеше слаб есенен дъжд. Въпреки това, наметнат с връхна дреха, средният на ръст и с посивели коси и брада, странно сериозен мъж не се отделяше от работата, а трябваше и да изслушва енергично говорещ му млад, самонадеян, почти дързък човек. Това изслушване трая близо един час. Учителят не даде знак, че се е отегчил от това, което трябваше да чува, да дава указания на строителите и да понася и влагата, падаща безспирно върху плещите и главата му. Ние с моя близък също трябваше да чакаме да се освободи Учителят от посетителя. Най-после горещият оратор си отиде и ние се приближихме и се представихме на любезно усмихващия се Учител Петър Дънов. Това е първата ми среща с тази изключителна личност. Останах приятно впечатлен от особено достойното държане на Учителя пред лицето на неделикатния посетител; почувствах веднага огромната разлика между две култури - безмерното търпение и деликатност, и грубата невъзпитаност на някакъв интелигент. Скоро разбрах, че този млад човек е член в редакционната колегия на списание „Житно зърно", д-р минералог, стипендиант на Алберт Айнщайн, Елиезер Коен. Още първите дни след 9.09.1944 г. този „приближен" ученик на Учителя Петър Дънов публично се отказа от Учителя си и учението му, и то с твърде дръзки и недостойни думи. Няколко години по-късно завърши след тежка болест живота си като съплеменник по кръв, морал и нрав на библейския Юда Искариотски. Но в остър и величествен контраст с тази дребна човещина, още от първите моменти на запознаването ми с Учителя се откри неговият изключителен характер, държание, обхода и произход. Почувствах още при запознаването ми с Учителя неговата величественост. Още от малкото думи, които се размениха помежду ни, почувствах, че имам отворен, сигурен, радостен и сияен нов дом. Той не каза: „Елате пак", но цялото му същество говореше само това: „Елате и идвайте пак, защото съм приготвил велико угощение за гладните души!" По-късно с неколцина приятели направихме ново посещение на Учителя. В разговора ние отразихме естествено младежки интереси и пламенни въжделения и проекти. След като ни изслуша внимателно, накрая Учителят с усмивка, смесена с достойна сериозност ни каза: „Хубаво, но трябват още много знания!" Задържах дълбоко в съзнанието си този съвет и започнах грижливо и настойчиво да проучвам печатаните беседи от Учителя, да слушам осторожно беседите, на които можех лично да присъствам. Скоро се убедих в следните качества на Учителевото Слово: възвишеност, дълбочина, оригиналност, свободно изказване без всякакви задръжки, освен разумната целесъобразност за изнасяне на дадена истина. Необходимо е, мисля, да отбележа, че запознаването ми с Учителевото Слово, с идеите и схващанията му съм получил повече от четене и проучване на беседите му, отколкото от лично слушане. Живял съм винаги вън от града, а освен това прекарах и следването си в чужбина, така че контакта ми със Словото на Беинса Дуно е бил и е предимно от четене. Това положение има определено отражение - сигурно с преимуществата и недостатъците си; но това е твърде личен въпрос, на който не е тук мястото. Големите и важни според мен въпроси на живота си съм разрешавал след съвет от Учителя. За всичко, за което съм го послушал, съм имал положителен резултат. Има и няколко проблеми, които реших без неговото мнение, съжалявам за това. Като се наблюдаваха посетителите при Учителя, лесно се разграничаваха следните три основни групи: - Такива, които идваха да се запознаят с него или от любопитство искаха да знаят и неговото мнение по даден въпрос. - Хора, които го посещаваха рядко, но имаха и съзнаваха нуждата да знаят неговото мнение, за да се съобразят и да си помогнат в решаване на задачите си. - Особено масова група беше онази, състояща се от хора, които идваха за всичко да се допитат, всичко да споделят. И с всички дреболии на живота си да отнемат от времето на Учителя. Тази група явно беше съставена както от всеотдайни и любящи безпределно Учителя ученици, така и от такива, които не държаха деликатността, скромността и възпитаността на почтено място в рафтовете на съзнанието си! Старателно и съзнателно гледах да не съм от тази последна група посетители, които тълкуваха търпеливостта на Учителя като благоприятна за натрапчивостта им атмосфера. В някои от тези хора сигурно е имало (сега се убеждавам в това) и користолюбие - да демонстрират пред останалите „близостта" си към Великия човек. Братята и сестрите обаче, с които Учителят имаше служебно и лично най-чести контакти - като брат Боян, сестри Елена, Савка, Паша и др. - бяха възпитани и изискани в отношенията си както към Учителя, така и към всички, с които влизаха в някакъв допир; бяха пример на другите. Всички те останаха докрай верни, предани и високосъзнателни ученици и сътрудници на Учителя. (По-късно възнамерявам да се спра специално на обществото - Братството, защото главната ни тема е Учителят.) Винаги, когато съм срещал Учителя, виждал съм го в изрядна външна изисканост: добре вчесан (въпреки дългата коса и брада), облечен в чисти огладени дрехи, най-често в светли меки тонове, широко и свободно стоящи на тялото му, среден ръст или малко под средния ръст на българина. Тази англосаксонска изисканост често контрастираше с небрежно облечени и с отпуснато държане ученици или „ученици", движещи се около него. Този въпрос заслужава специално третиране, но може би не е толкова важен, за да му отделяме повече място и внимание. Считам за невъзможно човек да не знае как се стопанисват обувки, дрехи, коси, а да стопанисва правилно вътрешните си притежания! Можем с голяма увереност да кажем, че Учителят беше изряден и внимателен във всичко и към всичко. Погледът му съдържаше освен всичко друго и един странен синтез между концентрирана мисъл и висока и широкообхватна съзнателност. С тези бележки не желая да се спирам тук сега на този въпрос, а само го споменавам във връзка с изрядността към външността си, която Учителят имаше. Когато трябваше да реша какво да следвам, посъветвах се с Учителя. Той ми каза: „Ако се заемеш с медицината, цял живот ще се занимаваш с болни хора." Тогава се определих да следвам химия. Той не възрази нищо против тази дисциплина. Оставяше човек сам да решава; не даваше съвет в императивна форма, освен при важни и съдбоносни въпроси. Ето защо трябваше да се внимава и следи с голяма осторожност за мнението на Учителя - изнасяше го в деликатна форма, без умисъл да се налага с разбирането си. Уважаваше във висша степен свободата на мнението и на собственото решение. След започване на Втората световна война 1939-1945 г., при едно посещение при Учителя, зададох му такъв въпрос: „Главните противници в Европа са представители на диктатурата, едните на дясната, а другите на лявата. При това положение, който и да победи, все ще имаме не свобода, а диктатура." А Учителят често говореше за колективното съзнание, което наближава да се утвърди в бъдещото човечество. Намирах несъвместимост между диктаторското и колективното съзнание. Получих този отговор: „Ще се мине през механичната организация, за да се стигне до вътрешната, психичната организираност, която предполага колективно съзнание или съзнание за общото благо." През годините на тази война Учителят беше почти винаги сериозно замислен, явно за съдбата на народите. Не му поставих през тези години никакъв по-конкретен въпрос относно фронтовете и военните събития, не желаех да го безпокоя със свое малко или много дребно любопитство. В края на войната бурни събития ме бяха поставили в неизвестност за близките ми домашни. Повече от месец не са знаели нищо за мен - къде съм и как съм. Жена ми Иванка един ден отнесла тревогата си до Учителя и го запитала за мен. Той й казал, че след няколко дни ще разбере къде съм и какво правя. Така и станало - след 2-3 дни се свързахме и тя се изпълни с доволство и признателност към Учителя, когото също много уважаваше, въпреки че не хранеше същите чувства към някои хора от това общество, които намираше за твърде разпуснати в едно или друго отношение. Прекарването с Учителя на планината представляваше за съпровождащите го винаги едно важно, интересно и радостно събитие. По-дълго време прекарах с Учителя и братя и сестри една година на седемте езера, когато се започваха някои мероприятия там за улеснение на бивакуващите - заслон и каменна пътека-мост над мястото, където изтича второто езеро (там минава пътеката, идваща от първото езеро). Имаше нужда от много и силни ръце да изваждат, преместват и нареждат всякакви камъни, големи и малки. Минаващите туристи поглеждаха небрежно на тази игра с камънаците като да считаха, че се забавляваме поради нямане на друга работа. Обаче работещите се отнасяха много сериозно с всичко това и особено Учителят. Той неотклонно беше около ръцете, които измъкваха някой тежък камък или го въртяха насам-натам за да го поставят на желаното ново място. Даваше указания, размерваше разстояния, упътваше. Но камъните там не са в пустинна местност, а около тях има обилна растителност - цветя, треви, клекови и смрикови храсти. Силно впечатление правеше особената осторожност, която Учителят проявяваше да не се поврежда околната растителност. Бяхме търкулили един доста голям камък и го нагласихме на новото му място, когато Учителят се приближи и ни каза да го отместим бързо малко по-настрана. Това налагаше разбира се нов труд, който ни се видя излишен, но ръководителят на работата ни каза тихо, но определено ясно и с упрек, че като сме нагласяли камъка, сме притиснали под него едно младо стръкче смрика. Отместихме наново камъка и смриката се изправи поожулена от нашата грубовата работа. Наблюдавах след това Учителя и разбрах каква голяма нежност и внимание проявяваше към растителния живот. На една от главните улици в големия швейцарски град Цюрих, току-що павирана и тротоарите подновени, се виждаше, че едно дърво расте към края на уличното платно, но не е нито в единия, нито в другия край на тротоара и явно пречи на интензивното движение. Въпреки това дървото е непокътнато, тротоарната линия (бордюрът) е изкривен нарочно, за да се включи дървото в тротоарната площ. С такова уважение и внимание строителите се бяха отнесли към този зелен живот - никакво насилие! Двата случая, които сега споменавам, винаги изпъкват заедно, асоциативно в паметта ми - доказателство и украса на една висока култура. Слушам и чета напоследък много да се говори пише и законодателствува по въпроса за околната среда. Всички мероприятия, които се предприемат и предвиждат, ми изглеждат палиативни. „Да не замърсяваме и увреждаме околната среда!" Та ние без задръжки увреждаме и замърсяваме нашата вътрешна среда! Как ще опазваме външната среда, като не се грижим за вътрешната! На обществени места се ругае и псува свободно, като да се казва „добър ден"! Алкохол се продава и консумира поголовно навсякъде, а той отприщва низшите животински течения в човешката вътрешност и изнася на показ всички извержения от миналото в съзнанието на човека. Та сегашното модно дамско облекло не е ли една порнография, която обществото търпи с тъпота? Как ще очистваме отвън, когато се омърсяваме отвътре? Не проумявам това. Ако нямаме в душата си идеал за чистота, то как ще култивираме такъв за външна чистота? Това бяха общи бележки, свободни и безсистемни щрихи, така, както се появиха спомените в паметта ми. Искам да завърша тези кратки бележки с нещо колкото бегло и непълно, но синтетично очертание образа на Учителя и облика на обществото, възникнало около него. Най-характерните черти от външността ми се струваха тези: - Особено ярко очертание на лицевите черти с фрапантна хармоничност и живост на движения, но не рязкост, а със сдържана плавност и пъргавина. Пред говорещия, свирещ или работещ какво да е Учител, се добиваше впечатлението, че наблюдаваме един съвършен и вълшебен механизъм, при който всичко се извършва безпогрешно и виртуозно. Телесната тъкан не притежаваше изглежда никакви застояли части или тлъстини, а само мускулна, нервна, кръвоносна и кожна тъкан. Погледът не се поддава на описание - колкото остър, толкова и мек, колкото съсредоточен, толкова и широкообхватен - силен и благ, мощен и нежен, въздействащ решително върху пулса и дишането на събеседника! Съмнявам се дали мога и трябва да кажа и няколко реда върху тази хартия за щриховане някои от ярките черти от духовния облик на Учителевата личност, но за пълнота на изложението ще се опитам да го направя. - Мисълта му притежава в еднаква мяра мощта на индуктивната виртуозност и богатството на дедуктивната находчивост. В историята на човешката мисловна дейност е изключително трудно и рядко да срещнем тези две дарования в една и съща личност. - Другата особеност, която Учителевият Дух проявява в цялото си Слово е възвишеността на мислите. С каквато и тъмна материя да борави, накрая мисълта му завършва с една светла и висока щриха! - Отмереността, равновесието, хармонията, са друга фрапантна страна на Учителевия Дух. С това нека да спра, защото чувствам, че не трябва повече да държа в ръка писалката, която и при най-хубавата благонамереност може да се превърне неусетно в скалпел, отправен към недопустима вивисекция. 8 декември 1973 г. Инж. Д. Кочев, роден на 17.09.1912 г. - заминал на 25.11.1980 г. в Драгалевци.

7. ОФИЦЕРЪТ НА КЕСАРЯ И СЛУЖИТЕЛЯТ БОЖИЙ Никола Гръблев ДО ЦЕНТРАЛНИЯ КОМИТЕТ НА БКП ТУК ИЗЛОЖЕНИЕ от Никола Христов Гръблев, жител на гр. София, ул. „Петьофи" №5. Роден съм на 18 януари 1893 г. в град Габрово от родители: баща - пощенски раздавач и майка - фабрична работничка. Останал съм сирак без баща на 4 години. Майка ми, вдовица с четири деца, най- голямото от които на 9 години, едва ни прехранваше, много оскъдно. От мизерния живот две години след смъртта на баща ми почина брат ми - най-големият от децата. От осемгодишна възраст започнах да работя в свободното от училище време при разни обущари. Живеейки между работници, често слушах разговори за тесни и широки социалисти, за профсъюзи, профорганизация и пр. Като завърших прогимназията, започнах да чета някои марксически книги. Постъпих още в 1908 г. в кръжока (ученически) на тесните социалисти, под влиянието на Иван Кишмеров, Фердинанд Козовски и Начо Филипов, в който кръжок бях до месец октомври 1913 г., като през 1922 -1923 година бях ръководител, която длъжност приех заедно с архивата на кръжока от Фердинанд Козовски. През октомври 1913 г. по настояване и съвета на ръководителя на Габровската организация на тесните социалисти, адвокатът Йордан Йорданов, постъпих във военното училище През ноември 1915 г. бях в десетдневен отпуск. При пристигането ми в Габрово отидох в клуба. Случи се, че тогава разглеждаха едно нареждане на ЦК за предстоящите избори, които щяха да станат след седем дни. Нареждаха да се засили агитацията в селските среди, за да се получат повече гласове. По мое желание аз бях определен за агитатор в Поповската община. Цяла седмица обикалях колибите, а в неделя отрано в село Поповци. В резултат партията от последна с 14 гласа в миналите избори, излезе първа с 88 гласа. На фронта и в отпуск винаги съм държал връзка с партията. При разгрома през септември 1918 г. ротата ми си остана цяла, с напълно запазен дух и дисциплина. Научих за бунта в Радомир. Мислех, че става под ръководството на Партията, затова реших да намеря начин и да отида колкото се може по-скоро към Радомир - София. За целта казах на войниците, че пътя ни е прекъснат от англичаните. поради което трябва с оръжие да си пробиваме пътя за България. Всички от ротата изказаха желание да ги водя за България, откъдето аз намеря за добре, фелдфебелът разтръбил това из разпиления полк и голяма група подофицери и войници изявиха желание да се присъединят към ротата. Образува се един отряд към 700-800 човека, добре въоръжени и снабдени. Научих обаче, че Стамболийски и Райко Даскалов ръководили бунта и аз се отказах от намерението си. Съобщих на войниците, че Кресненското дефиле било свободно и ликвидирах с намерението. След демобилизацията полкът се установи на гарнизон в Петрич. С ротата си бях на гара Елешница. С французка охрана бяха докарани войниците от третата категория от руската бригада. След Октомврийската революция руската бригада бе разделена на три категории: Първа категория, които желаели да се сражават и били оставени с оръжието си: втора, които не желаели да се бият, но желаели да бъдат в обозите и трета, които искали да си отидат в Русия. Тях бяха обявили за пленници, охраняваха ги като такива и ги караха да поправят пътища. Влязох във връзка с тях и ги подпомогнах да избягат всички, около 800 души. В 1919 година бях на служба в град Плевен. През месец декември, един неделен ден, работниците и служещите трябваше да проведат масова демонстрация. Имаше нареждане войската да попречи. За провеждането на целта в 4-ти полк се изпратиха въоръжени взводове на вероятните за събиране пунктове на демонстрацията. Бях изпратен с 40 войника при Окръжния съд. При тръгването споделих с някои другари, че няма да стрелям срещу демонстрантите, ако искат да ме съдят и уволнят. Заех определеното си място. Към 9 часа се събра голяма тълпа, над 500 човека. Войниците поставих в двойна верига срещу площада. Предупредих ги, че ако някой по-голям началник дойде и даде заповед за стрелба, да стрелят във въздуха. Бях излязъл пред войниците и разговарях със събралите се. В това време, около десет часа, от задните улици дошъл командирът на полка, полковник Нерезов Христов. Някой от войниците извика: „Командирът на полка!" Аз се обърнах, но в това време той с вдигнати юмруци ме извика: „Под съд ще ви дам. Защо сте позволили да се събере тая тълпа?" Обърна се към войниците и извика: „Стреляй!" Изгърмяха четиридесет пушки и в страшна паника започнаха да бягат кой накъдето свари. Нямаше обаче нито ранен, нито убит. Погледнах, командирът на полка изчезнал и спрях стрелбата. Той е от град Плевен и се уплашил, че може да са убити и ранени негови познати и роднини. Нито под съд ме даде, нито даже ме извика да ми се кара. Той е съзнал грешката си и е благодарил в себе си, че войници не са стреляли в хората. През септември 1923 г. бях граничен офицер в Шуменското село Сълтаклар. Арестувах двама души, които търсеха и щяха непременно да ги убият като участници във въстанието. Държах ги, докато се успокои всичко, после ги освободих, като им дадох удостоверение, че се освобождават съгласно министерска заповед номер, дата и пр. Единият беше от село Живел. През 1924 г. бях на служба в град Бургас. През септември същата година отидох в село Гьоктепе, където имаше части от полка. Поех караулната служба. Подобрих положението на арестуваните, предали се около 30-40 човека от четата на Георги Янчев. Попречих да бъдат убити от подпоручик Янев, бирника и баща му от селото, западно от село Еронозово. Политическите затворници на полицейската инспекция на гр. Бургас държаха в мазето на старата митница. Всяка нощ Баладински изкарваше по няколко от тях и жестоко ги биеше. Чудех се как да му попреча, когато ставах дежурен по караулите. Отидох при полицейския следовател и го запитах: „Законно ли е да взима Баладински затворници нощя и да ги бие жестоко?" Отговори ми, че не е законно и даже ме много добре осветли по въпроса. От тоя момент, когато ставах дежурен по караулите, забранявах да се дават затворници на разпит нощно време. Баладински се опита да вземе след това един арестуван и едва избяга, за да не бъде намушкан от караула. През пролетта на 1925 г. на гара „Пристанище Бургас" бяха поставени в седем вагона около 300-400 арестувани комунисти, земеделци. Всяка нощ Баладински изкарваше големи групи от тях в полицейската инспекция и жестоко ги биеше. Не сини, а черни им ставаха месата. Като ставах дежурен по караулите, не позволявах да му се дават арестувани, освен на полицейския следовател от 8 до 12 ч. и от 14 до 18 ч. Позволявах на арестуваните да се носи храна, да си купуват лекарства, да ходят на клозетите на пристанището, а не в газени тенекии във вагоните, да отварят четирите прозорчета и двете врати, а не само един прозорец, както бе през другото време. В края на м. април току-що бях се върнал от казармата и се готвех да обядвам, когато ми съобщиха, че двама души ме търсят. Излязох и гледам - двама души зад къщата ме викат с ръка. Отидох при тях. Казаха ми, че току-що се пристигнали от София. Дошли са специално при мене, понеже знаели, че само аз мога да помогна в случая. Казаха ми, че имали положителни сведения в София, че през нощта ще изкарат около 50 души комунисти от вагоните и ще ги убият. „Надеждата да ги спасим ни е само във Вас" - ми казаха. „Ако нощес не ги избият, после няма да го направят, защото са направени постъпки." Казах им, че много трудна задача ми дават. Разводът на караулите става в 14 часа, а сега е вече 13 часа. Освен това вчера в 14 часа се смених като дежурен по караулите. „Господин капитан, друго няма какво да кажа, оставаме на вас, каквото можете да направите." И си отидоха. Оставих яденето, позамислих се малко и си казах: „Една глава е по-малко от 50 глави, да става какво ще." Бях ерген, нямах задължение към никого. От смърт не се боя. Взех сабята си, изтичах в гарнизона. Поисках наредбената книга и видях, че дежурен по караулите трябва да постъпи капитан Шукаров. Изтичах до тях. Сварих го, че обядва. По щастлива случайност бях получил парола за постъпване дежурен по караулите в събота. Казах му: „Шукри, моля ти се, в събота имам много важна работа, нека да постъпя сега дежурен по караулите, а ти в събота." Той се ухили, извади пликчето с парола, даде ми го и аз му дадох моето. В 14 часа направих развода. Подчертано припомних да не се дават никакви хора от вагоните през нощта. Вечерта се настаних в ротната канцелария. Пратих доверен войник при телефона с поръчението, ако ме потърсят веднага да притича и да ми съобщи. Към полунощ дойде войникът и ми каза, че ме търсят по телефона. Казах, че ще отида на площадката на показвачите на брега на морето. Той да се навърта при телефона и само ако стане голяма тревога (дойде началникът на гарнизона и други подобни) да дойде и ми съобщи. Иначе само да следи. Останах на площадката до три часа. Излязох и тръгнах да проверя караулите. Посрещнаха ме полицаи и ме молеха веднага да отида на пристанището. Аз обаче започнах проверката от затвора. Като стигнах до вагоните, посрещна ме Баладински с думите: „Господин капитан, вие нарочно станахте дежурен по караулите." В това време караулният началник се приближи при мене и ми рапортува: „Караулите и постовете са в добър ред. Караулът е извикан в оръжие, понеже Баладински насила искаше да му предадем 54 арестувани от вагоните." В подробности ми разправи следното: Към 23 и половина часа Баладински отишъл при него със списък да се извадят и се предадат 54 души от вагоните. Караулният началник отговорил, че не може да му ги предаде без разрешение на дежурния по караулите. Баладински отговорил: Какво ще питам дежурния по караулите? Те всички ги дават, освен капитан Грьблев. А сега е дежурен капитан Шукаров." - „Мене, казал подофицерът, капитан Гръблев ми даде парола и за мене той е дежурен по караула." - „Той вчера се сменил, казал Баладински. Ако не ми ги дадеш, насила ще ги взема." С него имаше около 20 души убийци, специално за целта изпратени от София и той се чувствувал силен. Караулът бе 18 човека. Караулният началник веднага го извикал в оръжие и казал на Баладински, че веднага ще употреби оръжие, ако приближи към вагоните. Тогава Баладински отишъл на телефона, съобщил в полка и полицейските участъци да ме търсят и ми кажат да отида на пристанището. Търсели ме из района на полка, в канцеларията, в къщи няколко пъти, из града, но понеже се бях скрил, не ме намериха. Тогава аз се обърнах към Баладински и групата с него и им казах: „Само две минути ви давам да се махнете оттук, след което ще употребя оръжие." И дадох команда: „Предната верига, приготви се за стрелба, задната, приготви бомбите." Мърморейки, веднага си тръгнаха. Тръгнах към казармите. Щом пристигнах, посрещна ме един войник от гарнизона, че ме викал началникът на гарнизона в канцеларията си. Отидох. Щом влязох, пристъпих да рапортувам и той ме пресече с думите: „На дъното на морето ще те пратя. Ще пазим комунистите...", като блъскаше с юмруци по бюрото. След като се насити да ме ругае, позвъни на дежурния писар и му каза: „Направи наредба, новият караул да постъпи в шест часа, вместо в два следобед." На мене каза да си оставя оръжието на бюрото. След като го оставих, казах му: „Господин полковник, не мога да си обясня защо така грубо се отнасяте с мене. Всички знаят, че аз никога не позволявам да се дават арестувани вън от работното време. Аз съм се клел два пъти да служа честно и вярно на царя и отечеството и да пазя реда и законите на страната. Това, което правя, е според законите, а Вие ме карате да престъпвам клетвата си. Правете каквото искате с мене." Той се замисли. В това време влезе писарят с новата наредба, за да я подпише, понеже беше пет часа и комендантският адютант не бе дошъл. Писарът каза: „Господин полковник, да подпишете наредбата." Той му отговори: „Иди си, ще остане същият караул." После се обърна към мене и ми каза: „Гръблев, с християнски чувства не се управлява тоя народ." От това разбрах, че той не знае, че са идвали при мене хора от София. Понеже виждах, че ме грози голяма опасност, особено ако са узнали, че са идвали при мене хора от София, бях скрил малък пистолет у мене и щом видя неминуемия край, щях да се застрелям. През лятото на 1934 г. завеждах обучението на запасните офицери. В курса бе и запасен фелдфебел школник Петър Тодоров от град Поморие. Още в първите лекции разбрах, че е комунист. Проверих в атестацията му и видях, че през 1933 г. е бил на курс в София и не бил представен за произвеждане в чин кандидат офицер, защото се очертал като комунист. Пишеше: „фанатизиран комунист, да не му се позволява да авансира." Реших да направя всичко възможно, за да бъде произведен. От около 30 курсисти, поставих го втори поред в градирането. Подчертах в атестацията му, че е патриот и пр. Когато представих на командира представените за производство, казах му какво е писано по-рано за него, но подчертах, че не съм забелязал такива прояви у него, но напротив, показал се е като добър патриот. Командирът каза: „Щом е добър, нека го произведат" - и подписа списъка. Помъчиха се от София да попречат, но не можаха. Командирът имаше голямо влияние във Военното министерство. Петър Тодоров стигна до чин офицер от запаса поручик. В 1942 г. софийските му доброжелатели бяха решили да не му се дава строева част, понеже е комунист. Дойде при мене. Дадох му бележка до генерал Янчулев, в която пишех, че отлично го познавам, че е добър патриот и пр. Бе наредено да му се даде строева рота. През 1935 г., като началник на школите в 24 пехотен полк, при отсъствието на командира на полка държах беседа пред офицерите, подофицерите и войниците от школната рота на тема: „Комунизмът като идея" и с това разбърках умовете на слушателите. През 1941 г. като заместник началник на гарнизона се явих служебно при инспекцията на германските части от генерал фен. След това в разговор с един генерал-щабен майор го запитах какво биха направили, ако Съветският съюз отказва да ги снабдява с петрол, понеже техните въздушни, бронирани и моторизирани части ще срещнат затруднения. Той ми отговори: „Ще отидем и ще си вземем." Запитах го за колко дни ще стигнат до Баку, отговори ми, че само за 20 дни. Аз му казах: „И Наполеон стигна до Москва, но много трагична беше съдбата му." Той се намуси, стана и вече не ми продума. След два месеца ме уволниха. През 1944 г. като жител на София бях свидетел по дело срещу 20 школници комунисти. Свидетелствувах в полза на подсъдимите. След 9.09.1944 г. като живущ на ул. „Бузлуджа" №59 в един общ разговор между група съкооператори се изказах в полза на Съветския съюз, след като те доста се бяха поотпуснали в съжденията си, не допускайки, че запасен подполковник ще симпатизира на комунистите. Устроиха ми доста интриги и едва не попречиха в 1946 г. да постъпи големият ми син в университета. Като обущарски работник през 1948 г. бях просветник в профдружеството на 4-ти район. Сам направих 7-8 стенвестника, изнесох 12 беседи и 14 прегледа и с това районът спечели съревнованието с 5-ти район. Бях обявен за ударник. Написах 8 беседи за хората на труда, занесох ги в редакцията на вестник „Труд". Харесаха ги, но ми ги върнаха да ги преработя и някои термини напиша на по-понятен на работника език, като поставя заглавие: „Кратки беседи по политическа икономия." Не ги преработих, защото в 1947 г. от улица „Бузлуджа" №59 се преместих на ул. „Доростол", сега „Шандьор Петьофи" №5 и тук не ме приеха за член на новоучредената ОФ организация. Председателят Христо Тупев повече от 15 месеца държа молбата ми в папката си, гледайки ме отвисоко, понеже редовно аз посещавах събранията, макар и да не съм член. Той вероятно се е поддал на клеветнически сведения от ул. „Бузлужда" №59, които нищо не знаеха за моето минало, а само че съм запасен подполковник. Тия клеветнически сведения попречиха на по-малкия ми син две години да не бъде приет в университета, понеже аз не знаех за тях. Като научих, веднага подадох молба до градския комитет на ОФ с кратко изложение на горното. Оттам веднага предписаха в квартала: Веднага да се разгледа молбата ми и бъда приет за член на ОФ. Завеждал съм кръжок, а сега съм агитатор. Освен изнесеното има още много случаи от 1908 г. досега, които ясно очертават чувствата ми към партията на комунистите и как безкористно съм работил за чистата социалистическа идея. Подчертавам, че от 1908 г. съм във връзка с партията на комунистите. Никола Гръблев, (Подпис) Забележка на редактора: Спомените на Никола Гоъблев са публикувани в „Изгревът", том VI, стр. 137-157, като настоящият материал да бъде допълнение след стр. 157 с номер 12 за поучение и нагледно помагало за слугите на Кесаря и служителите Божии.

6. ВЪЗБРАНАТА Димитър Костов Той имал една позната на име Милка, но не Периклиева. Тя била много млада и искала да се ожени за него. Тогава той бил 30-годишен и й казал, че това не е правилно, защото тя е много млада за него. По-късно тя се омъжила, имала и деца и като се срещнали веднъж, тя пожелала той да й работи зъбите. По същото време Николай Шиваров, който имал брат инженер и бил заминал за СССР, не се обаждал дълго време. Николай се безпокоял за брат си и бил помолил да попитат Учителя дали е жив брат му и защо не се обажда. Като запитали Учителя, Учителят мълчал и нищо не отговорил. Втори път Николай отново помолил да попитат Учителя да каже нещо за брат му, който е в СССР. Тогава Учителят отговорил, че брат му е там, където е шест месеца нощ и шест месеца ден, но че ще си дойде в България. Тук всички го забравили. А там имал възбрана да се завърне. А в това време Димитър Костов нали работил зъбите на въпросната Милка, й разправил случая за брата на Николай Шиваров и че нищо не се знае за инженера Шиваров. А Милка била от ЦК на БКП и запитала как се казва точно името му. Той й казал името. А Милка отишла направо при Георги Димитров и след известно време въпросният инженер се завърнал в България, обаче никому нищо не говорел къде е бил и защо е бил там, където е шест месеца ден и шест месеца нощ. Точно както бил казал Учителят. Мълчал от страх. Тук имал възбрана. Димитър Костов от 13-годишен познава Учителя. Майка му го завела на ул. „Опълченска" 66. Още като Го видял за пръв път, Димитър Костов си казал, че това не е човек, а Бог. Но като видял, че Учителят отива в тоалетна, се бил разочаровал. „Може ли Бог да ходи в клозет? Не може!" Имал вътрешна възбрана да не го възприема като Учител. С Ерна се бил видял случайно в Париж, а се оказало, че живеят съвсем наблизо, почти „ви за ви". После тя отишла в Америка и го поканила да отиде при нея за шест месеца. Така той работил там 5 години, през което време внасял минимални вноски за пенсия. Сега получава социална пенсия от Америка, с която спокойно си живее в България. Ако бил внасял повече, щял да има по- висока пенсия. Сега възбраната се е вдигнала. Живее си спокойно старините. И вярва, че има един Бог и един Учител. И едно Слово на Бога! Записала: Марийка Марашлиева.

5. ПРЕДСКАЗАНИЕТО СЕ СБЪДВА Естирка Иванова Димитрова Естирка Иванова Димитрова от с. Каменна река, Ямболско: Родена съм на 27.03.1932 г. Майка ми е от Дъбово, Казанлъшко, а баща ми от село Каменна река. От 1968 година съм в Братството. Само аз съм в Братството. Един брат от Каменна река ми даде една беседа, която се казваше: „Заведоха Исуса". Братът се наричаше Диню Господинов - железарят. Той ми даде тая брошура и си казах, това не е Библия, няма да я прочета. След една година срещнах един човек, който беше в нашето производство. Казва се Запрян. Нашето производство беше амонячно производство към Химкомбината в Димитровград. Казаха ми, че това момче не яде месо. Викам, щом е така, аз чета Библия, но искам да се срещна с него, да разбера какво е това учение. Той като ме видя, ми каза: „Вие какво сте чели досега?" Казвам: „Само Библията и една книга ми дадоха, „Заведоха Исуса", но аз като я отгърнах видях, че това не е от Библията." Аз се страхувах да не вляза в някакво учение, което не е правилно. Той ми каза: „Донеси ми я утре, а аз ще ти кажа коя е и откъде е." И на следващия ден ние се срещнахме, показах му книгата и той ми рече: „Чети от тая книга, ти сама ще разбереш." И аз като я вземах книгата и право на крана. Аз съм кранистка. Качих се на крана и не помня колко съм стояла и когато ми казаха да слизам, че си отиваме, слязла съм в 4 часа без да ям. Не съм обядвала и не съм закусвала. И така след обед в 4 часа слязох и веднага го потърсих. Казаха ми, че си е отишъл и на другия ден му обясних, че тая книга е толкова хубава, аз не съм знаела колко е хубаво това учение. И му казах: „Много искам да ме заведеш, където се събират тия хора." Той ми каза, че има такива хора и такова братство, и че баща му и майка му са в братството. Казвам: „Аз искам да отида да ги видя." Той ми каза, че живеят на 27 номер, ул. „Панайот Хитов". И още като излизам от работа, гледам един шофьор, който прилича долу-горе на него. И си казах, чакай ще го запитам този шофьор дали Запрян не е негов син. Казвам му: „Мога ли да зная как се казвате?" Казва: „Може. Казвам се Тодю." - „Вие да не сте баща на Запрян Тодев?" - „Да, аз съм негов баща." - „Ами той ми каза вашия адрес. Искам да дойда там, където се събирате." Той отговори: „Заповядайте." А той беше шофьор на автобуса. И тъй, аз се качих от Химкомбината на същия автобус и слязох със същия до тях близо, защото една уличка ги дели. Слязох, отидох и там ме посрещна майката на Запрян, посрещна ме с такава голяма радост, пък тя е много хубава сестра, много духовна. И оттам започнах моята връзка с Братството. Заведоха ме на събранието и с такава жар съм ходила там, че връщам се от работа, краката ми мокри, пълни с вода. Оставям си само чантата и бягам до къщата на Ангел, у когото се събираме. Тичам да сваря, да не би да закъснея, защото го правехме вечер, в 6 часа го правехме вечер в неделен ден, беше забранено. Краката ми са мокри, но аз не усещам това. Събирахме се до 30 души у тях. И казвам: Колко е хубаво тука, не мога да си отида от радост. Много се радвах и непрекъснато ходих у Запрянови. Отивам при баба Тода, при дядо Тодю, те бяха много хубаво семейство. Аз много съм доволна от тях, нали. Запрян е по-млад и неговият живот е по-друг, нали той си отива при по-младите. Но за събранието бяхме аз и една друга жена - по- млади, всичко друго беше възрастно. Влязох на 35 години в братството и с влизането си в братството отказах се от кино, театър, забави и т.н. Нито в ресторанти, когато отиваха нашите от завода. Казвам: Не, аз съм влязла в едно велико учение, за което всичко друго хвърлям. Всички книги хвърлих, освен беседите и до днес чета само беседите. Нищо друго не ме интересува. Нито вестници и списания, нищо друго. И съм благодарна, че съм до Учителя. Учителят ме посещава много пъти и съм благодарна. Въпрос; Посещава те как? Отговор: В сънища, и така ме посещава. Въпрос: Ти Го чувстваш или как? Отговор: Ами Наталия Чакова е била учителка в моето село Каменна река доста години. Всички са били доволни от нея. Тя е живяла в тоя брат Диню, който го е пробудила тя. Чрез нея станало пробуждането му. Той бил тогава на 19 години. Когато тя за пръв път му е казала, той й отговорил: „Наталия, аз приемам учението. Искам да запитам Учителя дали сега да оставя месото или като се върна от казармата." И той отива при Учителя и му казва: „Учителю, кога да оставя месото, сега или като се върна от казармата?" Той казал: „Рекох, веднага." Много се зарадвал и до края на живота си той беше вегетарианец. Въпрос: А как е изкарал казармата? Отговор: Давали са му маслинки, сиренце и др. много леко бил изкарал. Никой не го е малтретирал за учението. Те не са знаели нищо за него. Смятали, че той просто не може да яде. Той е роден 1905 година. Смятай, с баща ми са в една година родени. И тя вечер е четяла беседи. Баща ми е слушал и казал така: „Наталия, всичко разбирам, всичко ми е ясно, учението е много хубаво, приемам го, изпълнявам го даже. Но не мога да се откажа от това месо. Ако от него мога да се откажа, от всичко друго мога." Тя казала така: „Иване, аз не те насилвам, това си остава твой проблем. Когато ти решиш, тогава." И като баща ми си отива, тя запитала брат Диню, запитала го така: „Брат Диню, Иван като не ще да влезе в това братство, няма ли някой друг да влезе?" Той казал: „Да, едно от неговите деца ще влезе в братството и с децата си ще бъде в братството. И това до края на живота си." И той каза така: „И гледах, и слушам, и казвам: От тия деца никое не влезе в Братството, а вече порастнаха. Какво ли става с тях?" Наталия каза така, но не се изпълни всичкото. И когато 1968 г. аз се отказах, точно на смъртта на дядо ми. Отидох на погребението на дядо ми и реших, че искам да вляза в тоя път, постепенно, но ще вляза. И влязох точно през м. юни, на 2 юни 1968 година и тогава като отидох на село и му казах на чичо Диню, нали: „Знаеш ли, че аз съм вече ученичка от Бялото Братство? Искам да служа на Учителя." Той плака със сълзи и каза: „Най- после се изпълни желанието и предсказанието на Наталия Чакова." И аз така съм се радвала, цял живот и мъчно ми е, че не можах да я видя. Мъчно ми е. Може би я познавам коя е учителката, щото моята приятелка, с която сме на една възраст, казва: Ти не си ли спомняш коя е Наталия Чакова? Тя беше една хубава учителка, която ходеше на кок, косата си носеше на кок, а средна на ръст. Беше много хубава и моята сестра Денка беше нейна ученичка и е искала кака Денка да я вземе за нейна дъщеря, да я осинови. И нея, и още една друга от моето село, двечките, да ги отгледа и да ги изучи. Но те плачели за майките си и тя решила да ги остави така, нали. Като плачат, не може да ги вземе. Малки са били, в трети, четвърти клас. И казва, много хубави неща знаят в село за нея, ама ако е било по-рано, кака Денка щеше да каже много неща. Ама тя си замина. Въпрос: Навярно е имала някоя дарба, за да им каже това. Отговор: Тя е била направо ясновидка, щом е знаела, че ето аз ще вляза в това братство, не може друг човек да го каже, който не знае. Засега това зная за Наталия, но ще проуча. Ще отида на село и ще разпитам тия, които са били на такава възраст, и ги е учила. Брат ми, който си замина, той можеше да ми каже нещо за Наталия. Зная от него, че тя е била любвеобилна учителка. Много обичала децата. Никога не удряла децата. Тя ги била обичала като майка. Но не е имало някой, който да ме пита, за да проуча нещата как стоят. Записала: Марийка Марашлиева

4. ЧЕРВЕНИЯТ КОН Лиляна Стефанова Щерева Моят баща, полковник д-р Стефан Щерев беше ветеринарен лекар. През 1939 година по време на учения простива, заболява от грип с усложнение миокардит, а впоследствие развива тиреотоксикоза. Въз основа на медицински протокол е пенсиониран по болест на 53-годишна възраст. Заболяването му протичаше тежко. Лекуваха го много лекари, като най- известният тогава беше д-р Пончев. Резултат от лечението нямаше. Баща ми беше много отслабнал, не можеше да се храни и престана да спи. Една вечер предупредиха майка ми, че тази вечер „Докторът ще свърши". Всички в къщи много се уплашихме. Майка ми тръгна при господин Дънов. Така го наричахме тогава. Познавахме Бялото братство благодарение чичовците на майка ми - братята Георги и Васил Константинови от Русе, които живееха на Изгрева. Те бяха братя на моя дядо - баща на майка ми - Златка Стефанова Щерева - Стефан Константинов. Майка, Златка, отива на Изгрева, намира Учителя и му разправя за болестта и прогнозата на лекуващите лекари на баща ми. Учителят се усмихнал и казал: „Той няма да умре. Ще умре злото му. А като си отидете, той ще спи." На това майка ми много се учудила, но Учителят продължил: „Ще започне да ходи, но да го заведете някъде, където да смени климата. Нависоко и да язди червен кон." Майка ми Му целунала ръка и се върна у дома с въпроса: „Какво прави татко ви?" На което отговорихме: „Спи." Така баща ни започна да спи, постепенно започна да става от леглото и да ходи. Заведоха го в Банкя, където обаче не му понесе. Тогава го заведоха в град Самоков, тъй като Боровец (тогава Чам Кория) беше много високо за него. В Самоков той се възроди, стана друг човек. Ходеше все повече и повече, докато започна да се качва на Рида (едно възвишение досам града). Въпреки че беше кавалерийски офицер, не се качи на кон, но здравето му съществено се подобри и той живя до 1946 година. Ние, неговите деца, както и майка ми, никога не забравихме думите на Учителя, както и доброто, което Той направи за нашето семейство. Забележка на редактора: Лиляна Стефанова Щерева е внучка по майчина линия на Стефан Константинов. Били са трима братя, Стефан Константинов, Георги и Васил Константинови, като последните двама са живеели в Русе. Запознати са с учението на Учителя Дънов. Стефан Константинов и Невена Панова се оженват 1901 година и се раждат дъщери Златка и Недялка. Златка се оженва за военния ветеринарен лекар Стефан Щерев и от брака имат две деца - Лиляна и Михаил Щереви. Михаил Щерев завършва ветеринарна медицина в Мюнхен, Германия. По време на Европейската война 1914-1918 година се отказва от званието си на ветеринарен офицер и поисква командването на строева рота. Той е спял в окопите с войниците и се хранел от храната на войниците, а офицерските си заплати е раздавал на войниците за покриване на ежедневните им нужди. При пробив на Добро поле, което е резултат на предателството на висшия офицерски състав, то разбунтувалите се войници арестуват офицерите си и искат възмездие. Но неговите войници с натъкнати щикове на пушките го обграждат и не позволяват да бъде арестуван с викове: „Назад от нашия командир. Той е народен офицер." След разгрома пренасят оръдията из планините. Продължава да бъде ветеринарен офицер, когато българската армия е с кавалерия и за конете са необходими специални грижи. Пенсионира се с чин подполковник. Има цялата поредица ордени за боеви заслуги.

3. ВЪЗБРАНАТА Златка Стефанова Константинова Веднъж исках да се срещна с Учителя, но Савка беше застанала между стълбището на горната стая и малката стаичка долу. Като ме посрещна, каза: „Какво обичате?" Викам: „Искам да се срещна с Учителя, на Него ще кажа какво искам." А тя ми отговори: „Учителят не приема никого." Тогава аз застанах така в недоумение, но в тоя момент Учителят се показа на балкончето и каза: „Сестра, пуснете Златка да влезе," защото Той ми викаше винаги Златка. „Пуснете я да влезе в Салона, аз сега ще сляза." След това Учителят слезе долу, прие ме, попита ме какво искам да Го питам и аз му казах молбата си. Втори път пак така се опитах да отида при Учителя, защото имах да Го питам по друг въпрос, защото аз за всичко Го питах. И тоя път пак ме посрещна Савка и ми каза, че Той не приема, обаче Учителят се показа и пак по същия начин слезе долу и ме прие, пак в Салона. Прие ме в Салона, а не в стаичката (приемната). Защото тя е била там. С Учителя много пъти съм разговаряла и в Салона, както и на двора, когато Го срещна и искам да Го питам нещо, както и на полянката. Характерно е, че Савка не даваше някак на другите да се доближат до Учителя, а ние имахме въпроси, които искахме да Му поставим, да Го питаме. Аз за всяко нещо, даже когато щях да се омъжа, ходих при Учителя да Го питам дали кандидат-женихът е подходящ. Това е другарят ми. И Той, разбира се, ми каза своето мнение. Веднъж, връщайки се от Рила, първият автобус мина с Учителя, а след това нахлу водата от реката и заливаше пространството пред нас и нашият автобус навлизаше във водата, но аз пищя, бях малко дете тогава и казвам: „Не, върнете се, не можем да минем от тука, в никакъв случай." И тогава, понеже аз много плачех, моят баща като разумен човек каза: „По-хубаво да се върнем, отколкото детето толкова много да реве. То има причина, за да реве." Тогава имаше проливен дъжд и беше станало голямо наводнение. Силна вода идваше от планината и се стичаше с голяма сила и влачеше каквото й попадне. Аз бях ученичка тогава и не си спомням къде точно беше това място, което трябваше да преминем. Тогава Учителят ни посрещна на другия ден и каза: „Вие трябваше да се върнете веднага като чухте Златка да вика да се върнете." Добре, че послушаха навреме и се върнаха, защото рискувахме да пострадаме. Тогава успя само първият автобус с Учителя да премине. Ние виждахме как се отдалечи автобуса, в който беше Учителят. Но важното е, че аз като видях силната вода се изплаших и заревах. Моментът беше много опасен. Ако бяхме нагазили, загиваше целият автобус, в който бяхме ние. Така бяхме спасени от водната стихия. Забележка на редактора: Това е допълнение към „Изгревът", том VI, стр. 392, да бъде с номер 9. Бащата на Златка Константинова е Георги Константинов.

РУСИН КИРОВ СИРАКОВ ЧОВЕК НА КРЪСТОПЪТЯ НА ЖИВОТА Русин Сираков (Р.С.): Навремето като млад бях във военна школа за запасни офицери и оттам научихме, че особено човешкият живот и животинският свят, кой го движи? Движат го инстинктите. Първият инстинкт, който е най-важен, това е инстинктът за съхранение на живота. Тука не участвува никаква логика, никаква мисъл, никакъв разум. Просто застрашава те някаква смърт и падаш, протягаш се инстинктивно, не така под диктовката на мозъка: „Дай, простирай, спасявай се!" Това е първият инстинкт. Вторият инстинкт е инстинктът за продължаване на рода. И третият инстинкт е социалният инстинкт, че човек като социално животно, той не може да живее самостоятелно, той трябва да е в кръга на някакво общество. Не може като див вълк да живее сам самичък. Та тия три инстинкта ни ръководят. Сега, дали има и друга някаква сила, за мене е останало винаги една тайна, винаги една тайна. Това е материалната страна на човешкия живот. Въпрос: Защо първият инстинкт е инстинктът за самосъхранение, за запазване на живота, защото той съществува. Той животът си съществува още преди да дойде човекът да го усети. Р.С.: Затуй той инстинктивно се връща. Въпрос: Значи преди да стигнете до Учителя Дънов сте били пет години вегетарианец. Р.С.: Целият гимназиален курс го изкарах като вегетарианец. Цели пет години и когато дойде време да постъпя в казармата, първият месец, вторият месец изтраях, обаче понеже карах Школа за запасни офицери, занятията се водеха много усилено и много интензивно, аз не можех да издържам повече, колкото парички имах, така от лавката си купувах някои неща, но иначе бях принуден да проям месото. Това беше 1937 година. В 1937 година бях войник в Школата за запасни офицери, която беше в София, в квартал Лозенец. Въпрос: Къде си роден? Р.С.: Аз съм роден в Тракия, село Черибашкьой в 1914 година. В 1925 година по силата на Международното споразумение изселиха тракийското население от Беломорска Тракия и ние дойдохме в България. Настанихме се в град Созопол до 1929 г. Понеже имах сестра женена за един дезертьор, войник от гръцката армия, по линията на комитските години, идват една вечер и я вземат, и в Крумовград се установяват. И аз като плувец в морето в Созопол не бях се върнал една нощ през лятото, всички мислеха, че съм се удавил. Решавам да дойда тук при сестра ми през 1929 година и оттам потеглям и идвам до тука. Причината е, че трябваше да уча прогимназия. В една стая ни учеше един учител, но бяхме четирите отделения заедно, 3-4 деца в първо отделение, 3-4 деца във второ отделение, и тъй се събирахме към 15 ученика. Един учител ни учеше. Като завърших училище, в Созопол прогимназия нямаше, а в Крумовград имаше и аз отидох при сестра си вече там да продължа и прогимназия да завърша. Като завърших прогимназията там, трябваше да продължа. Но в Крумовград нямаше гимназия. В Кърджали имаше гимназия и аз се записвам в четвърти клас, който е първи гимназиален курс на образованието. Бях любознателен и любопитен, и там ме изключват заради левичарски идеи. Но аз можах с частни уроци да се подготвя и успях да си взема изпита за четвърти клас. Пети клас се записах в Кърджали, но пак ме изключиха, понеже бях буен и трябваше да се явя като частен ученик да си взема свидетелство за трети клас. В Ямбол завърших вече 1937 година гимназията. Но аз завърших две години по- късно от моите съученици. Последната година бях освободен по всички предмети от матурата. Бях силен ученик, макар че бях изключван. В осми клас като изучавахме физика, астрономия и химията, изучавахме и по-сложни науки, като психология, логика, която учихме в шести и в седми клас - етика и естетика. Учихме и за атома на водорода, който има относително тегло единица. Този атом на водорода се състои от един протон, зареден с положително електричество и с един електрон, зареден с отрицателно електричество. И електронът обикаля непрекъснато около протона. Въпрос: Значи това е била първата среща с материализма. Р.С.: Разстоянието от електрона до протона, както е начертано на дъската водородният атом, в средата има черта, разстоянието от електрона до протона, който се нанася 1800 пъти с какво е попълнено? Учителят каза: „Ще останете в междучасието да обясня." И останах аз и още няколко души останаха. Според Айнщайн се мотивира, че материя като че ли въобще няма. Материята, коя е най-малката материална частица на материята, това е атомът на водорода, нали? Сега другите елементи имат много сложни строежи, устройства. Сега това е най-простата материална частица, която се оказва, че няма никаква материя. Къде е материята? И на мене дойде ми на помощ обяснението на Айнщайн, който казва, че материя няма, всичко е движение. Добре, движение, но това движение, какво представлява това движение? То е границата между материята и енергията. Въпрос: Кога за първи път се срещнахте с беседи, книги и прочие от Словото на Учителя? Р.С.: Още като бях в Ямбол, който е един революционен център. Там имаше много анархисти. Аз се запознах там с възрастни анархисти, които са вземали участие в Септемврийското въстание 1923 и събитията през 1925 година. По тия години ние сме били още тук в България, обаче тук са съществували тия движения. И откровено казано, в политическо отношение за мене анархистичното движение остава най-правдиво, понеже не почива на никакво насилие в неговата идеална част. Въпрос: Но книгите или беседите на Учителя как попаднаха при вас? Някой ли ви ги даде? Р.С.: Вземах ги от някои наред с другите книги прочетни, защото вземах и такива книги. Но не мога да си спомня кои беседи бяха. Много ми допаднаха Неговите беседи, защото са естествени, много близки до живота, просто от самия живот. Например, сега за да изкараш например с някакъв съд вода, с каквото и да е въже не можеш да изкараш. Трябва да усучиш така няколко конеца. Изобщо даваше много такива интересни примери, близки до живота, които ти показват как да ядеш, как да лягаш, как да ставаш, нещо, което без да искаш го възприемеш. Например, като отидох в Школата за запасни офицери, учехме равен ход: Едно-о-о, едно. И там ти казва сега, когато искаш да преместиш левия крак напред, дясната ръка отива назад, едни такива работи. А ние там бяхме хора, 50% бяха вишисти, 50% среднисти. От средно образование надолу там не приемаха. И казвам, гледай сега, ние маршируваме и идат отзад тия фелдфебели и подофицери, и те ритат и викат: „Не така, бе, ти не можеш ли да разбереш, че така не се ходи?" Туй-онуй. А аз разсъждавам: Това нещо става без да мислиш, тука разум не влагаш, как сега той ще вика, когато левият крак напред, дясната е задната ръка, нали, ние такива замотани работи и бърка сега, левият крак... И правиш така едно, едно и двете ръце ги буташе така, ходиш неестествено. Викам, сега как те правят будала, просто насила. И аз съм ял голям бой. На един подофицер му строших зъбите, щото вика: „Един час под оръжие и един час без да мърдаш." Аз бях чел как развил своите мускули до положение на копринени влакна. Такава сила притежава професор Филип Немски. Неговата книга бях чел и той ми помогна така да развия мускулатурата си. Той е раздвижил 18 чифта мускули в тялото си, разбирате ли? 18 чифта, както тия мускули, тия гръдни мускули, тия на лицето, 18 чифта. Това рядко човек може да раздвижи. Въпрос: Добре, тези провокации там в казармата, те ли даваха така някакъв тласък вече да отидете твърдо на Изгрева? На Борисовата градина? Р.С.: Да, да, да, да, понеже на мен страшно много ми дотегна. Аз съм се опитал даже да бягам зад граница. Аз не можех да понасям тоя живот там в казармата. Страшно много ми дотегна и даже ме наказваха и в арест ме държаха, в карцер ме държаха, не мога да ги понасям тия неща. Аз бях много свободомислеща натура, не причинявах никому насилие, но не исках и над мене насилие да упражняват. С какво право? Тогава, 1937 година, през март, пролетта ни взимаха в казармата. Три месеца изкарваме, теория по военните науки и след това отиваме на практика в Банкя, отиваме на лагер. Въпрос: Още първия, втория месец Вие решихте да отидете горе, една среща да направите, на Изгрева. Р.С.: Да, да, напролет беше, когато ме произведоха в чин. Щото София непозната, аз съм селско момче тука, нямам тази школовка контакти да провеждам насам. Аз се нагаждам просто, просто се приспособявам, защото за мен всичко е ново там. И решавам, даваха ни тогава отпуска след обед делничен ден, а неделен ден ни даваха от сутринта още, след закуска. Там закусвахме. Като се събудим рано закусваме и тогава ни даваха отпуската. Та това е било в неделя. В неделя беше. Аз знаех, че има едно място, един кът в Борисовата градина, Изгревът му казват, и че там се събират, но че и Учителят Дънов е там, обезателно. Било е в неделя, но някой път в неделя може да си дежурен. Не всяка неделя можеше да имаш тази възможност да отидеш в Борисовата градина. После то е така навътре, почти накрая, не знам дали сте ходили там. Горе до горичката. Въпрос: И сега е там, но на мястото на Салона е Руското посолство. Р.С.: Аз съм с шашка, сабля, завързана за кръста, наказание един вид да носиш желязо на кръста си, убийствено желязо. Като наближавам аз, вече там те продължават гимнастиката, Паневритмията и пеят такива един песни, но така хорово така, като църковни. И всички се движат така. Един ме пресрещна и ми вика: „Какво има, младеж?" Викам: „Искам да видя Учителя Дънов." Той отговори, че трябва да почакам, предупреди Го. След десетина минути се върна и вика: „Заповядайте!" Влязох в една палатка, офицерска палатка с едно походно легло, две сгъваеми столчета, на стената окачена една цигулка и един друг музикален инструмент, не мога да го позная какъв беше. Здрависахме се и седнахме. Аз от малък си знам, че ръкостискането трябва да бъде енергично, сърцато. Иначе как ще разбереш, че се здрависваш? Аз се здрависах по мъжки. Като ме погледна и аз Го погледнах, ама викам си, страшна работа. Лицето Му матово, прегоряло така от слънчевите лъчи, добило така друг цвят. Той не е черен, обаче понеже брадата Му бяла и лицето Му матово, изглежда като че е някакъв арапин, но личи, че си е бял човек. Седнахме. Пита: „По какъв повод?" Викам така и така, чул съм за Вас, идвам по някои въпроси. - „Какви например?" Казвам: „Аз понеже съм запознат с левичарските идеи, а те не признават нито религия, не признават нито дух, нали, и, викам, ако Вашето учение беше освободено от тая метафизика, която ни предавате, с удоволствие го приемам, защото то много ми допада. Аз съм, викам, също вегетарианец. А вегетарианството е много хубав начин на живеене. Рядко може човек да проведе този начин на живеене, щото знам, че от нашия Андрейчин, който е казал, че ще дойде ден, когато човек ще се отвращава от животинското месо, така, както и сега ако му поднесеш човешко месо, ще се отврати. Това ме е ръководело." - „Вярна приказка и вярна мисъл." - „Но Вашето учение ме пренася в един други свят, който аз не мога да възприема." - „Откъде си, що си?" - почна да ме разпитва и ми вика: „Ще го възприемеш. Ще идваш по-често тука, ще видиш как ще го възприемеш. Ти си на прав път, обаче трябва тоя път да тръгнеш по-смело, да те тласне някой по-смело в този път да тръгнеш. Иначе останеш ли така, така ще се движиш, в безизходно положение." И така и остана. Аз още не мога така да тръгна в пътя на Неговото учение. Още, още, още. Защото сега, след като знам, че материя няма, пък никой не може да ми каже какво има, след като знам, че тази вселена, да оставим Слънчевата система, изобщо да оставим целия космос, който се състои от много галактики, много звезди, много системи слънчеви и т.н. и къде да му търсиш сега края и началото, за мене остава загадка. Казвам си така: От слънцето до земята светлината идва за 8 минути и нещо. Това е изчислено. Като започнем този разговор, Той като ми каза: „Ще трябва по-често да идваш", аз Му отговорих, че не мога да идвам въобще по-често. Бих идвал, обаче нямам тая възможност, тия условия, щото аз съм войник, аз се движа по линията на едни други сили, които са ме подчинили и своеволно аз не мога да напускам казармата. Но така се случи, че след това мое свиждане с Него заминахме на лагер в Банки и бях там шест месеца, от пролетта до есента. Там бяхме на учение. Теорията я прилагахме на практика като влизахме в бой с Военното училище, Школа за запасни офицери, нали, тогава вече настъпи войната. Войната като настъпи, дойде и 9.09.1944 година след това. А 9.09.1944 година, това е според мене един катаклизъм, който измени начина на мисленето на народа. Измени го, разтушка ми целия мисловен апарат, да не мога аз да разбера кое е правилно и кое неправилно. Такова нещо е. Аз по начало отдавам много голямо значение на комунизма, но оня комунизъм, който се провежда от Великата френска революция, където е взел участие и Виктор Юго. С пушка в ръка да защитава тоя комунизъм, това е комунизмът на Ботев. Щото Ботев, той е съвременник на Карл Маркс, обаче неговите съчинения, ако сте чели съчиненията на Ботев, никъде няма да намерите името на Карл Маркс. А е съвременник. Карл Маркс е ял плесници от анархиста Михаил Бакунин, ако сте чували за него. Сега, не тоя комунизъм, това е болшевизъм, това не е комунизъм. Аз съм привърженик на тоя комунизъм, при който се прокламират принципите: свобода, братство и равенство. Като свои, обаче само на думи ги присвоиха болшевиките отначало, но после се отказаха от тях. И щом Виктор Юго е вземал участие, а Ботев с телеграма поздравил Парижката комуна. С този комунизъм аз съм съгласен, но не за техния комунизъм, да трупат блага върху гърба на народа, това за мене е отвратително нещо. И сега те объркаха толкова много народи. Аз Дънов го уважавам и признавам, но просто съжалявам, че не съм могъл да имам така по- голям контакт с Него, съжалявам. Защото в Индия се появи един Махатма Ганди, на когото четох биографията, писана от един френски писател. Та четох тая книга за него, в която пише, че Махатма значи на индийски „дух на волята". На Махатма Ганди последователят е Неру или Джавахарал Неру, бащата на Индира Ганди. Той прокламира една нова идея, една нова религия, според тоя френски писател, ако, казва, се беше родил Махатма Ганди пред 200 години, щеше да е Бог на Индия. Защото този Кандит Неру говори за една нова идея, близка до Христовото учение. Това е теорията и религията за пасивното съпротивление. Ако някой, казва, те удари от едната страна и в момента имаше една ябълка или един портокал, и с усмивка му го поднесеш, ти възстановяваш нарушеното равновесие у тебе. Това са думите на Христа: „Ако някой те удари от едната страна, обърни се да те удари и от другата страна." Ето какви неща има на тоя свят и ние да нямаме възможност да се развиваме по тия пътища. Рабиндранат Тагор, основал училището, където се прилага неговото учение. Как сега ние да нямаме достъп до тия неща да ги видим и проучим. И аз, ако имам много пари, не бих ги употребил нито за къщи, нито за апартаменти, нито за вили, а бих ги употребил така да ходя, да се срещам така с големи хора, да мога да науча нещо. Бих дал десетки години от живота си да мога в тяхно присъствие два часа да прекарам. Това за мене е голяма работа. Въпрос: За музиката щяхте да кажете нещо. Р.С.: За музиката, чувал съм, че тя не е творение на обикновен човек. Въпрос: Но това с Учителя стана ли дума? Р.С.: Не. Но Той като взема цигулката, ама като ми засвири, леле, леле, просто като че ли в друг свят ме пренесе. Много хубаво така свири. Същото време си спомням, когато Учителят Дънов беше свирил на цигулката, голяма работа, свири, аз ти казвам, ама като че ли ме претопи. В друг вид ме направи и ме излъчи в друг свят така. И аз като че ли не съществувах. И това трая 2-3 минути. Свири Той, както се свири и като спря, така като че ли нещо, паднах отнякъде. Тоя момент ми спомни друго едно нещо, на времето четох една психологична христоматия, четох за една американка, Елен Келер. Направи ми впечатление, бях тогава 20-годишно момче. Така попивах всичко и всичко ми беше интересно. Аз за този интерес съм ял и бой, дори защото съм проявявал невероятен интерес. Въпрос: Този поглед на Учителя кога беше? Р.С.: Когато започнахме да говорим за това, че аз бих възприел Вашето учение, стига да бъда освободен от тая метафизика, която ни обърква. Като ме погледна така, аз след това вече, след като ме погледна така, не смея да говоря повече. Викам си: „Не смея, ще ми повреди очите, защото Неговите очи не са така очи като очи, така да гледаш спокойно, ами все едно, че някой прожектор силни лъчи излъчва. Въпрос: Ти например ги сравняваш с оксижена и електрожена. Нали така, не можеш продължително да гледаш. Р.С.: Но това не е така неприятно силно, ами просто силно, обаче не неприятно като на оксижена, ами меко. Меко осветяване. Но аз се успокоих и запомних лицето му. Лицето, правилен нос така, мустаци слети с брадата тука. Брадата Му хубава така, бяла брада, косата също бяла, малко начупена. Въпрос: Нещо гости ли ви като отидохте там? Р.С.: Ябълка и портокал. Но аз приех портокала. Портокала като ми го поднесе, аз започнах така да го беля. Той вика: „Не." Даде ми ножчето, показа на резенчета да го ям, с кората заедно. Обясни ми, че портокалът е расъл на слънчево място и притежава много по-голяма концентрирана слънчева енергия, отколкото ябълката. Тя и ябълката е полезна, ама портокалът, тоя цвят, тоя убит портокалов цвят и дебела кора, значи има много енергия вътре. Въпрос: Как завърши срещата? Р.С.: Срещата завърши с пожелание пак да отивам, за да мога, защото аз съм се намирал на кръстопът и трябвало някой да ме тласне в правия път. „Вие, казва, трябва да идвате по-често тука, за да може. Има, казва, нещо, което така Ви привлича, обаче не сте уверен, нямате, казва увереност." Увереност ли беше, решимост ли? Трябва по-често да идвате, за да влезете в пътя, по който искате да тръгнете. Ама съжалявам аз, още съжалявам, защото моят живот стои още стои в неведение, още не е така, много работи ми са неясни. И ако съжалявам, най-много съжалявам за това, че няма среда, където да споделям. Сега с вас като споделих, гдето приказвахме, аз се нахраних, щото мога цяла година да не ям нищо. Тогава Учителят ме изпрати дори извън Изгрева. За мене Той е необикновен човек, за това съжалявам аз. Ако го бях послушал, щях да имам друга съдба. Аз като се уволних, после като ме мобилизираха, постъпих, имах братовчед в Ксанти, на моя вуйчо син. С него сме първи братовчеди, но не сме се виждали по рождение. Войната почна и даже по едно време бях записан в университета. Същата година убиха генерал Луков, военния министър. София беше евакуирана. Започнаха бомбардировките над София, взривни вълни, един автомобил видях на една плоча върху едно здание, така въздушната вълна го грабнала и го поставила там. Цели кратери се образуваха от тия бомби, които предизвикваха тия ескадрили. Въпрос: Това коя година вече? Р.С.: Това беше в 1942-1943 година в София. Въпрос: Значи ти от Гърция премина в България да се срещнеш с Учителя Дънов? Р.С.: Аз на времето се изразявах много по-лесно на гръцки, отколкото на български. Владея го и говоримо, и писмено, и литературно, и всякак. На гръцки беше по-лесно да се изразя, да се изкажа, защото гръцкият език е много богат. И българският е богат, ама аз на гръцки ми беше по-лесно да се изразявам. Дойдох в България, срещнах се с Дънов, но се разминах с Него. Останах си на кръстопътя. Останах човек на кръстопът и без път. Забележка на редактора: Настоящите спомени на Русин Киров Сираков бяха записани на магнетофонна лента от Христо Андонов, гр. Кърджали. Магнетофонният запис бе прехвърлен на машинописен текст от Марийка Марашлиева. ДЕКЛАРАЦИЯ. Аз, Русин Киров Сираков от град Момчиловград, не възразявам спомена ми за срещата с Учителя Петър Дънов да бъде поместен в книгата „Изгревът" на Бялото братство с редактор д-р Вергилий Кръстев. Прилагам снимка. (Подпис) Р. Сираков. 6.12.1997 г. гр. Момчилград.

8. ПИСМОТО Карапетров имал приятел, който бил офицер в 6-ти софийски полк. Веднъж двамата се спречкали, приятелят отправил остри думи към баща ми, а той си замълчал. Но докато вървял към къщи, размислял върху случилото се, гневът му се засилвал и се почувствал силно обиден. Щом се прибрал, седнал и написал едно остро писмо до офицера, в него добре изложил всичко, което мислел за него, а в момента то не било никак хубаво. Под влиянието на избухливия си панагюрски нрав, описал поведението му и него самия в най-черни и грозни краски. След това отишъл до пощата, пуснал писмото в пощенската кутия и още в същия миг съжалил. Помислил си, че приятелят му е военен и носи оръжие, притеснил се, че в момент на афект може да извърши необмислена постъпка. Решил, че това писмо в никои случаи не трябва да стигне до получателя си. На следващата сутрин рано-рано отишъл в пощата с молба да му върнат едно писмо, което е пуснал предната вечер. Там естествено му отговорили, че въобще не връщат писма и освен това те вече пътуват към адресантите си. Пантелей очаквал този отговор, но все имал някаква надежда, че ще ги убеди да му върнат писмото, но щом е заминало, в пощата не можело да се направи нищо. Решил, че единственият изход е да отиде в 6-ти полк. Без повече разсъждения се отправил натам. Добре знаел, че в полка не пускат цивилни, освен в дните за свиждане, а този не бил такъв. Вървял през гората и се молел: „Учителю, моля те, помогни ми! Допуснах голяма грешка, моля те, много те моля, помогни ми да я поправя!" С тези молби и мисли не усетил кога е стигнал до полка. Ясни му били военните разпоредби, че без разрешение никои не може да прекрачи портала. Войниците имат заповед да стрелят по всеки, който направи опит да премине, войникът е длъжен да стреля дори и по собствената си майка, ако тя влезе в охраняваната зона. Но всичко това, като че ли не се отнасяло до баща ми. Той мислел единствено как да вземе писмото и не спирал да призовава Учителя на помощ. Така минал през портала на 6-ти полк и необезпокояван продължил напред, часовите изобщо не реагирали. Стигнал до офицерската сграда и в това време на входа й се появил приятелят му офицер. От другата страна се приближавал военният пощальон. Пантелей забързал и стигнал до двамата в момента на предаване на злополучното писмо. Пощальонът подавал плика, а офицерът го поемал. Баща ми спрял до тях и измъкнал писмото от ръцете им, и започнал да го къса на малки парченца, хвърлил ги в коша, обърнал се и си тръгнал. Офицерът и пощальонът изобщо не реагирали. Нормално би било да се възмутят от посегателството и да попречат на скъсването на плика, но те стояли като в унес и както вече казах, изобщо не реагирали. Пантелей продължил към портала, минал отново между двамата часови, които по никакъв начин не показали, че виждат някои да минава, а още повече цивилен човек. Така Карапетров благополучно завършил тази си мисия. Чувствал се като в някакво нереално време и не осъзнавал какво точно е направил. Баща ми често разказваше този случай пред приятели и близки. Не преставаше да се учудва на това, как Учителят е обърнал внимание на неговия зов за помощ, как е отделил от времето си и се е занимал с този негов проблем, и явно е въздеиствувал върху съзнанието на толкова хора, които известно време не са възприемали реално действителността. Описала спомените: Б. Николова 13.11.1998 г. София. ДЕКЛАРАЦИЯ Долуподписаната Божислава Пантелеева Николова, родена на 18 април 1956 г., притежаваща личен паспорт серия В, N 0169597, издаден от Благоевско РУ на МВР, гр. София на 7.10.1982 г., ЕГН 5604186717, предоставям биографичните данни и спомените на баща ми, разказани от мен на д-р Вергилий Кръстев, които да публикува в книгата си „Изгревът", които той поиска по негова инициатива за отпечатване. Декларатор: (Подпис) Б. Николова 13.11.1998 г. София.

5. ЧУДОДЕЙНО ИЗЦЕЛЕНИЕ Веднъж Карапетров се разболял и изпитвал силни болки по цялото тяло. Лежал няколко дни, лекувал се, пиел горещи води, но без резултат. Накрая не можел да диша, щом си поемел дъх, прорязвала го непоносима болка. Той бил много стеснителен и не искал да безпокои Учителя с дребните си човешки проблеми. Слушал беседите и считал, че от тях получава всичко необходимо. Но този път си казал: „Не се издържа повече на тези болки, утре след беседа ще отида при Учителя и ще го помоля за помощ." Следващият ден бил неделя, Пантелей се събудил рано, едвам успял да стане от леглото, облякъл се с големи усилия и успял някак си да отиде до салона. Скоро след това влязъл Учителят и седнал зад катедрата. Погледнал баща ми и започнал беседата с много сериозен вид. Говорел за болестите, какво представляват те и как да се справяме с тях. Говорел и през цялото време погледът му бил насочен към Пантелей. Той слушал с голям интерес, мислел само за това, което чувал от Учителя и забравил ужасните болки. Когато беседата свършила, Карапетров се чувствал съвсем здрав. Изпитвал безкрайна благодарност към този Велик Учител, който знаел нуждите на всички свои последователи и откликвал дори и когато Го зовяли само в мислите си. Всеки път, когато баща ми разказваше този случай, майка ми казваше: „И все пак, Пантелей, трябваше да отидеш при Учителя и да му благодариш лично!" А той отговаряше: „Защо да Му губя времето? Той знае всичко. Както знае за болестта ми, така разбира цялата моя благодарност и признателност."

4. КОМПОТ Един път Учителят извикал баща ми да направи някакви поправки по дървените постройки. Той с радост се захванал и работата бързо напредвала. Но през цялото време му се ядяло нещо сладко и не какво да е, ами компот. Някъде към три часа Пантелей привършил и се запътил към полянката. Било през месец август и той седнал на една сенчеста пейка. Седял там и си мислел колко много му се яде компот. Чудел се дали може да си купи отнякъде или пък сам да си направи. Да, но докато се свари, ще мина време, а на него му се яде в момента. След малко чул леки стъпки, обърнал се и видял, че идва Учителят. Той носел един супник, от който се усещал чуден аромат. Подал го на баща ми с думите: „Рекох, похапнете си, брат!" И усмихнат си отишъл. Баща ми се почувствал силно засрамен, помислил: „Какво е това мое желание, та чак Учителят да занимавам с него?" Но в същото време с голямо удоволствие си хапвал компота. А то не било какъв да е компот! Вътре имало всевъзможни плодове - и смокини, и ягоди, и сливи, и круши, и вишни, и череши, и дюли, и други, и други. Винаги, когато разказваше този случай, баща ми се чудеше откъде през август са се намерили всички тази плодове, такива, които зреят в началото на лятото и в края на есента. Спомняше си това с едно особено чувство на стеснение и в същото време с чувство на радост и благодарност, че Учителят е помислил за него, обикновения човек и сам Той е донесъл този супник с компот. Виждаше в тази случка грижата и вниманието на един Велик дух към малките човешки същества и към смешните им понякога желания.