Ани

7. МАЛКИЯТ ПЛЮС Ако на времето, пък и сега някой би ни попитал нас хората от братството, къде научихме някои неща, имаше ли писани правила, ние бихме отговорили, че не знаем да е имало. И ако такива е имало, то ние не помним. Ние се връщаме на миналото, не за да преживеем блестящия сезон - нещата са неповторими и статичността няма нито силата, нито власт да ни прикрепи здраво към дадена форма, към дадено място или към дадено време. В един свят на вихрено движение, ония, които имат представа за реалността не могат да живеят със спомени или с миналото. Всеки миг от живота ни е богато наситен - няма младост, няма старост, има живот, има ритъм жив и трептящ, докосващ всеки миг нашата интимност с всичките нюанси на неповторимото. Всеки миг от летящото време, всеки тон от нестихващата песен на живота звучат различно за нас, звучат необикновено. И ако някога ние си позволяваме да се връщаме на миналото, то е само за това, за да дадем чрез словесна форма панорамата на един живот и дело, които някога ще будят интерес - събитието е от крупна величина и всеки уловен и кристализиран в езикова форма момент е важен, съществен, ценен. Нека се върнем на въпроса и на отговора - ние не знаем кога и как научихме простото правило да не късаме цветя и плодове от братските градини на Изгрева. В братството този ред се пазеше строго, да не кажа фанатично. Това се знаеше от всички и през годините, когато кварталът лежеше неустроен и седем етажните блокове наоколо липсваха и улиците бяха безлюдни и тихи, не помним да е имало случаи на хулигански прояви, нямаше нашествия на младежки групи върху плодовете на овощните дървета или върху ягодовите насаждения. Черешите на пролет спокойно си зрееха, ябълките на есен се червенееха отдалеч, ала никой не посягаше на тях - плодовете се събираха след тяхното пълно узряване и се консумираха общо по време на празничните вечери. Може би в никоя обществена градина плодовете не са узрявали толкова спокойно и достолепно, докато не погълнат и последната капка слънчев сок. Ние имахме тогава рядкото удоволствие да гледаме отрупани дървета от узрели плодове. Никой от нас не е видял да се издигне ръка към плодните дървета и да захапе плод. Такова нещо нямаше. Плодовата реколта не беше собственост на едного, а на едно цяло общество, на братството, чийто представители пазеха един строго установен порядък, едно коректно държание, което носеше името морал. Тук нямаше устав, нямаше установени норми или писани закони. На определения ден реколтата се събираше, нареждаше се и се съхраняваше, за да се консумира в общия стол. Няма да забравя един случай, когато една сестра помоли Учителя за едно кило сини сливи. Тя беше майка на две малки Деца и аз не чух каква причина постави тя. Учителят донесе сливите и й ги подаде. Странно ми се видя желанието й. София беше пълна с кюстендилски сливи, ала тя искаше именно от тези. Защо се учудих? Толкова здраво лежеше у нас идеята за общото имущество. Градините стояха нестъпкани от човешки крак-само берачите на есен влизаха. При известни случаи и с позволение, като горния може би се правеха изключения. Този установен ред беше естествен. Идеята беше залегнала здраво. Всичко, което Той изграждаше у нас беше Здраво, устойчиво, безупречно. Един ден патент за честност щеше да бъде отреден за Неговите ученици по предприятия, стопанства и учреждения. Бяха преминали през школа и знаеха точно какво трябва да се прави и как да се пази основната линия при колективния живот. Наглед тези неща изглеждаха прости, дребни, обикновени. За Него обаче нямаше дребни и неважни неща. Много важно нещо беше да си откъснеш шепа череши без позволение. Ония, които смятаха да строят ново общество, трябваше да дойдат при нас, за да се учат на елементарните правила, да проследят нашия работен ден, сезон, година, живот, където неминуемо беше отразен вътрешния облик на човека - неговата етика и степента на съзнанието. Слагаше се основа и тази основа беше здрава - думата братство не беше празна - тя подразбираше много неща и задължаваше още толкова. Учителят държеше всичко да бъде в пълен ред и сам Той не си позволяваше да бере плодовете; за един случай четем в беседите: “Хванаха един, който си позволи без позволение да бере череши” и продължава Учителя: “Аз, който съм свободен, сам не си позволявам да късам плодове. Една две череши мога да си откъсна, не повече. Не искам да се хули името на Бога и вие постъпвайте така, че да не ставате причина да се хули името на Бога". Казано е всичко с няколко думи само, ясно, разбрано законът е нанесен. Не е нужно да се напише, не е нужно да се говори на висок глас. В случая не са важни шепата череши, нека дребно да се види това, но тук се касае за един принцип, който трябва да легне чист и здрав на който ние щяхме да стъпим. Загубата от плодовете нищо не е, при това те не са частна собственост, при това с тях не се търгува, ала нарушението си остава и то не е малко - думата “хула" в българския език е силна и изразителна. Когато нападат, обвиняват, злословят, хората си служат с хула. Да хулиш човека в обикновения живот някак си е търпимо, но да хулиш Божието име е нещо страшно, нередно, грозно. То е игра с огъня. Раздвояването е първата стъпка към лицемерието, а лицемерието начало на лъжата. Лъжата се смята от Учителя за най-големия грях, единствен, който не се прощава - няма снизхождение, няма опростяване, а има само съдба. Тъкмо от това се целеше да се опазят учениците, зараза, която прониква дълбоко в съзнанието на човека и го отравя. Как ще се изгради ново общество братство при това, ако липсва елементарното чувство за чест, за почтеност, за отговорност, за доверие, когато се касае до едно общо благо? И Той, Който е свободен пази установения ред. Принципите трябва да се живеят, независимо от това дали са писани или не. Градините на Изгрева бяха за показ. Напролет, които идваха и минаваха по алеите, когато дърветата цъфтяха и първите пролетни цветя благоухаеха, казваха “тук е същински рай” - същото беше и на есен, когато плодовете кичеха дърветата и розите цъфтяха до късно, без да бъдат обезобразявани от алчни ръце. Имаше и нещо друго, което не идваше нито от плодовете, нито от цветята, атмосферата беше наситена с нещо друго, което идваше от ония, които обитаваха Изгрева, нещо което беше по-важно от една недокосната реколта. Важен беше човекът - изработения човек, който се учеше от неписани закони, по закона на свободата, без принуда и по силата на ония хубави чувства и светли мисли, които носеха едно име наречено убеждение. Човекът взимаше живо участие в новия порядък - с пълна готовност той се включваше в този порядък. Спокойно този човек можеше да се нареди в редиците на онова ново общество, което се оформяваше и което пазеше чуждите интереси като своите. Необикновена бе школа и необикновени бяха постиженията - те бяха на лице, резултатите щяха да се отчетат по-късно, когато при социалистическата система, човекът нямаше да може да се крие. Учениците на Учителя бяха за пример. Как се случи това, на коя наковалня се ковеше характера? Нека се попитат и нека си отговорят. Ние ще кажем при неписаните закони, при пълна свобода, при една дълбока вътрешна реформа, която отля новото в човека - здрав и чист морал, при едно учение, което работеше отвътре навън. Кой не разбира и не обича значението на думата любов? Ще кажем - всичко се постига с любов, всичко се внедрява с любов, любовта беше най-сполучливия, най-правилният метод за възпитание и самовъзпитание. В братството думата дисциплина никога не се споменаваше, а дисциплина имаше, нямаше нужда да се говори за нея - за нея всеки сам се грижеше и тя се осъществяваше безшумно и неусетно. Много се говори за неща, когато те липсват. Човек научава местата на вътрешните органи, когато те заболеят. Никой не си позволяваше да къса плодове от градините. Защо? Защото силни бяха неписаните правила, по-силно беше разбирането и новото схващане за взаимните отношения. Моралът идваше отвътре, не се учеше отвън. Никой нямаше нужда да го убеждаваш и да го поучаваш или да му втълпяваш. Само тъпите имат нужда от убеждаване, заплашване, втълпяване. При изграждането на общество - братство тези методи са безпредметни, ненужни. За тях ще бъде смешно, ако някой направи това, да се учат на морал тези, които реформираха живота си из основи. Основата лежеше чиста, здрава, устойчива като диамант - сградата трябваше да преживее много бури и сътресения външни и вътрешни. Като добре построен параход материалите трябваше да бъдат безупречни, здрави и споени с най-устойчивата спойка, за да оцелее и удържи братството на всичките депресии. Това Той го направи. Много неща бяха взети със закон и без закон, така се случва от страна на тези, които имат власт. Всичко могат да вземат, до последната жълтица и до последния квадратен метър, но едно нещо никой не може да вземе, за него никой няма сила - изработения отвътре човек щеше да си остане неуязвим и недокоснат. Вътрешното богатство е недосегаемо. Изгревчани още живеят на Изгрева. Плодовете по изгревските градини пак зреят и розите пак цъфтят. Градините се използуват от хора, които нищо не са дали и са направили за тях - градините не са частни, те са обществени, държавни. Ала новите стопани нямат нищо от онова, което имаха изгревчани. Те живееха по неписани закони и правила, а тия, които се разхождат по тези градини, живеят по строго написани правила и използуват плодовете за лични нужди. Този морал на нас ни е чужд. Ние нищо не искаме и нищо не правим, но не можем да се съгласим с този измислен човешки закон и морал, с тия измислени правила, които разрешават да се нарушават неписаните закони. По силата на тези правила ние отказваме да опитваме плодовете, когато ни предлагат, отказваме и да ги купим, отказваме се дори и от това да минаваме през тези градини. Трудно биха ни разбрали ония, които ни считат като хора от по-долно качество. Да не говорим за качеството, ще кажем само, че качеството не се определя от приказки, от етикет, от рекламата, а от вътрешното съдържание отлято в обикновеното ежедневие, в живота на отделния човек. Ще посегнем ли на обществена собственост или не, ще изградим ли собственото благополучие за сметка на чуждото, ще живеем ли по писани или неписани закони - това са сложни комплицирани въпроси, с които един ден всички ще бъдат принудени да се занимаят, за да знаят всички, кои неща са златни и кои позлатени. Едните и другите неща не се познават чрез думи, речи, плакати, лозунги, познават се само тогава, когато влязат в живия поток на живота. Братството бе закърмено с неписаните правила и закони - всмука ги като майчино мляко и бъдещето Ще направи опит да проучи моралния лик, за да се осведоми верни ли са тези приказки и как се стигна до там. Той говореше и живееше, имаше право за това; ала ние - учениците живеем, без да говорим.

6. ПИСАНИ И НЕПИСАНИ ЗАКОНИ Това, за което ще става дума тук, само Той може да го каже и не само да го каже, но и да го живее. Това е Неговият характерен стил не само на мислене, не само на изказване, но и на живот. Човек може да се спре и да съзерцава картината, както нощем съзерцава звездното небе. За нищо друго не мислиш, освен за звездите, за тяхната хубост, за светящите пътища, тия чудни блестящи хороводи, намираш, че на Земята няма нищо по-красиво от небето. Усещаш тогава, че живота се обогатява отвътре и нищо земно не може да се сложи в другото блюдо на везните, за да се изравни с това преживяване. Този път думите бяха отляти в една стройна система, едновременно те бяха и сърдечни и топли, имаш желание да ги сместиш изцяло, или да ги приближиш не само до виждането, чувствуването, а и до разбирането, макар, че всичко е толкова ясно, остава само по магичен начин да ги превърнеш на музика и тя да ти звучи за цял живот. Думите, Неговите думи, казани от Него, трябва да сме ги слушали, защото ги взимаме направо от беседите, може да са отбелязани в бележниците, но тогава можехме ли да ги “слушаме", както днес? Животът и вълненията тогава бликаха от хиляди ручеи и нямахме време да се спираме на тези светящи детайли, които щяха да ни разкрият дълбоката принципност и красотата на едно неувяхващо отношение. Близо половин век откогато са казани, те звучат различно, необикновено, как ли ще звучат след още толкова години - тяхната динамичност ще се увеличава и вълнението с което ще се изслушат ще се задълбочи. Вероятно. От тях можехме да направим поезия, но предпочетохме да ги оставим в тяхната отлята форма, облечени скромно, недокоснати и чисти да влязат в националната си носия в бита на братството. Те ще звучат като приказка, която слушаме зиме край пламналото огнище, когато навън се стеле снега, ала те ще звучат днес като пролетно приветствие, когато посрещаш равноденствения час, или наесен, когато природата е разтоварила всичките си щедрости и ние се готвим пак през едно равноденствуващо утро да се сбогуваме със слънцето. Ще ги предадем дословно и към казаното ще лъха нашата радост, ще бликне топлото чувство и мисълта ни ще доизгради образа на онова, което Той направи, изпълни, изработи, извърши - голямата работа с човека и за човека. Нямаме претенции, че само ние бяхме покрай Него, предмет на сурова глина, която Той моделира, от това, че Го слушахме и бяхме точни и редовни в школите, не може да се съди какви хора бяхме изобщо, от коя степен ученици бяхме. Нямаме желание да се сравняваме, да се мерим и теглим, не е нужно това. Едно нещо, обаче, не може да се отрече - ние бяхме ония, които внимателно и съсредоточено Го слушахме, ние бяхме ония, които образувахме онова, което се нарича аудитория. И нека кажем дисциплинирана - никой не си позволяваше да влезе след като школния час беше започнал - никой не закъсняваше - да станеш рано беше изработен навик. Тази аудитория беше жадна, възпитана, трептяща за новото, да запише словата не само в бележниците. Край Него всичко беше движение, като по магичен начин Той оживяваше атмосферата, предаваше й особена магнетичност, насищаше я със светлина, с мекота с усредена чистота. Кои бяхме ние и какви бяхме ние? За Него не беше нужно само да има хора, които да го слушат, дори и такива като нас, за да свали на Земята учението, знанията, нужно беше и нещо друго, което всеки по отделно знаеше и преценяваше. Отношението - имаше го Той към учениците имахме го и ние към Учителя. Ако това се знаеше от онзи непознат умник, той никога не би задал този въпрос на Учителя и до нас никога не би стигнал този класически отговор, преливащ не само от светлина, но и от топлата красота на една интимност, която при други случаи никога Той не би разкрил пред когото и да било. Да, ако този непознат “философ” не дръзнал да зададе този въпрос, ние бихме се лишили от нещо, наистина много прекрасно. Трябва все пак да му благодарим. Ето и въпроса: "Отде събра тези хора около себе си? Те не те разбират". Следва отговора на Учителя /предаваме го дословно/: “Нищо от това. Понеже Бог ги търпи и обича и аз съм длъжен да ги търпя и обичам. Бог ги е събрал от кол и от въже и ми ги изпрати да работя с тях. Не мога да пречупя думата Му. Щом Бог ги е изпратил при мене, ще им предам знанието, което имам". Какви бяхме ние? Кои бяхме ние? Нека думите ни не прозвучат като защитна реч. Ще се опитаме да запазим стила, да не накърнява нито Учителя, нито учениците. Не сме съчинили отговора предварително - ние само светкавично се върнахме назад и навлязохме в пределите на ония съдбоносни дни, когато Христос обучаваше народа чрез притчи - някак си ни подхожда тази притча, разлика има само в името. Учителя ги нарича от кол и въже, а Христос - клосни и хроми. Те се оказаха готовите, които приеха на радо сърце поканата му и мигом се отзоваха на сватбата - знатните, поканените, елитния слой на тогавашното еврейство си намери хиляди причини и то съвсем основателни да не се явят на поканата. Може би сме същите, които тогава се отзовахме на поканата на Христа. Притчите ние помним и нека не сме от знатните. Христос не се роди в богат и знатен дом; не го повиха в меки пелени и великото събитие се случи в бедни ясли и прости и бедни хора помогнаха на майката да се роди детето и го повиха в прости пелени. Природата устройва чудни шеги на всичко що блести отвън. Не казваме нищо и нямаме намерение да защитим учениците и да извиним тия от “кол и въже”. Тъкмо такива са били нужни, за да се провери Здравината на учението, при неблагоприятните условия се проверяват великите ценности на човешкия дух. И ако учението тъкмо от тези хора можеше да направи нещо, то е вярно, правилно, чисто. Издържало е и последния изпит. Корав народ са българите и умен, нека си кажат думата те. Казаха ли я? Казаха я. И днес когато внимателно и съсредоточено се вдълбочаваме в него, ние се връщаме на всичко онова, което някога сме слушали и от което само сме се възхищавали и на което само сме се радвали, без на ум да ни дойде, че някога грижливо щяхме да търсим ценностите и с перо в ръка щяхме да ги оживим, да ги пресъздадем, да ги предадем на ония, които един ден щяха да ни питат как отзвучахте? Тогава ситуацията е била такава. Сега се спираме на детайлите, четем между редовете, оглеждаме всичко и неизмеримите неща, които ни поразяват със своята дълбочина и светлина ги оглеждаме като скъпоценни камъни. Като опитни туристи изпитваме сега да пътуваме бавно и спокойно да оглеждаме ландшафтите, които се разкриват пред нас, спокойно да се вслушваме в музиката, която стига до нас, за да съхраним ценностите дълбоко в нас и станем достойни за тях, за да не бъдем от “кол и въже", а хора, ученици разбрали, познали и приложили малко от онова, което чули някога и на което сега се връщат обвеяни с нова светлина и нов устрем. Ситуацията днес е друга. Защо се спряхме на тази реплика, която ни разкри цяла серия от мигове, които ни отвеждат до Неговото голяма дело, по-точно казано до една част от него - братството? Само за това ли? Не. Няколко думи приковаха нашето внимание, почувствувахме познатото вълнение, че се намираме пред нещо велико - един трепет, сигнал и стрелка, които ни сочат най-светлия път, който ни показаха някога, за да преживеем сега съкровения миг, който след като обогати Него, обогати и нас - “Не мога да пречупя думата Му” - изразът е обикновен и звучи като български фолклор. Благодарни сме, че простата форма е оцеляла и изразителността е недокосната. Намираш се в друга среда, дишаш друг въздух и се приближаваш до Него - това е Неговата среда, аура, както я наричат окултистите; аура на мисъл, на чувство, на отношение: “Не мога да пречупя думата Му”. Нямаш вече желание да коментираш, да анализираш, да се произнасяш. Две същества се разкриват пред очите: едното обикновения човек - ученикът да го назовем - от "кол и от въже” и другото - Необикновения човек, Който успя от тези хора незнатни, бедни, очукани от живота, които нямат ни волове, ни синове и дъщери за женене, нито нива да оре и посее, ала богат с вътрешен усет, мигом да се отзове на богатата гощавка, редка, епохална и от тях да направи нещо. И тъкмо този успя да улови този блестящ миг, за да каже след малко: Хубави са тия мои съученици с които съм седял на един чин, с които съм споделял радости и скърби, които ме наричаха брат или сестра, които ми се притичваха на помощ, когато имах нужда, които ме гледаха с обич, които обичах. И продължаваш в същия дух: Които и Той ги обичаше - Учителя и работеше с тях и ги учеше и ги търпеше, как мога аз обикновения човек да пречупя Неговата дума и де се отвърна от тях? И не само думата на Моя Учител, но и думата на Моя Бог. Така казваме ние учениците и се радваме, че през най-студената човешка зима, ние бяхме под завет - завета на братството. И всички вече ти се виждат такива, каквито изглеждаха и на Него. Тогава бликват чувствата, тогава пред погледа ти се разгръща цялата история на братството и не само историята, но и живото тяло на братството, тая здрава и жива верига в която едно звено си и ти, и в чието начало стои Той - величествен в Своето смирение да обича и търпи всички, които Бог обича и да учи и назидава тия, които Бог Му е изпратил и Който пръв ги беше обикнал.

5. ЖИВОТО ТЯЛО НА БРАТСТВОТО Пред мене лежат четири фотографически карти среден формат. Те носят една и съща дата и една дума отдолу - Събор 1927 година. Намерих ги случайно в една книга и веднага ги заделих. Спомних си и годината и деня, когато един брат ми ги подари през един от тези съборни дни. Едва ли тогава той можеше да си представи, че днес аз щях да направя тема и дълго щях да ги разглеждам от всичките страни, да отбележа детайлите и да извлека от тях разбира се най-същественото. Преживяването ме вълнува още в началото. С какво собствено? Дали със свежестта на спомена, който ме отвежда в атмосфера, която сякаш беше несъвместима с порядъка на земята, човешкия разбира се, толкова лека, задушевна и топлосърдечна бе тя. Един човек, който наричаш брат и който познаваш от много години, а виждаш едва ли един път в годината, защото не живееш в София, приближава се през този съборен ден и любезно ти предлага съборен дар, за спомен от тези светли дни. Помниш мястото, дървото до което си се спряла, помниш слънчевия ден, помниш човека и се усмихваш с младежки жар и благодариш. Грижливо ги съхраняваш, пазиш ги, носиш ги със себе си, тревожиш се за тяхната съдба, както и за книгите, искаш всичко да опазиш, всичко непокътнато да го съхраниш, то представлява най-голямата ти ценност. Да, какво не преживяхме оттогава, нека не си спомняме сега за тях през тази година, през тоя ден, когато случайно попадаш на връзка фотографии и без да си дадеш сметка, заделяш тъкмо тези, нека си стоят на масата - ще се върнеш на тях, чуваш себе си, отговаряш пак на себе си - да непременно ще се върна, нека си стоят близо до мене, какво ли няма на масата. Изгубих ли време когато ги гледах? Губя ли времето и сега, когато внимателно, съсредоточено ги разглеждам с лупа на ръка? Сякаш те представляват йероглифно писмо. Наистина по тях може да се чете твърде много. Времето ми не е загубено. Нека година1927 да е отдалечена с четири десетилетия. Какво значение има времето за неща, които никога не могат да легнат в забвение. Един живот прост, същевременно и необикновен те гледа от тези скромни табла. Някога от тях може да се направи изложба и ония, които са участвували в този живот ще се зарадват и усмихнат - фотографическата камера е съхранила частичка от тях, страничка от нещо много светло, един светлинен лъч на Преображение - красотата на един събор. И ето, вече не се спираш тук и там, не насищаш момента с аромата и музиката на онези дни, не казваш какво е било някога, не се потапяш във вълните на миналото, и не искаш нито да се успокояваш, нито да се утешаваш, нито да се радваш, нито да скърбиш, нито да питаш - защо? Въображението е нещо реално - какво ще кажат ония, които го нямат не е интересно. Мисълта лети и препуска на възторжените криле на младостта, там по всичките кътища на Изгрева, по пътеките на градините, по слънчевата поляна, в трапезарията, по пейките и гледаш на онова място близо до входа към изгревския двор едно голяма огнище солидно направено и на него грамадни бакърени казани, с два големи чайника - всичките тези изляти от мед снаряжения са приготвени специално за съборите. Брат наш майстор ги е направил и в тях е вложил всичкото изкуство на своите деди старите балканджии - казанджии. Не възобновявам миналото и не пристъпвам като към спомени - външното табло ме отвежда до идеята, но ето хрумване на повествовател, тръгвам по следата на детайла, приятно ми е да се разхождам по формите, за да стигна до съдържанието. По тези места е летяла нашата младост, понесла в сърцето си радостта, нестихващия празник на света - нещо се беше случило и беше година 1927, много може да се разкаже за нея и разбира се няма да я помним само с това. Много песни се пяха тогава и много неща се случиха, а в центъра сияеше най-голямото събитие, което обогати с един замах епохата - тогава Учителят даде големия том беседи и лекции - “Пътят на ученика", за това по-късно. Сега обаче се отказваш от всичко и имаш само една желание да се срещнеш с хората от фотографическата камера. С тях си яла на една трапеза, с тях си пяла песните през тези дни, с тях си слушал беседите през тези дни, с тях си участвувала в общите молитви, с тях си работила, дежурила, услужвала си им и те са ти услужвали, черпели са те с плодове и ти си правела същото. И най-важното, което стои скрито, за него не се говори - тези хора те обичат и ги обичаш. Гледаш ги сърдечно, топло, усмихват се като стари приятели и са готови всеки момент да ти услужват, да те изслушат, да ти причинят радост. Някои от тях знаеш откъде са, познаваш ги по име, някои срещаш за първи път, не смогваш да научиш името и местожителството. Съборът е многочислен, дошли са гости от всичките краища на България - села и градове. Наричат се помежду братя и сестри. Поздравяват се с най-хубавия поздрав на земята и се ръкуват сърдечно. Нямаш роднински връзки, а ти са нещо повече от роднини. Когато ги срещаш ти става приятно - човек стои пред тебе и ти знаеш кой е и какъв ти е. Атмосферата е приятна, сгряваща, дружеска, братска. Не нарушават с нищо хармонията и тишината на деня нито покоя на нощта. Не говорят високо, не се чуват никакви грубости, за неприлични думи да не говорим, те изобщо не съществуват в речниците на никой от Неговите хора; царува идеална дисциплина, без някой да е поставен там, за да я въдворява, имаш чувството, че това са идеални части от едно хармонично цяло, не е нужно да им се каже, какво да правят. Когато сядаш да ядеш няма бъркотия, няма шум, няма проявено нетърпение - редът е прост, лек от само себе си всеки разбира какво прави, не усещаш, че на Изгрева спят, ядат, почиват - живеят близо две хиляди души. Тия богати и празнични дни продължават седмица, зад целия този ред стои Той и по незнаен и непринуден начин поддържа тая хармония, тая красота - тая братска атмосфера. Имаш чувството, че се отклоняваш от същността на темата - спомените са завладяващи, идеята прошумя - откликна леко в сърцето като дихание на зефир, ала тя добре бе чута, добре бе разбрана и още по добре уловена, нека ми бъде простен увода. Ще се опитам да я дам, както бе преживяна. Беше ли в центъра Учителя? Беше ли седнал на скромната катедра в един салон набързо направен, липсваха още прозорци. Бяхме и ние - учениците пред Него. Тогава спонтанно идва големия въпрос - лесно ли беше да се изгради този жив апотеоз на най-новата идея - проблем и задача на нашето време - идеята за братството. Днес казваме - Братство. А дали става лесно? Братството, както и семейството не се изгражда от глупави хора, братство от такъв мащаб не става от обикновен материал и от обикновен човек. По един и същи закон се създава идеалното семейство и братството като обществена единица. Как става това, не е момент сега да кажем - темата е разработена преди. Когато ние дойдохме, сградата на братството беше готова - ние не бяхме от първите - тази сграда смеем да кажем вече блестеше и ония, които ни отвориха вратите и ни поканиха сърдечно, не намериха за нужно да ни запознаят с историята, как се е случило, всичко друго им беше на ум - на земята имаше празненство, хората бяха поканени на сватба и нямаше време за други приказки. Ние също се присъединихме към рядкото събитие, ние разбира се младите най-обичат радостта и веселието. Беше много тържествено, много светло и много радостно. На Земята живееше Учител. Отвориха ни вратите на братството и ние влязохме вътре, че намерихме най-хубавото, най-дълбокото, най-проникновеното, което двадесетия век и Земята можеха да ни предложат. История ли пишем сега, без да сме историци, нека звучи като история, макар, че ние друго искаме да кажем. Веригата, здравата верига направена от безброй звена, ето кое виждаме днес, ето кое живо ни гледа от тези табла със средна големина, което някой любител фотограф успя да улови, а моя добър брат да ми ги подари. Нека да се спрем накратко, за да се изяви сама идеята. Едната фотография представлява общия вид на Изгрева. Дълги години на масата стоеше една подобна снимка с надпис - Изгрева. Тя ни беше премного скъпа, защото представляваше Изгрева в онзи начален вид - Изгрева в своята младенческо възраст. Гледаш десет декара тревна площ, поле, което стига далеч сякаш е неделима част от Изгрева - част от Софийското поле. Безлюдно и голо с малки постройки тук таме в далечината. Изгрева откъм гърба е опазен от гъст горист пояс. Няколко малки борчета има посадени и тук. Няколко дървени бараки, някоя и друга палатка - това е Изгрева - две врати, едната откъм поляната, а другата откъм пътя. Изгрева е приютен в топъл скут. Изгревът е облян в светлина. Мястото е такова, че слънцето щедро го огрява от всичките страни. Животът на Изгрева е съсредоточен в центъра, където е салона и трапезарията. Нито една масивна къща - по случай събора има много набързо построени палатки. Ha Изгрева няма вода, няма и електричество. Цивилизацията не е нахълтала още, няма и съобщение. Изгрева почива върху чистото ложе на първичната си красота. На Земята за нас няма по-прекрасно и по-свещено място. По случай събора сега той е много населен. Дните са горещи, август е и докараното сено служи за постелки. Всички са доволни, никой не усеща неудобствата. Пред палатките са седнали селяни и селянки. Те приказват, някои четат, някои се греят на слънцето. Една двойка брат и сестра са изправени близо до една дървена къщичка и си приказват. Уловен е бита на един ден - съжаляваш, че всичко не е нанесено на лента, би могло да се види много от този кипящ отвътре живот. Двете табла се изчерпват.. Третото представлява набързо скованата трапезария от дъски - маси и пейки до тях. Проточени са на дълги редици - нито един не се храни отделно, усещаш, че нарушаваш принципа на братството ако се храниш отделно или слезеш в ресторант. Изобщо никой няма желание да се откъсне от тази обстановка, за тези няколко дни, които през цялата година ще сияят и ще го обогатяват... Вижда се огнището, казаните, чайниците, горещата вода никога не липсва. Хората са насядали гъсто един до друг. Съществува някакво разпределение, защото познаваш хората насядали на една дълга маса, селяни от твоя край, различаваш ги по носията и по шамиите. Всички чакат да се сервира обеда. Между тях с кошове се носи хляба. Четвъртото табло, това е салона и трапезарията когато хората липсват. Салона свети от белота. Има внушителен вид, вижда се катедрата и пияното отдясно и големия инструмент бас, там са и стативите. На входа е застанал брат Симеонов. По съборите той даваше тон и ръководеше пеенето. Диригент той не беше, ала беше душата на хоровото пеене - общото пеене, което винаги звучеше необикновено, вдъхновено, патетично. Завесата се затваря, вълнението притихва, а животът те кара не вече само да гледаш, не и да се вълнуваш, но да мислиш. Една дума блести над целия този екран, думата е премного светла и съдържателна - премного я обичаме ние, да е легнала близо до сърцето ни, стои като залог и като завет на най-реалното, най-великото, което бе направено на Земята през най-бурното време, през един век просмукан от миризмите на омразата, жестокостта, насилието - да, тъкмо тогава, Той го направи. Тази дума беше: Братство, блян и надежда, цел и идеал на едно поколение възпитано и изработено от най-големия Майстор на нашето време. Идеята бе прозвучала мощно, задушевно и тя ни докосна по магически начин, за да отзвучим крепко на нея. Изразът бе даден, зад израза стоеше съдържанието. Ще кажат някои днес: бледо е отражението, несъвършен - ще кажат другите. Днес всичко може да се говори за братството, ала ние само не ще се произнесем громко за братството, ние ще мълчим, но нямаме желание да скрием истината. Ще я кажем насаме, ще я кажем тихо, но твърдо. Направеното бе направено, задачата бе изпълнена, идеята бе реализирана. Направи го Той и то много здраво и добре споено с най-здравата спойка. Никой от тези, които са участвували в тази верига от онези тримата необикновени люде, които първи Го чуха, видяха, познаха и последваха до онези които до началото на този век Го приеха, разтвориха вратите и сърцата и Го назоваха до нас, които се родихме в началото на този век могат някога да се чувствуват само в тоя свят, откъснати от тази верига. Никога - звената са там живи и здрави, споени, жизнеспособни, както ги беше оставил Той. Когато оглеждаме това Негово дело, не отразено в четирите табла, тая бегла следа от един богат изживян живот, а отразено в глъбините на човешката душа, в човешкото сърце. Идеята бе отлята именно там и Неговите хора - учениците бяха вкусили сладкия плод. Бяхме живи не само да видим величествената сграда, наречено братство, но и да преживеем силата и несломимата спойка на веригата, която ни свързваше като неделимо цяло, като звена и като скачени съдове, оживени и оплодени от Неговата любов и споени от идейното съдържание на Неговото Слово, което направи от нас братство. Идеята беше реализирана, като алпийски планинари, свързани един за друг, те можеха да се противопоставят на големите страдания и изпитания. Живата верига беше направена от плът и кръв, жизнеспособна и несъкрушима. Идеята имаше цената на доброкачествен квас. Да бъдеш звено в тази верига беше и чест и отговорност. Колко беше важно животът на отделния човек, и колко от значение за отделния член общото благо. Идеята за колективното съзнание, идеята за братството получи на земята най-чист и най-животрептящ облик. Братството беше верига, веригата беше братство. През годината 1965 не може да се коментира повече върху този въпрос - ние искахме само да оставим словесна диря на няколко съборни дни уловена от любителя фотограф. Ще питат - защо? От 1944 година до 1965 много неща се случиха и братството преживя много изпити. Братството пострада. Защо? Някоя лоша халка във веригата? Не търсим причините, и не питаме ние. За нас бе важно само едно - идеята остана недокосната. Създаденото от Него никога нямаше да се разруши. Изгревът отдавна е загубил своя блясък и своята романтика, загубена е безвъзвратно оная жива и чудна тишина, която беше отличителния белег. По снагата на това парче земя, мъничка частичка от нашата планета са вече минали грубите нозе на обикновения, делничния живот, който настървено се сили да унищожи миналото, да изтрие красотата. Пейзажът е сменен, следите постепенно изчезват, бихме казали следите на класиката изчезва - оная класика, която беше рамка, където идеята процъфтя. Всичко, което носи печата на материалното е ограбено. Вандалите на един век винаги намират, какво да ограбят, какво да разрушат, какво да поругаят. Винаги е било така, ала винаги те остават излъгани, когато отчетат плячката си - виждат, че в ръцете остават само черупките, сухите листа. Живи и невредими идеите остават, жива и невредима веригата ще просъществува, защото тя беше едно от най-съществените звена на Неговото дело. Наш дълг бе да пазим нейната цялост при всичките условия, благоприятни както през ония слънчеви дни, които ни гледат от картичките, както и днес, когато не можем общо да се съберем на събор през август на Преображение, или да предприемем общ излет до Мусала, или да организираме общо летуване на Рилските езера - но формите съществени ли са, те имат ли дъх от вечността, братството на земята ли само се реализира, идеята земна ли е - като светяща река, като дъх от вечността идеята обикаля цялата Вселена, за да стигне до сърцето на малкия човек, който много добре разбира и още по-добре отзвучава, когато му кажат от сърце думата брат. Ние преживяхме това, преживяваме го и днес и няма да престанем да го преживяваме и в далечното бъдеще. Такава е цената на живите идеи - те са вечни.

2. ПОБРАТИМЯВАНЕ Всяка епоха има своите исторически задачи и своите духовни придобивки. Човечеството представлява жив организъм - Космически Адам. И както всеки период от човешкия живот гони известни цели и реализира известни задачи, така също и човечеството за отделна епоха има да разрешава известни задачи и постигне известни цели. Животът на човечеството не е нищо друго, а живот на отделния човек. В ранната си възраст детето не може да учи математика или философия. Детето започва с буквите и с първата десетица числа и върви постепенно нагоре. Колкото повече познания получава, толкова то върви по-нагоре и овладяването на по-трудни дисциплини става по-леко. Историята на човешкото развитие е твърде интересна, именно, с това, че това развитие също става медлено, естествено, разумно, също както при отделния човек. Ние няма да правим исторически разбор върху това развитие, нашата цел е по-скромна. Нашият поглед е обърнат към нашата съвременност. Къде е застанала тя и коя е главната придобивка, която й предстои да реализира. Една тухла трябва да се сложи, за да продължи изграждането на общочовешката култура - коя е тя и как ще си я изработи нашето време? Днес тази тухла се пече, тя ще влезе в строежа на голямото здание - наречено прогрес. Всеки напън на епохата ражда нещо ново. Поколенията го скътват грижливо, защото то е спечелено с труд и от голямо значение за общото. На земята тогава се раждат велики хора, които съдействуват да се изработи ценното. Новото не идва по лесен или магичен начин, то е рожба на много усилия и труд, на много жертви и подвизи, плюс големия импулс да се върви напред. Какво ще поднесе двадесетият век в тази общочовешка съкровищница? Няма да правим опит да гадаем, няма смисъл - нещата лежат ясни и категорични. Умната домакиня добре знае, какво да достави в своя дом, защото добре знае, какво й липсва. По същия начин ние оглеждаме живота да търсим и да разберем, какво ни липсва, нещо, без което вече не можем, следователно него трябва да си доставим. Ще кажат светът е много голям, за да можем да огледаме в детайли и разберем от кое се нуждае. Казваме светът е много малък - границите се стесниха, светът дойде близо до нас и по-лесно отколкото в нашия дом ние можем да разберем и видим какво ни липсва. Човечеството е разкъсано от противоречия - човечеството преживява родилни болки. Намираме се в края на века, сметките трябва да бъдат ликвидирани -това е предпролетен сезон, когато пролетните бури разчистват пътеките, когато старата шума окапва, когато изгнилите клони трябва да паднат. Новото никога не идва без трясък и шум. За да се направи ново жилище, старото трябва да се събори. И в тоя процес по ярко откогато и да е било, човечеството усеща, че нещо става, че нещо ще се случи - в тоя преходен момент то разбира какво му липсва и какво трябва да получи. Една част от човечеството е загрижена, защото разбират, че предстои важна и решителна стъпка - то е първото неизвестно в това сложно уравнение, което стои с неумолима сила пред двадесетия век. По неведоми пътища, като добрата домакиня умните хора разбират, че реформата трябва да започне отвътре навън, да засегне най-дълбоките пластове на човешката душа, ум и сърце. Работата за епохата е определена и тя не може нито да се спре, нито да се отложи. Движението не може да се върне обратно, то е движение на река, която има определена цел. Всичко е било подготвено за правилното разрешаване на тази задача - нужна е последната контура, за да се завърши цялото. Идеалът не блести с недостижим блясък, човечеството узря за новата идея и по силата на назрелите условия тя ще се наложи, както се налага топлината и светлината, когато Слънцето стигне равноденствения час през пролетта. Народите от всички континенти жадуват да си подадат взаимно ръка. Побратимяването на човечеството не е вече далечна мечта, недостижим блян, а горяща действителност към която човечеството крачи. Няма рила в света, която може да спре жаждата на многомилионното човечество да заживее спокоен, мирен, братски живот. Избрани ще бъдат ония народи и нации, които първи ще протегнат ръка за разумно, справедливо и братско съжителство между отделните народи. Идеята за братството е назряла. Тя е жизнен проблем на двадесетия век, тя е задача, която бялата раса трябва да разреши правилно и с чест. Защото, какво е братството, ако не най-възвишената форма на отношение между членовете на едно семейство, където всеки член непринудено и естествено живее с интересите на другите; семейство, където няма корист, няма злоупотреба, няма експлоатация. Реализирането на братството трябва да се реализира на всичките фронтове -духовни, материални, икономически - премахването на границите - всякакъв вид граници е първата стъпка към братството, към побратимяването като най-естествен път, до който Европа и останалите континенти не без усилие и мъка непременно ще стигнат. Побратимяването е задача на епохата ни, узрял плод, който бялата раса трябва да поднесе на идните поколения. То е новото, което ще влезе в голямата съкровищница на човечеството. И нека онези, които най-много приказват за братство и които злоупотребяват с тази дума, знаят че братството не е продукт на политически борби и войни. Братството е велика идея, за която са ратували най-много ония, които най-малко са участвували в политически борби, в неговите военни походи и издевателствата на всички насилници, които са се опитвали да въдворят ред на земята с меч. Идеята за братството е най-мирната революция, която изгрява в душите на великите люде - тези синове на светлината, които започват реформата от вътре навън - това са хора на истината, които приличат на запалени факли. Те добре знаят, че братството не се реализира с насилие и жестокост, с борба или война. Условията и нуждата от тях само узряват по-бързо по време на братоубийствените войни, всред хаоса на човешкото насилие и жестокост - тогава се раждат ония, които добре разбират, че братство се постига само чрез Любовта. Корените на това ухаещо цвете наречено братство лежат другаде. То подразбира благодатно време, слънчева пролет - много топлина и светлина, които да налеят най-хубавия, най-желания и най-сладкия плод на земята - братството. През мъката, страданията и издевателствата на нашия век, човечеството ще прозре в зората на изгряващия ден, неутолимата жажда по братството и ще направи сетни усилия да го реализира.

3. ПАНЕВРИТМИЯ хореографска поема Това се случи през лятото на 1958 година, една от последните години, когато на поляната на Изгрева сутрин още се играеше Паневритмия. Казваме последна, защото през един от тези дни - през пролетта, казаха ни, че този ден е последен. Кой съобщи тази вест, не е важно и дали устно или писмено бе издадена заповедта и това не е важно. Уверени сме обаче, че документ по този повод не остана в никоя архива. Спомняме си за усилията и доброто желание на някои да заинтересуват медицинската власт, която по канален ред трябваше да се отзове на Изгрева и да направи своите експерименти - въздействието на тая утринна гимнастика, казано на съвременен език - утринна ведрина, върху човешкия организъм. Въздействието на Паневритмията трябвало да се провери, да се картотекира по някакъв начин и да се доведе до знанието на ония, които се грижеха за здравословното състояние на народа. Ние не пишем научен, нито медицински труд - заинтересованите нека да се погрижат да изследват този богат хореографски материал, който бе грижливо подбран, опитан, натрупан, за да стигне до едно стройно монументално цяло, което бе систематизирано пред очите ни в продължение на много години. Убедени сме, че един ден Паневритмията ще бъде опитана, оценена и приложена. Какво представлява Паневритмията, върху кои принципи е изградена, какво е значението й, как действува върху организъма, в коментара към Паневритмията са дадени подробни указания и знания относно вътрешната страна на Паневритмията. Нашата цел е друга и ние ще се опитаме да кажем няколко думи не като изследователи, а като писатели, които са успели да доловят явленията и събитията непосредствено, като панорама на нашето време и като блестяща перспектива за бъдещето. Нека да започнем отначало. У нас на всичко ново, което представлява известна ценност се отзвучава. Всяко ново начинание, особено, ако то е от национален мащаб, патенти се дават за всяка рационализация. Всичко което крие известна облага и богатство се използува - следователно нека се види и това, което се нарича Паневритмия и то в сърцето на София на няколко минути от автобусната спирка. Комисията от лекари бива изпратена и една ранна сутрин на поляната идва тая делегация - двама души лекари и една жена, младолика, стройна и пъргава, с уверена походка. Приближих се веднага, защото я познавах, тя завеждаше в нашия район медицинската гимнастика и идваше редовно в нашето училище Да изправя изкривените гръбнаци на децата. Изобщо гимнастиката от какъвто и да е род ме интересуваше и често обменяхме мисли върху специалността й. Тя се зарадва като ме видя, аз повече - казах си на ум - тя е добър и честен човек и непременно ще се застъпи за нашата кауза. Ние още вярвахме, че ще можем да спасим поляната, а оттам и Паневритмията и утринните ни игри можеха да продължат. Лекарите извадиха апаратите за измерване кръвното налягане, подбраха три групи от различните възрасти - от двадесет до осемдесет годишни и започнаха да ги измерват. Измериха ги преди и след играта. Ние сме чистосърдечни хора с меки сърца и вярваме в добрите желания и намерения на другите. Тази физкултурничка, както я познавах бе добър човек и непременно ще вземе нашата страна. Да, ние не искахме да познаваме хората през едно време, когато не знаехме къде да търсим човека. Не познавахме атмосферата, нито метеорологическите особености на нашето време, а от политика нищо не разбирахме и никой не се занимаваше. Медицинската власт беше коректна, лекарите внимателни и физкултурничката беше във възторг - тя самата игра и се почувствува много добре след играта. Какви бяха изследванията? Крайните резултати бяха отбелязани и лекарите не ги скриха и от нас - констатираха, че кръвното налягане сравнително на всичките беше спаднало, нещо което било добър признак, сърдечната дейност била нормализирана, а нервната система уталожена и отпочинала, хармонизиране на съдовата дейност и пълно освежаване на тялото. В коментара тези неща са отбелязани. След като констатираха ефекта на Паневритмията, сбогуваха се учтиво, потупаха по рамото най-старата сестра - Милева беше и ние се разделихме топлосърдечно и моята мила позната се усмихна, когато на сбогуване й казах да се застъпи за нашата кауза. Не си спомням, но вероятно след тази чудесна утрин трябва да сме пяли възторжено и се прибрахме от поляната окрилени от надеждата, че поляната като място за игра, макар и одържавена, ще ни бъде отпусната за два часова игра, за Паневритмията. Историята е дълга - ще кажем само, че годината 1958 за нас беше крайно неблагоприятна. По това време по градове и села, на всеки кръстопът се правеха градинки и площадки за игра - физкултурата беше в разцвет -спортуването беше станало задача от държавен мащаб, грижа на медицинското здравеопазване - спортът беше станало и мода дори. Чудесно - да спортуваш, това значи да се движиш, да се движиш, това значи не само да живееш, но и да се включиш в общия ритъм на цялата природа, това значи здраве. Ние ли не знаехме тези неща?... Учениците на Учителя започнаха да играят гимнастика от първия ден, когато пристъпваха прага на школата. Първото нещо, което те научаваха беше да се запознаят с основните правила за правилно и хигиенично усвояване на всичко онова, което целеше да пази здравето на човека. Тези правила засягаха живо работата, почивката, дишането, пиенето на вода, храненето - неща, на които ние се помъчихме да огледаме, но нека да кажем на лично място стояха гимнастиките - упражненията, които Той даваше. Невъзможно ни е да проследим техния вид и техния брой. Но сега, когато се спираме на Паневритмията не можем да не кажем нещо и за тези упражнения, чиято дата се губи в първите години на нашия век, когато да се излезе сутрин рано преди изгрев слънце навън всред природата през ранните утринни пролетни часове и да се играе след посрещането на изгрева гимнастики, беше равносилно на нещо страшно, на нещо едва ли не срамно, защото неосведомените до ден днешен разнасят глупавата мълва, че тези хора “голи посрещат Слънцето”. Голи не посрещаха Слънцето те - защото изобщо по принцип, кожата не бива да се излага на слънце и никой от учениците не се печеше както днес се печат хората. Но за това на друго място ще се спрем. Гимнастики се играеха от всичките без изключение, един час или повече през пролетта и лятото вън всред природата, а през есента и зимата в къщи. От къщи се излизаше половин час преди изгрев - астрономическите календари бяха насъщни и всеки се справяше с тази подробност, тогава нямаше календари и предавания по радиото. Всеки знаеше кога изгрява Слънцето и колко минути са нужни до обекта и нещо повече лъчите половин час преди изгрева влияят на нервната система и който искаше да лекува нервите излизаше и по-рано. Изгревът на Слънцето се посрещаше, не бе вярно, че се кланяха на Слънцето. Напротив прави като свещи - гръбнакът трябва да заеме идеална перпендикулярна посока. След изгрева започваха гимнастиките. Характерът на тези гимнастики изисква обстойно обсъждане и дълбоко вникване - те бяха построени върху известни принципи, те имаха точен ритмус, те имаха нещо, което специалистите един ден ще открият - те всички бяха съобразени с природния ритъм и бяха изградени хармонично, плавно, красиво. Новото в тях беше и това, че участие не взимаха само ръцете, както беше по онова време, но цялото тяло. Не се правеха застанал на едно място, а се правеха стъпки напред и назад - всичко беше ангажирано с движенията - нямаше част на тялото която да не беше застъпена. Тези упражнения останаха да се играят до ден днешен, те бяха отделни от Паневритмията и имаха малко по-друг характер - играеха се без музика. Редом с тях вървяха и дихателните упражнения. Дишането беше крайъгълен камък в цялата изградена от Него система за здравеопазването на човека. Ще споменем и за третия дел упражнения, ония, които Той даваше по време на школните часове. Те представляват най-новото, най-съкровеното, което можеше да се предложи на бялата раса - тези упражнения съдържаха нещо магично. Те бяха най-леки, най-прости, най-обикновени, все едно, че нищо не правиш. Изтока ги използуваше рационално от рода на пасите. Учителят пристъпваше внимателно и ги предлагаше просто и скромно, като казваше: “Опитайте ги”. Резултатите може да се микроскопични, но много са нужни, един ден ще започнем. “Подпрете с десния показалец показалеца на лявата ръка с длан обърната към лицето и размишлявайте една минута, после подпирайте средния и продължавайте, после съединете всичките пръсти и пак размишлявайте една минута”. От този род упражнения има много, докосването леко става и по челото и по носа и по брадата - движението с китките също бе едно от тези упражнения и всички те целяха хармонизирането на нервната система, укрепване на нервите. Той знаеше, че тъкмо там бялата раса ще бъде най-много атакувана през този динамичен и бурен век и беше дал способи, начини да може да се справи и помогне. Един огромен материал на тази тема стои недокоснат. Ще бъде смешно да си помислим, че той ще стои небутнат и неизползуван. От нас дадените упражнения бяха използувани; у нас се създаде навик за сутрешна гимнастика, когато днес да се играе гимнастика сутрин е нещо като нововъведение, за нас е вече нещо естествено - преодоляхме всичко и тя ни стана навик. Днес на всеки кръстопът можеш да си играеш гимнастика, на всяка горска полянка и никой вече не се обръща да те гледа, да ти се смее и да ти се подиграва. Този период обаче ние го преживяхме, но бяхме премного уверени и не ни засягаше. Кога целият народ започна да играе и да разбира, не гимнастиката значи движение, а движението здраве, ние си спомняме за ония години не със някакво съжаление или обида, а с радост, че сме изпреварили времето с близо половин век. Гимнастики в нашите среди започнаха да се играят в началото на нашето столетие, когато се събираха на събори и се дадоха всекидневните гимнастически упражнения. Ние се втурнахме към тези първи упражнения, втурнахме се, преписахме ги, научихме ги и си увеличихме времетраенето на нашата сутрешна гимнастика. Отклонихме се от основната си тема за Паневритмията, но нека да добавим - елементите бяха готови. Такъв беше Неговия метод - не бързаше, изчакваше, опитваше, не претоварваше - медлено изгрява Слънцето и бавно цветята цъфтяха, в природата нищо не беше вихрено и хаотично, всичко беше ритмично, бавно, хармонично. Този основен ритмус беше спазен във всичките начинания. Да, това, което се случи с нас не беше в първите десетилетия на нашия век, а беше през 1958 година, когато сутрин в определено време радиопредаватели за целия народ диктуваха гимнастически упражнения и когато по всичките начални и средни училища се предаваше сутрешна ведрина, когато и млади и стари излизаха навън всред природата да играят, когато се строяха спортни зали и стадиони за младежта. Да, не бяха ония времена, когато на нас се гледаше с присмех. Времето се беше променило, ала хората си останаха същите. Не ни казаха играйте си свободно, играйте си където искате, по гори и поляни по планини и в спортни зали. Не ни забраниха и официално, ала ни казаха да се приберем и да не играем вече Паневритмия, не само на поляната, но и вън от нея. Беше променено отношението към гимнастиката, ала отношението към човека или към свободата на човека си остана същото, дори и по-лошо, защото никоя власт от онова време не ни забрани да играем Паневритмия тук на Изгрева и по всичките градове и села, където имаше условия за нея. Поляната беше заключена, поляната беше охранявана и нова ограда от здрави циментови колове беше направена с бодлива тел. Пристъпването там за нас беше забранено. Какъв парадокс, когато поляната беше частна вратите й бяха отворени за всички, когато бе одържавена тя бе затворена под носа ни, както се казва. Докладите на тази лекарска делегация плюс този и на тази медицинска физкултурничка никога не стигнаха до нас и неизвестно остана докъде бяха стигнали. Никой не можеше да пита и да се заинтересува. Над всичко изглежда стоеше онова, което ние не разбирахме и което носеше порочното име - политика. Жената - стройната и пъргавата жена, когато ме срещаше по улиците обръщаше глава, а веднъж, когато след няколко години я срещнах аз, на свой ред обърнах глава аз. И не от нелюбезност, а защото ми стана крайно мъчно, когато я видях, как вървеше и се подпираше с бастун - беше получила някаква парализа. Като я гледах не намерих ни една дума и я подминах, за да не се почувствува в неловко положение. Беше по време, когато ние се пръснахме в горския пояс на София и играехме нашите утринни гимнастики, където намирахме за удобно. Но Паневритмия от този ден вече не играехме. Нека не е интересно това, което може да се нарече увод, ние не сме злопаметни, но ние презирахме лицемерието, независимо кой го проявява. С нас се подиграха - това не ни засяга, бяхме свикнали, някога едни, сега други, някога по един начин, сега по друг. Казваме го само за да подчертаем отношението към “патентите” и към националните ценности, които според случая могат да бъдат извисени до голяма висота или да се смъкнат до дъно и да се оставят на глуха линия до второ разпореждане. На Паневритмията бе обърнат гръб. Ние я прибрахме и грижливо я повихме. Погледнахме я нежно и й казахме: Не се бой, ще дойдат други времена, други българи и ще оценят българския национален гений, който в първите десетилетия на нашия век подари на нас най-напред, а оттам на българския народ, а от там на цялото човечество една стройна, хармонична, великолепна хореографска цялост - хореографска поема. Да, ще дойде време за нея. Дали ние ще имаме рядкото удоволствие да играем под звуците на сладката музика, на ранина през пролетните утра, беше въпрос на който не желаехме да се спираме. Ние бяхме пораснали с нея и когато имахме най- голяма нужда от нея, забраниха я, взеха поляната и ни казаха не се събирайте никъде за тази игра. Една заповед без печат и подпис бе връчена на някого и този някой ни я каза устно с твърд и суров глас, сякаш предаваше приятна новина. Тук нямаше да се играе всеки ден, нито седмично на Витоша на оная прелестна полянка пред голямата канара - мястото което наричахме бивак и което място носеше чудесното име “Ел Шадай". По-късно същото се случи и на Рила. Но Рила беше висока планина, далечна планина с много скрити поляни, а българите имаха още капка хайдушка кръв в жилите си, очите на ония които не знаеха какво търсеха не можеха да ни намерят. По коя причина се случи това произшествие с Паневритмията, не вече на Изгрева, а по планините - казаха, че приличало на пропаганда - планините не са необитаеми, както някога, по тях е плъпнал народа, пък и от чужбина много идат - приличало на пропаганда. Какво можем да кажем - да, ще кажем нещо - за нас по-отявлена, по-неуместна и по-безсъдържателна дума от тази не съществуваше. Ние нямахме нужда от пропаганда, също както няма какво да се говори за благотворното влияние на слънчевите лъчи през време на ранните пролетни часове. Тогава атмосферата е претоварена от прана, а праната е всичко, това ние го знаехме отдавна, а сега другите разчитаха писанията, които идваха от изток - да, там твърде много се говореше за прана. Защо ще правим пропаганда? Ние не гоним количествена маса. Ние не бяхме партия. Ние бяхме премного заети със себе си, с изграждането на човека вътре в себе си. Каква неосведоменост. Голямата синя книга остана заключена. Вътре почиваше Паневритмията. Тогава решихме да напишем история и да разкажем нещо, което сме преживяли във връзка с нея. Да, защото ние не сме хореографи, нито музиканти, защото Паневритмията беше неделима част от музиката. Движение, музика и молитва образуваха един общ синтез. Дълг ще бъде и на хореографите и на музикантите и на лекарите да я разгледат от всичките й страни, да я разнищят, да я тълкуват, а ние бихме казали нищо да не я направят, а само да я приложат и опитат въздействието й. Тогава ще можем да се разберем, тогава ще ни отдадат правото, защото нищо не е важно в тоя свят, освен реалните придобивки от всичко, което носи живия трепет на истината, на красотата, на жизнеспособното, за да не отпращат Европа на изток, за да не търси Европа в Азия методи за дишане, за гимнастики, за здраве, за подмладяване. Едно богатство от тоя род лежеше небутнато официално, свежо, чисто, прекрасно, без примеси, съобразено с ритъма на природата и човешкото сърце, пластично и хармонично, пригодено, приспособено за човека на бялата раса, за да не търси тя в дебрите на изтока откъдето ни идваха гимнастически системи и програми, може би твърде ефикасни за тях и твърде непригодни за нас. Но това е въпрос, който предстои да се разследва, система, която предстои да се опитва. Нека не сме специалисти по тези въпроси, но ние откогато дойдохме при Него близо половин век започнахме да играем тези гимнастики, нямаме претенции, че всичко казано от Него сме приложили, но от сутрешните разходки не сме се лишавали, нито от гимнастическите упражнения - ние посрещахме първия слънчев лъч, беше радост и пълнота да го видим с очите си и да го почувствуваме в сърцето - красотата, която преживяхме струваше най-много от всичко, нея отнасяхме със себе си, тя ни пълнеше, а колкото за невидимата прана, която приемахме, въздействието се усещаше през цялата зима, когато тялото ни притежаваше достатъчно съпротивителни средства срещу върлуващите зимни грипове и епидемии. Ние имахме непосредствен опит. За нищо на света не искахме да се лишим от един пролетен изгрев -където и да отидехме през този сезон, първото нещо, което ни интересуваше беше изтока и видимостта на пукването на зората. Слънцето за нас беше нещо, което никога нямаше да можем да изразим с думи - проявената Любов на оная Велика Разумност в която ние вярвахме и за която на ум не ни идваше да търсим доказателства. Слънцето ние обичахме - избягвахме решително сянката - на сянка не сядахме - Изгрева приличаше на огромна паница богата със слънце. На слънце играехме Паневритмията, на слънце се хранехме, на слънце работехме, на слънце пеехме сутрин, на слънце се печахме, когато се лекувахме. Бихме желали да живеем в прозрачни жилища, където слънчевата топлина и светлина да има винаги свободен достъп до нас. А защо държахме най-много на сутрешните лъчи, това днес учените знаят, доказано е вече, навремето ние го приехме както ни го казаха, Той го знаеше, ала нямаше време да ни обяснява онова, което науката щеше да го открие макари и със закъснение - не питахме, а го използувахме - днес всички знаят вече защо учениците на Учителя излизаха призори от първия ден на пролетта до последния на лятото. Нека учените обяснят защо. Ние не пишем научен труд. Ние разказваме онова, което сме видяли, чули, опитали и преживяли. Ние бяхме едно поколение, нека не кажа хилаво, защото бяхме пораснали по време на трите войни, вече добре знаехме какво значи купонна система, какво значи мръзнене през зимата и пресния и топлия дъх на хляба за голямо съжаление още буди спомени от войните когато наредени от зори чакахме за четвърт хляб на километрически опашки. Отрано ние бяхме запознати с думата недояждане, макар, че след това времената до 1939 година се промениха. Никой не е забравил тогавашния стандарт на живота и незнанието по въпроса на хигиеничното хранене - кое бе полезно, кое не е - говоря за оная класа, която не знаеше дори колко много плодове се раждаха в нашата плодородна страна. Не зная дали имаше много млади хора дори и между нашите среди, които можеха да се похвалят с идеално здраве. Нека не се впущам в подробности, сутрешните разходки закрепиха нашето здраве, а екскурзиите по планините, чистата безмесна храна и още много други хигиенични правила, вляха нови сили и укрепиха нашето здраве. По-късно, когато започнахме да играем Паневритмия, ние, които идвахме от провинцията от села и градове, се отморявахме, укрепвахме и освежени се връщаме готови за работа през следващата година. Как се роди Паневритмията? И това е въпрос на щателно и дълбоко проучване. Тя не бе иззета оттук или оттам, тя не е комплицирана и скалъпена, тя не е подражание, тя не идва нито от изток, нито от запад. Тя се роди в България и в нея не липсва, както ще видим по-нататък колорит от националната ни хореография. В нея има такива елементи, но тя е нещо самобитно, оригинално, творчески изградена, преминала през всичките фази на дълбокото опитване и проучване и най-после съобразена с ритъма на природата и нещо повече, което не можем да кажем, защото само го усещахме. Тя не дойде изведнъж, тя не бе поднесена готова и цялостна, тя не бе приготвена на скрито - тя се разви пред очите ни бръмка по бръмка, докато се изплете това огърлие от пластика, мекота, красота и нежност - истинска поема на хореографското изкуство. Онова което остана да звучи у нас във връзка с нея беше през онзи пръв младежки събор на който дойдохме - след беседа, наредени на двойки в същата тази поляна на Изгрева, ние започнахме за първи път Паневритмията - помня трите упражнения, които се играеха под звуците на три познати песни: “Мисли, право мисли”; “Аум”, и “Изгрява слънцето”. Като казвам звуци имам предвид хоровото пеене на тези три песни. За първи път под звуците вече на оркестър ние играехме пак на един събор. Заучаването на упражненията ставаше в момента на играта. Идваш, нищо не знаеш, знаеш само че на поляната ще се играе. Учениците се нареждат, в средата на поляната оркестъра, предварителна подготовка нямаше, ритъма на музиката, познанията ти по гимнастика, навика да правиш гимнастики, любовта към движението и най-после това е дело на Учителя, изпитваш и радост и още при първите звуци, ритъмът те увлича гледаш в средата, как Той изпълнява упражненията и след първото упражнение научаваш и второто - те са построени и много леко, но и доста тънко - изисква се усет, музикален слух и най-вече ритмичност. Но нека се върнем на въпроса, как се роди тя - не изведнъж, както казахме - когато към даденото ще се прибави ново упражнение, няколко двойки в друго време ги изиграваха. Учителя ръководеше, отбелязваше и коригираше някои положения и след няколко пъти повторения, упражнението биваше готово, последна редакция, както се казва и на другия ден се демонстрираше - играеха го всички. Паневритмията може да се раздели на три части. Първата, в която влизат упражненията от първото “Пробуждане” до последното “На ранина”. Втората част обхваща “Пентаграмата” и третата “Слънчевите лъчи”. И трите дяла имат специфичен характер - всичко е различно в тях, всичко звучи своеобразно и могат да се вземат като съвсем отделни оригинални хореографски спектакли - но за нас те са неразривно свързани, за нас те имат нещо преливащо, което дава завършен облик на това монументално цяло -движение, музика, съзерцание, поезия, хармония, ритъм, всичко е свързано, всичко образува един разкошен букет цвят и плод на творческо хрумване облечено в най-изящна форма. Сега, когато се връщаме към тази част от делото на Учителя, ние се приближаваме до тези пролетни летни утра, когато поляната блещи от чистота и свежест, когато слънчевите лъчи се отразяват върху прозрачните росни капки, когато въздухът е парфюмиран от боровата смола, когато на Изгрева плодните дръвчета или цъфтят или са отрупани с плодове и аромата на зреещите плодове се чувствува - не може да се говори за Паневритмия без да опишеш макар и бегло в едри черти обстановката - пейзажа като неделима рамка на тази красота, която звучеше еднакво жива и богата, както през ранната пролет, така и през знойното лято. За Паневритмията може да се говори толкова много, защото тя бе частичка не само от Неговото многообразно творчество, но и частичка от нашия живот, защото нищо сякаш не ни докосна толкова живо и толкова дълбоко, осезателно бихме казали, както музиката и Паневритмията. Те сякаш бяха слезли при нас като двама пратеника, любвеобилни и щедри, които ни поднесоха най-хубавия дар, като вляха в нас ония сили които щяха да споят най-здравото, най-чистото и най-красивото. От музиката и от Паневритмията ние не бяхме очаровани - не, малко е да се каже обогатени, малко е да се каже вдъхновени. Чрез Неговата музика и Паневритмията ние се докоснахме Д° живителния пулс на Безкрайността и преживяхме свещеното чувство, което посветените в редки мигновения са преживяли в свещените храмове. Не е въпрос за скромност, не е въпрос и за преувеличение, нито за лансиране - ние говорим на ония, които ще ни разберат, повярват и които уверени сме ще го опитат, за да ни отдадат един ден право. Паневритмията ни приобщи към един живот, който не познахме, живот, който никой човек не може да види и опита със сетивата си, но който подозирахме - звучи твърде далечно и нереално в нашия груб материалистичен век - света на вечното, света на реалното, света за който няма човешко сърце и душа да не копнее. Той открехна завесата и ни показа красотата - музиката и Паневритмията беше нещо като радост на Възкресение, като дар на Рождество, като моменти на отдих и красота -празнични камбани, когато бият, небесни хорове огласяват и в душата е само светло - впрочем не само в душата - цялата земя кънти, присъствуваш на нескончаем празник. Музиката и Паневритмията бяха една голяма тържествена служба, в която душата изпитва само едно чувство - веселие, сърцето - дълбок мир, а човешкия ум - обилна светлина. С Паневритмията и с музиката можеше да се живее живот красив, богат, пълен, безоблачен. Всичко, каквото можеше да се случи след това, каквито и смени да ставаха с декорите и постановките, ние не усещахме тяхната тежест, нищо не ни се виждаше тежко, мъчно, противоречиво, грозно, тревожно, защото Паневритмията и музиката бяха отлели в нас своята магичност. Всяко упражнение от първото до последното представляваха ключове които отключваха един свят изпълнен преди всичко от жизнена енергия нужна за всеки орган, за всяка система. Праната най-после, този жив магнетизъм беше намерил път, за да се отлее в човека, чиято душа, сърце, ум и дух трептяха в унисон, за да може човекът да застане пред дверите на Великото и с благодарност че може да получи онова, което му бе толкова необходимо -и радост, и мир, и светлина и здраве. Това бе Паневритмията казано с езика на всекидневието, просто и чистосърдечно. Тя бе и път и врата за един свят, където всичко бе различно, нека да не сме никак отдалечени от нашата земя, да всичко бе тук в пределите на земята, а толкова различно, по магически начин атмосферата се сменя, въздухът става друг по чист и по лек, земята под нозете сякаш е загубила своята тежест, не усещаш и на плещите си взети в куп всичките противоречия, тревоги, изпитания, неприятности на ежедневието си, намираш се сякаш на хиляди метра над морското равнище, стъпил си на най-високия връх и всичките ти товари изчезват. Изпитваш същото чувство, когато си в планината, отнесен си в други сфери, където всичко е различно. Паневритмията съдържаше всичките тези скрити възможности да помогне на човека, да го приласкае, да го облекчи, да му подари не само здраве, но и нещо повече, от което днес като никога човечеството имаше въпиюща нужда. Паневритмията за нас беше средство, магия чрез която се неутрализираха отровните аспекти на времето, чрез Паневритмията се разреждаше атмосферата и се възстановяваше не само личното кръвообращение и се тонираше не само нервната система на отделния човек. Нейното въздействие е много по-дълбоко и по-голямо отколкото ние можем да обхванем. Паневритмията чака човека, обременения, отегчения от много опити, обезверен от много теории; като майката земя тя има магическото свойство да поглъща всичко отрицателно, което ограбва на човека здравето, радостта, мира, вдъхновението. От бодрото и здравословно настроение на първите десет упражнения до хармоничната линия “Евера” до мекотата на трите мистични изпълнения на “Мисли”, "Аум” и “Изгрява слънцето" до красотата на Квадрата, където човек усеща, че излиза от рамките на земното, за да навлезеш след това на оная серия състояща се от десет упражнения, които насищат атмосферата с една феерична красота, упражнения, които съдържат и пластика, и ритъм и музика и хармония и бихме казали и багра - едно слънчево златисто сияние, една мека линия на синьо и розово, една нежност, която се забелязва в ранния час преди изгрев - трябва да се играят при нужната обстановка, за да се преживеят, за да ни кажат, че твърде малко сме казали - свършваш с последното, което беше и молитва и благодарност и задълбочено преживяване на този цикъл от Паневритмията, за да навлезеш след това във втората част - Пентаграмата" този вихър на тонове, на стъпки, на музика - вече не си на земята. Пентаграмата като упражнение е най-оригиналното по замисъл упражнение, от което хореографите един ден могат да направят великолепна продукция. Музика и игра отнасят човека в преддверието на един друг свят - Пентаграмата ти оставя трайни, незабравими впечатления, че си бил поканен на един истински музикален празник. Пентаграмата е като въведение на следващата част на Паневритмията, тази дълбоко мистична творба, където те посреща един чуден припев - наситен с едно носталгичност - по хубава песен за майката не би могла да съществува - “Ти си ме, мамо, човек красив родила; умен да стана добре да мисля”. Народният мотив зазвучава свежо и чисто, обновен и наситен с нова идейност. Цялата песен до края има същия характер - чувствуваше, че народната музика е получила ново и оригинално звучене. Последната картина завършва - след изпяването на тази песен - тя се пее от всички, навлизаш вече в друга гама и като награда на всичко една врата се разтваря и ти казва: Влез, Земята вече не е Земя - по чудо тя се е превърнала на рай - да, на рай - ожидания рай, който човек къде ли не търси. А раят е бил толкова близо - “Родил си ме, мамо, човек красив, добре да мисля, добре да любя” - защо такъв човек да не живее в рай? Възможен ли е раят на Земята? Възможен е. Човек не е дошъл на земята само за мъка, но и да учи, да учи най-великата наука - да люби и да намира Великото - рая. Земята е еднакво строго и еднакво велико училище за което и велики същества мечтаят. Учителят казва: “На Земята има нещо, което никъде не може да се придобие” - Земята може да стане едновременно и училище и храм - всичките данни са на лице - Красиво и приятно е човек да живее в училището, за да учи и след това в храма, за да благодари и славослови Вечността. Дали ще пее, дали ще играе - душата ще намери пътищата по които да приеме великото и красивото и да изяви любовта и човечността. За това се е родил човекът на Земята. Паневритмията със своето времетраене е достатъчна да ни даде представа за хармонията в която човек може да бъде потопен, достатъчно време за да преживее истината, че Земята е един уреден свят, зад чиято архитектурна цялост стои Велик Разум. В тая земя човек може да живее разумно, щастливо. Всичко онова, което не харесваме на земята е плод на човешкото недомислие и на човешкото безлюбие. Заслугата на Паневритмията е тази, че тя разкрива границите към един хармоничен и правилен живот, тя ни разкрива красотата, в която сме потопени, несметните блага, които не се поднасят ежеминутно от всичките агенти на живота - “живеете по благодат", колко скъпо струва на природата всеки човек, колко неизброими са трапезите които се вдигат и слагат пред човека ежесекундно... Паневритмията живо ни говори, че на Земята би могло да се живее като в рая. След като тя ни подарява здраве, радост, хармония, тя ни обогатява с нова мисъл и ново светоусещане Голямото национално съкровище чака българския народ. Бихме пожелали на българския народ да се родят умни, добри и просветени люде. които с чисти ръце да го поемат, за да го предадат на всички не само в България, но и на другите народи. Паневритмията обновява човека физически и духовно. Първи ние пихме глътка от този скъпоценен сок - нека всеки го опита - като братски дар, който бе направен на нас ние го предлагаме на всички чисти и жадуващи за новото души.

2. ИЗГРЕВИТЕ НА СЛЪНЦЕТО Цялата природа е подчинена на този ритъм. Годишните сезони, равноденствените точки, изгревите на Слънцето са израз на вечния ритъм, който стига до нас по неведоми пътища и движи нашето сърце. Равноденствените дати са за нас празнични дати. Посрещането на пролетта и изпращането на лятото са два дни през годината, които ни приобщават към забележителните промени на природата, чийто приливи и отливи чувствително ни засягаха и будеха най-разнообразни емоции. Изпитваме чувства на благодарност и благоговение, когато претоварената атмосфера през пролетта ни дарява с оная жизнена енергия, наречена прана, а през есента с обилието на плодовете, които претоварената земя ни подарява. Посрещането на пролетта за нас е живо свързано с посрещането на Слънцето. Много рано, още в последните дни на декември ние започваме да броим дните, оглеждаме пейзажите, наблюдаваме дърветата и тревите, за да стигнем до ония предпролетни дни, когато пъпките на дърветата започват да наедряват, Слънцето започва да изгрява по-рано, снеговете изчезват, потоците шумно скачат, небето се покрива с бледо розови облачета и в цялата атмосфера трепти някакво свежа нежност. Ранната пролет ни вълнува, защото тя е която ни отдалечава от студените дни на зимата, изпитваме радост че сутрешния хлад не щипе вече остро и скоро, ние ще започнем нашите утринни, всекидневни излети. Слънцето ние започваме да посрещаме от първите дни на март, а по-точна определена дата от 22, когато Слънцето навлиза в знака Водолей. Тази част на нашия ден ние изпълняваме да не кажа фанатично, но редовно и точно. Всеки се справя с астрономическия календар и знае в колко часа Слънцето изгрява. Избираме си удобна място и непременно на височина, откъдето видимостта е пълна. Значението на тоя час прекаран всред природата ние знаехме. Бяхме опитали благотворното въздействие на тия ранни излизания, когато посрещахме Слънцето, а заедно с това и възприемахме жизнената прана, която в тоя час е наситила атмосферата. Какви дни бяха тогава през ония години в началото на второто десетилетие на нашия век, когато за първи път чухме за пролетта, за Слънцето, за благотворното ранно ставане, този чуден час, който неудържимо ни караше да напущаме в здрача на ранната утрин заспалия дом и стаята, където сме почивали, за да излезем навън, където ни срещаше сутрешния хлад, врявата на врабчетата или ранната песен на някоя ранобудна пойна птичка. Какъв разкошен час. Казват, че няма човек на земята, станал рано да е съжалявал след това, толкова обогатен и освежен се чувствува човек, когато става рано, преди Слънцето да е изгряло. Каква красота се криеше в това ранно ставане когато оставяш постелята на която си почивал, и която сега вече ти е станала чужда и далечна - колко естествено и колко прекрасно е същевременно човек да стои изправен на нозете си и какво неописуема красота е след това да тръгнеш на някъде - навън на някой хълм, гора с изглед към хоризонта и да дочакаш първия слънчев лъч. Какво благо е да се координираш с космическия ритъм и да усещащ движението да прониква всяка клетка. Пролетните дни благоухаят на свежест и чистота. Всичко ни зове навън, далеч от града, далеч от дома. Не слушаме никого. Защото какво струват хорските думи или упреците на домашните ти, които вкупом се чудят на тези навици, на тези наредби. Не могат да ни разбират. И ние чакаме, чакаме търпеливо да дойде ден, когато те ще ни разберат. Онова, което получаваме от едно пролетно утро е толкова голямо, че то надвишава всичко останало, което цели да ни отвърне от тая красота. За това упорито пазим тая придобивка и за нищо на света не искаме да се лишим от благодатта на този час. Хората ни срещаха с присмех и се обръщаха да ни гледат - къде отиват тия... Смятаха ни за нередни хора - малки са провинциалните градове и на дребно живееха тогава - не беше трудно да се опошли и да се очерни от заинтересованите, които трудно приемат новото. Посрещахме Слънцето - изправени с очи вперени на изток, където панорамата се менеше на секунди и незнаен художник умело си служеше с всичките цветове на дъгата и картините се меняха във фантастична игра. Посрещахме първия слънчев лъч претоварен от нещо голямо, неизмеримо, което не знаехме, как да назовем. То изпълваше сърцето с радост, а шепите със сила. Ние идвахме и за едното и за другото и денят ни изглеждаше безкрайно хубав и богат, когато не закъснявахме за този миг. Цялата атмосфера беше наситена с тази сила и благодат, която ние вдишвахме с пълни гърди, възприемахме я с цялото си тяло и усещахме, как тя се влива в нас и ни укрепва, ободрява, радва - по-късно учените нарекоха тия лъчи “ултравиолетови” и в тоя час те са били най-полезни за човека. Ние не знаехме много неща, казаха ни, и ние слушахме. Нямаше време за големи обяснения. Един ден науката щеше да ни ги открие. Виновни ли бяхме, че притокът на тази енергия напираше към нашата земя тъкмо в тоя час, кратък като нашето дихание и бърз като светкавица. Дали не трябваше да се съобразяваме с навиците и вкусовете на обикновените хора и да чакаме години, десетилетия, когато науката ще благоволи да се произнесе и да каже - те бяха прави. Или трябваше да си стоим чинно и да спим в тоя час, за да не се смущават свещениците, които не бяха доволни от това, че природата се беше превърнала на храм за нас. Планината беше станала любимо място за нас и да посрещаш изгрева на Слънцето от високи върхове, беше копнеж за всички ни. Дали не трябваше природата да се съобразява с ритуалите на хората и с техните стари и отживели вярвания и разбирания досежно духовния живот и хигиената. Рано, призори, при изгрев Слънце, а не в друг час на денонощието природата насищаше въздуха с тая жизнена сила, тъкмо тогава, а не в друг час като дъжд земята се оросява от праната. Можехме ли да я търсим в друго време и на друго място, където тя не е толкова щедра, както всред природата, далеч от човешките селища. Незабравими лежат тези утра, тези сезони в нашия живот. Нито една пролет не сме оставали да мине незабелязано покрай нас, нито един изгрев не сме пропущали без важна причина. Те бяха толкова различни и толкова наситени със сила и красота. Не беше нужно да си обясняваме всичко научно, за да се убедим в правотата и в полезността на едно ново разбиране за природата, за силите в нея, за здравословното състояние на човека, за новия начин на живот, чийто резултати се опитваха веднага. Опитът бе направен и ние се убедихме - ранните часове за нас бяха извор на неоценимо богатство. Укрепваше се нашето тяло, възстановяваха се нашите сили, а за радостта и дълбокия мир които се вливаха в сърцето да не говорим. Сега, когато се връщаме на тези години е пак пролет. Небето сутрин е покрито с лека облачност, а понякога низко падат първите мъгли. Слънцето изгрява различно, понякога бледо лишено от много блясък, а понякога тържествено придружено с огромна пурпурно - златиста армада. Ние пак ставаме призори и бързаме към определеното място, откъдето може да се наблюдава изгрева, бързаме да посрещнем слънцето, бързаме да уловим първия слънчев лъч. По пътя до там ранобудни трудови хора ни срещат, но колко хората са станали други, светът е отишъл напред, никой не ни гледа с присмех, никой не се обръща да ни изгледа отзад и да ни се чуди, никой вече не казва, че се кланяме на слънцето и че го посрещаме голи. Небето над нас е чисто и идеята процъфтя - хората откриха тайната и тръгнаха безпрепятствено към гората, към хълма, към планината, за да се срещнат със слънцето и с праната. Опитът през 1918 година, когато бе въведено ранното ставане и посрещането на слънцето излезе сполучлив. Днес покрай крайбрежията на морето и по планинските височини дочакват първия слънчев лъч. Науката е казала, че сутрешните лъчи са най-полезни, тая енергия носи здраве за болните, сила за здравите. Много трябваше да се чака, за да се уверят хората, каква магическа мощ се крие в слънчевите лъчи през тоя час на деня - тоя Божествен огън на който растяха и зрееха плодовете. Ние изпитваме радост и безкрайна благодарност, че сме участвували в тоя опит, който излезе сполучлив 101%. Ние се радваме, че сме участвували в този опит и сме преживяли не само красотата на този ранен час, не само ползата от ранното ставане, но и това, че идеята залегна дълбоко в нас, за да се превърне на установено правило -навик здравословен и полезен. Учителят много държеше на този утринен час; един момент от нашето денонощие, когато човек трябва да бъде на крака. Никога Слънцето да е го завари в леглото. За окултните ученици това беше важно правило, което се спазваше напълно - “Да спите след изгрева на Слънцето е все едно да спите под шума на водопад - огромен водопад, чийто бучене действува лошо на нервната система" - казва Учителят. Една от причините за нервните заболявания е и късното ставане от сън. Слънцето е хиляди пъти по - мощно от колкото водите на Ниагара дори и когато изгрява, не идва спокойно, както изглежда - енергията е огромна и човек трябва да бъде изправен и буден, за да може да я използува. Веднъж Учителят каза: “Учениците в България имат едно отлично качество, това е ранното ставане.” Всичко красиво и полезно сме получавали в този ранен час - когато започваше школата и знанията се даваха без мярка, както и жизнената енергия, тая животворяща прана, това дихание на Безконечността ни обливаше със своята сила. В тоя утринен час след изгрева на Слънцето, започваха упражненията, започваше Паневритмията, когато музика, песен и движение се сливаха в едно великолепно цяло - “Кой на ранина, става да играе - звучаха текстовете на поетесата Олга Славчева, за да се смесват с ефирното дихание на пролетната утрин.

1. ДВИЖЕНИЕТО Земята се движи. Нестихващо е движението на цялата Вселена. От атома, от клетка и до човека; от планетите и галактиките всичко е в безспирно движение, определено, точно по разписание. Някакъв величествен ритъм го направлява, незнаен космически часовник отмерва точните удари. Човекът е малка частичка, която участвува в тоя вихър, подчинен безусловно на тази висша механика, която не вижда, но която подозира, усеща и често го кара да се замисля. Къде и кога ходът на човешката мисъл е бил изкривен и кога е станало стълкновението между човека и великите закони на Битието? Една крива мисъл е влязла като клин в човешкия ум, за да внесе онзи дисонанс и движението като идея и като реалност се изпречвали пред човека, не като космически закон, а като вражеска проява, която гонела човека. Пред очите на човека Земята на часове е сменявала своя лик и водите на реките всеки миг са дълбаели земната кора, за да помогнат пак на вечното движение. Кръговратът на водата непрестанно е вършел своята разрушителна и изграждаща дейност, и различните видове материи са се вкопчвали във вечна борба, за да реализират и те на свой ред движението. В цялата природа няма да се намери вид, който да се противопостави на този закон, няма сила, която може да спре този вечен устрем към движение, към разнообразие, към живот. Само човекът в света на мислите и чувствата жадуваше за покой, само той вечно е мечтаел да спре стрелките върху вечния циферблат, който неумолимо показваше не друго, а движението. Странно хрумване да задържиш за вечни времена, на Земята известни неща, макар те да носят името радост, благополучие, щастие, и по такъв начин да се обявиш срещу живота, срещу разнообразието, срещу движението, един глух и първичен протест срещу всичко, което реализира движението. Да задържи радостта, щастието, богатството, благополучието е идеал за едно голямо мнозинство, да не кажем безкрайно - мъдрецът снизходително се усмихва на този идеал, както ние се усмихваме на детската игра. Какво ще стане с нас е въпрос, който човек си го задава, когато идва в досег с неумолимото движение. Какво наистина може да се случи с човека? Нужно ли е да бъдем пророци, за да си отговорим на този въпрос? Пред нас се стеле земята, над нас едно небе се синее и нощем звездите пътуват по него - всичко е устремено и гони своите цели, спазва разписанието, посоката, защото всичко е докоснато от космическия ритъм на Вечността. Животът се мени, всичко се движи, всичко тече, всичко се пълни и празни - ако си богат ще осиромашееш, ако си невежа ще поумнееш, ако си скръбен ще се зарадваш, ако си силен ще изгубиш силата си, ако си жив, ще умреш, ако си мъртъв, ще оживееш. Не. питат човека дали харесва или не този порядък на Битието, не се интересуват от научните теории на земните философи, нито от протеста и недоволството на човека. Законите са неизбежни и еднакво засягат и атома и човека, и песъчинката и цялата земя. Движението е нестихващо и то е нещо добро. Добро е това, че стават вечни промени, добро е това, че животът лети като вихър между два полюса, великолепно е това, че човек страда и се радва, богатее и осиромашава, че печели и губи, че живее и умира. Всичко, което става е на място, премъдро и нужно - с една единствена цел - благополучието на човека. Този живот трябва да се възпее и величае. Човек прилича на турист, който тръгва към планината с пълна раница. След изминалия ден по върховете на планината, той се връща обогатен и ободрен, че е прекарал един разкошен ден всред красотата и чистотата на планината. Трябва ли да скърби, че раницата му е празна? Бил е здрав, изял е всичко - участвувал е смирено във великия закон на движението, реализирал е великия замисъл на Битието. Да скърбим ли, че сме натоварени? Да се радваме ли, че сме разтоварени? Какво ще се случи при единия и при другия случай? Ще добием ясна представа за радостта и за скръбта, ако това движение не съществуваше, ако тази рязка промяна не ставаше, никога не бихме спечелили тази опитност. Колко беден би бил човекът, ако се спазваше мечтания от него ред. Всичко, каквото се случва гони една цел - да участвуваме в това вечно и разкошно движение зад което Един Велик Разум и една неподозираща Любов чертае на този неуморим служител, който безпримерно върши своята работа. Където и да бъде човек, каквото и да му се случва, каквото и да му поднесат, всичко цели движението, т. е. избягването на покоя, избягването на катастрофите. Затова човек никога не трябва да пита, защо идват страданията и изпитанията, никога не трябва да се изненадва, никога не трябва да се безпокои, и никога не трябва да се оплаква - това е мъдрост. Целта е само една - животът. Да живее човек и да реализира великия замисъл на движението, на Любовта, затова и древната мъдрост казва: “Всичко тече. Всичко се изменя, всичко се движи, нищо не е вечно. Вечно е само движението, вечен е Великия Дух, Чийто пулс движи цялата Вселена, за да стигне до човешкото сърце и го прониже със стрелата на Любовта, за да го облее в потока на светлината.” Движение има и в изкуството. Когато посещаваме художествена галерия, ние се спираме внимателно пред ония картини, които привличат нашите очи и нашето сърце. Един пейзаж може да упражни въздействие върху нас до толкова, доколкото в него има нещо живо, което ни покорява и ние отнасяме със себе си. Портретите също имат привлекателна сила, доколкото в тях усещаме живия трепет на вътрешен живот. Една усмивка и един израз на очите могат да останат за дълго време да ни говорят, не само за самия модел, но и за автора на портрета, майстор, който е съумял да предаде най-характерното. Изкуството представлява свят в който ние се запознаваме с шедьоврите на майсторите, които са успявали да вложат идеите си в произведенията. На вид то може да е незнайно и непознато, не си даваме сметка дори, ала тъкмо този невидим и незнаен трепет отъждествява великото, което щедро е разлято в живота - творецът от него е черпел и доколко автора е можал да долови този трепет, дотолкова неговата творба е безсмъртна Целият процес на вникване в душата на моделите и в предаването трепетите на тази душа представлява основния закон в изкуството. За да си уясним идеята, трябва да се върнем към чистите първообрази, моделите, отлетите фабули, целия този суров набор от материали в който творците изтребват своите мотиви И ако успеем да направим това. намираме, че цената на изкуството е именно там - нашето вълнение да се изравни с неговото - успял е художникът да изтръгне нашия възторг и възхищение по простата причина, че е доловил и предал една жива идея Произведението не е лишено от движение - това забележително качество, което е универсален белег на цялата природа. Ние не усещаме и не виждаме това вихрено движение, защото сме потопени в него, такива са законите на нашата планета, която същевременно участвува в космическото движение на Вселената. Кой миг може да се уеднакви с предидущия или със следващия? И коя багра може да трепти по един и същи начин през един и същ интервал от време? Ние сме очаровани от закона, който стои неизменно и вечно зад великото разнообразие на всичките органически и неорганически тела. Един портрет никога не може да ни даде идея за човека - той е бил такъв тъкмо в този момент, когато художникът е нанесъл последната контура, следващият той е съвършено друг Статичността в която изграждаме формите на изкуството упражнява един натиск върху нас и насилва нашето съзнание да се връщаме назад и ни покорява, ала човекът не е вече там. Същото се получава и при пейзажите - изгрева и залеза на слънцето, вида на небето през различните часове или минути на деня и нощта - как ще предадем този подвижен и неуловим миг. където всичко е движение и разнообразие? Ако от залите на човешкото изкуство се пренесем в залите на природата, ние сме изненадани от чувството, което сме изпитали на едното място и от чувството - на другото място Те не се покриват, както биха желаели художниците. Разликата е несравнима, а причината трогателно проста. При първия случай има статичност. тя ни пречи да преживеем богатия момент, когато нашата духовност е раздвижена само от ограничена сетивност, а при втория случай няма статичност. защото движението е не само вън от нас. но и вътре в нас. то е изравнено и в този жив поток в който сме потопени и живо участвуваме. ние не сме лишени от разнообразните пътища, по които представите идват към нас. преливат се. за да упражнят своето въздействие по неизброими пътища. Един слънчев изгрев или залез при едно чудно небе. когато облаците дефилират царствено, а синия цвят се разлива богато, и небето мигновено мени своя облик, преминава през всичките гами на цветовете, а оттам и меняващия се лик на езерните води. на зеленеещите се губери, на цъфналите дървета, на цветята, на тревите. Вечната и непрестанна игра на светлината е успяла да си играе с палитрата си и да ни представи един фантастичен сеят на багри, на светлинни ефекти и на емоции. Усещаме накрая този неизменен живителен трепет, който ни обгръща, радва, вълнува, пълни и празни нашето сърце, нашето въображение и всичко тогава край нас се превръща на живот. Ако всичко това може да се намери и в изкуството - тогава казваме движението и там е било мощно. нестихващо, красиво - трепетът се разлива като река, шуми като море. Изкуството вече не е само до нашата сетивност, не е само и до мисълта и чувствата а и до оная дълбока същност, която раздвижена и покорена. очарована и задоволена, преживява дълбокия момент, който ни дава представа за духовността у човека. С това ме искаме да намаляваме цената на изкуството сътворено от човешката ръка. поради големите ни изисквания; ние искаме само да намерим истинското изкуство с вечния и неизменен негов белег, за да уточним идеята. Думата трепет ни се стори най-подходяща, трепета, който ни извисява и ни подарява накрая хармонията и висшата наслада. Това е и смисъла на изкуството. Тогава ние правим извода и казваме: Да, ето това е истинско изкуство, творецът е успял да предаде не статичния момент, а живото дихание на движението, онова, където героите горят, живеят и творят, падат и стават, за да разрешат в последна сметка задачите и противоречията си по най-правилен начин. Това е което търсим в изкуството, това е което ни трогва и радва, това ни кара да се връщаме хиляди пъти към библиотеките, към театралните и концертните зали, към художествените галерии. И нека кажем единствено само едно нещо ни привлича, харесва, трогва - то е онова, което няма име и измерение, онова, което е живо и разнообразно, онова, което само майсторите успяват да доловят и предадат, чийто блясък се нарича истина, и чиято същина е живота. Само тогава думите реалност в изкуството получават своя истински смисъл, вдъхновението своето значение и безсмъртието своето приложение. Няма област в живота, където движението да не е отляло своите живи форми облечени в последователна идейност. Движение има навсякъде - движение в музиката, в поезията, в приложните изкуства, в хореографията, в живота на човека, където принципите действуват неизменно и точно, онова, което предава красота, изящество, пластика на движението се нарича ритъм.

7.4. НА ТОЗИ БУРЕН КРЪСТОПЪТ ДРУГО НЯМАШ... Изпратил си човека в най-сериозното училище и в душата си му вложил идеалът към съвършенство. Поставил си го да живее и учи между несъвършени и накрая си повелил да Ти подражава. Земята, тоя мъничък къс от цялата Вселена и праг на неизвестна галактична система - една мъничка светяща искра в чийто блясък сме потопени. Веднъж ли е бил човекът в твоите скути Земя, и веднъж ли се е пробуждал от младенческия си сън, за да те оглежда, за де вдъхне твоя аромат, за да усеща удара на вихреното ти движение и да преживее в твоите предели тежкия си дял! В тебе, човекът позна голямата радост, ала твоят ред не го пощади да му поднесе и голямата скръб, застанала на неговия праг да каже неумолимо: Плати! Човекът плаща до днес. Пламъците стигат до неговия дом, до сърцето и остри като кинжал наредбите на твоите човешки закони се забиват в живата му плът. Ти приличаше на огромен кръстопът, където се срещаха пътищата от различни посоки и страни и по тях прииждаха твоите деца, които държаха в ръцете си различни знамена, говореха на различни езици и имаха различни обичаи. Когато човекът огледа учебните зали и разчете учебната програма, той не се уплаши, крачка назад не направи и силите не премери. Раждаше се зората и две светящи очи го гледаха и две ръце се простираха и една уста го благославяше. Погледна зората, която се пукаше на изток, синевата на небето искреше от невидимо сияние, някъде горяха факли и пътят всред многото пътища лежеше чист и светъл. Красотата грабна сърцето на човека, сърце на ученика и отрудените му взори се потопиха в това море от светлини. Земята покри със светящите мантии големите си бездни и големите пустини - шумът на водите стигна до човека като песен, а екота на гръмотевиците глъхнеше надалеч. Ти Земя - училище имаше две лица; ти бе кръстопът и арена и в тебе две стихии се бореха и се състезаваха и оспорваха не друго, а душата на човека. Когато преминаха първите светли утра, когато ръцете се калиха за решителна схватка, човекът разбра, че животът бе сериозна изпития. Тогава той видя, че ти, Земя, имаше две лица: с едното се усмихваш, с другото бе сурова, две ръце - с едната галиш, с другата удряш. Редом с твоята дневна светлина, редом с приказните ти съкровища, редом със звездния блясък с който небето те обсипваше, ти имаше нещо скрито в пазвите си, което дишаше смъртта. Този ден и тази нощ... Тихо бе навред и цялата природа стаено мълчеше, не шушнеха дори и трепетликите, небесата лежаха смълчани и наметнати с черни наметала, звездите големи и кротки сякаш питаха човека - защо е печален? Беше дошла мъката и какво можеше да се каже на кротките звезди? Човекът ги погледна и думите му се отрониха като шепот - Защо хората са толкова зли? При тая красота не може ли да се живее спокойно и безбурно, щастливо? В твоите предели Земя, където се срещаха пътищата одящи от много страни, на тоя огромен кръстопът не можеше ли да бъде тихо и лъчезарно?... Отвърнал очи от всичката сияюща хубост, човекът се обърна тогава към звездите и сърдечно ги помоли да му бъдат дружина през голямата скръб. Безлюбието на света го гледаше от една страна, а от друга очите на голямата Любов нежно го гледаше и сърдечно му напомняше за един дар, връчен на тръгване в ръцете му, в сърцето му. Благодари, че през усилните дни, всред грохота на разрушаващия се свят, всред големите изпити, всред бурите на твоето време, една Любов близо до тебе бдеше и едно име цъфтеше на твоите устни. Кажи го: Господи, Боже Мой!... И нека Твоя Дух разпери криле на смутеното ти сърце, и нека Неговата сила потече в твоите жили, и нека Твоята светлина погълне тъмата на помръкналите небеса! И нека утехата намери място в умореното ти сърце! В големия кръстопът, където те изпратиха да учиш и да придобиеш съвършенство, запомни, че всред всичката горест и тъма, всред всичката скръб и печал нямаш нищо, нито оръжие, нито шпага, нито и мъжка сила дори. Можеше само да сричаш две имена: Господи, Боже Мой...! На тоя бурен кръстопът ти друго нямаше.

7.2. ТАЙНАТА СТАИЧКА Въпросът за молитвата е стар като света, придружавал е човека по целия му път. Нуждата да се моли човек я носи в душата си, тя е непреривен процес. Как се моли, за какво се моли са неща, които определят развитието и духовните нужди на човека. Понякога той знае за какво се моли, понякога не знае. На земята няма живо същество, което да не се моли. Цялата природа се моли. Когато дълго време не е валяло дъжд - цветята и дърветата се молят; когато някое животно дълго е гладувало и то се моли - може да е вълк, може да е амеба - всичко живо се моли по свой специфичен начин. Къде се моли човек? Не е било време, когато човек да не е построявал светилища, капища, храмове, църкви, катедрали, където да принесе своите молитви и жертвоприношения. Дори и по време на странствуванията в пустинята старите евреи си построяват “Скиния”, тоя великолепен пътуващ шедьовър на човешкото строително изкуство. Процесът на молитвата бива придружен с известен церемониал. Богослуженията през всичките времена не са били нищо друго, а сбор от приети правила и ритуали. Много важно е било и е, къде човек ще се моли, накъде да се обърне, как да бъде облечен, кога да се моли и т. н. Още по времето на Христа самарянката задава въпрос: “Накъде да се обърнем, когато се молим?” Молитвата се е схващала като механичен процес - определена служба, която трябва да се извърши по установени правила. Историята на богослуженията и на молитвата е премного натруфена и претоварена. Христос говори на много места за молитвата, като вътрешен акт на душата. Понятието “Скритата стаичка” за първи път влиза в терминологията на Евангелието. Христос не определя посоката. За Него външния изток няма значение - тая позната географска точка на света при Христа загубва силата на някакъв определен пункт. Той казва: “Иде време и сега е, когато ще се молите с дух и истина.” Посоките вече не са важни, нито мястото - няма вече определени места. Човек трябва да се моли навсякъде и всякога. До молитвата стигат всички живи същества, които имат отношение към природата и живота. В един свят като земята, където на всяка крачка го дебне смъртта, подхвърлен на хиляди опасности, молитвата е безопасно поле и хълм на сигурността - “Под покрива на Всевишнаго и сянката на Всемогъщата" - не са само думи, а жива и реална опитност, която Псалмопевецът е опитал не само веднъж Непобедима е нуждата на човека, на всяка клетка, на всеки атом да охранява живота. Молитвата не е нищо друго, а път и възможност да се привлекат ония сили, които единствено са в състояние да се справят със силите на злото. Хиляди пъти човек е опитвал силата на молитвата, утехата, облекчението, помощта, които никога не закъсняват, когато човек се обръща със всичката си чистота и искреност на сърцето и душата. Всичко, каквото миналото ни е завещало по този въпрос е плод на проникновен опит - от Библейските сказания до псалмите на Давида, от определената принципност на Христа до всичко онова, което Учителят е дал по този въпрос, изразено ярко в малката беседа “Общение с Бога” - не е нищо друго, а жива и реална истина, която чака да бъде опитана. Определението, което Христос дава е класическо по своята простота и по един непосредствен начин ни разкрива същността на този процес. “Влез в скришната си стаичка". Вече не е важно, къде човек ще се моли в храм, църква, синагога, джамия, капище или хълм; не е важно, как ще бъде облечен, на какъв език ще се моли - еврейски, гръцки, латински - всичко това при Христа изчезва, никъде не се споменава, Евангелието не отделя нито една страница за външната страна на молитвата - едно нещо е само важно - Христос го формулира просто, макар и иносказателно: “Скритата стаичка”. Човек може да спазва всичките правила и форми, по много начини прости и блестящи може да бъде изразена молитвата, ала пренебрегне ли се едното - “Скритата стаичка” - все едно, че нищо не е направено както трябва. Единственото и важното условие е това, което казва Христос, тази скрита и неизвестна стаичка, чийто праг не виждаш, а е близо до човека, вътре в него, значи много близко - някакво място без пространственост и без ориентироващи белези, а съществува и като светилище чака всеки човек, чака го винаги, дверите са винаги отворени. “Скритата или тайната стаичка” не е само фигура на речта, а жива и непосредствена идея, която говори за една достижима възможност до която човек трябва да се добере, ако иска да извърши най-съществената работа не по форма, а по дух, и молитвата стигне своето предназначение и човек се удостои с отговор. Без това възлизане в тази свещена обител човек никога не може да се надява на отговор, за да преживее радостта и утехата, че една Велика Любов простира своето крило над него. Вън и вътре в тази стаичка са състояния противоположни, все едно, че това са два свята - двете полукълба на земята от които едното е винаги огрято от слънцето, а другото е легнало в тъмнина. В единия владее покоя на смъртта, а в другия дефилира живота. В единия всичко е устроено светло, акустично и гласът на душата свободно отеква, а в другия свят ни слух, ни услишание - пустиня. Христос един от великите Реалисти, насочва човека към този свят, към тази вътрешна стаичка като най-благоприятно условие, като най-достъпно и най-близко място, където единствено той може да дойде в контакт с живите сили на Битието, като единствено място, където той може да влезе във връзка с Бога. Не е случайно това - велик момент, когато човек скъсва с механическото разбиране по въпросите за молитвата. “В Ерусалим или в Самария?” Нищо вече не е от значение. Реформата на Христа засяга и този дълбоко залегнал ритуал - непоклатим сякаш за вечни времена. Осмелява се да каже: “За три дни мога да разруша този храм и за три дни мога да го построя”. Евреите не са само изумени от дързостта, но усещат, че почвата под нозете губи своята устойчивост. Не е вече важна и посоката. В Живата природа, когато човекът щеше да се моли в скритата си стаичка не съществуваха посоки и точки накъде да се обърнеш. Изток е навсякъде. Остава само скритата стаичка, където всичко е чисто, прозрачно - една обител свещена и дълбока, един храм неръкотворен, стига до безкрайността - наречен от старите окултисти - духовен свят. Къде е той? В човека, вътре в него. Разчел писмената на духовния живот, човекът щеше да може да влезе вътре, да се потопи в рядката и чиста атмосфера, да се къпе в светлината, за да преживее великия момент, че е чут и разбран и накрая облагодетелствуван. “Скритата стаичка" не е само евангелско понятие, което може да буди недоумение и почуда, а реална постановка, където човек може да се потопи, скъсал с механичното разбиране за молитвата. Най-блестящите храмове губят своята сила и значение, ако този, който се моли не е успял да влезе вътре в себе си и де се вглъби във вътрешния си свят - скритата стаичка, където царува неограничена светлина и свобода. В този свят душата се въззейма и самоопределя, за да се свърже с Великата Реалност. Скритата стаичка е неопетнения свят, където нищо обикновено, нищо човешко и нечисто може да стигне - тя е най-шеметния връх, където царува абсолютен покой, чистота и красота. Малцина се домогват до този олтар и ония, които са преживяли този миг, знаят какво значи вън и вътре в духовния свят, където единствено човек може да разбере какъв живот се крие в Любовта, какво светлина са крие в Мъдростта и каква свобода се таи в Истината. Само в този свят човек може да разбира Учителя си, само в този свят може да се свърже с Христа и само в този свят може да преживее милостта на Бога. Всичко възвишено и благородно се реализира чрез тази стаичка. Красивите мисли и чувства, благородните дела и подвизи се дължат на това, че човек свободно влиза и излиза от тази стаичка. Желанието човек да изпълни волята на Бога, желанието му да се жертвува и да изяви тази воля се дължи на ония светли моменти, които той е прекарал в скришната стаичка. Когато човек не получава отговор на молитвата си, това значи, че той може да се е молил по всичките правила, ала е пренебрегнал едното, не е влязъл в скритата си стаичка. Да се моли човек в скритата си стаичка това ще рече да се моли “С Дух и истина” - винаги да бъде охраняван; 91-ят псалом е построен върху тази гама, светлата гама на тайната стаичка, която е най-светлото и най-акустичното място, където душата може да влиза в контакт със Своя Бог. “Кога се молиш влез в скришната си стаичка” Матея, 6 гл., 6 ст.

7. МОЛИТВАТА 7.1. РАЗГОВОР С ВЕЛИКОТО Когато големите дават нещо на децата, те простират доверчиво ръката и взимат онова, което им се поднася. Те не питат: що е това и защо ми го даваш? Те вярват напълно на големите и в техните чисти сърца няма сянка от съмнение. Започне ли да пита, детето вече не е дете, то е пораснало и е навлязло в друга фаза - не на взимане, а на даване. Същото става и с големия човек до известно време той е в положението на взимане, дойде момент, когато навлиза в процеса на даването. На физическия свят това е естествено положение - животът оперира с два знака минус и плюс. Те се редуват непрекъснато и по този начин човек гради взаимоотношенията с ближните си. Има един свят обаче, където човек трябва да си остане дете с ония специфични качества на детето - абсолютна чистота и абсолютна вяра - доверчивостта на детето ни дава идея за това естествено състояние по отношение на Великата Първопричина. Какво би спечелил човек, изправен пред Слънцето да пита какво представлява Слънцето, каква е неговата сила в момент, когато той има вопиюща нужда от слънчевата топлина и светлина? За него не остава нищо Друго, а мълчаливо да си даде гърба и да се пече. Или какво би спечелил жадния, спрял се пред бликащия извор да пита и да изследва качествата на водата? Единственото разумно нещо, което трябва да направи е да се наведе и Да се напие. Нито жадния, нито гладния, нито измръзналия има нужда да питат и да умуват, когато се намерят пред благата от които се нуждаят. Разумният ги използува. Човек може да пита само, когато се намери пред своя майстор, който му преподава известно изкуство. Ученикът по скулптура или по музика може да пита своя професор - когато той говори ученикът ще мълчи, ще слуша, когато ученикът пита, професорът ще му отговори. На Земята този процес се нарича учение и работа. Способният ученик знае, кога да говори, кога да мълчи, кога да слуша. Той спазва при това идеалната пропорция - никога приказките да не надвишават работата. Той знае, че истинската наука не е в говоренето, а в учението. Това е правилния метод и правилното отношение между ученик и учител. Същият процес се забелязва и в живота, където човекът е ученик във великата школа. Отношенията са същите. Няма нищо по - важно от това да знае, кога да слуша, кога да учи, кога да възприема, кога да разговаря. Зависи къде се намира. Когато ученикът е изправен пред Учителя си, той трябва да слуша-предстои му да получава знания. Когато се намери пред извора или трапезата, той трябва да приема; когато се намери пред лицето на Безконечността, той трябва да се разговаря. Това са три важни процеса в живота, които дават тон и смисъл на неговата дейност. Да слушаш Учителя си, да приемаш онова, което ти се дава и да се разговаряш, това с други думи означава учение, приложение и молитва. Силата на човека се състои в тези три процеса - три метода от които зависи неговия успех. Те са непреривни. Както разговора на студента с професора определя взаимните им отношения, така също и отношенията на човека към Великата Първопричина се определят от това непрекъснато общение. Трудно човек разбира тези прости неща и още по-трудно стига до тяхното приложение. Неправилните разбирания на миналото и праха на времето е нарушила тези чисти и първоначални отношения, без които животът е немислим. Друг е въпроса дали хората вярват или не. Независимо от техните вярвания, законът стои непоклатим и неизменен и човекът опитва плодовете на своето разбиране и неразбиране, прилагане или неприлагане. Светът е загубил много време в прения и доказване, изследване, умуване и чоплене с игла един въпрос, който стои реален и ясен. Колкото на земята човек може да живее без дишане, толкова той може да живее богат и пълен живот отвътре без това общение с Великото, без молитвата - която не е нищо друго, а дишане в духовния свят - музиката на душата и на духа без които животът на човека не може да се изрази в пълнота. “Няма човек на земята, който да не се моли, само, че едните признават това и съзнателно го вършат, а други не признават и не искат да го съзнаят” - казва Учителят. Молитвата като музиката прониква целия свят - тя е процес на дишане. Да се молиш, значи да се разговаряш. Разговарят се хора, които се обичат. От този разговор зависи и дишането. От тези разговори човек се връща обновен, окрилен, вдъхновен. Неизвестно как към него се втичат сили и импулси, които при друг случай не може да получи-Хиляди примери и опити е събрало човечеството и като ценно наследство, те го отвеждат до необикновените извори на живота и до необикновените люде. които преди да започнат своята работа - да потопят перото в мастилото, или да вземат първия тон върху клавишите, са се разговаряли с Безконечността, отправяли са своя взор към Великата Реалност. Този предварителен разговор наречен молитва им давал полет, окрилял тяхната мисъл, разведрявал тяхната атмосфера, давал криле на въображението и фантазията. С тая искра в душата си Бетовен, Хендел, Бах и още много класици на миналото сътворявали своите произведения - велики творения на изкуството, които днес ония, които не вярват поставят на видно място, правят събори и фестивали за тях и нямат намерение да ги снемат от сцената. До един тези гениални представители на класическата епоха са били в досег с Великото, вярвали са в Бога и са пиели от дълбоките извори на молитвата. Благоговейно те са чели “Отче Наш". Цялата Западно европейска култура е рожба на Християнството, което днес се отрича от половината Европа. Защо се връщат към тези гиганти на изкуството? Защо Бетовен не е слязъл от сцените на всичките театри в държавите където идеята за Бога е отхвърлена? Дали защото те са величествени или от любов към големия гений? Не, причината е само една - нямат нищо, което да ги надвишава; не е сътворено нищо, което да звучи по-хубаво, по-вълнуващо, по-величествено от музиката създадена тогава. За да се стигнат върховете на тези гиганти, нужен е тласък, нужен е импулс, нужна е душа и дух - които да могат да се извисят до там, че да пият от безсмъртните източници на Великото - слънцето не грее отдолу и дъждовните капки не валят от земята.Всичко каквото ни идва, за да възрасти живота, да го осмисли, да му предаде красота, блясък, смисъл ни идва отгоре. Човек трябва да разбере тази проста истина и да не чака вдъхновение от обикновените извори, от тия плитчини на живота и света, където може да се събере само шепа вода, която също идва отгоре. В живота цена имат дълбоките, непресъхващите извори, блясъка на Слънцето и на звездите, красотата която на потоци извира от природата, величествения хорал, който през ясните слънчеви утра извира от слънчевия изгрев или от феерията на майското небе -нещата в живота не лежат така просто, както ние ги мислим. Вдъхновението не се движи по човешки закони и Любовта, която прониква целия живот - цялата Вселена, не идва от малкото човешко сърце, където едва има място за един човек - Любовта е нещо, което човек тепърва трябва да срича, за да си обясни отношенията, които лежат между човека и Великата Първопричина, Която е благоволила към него като му е дала възможност да намира широко отворения път към Себе си - великата утеха и великата милост да се приобщава към Бога, да се обръща към Бога, да се моли в час на дълбока скръб и непрогледна тъмнина. “Един е Той, Който никога не забравя човека, Единствен Приятел, Който му остава верен, Единствен, Който може да го извлече от голямата тъма на небитието, няма друг” - казва Учителят. Ако тази истина е още неразбрана за хората, причината седи в заблудата на миналото и в силите на злото, които винаги са спирали правилния развой на човека. Но на земята страданията са метод и условия да се домогне човек до тази истина, за да опита Голямата Любов, която го чака. Какво е човекът - съсъд малък, за да побере великото, величествените тонове и багри и сътвори велики произведения, какво е човек, за да се справи със себе си и бурите на живота? Предстои му да учи голяма наука и да извърши велики дела. Дали е много силен човекът? Дали може да притури или отнеме един миг от живота? Притокът на сила, на светлина, на топлина трябва непреривно да тече към него. Към този източник той трябва да отива и се връща, за да изпълни задачата си като човек. Като студента и като ученика той трябва да учи и се разговаря с. професора си. Дълбокия смисъл на молитвата е именно този - да влиза в контакт с огромния извор на сила, на светлина, на топлина, на знания, на красота, за да може да живее, учи и се развива правилно. Животът получава смисъл и цена само тогава, когато човек е в непреривна връзка с Великата Реалност, със своя Учител и с всички възвишени същества, които му съдействуват. “Да мислиш за Бога, това е дишане”. Животът се обуславя от дишането. Душевният живот се обуславя от Духовното дишане - от молитвата. Животът не се изявява в пълнота, когато човек се задоволява само с обикновеното дишане на физическия свят. Само Духовното дишане осмисля живота отвътре, задълбочава го и му предава оня облик, който радва сърцето, храни ума и дава полет на душата. На земята това дишане с нищо друго не може да се замени. Няма нищо, което може да изпълни тази функция, която изпълнява общението с Бога - молитвата. Без това дишане човекът непременно ще стигне до безсмислието, до пустотата. Ролята на религиите в света е била тази да притъпи остротата на тази пустота - религията е стояла винаги на границата на тези два свята и се е борела да не изгаснат последните искри, които поддържат топлината и светлината, които могат да се противопоставят на духовното опустошение до което неминуемо стигат материалистите. Няма живот без дишане на земята. Няма душевен живот без духовно дишане - без идеята за Великото. Другото е живот на сенки. В сянката няма живот, няма реалност. Физическият свят е само условие да се прояви реалността - животът на душата. Реалното е вън от сянката. Реалното е невидимото, незнайното изтъкано от сложна и непреривна реалност. Трудно може да се осъвременят тези неща и да се обяснят на обикновения човек, който едва оперира със сетивата си и с ограничените измерения с които иска да си обясни неща, които лежат в друг свят, където мислите, чувствата, стремежите, идеалите образуват атмосфера рядка и чиста, неуловима с нашата сетивност.. Всичките страдания, изпитания, бури и противоречия не са нищо друго, а методи чрез които се цели да намери човек смисъла на живота и застане на онова място откъдето се открива Реалността. Тогава той не диша само на физическия свят, преодолял е сетивността си и вижда света на многото, безкрайните измерения - дошъл е в досег с Безконечността.

6.7. “СТРАННИК СЪМ В ТОЗИ СВЯТ” Учителят Единствените обществени места които Учителят посещаваше, бяха концертните зали. Той ходеше на концерт при избрани програми и при изключително талантливи изпълнители. Какво представляваше музиката за Него е въпрос, който стои някак си недостъпен за нас - от него тема ние не можем да правим, ала за музиката и за неговите песни всеки един от нас би могъл да каже нещо - няколко думи, как е била посрещната и как е била преживяна. За нас песните на Учителя бяха като слънчева топлина и светлина, и като въздуха, и като водата, и като хляба; нещо без което не можеш, нещо без което живота ни край Него нямаше да е така пълен и така богат отвътре. Слънчевият лъч докосва всички, които излизат сутрин да го посрещнат, нека се изразим с езика на природата - Неговата музика ни изпълваше, повдигаше, ободряваше, сменяше нашите състояния, разреждаше и пречистваше атмосферата. Голямото музикално богатство на Учителя е на лице. Пред нас е един голям сборник. Събрани са грижливо всичките песни и упражнения, както ги наричаше Той - “До окултната музика още не сме стигнали.” Разчитайки тези песни, ние се пренасяме през онова време, когато те са били дадени. Всяка песен, както казахме представляваше музикално събитие. Всички в тези песни беше дадено сбито, сгъстено, преливащо от тонове и от музикални идеи. Всяка от тях отделно сама за себе си представлява съкровище от музикални мотиви, които чакаха своите майстори да бъдат пресъздадени в нови форми. Светът трябва да бъде залят с музика. Светът днес е обеднял откъм идеи, твърде много и откъм музикални такива. В тези песни е даден духът на новата песен - те представляват музикална есенция и квас. Музиката според Учителя трябваше да влезе в живота и възпитанието на младежта. Без музика няма здраве, няма постижения, няма култура. Неговата песен трябваше да тръгне по света, ала не тръгна. Тя остана в един кръг малък и незнаен. В същност така ли беше. Обикновените хора имат обикновени мерки за нещата - какво в същност се е случило в света и къде бе отнесена тази музика, и какво направи тя?... Някога на тези въпроси ще трябва да се върнат големите музиканти, които един ден ще имат друга сетивност и други мерки. Ние ще кажем само - навън беше ранна пролет и по заснежените простори се виеше първата прелетна птичка - крилатата песен на Учителя, която идваше да оповести новото и в музиката. Творецът на тази песен стоеше неоткрит. Ония, които Го познаваха, ония които разбираха от музика оцениха Неговото изкуство, възхищаваха се и се вдъхновяваха от неизчерпаемите теми, които те съдържаха. Беше още твърде рано може би, за да бъде тя популяризирана, или тя чакаше истинските си почитатели да бъде открита и възвестена за света. След много години ние щяхме да си спомним ония светли часове на ул. “Опълченска” 66, на Оборище, на Изгрева, на Рила, на Витоша, когато песните се раждаха спонтанно, както ветровете в старата гора, както зефирите по небесното пространство, както водите, които пееха напролет. Тогава Учителят ни поднасяше песните. Цялата постановка беше неизказано проста, спокойна, красива, сърдечна. Слушаме мелодията, запомняме текста и започваш да пееш... От нечутите акорди на “Вехади”, “Кажи ми ти Истината” до “Химн на Великата душа” този внушителен апотеоз на живота до извисяващата на “Имаше человек изпратен от Бога”, за да стигнем до “Иде, иде”; мелодии и текстове, които ни отвеждаха в неръкотворен храм изпълнен със звучене идващо от неизмеримите сфери на Безкрайността. Неговата музика бе необхватен свят, където ние бихме могли да слушаме и де съзерцаваме живите образи на новото, което пристъпваше света. Изпитвахме дълбока радост - този забележителен белег на новата музика. Тя се роди тук в България, своеобразна и оригинална облъхната от чистия дъх на нашите планини, обвеяна от ярката синева на нашето небе и стоплена от слънчевия сок на нашето слънце. Тя бе напоена с нови идеи, които блестяха и проникваха. На места се използуваха народни мотиви като на народната музика се предаваше нови оттенъци и нова идейност, нов смисъл и ново звучене. С право може да се каже, че музикалното съкровище на Учителя е огромен актив към българската музикална съкровищница, нещо, което не ще пречи тя да бъде актив и за цялото човечество. Няма никакво значение, че нашите изтъкнати музиколози не бяха го открили, както не бяха Го открили и ония, които би трябвало да бъдат най-близко до него и първи да го посрещнат като свой, роден и близък по призвание - тия от българската православна църква. Ние не сме специалисти и не бихме се заловили за тази тема - музиката на Учителя, ако един тон от Неговия живот не беше грабнал нашето внимание, нашето чувство и нашия устрем да уловим с перото забележителното - тази нескончаема феерия от мигове, когато песните са били дадени и нашето непосредствено преживяване. На един от тези мигове ние ще се спрем повече -той е и център на нашата размисъл. Твърде скромно от наша страна, но знае ли човек посоката на едно хрумване или може ли да отмери удара на сърцето?... Но нека в този задълбочен час, когато се приближаваме до неговото богато и светло ежедневие, разлистим последната страница на големия музикален сборник. Защо? Там е отбелязана последната песен, последния тон на една голяма картинна изложба. Защо се спираме на този тон, може би и заради това, което бе дълбоко изживяно не само от Него, но и от самите нас. Нека спрем вниманието на тази година -1941, когато в света бушуваше войната. Земята се гърчеше под ударите на разтопена стомана, картечният огън разрушаваше не само плодовете на културата, а унищожаваше и милиони хора. Беше страшна и незабравима година, когато жестокостта и насилието бяха стигнали връхната си точка. Не искаме сега да си спомняме за тези години, но думите са неумолими, годината е написана четливо под тази последна песен, която Учителят даде на Витоша, на Бивака “Ел Шадай” - това богато със слънчев блясък, място, с щедрата чешмичка на няколко разкрача, с голямата скала, която сякаш будна като войн стоеше над малката полянка с вид на кошара, топла и уютна, защото Той е отсядал винаги на това избрано място на един хвърлей от планинския път, а толкова защитено от много хора и от много шум. “Ел Шадай” - 16.VI.1941 год. Един дълъг пролетен ден, всичката разливаща се красота от кристално синьото небе, от зеленеещите се гърбове на планината, от уханието на цъфтящите планински цветя. Ужасите на войната бяха далеч, ала не прониква ли страданието, мъката, неволята и ужаса всяко отзивчиво човешко сърце? Не хвърлят ли те призрачната си мрежа и чувствителните хора не долавят ли, че на земята вилнее насилието и дихание на ужас се изтръгва от невинните жертви... Планината за нас ще си остане най-хубавото и най-познатото, най-любимото място - нещо като роден край, където единствено се чувствуваме най-добре. За нас тя е дом лъчезарен, чист, приветлив. За планината думите винаги ще бъдат недостатъчни, толкова тя е заела място в нашите сърца и в нашия живот. Благодарни сме, че Той ни изведе от прашните улици и булеварди на големия град, за да ни покаже най-голямата красота на земята - планините, където чистотата, красотата и музиката се сливаше в общ синтез. Неудържимо тя ни привличаше. Именно там в планината прозвуча последния акорд на една нестихваща симфония, която никога нямаше да глъхне - именно в планината, а не някъде другаде прозвуча последната песен ако можем да се изразим с езика на земята и на обикновеното човешко мислене за този задълбочен и върховен миг не само от Неговото музикално творчество, а миг от Неговия дълбок, вътрешен живот, чиято завеса за едно мигновение собственоръчно Той беше разтворил, за да ни покаже съкровената си интимност и ни направи последен дар, най-скъпия, най-богатия какъвто Учител прави на ученика. Песента “Странник съм в този свят” бе дадена на 16.VI.1941 год. За първи път тя бе изпята от Учителя на Витоша в “Ел Шадай” - четем в коментара на сборника. Дадени са и кратки мисли върху съдържанието на песента. Но ето, че този ден и това събитие не приключва за нас с тази суха летописна бележка, твърде суха, за да ни даде голямото, дълбокото и прекрасното, което е излято в този час и в този шедьовър. Денят е пролетен, топъл, богат от слънце. Покоят на планината действува успокояващо: тътнежите на войната глъхнат надалеч; пейзажът е спокоен, свеж и приятен. Близо до Учителя е седнал брат Недялчо Попов. Както винаги братът е разположен, когато е до Учителя, детински се усмихва със вечно смеещи се очи, този голям мъж има детско изражение на лицето, приветлив и мил с топло отношение към всички, най-вече към Учителя от Когото не снема очи. И вероятно съвсем спонтанно, той се обръща към Учителя, в гласа му звучи нота на молба и Недялчо казва: “Учителю, изпейте ни една песен, която никога не сме слушали.” “Отбележете думите”. Някой сякаш ни говори и повтаря настойчиво: “Отбележете думите”. Казани са твърдо - отговаряме днес не са казани случайно и не случайно са отзвучали. Недялчо иска неизпята песен - неизпята на земята. Необикновен ден и необикновен час. Ученикът моли за една песен, непременно неслушана до сега. Коментарът може да спре до тук, защото всичко лежи ясно, кристално ясно, като този юнски ден. Ученикът иска, Учителят изпълнява. Песента бива изпята, уловена, съхранена - цялата обстановка е почти снета на лента. Действието е приключено и късно след този ден, когато войната се свърши на бял свят излиза сборника с живото участие на Недялчо. Всички се радват тогава - имаме си нова песен, както е ставало винаги. Но годината 1941 бе една от последните години, следващите военни години са тежки, наситени с много изпитания и страдания - после дойде 1944 година, после дойде 27 декември същата година; скръбта ни докосна с тежкото си крило и ние преживяхме голямата загуба като тежка драма. За тая година и за тоя ден ние щяхме да си спомняме винаги с голяма скръб. Сега сме пред прага на 1964 година. Музикалният сборник е пред нас, издаден е в годините, когато още можеше да се печатат братски издания. В него е събрано музикалното наследство. Очите ни се спират на последната песен, чийто повод е дал Недялчо. Той стана причина тя да излезе на свят. Благодарни сме на Ученика и на Учителя. Тази страница от Неговия живот би ни лишила от нещо много значимо и ценно, нещо неизразимо дълбоко. Сега нека пристъпим към текста на песента, с нейната музика нека се заемат музикантите. Четем и препрочитаме краткия текст. В коментара се казва, че песента е Молитвата на Учителя. Да, цялостна, молитва с всичките характерни нюанси. Искаш да кажеш нещо, ала не смееш. Изправен си пред нещо величествено пред което можеш само да мълчиш. Усещаш, че нямаш право да докосваш с пръст тази хармония. Тя сама за себе си ще говори на всички, които имат ухо и усет. Можем само да сведем глава и да мълчим, само да мълчим. Ще кажат, защо тогава трябваше да се изпишат толкова страници? Тръгнахме съзнателно и уверено; за да се стигне до един висок връх трябва де се измине много път. Ние можехме да не го видим и Той можеше да не ни го покаже. Ала Той го извървя и поведе и нас, за да ни извиси до този връх като ни приближи до Себе си, за да види картината не само Недялчо, който помоли за нечута песен, но за да го видим и ние и заедно да преживеем в Ел-Шадай един величествен миг от Неговия живот. Като прелюдия и последен прощален привет в който кратко и сбито Той каза всичко - моментът ни напомня 17-а глава от Евангелието на Йоана когато трябваше да се каже и даде всичко през онзи най-сгъстен час от живота на Христа. С тая песен подобно на Христа, Учителят ни показа висините до които Той можеше да се извиси, както и низините до които можеше да слезе, за де помогне на своите, за да покаже пътя по който трябва да се върви. Моментът беше дълбок и значим. Той не разкри необозримия свят, от който Учителят идваше, а света в който живееше, свят който готвеше драматичния спектакъл в който християнските народи щяха да се оглеждат, за нас лично разкриваше удара, който ни се готвеше: “Странник съм в този свят; Никого не познавам. Освен Тебе Ти, Господи Боже Мой, Си създал всичко за мене. Аз отправям своята благодарност; Към Тебе, на Тебе, Господи; Възложих своето упование – Да възлезе молбата ми към Тебе”. Изпятата песен бе молитва - Неговата молитва. И тази молитва песен щеше да звучи винаги покъртваща и величествена, като кратката Господна молитва и като последните слова: "В Твоите ръце предавам Духа си.” За учениците тя беше не само молитва, но и прощален зов към тоя свят в който Той беше само странник - непознат и неизвестен, без никого, освен: “Тебе Господи - никого не познавам, освен Тебе.” Накрая щеше да добави, че е благодарен за всичко, което е създал за него, за да свърши пак с думите: “Да възлезе молбата ми към Тебе, защото “На Тебе възложих своето упование." Пътят бе очертан, Той по всяко време чертаеше и набелязваше и трасираше нови пътища - път ви показвам, пример ви давам, както правя аз, така правете и вие. Бъдете като мене. Ученикът трябва да прилича на Учителя си. В песента щяхме да открием ценен дар - “Един е Бог, Той е създал всичко заради нас - благодарете и уповайте на Него.” Годините на изпитанията започнаха. Учениците щяха да бъдат изпитани. Неизбежен бе този закон и този ред. Ситата, с които щяха да бъдат пресяти щяха да станат все по-ситни и по-ситни. Затова ето, давам ви ключ, с който да си служите. Каквото казах аз и вие можете да го кажете, каквото правих аз и вие можете да го направите. Нищо вече невъзможно няма за вас. Страданията и изпитанията са измерени - животът е сериозна задача, ала решима. Дали е бил неговия по-лек? "Странник съм в тоя свят” - живя живот на странник. Душата винаги е странник на земята. “Не съм от този свят” - каза навремето Христос. Две хиляди години по-късно Учителят щеше да каже почти същото в друга форма, превърната сега на песен, на химн в който се преплитаха скръбта и радостта, страданията и дълбоката вяра, благодарността и хвалението, упованието и молбата. За ученика беше изпята тази песен - затова ученикът трябваше внимателно да разчита казаното, за да застане на онова място, където светът нямаше да го уязви и където отношението към Великата Първопричина щеше да сияе като зора. Това място светеше и грееше. То бе най-защитеното и най-здравото място - канара, на която всеки трябва да стъпи, който имаше съзнанието на ученик. “На Тебе възложих моето упование”... Това го каза Той - Великият Учител... Какво остава за учениците?... От тая последна реплика, от тая музикална фраза лъхаше не само хубостта, тишината на Ел-Шадай през този юнски ден, а силата чрез която не само учениците трябваше да живеят, а чрез която живееха и Великите Учители - това беше магическия ключ на смирението и благоговейното чувство с което трябва да застанем пред Лицето на Безконечността, пред Лицето на Бога: “Никого не познавам Освен Тебе; Към Тебе, на Тебе Господи, Възложих своето упование, Да възлезе молбата ми към Тебе”... Песента, която много неща щеше да ни разкрие, се превърна на молитва - музика и молитва се сляха в едно. Неговата музика бе едновременно и молитва.

6.6. “АЛИЛУЙЯ” Връщането към далечното минало представлява интересно пътешествие. Ние не сме геолози, не участвуваме в някое трудно издирване, не сме и откриватели на нови земи. Познати ни са всичките перипетии приключения и опасности с които са придружени тези експедиции. В случая, обаче, ние приличаме по нещо на тях. И ние тръгваме на дълъг път и за разлика от другите, които откриват богати залежи, нови богатства неоткрити в недрата на земята или някъде другаде, ние не търсим абсолютно нищо, което има материален характер. Нашата цел е много скромна и не знаем, колко хора биха се интересували от нашето пътешествие. Като към ново небесно тяло, което привлича погледа на астронома, ние се насочваме към един живот и една неувяхваща истина, които в днешно време звучат далечно и някак си нереално. Но именно тази нереалност, която в основата си е реалност, ни привлича, тя е която крие известна цена за ония, които търсят вечното; нека тя да не съдържа онова, за което днес хората препускат като диви орди по нашата земя и настървено дълбаят нейната утроба, за да търсят все повече и повече суровинни материали. Нашият поглед е насочен към други ценности и със скъдните средства, които притежаваме ние се връщаме към света на духовното - свещените сказания, превърнали се на бликащи извори, които до ден днешен не са престанали да поят сърцата, умовете, душите на хората. Нашето пътешествие стигна до псалмите на Давид. Страниците отшумяват, една след друга песните зазвучават. Псалмите ни откриват един свят на хармония и една непозната музика нарежда тоновете, които ни отвеждат в далечен и висок свят, където въздухът е кристален и светлината обилна. Чрез мъките, страданията и изпитанията музикантът и поетът щеше да излее в съвършен вид, не само вярата и упованието в силата на Бога, но и любовта си към Незнайния Бог, който в час на просветление той е възлюбил с цялото си сърце и душа. Затова и псалмите стават мистично средство за съзерцание и вдълбочаване и магически ключове в един свят изпълнен с превратности и опасности, които дебнат човека от всички страни. Нашия поглед и нашето внимание е насочено към 150 псалом. Като заключителен финал на оратория този псалом щеше да звучи величествено и просто, за да ни разкрие с един замах, всичко, което е било казано във всичките стихове събрани в 150-те псалми на Псалмопевеца. Спираме се на този псалом по указание на Учителя. Той ни обръща внимание - “Прочетете го, за да видите, как е славел Бога.” Спираме се на него, за да открием необикновеното. То се разлива от всяка дума на тези 6 стиха от които първата е Алилуйя, до последната, която също е Алилуйя. Тази малка думичка от седем букви разкрива смисъла и съдържанието не само на 150 псалом, но и на всичките останали. Защото, какво са всичките псаломи, ако не едно безначално и безкрайно Алилуйя! Една дума, която щеше да кънти и звучи във всичките псалми, едно Алилуйя, което недокоснато и чисто като правилен и хармоничен акорд щеше да стигне до нас в неувяхващата си хубост, непомрачен и непохулен от тъмата на времето, което се сили да обезцени вечните ценности на човешкия дух. Този последен псалом представлява именно такава ценност и думата Алилуйя добива нов блясък тъкмо сега, разкривайки дълбокия смисъл по-мощно от когато и да е било. Двадесетият век е век на крайности, век на две противоречиви течения, на две концепции, които в един краен момент си дават среща на земята, за да се очертае пътя на следващия етап в културното и духовното развитие на човечеството. Щеше да надделее здравото, чистото, жизнеспособното, за да подари на света един светъл път и една зора, която бавно настъпваше. Народите щяха да опитат, за да си кажат думата и изберат новите форми на духовен живот. Ония, които мислеха, бе изкуство човек да мисли, ония, които ожидаха новото, ония които участвуваха активно в преобразованието на живота и света, не можеха да се хранят със старите и опитани вече теории, разбирания, схващания, вярвания на миналото за живота, за Бога, за Любовта, за Истината. Думата “алилуйа” не беше вече тон от литургия, пята от стария свещеник, облечен с черно расо, с кадилница в ръка и от устата му да се процеждат изтъркани думи - хваление по навик и по силата на приетия ритуал. Прахът на миналото беше паднал и думата сияеше в първоначалния си блясък и пълнота, изтръгната от душата и сърцето на певеца, дал пълен израз на отношението към Великата Първопричина, към Своя Бог. Алилуйя беше и хваление, и молитва и песен. В нея бе отлято съдържанието на сърцето, което жадуваше да влезе в пряк контакт с Бога, за да му отдаде своята смирена чистота, обич и всеотдайност. Псалмите са написани преди повече от три хиляди години. Всред всичката тъма на времето, когато езичеството напираше и тегнеше отвсякъде, отравяйки атмосферата и душите, мъже като Давид горяха от вътрешен огън и с устрем летяха към една съкровена и велика цел - да преумножат и съхранят духовните съкровища, да остават дълбоки следи на своите въжделения и на новите идеи, които ги вълнуваха. Духовният живот на човека получаваше своите първи очертания и ония, които бяха вкусили от плодовете му, бяха готови с цената на живота да го съхранят и предадат в пълнота на следващите поколения.. Цяла Азия по това време и целия западен свят тънеше в духовен мрак и идеята за единния Бог беше далечна и непозната, а Давид вече редеше своите псалми, своите песни, музиката му имаше вече магическо действие и нескончаемо той вече повтаряше своето Алилуйя, като изграждаше здрав и сияен път, чийто основания щяха да си останат до днес. Думите бяха живи и криеха сила. Както ученият от един лист можеше да пресъздаде цял растителен вид, по същия начин и хората, които ценяха духовните съкровища, щяха да открият в тях или в една единствена дума, в един шестостихен псалом цял мир, цяла епопея на духовното въззеймане на човешката душа, която освободена отвътре щеше да изпее свещеното Алилуйя... И този звучащ стих нямаше да бъде само обикновена библейска или религиозна дума, а дума изпълнена със съдържание, където трептеше и се преливаше определеното отношение на човека, на душата към един Неизвестен Бог, по време, когато се лееха кумири и се вдигаха култове от камък. Целият псалом звучи като дълбока музикална пиеса - хваление, песен и молитва се слива в едно. Големите майстори на музиката бяха успели да открият красотата и дълбочината на този псалом. Върху този текст се пише музика - ненадминати творби, които до ден днешен не са слезли от музикалните сцени. Тези творби щяха да влязат в музикалните програми дори на тия, които исторически оспорваха това класическо творчество на миналото и този духовен цъфтеж. Хендел щеше да вплете в тази дума своята прочута оратория и никоя дума нямаше да звучи толкова мощно и окрилящо, както Алилуйя в произведението на Хендел - “Месия”. “Алилуйя! Хвалете Бога в светилището Му! Хвалете Го в твърдта на силата Му. Хвалете Го заради могъществото Му; Хвалете Го според голямото Негово Величество!” 1, 2 ст. Всичко е казано в два стиха. Те имат общ смисъл и обща идея. В поетическа форма се разкрива качествата и белезите на Великото. На земята ценно бе само необикновеното. И когато то се отнася до идеите ние казваме: Хвала на ония, които обогатиха човечеството с идеи, идеи, които никога не умират, идеи, които изграждат духовната физиономия на човечеството, на дадена култура и епоха. Давид не говори на слуки и никому не подражава, защото няма на кого. Той се е родил музикант и поет, богато надарен, родил се е при това с идеята за Великото - той носи запален факел и навсякъде му е светло, той има сетива чрез които прониква в света на необикновеното, откъдето черпи сили и вдъхновение. Всичко у него е плод на преживяното, изпитанията през които минава и на непосредствения опит. Нееднократно той е опитал силата на Великата Реалност, която се оспорваше тогава от езическия свят, щеше да се оспори и хиляди години след това, нека да не носят отявленото име езичник -имат един и същи образ през всичките времена и епохи, борят се срещу онова, което беше по-силно и по-мощно от всичките природни стихии. Животът на Давид от дете беше живот на борби и на изпитания - като дете - овчарче се бореше с дивите зверове по планините на Израил, а по-късно, когато пристъпи царския праг, срещу многобройните си врагове, които тичаха по петите му по заповед на царя. Без никаква външна помощ, той се осланяше на своята прашка и на своя Бог. С тази вяра Давид се беше родил. Целият му живот беше дълбоко преживяване и велико утвърждение във могъществото на Бога. “Няма друг Бог, като Моя Бог.” Всичко е казано в няколко думи, които изразяват дълбоката идея, която човечеството щеше да получи като богат дар на неговото вдъхновение и като прозрение в света на Неизмеримото. Безкрайността грееше пред него във всичката си хубост и сила. Великата Реалност се беше смалила, за да стъпи в пределите на земята, за да се създаде епоха и отбележи с пръста на съдбата своите любимци, които чрез музика и поезия щяха да разкъсат тъмата на вековете и щяха да оповестят раждането на новата зора. Всичките псалми на Давид бяха израз на неизменното отношение към човека - отношение на безгранична любов, която чука пред всяко човешко сърце. Чрез ръката на поета на човечеството бе подарен 91 псалом - утеха и упование, надежда и вяра в Една Разумност, в Една Неизменна и Вечна Любов, която ежеминутно бди над човека - “Тисяща ще паднат от страната и десет тисящи отдясно ти, но при тебе няма да се приближи. С перата си ще те покрива и под крилата My ще имаш прибежище.” За да завърши накрая с 150-тия, който щеше да извиси човешката душа до най-голямата глъбина, за да изрази благодарността и радостта - съкровен миг до който човек стига, за да опита и вкуси блаженството от величието на Вечното и Неизменното - Любовта, за която няма човешка душа, която да не копнее. Следващите стихове представляват заключителна част, която ни отвежда в света на празничното, в света на музиката и радостта. Атмосферата е напоена със слънчев блясък, с аромата на цъфнали дървета и цветя, наситена с всичката прелест на прииждаща пролет. Всичко звучи и пее, свири, прелива веселието като препълнена чаша, сърцето изпълнено с радостта и душата е потопена само в музика. Струва ни се, че се намираме в концертна зала, огромна, акустична, където бавно и тържествено се носят звуци на небесни хорове. Поетът певецът и музикантът величае и славослови Бога, не само с перото, сякаш слушаме шумоленето на папируса на който той нанася поетическите си видения, певецът пее и музикантът свири като дава пълна импровизация, която се въззейма нагоре, за да величае и даде пълен израз на бликналите чувства, мисли, идеи. Всичко е потопено в музика. Каква загуба на музикални тонове, неуловени и не съхранени. Двата главни стръка на изкуството послушно лежат в ръцете му и обиколен от инструменти, той всеки момент може да направи избор - от възклицателната тръба, този тържествен шофар от чийто звуци падна Йерихон, до изящния псалтир и нежнострунната китара, тоя чудесен кинар - арфа, която до днес ни очарова и трогва; от тимпана до доброгласния цимбал - тоя прост по устройството си инструмент, а толкова звучен и сладък - еднакво този велик инструменталист го владееше изкусно, плюс поетическото и певческото дарование. 3. Хвалете Го с тръбен глас; Хвалете Го с псалтир и китара. 4. Хвалете Го с тъпан и ликуване; Хвалете Го с струни и свирки. 5. Хвалете Го с доброгласни кимвали; Хвалете Го с възклицателни кимвали. 6. Всяко дихание да хвали Господа. Алилуйя! Всичко, което едно човешко сърце може да каже, е казано - изтръгнато е цялото съдържание на голямото чувство и всичкия блясък на голямата мисъл изразени с музика, със стих, с песен. Давид владееше от дете инструменти, беше роден не само поет, но и музикант. Всичките данни са на лице. Той реди стих след стих, овладял и техниката на стихосложението и никакво трудност не среща при избирането на езиковите форми-живи, богати и изразителни. Музика и текст у него вървят ръка за ръка - тоновете следват текста или обратното. Неговото песнопеене се превръща на феерия от звуци и стихосложения. За него би било мъчително да пее, без да свири или да поетизира без да пее и свири. Давид е представител на двата стръка на изкуството, които винаги са ухаели в една градина и чийто хармонично съчетание той е довел до съвършенство. Какво е музиката и какво е поезията - два ручея на онова, което се нарича Слово. В света на изкуството Давид бе роден богат, богат беше и в света на идеите. През онова полуварварско време всред напиращото езичество до мирните прагове на еднобожниците, Давид стои неустрашимо и твърдо, кален в борбите, стъпил на здрава канара, изпитан ученик и верен служител на Своя Бог, вдъхновен и готов за велики дела. Искаме да си представим обстановката всред която живя този помазан избраник, забележителен цар и псалмопевец и ето, че край него не виждаме нищо да блести - нито богатствата на царския двор, нито блясъка на неговия трон, нито разкошните мании и скъпоценности, нито украсата на неговите зали - виждаме само едно нещо - богатата колекция на инструменти, които времето и тогавашните майстори са му. предлагали, виждаме музикалната атмосфера всред която той живя и музиката в която той беше потопен. Под ръка винаги ще са били инструментите отзвучавайки всеки миг на неговите радости и скърби, на неговите противоречия и борби. Чрез музиката той не само славословеше Своя Бог, чрез музиката не само гонеше лошите духове, чрез музиката той живееше, управляваше, разрешаваше държавните си задачи, чрез музиката той се мъчеше да затвърди в душата на народа си най-същественото, което за него беше мисия. Не се съмняваме, че в неговата бойна торба винаги е стояла и неговата гусла, защото той живееше чрез музиката, която лежеше в него несъкрушимо и прекрасно, което той съумя да отлее и включи за вечни времена в малката думичка от седем букви - неговото последно Алилуйя. Не можем и не желаем да спрем до тука. Защото подобно на Давид преживяли отчасти неговия път, който е път на всеки човек, нашият век еднакво ни ограби и обогати, еднакъв беше нашия дел в скърби и радости, в победи и поражения, при еднаква атмосфера отровена от отрицанията и противоречията на нашето време, което се силеше да разруши не само фанатизма и сковаността на религията - суеверията и догмите, но и всичко онова, което вековете бяха натрупали като баласт и прах върху чистата идея за Великото, за Божественото, но и да изтръгне от корен онова, което капка по капка като скъпоценен нектар бе събрано да изтръгне вярата в Бога, отричайки истината, която не можеше да се докаже в лабораториите и кабинетите по научен път, но с което велики люде са живяли и са творяли култура. Но нека не се отклоняваме - еднакво като Давид усещаме непобедимата нужда да редим псалми, да редим песни и стихове, да пеем и песнопем, за да се отдалечим и издигнем над гъстите пари на нашето време. Неутолима е нуждата да дишаме друг въздух и всред тъмата на отрицанието да съзерцаваме друго небе и се изкачим на високи върхове. в дни на радости и скърби, на изпитания и горест, непременно щяхме да стигнем до Неговия праг. Защото само Той можеше да ни освободи от голямата тъма и от големия студ на дългата полярна нощ, която напираше някога и се вдълбочаваме в псалмите му, за да стигнем до 150 тия псалом, ние слушаме само една кратка и мека заповед. Учителят я каза: “Пейте, песнопейте. Правете това, което Давид правеше преди хиляди години. Неговите изпитания не бяха по-малки от вашите”. Песнопейте и нека 150-тия псалом да стане път и зора всред тъмата на един живот. Учениците внимателно щяха да изслушат Учителя и с нашето рационалистическо мислене щяхме да кажем: Давид знаеше да пее, да свири, да поетизира, той беше обиколен с инструменти, които владееше отлично. Как ще пеем и песнопеем като него, когато не знаем да свирим на кимвал, на гусла или на тимпан? И тогава Той щеше да ни погледне снизходително и както винаги намираше, какво да каже при най-големите комплицирани моменти, щеше да отговори ясно и точно, меко и изящно: “Нека вашата тръба, вашия псалтир, и вашия кимвал да бъдат заменени с вашия ум и вашето сърце”. Времената бяха други, човекът беше отишъл много напред, човекът беше пораснал, други можеха да бъдат и формите. Пред нашето вътрешно виждане формите вихрено щяха да се сменят, за да изпъкнат идеите чисти и недокоснати от праха на забвението. Една от тези идеи щеше да ни говори на разбран език, защото тя бе вечна - отношението към Великата Първопричина бе ненарушимо. Идеята светеше. С нея е бил даден първия тласък на човека да върви напред, с нея е бил оплоден човешкия дух, с нея човекът и цялата слънчева система и всичките галактики безопасно извършваха своите кръговрати; върху нея почиваха основанията на Битието. Идеята цъфтеше и благоухаеше в човешкото сърце, тя светеше в човешкия ум. Тя бе онова, което беше слънцето, въздуха, водата и хляба на земята. През малкото пребиваване в малката и “неуредена” земя, човешката душа никога нямаше да забрави спомена и призива на голямата Любов, разпростряла своите криле над човека, записала човешките съдбини на меката си и топла длан. Без тази Любов животът би бил немислим. За човешката душа нямаше да съществуват пречки, за да открива все по-нови и по-нови форми чрез които да влиза в съприкосновение с Великата Реалност. Нито времето, нито бурите, нито нашествията на езичниците в най-различни форми, можеха да спрат бликащите води на извора и тия на пълноводната река, която никога нямаше да престане да освежава и напоява човешката душа, както събраните води на земята я хранеха и оживотворяваха. Отношението към Великото бе отношение към Словото. Човекът щеше да открива нови инструменти - те лежаха непосредствено до него, достъпни, за да може по най-естествен и правилен начин да изрази обичта си, упованието си, вярата в Своя Бог - също, както Давид с кимвал и китара. Защото, какво е човешкия ум, ако не най-финия инструмент надвишаващ по красота и светлина всички останали, когато човекът изказваше своето мощно Алилуйя?... И какво е човешкото сърце, този великолепен съсъд, надвишаващ по топлота и мекота всички останали инструменти, когато човек изпява своето Алилуйа?... И когато умът и сърцето в един общ акорд издигнат своето Алилуйя, изпълнено със светлина и топлина, човешката душа е достойна да влезе в светилището, където е започнала тържествената служба. В неговата скрита стаичка, тая светая светих щеше да кънти малката, ала мощна думичка: Алилуйя... Новото шуми и пее и като води на океан, като песен на дълбок лес, като прииждаща пролет. И нека тези песни да идват понякога отдалеч и от дълбоко като скритата музика под морените. Новото щеше да стигне до всички жадни за светлина, за топлина, за свобода души, както стигна до нас от вековете това възторжено Алилуйя. Един величествен акорд в който беше вплетена идеята - всяко дихание да хвали Господа - музика, песен и молитва представляваха магически ключ, подарен в сияен час на човека в знак на милост, на любов, на утеха. Човекът щеше да оцени този дар и щеше да си служи с тая магия, която му отваряше пътя към сбъдновение и единство със Великия Творец, защото общението с Бога беше възможна и реална връзка - достижима обстановка за която душата жадува по всяко време. “Всяко дихание да хвали Господа." Алилуйя...

6.5. МУЗИКАЛЕН ЖИВОТ Юли 1926 година - Младежки събор. Времето през този сезон е прекрасно в София. Витоша на потоци подарява на столичани свежест, слънцето се излива на потоци, въздухът е приятен, небето кристално чисто, улиците не са задръстени от хора, навред се чувствува една лекота и ние сме канени на събор. Голяма част от тези, които участвуват живо в събора са студенти, някои завършили, някои още следваха. Почти всички останали са със средно образование, а тези, които го нямаха, бързаха да се сподобят с него. Младежта работи трескаво - има проект да се издава списание. Идеите зреят и начинанията получават своя облик. Навсякъде се усеща живота, който кипи, атмосферата е динамична, същевременно спокойна - може да се работи и да се твори. На събора присъствуват ученици от цяла България. Салонът на улица “Оборище” едва побира всички ни. От едната страна на катедрата сядат братята, а от другата сестрите. Сега прелистваме беседите от онова време, в тези малки спретнати томчета са напечатани и докладите на отделни братя, които са работили върху известни теми. Съборът обещава да бъде интересен. Ще говори Учителя, ще говорят и учениците. Три дни наред бяхме ангажирани - непрекъснато слушахме. Обядвахме, където намирахме най-скромен обед. За последния ден е определена музикална програма. Тъкмо за това се отзоваваме на ул. “Оборище" - днес от онзи салон няма и следа. Не скърбим за никоя форма изградена от човешка ръка, формите се менят статичността в природата е отречена за винаги и със закон - ние сме против музеите - Оборище е само име на улица, където имаше салон, където Той говори години наред, където прозвуча първия за нас хоров концерт - инструменталистите тогава още не бяха организирани. Беше твърде рано да се мисли за оркестър, макар, че музиканти не липсваха. Съборът приключи с концерт. Това е първият концерт, който слушаме ние - нека ми бъде позволено да кажа, кои ние - тия, които идваха от провинцията. Преживяното не се забравя. Искаме сега да си припомним как изглеждахме -между двадесет - двадесет и четири годишни. Не можем да кажем, но помним радостта, ентусиазма, устрема - днес аромата на тези години ухае, навлиза в нашите скромни жилища и ни приветствува и ние, ние, които наброихме три пъти повече години, абсолютно за нищо не съжаляваме, не се обръщаме назад и не разказваме с тъга спомените - нашият полет си остана същ и нещо решително се измени, промени, разцъфтя, раззелени и стволите се уякчиха, а корените отидоха много дълбоко - еднакво красотата като шпалир ни струва път и еднакво музиката на Учителя ни вдъхновява и укрепва. Случи се нещо, което не може да се разкаже, но което всички докоснати от Неговия пламък, ще го разберат. Песните, които ще бъдат изпълнени са от Учителя, през всичките следващи години традицията не се промени. Навсякъде можехме да слушаме други композитори, ала музиката на Учителя, никъде другаде не можехме да я чуем, освен в нашите салони. Песните, които са предвидени в програмата бяха аранжирани на четири гласа. Искаме да си спомним програмата на това първо музикално тържество и не можем - времето е заличило следите, би трябвало тогава да се водят бележки, не веднъж вече го казваме това. Сега си спомняме само за трите песни, чийто изпълнение остана незабравимо. Те бяха: “Изгрява слънцето”, “Бог е Любов”, "Аум”. В света не липсваше музика и хорова и инструментална, ала тази беше необикновена. Нека оставим бъдещето да говори за нея. Нашето желание е само да разлистим тези страници и по оцелелите следи да дадем със пестеливи средства картината на музикалния живот на Братството. Кое представляваше центъра, сърцевината на този живот? Изворите, езерата, реките имат това преимущество, че винаги носят прясна вода - в тия водохранилища има постоянно преливане и изливане. От една страна в тях се втича прясна вода, от другата тя се втича - течението, движението подържа най-красивото нещо на земята - бликащ живот, пулс и ритъм на сърце, което тупти, било в човешкото тяло, било в тялото на едно общество. Богатството на музикалния сезон се обуславяше от факта, че се твореше непрекъснато. От 1922 година до последната 1941 песните прииждаха, нареждаха се в оная жива поредица на безсмъртни творби, които никога нямаше да престанат да звучат. Песните се раждаха, за да стигнат до едно внушително музикално съкровище. Песните се даваха непосредствено по време на школните часове. Учителят ги свиреше на цигулка, музикантите ги отбелязват, започват да пеят тия, които бързо я схващат, после се подема от по-голяма група и накрая песента се пее от всички. Които имат слух я разнасят, песента излита от салона и обикаля провинцията. Всяка песен е празник. Сега слушаш концертно изпълнение на песните. На четири гласа - младежки и добри гласове, изпълнението звучи като тържествен хорал, преживяването е незабравимо, то те отнася в друг свят за който неудържимо си копнял. Музиката ти разкрива дверите на нещо свещено, прекрасно, кристал но чисто, онова което си търсил не през един живот. Спомняш си добре и музиканта, който дирижира хора - Кирил Икономов. Дълги години след това той ръководеше хора. По това време песните се умножават, прииждат като благодатен дъжд, като слънчеви лъчи през ранните пролетни дни, извират като струите на обилен и дълбок извор. Грижливо те се записват, съхраняват се и се готвят за печат. Кои пеят? Ние вече казахме - Пеят не само тези, които имат дарование, не само хористите официално зачислени към хора, пеят всички. Така започна Учителят в първите години и така си остана - нямаше абсолютно никакви изгледи вече да се лишат учениците и всичките хора, които щяха да стигнат до Него, от голямата привилегия, от голямата милост бихме казали да пеят. Нищо по прекрасно не можеше да се подари на човека от двадесетия век - утехата, надежда, красота, радост - неща, които музиката по най-непосредствен начин изпълва душата, сърцето на човека. Музиката беше нужда, необходимост -така преживяхме ние музикалната идея, която Той ни поднесе в най-съкровен вид като дар и като благодат. Учителят искаше всички да пеят. Дошло бе време да разгъне най-хубавото, което притежаваше; бялата раса трябва да се разпее, за да изпълни задачата, която й предстоеше, за да манифестира Божественото, за да даде пълен израз на оная култура, която не идваше от тъмните пазви на обикновения човешки порядък и човешки морал. Много трябва да се пее, непрестанно трябва да се пее. Музиката е свързана с празниците и празничното настроение на хората - за нас имаше през годината три важни празника - Петровден, есенното и пролетното равноденствие и четвъртия празник годишния събор. През тези четири дати се пееше най-много. Не може да се забравят съборните дни, те не бяха само духовни тържества, защото Словото се изливаше като пълноводна река, но те бяха и музикални тържества, когото и музиката се лееше като река. Един човек с цигулка на ръка, седнал и прав до Учителя винаги даваше тон на тези музикални празници, които никой не може да забрави, както никой не може да забрави брат Симеон Симеонов. Години наред той ръководеше спонтанните концерти, вдъхновяваше всички като насищаше атмосферата с музика. По мелодичност, по ентусиазъм и по красота тези спонтанни хорови концерти се превръщаха на истински празници, неповторими мигове от които уверени сме всеки е закътал по една скъпоценна частичка в душата си. Кои песни се пееха най-много? Трудно може да се каже. Понеже се пееше много, пееха се всичките песни. По онова време нито една песен не можеше да излезе от репертоара, защото за всяка песен имаше и време и желание. Тяхното разпределяне зависеше само от обстановката, от часа, от школния момент. Имаше молитвени песни, които се пееха по време на молитва - те представляваха една важна страна на музикалния ни живот. В първата песнарка твърде скъпа за нас, защото тя бе първата музикална ценност, която ни връчиха преобладаваха маршовите песни, мелодиите на които някои бяха от Учителя, някои от ученици, както и текстовете на песните. Тази скромна песнарка беше подвързана с твърди корици. В първата страница имаше картинка и мото. Излязла е през 1921 година. На корицата картината представлява млад човек, облечен като турист отива на планината; а на другата страница - пак млад човек посреща слънцето. Авторът на двете илюстрации не ни е известен. И двете скромни табла представляват пролет. Пролетта не беше само в природата, но беше пролет и в човешкия живот; прииждаше пролетта на епохата - затова пееха всички. Песните в тази песнарка са аранжирани от капелмайстора А. Ковачев. От него са и мелодиите на песните: “Милосърдие”, “Сърдечен зов” и “Небето се отваря". По мотиви дадени от Учителя е дадена песента “Сърдечен зов”. Има песни и от И. Попов и още други ученици, които безкористно са включили своите сили и дарование при изграждането първите стъпки на нашия музикален живот. По-късно, когато песните на Учителя се напечатват в стройни сборници, беше истинска радост близо до себе си да имаш песните и да разчиташ нотите. Едно име, което липсва от 11 сборник на всичките песни на Учителя и тия на учениците липсва - това е името на Христо Дързев. Той напусна рано земята и остави две песни, които също липсват от сборника, песни, които никога не са преставали да се пеят, песни които звучат чисто и мелодично, бълбукащи като зареяно в планините кристално изворче. “Аз съм бялото кокиче” и “Който живее под покрива на Всевишния”' - първите стихове на 91 псалом. Тези две песни влязоха в музикалния живот и се влязоха дълбоко в сърцата на учениците. Много бяха ония музикални работници, които безкористно се включиха в този поток от нестихващ устрем и работа при изграждането на музикалния профил, който блестеше и сияеше - Учителят по-късно закръгли образа и му даде внушителен вид. Ония, които се погрижиха да уловят, да съхранят и да предадат в печатно произведение цялото музикално наследство, бяха самоотвержени и добри работници - музиканти и обичаха премного музиката на Учителя. До 1958 година, когато салонът и братските имоти бяха одържавени по време на школните часове и неделните събрания, по време на празниците и съборите се пееше много. Даваха се концерти, сега вече не само хорови, но и инструментални, салонът се пълнеше и животът течеше. По-късно, обаче, заедно с външния облик на братския живот, музиката сви знамената и общата братска песен стихна. Тя бе забранена без закон. Трудно сега може да се пее без простор, без сърце, без душа които не туптят в едно единно цяло - да, музиката не може без простор, без широта, без свобода, без акустика. Не може да се пее там, където акустиката е ограбена. Но нека спрем до тука. Човекът не само можеше да пее, но и да мисли, човекът не само можеше да пее, но и да се моли, не само с кимвал може да се славослови Великото. Молитвата и мисълта се движат по същите закони - закони на хармонията. Разликата е само в това, че акустиката на мисълта не може да бъде ограбена от никого и никога.

6. ПЕСНИТЕ НА УЧИТЕЛЯ 6.1. “ИЗЛЯЗЪЛ Е СЕЯЧ ДА СЕЕ” За музиката и за песните на Учителя има писано - не казваме достатъчно, намираме, че тепърва ще се пише и говори за тази част на Неговото дело. Към казаното, което представлява скромен коментар - съкровен израз не само на красотата и дълбочината, които те разкриват, но и на топла благодарност и радост, които учениците са преживяли при всяка нова песен. Към този коментар сякаш няма какво да се прибави и ако се осмеляваме да се изкажем, то е само за това, защото намираме, че всичко казано и направено за музиката е голям дял от общото дело на Учителя - при тази монография би се чувствувало празнина, ако речем да го подминем. И нека прибавим - ние не сме музиканти и нека между многото изказвания от специалисти, има още едно, за да дадем спонтанен израз на преживяното. Преди да пристъпим към темата, нека да кажем онова, което се случи с нас - необикновеното, рядкото явление, което смеем да кажем ще бъде като исторически белег и сигнал в историята на Неговата музика. Да се отмине това явление ще рече да снишим ролята на музиката, метода на работата и влиянието което тя упражни върху обикновените хора - случи се нещо прекрасно. Личната история бе обща. Преживяното бе еднакво за всички ония, независимо дали това се бе случило в София край Него или в провинцията далеч от Него. Хората живееха по онова време - първите десетилетия на нашия век - по установени правила, норми, обичаи, привички. Ние идвахме от един свят в който имаше някаква схема на живот, която не можеше да не я надянат и на нас - младото поколение, не ще описвам този свят и този живот, но търся мястото на музиката в живота по онова време, когато нашата млада държава се опитваше да живее с музика и усилията за това постижение не бяха малки. Провинциалните сцени се оживяваха от музикални спектакли. Идваха видни изпълнители, даваха концерти, а и усилията не местни сили не бяха малки, Всеки помни времето на популярните концерти, които неусетно се превръщаха на музикални школи. Които имаха талант учеха музика, пееха в хорове, които обичаха музика ги слушаха. Навик за пеене, за свирене не беше явление от масов характер. За съжаление до ден днешен то не е станало. Хората не пееха тогава, не пеят и днес и като че ли тогава пееха повече. Но и тоHва не е наша тема. Спираме се само за миг върху тази история, за де отбележим състоянието на музиката като душевна потребност, като всекидневна нужда. Другояче не можем да си обясним бликналите чувства, когато пристъпвахме прага на събранията през неделните и школните дни. Посрещаше ни не Той, не и хората, които вглъбени в себе си, не извръщаха глава да видят кой е влязъл, посрещаше те музиката - непосредственото преживяване стои там, отбелязано, вдълбано, като неумолима картотека в един идеално подреден библиотечен шкаф. Времето не може да го заличи, близо половин век, а то е ненакърнено, преживяването стои близко до тебе и сега те гледа ласкаво. Помниш, че това се случи през пролетта, помниш деня - неделя, помниш, че в града има сбор, обикновен градски сбор. Улиците са пълни с хора дошли от всичките краища на околията. Помниш часа към десет часа сутринта и улицата, където срещаш приятели селяни и един от тях те гледа дружелюбно и те кани на събрание неделно събрание в един салон, който не познаваш, но за който вече знаеш. И ето изведнъж прескачаш всичко, което до тогава те е спирало да отидеш и решаваш изведнъж, че е време да идеш и да видиш тези хора, да се приобщиш към тях, да почувствуваш отблизо средата, да преживееш радостта. Запокитваш всичко настрана, не мислиш за ония, които следят всяка стъпка, на осемнадесет години си и ние сме полуориенталска страна и тръгваш след този едър селянин от равнината. След толкова години се връщам на този ден, не за да пиша спомени, не ми са нужни те, нужно ми е само проблясъка на този ден, проблясъка на музиката приемът, който музиката ми устрои - лично на мене. Какъв разкошен ден. Спираш се на вратата и слушаш. Салонът бе изпълнен с музика. Сядаш и слушаш. Слушаш внимателно, съсредоточено. Усещаш, че текст и мелодия ти говорят едновременно - предимството, когато пеят не квалифицирани хористи. Едното милва сърцето - текста, а другото -мелодията те отнася в незнаен свят. Стоиш будно и следиш рецитала и неусетно разбираш, че не бива да мълчиш, щом като веднъж си дошла, усещаш, че и ти си частичка от това цяло - братство е това и всички издигат гласовете си, всички пеят. Започваш да пееш и ти. Каква мелодия и колко бързо я усвояваш. Тя има чудесен рефрен - и слушаш до ден днешен “Излязъл е сеяч да сее”. А рефренът звучи, издига се, кънти сякаш това не е някакъв малък, обикновен салон, а акустична зала - ’’Безценен дар е любовта, красиво чувство обичта, благо дело милостта, обилен извор мъдростта.”... За пръв път слушаш братска песен - четеш в коментара - мелодия от Учителя, текст съставен от ученик по идеи дадени от Учителя. Това нещо късно научи. Трите принципа - основа на учението блестят с всичкото си великолепие, някой ти подава песнарката и през този ден научаваш първата песен. Необикновеното се случи - всеки човек по всяко време трябва да пее. Музиката бе език, говор, който трябва да се учи, да се живее. Музиката е нужда, хляб, вода, въздух, светлина, музиката е слънце. Как ще се живее без слънце? Как живееха хората без музика? Не зная. Онова, което научих за нея, научих го още тогава, там през онзи неделен ден, когато в града ни имаше сбор. Учителят иска всички да пеят. В София има хорове, в София се ограмотяват музикално. Тогава и ние трябва да направим същото. Там учат и инструмент. И ние ще направим същото. Няма млади и стари, няма пределна възраст - всички учим ноти, пишем музикални ключове, пишем гами. Нека не ставаме големи музиканти и певци. Ние само трябва да пеем, да пеем с разбиране, да пеем от сърце, да пеем вдъхновено. За това пеят всички млади и стари. Купуват се цигулки, търсят се учители, отварят се курсове, съставя се хор. Пее се на събрание в неделя, пее се и през школните часове, пее се вкъщи, пее се организирано по половин час дневно, пееш, когато работиш. Музиката е навлязла вече в бита на Братството. Всяко събиране по къщите по време на празниците не е нищо друго а музика. Така открихме един свят, чийто съществувание никога не сме подозирали. Музиката върши точно онова, което Той казва за нея. Имаш непосредствено усещане, че не си на земята, а в една по-рядка среда и дишаш друг въздух. Нищо вече не ти тежи, песента прави живота лек, приятен. За пръв път идваш в досег е вътрешното дълбоко съдържание на онова, което се нарича радост и веселие. Днес казваме - това бе път и метод. И Той успя, вложи всичките усилия, направи го и пожъна успех, затвърди традицията и музиката си остана краеъгълен камък в основата на това здание, което Той изгради здраво, чисто, красиво - живот, където имаше музика. Никога вече музиката нямаше да изчезне от нашия живот, тя ще го украсява от една страна, да го смекчава от друга и да го задълбочава от трета. Нашето ежедневие нямаше да е вече делнично и празно. Щеше да се превърне на време богато със съдържание, със смисъл, с идея. Стремежът ни към музика стана стремеж към повече красота и човечност. Чрез музиката животът ни се обогати и задълбочи, а съдбата щеше да притъпи своето острие. Музиката бе приета като ожидан гост - слънце, светлина и топлина, като свежи струи на въздух и влага, които щяха да поят и да възрастват всичко, което Сеячът бе посял в нашите тучни ниви. Нататък музиката щеше да ни разкрива своите скрити чудеса. Ние открихме, че музиката беше най-близкото нещо до човека, тя проникваше човека, нейният ритъм отзвучаваше на Великия ритъм на хармонията, за да внесе в човека ред и порядък, да стигне до всяка клетка, която докосната от магическия й дъх се изпълваше по своеобразен начин. Музиката подържеше вътрешния пламък - тонуса на живота, координираше и хармонизираше процесите на тялото и на душата. Ние идвахме от гимназиите, където едва успяваха да ни ограмотят музикално. Съвременното училище и програми почти нищо не дава на всички ония, които не претендираха за талант. Те не успяваха дори да всаждат любовта към музиката. Но ето, че сега музиката чакаше човека, чакаше търпеливо поколенията, за да им подари магическото средство, магическия ключ към постижения, към красотата, към живота. Предстоеше на човека да научи смисъла на живота, смисъла на страданията и как да ги посрещне, смисъла на противоречията и как да ги разрешава -музиката идваше като помощно средство да помогне на човека да се справи по-леко със сериозните задачи, които времето поставяше, задачи, които по-късно щяха да се задълбочават. Музиката беше съкровище и целебен балсам за душата. Музиката криеше тайната на хармонията и на здравето. Един ден тя щеше да се превърне на жив стрък в науката за възпитанието, щеше да се превърне в школа на човечността. Музиката бе средство, оръжие, метод и чакаше своето време и своите дръзновени пионери, които щяха да строят път не само към музикалните училища, като средство за препитаване, не само към концертните зали като място за музикална наслада, а към простото обикновено човешко жилище, към всяко човешко сърце и ум, към всеки човешки глас, за да пеят не само даровитите, талантливите, а всички. Ни един човек на земята не бе лишен от органически, великолепен и сложен инструмент - човешкия глас. Всеки значи можеше и трябваше да пее. Да, нататък след онзи паметен ден, когато в нашия град имаше сбор, когато за първи път прозвуча оная песен - всичко остана да звучи все така живо и свежо, за да се разкрият безбройните музикални празници, които нямаше да стихнат. Възторжено щяха да звучат и маршовете този величествен апотеоз на текст и мелодия: “Братство единство” с който щяхме да посрещаме и изпращаме празниците, гостите, с него щяхме да пътуваме към планините, с него щяхме да посрещаме Учителя. Мощната вълна на Братството щеше да се влива и излива, за да стигне до всички народи зовът на Любовта, Мирът на радостта за които човечеството ожидаше. Вдълбочени в съзерцание, ние щяхме да преживеем необикновеното вълнение, че си изправен пред очите на Великата Реалност, душата е изпълнена с благодарност и в тоя миг можеше да пееш задълбочените песни: “Благославяй душе моя Господа” - интимен разговор с Бога, чийто глас стига до тебе, за да те въведе в свят, където никога не трябва да забравиш милостта Му, благостта Му, обичта Му, любовта Му. Не забравяй! Ражда се нов образ и ново разбирание. Строгият Йехова е вече само Любов и новият човек трябва да се запознае именно с новата идея за Великото което те обича и благославя непрестанно, което те обсипва с безброй блага. Искаш да забравиш всичките напластявания на миналите разбирания по този въпрос - идеята за Бога е била опошлена и невярно представена на много поколения, сега жадуваш да се потопиш в тази мека и светла атмосфера, където те посреща Любовта. Непосредствено след това преживяване, навлизаш в друго - ароматите се различават, уханията влизат дълбоко. Изпитваш невъобразим покой, изпитваш чувства, които никога не си изпитал и слушаш далечния зов, който е събрал в мелодията си всичката сладост и всичката топлота на майчината ласка, която буди своя син. “Стани" - текст и мелодия от Учителя. Имаш чувството, че никога няма да се умориш да слушаш тоя глас, превърнал се на шепот или издигащ се до небесата зов - “Стани”. Песента щеше да звучи винаги нова, всичката красота на движението е вплетена в тоя зов, в това безкрайно и безначално “Стани”, което щеше да звучи по всяко време и при всички случаи. За всеки отшумял ден, час и минута думата имаше какво да ни каже - програма и благословия - път безкраен на ученика, който щеше да върви напред, за да усвоява нови знания и реализира нови постижения. Стани, за да те оживи Бог, стани, за да те възкреси - Стани и с Любовта започни, в Истината се облечи. Нищо по - задълбочено сякаш не можеше да се подари на ученика - този зов на новия изгряващ ден.

4. ИЗПЪЛНЕНИЕТО Музикалните произведения се пишат веднъж, ала се изпълняват хиляди пъти, било от авторите докато са живи, било от изпълнителите. Слушателите никога не се уморяват да ги слушат, дори и тогава, когато музикалното произведение е било слушано много пъти. Ония, които обичат и разбират музиката, никога не правят сметка, колко пъти са слушали един и същи концерт, когато четат програмите. Изпълнено от различни музиканти произведението звучи различно. В случая важен е изпълнителят. Музиката прилича на течуща вода, където всяка капка е различна и нова, защото ежесекундно тя мени своя път и среда. Музиката има нещо общо с песента на вятъра, на морето, на скритата под морените река - мелодията е все различна, нова и свежа. Зад всяка музикална творба стои не само автора, но и изпълнителя. Там лежи чудното, необяснимото на което не смогваме да се спрем, за да преживеем всичката хубост на смисъла или замисъла на автора, на хрумването, на идеята скрити в различните музикални жанрове. Различните изпълнители извикват различни емоции, мисли, копнежи, желания, стремежи. Всеки изпълнител ни дарява с различно преживяване. Музиката зависи от замаха, израза, емоционалната топлота на изпълнителя. Умението да влее нещо живо от себе си е рядка способност. Това се дължи на чувството, което той влага. Светлината и топлината която се разлива редом с мелодията ни увлича, пленява, издига, извисява ни, за да ни изпълни с радост и възторг. Как желаем да приличаме на такъв изпълнител и ние, които не държим инструмент и не умеем да свирим. Жадуваме като него, независимо какво сме да наситим атмосферата край нас с топлота, със светлина, с възвишеност. Чувството, което изпитваме е отдалечено, отвлечено и няма нищо общо с реалната обстановка в която живеем и която ни кара да бъдем логични и последователни. Ние сме добри слушатели, музикална публика, която може да се възхищава от добрата музика и от добрите изпълнители. Колко дълбоко е преживяването, когато композитор и изпълнител са на голяма висота. Тогава се случва нещо странно - зашеметени и развълнувани от блестящите мигове, с неизразима сила усещаме красотата и по някаква магия обикновения живот е изчезнал и ние се намираме в друг свят, вероятно същия, където автор и изпълнител се срещат в сияен миг и където те са мечтаели в общ съюз да въведат и нас. Усещаме тогава, че сме се преобразили, не сме същите и живота ни стана истинска музикално пиеса, а ние на изпълнители, различни с различен темперамент и сила. Затова всичките хора свирят различно, защото живеят различно, влагат в изпълнението на тази пиеса - живот различни чувства, мисли желания, различна идейност. Оттам и оная атмосфера, изпълнена с тонове, тоновете идват не от другаде а от нашата творба - живот. Всичко, което влагаме в тази пиеса, може да бъде велико, а може да бъде и обикновено, бедно, незначително. Всичко е до изпълнението, всичко е и до съдържанието на музикалната пиеса. Тогава ние виждаме и разбираме в какво се състои смисъла на живата - да бъдем добри виртуози, да изпълняваме с умение и чувство музикалната пиеса, т. е. да живеем пълно, богато, истински. Както музиканта е стигнал до виртуозно изпълнение на музикалното творение, така също и ние да можем да преодолеем всичките мъчнотии, всички вътрешни и външни противоречия, за да стигнем до висотата на добрия изпълнител. Като творци на изкуство, като велики композитори, да умеем да претворим живота си в изящна и смислена творба. Онова, което харесваме и което дава тон на доброто изпълнение, не е нищо друго, а любовта с която той е учил и сега изпълнява наученото. Любовта с която музикантите свирят, е и същата любов, която ни кара да живеем добре или не, правилно или неправилно, богато или бедно - животът е нестихваща музикална пиеса.

3. СЛЪНЦЕТО И МУЗИКАТА В ранните предпролетни дни по нашите места започват да се топят снеговете. Астрономическата дата не винаги се покрива с оня капризен понякога, календар на природата. Пролетта може да подрани, но може и да закъснее. В края на февруари или в първите дни на март под снежната покривка текат потоци, водите пеят и животът е вече започнал. Снеговете тогава незабелязано се снишават, земята мълчаливо ги поглъща; слънчевите лъчи вършат своята работа, дните са пораснали, слънчевият път се увеличава и снегът най-после решава да си тръгне. Незабравими по хубост и свежест са тези ранни пролетни дни, когато цялата земя е потънала в нежно сияние, ручеите, които текат, пъпките на дърветата, които се пукат и стволите на върбите, които светят от ярките багри. Целият растителен и животински свят ожидат само слънцето. Човекът също не отсъствува от тоя изжаднял за слънцето народ. Устремът към слънцето е напълно оправдан. Всичко живо познава съживителната мощ, опитал е светлината и топлината на слънцето и нещо повече дори, неизвестно нам, което слънцето ни дава и без което животът не земята не би съществувал. Идването на пролетта и всичко онова, което е свързано с нея, целият живот, който тече и се вълнува се обуславя само от връщането на слънцето към равноденствуващата точка и отпътуването му нататък, където неговата разходка по нашето небе се увеличава на часове. Напливът на енергия, който продължава до 22 юни, за да стигне с по-спокоен темп до 22 септември туря в ред целия ни живот, цялата икономика на всички живи същества на земята. Всичко се обновява, оживява, възраства под влиянието на слънчевата топлина и светлина. Слънчевата многообразна дейност цели само живота. Познати неща са те, дори и за малограмотните. Но ето, че ние не се спираме до тук, обръщаме друг лист от нашето всекидневие и искаме да видим има ли нещо друго, което да обновява нашия живот, което по същия начин да го възраства, като стопява твърдото, коравото също като слънцето? Идването на пролетта се ознаменува с едно чудно явление, което отрудените хора почти не забелязват, а други не се спират да го видят и чуят. Малцина го усещат осезателно. Пролетта винаги идва с музика. Пеят птичките, пеят потоците и реките, пеят ветровете, пеят цветята и насекомите - цяла симфония. Идването на една нова култура на земята, не е нищо друго а пролет, пролет, която се разцъфтява в човешката душа. Тази пролет също се осъществява чрез музика. Каквото е слънцето за цялата природа, това е и музиката за човешката душа, за човека изобщо. И докато слънцето има своите фази и пълнежи музиката е неделима част от живота на човека - вечно светящо слънце, което няма фази, няма определени пътища, няма промени. Музиката е придружавала човека от най-далечното минало, за да стигне до днешния момент, когато на музиката е отредено най-почтено място. Трудно може да се изрази силата и красотата на музиката с думи. Огромна е нейната роля в изграждането на културата на народите и при изграждането на човека. Слънцето единствено ни отнася до ония дълбоки корени на живота, които се поят от слънчевата енергия, растат и цъфтят и дават плод изключително само за това, че слънцето изпраща топлина и светлина - същото, което прави и музиката. Тя е която изпраща светлина и топлина, които подхранват възвишените мисли и чувства, благородните желания и красивите постъпки. Човекът е само там, където са мислите, чувствата, желанията, постъпките. Те са цветя и плодове в един свят, където се сеят, растат, цъфтят и дават плод и всичко това под лъчите на музиката. Ще дойде ден, когато музиката ще се предава като азбуката на матерния език и като десетичната бройна система. И когато човек каже, че не може да пее или свири, защото нямал дарба, това ще бъде равносилно да се каже: аз не мога да изуча буквите, защото съм умствено закъсняло. За такива индивиди вероятно тогава ще има специални училища, чрез специални методи да учат музика - да пеят и да свирят. Народната мъдрост е формулирала този велик закон с кратката мъдрост: “Който пее зло не мисли”. Културните хора преценили музиката, дали са се спрели на тази просто изказана идея за музиката, за да се стигне до нейното дълбоко съдържание. Музиката е свързана с мислите, чувствата, желанията и постъпките на човека. Цялата етика почива върху музиката. “Зло не мисли”, има нещо стимулиращо, нещо, което храни и пои, за да не мисли нищо лошо - защо, защото пее, защото разбира от музика. Би трябвало цялата възпитателна система де се насочи нататък, за да направи от музиката жива практика, за да разрешава чрез нея трудните задачи около възпитанието и превъзпитаването на човека. Музиката не е само извор на висша наслада. Тя има огромно практическо значение. Тя е ключ, който би разкрил духовните съкровища, които дремят в човека, тя би преобразила живота на човека и би го превърнала в симфония, казано на прост и разбран език, би направила това, което слънцето прави с цялата земя и с човека; би разтопила леда на човешкото сърце, би изсмукала най-страшната отрова от човешкия ум, които разяждат обществения и личния живот на човека. Не звучат далечно и странно думите ни за музиката. Въпреки големите гении на музиката, тя още не е слязла до народа, не е станала всекидневна потребност. Някога музиката е била достояние само на висшите кръгове на привилегированата класа, която се забавлявала с музиката. Днес тя е слязла при народа и върши своята велика работа - човекът на днешното време е преценил не само красотата на музиката, не само насладата й, но и практическото значение. С музика човек се повдига, с музика човек може да си помогне в най-тежките моменти на живота си, с музика може да се лекува, да се хармонизира. Музиката е оръжие, метод, който по безболезнен начин трансформира състоянието на човека, примирява противоречията, разведрява хоризонтите, повдига душата, дава криле на духа, като му разкривя светли перспективи. Като слънцето музиката обновява човека, стопява коравото в човека и дава условия да расте и се развива всичко възвишено и благородно. Музиката е непосредствен двигател, който движи човека към благородни дела, музиката е свят откъдето човек се връща оплоден от нови стремежи, планове и блянове. Цялата природа пее. Великите композитори са изтръгвали големите си произведения от красотата, която са почувствували, когато са слушали именно тази музика - величествени хорали, които се разнасят от освободените води, от шепота на лесовете, от птичата песен, от синевата на пролетните небеса, преливащ от чудни тонове, от дъждовните капки и от нежната песен на снежинката. Всичко цъфти и зрее само за това, защото цялата природа е напоена с музика. Музиката трябва да слезе до човека или човек трябва да стигне до нея, за да преживее радостта дори и там, където скръбта отсяда, за да намери надеждата в безнадеждието, вярата в безверието, любовта в безлюбието, за да намери себе си и разбере, колко по-леко се живее под благодатните лъчи на музиката. Да пее и свири е най-естествената проява на живота. Тази проява е отразена в цялата природа. Музиката е слънце под чийто благодатни лъчи зрее духовния облик на човека, човекът отвътре - истинския човек.

Сканирани документи*: 1. Разкриване на реалността (с. 1). 2. За тази дума (с. 1). 3. В света на измеренията (с. 1) 4. Той живя Учението (с. 1). 5. Животът на проявения Бог (с. 1) 5. Първата заповед (с. 1) 7. Три допирни точки (с. 1) 8. Дискусия (с. 1) _ ________________________________________________ *Забележка на съставителя: Всички задрасквания са на Лалка Кръстева. Въвежда се всичко, което е написано от Буча Бехар (има се предвид за сканираните документи).

14. ВАЖНИ МОМЕНТИ В ПРИРОДАТА Не е нужно човека да бъде математик или астроном, за да преживее необикновения миг, когато наблюдава и съзерцава природата. Не само нейните картини, които се менят ежеминутно от играта на слънчевите лъчи, а ония живи процеси, подчинени на законите на живота и хармонията. В центъра стои Слънцето, кръговратът на времето се движи по определено разписание, за да подари на Земята и на всички живи същества чудесата на годишните сезони. Обикновените явления с които сме свикнали, се превръщат на необикновени. Те ни вълнуват, когато се приближим при тях с дълбокото усещане, че живеем в един свят, където всичко е необикновено, подчинено на строго определени закони. Нищо произволно няма там, нищо не става случайно, безпричинно и неоживено от ритъма на Безкрайността. Дребните неща получават дълбок смисъл, превръщат се на четливо писмо, което ни отвежда до великия първообраз на Битието. Човекът премного се е отдалечил от този жив поток на явления, процеси, събития, които дефилират пред нас, за да ни подарят малката радост и дълбоката мисъл, че всичко, което ни обикаля е подчинено на законите на хармонията, всичко се движи абсолютно точно както небесните тела, които никога не бъркат разписанието и посоката. Векове човек е трупал знания, от незапомнени времена науката за небето е била известна на ония мечтатели, поети и съзерцатели, които намираха нещо общо и идентично между кръговете на един нарязан портокал, да речем, и между орбитите на някои планети. Обикновени наглед неща са ги отвеждали в един далечен и скрит за човека мир, за да намерят еднаквите белези, за да открият непознати закони и бавно да разкрият езика на символите. Може да не бъде човек математик, за да разбере, каква хубост се крие в простата десетична бройна система, която е величествено ясна и проста. Числата са живи и човек, който си дава малко труд може да долови тяхната вътрешна страна, разкривайки скрития замисъл. Не е нужно да се отиде далеч - човешкото тяло не е нищо друго, а строго математическо уравнение; като се започне с очите и се свърши със сърцето - истинска математика: две очи, две уши, два крака, две ръце, две крила на белия дроб, два бъбрека, едно сърце, една глава, един нос, една уста, един стомах и пр. Случайно ли човек има десет пръста на ръцете и на краката. Човекът, който не познава нито сметачната машина, нито астрономическите уреди и таблици, нито геометрическите пособия щеше да тръгне именно от себе си - от най-близкото и най-познатото, което можеше да се наблюдава, да се съзерцава, да се разбира, за да стигне чрез този идеален микрокосмос до Великия първообраз. От клетката до човека и от човека до Цялото пътищата лежаха открити и великите мечтатели и съзерцатели, които притежаваха способността да мислят, щяха да тръгнат по тези пътища и по обозначените сигнали се домогваха до законите и принципите, които обогатиха човека не само отвън. Да, не бе нужно човек да бъде математик или астроном, за да долови ритмичния пулс, който прониква и оживява всичко, което носи дъх на живот, за да го приведе във вечно и нестихващо движение - от пукването на пролетта, която ни разкрива вътрешните писмена на тия закони до падането на първия сняг ние щяхме да съзерцаваме неумолимия ход на едно точно и неизменно разписание, поникването на семето, разлистването на гората, цъфтежът на плодните дървета, бликването на изворите, раждането на младенеца и ред още събития, които стават край нас не бе нищо друго, а величествен апотеоз на Един Разум, Който спазваше абсолютен ред, точност и хармония, за да открият на човека, че законите на математиката, на астрономията и на живота бяха еднакви, закони, които определяха науката. Ние не сме математици, нито астрономи - желанието бликна спонтанно, когато решихме да пристъпим към природата с очите на математика, астронома, за да открием не велики тайни, но за да открием нея - хармонията, точността на разписанието и неизменността на законите. Няма място, кътче, клетка, атом, които да не са докоснати от магическия жезъл на Битието - ритъмът бе един, ударът бе еднакво мощен и живителен и за житното зрънце и за първичния зародиш в утробата на майката. Случайността, необходимостта, нищото ли стоеше зад всичко това и те ли можеха да родят хармонията, разумността, красотата, движението?... Възможно е, но нека побързаме да добавим - зад случайността, зад нищото, зад закона на необходимостта, зад всичко, което има вид на статичност, стоеше пак Великото сърце на Всемира - Великата Разумност, Великата Първопричина, независимо от това дали тя бе разкрита, призната или не. Имената нямаха значение. Важно беше, че зад всичко, което съществува, живее, диша, развива се, работи и мисли стоеше организирана сила - разумна, мъдра, творческа - твореше живота. Да я отречеш е лесно, ала да наблюдаваш, да мислиш, да размишляваш, да откриваш и при това да: обичаш истината над всичко беше изкуство, което трудно се овладява. Това изкуство владееха всички велики хора, които създаваха нещо - такива именно са били ония, които са поставили основите на всичките науки, затова и великите математици и астрономи никога не са били материалисти, а дълбоки мистици. Те са били верни и последователни - истински жреци не в храма на човешката наука, а в храма на живата природа, чийто език те са разбирали. Към тях природата е гледала благосклонно и разкривала своите тайни. Техните открития никога не са претърпявали крах. Истините до които те се извисявали са били вечни, защото техния път е бил верен и точен. През вековете тяхната наука е обогатявала човешкия род. Те са успявали да доловят важните моменти в живата природа - кратките мигновения, които блясват като звезден дъжд, за да им разкриват не само красотата на природата, но и скритите истини.

13. НЕ ПИТАЙТЕ КАКВО НЕЩО Е БОГ Половината свят официално е ликвидирал с този въпрос. Това положение може да е привидно. Човекът си остава най-скритото и затворено същество - пази своите мисли, чувства и никой не може да разбере в какво вярва и в какво не вярва. В една 400 милионна Русия и в 700 милионен Китай официално се проповядва учение, което е ликвидирало, както казахме по-горе с един въпрос, да не говорим за останалите народи. Защото има държави, където хората са свободни да приемат това или онова учение, там не забиват атеизма с гвоздеи. Приемат го, защото това разбиране им се вижда ясно, удобно, дори и практично. То опростява живота и проблемите до минимум, и кара човека да живее и диша в един свят, където идеята на Айнщайн звучи неразбрана и далечна. Не е нужно човек да си троши мозъка с несъизмерими величини, още повече с недоловими със сетивата сфери, където човек може само да се обърка. Всичко следователно от гледището на атеизма изглежда точно, определено, т. е. празно - няма нищо, няма Бог - казват накрая материалистите. Тези милиони граждани от изтока и запада представляват не само маса, която трябва да се организира, но живо тяло, което трябва да бъде насочено, обучено и накрая духовно овладяно. На тази маса трябва да се докаже именно това, че Бог съществува. За целта е мобилизиран огромен апарат и цял арсенал от средства, който носи неугледно име, защото нека кажем, че историческите, научните, дори и практическите доводи се оказаха слаби, опасни. Идеята тъкмо с тях можеше да се провали. Човечеството имаше зад гърба си история, имаше опит, имаше плеяда от светещи умове, които бяха създали не само епическия паметник на преживяното, но и живата концепция, където се сплитаха великите принципи на живота. Върху всичко това беше изграден света на изкуствата, чиято сила и красота стояха в своята неувяхваща слава и напомняха за неща, които нямаха материален произход и бяха лишени от забележителните белези на преходността. Във всичко това трептеше искрата, която отвеждаше човешкия ум и дух до скрижалите на живота, до истинските му ценности, до изворите на Безконечността, които бликаха непрестанно, за да освежават вечно човешките умове, сърца и души. Ние нямаме за цел да поведем дискусия с атеизма, не искаме и да го оборим, ако идеята е права, тя ще остане, ако ли не, тя сама ще се разпадне и самоунищожи, нямаме и за цел да докажем съществуванието на Бога. В средата на двадесетия век това вече никак не е нужно. Отдавна този въпрос е слязъл от световната сцена. Никой вече не търси доказателства за или против. Въпросът загуби вече своята острота, своят смисъл, своя интерес, каквито имаше например в началото на двадесетия и края на деветнадесетия. Днес никой не се пита има ли Бог или няма. Не защото вярва или не вярва, не, а защото нещо се е случило в света, нещо голямо и дълбоко, което прилича на дълбока оран и проблемите, които бяха поставени пред двадесетия век изместиха тривиалния въпрос за атеизма този въпрос остана като някаква извехтяла музейна вещ, която щеше да представлява нещо само за ония платени глашатаи, които губеха и публика и престиж. Никой не искаше да слуша, и никой не слушаше. Тъкмо сега имаше неща, които бяха премного нови, бяха важни, интересни, актюелни и на всичко отгоре от тях лъхаше нещо ново, свежо, прекрасно, което привличаше и изместваше всичко, което отдавна лежеше в света на забвението. Откриването на атома беше най-забележителното явление и светлината на голямото събитие заля толкова много света, че човек затвори очи за всички обикновени, стари, овехтели проблеми изиграли вече своята роля и отдавна излезли от употреба. Погледът на човека беше обърнат нагоре и напред в очакване на нещо величествено, което пристъпваше в света. Великото откритие не засягаше само материалния живот на човека, но и духовния. Както някога идеята за кълбовидната форма на земята промени из основи мирогледа и съзнанието на тогавашните хора и промените станаха неусетно и дълбоко, така също и новото, което двадесетият век донесе промени мисленето на човека - идеята за материализма и атеизма звучеше в тази обстановка куха и далечна и крайно безинтересна - липсваше в нея най-важното - перспективност. Новите проблеми я изтикаха назад, за да влезе в света на забвението и музеите. Няма да правим опит да се вслушаме в онова, което атеистите биха ни казали - докажете, оборете я. Такава чест няма да й направим. Беше време и беше на мода, когато по стъгдите млади хора с дълги коси и хвърчащи връзки се перчеха и се биеха в гърдите и се мъчеха да доказват, да убеждават, да уверяват. По стар навик се мъчат и сега, но липсва и публика и интерес да влезем в спор с ония, които се връщат назад със своите остарели теории, ние, които сме обвеяни от светлината на двадесетия век, преживяли всичката тревога и напъна на новораждането, се докосваме до темата само за това, защото близо до нас, звучи проникновено едно сказание, което се превръща на факла, за да освети не само нашето време със всичките проблеми - противоречия на века, но и за да осветят безкрайността, където блести като апотеоз една несъкрушима истина за която ние не само чухме, но и преживяхме. На Земята беше Той и ние, родените в началото на този век, живели край Него искаме не само да се вслушаме в ония гласове, които разкриваха света в своята несъизмеримост, но и да оповестим преживяното чрез Неговите думи по този въпрос. “Ще ме питате за всичко, но само за едно нещо няма да ме питате - има ли Бог. Не може да се разбере цялата философска система, ако не разберете отделните мисли, които я съставят. А вие започвате: Такъв бил Бог. Аз, Който имам толкова знания, Който изследвам нещата из дълбоко, още не съм си задал въпроса, какво нещо е Бог. Този въпрос е вън от моя ум, вън от моето съзнание. И милиони години да минат, аз пак няма да си го задам. Който се е осмелил да си зададе този въпрос, скъпо е платил.” Нямаше въпрос на който Учителят да не е отговарял, нямаше противоречие, което да не е разрешавал, нямаше тайна, която да не му беше известна. Той познаваше миналото, настоящето и бъдещето. Четеше книгата на живота свободно, както ние четем обикновената книга. Той знаеше какво идваше на света и разполагаше с неограничено знание, неограничена беше и светлината с която оперираше. Беседите и лекциите са живи свидетели за голямото духовно богатство, което Той остави на цялото човечество. И ето, че срещу всичко това, което Той притежаваше и с което разполагаше простичко казва: “Не ме питайте за едно нещо само, за всичко друго ме питайте. ’’Човекът, който имаше всичко, знаеше и можеше по един въпрос мълчеше. “Не ме питайте, какво нещо е Бог.” Фразата е обикновена, хиляди пъти защищавана и опровергавана от ония, които обичаха да спорят. Казаното от Него сега добиваше нещо необикновено, някаква непозната мощ, импозантно, което не бихме могли да изразим с думи. Звучи като необикновено събитие, като новооткрита тайна, като вълнуваща поема. "Питайте ме за всичко, само за едно нещо не ме питайте.” Отношението блести - до крайния предел е стигнала вярата, любовното отношение, което дава пълен израз на истината, скромно изказана в Писанието: “Не произнасяй Божието име напразно.” Човекът ще пита: има ли Бог? Не е ли същото да пита: има ли Слънце, има ли въздух, има ли вода, има ли хляб? Реален ли е светът, който се отрича? “Светът, който отричате е по-реален от този в който вие живеете.” - беше казал Той. Защо? Защото Той живееше в него. “Все едно да питате: имам ли майка, имам ли баща, има ли ум, има ли сърце?” “Светът страда, защото хората питат - какво нещо е Бог.” Човек прилича на затворник, който пита има ли слънце? В подземието няма слънце. За затворника няма светлина. “Питайте за всичко, само за едно нещо не ме питайте...” Страницата е обърната, времето отдавна е минало. Учителят стои на границата между старото и новото, между столетието, което си отива и онова, което идва, между зимата, която е преодоляна и пролетта, която настъпва и с няколко думи прекроява един нов мироглед, разкрива необозримия свят на новата мисъл по много въпроси, като се спира на един въпрос до който човек не трябва да се докосва, благоговейно застанал в дълбоко мълчание. Той показва не само новите форми на мисълта, но и новото, което идваше - великото - любовта. Не питайте за нея, а я използувайте, използувайте топлината й; не питай що е мъдростта, а опитайте нейната светлина; не питай: що е истина, а опитай нейната свобода. Човекът е роден, за да живее, да се развива, да учи, да люби, да расте и даде плод. Пита този, който е сляп, който е глух. Грее ли слънцето, шумят ли реките, пеят ли горите, благоухаят ли цветята?... Животът тече и ни обвива отвсякъде, красотата се влива и излива от сърцето, човек жадува, копнее и идва час, когато ръцете, очите, сърцето преливат от радостта и сиянието на живота. Как ще таиш тогава - какво нещо е любовта, има ли Бог?... Той живя в дом, чийто основания почиваха върху доброто, любовта го украсяваше, мъдростта го ограждаше; истината осветяваше и правдата го управляваше. Как можеше да отговаря на въпроса: има ли Бог? Бог е Любов. И тъкмо сега през този забележителен век, Той отказа да се докосне до този въпрос, като каза и на човека никога да не се докосва до него - въпросът лежеше в миналото вече. “Само за едно нещо не ме питайте!...” С тези думи Той погреба една порочна идея, една лъжа и я изпрати в света на небитието. Не питай – казваме ние на себе си, защото тъмната сянка на съмнението ще се вкопчи в сърцето и ще отслаби десницата, която тъкмо сега трябва да бъде крепка. Има ли Бог? Има ли разумност, има ли Велик промисъл, има ли Любов, мъдрост, истина? Има ли принципи в един безкраен свят, където съществуват милиарди галактики, които, за да се обходят само, нужни са милиарди години. Малкият човек с ограничени умствени способности, как ще обхване разумността, реда, точността, величието на една идеална архитектурна цялост?... Неизмеримостта и величието ни карат да немеем и да не задаваме глупавия въпрос в момент, когато сме изпълнени със свещен трепет пред величието на Безкрайността. И ако човекът, колкото и малък да е отвътре почувствува това величие, как ще го отрече?... Как ще отрече нещо, което е приел отвътре? "Кой се грижи за 35 милиона души, които умират годишно и за 40 милиона, които се раждат?” - казва Учителят. “Кой се грижи за тревите, за цветята, за дърветата, за птиците, за животните, за рибите, за всички ония невидими с просто око животинки - микроби на които е толкова трудно да угодиш и нахраниш? Кой се грижи?... А за камъните, за скалите, за потоците, за моретата, за звездите, за слънцата, за плеядите, за планетите? Кой има грижата за милиардите светове, опасани със звездни реки. Кой?” Обикновеният, малкият човек, земният жител на малката Земя, запокитена в небесното пространство, ще се изправи като истукан и с всичкото си самомнение и тщеславие ще каже: Няма Бог. Цялата Вселена необозрима, безпределна съществува и Великата Разумност я управлява и насочва по величествения път на- прогреса като се грижи и за малкия човек, който е загубил най-ценното качество - смирението пред величието на Любовта, Която движи всичко, увличайки и пулса на неговото сърце в общия ритъм на Вселената. “Питайте ме за всичко - само за едно нещо не ме питайте - Какво нещо е Бог.”

12. РЕАЛНОТО Е ВЕЧНО НАСТОЯЩЕ Тръгваме по познати пътища и продължаваме да оглеждаме същата тема, още не сме приключили с нея и не сме уверени дали някога би могло тя да не изчерпи. Онова, което сме чули от Него е твърде много, за да може да се обхване в отделни фрагменти. За реалното Учителя е говорил толкова много - продължаваме да оглеждаме темата, съзерцаваме я от всички страни, казаното още не стига, за да се даде един поне задоволителен коментар от наша страна. Ние знаем, че не всички могат да ни разберат, още повече, когато става дума за неща, които лежат твърде далечни и абстрактни за обикновеното мислене. Изисква се вътрешна светлина и съзерцателен ум, за да се проникне в същността на едно дълбоко виждане, когато става дума за реалното, вечното, което си остава винаги настояще. Светът не е това, което може да се обхване само със сетивата. Необозрим лежи този свят, необхватен за човека въоръжен с две очи, които виждат нещата едва от стотина метра и две уши, които долавят звуковете пак от едно ограничено разстояние. Ако науката не беше връчила съоръжения -зрителни и слухови с които да обхване по-голям периметър, познанията за света щяха да си останат крайно ограничени. Човекът има и друго оръжие -той има ум с който може да мисли. По отношение света в който е потопен, колкото и гъста да е атмосферата, той е успял по други пътища да стигне до идеята за безкрайността от която земята е мъничка частичка, една малка стая с определена квадратура, като част в този огромен замък с безброй стаи. Фактът, че той обитава и добре познава тази стаичка - земя, до колкото човек е успял разбира се, не значи, че други стаи не съществуват. Предстоят много неща да се откриват, тайни да се овладеят. Неизмеримо е познанието, което чака човека, неизмеримо лежи и времето с което разполага човекът, за да върви напред и учи непрестанно. В този непознат и неизмерим свят има неща, които никога не изчезват - не изчезва дори и материята, чието основно качество е преходността. Но ето, че и тя не може да се смята тленна в буквален смисъл на думата. Тя се видоизменя, тя никога не се губи, не изчезва, основен принцип е в природата, съхранението на материята. .Тъкмо този закон би могъл да се превърне на следа по която може да се тръгне, когато става дума основното качество на човека - безсмъртието. Защо ние сме готови да приемем, че в природата нищо не се губи - нека не сме химици, ала ще си позволим да надникнем в лабораториите на природата, където непрекъснато и усилено, без отдих, по силата на известни закони всичко бавно и ритмично се видоизменя. И тук, както това става с водата, съществува велик кръговрат, който макар и по-бавно твори и пресъздава новите форми. Всичко онова, което някога се смяташе за чудеса и действуваше на пламенната фантазия на дивака или на полуцивилизования по особен начин, като го караше да търси в светкавицата, в гърма и във всичките стихии мощни същества - богове от които той изпадаше в ужас, с течение на времето науката открива скритите причини, дава обяснението и зад всичките чудеса от подобен род се откриват закони и принципи, които чакаха да бъдат открити от човешката мисъл. Днес нищо от онова, което е било свръхестествено може да се смята за такова. Склонен е, обаче, човекът да мисли, че идеята за безсмъртието на човека е нещо невероятно, дори абсурдно, в най-добрия случай да се смята за чудо. Учителят казва: “Реалните неща нямат начало, нямат и край, животът никога не е започвал и никога няма да свърши, Земята не е първия свят, който съществува, няма да бъде и последен.” В една Вселена, където нашата планета представлява върха на една карфица, забодена в безкрайността, смешно е да се мисли, че друга като нея няма. Днес старото разбиране е опровергано. Чудното е там, че тъкмо тази земя с три милиарда живи същества човеци и двойно или тройно повече животни, може да бъде нещо като топка подхвърлена наслуки, безпричинно, лишена от основен принцип, лишена от велика разумност, а съдбата на тия живи същества, подхвърлени на произвола на съдбата и всичко това случайно, обвито в някакъв закон измислен от хората, закон на необходимостта. Невъзможно е да си представим земята и живота в нея от това гледище освен като нещо неразбрано, хаотично, случайно. Много предстои на човека да мисли по тези въпроси и науката ще извърви много път, докато промени методите си и се добере до истината. Дали ще тръгне по пътя на аналогията или на доказателства, нейна си работа, но тя непременно ще опре до безизходната улица. Ние, които си позволяваме да коментираме и нека бъдем упрекнати, че пристъпваме към същността на въпроса като съзерцатели, изказваме нашите мисли спокойно и не лишени от логичност по наша преценка. Когато гледаме живота или живота ни гледа през хилядите очи на природата, която не желае да бъде третирана като гръбница, макар и великолепна. Земята не обича смъртта и както морето изхвърля труповете, водата е премного чиста и подвижна, за да се справи с тази материя, лишена вече от дух. И колкото тя ласкаво поема и носи живото тяло в обятията си, толкова тя е сурова и безпощадна към мъртвото. Земята, обаче, не може да го изхвърля, тя е от друго естество, наричат я майка и с право, затова тя мигом се залавя с превръщането, бърза и тя като водата да се освободи от смъртта, а същевременно да освободи и човека - едно от многобройните й деца. Законът на безсмъртието започва да действува в онзи миг, когато тялото остава само, безкрайно самотно, бедно като сирак, развенчан от своята корона. Същественото го няма - реалното, което до тогава се смяташе нереално отсъствува. И животът започва - дефилира и оповестява нестихващия си дъх. Дали ни беше нужен този път, за да стигнем до същината на темата? Ние не сме учени, не сме пътешественици или туристи в тази област и не желаем да мислим като обикновени екскурзианти водени от екскурзовод, който има точен маршрут и набелязаните обекти се преминават формално и вяло, а повечето време се поглъща от блясъка на улиците и уличните витрини. Ние не бързаме. Искаме да огледаме всичко до най-малките подробности. Интересуват ни и детайлите, искаме да обхванем всичката хубост на местността и кипящия живот в нея. Лист по лист искаме да разлистим цвета и се насладим на багрите и на аромата. В един свят на безсмъртие в който живеем има неща, които вечно живеят. Затова тях не можем да търсим в миналото, не можем да ги търсим и в бъдещето, те са в настоящето. Тяхната сила е в това, че те винаги са настояще, те никога не умират. И ако се спираме на тях, то е за да изразим нека да изглежда като поетическо хрумване, радостта и благодарността, че животът вечно шуми, пее, тържествува и вечно надвишава смъртта. Тогава би ли могло да се каже, че Христос живя преди две хиляди години в една поробена малка страна и, че там, някакъв синедрион с участието на римската власт са го убили и като са убили Него, смятали са да убият и учението Му. И ако някой би им открил, че това няма да се постигне, двете заковани дъски нямаше да оправдаят своята роля, и ако те като избраници - учени, равини израилеви, владеещи науката за числата, ако не бяха чели Писанието по буква, те вероятно щяха да си помислят, да почакат както направи Гамалиил, който рече знаменателните думи: “Оставете ги, ако не са от Господа, те сами ще се разпаднат, ако пък са от Господа, пазете се да не станете противници на Бога.” Христос не остана в миналото, нито учението Му. От този момент то тръгна триумфално по света и нямаше да спре никъде в безконечното огърлие на времето. Учителят казва: “Христос и Неговото учение не са минало, не гледаме на Него и на учението Му, като нещо, което ще дойде в бъдеще. Ние гледаме на Христа и на Неговото учение като вечно настояще.” Минало ли е днес Христос и учението Му? - единствената опора и основа в един свят, където всичко, което не беше съгласувано с принципите на това учение, щеше да се разпада, за да се превърне на тор в лабораториите на живота. Светът не може да прогресира с безлюбие, насилие и лъжа. Старите методи са вече отречени. За малките семена, посети в земята е нужно слънце, влага, иначе те не могат да дадат плод. Колко повече топлината, светлината, любовта, истината бяха нужни на човека. Учението на Христа беше учение на любов, на истина, на братство, на единство. Принципите не останаха там, те се разляха като струите на голям извор, които стигнаха дори и до разбойниците, защото какво представлява човек, за да бъде откъснат от великия източник на живот. Как другояче можеше да живее човек и да оцелее. Принципите тръгнаха по света и заинтересованите ги взеха и успяха да ги закачат на плакати и от тях направиха, каквото си искаха, но до методите не се докоснаха. И там беше капиталната грешка. Те не им бяха по вкуса. Разбойниците не обичат светлината и етиката. Те успяха да се снабдят с най-кривия метод и с него замениха този на Христа - така се роди прословутата мъдрост: Целта оправдава средствата. Изкривиха Неговото учение и с така изкривени методи, опитаха се да уредят света. Уредиха ли го? Христос казва: “Не противи се злому.” “Ако те ударят от едната страна, обърни и другата.” Ние нямаме за цел да критикуваме кривите методи на християните, които по своему разбраха и разтълкуваха учението на Христа. Спорът продължава и до днес и Ватикана се колебае, какво да каже по въпроса за атомното оръжие, да се обяви ли или не срещу него. Чуди се къде да застане/Защо се чудят, защо не отворят най-после Евангелието, две хиляди години по-късно и решат най-после да приложат Христовото учение? И нека направят нещо още по просто, да попитат сам Христос, какво да правят. Христос не е минало. Никога не е напущал земята. Реалистите казват: Приемаме, че Христос е тук, приемаме, че учението Му е живо и пои живота и ще продължава да го пои, неизвестно до кога. Ние не желаем да живеем в един свят на пълен мрак, не искаме да живеем без Него и без Неговото учение. Ако Той и Неговото учение не са тук, значи, че никога не е съществувал. “Реалните неща нямат край, нямат и начало.” Светът без тях би изглеждал мъртъв като мрачна и тъмна катедрала от чийто стени безучастно биха ни гледали иконите. Ние не желаем да живеем и в един свят изпълнен с икони. Животът е проникнат от великото, реалното, не би могло да се диша, да се мисли, да се чувствува, да се люби, да се учи, ако земята за един момент се лиши от слънцето. Едно учение е истинско, защото вечно изпълнява великата си задача да учи, да осветлява пътя на учениците и вечно да блика като извор. Силата на Христа и на Неговото учение е там, че Те са вечно настояще. Където е Той, там са и всички ония, които са работили, живели и пожертвували живота си за Неговото дело. Дали са умирали от ръката на римската власт, или изгаряни като богомилите, или отравяни като Сократа или като великите учени умъртвени от инквизицията, тези безименни герои никога не умират. Земята винаги е била гостоприемна за своите свидни синове, защото те са, които не само са я украсявали, но със самоотвержения си труд и подвиг са я карали да живее, да съществува като велико училище, където човек учи най-великия урок - да открива реалността. “Реалното никога не се губи.” Дали апостол Павел, тоя пламенен глашатай на истината, този вихър в света на мъдростта, подарил на човечеството броеница от мъдрости, ще стои днес чинно и тихо, затворен в позлатената рамка и ще се задоволи с целуването на благочестивите хора, или за него ще бъде достатъчно да прелистват определените за службата страници от посланията му? Странни понятия и разбирания за реалния живот и за истината. Павел обичаше Христа и преживяването му на път за Дамаск никога нямаше да престане да искри в сърцето му и да го облива в пламъци, дали би се задоволил да почива сега в ненарушим покой без да гори от същия пламък да помага на християните по време на най-големите страдания и противоречия? Павел не може да бъде заключен в някакъв рай, достоен за него след големите жертви и страдания понесъл заради Христа. Невъзможно е той да остане в забвение в момент, когато Неговият Учител продължава да работи, да учи, да се подвизава. Навремето той не се уплаши от никого, нито от палачите, които сложиха главата му на дръвника. Той беше отпил глътка от нектара на любовта и знаеше защо живее и за какво умираше. По същия начин, нека не бъдем подробни, живяха и работиха много, между които нека кажем беше Илия. Тоя стълб на Библейското сказание, който заради любовта и ревността си към Бога, потопи ръцете си в кръв и потока Кедрон почервеня от кръвта на лъжливите пророци, които се състезаваха с него. Илия изкупи по-късно грешката и се увери, че светът нямаше да се спаси с насилие и когато като Йоан Кръстител трябваше да изкупи погрешката, той не се поколеба и не каза дума, прие насилствената смърт и падна като узрял плод в света на хармонията. Йоан за когото се казва, че “нямало по-голям от него на земята роден от жена” - тоя Предтеча, който подготви пътя за идването на Христа, би ли останал и той далеч от Христа? Или пророците, или всичките ония ратни мъже, които са били всичко да пожертвуват заради любовта си към Единния Бог, Данаил, трите момци хвърлени в огнената пещ, Стефан убит със камъни, Симон - Петър, Йоан, който беше дал най-проникновеното Евангелие и най-забележителното сказание - пророчество Апокалипсиса, където в символи е дадена история и болезните през които човечеството щеше да мине? Светът никога не е бил лишен от велики мъже. Христос и Неговото учение никога нямаше да се превърне на минало. Реалността бе отляла своя сок и истината сияеше. Къде можеше да бъде всичкото това богатство на идеи, на велики духове в момент, когато човечеството имаше въпиюща нужда от светлина, от компас, от път, от мъжество? Земята без слънце би се превърнала на пустиня. Животът на човека по същия начин би се превърнал на пустиня, ако липсваха велики люде, които носят светлината, топлината, влагата, за да не загине човек духовно. “Реалността няма начало, няма край” - “Реалното е вечно настояще.” Реалното не може да се покрие с праха на забвението, не може да се превърне на история, нито да се заключи в мъртвите зали на музеите. Бихме желали да живеем в един свят без музеи, без подправени истории, без подправени истини - в един свят вечно обновяващ, чист и красив, където реалното тече непреривно. Какво е било в миналото и какво ще бъде в бъдещето, за нас не е важно, важен е моментът - настоящето. Христос не е минало, а живо и непосредствено настояще. Трябваше да дойде Учителят на Земята, за да приближи по много начини и с много образи реалността до нашето виждане и разбиране и ни посочи величествения ред, който съществува, твори и изгражда непрекъснато новите форми на мисълта, на чувствата, на стремежите, на живота, независимо от това дали ние я приемаме или не. Великата реалност не се нуждае от нашето вярване, нито от нашето одобрение. Много е малък човекът, за да дръзне и се произнесе за Великото, Безкрайното пред което той е една незначителна частичка - с ограничени възможности, а с огромни перспективи за развитие и опознаване реалното като вечно настояще.

11. АКО МОЖЕШ ДА ДОКАЖЕШ... Великите идеи имат велико предназначение. Те не се раждат случайно, не идват случайно на земята. В един материален свят, какъвто представлява нашата земя, идеите представляват необикновено явление, равносилно на това, което наричаме чудеса. Идеите са всичко. Да си представи човек този величествен поход на идеите е смел и решителен полет в света на мислите, чувствата, стремежите не само на отделния човек, но и на цялото човечество. Нищо друго на земята не се движи с такава скорост, както новите идеи. Скоростта е която се разпространява модата, бледнее пред силата с която се движат идеите, за да обхванат умовете на хората. Новите идеи представляват онова, което е озона за въздуха, червените кръвни телца за кръвта. Кръговратът на водата и тоя на кръвта в човешкото тяло ни дава идея за необходимостта от нови идеи, които обновяват духовното кръвообращение на цялото човечество. Идването на светиите, на гениите, на великите учители на земята представлява периоди, когато нуждата от пресни сили е била необходима, въпиюща. Както в затворена стая човек може да се задуши от застоялия въздух, по същия начин в продължение на няколко века, ако нищо ново не се прибави, човечеството може да се задуши, осакати, поквари. Процесът при отделния човек стои по-близо до нас и ние можем да го наблюдаваме. Не е завидно положението на човек херметически затворен, като застояла вода без никакви притоци. Тежко е положението на човек, който живее с онаследените идеи, разбирания, убеждения от миналото. Всичко у него е закостеняло и отличителната черта фанатизма го прави чужд - сляп и глух за новото. Затова, когато на земята идват ония вихрушки в света на мислите и идеите, първи те стават жертва поради своята твърдост и закостенялост. Те са най-уязвими, защото отдавна те са загубили пластичността на мислите си и техните съдове при първото напрежение се спукват. Няма по трошливи съдове, отколкото тия хора, които вървят по отъпканите пътища на своите прадеди и здраво държат за старото. Добре, че в света има други, които стоят на противоположния край по мисъл, по чувство и по стремежи. Те очакват новото, ожидат го, приемат го и го живеят. Такъв е великия закон на развитието, очертал светъл и чист път по който тръгват всички Ония, които приемат новото, без да питат - Ти кой си, откъде идваш, какъв си? По времето на Христа, както и по всяко време, когато на Земята идва пратеник с велика мисия, пред тях се изпречват такива, които задават смешни и неуместни въпроси през време на съдбоносни мигове. Те могат да се причислят към категория на улегналите, затвърдените, книжници и фарисеи, които мереха нещата със свои мерки стари и негодни за новото време, което се превръща на епоха. Срещу новото, жизнеспособното, здравото те противопоставят старото, познатото, утвърденото. Те казват: “Така е казал Мойсей.” Обичайна тяхна фраза, която не спира до тук. “От него ние знаем, че който наруши съботата не е от Бога. От него ние знаем, че който се хване в прелюбодеяние с камъни да се убие, ти какво ще кажеш?” И още нещо: “ Невъзможно е в три дни да се разруши и изгради един храм.” От старите архиви на ритуалите, преданията и сказанията тия от категорията измъкват старите разбирания за да ги противопоставят срещу новото. Те целят само едно -да запазят старото, за да вървят мързеливите и твърдоглавите по познати и отъпкани пътища. Ала циклите на човешкия прогрес са определени. Векове и хилядолетия се подготвят великите събития, обстановката и пратеникът, който идва, да завърти колелото напред, за да промени старата инсталация, за да даде път на любовта и светлината. Огромен капитал се влага в изпълнението на този велик план и няма сила в света, която може да спре реализирането му. Както не е възможно да се спре течението на пълноводните реки, както не може да се спрат водите на огромните водопади, така също и делото на един Учител не може с нищо да се спре. На земята великите събития, никога не се приемат тихо, спокойно, мирно без съпротива. На новото винаги ще се намерят хора да слагат прът. Категорията никога не е липсвала от земята. Те са цяло семейство с еднакво наследственост, привички, морал и чувство на отговорност. Те имат една цел и един манталитет. Те винаги мислят “иначе". Те имат винаги цял арсенал от доводи, теории и факти, с които се силят да оборят новото. Някога те противопоставяха Мойсей, в по-новите времена - науката, затвърдена и фанатична признаваща само везните, метъра и микроскопа. Борбите и споровете са стари като света, но законите и принципите в природата лежат неизбеляеми, точни и вечни. Нищо не е в състояние да спре изгрева и залеза на слънцето, нищо не е в състояние да промени кръговрата на водата и на годишните сезони, никой не може да удължи или намали времетраенето на узряването на плода на дървото, под земята и в утробата на майката. Никой от ония, които принадлежат към категорията не могат да се противопоставят на тия закони, нещо повече те трябва да се приобщят към тях, ако не искат да бъдат пометени от нея. Те казват: “Ние си имаме наше учение, морал, философия, нямаме нужда от нова. Вървете си оттам откъдето сте дошли, вземете си вашите съкровища, не ни са нужни. Ние ще уредим живота си и земята. Ще минем и без вас.” Ще минат без тях, ала не става така. Краят непременно ще дойде и непременно той ще бъде катастрофален. Въздухът се насища с отровни газове и става смъртоносен, човекът ще се задуши; приливът непременно ще настъпи на уречения час и своенравните ще пострадат. Пролетта идва, снеговете се топят, неудържимо е, когато слънцето пътува на север. Човек трябва да се приготви за тия събития, които далеч няма да се съобразят с вкусовете, привичките, прищевките на утвърдените, фанатиците, старите, познати от памтивека реакционери. Новото идва със силата на морските вълни и няма да се спре от нищо, да залее света от всичките страни, или да го запали от всичките краища. Топлината и искрата на новото ще опре до всички, как ще се спасят от него?... Онова, което новото носи за човека му е необходимо, нужно като въздуха, като светлината, като водата и хляба, то съдържа реалното, великото за което човек винаги е копнял. Няма време за отлагане, дори човечеството е закъсняло. Великите учители раждат епохите. Те са, които дават тон и направление на науката, на изкуствата, те раждат културата. Нека историците се ровят в паметниците и търсят причините и последствията - зад всичко, което сме свикнали да зовем развитие и прогрес духовен и материален стоят великите личности, пламтящите факли от чиято светлина се палят огньовете през всичките времена - забележителните личности стоят там и чертаят пътищата на човечеството. Те носят скромното име - Учители. Влиянието, което упражняват новите идеи засягат живота на цялото човечество, те оплодяват човешките умове, те вдъхновяват учени и поети, те стоят зад голямата музика, зад науката и философията. Те раждат импулса, те обогатяват човечеството с духовни ценности, те облагородяват видовете, като намаляват силата на змийската отрова или притъпяват жестокостта на свирепите животни, те са, които подобряват растителните видове и предават лечебност на билките, те дават тласък към развитието и усъвършенствуването на нови сръчности и изкуства, те променят климатичните зони, като увеличават топлите зони и гонят студа на север. И след всичко това, ще дойдат тия от “категорията" и ще питат: ‘Ти кой си, как се казваш, откъде идваш, истина ли говориш?" Те казват още: “Ако можеш да ни докажеш, ще те приемем." Тогава великият човек - Учителят ще отговори: “И да ви кажа и да ви задоволя във вашите искания, пак няма да ми повярвате.” Ще ги погледне и ще продължи да разкрива реалността на тези, които чакат, ожидат, разбират и непрестанно казват: Говори, ние слушаме! Винаги е било така, доказателствата не помагат при такива случаи, упорито питаха по време на Христа: “Ти кой си и ако си син Божи, кажи ни?” Упорито питат и днес, те са същите с незрящи очи, дебели глави и сърца. “Ако ни кажеш кой си, ще ти повярваме." Вечната трагедия, до която стигат всички, които търсят доказателства - изпущат сладката ядка, а ядат черупките. А те не ползуват човека. Законите са неизменни. Великото, Реалното няма да се промени заради техните прищевки, там няма обратни движения. Целта е строго определена и тя трябва да се постигне. Готовите ще приемат новото, ще го опитат и като сити семена ще го пръснат по цялата земя - Такава е повелята. Духовните богатства ще се разтоварят на определеното време и на определеното място. Дали ще бъдат приети, оползотворени и съхранени от хората? Божественото никога не се губи. Кои ще приемат новото? Учените или простите, званите или незваните, богатите или бедните и това не е важно. То засяга само хората. Важното е, че новото ще остане в пределите на Земята като съкровище, като сол и квас - човечеството нямаше да се освободи от тези елементи. Те ще се излеят в сърцата, в умовете, в душите на незваните, простите, бедните, които носят устрема към Великата реалност и всеки миг са готови да отзвучат на нея... Тези хора се различават много от ония от категорията - те не блестят отвън, но отвътре, те не са богати отвън, но са богати по сърце, по ум, по стремежи; те никога не питат: “Ти кой си?, Какъв си и откъде идваш?" Полицейското досие не ги интересува. Те усещат, че те носят новото и имат думи на живот. Те опитват хляба и водата и намират, че и те крият живот. Друго те не искат. За тях бляновете се превръщат на непосредствена реалност. В деня, когато Христос влиза в Ерусалим и там го посрещат с викове: Осанна, Който иде в Името на Бога! Той каза: ” Ако те не викат, то камъните ще викат.” Учителят казва: “Ако вие се откажете от новото, воловете и биволите ще създадат новата култура.” “Божественото няма да се изгуби.” Затова, каквито и опити да се правят да се спре новото, каквито и бентове да се турят, новото ще пробие път и ще наводни света, за да стигне там, дето е нужно и да изпълни великото си предназначение. Реалното ще се наложи и без доказателства!

10. ДИСКУСИЯ Правописът на един народ като сбор от синтактични правила не е случайно явление. Всяка буква и всеки знак има своето място в особеностите на езика. Да се отнеме една буква, или да се притури друга не е нещо обикновено откъснато от духовния облик на вътрешния, духовния живот на дадена нация. Прекрояването на правописните форми е процес, който остава дълбоки отпечатъци в съзнанието на народа. Езиковедците много трябва да мислят, когато въвеждат нови правила и форми. Нищо сякаш в духовния и културен живот на народите не е толкова важно, съдбоносно дори, както измененията, които се правят с езика, въвеждат се в официалната писмовна и говорима реч. Само хора с голяма вътрешна култура и с дълбоко езиково разбиране, познаващи добре духовната структура на своя народ, могат да си позволят известни реформи. Ние нямаме намерение да се впуснем в дълъг езиков спор с езиковедците. И ако започваме със измененията, които се правят с езика, то е само за това, защото думата, която влиза в нашата тема в последната езикова форма е била безпощадно окастрена, снижена, развенчана. Всеки знае вътрешната и външната подбуда на парадната страна на въпроса. У нас се направиха редица реформи в правописа на езика, той бе безпощадно окастрен, изхвърлиха се букви като ненужни, които отежнявали езика, по-право правописа, по-точно казано опитаха се да отнемат възможността да се мисли, когато се пише и по такъв начин да помогнат на всички, които щяха да си служат с тая реч да не правят грешки. Целеше се да се опрости езика - изхвърлени бяха три букви. Смяташе се ограмотяването да стане по-леко и чистотата на правописа да бъде спасена. Това разбира се не се постигна и причини има, но и това в случая не засяга нашата тема. Ще кажем само, че при това безпощадно кастрене, пострада и думата Бог. Не е трудно да се разбере първопричината на тази “реформа”, какво се целеше с нея и главно, какво се подчертаваше. Направиха го и атеистичното схващане влезе в ролята си. Смятаха като се опрости думата, ще се изкорени и идеята. Нужно им беше да се подчертае материалистическото разбиране, което трябваше да бъде прието от всички и с идеята за Бога веднъж за винаги да бъде ликвидирано. Въвеждането на тази правописна новост не изненада никого, никой по нея не обели зъб, тя беше в тон с всичко онова, което носеше обикновеното име - насилие над човешката мисъл. По този въпрос изключени бяха всякакви дискусии и никой не си позволи да вземе думата, за да им каже, че би трябвало да се съобразят и с желанието, вкусовете, най-вече разбирането на една част на народа. Но тези неща сега нямаха никакво значение. Целите ни са познати, беше само интересно да се отчете резултата от тази нескончаема пропаганда, която носеше името атеизъм. Ония народи, които имат друг правопис и пишат всичките съществителни имена с главна буква, как ли щяха да изразят убеждението си по този въпрос? Всичко звучи някак си премного грубо, човек би могъл да помисли, че се връща назад във вековете, когато вярата на един народ се налагаше с юмрук. Двадесетият век като че ли се озадачаваше от похвата и начина по който се целеше да се изтръгне нещо от душата на човека. Изобщо за това никой не помисли, а думата уважение изобщо не съществуваше, думата търпимост беше зачеркната. Господарите винаги имат големи права и си позволяват всичко. Но нещата в света имат едно чудно свойство, че са конечни и хората премного подлежат на изменения. Менят се и разбирания и убеждения. Не помислиха, че някои могат да бъдат накърнени от този правопис. Това не беше интересно. Важното беше удара. Днес у нас думата Бог се пише с малка начална буква. Не е буквата малка или голяма, която може да даде израз по отношение на онова, което човек изпитва дълбоко в душата си, когато се касае за идеята за Бога. Външната езикова форма не съдържа съдържанието. Нека ония, които са въвели правилото да имат подчертано отношение с това. Безсмислено е да се дискутира по този въпрос. Никак не е важно за Бога с каква дума ще се пише името Му. Никак не е важно дори дали вярват или не в Него, дали Го приемат или Го отхвърлят. При това думата Бог на всички езици е неразбрана, едно отвлечено понятие. Какви ли не заблуждения съществуват. Хилядолетия преди нашия век, като се започне с първобитния човек, по-късно езичниците, а в най-новите времена модерния материализъм Бог е бил отричан, хулен, дискредитиран, развенчан, а в последните времена забранен. Какви ли не акции не са били предприети срещу Него. И като си помисли човек и се попита - срещу кого? Срещу една идея, срещу един нематериален, непознат и невидим Бог, Който от никого не е бил виден, познат, какъв е и с какви оръжия разполагал, изобщо една идея, една фикция би могло да се каже. Но ето, че тъкмо от този несъществуващ Бог хората, заинтересованите се плашат. Обявяват цяла война, харчат се милиони и водят безкрайни спорове. За несъществуващи неща обаче спорове не се водят. Никога и никъде в човешката история не е отбелязан случай, където да се водят словесни или всякакъв род борби за несъществуващи неща. Несъществуващите неща имат едно предимство, никой, абсолютно никой не знае нищо за тях, никога те не са видени. Навлизаме в света на реалната философия и логиката неумолимо ни гледа с блестящите си зеници. Нещо повече, спорът не е от вчера, води се до днешния момент, когато модерните езичници да уязвят съдържанието като поразят формата. Колко е важно това, колко е важна цялата тази безсмислена война, смешна и неуместна срещу нещо, което се смята несъществуващо, срещу сенки, срещу една илюзия, срещу една нереалност. Ако пък това същество съществува и притежава сили, тогава борбата пак е безсмислена. При единия и при другия случай човекът винаги ще изпада в смешно и неудобно положение и не само това, но ще опита доколко разбиранията по този въпрос са прави или не. В света няма лъжлива или празна идея, която да не се е разпаднала. Най-големият срок за съществуванието й е определен, кога да е тя не може да просъществува векове, хилядолетия. Изключено е това. Дори се смята, _ че най-големият срок, който в природата се дава на една идея е един век. В продължение на това време хората се убеждават в жизнеспособността на идеята. Така се опитват човешките хрумвания, независимо какви и кои са носителите й. Светът е видял да се разпадат много учения, много теории, много религии, много научни открития. Времето накрая взима думата и се произнася за тях. И обратното е вярно, няма идея, която да има Божествен произход, да съдържа здрави, жизнеспособни семена да не просъществува хилядолетия. Много човешки учения са пропадали, много школи са загивали, много теории са забравени, ала принципите на Христа стоят непоклатими и нещо повече, колкото времето минава, толкова те се разрастват и стават по жизнеспособни. Човечеството живее с тях, опитва ги и се уверява в живота, който тече в тях. Христос днес има милиони последователи и учението му издържа всичките изпити и се оказа здраво положено на канара. Има ли смисъл да се бориш срещу една идея? Ако тя е празна, сама ще се унищожи, ще се разпадне, а ако в нея е отлято съдържанието на истината, на любовта, на светлината, на правдата, на доброто, няма сила на земята, която може да я разруши. Христос не само говори за идеята за Бога, но той живя идеята и научи и другите да живеят. Той беше велик реалист и донесе учение с което човечеството да се научи да мисли, да чувствува и да живее по нов начин. Принципите бяха живи, светлината огромна и човечеството можеше да си помогне и излезе от тежкото положение в което се намираше по онова време. И опитът на Христа излезе сполучлив. Той изведе човечеството от оная атмосфера, където животът да бъде друг и човекът да не се страхува от Бога, а да живее с любовта към Бога. Той внесе новото в разбирането на Бога, на душата, на любовта, Той вля ново съдържание в науката за духовното. Идеята за Бога не е разисквана от вчера, не е отричана от днес - не са били първи материалистите, които се обявяват срещу нея. Те са същите ония, които в миналото отявлено се борели срещу старите евреи, които се бяха осмелили през ония тъмни времена, да отрекат излетите от метал богове на езичниците. Не е било време езичниците да не са слагали прът на новото. Модерните езичници се борят за същото. Земята е населена с три милиарда живи същества. Всеки човек притежава ум, сърце и воля. Това не са мъртви роботи, които изпълняват чужда воля и разпореждания. Те не са лишени от собствена мисъл, те могат да сверяват нещата, могат да ги различават. Няма сила на земята, която може да лиши човека от способността да мисли и по този начин да опитва кое учение е право и кое не е. Затова и никой в края на краищата не може да превърне човешките маси на стада и да им наложи едно верую. Дори и със силата на оръжието, ако някога сатрапите са успявали в това, идвало е време, когато зората на освобождението да е изгрявала и за робите. Жизнеспособността на едно семе не стои в неговата форма, колкото и да го изучаваме не можем да се доберем до скритите качества, докато то не се посади. По същия начин яйцето може да се познава, кога е змийско или на невинно птиче едва, когато се излюпи. Опити продължават да се правят. Атеизмът е също един такъв опит. Този опит е започнал от втората половина на миналото столетие - материализмът като научно течение датира оттогава. Днес идеите на материализма се приемат широко. На тяхна страна стоят велики държави. Законът е на тяхна страна. Човек днес свободно може да ги приеме без да бъде подложен на мъчение, както е било преди. Тъкмо време те да бъдат приложени, опитани и увенчани с венеца на неувяхваща слава. Никой човек и народ, никое живо същество, родено на тази земя не бяга от хубавото, от прекрасното, от доброто, от истината. Няма такъв случай и такъв закон не съществува. Тези три милиарда същества мислят и не само тези от бялата раса. Мандатът е даден. Те имат всичкото съдействие на този свят, който отричат. Няма значение. Всеки се интересува от опита. Нека се приложат, нека се посади семето, не само да се говори, но сеитбата трябва да стане и жетвата да се дочака. Нека се видят резултатите. Народите са преуморени и всеки момент ще бъдат готови да приемат новото, ако то се окаже жизнеспособно. Писанието казва: “По плодовете ще ги познаете.” Друга мярка в света не съществува. Правилността на идеите се виждат, когато се приложат. Дискусия ли е това? Не, нямахме намерение да дискутираме, но и нямаме желание да зачеркнем ни една дума, ако и да звучи така, и ще се доизкажем, за да уточним основното в този фрагмент. Идеята за Бога е опитана - Великата Реалност е опитана и нееднократно, тя се е опитвала в миналото, опитва се и сега и ще се опитва и в бъдеще. По механичен начин никога няма да се разбере и преживее. Изисква се обилна светлина и високо интелигентни същества. Дали човек я отрича или признава за Бога това не е важно. Но за човека това е много важно. Идва момент, когато животът ще му я поднесе или наложи. Идва един момент, когато човек ще се срещне с пустотата и ще потърси път и няма да го намери. В безизходицата на живота, човек ще стигне до Великото, до Безкрайното, до Реалното. Най-голямото нещастие на земята е човек да стигне до границите на пустотата, един тежък момент, който може да се превърне на светещ обрат и всред хаоса да съзре светлините, които блестят като малки спасителни искри. Допирните точки лежат у всеки човек. Няма човек на земята, който в известни мигове на своя живот да не усеща прилива на живителните сили, които текат в него. Защото на земята, както и в цялата вселена няма по-реална сила, по-величествена истина, по-голяма любов, по-голяма светлина, които като велик синтез определят Великата Реалност - Бога. Безсмъртието получава своя универсален облик само чрез Бога - Неговата безгранична любов, която никога и при никои случаи не е престанала да се излива. “Бог е дълготърпелив" се казва в сказанието, чака всеки човек да се обърне към Него, за да изпълни душата му с плодовете на любовта, с плодовете на духа. Учителят казва: “Човекът е изпратен на земята, за да се научи, как да познава Бога, как да Го обича и как да върши Неговата воля." Идеята за съвършенството само тогава получава своя смисъл и съдържание, само тогава човек бива озарен от лъчите на Великото слънце, само тогава той влиза в реалността на живота и не само усеща, но и разбира, че най-велико благо е живота, когато познаваш Бога като баща, който винаги е имал предвид благото ти. За да се разбере и преживее идеята за Бога се изисква светлина. Само тогава човек ще види обширния свят, който се разкрива пред него, а не света на формите, който не е нищо друго, а отражение, сянка на великото. Дали думата Бог ще бъде написана с малка или голяма буква, дали идеята ще бъде отречена или приета, за Бога нямат значение, те засягат само човека, той е който се лишава от великите блага. В безкрайността нещата са постижими. Човекът има ум, сърце и воля. Ще има възможност, да мисли, да чувствува, да действува, да учи, да пада, да става, да опитва. Един ден ще стигне до дверите на истината и ще проверява. Великата реалност е океан, малките вълнения не се отразяват и не нарушават дълбокия покой; Великата реалност е небе безкрайно и недостижимо за човешките отрицания. Светлината и топлината на слънцето докосват човека и го оживяват, слънцето е велик израз на Любовта на Бога, тя няма да спре дали това глупаво и своенравно същество Го приема или не, обича ли или не. Приемането засяга само него, то оживява или умъртвява само него. Идеята чака да бъде посята, за да се опитат скритите сили. Тогава човек ще види крие ли тя съкровища или не. Кога да е човекът ще стигне до нея, защото тя му е нужна като въздуха, като водата, като слънцето, като хляба.

9. ТРИ ДОПИРНИ ТОЧКИ Науката никога не би осъществила своите цели, не би разрешила своите задачи, и не би се домогнала до тайните на физическия свят, ако в природата не бяха съществували отворени прозорци и врати, които да извеждат човешката мисъл до истината. Законът е един и същ при всичките видове знания, макар, че знанието в основата си е едно. Разграничението на научно и духовно дойде отпосле, вероятно, когато на земята се роди личността с всичките себични домогвания и интереси. Науката и религията бяха впрегнати от друга сила, която сама определяше ролята и целите. Това за нас не е важно. По е важно един от многобройните прозорци и врати през които светлината идва и през които ние тръгваме, за да си изясним един проблем. Съществуванието на сянката във физическия свят е, именно, една от тези врати, които ни свързват с идеята за реалността. Сянката в случая не е нищо друго, а очевидно доказателство, че зад нея има слънце, има светлина. Сянката следователно ни говори за една реалност. Изчезне ли тя, изчезва и сянката. Освен тази светлина в която ние сме убедени, съществува друга в която също сме убедени. Светлината, която възприемаме с нашия ум също може да се смята като израз на една съществуваща реалност. Тази светлина, която на наш език наричаме виделина, представлява нещо, което трудно бихме могли да изразим с думи, тя не може да се окачестви или да се сравни. Но кой би могъл да я отрече? Нещо повече тя е по-силна, по-реална от тази, която виждаме и нейния периметър на действие стига до безкрайността. От малкото дете, което не може да ни обясни начина по който е доловило естествения ред на числата и преливането на отделните букви, за да образува дума до великия учен откривател, който се домогва до истината, не могат да ни обяснят светкавичния миг на прозрение, когато към него лети лъчите на една светлина, за да стигне до глъбините на човешкия мозък и озари неговия ум и душа. Връзката е реална и нека да сметнем, че я долавяме с нашето поетическо виждане, за да твърдим, че ако не бе така то духовната, нематериалната светлина не би съществувала. Тук не е необходима и аналогията дори. Сянката е достатъчна. Изводът е ясен - физическата светлина е сянка на другата, казано другояче пречупената светлина, която ни запознава с обективния свят е израз на другата, която ни запознава с духовния свят. Това е светлината, която древните мъдреци бяха я назовали с друго име, светлината, за която българския езиков гений се е погрижил да намери изрядно и точно понятие - виделина; рядко явление в езиковия набор на народите, едно богато по съдържание понятие, когато се касае до думата светлина в сферата на духовното. Нека не спрем до тук. Когато разглеждаме тези въпроси, ние излизаме от гледището на Учителя, Неговите принципни заключения, не е нужно да бъдат сверени. Винаги Той е бил принципен и Неговата логика е била необикновена. Всичко е поставено на нова основа. Ние си позволихме този увод, за да докоснем същността на темата. Излизаме от идеята, че светлината и виделината ни показват движението на реалността. Има ли светлина има реалност. Съществуването на всичките видими предмети, включително и човека не са нищо друго, а указатели, които също определят движението на реалността. Реалността не може да се отрече, както не може да се отрече материалния свят, виделината не може да се отрече, защото съществува светлината. Човекът намираме в четирите проявления - като дух, като душа, като ум и като сърце. Това е универсалното разбиране за човека, дали науката ще се съгласи с това, не е важно. Човекът можем да го намерим само в тези проявления. Сенките не са важни. Важна е реалността. Сенките ни помагат само да се домогнем до реалността, те ни показват посоката на движението, което ни отвежда до истината, тя е само врата и прозорец към нея. Въпросът за реалното не е поставен от вчера. Къде е реалното, вечното, което никога не се променя, не се изменя, а е вечно ново. Един въпрос в миналото и днес човекът не е спрял да го задава - къде е Бог? Никой на никого не е посочил мястото, където Бог стои. Много хора в миналото и сега търсят Бога в някаква трона зала, или в някоя съдебна палата да съди грешните, да наказва хората и да ги плаши със суровото си лице на древния Йехова. По този въпрос Учителят отговаря кратко и просто: “Бог е на три места. Първото място е човешкия дух, второто човешката душа, а третото човешкото сърце. Присъствието на Бога в духа на човека се усеща по един начин, това в душата по втори начин, а това в сърцето - по трети начин.” Звучи особено това твърдение. Като, че ли с това цели да катурне всичките ортодоксални разбирания по този въпрос. Не се казва, че това място е в неизвестни висини, не се казва кой стои наляво или на дясно. Тези три места не са далеч някъде в безкрайността, не са и неизвестни. Всичко е сведено до нашата планета удостоена с честта да даде прием на човека, комуто не можем да откажем привилегията, че притежава дух, душа и сърце. Тези три резиденции са достояние на човека. Тях Бог си ги избрал за свое седалище, за своя столица. Кога Бог присъствува в духа? Учителят казва: “Когато човек е грешен.” Каква картина?... Какво значи това?.. Никой не е оставен значи сам, дори и когато е грешен. В неговия дух е Бог. Но пита се къде е неговия дух? Дали не обитава в тялото например? Не разбира се. Духът на човека обитава най-чистите сфери, тази скъпоценност е завардена, човек не трябва да я загуби в никакъв случай. Някога човек ще си я потърси, тя е която ще му помогне да не се погуби съвсем. Една любов го придружава в най-сгъстения час на живота, когато е грешен, когато е паднал, когато е изоставен от всички Той е там в неговия дух. Нищо да няма вече, ала искрата е там и чака да се разгори един ден в живителен пламък. Над тази искра стои Незнайният, Отреченият в който човек не вярва, в Когото човек се съмнява. Той е Който излива непрестанно своята любов и светлина към него, не към сърцето, не към ума, не към душата, а към духа. Като далечен тътнеж на разрушаващи се скали, като шум на прииждащи води, като вик на погазена съвест, в най-гъстия час на човешкото падение, всред най-голямата тъма, няма човек на земята, който да не усеща дълбоко в себе си нуждата да се приобщи към този вътрешен глас, който стига до него - гласът на Бога, който е готов да му подаде ръка и го изведе от големия мрак. Този забележителен момент не е нищо друго, а призив и сигнал от света на човешкия дух, където кротко една любов бди и чака. Тежко е положението на човек, към който Бог поглежда само от прозореца на неговия дух, единственото чисто място, където могат да стъпят нозете на Бога. Не е лесен пътя на този, който има само една допирна точка с Великата Реалност, с Великата Разумност, с Бога. Второто място, където човек може да срещне своя Бог, за да преживее втори път този час, е когато Бог присъствува в Душата на човека. Бог присъствува в човешката душа, когато човек е окалян. Такъв човек не е извършил престъпление, той е ощетил най-много себе си, изгубил е своята чистота, своето целомъдрие, своето великодушие, своята правда и по такъв начин е лишил себе си от същественото. Този човек изял и изпил всичко и сега е сетен сиромах. Една душа е останала чиста, едно място, където Бог може да обитава. Любовта всеки миг е готова да простре ръката си. Такъв човек стои по близко и надеждата да възстанови връзката и загубените съкровища е по вероятна. Третото място, където може да намерим Бога е човешкото сърце. Сърцето е най-близкото място до човека, когато човек е готов да служи на Бога, когато е дал сърцето си в жертва свята и Богоугодна. Неговото сърце става резиденция на Бога. Красив е живота на такъв човек. Радостта, веселието и мирът са негови постоянни гости. Той е дал път в себе си на Любовта, на светлината, на истината. Той е запознат с магическата сила на петте добродетели и неговият живот е израз на великата идея - живот за Цялото. Сърцето става подножие на любовта. Такъв човек е реализирал третата допирна точка. Да живее Бог в човешкото сърце е най-възвишеното състояние, което човек може да преживее на земята. От незапомнени времена човешката душа е копняла само за този момент. Стихът от Евангелието: “Сине мой, дай ми сърцето” - не е нищо друго, а да стане сърцето седалище на Бога. Всички високо напреднали същества са преживяли тази опитност, те знаят какво значи да живее Бог в сърцето. То е най-голямото постижение на земята. Такъв човек никога не пита: “Къде е Бог?”. За него е светотатство да пита. Реалността е преживяна и всеки въпрос е излишен. На три места отсяда Бог. Така или иначе никога човек не е лишен от Неговото присъствие. Различно е само преживяването, различна е вътрешната постановка, различно е отношението. Не е без значение къде се проявява Бог, дали в духа, в душата или в сърцето. Животът при трите случая тече различно. “Велико благо е Бог да се проявява едновременно и в духа и в душата и в сърцето на човека. В такъв случай действуват едновременно и трите принципа - Бог като Любов в сърцето на човека, като Мъдрост - в духа на човека и като Истина - в душата на човека." Цялото небе е зад този човек. Силите небесни са на негова страна. Нищо не е в състояние да го уязви или да му попречи да върши своята работа като работник и служител Божи.

8. НЕВИДИМОТО СЛЪНЦЕ Дали Земята може да каже - не се нуждая от Слънцето, не ми е нужна светлината и топлината му, мога дори и без водата, която ме прониква и от вятъра, който вее над мене? Дали и човекът би казал - не се нуждая от Слънцето, от въздуха, от водата и от хляба? Колко обикновени неща са те и колко разбрани. Всичко изглежда ясно и просто, не считаш за нужно да се замислиш върху тези неща да ги изследваш, да потърсиш скритата идея и да ги съпоставиш. Каква работа вършат на Земята тия агенти, за какво са и на човека! Очевидна е истината и няма човек на Земята, който да не знае, че те са които поддържат живота на човека и на Земята. Без тях Земята би се превърнала на пустиня, а животът на човека не би просъществувал и миг. Такъв е законът. Но Земята, Земя ли е само - планета случайно спусната от небесното пространство - море и океан да плава от бряг на бряг, от пристанище на пристанище без цел и без посока, без капитан и без компас и разписание! Учените така казват - случайността, или по закона на необходимостта съществува тя, следователно и човек съществува по същия начин. Човекът дали е само тяло? В него не тече ли друг живот, който не се храни с хляб и чийто нужди коренно се различават от тези на тялото и като Земята случайно ли пътува и той като пилигрим без цел и без посока, без идеали и стремежи? Дали в него Безконечността не е изляла капчица от своя нектар, не е ли вложила искра от вечния огън? И копнежът за нетленността не е ли заключен някъде дълбоко в него? Странни въпроси и странно звучат и никой не би се заел да отговаря или да се спира на тях по време, когато те са изтласкани назад и настрана. Четири агента неуморно сноват, работят без отдих и покой, слагат и вдигат трапези, за да живее човекът. Но дали всичко това му е достатъчно, стига ли му тая грижа?... Въпросите продължават. И нека спрем до тук. Човекът е роден със способността да мисли, да чувствува и да действува. Човекът е роден с ум, със сърце и със воля. Човекът е облагодетелствуван, подарили са му фар да си свети, подарили са му огнище, за да му е топло и най-после са му връчили воля, за да може да работи и най-накрая са му вдъхнали и копнежа по неща, които по нищо не приличат на всичко онова, което го заобикаля, всичко, което може да се обхване с петте сетива. Земята е дала прием на човека. В нея човекът се чувствува като господар, той може да опита вкусната пшеница, сладостта на гроздето, свежестта на водата и всичките останали блага. Но ето, че всичко това не го задоволява. Животът на човека отива по-далеч, извисява се по-високо от материалния живот, слиза в големите глъбини и намира, че животът е премного сложен и интересен и не стига за него разливащите се богатства, които идват от недрата на земята. Животът е не само сложен, но и премного задълбочен, защото човекът не е само физическо тяло. Като дълбоките води на океана и като звездните простори пред него се разкриват други светове, огласени от други мелодии и човекът казва: Искам да ям нещо друго, искам да опитам вкуса на друга храна, да дишам друг въздух и да пия друга вода. Рожба на тази непобедима нужда е раждането на многообразния свят на изкуствата, съзерцанието и общението с Великото. Той не се задоволява и с това, което го обикаля, онова, което той може да обхване с петте сетива, които не са в състояние да задоволят другата нужда. Твърде скоро той се убеждава, че онова за което копнее няма да дойде от земята, от видимия, обективизиран свят. Друга е родината на онова непознатото, невидимото за което той бленува. То идва от много далечни сфери и тъкмо за това, защото е непознато, неразбрано, невидимо, то е толкова желано. Нееднократно той щеше да опитва това дълбоко усещане за великото и никакви учения, можеха да го разубедят и обезверят да не чака, да не вярва, да не се надява, че до него ще долети онова, за което той неудържимо копнее. Велик е бил момента, когато той има смелостта да нарече това огромно слънце, което му даваше живот - Велика Реалност. Така се роди идеята за Словото, което прииждаше като лъчи от това слънце. Учителят казва: “В материалния свят няма Слово. В материалния свят няма любов, няма мъдрост, няма истина.” Велики неща са те и тяхната родина не е Земята. Следователно Земята не е в състояние да предложи онова, за което човешката душа никога нямаше да престане да копнее. Онова, с което човек храни душата, сърцето, ума не вирее на Земята, то идва от другаде, както светлината на слънцето, както въздуха както и водата не идват от Земята, така също и всичко, което влиза в строежа на духовния живот на човека, не идва от Земята. Не се живее на Земята без тези четири елементи - агенти на живота, но не се живее и без светлина, без любовта, без мъдростта, без истината, без правдата. Къде са изворите на тия велики блага, които направляват нашата мисъл, нашата сърдечност, нашия духовен живот? Откъде идва този първичен тласък, който движи нашата кръв, за да усетим ритмичния пулс? Кой пълни нашето сърце с живот, с топлина, с красота и го вдъхновява за велики дела? Животът е израз на Великата любов, която човек не може да обхване с обикновените сетива. Вечното и Незнайното мълчи, скрито и непознато и ежеминутно ни поднася не само светлината и топлината на видимото слънце, но това и на Невидимото, чийто лъчи подхранват великите мисли и чувства - елементи на духовния ни живот, за да прави от човека истински човек. Без това слънце човек не би познал света на изкуството, на науката и никога не би се домогнал до върховете на духовния живот и радостта и красотата никога не биха станали достъпни за него. Великите творения на изкуството, на науката и на всичко що е възвишено, благородно, героично, прекрасно е плод на непреривната връзка с това слънце и извор, който пои човешката душа и окриля човешкия дух. Невидим и Незнаен е Той, отричан и оспорван, ала вечно съществуващ. Това слънце никога не залязва, никога не лишава човека от живителната си мощ. Какво може да каже на човека? Отдалеч идва една топла мелодия, която го спохожда в часове на дълбока скръб и безнадеждие, в часове, когато човекът остава сам всред полярния студ на неговата зима. Тогава от глъбините на неговата душа се надига шепота - незнайният шепот, който тихо му казва: Не бой се, аз съм с тебе, аз съм, който те любя, аз съм, който редя твоята безопасност, твоя мир, твоята радост! Не може да се живее без Любовта. Не може да се живее без Мъдростта. Не може да се живее без Истината. Единствени те са които му подаряват животът, светлината, свободата. Това е необходимата храна, която поддържа живота на човека - духовния живот. И всичко това идва от един извор, от един източник - Великото Невидимо слънце от което видимото, което поддържа живота на земята е отражение, изразител на другото. Тяло изтъкано от плът ли е само човекът? Както оня чийто крак е счупен има нужда от лекар, за да го намести, така също няма роден човек на Земята да няма нужда от лекар да му намества сърцето, ума, за да мисли право, за да чувствува право, за да действува право. Велик акордьор е необходим за човека. Няма човек, който да няма нужда от светлина, от топлина, от сила. Всичко това идва от едно слънце, което ние не виждаме. Реалността е скрита в Незнайното, Неизвестното. Неговата сила е неизвестна, ала тя прониква живота отвътре - Велика Разумност, Която мъдреците са нарекли Бог. Живият Бог е близо до човека, за да докосва не само пулса на неговото сърце, но и пулса на неговата душа. Без светлината и топлината на това слънце, човек не би могъл да живее на земята като същество, което расте и се развива изразявайки живота на Реалността. Човекът намираме в неговите мисли, чувства, дела - живот, който не се вижда не се пипа, а носи отличителното качество, че е абсолютно реален. Великото в един човек, красивото, възвишеното е също така невидимо, ала нищо не е в състояние да го отрече. Тази истина в различни форми е придружавала човека от незапомнено време, като го е тласкала неудържимо към духовен прогрес. В този прогрес е и смисъла на живота.

7. АСПЕКТИ За един математик, който разбира вътрешното съдържание на числата, стройният ред на десетичната бройна система крие нещо величествено в своята простота. Обикновеният човек трудно разбира чувствата, които вълнуват учения мъж. Великите неща не могат да се разберат от обикновени хора, те не разбират дори и онзи порой от явления и събития с които е изпълнен всекидневния им живот. Много от тези неща остават неразбрани, неуяснени, лишени за тяхното виждане от вътрешна връзка. Идеята за реалността на живота, идеята за Бога като реалност представлява една абстрактност, която, за да се обхване изисква се не само бистър ум, но и чисто сърце. Мисълта и чувството трябва да проникнат душата като светлина и топлина, за да се получи звучене като два тона, които образуват акорд. За да проникнеш в света на Неизмеримото се изисква и смелост и чистота, да се изкачиш на този шеметен връх, откъдето видимостта е най-голяма. За да познаеш физическия свят се изискват здрави сетивни органи, за да познаеш духовния също се изискват здрави духовни сетива. Нещата не могат да се приемат и да се разберат само на вяра, нужно е и преживяване и разбиране. Светът предстои да се разучава не само отвън, но и отвътре. Какво се крие зад формите на вид статичните форми, които изглеждат толкова различни, ако се погледнат от различните аспекти. Да вземем например неподвижната наглед скала. Човекът ритне един камък и казва: Това е камък, това е скала, твърда, корава, неподвижна и спада към мъртвата природа. Всъщност вярно ли е това? Мъртва природа не съществува изобщо. Нито камъкът е мъртъв, нито скалата, чиято неподвижност ни се натрапва. Но нека погледнем на нея с очите на времето - векове, хилядолетия, милиони години. Един ден скалата ще се превърне на почва и нейните сокове ще влязат в състава на храната, която подържа живота на човека. Камъкът има история. Той е твърд и бездушен, ала е по стар от пирамидите. Един ритъм стига до него и го движи. Как иначе от него би се получил чернозема. Странно звучат тия неща. А те са факти. Същото става и с водата и растенията, с животните, с човека, всичко, което влиза в състава на природата. Всичко е податливо, възприемчиво, отзивчиво за ония чудни гласове, които идат отдолу, отгоре, отляво, дясно, отвсякъде. Тогава виждаме, че един живот мощен и ритмичен дефилира непрестанно и прониква същността на всичко. Нищо не остава недокоснато, нераздвижено. Обикновеният човек, който тепърва се учи да мисли, не вижда този поход на живота, не чува тази победна песен, не усеща сякаш, че под кожата шуми кръвта, както и не подозира водите, които текат дълбоко в недрата на земята, сгорещени от нейния вътрешен огън. Призивът на този живот му е чужд и ако стигне до него, той остава глух. Как ще разбере такъв човек идеята за Великото, което прониква всичко като го оживява и го кара да догони хода на еволюцията, когато обикновените, видимите неща дори не го поразяват със своята епическа простота зад която се крие нещо неподозиращо и необикновено? За такъв човек странно звучат думите: “Бог е на всякъде, Бог прониква всичко”. Цялата природа е израз на това проникване. Къде ще намерим Великото? В камъка, в дървото, в човека.” - казва Учителят. Човекът трябва само да мисли, да чувствува и да гледа света и живота през очите на душата си, за да намери Великото в малкото, в незначителното, за да преживее малката радост, за да преживее и дълбокия мир, който светлината ще му подари. Хармонията, която ни пленява и радва е израз на Великото, на Реалното - хаосът не може да роди хармония, нито омразата може да роди любовта. Тя не е зад пищните неща и думи, тя е скрита в простите неща, чийто поразителни аспекти могат да ти открият тайната за която си ожидал. Великото се крие зад малките величини и близо до тебе те ти говорят на разбран език. Бог е навсякъде - Великата Реалност прониква всичко. Любовта като изразител на Тази Реалност ти поднася и капката вода, и струята въздух, и вкусния хляб, и узрелия плод и не само това - Тя единствено ти дава идея за прекрасното, благородното, възвишеното в света. Тя те придружава навсякъде, затова е казано от древността: Търси Великото, търси Реалното, за да намериш смисъла на живота. * * * Така е устроена Земята и да питаш защо, никой няма да ти отговори, ако се намери някой да ти каже, отговорът едва ли ще те задоволи. Разровиш една малка дупчица на земята от няколко сантиметра и поставиш в нея някое сито и здраво семенце. Не се минава много време, животът започва да тече ритмично; никоя механическа сила не упражнява давление, нещо повече ако такава се намеси процеса ще бъде накърнен. Причини обаче има, те съществуват - влагата отдолу и топлината отгоре. Онова, което се случва прилича на поетическа приказка, песен, можеш да я слушаш, да я съзерцаваш като художествено произведение. Къде лежи причината? Не е трудно да се отговори. В слънцето. Всичко е ясно и просто. Селякът го разбира и живее по-добре от учения. Ако го попиташ за подробности, селякът ще отговори: Семето има кълн, затова се случи това, което той пламенно желае. Никой не може да го отрече, науката отдавна е доказала, че всичко, което има кълн е живо и не само това, но и че то има нещо като вяра. Да, ни едно семенце не е останало излъгано в своята вяра и надежда. Защо? Нека повторим, защото има кълн, защото има влага, топлина, въздух, светлина, защото има слънце. Скептиците на нашия век ще кажат: А, ако няма? Възможно е днес да няма, но утре ще има. Те все намират, какво да кажат, когато не виждат добре, нямат пълно виждане, липсват им други очи. Животът опроверга всичките недомислия на хората, най-вече безверието на житните зрънца /звучи фантастично/ но досегна и вярата на човека. Има ли вяра или няма... Така е, може да имаш вяра, може и да нямаш. Но не са прави, когато изобщо я отричат. Тогава се случва нещо, което за жалост привлича погледите на уморените, на отегчените, а те не са малко и всички те възклицават в хор, нещо се случи и го кръщават дълбокомъдро с някое модерно име и току виж, че се ражда някакво учение. То се изучава, за него се говори, тълкува се, пишат се томове, досущ като мода. Животът се усложнява, задълбочава, комплицира се. Хрумнало е на някого да отрича слънцето и той става оригинал. Жадните за новости го подемат и бедата е там, че започват да му подражават, не само в говоренето, но и в мисленето, а в последствие и в живота. И тогава започваш да се съмняваш, че в семето има кълн жив, сит и жизнеспособен, и че при наличието на влагата и топлината в него ще зазвучи нов живот. Съмняваш се, че има и слънце, което се притича на зова на земята. Съмняваш се накрая и в човека, обезверяваш се в него, отричаш му ума, сърцето, най-вече душата, после честта, благородния му произход и пр. Обливаш не само човека с пороя на отрицанието, но и целия век в който живееш като го развенчаваш безсмислено от всичко,, което е прекрасно, възвишено -от всичката влага и топлина. Такива философи положително страдат от някоя мъчнолечима болест. Те стават нервни, намусени, тровят своя живот и този на близките си. Причината лежи в непознаването и неразбирането на човека, няма представа за правилни отношения. Тежко заболяване, съвременно и чрез него дори някой може да се прослави. В изкуството се случват такива недомислия. Късно животът ги развенчава и ги хвърля в дълбоко забвение, след като отегчените и скучаещите хора го увенчаят с лаври. Предавали са цена на не ценни неща, самозаблуждавали са се. Това е болезнено състояние на века, на епохата, както и да го наричат, то няма нищо общо с живота, с човека и с естествените закони, които движат живота и света, освен като мимолетна промяна на времето, кратко метеорологическо явление. То е като болест. Временно състояние, което трябва да се лекува или да се премахне. Случват се тези неща. Най-често по време на войните или след тях. Човек трябва да промени посоката на мисълта си. Мислил е по един начин, сега ще мислиш по друг. Не вярваш, че от семето ще излезе пълен житен клас. Не вярваш, че в света няма лоши хора, а има само гладни хора. Като нахраниш гладния, той става добър. Това е реалното, другото е вметнато. Злото е фаза, състояние, картина, която сега се рисува. Все нещо не достига, за да бъде съвършена и ни харесва. Няма човек, който да не мечтае за доброто, хубавото, разумното. Това са кратки слънчеви мигове, които прорязват небето и на най-обикновения човек. Всичко е до аспектите, аспектите на твоето виждане и на неговото светоусещане Светът би изглеждал друг през погледа на човек, който може не само да си представи реалността, а да преживее нейната красота, широта, дори и топлота, тогава той би схванал живота като един хармоничен тон, който се откроява всред шума и хаоса на дадено време, като великолепна багра всред дисхармонията на цветовете и като лазурен блясък всред хаоса на бурното небе. Мисленето, чувствуването, виждането и пречупването на светлината представляват странни и чудни аспекти, реални и чисти, чрез които единствено можем да доловим верните и точни линии на живота.