Ани

19. Забележки на съставителя Вергилий Кръстев 1. Писмо на Михаил Иванов от Франция до Стефан Кадиев от 23.XI.1977 г. 2. Написано е на френски език, понеже му е разкрачен вече почеркът на български език, и по него графолозите на Изгрева ще му гадаят за характера, който сега има. 3. Той диктува на френски език на секретарката си, която пише на пишуща машина, а той само се подписва. И така изпраща писмата си до България. 4. Михаил доказва, че мислите му текат в главата само на френски език и не може вече да мисли като тъпите българи. Той вече не е кой да е. Той вече не е българан-тупан. Не е като онзи, който е ту българин, ту тупан и може да бие само на тупан. Това може, това и прави - да бие тупан на хорото на село. Той, Михаил, не е вече българан-тупан, а е вече Омраам. Туй то! 5. Получили тук писмата му, написани на френски език, всички хукват да търсят преводачи да ги превеждат, за да видят какво им казва вече не Михаил, а Омраам. 6. Едни го упрекват, че кореспонденцията си с българите води само на френски. Други го възхваляват. Има такива запазени писма от него. Да се чуди човек и да се мае защо ги пише на френски. Да се чуди, но ако е човек. 7. Тук вече не го смятат, че е забравил род и език, а го възприемат, че се е въздигнал толкова високо, че е забравил да мисли на български. Случват се и такива работи. Той се обръща към д-р Стефан Кадиев с „Кадиев", а иска да се обръщат към него с „Омраам". Признава само своята титла. 8. Михаил Иванов вече им изпраща в писмата си и цветни снимки на неговото ново лице. Той си е пуснал голяма брада. Той се е дегизирал като Учителя Дънов, обявил се е вече за Миров Учител на Всемирното Бяло Брат­ство. 9. Той иска и се стреми да подмени образа на Учителя със своя образ и да подмени Учението на Учителя Дънов със собствените си писания. Засега той успява да стори това и във Франция, и в България. 10. Засега Михаил Иванов успява с дегизирания си образ да подлъже и излъже само онзи, който е едновременно и българан, и тупан. Само онзи, кой­то има глава на тупан, признава Михаил като Миров Учител - Омраам. 11. И най-важното. Михаил Иванов не е българин. Той е македонец. Той е роден в село Магарево, околия Битолска, Македония. След това се преселва във Варна и след това идва в София. И така, от село Магарево могат да се родят само магарета. И той е прав, че не е като онзи българан-тупан, защото не е такъв. Виж „Изгревът" том IV, стр. 267-268. Той си е чист македонец от село Магарево. Там е цялата работа! 12. Учителят казва така: Трима евреи правят един арменец. Трима ар­менци правят един македонец. А трима македонци трябва да направят онзи българин, който да признае Бога в Словото на Учителя Дънов. Да, ама не го признават! 13. Но тук това не става. От село Магарево могат да се пръкнат само магарета и нищо повече. Това ще се види, когато българите проучат ролята на македонците на „Изгрева". 14. И още по-важно. Най-големите предателства към Школата на Учителя и към Словото Му се извършиха от македонците, които се поселиха в България след Илинденското въстание през 1903 г. и след войните през 1912-1913, 1914-1918 г. Те станаха уж последователи на Учителя Дънов. 15. Учителят Дънов казва така: „Едно престъпление към Бога и Школата на Бялото Братство се изплаща до тисящи родове." Та това, което вчера, днес и утре става с Македония, не е случайно, а е затова, че те направиха съдба с Дома Господен. А Дом Господен бе Изгревът в София, където бе Школата на Бялото Братство. И сам Бог се движеше по земята българска. 16. А Учител на Школата на Всемирното Бяло Братство бе Всемировият Учител Беинс Дуно. В Него бе Божественият Дух, в Него бе Христовият Дух и в Него бе Господният Дух. В Него бе Светата Троица. Неговото Слово бе Слово на Бога. То бе вся и все. Амин.

18. Писмо от Михаил Иванов до д-р Стефан Кадиев от 23.XI.1977 г. Превод: Кастелрама, 23 ноември 1977 г. Скъпи брат Кадиев, Извинете ме, че Ви отговарям малко със закъснение. Написали сте пис­мото на български, като сте го изпратили на сестра Стела в Севр, а на сестра Стела са й трябвали няколко дни, за да го даде да го преведат на френски. След това, по телефона, тя ми предаде съдържанието на Вшето писмо. Така се запознах с писмото Ви поне 15 дни по-късно... Ако го бяхте адресирали напра­во до мен, щях да ви отговоря много по-рано. В момента съм в планините Пиринеи. Тук, във височините, имам пет хи­жи и Ви отговарям от този красив кът на Франция... Благодаря Ви за всички тези хубави думи, които отправяте към мен. Каква радост е за мен да науча, че Вие работите изключително много, заедно с много други братя, в много градове с младежта. И дори имате салон във Варна! Този Борис, когото споменавате във Вашето писмо, сигурно е Борис Ни­колов? Много съм трогнат от всичко това. Току-що научих, че няколко братя и сестри са се допитали до Ванга в Петрич: тя им е казала много хубави неща за мен. Колкото до мнението на Ванга, вече бях в течение, защото някои от мои­те тукашни приятели ходиха при нея, за да я поздравят от мое име; тя им преда­ла изключителни, немислими, невероятни по блясъка си неща за мен! Впро­чем, тя не е единствената, която е казвала тези неща. Моите приятели са се допитвали до 45 ясновидци във Франция, в Швейцария (разбира се, те нямат същите способности като Ванга), които са казали на практика същите неща като нея... Но аз, като се има пред вид, че съм работник на Небето, не разчитам много на предсказанията на другите. Дори Учителят Петър Дънов ми предска­за изключителни неща! Не се спирам на добрите предсказания и пророчества на Нострадамус, на Катрин Емерих, на Щайнер... Да, вместо да се спирам вър­ху предсказанията и да заспивам върху лаврите си, аз работя безспир, ден и нощ, и разчитам само на своята работа. Това, което има стойност, е това, кое­то човек прави в живота си, а останалото може да бъде вярно, може да бъде и невярно. Ако е вярно, толкова по-добре. Сега, що се отнася до идването ми в България, това може да стане скоро. Ще дойда да ви видя. Подгответе се, защото ще има нови неща, за които вие може би още нямате представа. По въпроса за обединението на Братството от Франция и от България - аз го желая от 40 години; не пожелаха да ме разберат в моята искреност! Нико­га не е прекалено късно. 40 години след това всички го желаят, толкова по- добре. Но 40 години изтекоха; можехме да направим нещо по-добро. Нищо. Нека Братството в България и във Франция да живее, да напредва и да про­цъфтява! Ако искате да получите новини, мога да Ви ги съобщя. Имаме Братства в много страни по света: в Канада, в САЩ, в Мароко, в Израел, в Заир, в Того, в Конго, във Великобритания, в Белгия, в Швейцария, в Италия, в Гърция. Имаме групи в много градове на Франция: Париж, Лион, Марсилия, Ница, Безансон, Гренобъл, Роан, Сент-Етиен, Милуз, Страсбург, Рен, Нант, Тулуза, По, Монпе- лие... Моите книги са преведени на английски, на испански, на португалски, на немски, на италиански, на гръцки... Вече 8 тома са преведени на английски. Скоро ще излезе 22-рият том. Когато имаме събрания в Бонфен и в Севр, в тях участват над 700 души! Желаейки идването на този прекрасен ден, когато ще се срещнем в Бъл­гария, Ви изпращам, както и на цялото Братство в България, своите най-добри и най-светли мисли. (подпис) Омраам Микаел Айванхов (превод от френски: Марина Иванова)

17. Писмо на д-р Стефан Кадиев до Михаил Иванов от 27.IV.1966 г. Д-р Стефан Кадиев бул. Патр. Евтими 16 София, 27 април 1966 Брат Михаил, Радостта, която ми достави с писмото си, е достатъчен капитал на неви­димия свят за една година цяла. Да се прослави името на Великата Жива При­рода, както обичаме ние тук да наричаме Великото начало! Жаргонът трябва да отговаря на хората, които си служат с езика! 1. Прости, че ти пиша на „ти" - дистанцията сама по себе си ще се опре­дели. Засега другояче не мога! Пиша ти по „точки", защото имам много неща да кажа и трябва да се разделя на „глави". Естествено, ти пиши както ти е по- лесно, френски се разбира добре у нас и няма никаква трудност. 2. Като разгръщам страниците отпреди 45 години, считам, че си постъпил правилно, като си потърсил късмета си в чужбина! „Добрата фея винаги държи един жезъл за торбата на младежа, който е потеглил по широкия божи свят", казва може би не буквално някъде Агни йога. По сведения на един лекар, оби­колил света, всякъде българите са си намерили работа, са се настанили и жи­веят добре, очевидно - имат жизнен капитал. Ако би останал при нас, най- много да беше станал катраник на Борисовци. 3. Увлечени в работата, ние не можахме да следим затова, което става с тебе. Сега, като прочетох, виждам как си говорил и как си постъпвал, считам, че добре си работил Не може да се върши работа само като се медитира („ка­то си гледаш пъпа" - моя, малко остра фраза). Животът иска и дейност И по- добре дори да грешиш, но да работиш, отколкото да не правиш грешки, но и да не работиш! 4. Справедливостта го изисква да се признае, че Борисовци работиха и не лошо. Благодарение на тях, въпреки техните грешки, ние не бихме имали печатани беседите. Борис има голям авторитет всред нашите хора. Но някак не може да осъзнае колко много му вреди гордостта и самомнението, нежеланието да признае, че, като всеки човек, е правил и грешки. Но животът учи и не се съмнявам, че ще расте. Засега, ако ме слуша, нека бъде резерв. Като бивш военен, зная, че когато една дивизия се бие на фронта, нужно й е да премине в резерв, да се окопити. А борбата продължава докато свят светува. 5. Току-що говорих с Митко Костов, който ми каза, че ти е описал цялото положение у нас. Накъсо, ние сме под земята. Но това е прекрасен период на очистване, на преориентация, на преоценка на „ценностите", на проверка на верността, на съобразителността. такта - изобщо на всички качества, за които Майсторът така хубаво говори. А това е прекрасно! Смешно е, ако поискаме да създадем още една „черква" плюс съществуващите няколко хиляди такива по земята. А това, че се поразтурила нашата блестяща, потънала в светлина, бяла и хубава - нека бъдем достойни, да ни оцени и обикне народът, той ще ни нап­рави всичко, каквото ни е нужно, за да ни чува по-добре! 6. Две думи за моя път. Нужно е да го кажа, защото той наподобява на твоя, разбира се, друг вариант! Заработих в областта на здравната просвета, следвайки завета на Майстора: По-добре е да се работи в областта на пред­пазната медицина, ако наистина обичаме народа си и ако искаме наистина да му бъдем полезни. Толкова много статии съм изписал и печатал, толкова бесе­ди изнесох през тия 42 години, че пред седемдесетте си години мога да кажа: добра работа се свърши. Идва и оценката. Моят вариант, наречен „Хасарей" - сутринна гимнастика на височината в Хасково, става постепенно елемент за ползуване от целия ни народ, при добрата оценка на нашето Министерство на народното здраве. За идната петилетка, след като се направиха много болни­ци и санаториуми, вече се настъпва към масовата профилактика, която включ­ва на първо място „сутринна ведрина" - гимнастика на открито, при изгрев слънце. 7. Вярвам да разбираш, че „материалистите" не дават и дума да се изка­же за някакво „учение", за някакъв „окултизъм". Може би до известна степен са и прави! Много се злоупотребява с тия понятия от маниаци и търгаши. Хора­та следват понятието на диалектиката относно истината: „ тя е обективна и позна­ваема". А обективни са делата и фактите. Вярвам, ще се съгласиш, че в това отношение ние си позволявахме доста нарушения, за които плащаме. 8. А „окултизмът" на Майстора е именно „обективен и познаваем". Посте­пенно се събират материалите около него, спомените за него - наистина сък­ровище от национален мащаб. Това е, очевидно, една от първите задачи на нас точно през времето на подземния период. 9. Докато трае тоя период, ние можем и трябва да проговорим на наро­да, който не иска да ни признава, на понятен за него език. И той започва да ни разбира! Почна се борба против алкохолизма, в която и моя милост съм на едно от видните места. Туризмът, някога внесен от Майстора, се превръща все повече в общо­народно дело. Витоша, Рила, Пирин, Балкана, морето вече не са пусти. Напро­тив. Хиляди и хиляди хора, без да съзнават, вече се потапят в „аурата на плани­ната", поемат нейните животворящи сили, благодарят на Твореца, без да Го наричат така, както ние сме свикнали да Го наричаме, вживяват се в Него, ценят Го и Му благодарят. А това е толкова хубаво! Народът ни развива все повече култа към дръвчето. Садят се дръвчета навсякъде, никнат гори, покриват се голи бърда, променя се общият вид, кли­матът на страната ни. А това не е ли революция? Народът все повече пее, музицира! А „когато идва пролетта, птичките пеят, когато идва Царството Божие на земята, ангелите пеят". Естествено, не е дошло времето на учителевите песни. Но и това ще дой­де... може би точно чрез Франция! 10. Народът ни богатее! Неудобно е да се говори по тия въпроси, но има пълно основание де го кажа! Не слушай някои озлобени интересчии, засегнати от промените! Народът си има и работа, и пенсия, и нова хубава къща - нещо по-рано невероятно за нас! Народът ни сега е много чист - въшката вече е непозната, дървениците и бълхите дори изчезнаха. Води се здравна просвета, много болести, като маларията, петнистият тиф, коремният тиф, детският пара­лич, дифтеритът, туберкулозата, са вече само исторически понятия. Сега наро­дът се бори за решаване на въпроса за дълголетието - старческите проблеми са сложени на дневен ред и то с много добър резултат. Тук хората грижливо търсят вегетарианството, постите на Учителя, „разтоварващата диета" (един ден седмично гладуване). Но това търсене засега става насаме, скрито, но все по-настойчиво. А нима това не са елементи от „учението", което официално не се признава? Ако така върви, след десетина години „учението" ще бъде разне­сено по целия ни народ, без да се говори за него, то ще бъде плът от неговата плът. И считам, че точно това е нашата работа, а не да се занимаваме с дребни дрязги на пигмеи, лилипути. 11. Много важно! На мене ми е разрешено официално да представя „медицинската страна на въпросите", както я представи през време на конгреса в София, през 1963 г. Конкретно това ще означава: през време на конгреса в Будапеща, на 3 август, сряда, ще се състои разходка до върха Сент Гелерт край Будапеща, сутринта в 5,30 до 6,30, с гимнастика, запознаване, за любителите на природата - идеалис­ти. Това можах да измисля и така се прие. Остава сега организацията на тоя поход! Моля те, кажи на вашите гости да се свържат с мене - да поканят свои приятели да се качим там и обменим мисли, да се запознаем. Колко души ще дойдат, не зная, ще зависи много от разгласата. Мислех да предизвикам „час­тно заседание" около нас, но съобразих, че ще си имаме неприятности с наши­те хора, които тук не могат на своя глава да разрешат - „диалектици не могат да поддържат идеалисти"! Чудесно! Тогава аз смятам да окажем помощ на братята Оомото и квакерите или други някои братски движения, които имат разрешение за „частни заседания". Представителят на Световния Есперантски комитет за Мира (MEM) е нашият представител, Никола Алексиев. Той прие идеята ни да сложи в дневния ред на секцията доклада: „Как да се употреби атомната бомба за мирни цели". Нашият професор Наджаков, есперантист, ди­ректор на института по ядрена физика, очаква се да даде доклада, написан от специалисти. Б) Важно! Дали ще може вашият представител на конгреса в Будапеща да донесе напечатано на листовки нещо из беседите - аз ще му пратя преведено на еспе­ранто? То е почти готово! Тия печатни листовки да се пръснат през време на конгреса, като първо запознаване с учението? Нека ми се обади за пряка връз­ка и уговаряне! Какво ти е мнението, брат Михаел, дали не подхожда да дадем печатана „Добрата молитва" с препоръка да се преведе на национален език? Дали няма да се получи вулгаризиране, вместо популяризиране? Желая да чуя мнението ти! Изобщо, в тая област аз ще бъда „резерв". 12. Много се радваме тук на стъпките на френския президент към сбли­жение с Изтока! Това е прекрасно! Дано старите връзки между французи и нас получават все по-конкретна и красива форма! Трябва да кажа нещо за туриз­ма, за който и ти поменуваш. Нашата страна сега се много посещава, особено от германци. Планините ни - хубавата им част има ограничени възможности за приемане на гости. Те могат да дойдат, но когато не са добре настанени, няма да останат с добри впечатления. Нека дойде по-малка група - десетина души на първо време, за да могат все пак да се настанят и да разузнаят за бъдеще как трябва да се постъпва. Колко е хубаво това! 13. Радвам се за добрите вести за вашето имение - прекрасно! Изобщо, Учителят ни даде моделите., според които ние можем да творим. Защо всяко селище да си няма своя „Изгрев", своя поляна за Паневритмия, всеки народ - своята Рила и своята Мусала? 14. Засега - достатъчно! Желая те здрав и бодър на мястото, което заемаш, да разнасяш светли­на и радост на много и много хора, за радост на нашия велик Учител. От сърце твой, [Ст. Кадиев]

14. Изложение-молба от верска общност „Бяло Братство" до президиума на XI конгрес на БКП и до Тодор Живков Верска общност „Бяло Братство" - София Чрез Централния комитет на БКП До Президиума на XI конгрес на Б.К. Партия И до др. Тодор Живков - София Изложение - Молба От Верска общност „Бяло Братство" - София Адрес; Драга Михайлова, ж. к. „Дружба", бл. 118-А, ап. 12, етаж V. София Уважаеми другари, Верска общност „Бяло Братство" - наричани „дъновисти" - София, от името на своите членове и като представители на всички братства в страната, изказваме искрени, братски поздрави на уважаемия Президиум на Конгреса, на др. Тодор Живков, генерален секретар на ЦК на БКП, както и към всички другари делегати и гости на XI конгрес на БКП. Партията и Българският народ считат конгреса като извънредно важен и от голямо историческо значение за живота на Партията и на народа ни. Бялото Братство в България е неразделна част от българския народ, живее с неговите борби и идеали, труд и стремеж към светло бъдеще за изграждане на целия бит и условия за колективен, кому­нистически и братски живот в страната ни. Членовете на Братството пожелават на конгреса творческа и плодотвор­на работа при разглеждане и решаване на поставената му програма. Брат­ството в България подкрепя напълно миролюбивата политика на прогресивни­те народи по пътя на побратимяване чрез приложение на практика на основни­те закони на любовта и взаимопомощта. „Бялото Братство" в България е създадено в началото на този век от гениалния учен, мъдрец, философ, виден теолог, медик Петър Константинов Дъ­нов. Роден е в с. Николаевка, Варненски окръг (12.VII.1864 г., а починал на 27.XII.1944 г. на 80-годишна възраст). Син е на възрожденеца свещеник Кон­стантин Дъновски от с. Широка Лъка, Смолянски окръг. Обществото нарича неговите последователи дъновисти, което не е правилно. За последователите му, повече от,80 000 в страната преди 9.IX.1944 г., той беше и сега се счита за „Учител", понеже ги учеше за законите на живота. Чрез своето Слово и повече от 7000 говорени и стенографирани беседи, той претвори Христовото учение, съобразно днешната културна еволюция на човечеството, като говореше за неговите велики истини и приложението им в личния и обществения живот на човека. Учителят Петър Дънов освободи християнството от езическите и византий­ски обрядности и разбирания. Той проведе една висша духовна школа за жи­вота съгласно законите на природата, главно за българите, а с това и за цялото славянство, за цялото човечество. Зарад неговите революционни идеи в областта на вероизповеданието, Учителят П. Дънов беше отлъчен от църквата, анатемосан от официалната пра­вославна църква, а учението му се считаше за секта, ерес. Като такива Учите­лят Петър Дънов и последователите му бяха гонени, преследвани, както от църква­та, така и от тогавашната държавна власт. Това обаче не попречи за създава­нето на първите братски комуни у нас през 1920,1921 и 1922 години в Арбанаси, Търновско, с. Ачларе - сега Антимово, Карнобатско, Новозагорско, Казанлъшко, Пазарджишко, в които на дело и образцово се е прилагал братски живот по закона на Любовта. След 9.IX.1944 г. Бялото Братство е признато и регистрирано като верска общност, обаче без право на юридическа личност, както беше и преди 9.IX.1944 г. Братството е самобитно духовно учение, школа, общество за новия социалис­тически строй у нас. Трите основни принципа на Любовта, Мъдростта и Исти­ната по пътя на Правдата и Добродетелта, съответно сърцето, умът и волята у човека, са принципи, които Учителят Дънов установи като духовен път в живо­та, като път към Бога. Защото Христос е казвал: „Бог е Любов". (Днесвсп. „На­учен живот", кн. 4/1975 проф. Стайков в статията „Ролята на субективния фак­тор и научното творчество" третира въпроса за същите принципи, за дарбата, таланта, емоцията, прозирането в идейността, интуицията като озарение на съзнанието, като ново поле за търсене в науката). Членовете на Бялото Брат­ство работят в пълна съгласуваност с днешната социалистическа власт у нас, в духа на конституцията, закона за вероизповеданията и другите закони. Целта на братската дейност е също материалното и духовното издигане на народа. Членовете на Братството, в своя личен и обществен трудов живот са чест­ни и добросъвестни. С отлично поведение и старание те се включват във всич­ки мероприятия от обществен, икономически и културен характер. Те са при­мерни граждани на страната с висок морал и нравствени качества. Затова Учи­телят Петър Дънов и казва: „Това учение осигурява физическо здраве, морална чистота и духовен напредък на всички, които го следват, а животът им е общо­признат образец за подражание." (Из съд. протокол в полицията). Забележително е мнението на Учителя Петър Дънов за обществената орга­низация у нас „Отечествен фронт", изразено в тома „Заветът на Любовта", бе­седата „Милият поглед", стр. 17, беседа от 22.Х. 1944 г., 65 дни преди смъртта му, а именно: „Сега дойде новият ред на нещата. Като дойде комунистическото влияние, старите възгледи се измениха. По-рано комунизмът беше външно гро­зен, опасен с маска. Като се освободи, махна маската и всички видяха, че е млада красива мома. Съвременните християни не са дали толкова жертви, кол­кото комунистите. Всеки човек, който жертвува е повече на прав път, отколкото ония, които не се жертвуват." Ние не търсим Господа в небето, а вътре в нас, в сърцата (думите на Ботев). А Христос казва: „Помоли се в сърцето си, в тиха­та стаичка. Аз съм в Бога и Бог е в мене." На стр. 19 Учителят казва, продължа­ва: „Кое е новото в света? Казвате: Отечественият фронт. Аз се радвам, че е дошел в България. Всички българи, които живеят по цялата земя, да служат на Отечествения фронт като части на едно цяло." Из тома II на „Заветът на Любов­та", от беседата „Служители", стр. 48, от 25.Х.1944 г., Учителят казва: „Щом жи­веете в България, всичко имате - и Отечествен фронт имате. „Отечественият фронт е у мене" - ще кажете, - „С всички съм в братство и единство [равен­ство]." Отечествен фронт трябва." Тези думи на Учителя П. Дънов приобщават обществото на Бялото братство в днешната нова, социалистическа епоха у нас. Науката и религията трябва да се покрият, уеднаквят в пътя на познани­ята в нови форми и съдържание и смисъл на понятията, за да се избягнат про­тиворечията в днешното духовно развитие. В тома „Живият Господ", на стр. 60, Учителят казва: „Казват за нас, че сме мистици. Ние не сме духовни фразеоло­зи, а хора на реалните истини и опита с приложение, според законите на При­родата." Така Учителят Дънов в своето Слово за живота изрази истината като една реалност от принципи в Природата, които са есенцията на понятието Бог. Познаването на тия принципи или закони на Любовта, Мъдростта, Истината, приложени на практика, ще създадат условия за социален живот на човечес­твото. С тая духовна светлина Учителят Дънов се изяви пред българския народ, който той намира, че е носител на наследствени качества и данни от минали епохи на висок революционен хуманизъм у нас на Златния век на средновеков­на България - цар Симеон, Кирил и Методи, богомили, патриарх Евтими и др. На науката, религията, историята, икономиката и природните закони Учителят Дънов гледа през призмата на голям учен, философ и мъдрец, с широк поглед на необхватен хуманист, с широка известност у нас и в целия свят, подобно на многото мирови Учители до днес. Затова нашите професори от БАН са преценили Учителя Петър Дънов правилно, като през 1973 г. по случай международния конгрес по философия във Варна, в издадената от БАН книга „Кратка история на българската фило­софска мисъл" на стр. 432 пишат за дъновизма: „Едно своеобразно българско, философско богословско учение с опит да съчетае спиритизма с данните на медицината и най-новите открития на нау­ката. Като проява на Божествената разумност и Любов, човекът не е нещо противоположно на Природата, а частичка от нея. В своята етика дъновизмът призовава към чисти нравствени отношения, към природосъобразен, комуна­лен живот (приложение)." Всички последователи на Учението са вегетарианци, както първите хрис­тияни и богомилите у нас. Те са въздържатели от алкохол и тютюн. Братството е за цялостна защита на природата, което членовете му вършат на дело. Те опазват природата, чистят езерата и планината, не късат цветята, правят чеш­ми за туристите и почистват планината от нечистотии. Учителят П. Дънов е против войната, както е бил и Христос, и многократ­но е казвал: „България да бъде във войната неутрална и българският народ да не се бие против братския руски народ. Славянството има задача да поведе човечеството към нов живот, начело с руския народ. На русите се предаде сла­вянската писменост и култура от българите, за да станат водачи на славяните и на целия свят." Това се реализира днес. Всеки ден сме свидетели на победите по дипломатически път, посочен от др. Ленин: „чрез мирно съвместно същес­твувание". Така се реализира и в Хелзинки заключителният акт на съвещание­то за сигурност, което е уникален факт в историята на човечеството. Ще дойде ден, когато войните ще останат само спомен, както днес е канибализмът. През много борби и усилия за съществувание, при гонения от фашистки­те държавници и църковни фактори, „Бялото Братство" просъществува до но­вия ден - 9.IX.1944 г. Въпреки тежките до тази дата условия и непризнаването правото на юридическа личност на „Бялото Братство", последното успя, макар и под формата на частна собственост, то успя да устрои своето поселение „Изгрев" в София, находящо се южно зад гората, където сега е построено съ­ветското посолство. Там бе построен и обширен братски салон за беседи от Учителя, за концерти и други общи изяви. До него, югозападно, имаше обшир­на поляна за сутрешната гимнастика (Паневритмия), съпроводена със съответ­на музика, с текст, творби от Учителя. Южно от салона имаше столова за хра­нене на комунални начала, за членовете на братството и техни гости. Тук бяха гости и много бедни приятели, комунисти, много от които нелегални, които се криеха в братски домове. Също на юг от салона бе посадена голяма овощна градина, с лозе и пчели, нужни за учебни цели на Учителя. От голямата овощна градина е останала малка част, гдето се намира гробното място на Учителя П. Дънов, запазено до днес. На Изгрева се развиваше усилена дейност - духовен братски живот, три отделни класа, три пъти седмично под ръководството на Учителя Петър Дънов - „Школа". Тя наподобяваше школата на Толстой в Ясна Поляна в Русия и на Университета на Рабиндранат Тагор - Шантиникетон в Индия. Беседите на Учителя Петър Дънов са печатани в братска печатница в София и в такава в Севлиево. Те се преваждаха на всички класически езици и на есперанто, тъй като се проявяваше голям интерес от много страни в света. Като известен учен и философ, Учителя познаваха много негови съвременни­ци: Толстой, Рабиндранат Тагор, Ромен Ролан, Горки, Ганди, Айнщайн и др., а вероятно и др. Ленин чрез др. Георги Димитров. Учителят Дънов беше и добър музикант, с всички разбирания [за музика­та], като средство за духовно израстване на човека. Той е написал текст и музика на повече от 200 песни с духовен характер, за възпитание на душата на човека, за живота на човека и Природата. Учителят казва: „Музиката е първи­ят елемент за възпитанието на децата." Тук трябва да споменем конкретни факти из постоянното гонение на Учи­теля и на последователите му в страната от фашистките държавници и сино­далните старци преди 9.IX. 1944 г. Такива са: 1. През 1915 г. цар Фердинанд пратил да извикат Учителя при него. Той отказал, като поръчал да му кажат, че България трябва да остане неутрална във войната, като също казал: „В никакъв случай с Германия и срещу нашата освободителка, защото иначе ни очаква втора катастрофа." 2. През 1917 г. в неделна беседа, публично, където е присъствувал писа­телят Стоян Михайловски и много общественици, като говорил за международ­ното положение и участието на България във войната, Учителят казал: „Аз ги предупредих, но те на послушаха, но това, което поръчах да кажат на Фердинанда, ще стане." За тези думи Фердинанд и министър Радославов нареждат Учителят Дънов да бъде интерниран във Варна. 3. През 1915 г. в Търново, полиция и войници разгонват Учителя и братя­та, които се били събрали на събор. 4. След 9-юнския преврат на Цанков през 1923 г. уволняват всички учите­ли, последователи на Учителя Дънов, заедно с учителите-комунисти. Някои ко­мунисти и днес говорят, когато са били в затвора, слушали от техните нелегал­ни другари, че са се криели при дъновисти. При тях те били така сигурни, защо­то дъновисти и комунисти били заедно в обща та борба против фашистите (спо­мени от Т. Стоименов). 5. Днес обаче, за учудване на членовете на Бялото Братство, също се уволняват наши братя и сестри, учители и чиновници, защото са с идеите на братството, без да са-вършили някаква пропаганда на идеите на братството. Ние мислим, че това ще се вземе пред вид от XI конгрес на Партията и след проверка ще се уреди положението на нашите братя и сестри, уволнени непра­вилно и без провинение от гледището на социалистическите закони у нас. 6. През 1925 г. Учителят Дънов е задържан в Обществената безопасност, където дава важни писмени показания, от които притежаваме препис (Прото­кола). 7. През 1923 г. се забранява Съборът на Братството в Търново. 8. На връщане от Варна през юли 1926 г. с влака за София, Учителят е свален на гара Шумен по нареждане на Варненския и Преславски владика Симеон и откаран в участъка. Пред това, когато във Варна Учителят се разхож­дал по Ташлъ тепе, го арестували войници по искане на владиката Симеон. Карали го войници с пушки и по пътя един от войниците го ударил с приклада в гърба. 9. Пред 1928 г. властта забранила събора в София и връща от гарата при­стигащите братя и сестри с куфарите. 10. През 1936 г. шайка родозащитници, изпратени от Цанков, нахлува в салона на Изгрева, нанасят побой на Учителя, поради което той се лекувал доста дълго време. 11. Православната църква също преследваше Учителя и учениците му, като ги хулеше чрез пресата си. Приписваше им най-мръсни деяния. Да кажем някои факти, от които се вижда как Бялото Братство е под­помагало Партията и нейната нелегална дейност преди 1944 г. със съз­нанието, че са служили на „философията на доброто", както се пише сега в пресата, са вършили всичко за комунистите. С това Учителят Дънов и неговите ученици са вършили по съвест хуманна дейност за спасяване живота на чове­ци, борещи се за свободата и правдата на народа. След 9.IX.1944 г. нито един от тези братя и сестри - ятаци не се явиха пред властта с някакви претенции и не са получавали, не получават и досега народни пенсии от днешната държава. И така, Може би неслучайно са живели в София под един покрив в къщата-близнак на ул. „Опълченска" 66 (сега музей) от 1904 до 1925 г. най-изтъкнатите вода­чи на българския народ: на БКП др. Георги Димитров, като политически водач на народа ни, и на Бялото Братство - Учителят Петър Дънов, духовен просвети­тел на народа ни. Между двамата велики българи никога не е имало идеологи­чески спор, защото са били лични приятели и са разбирали един на друг роли­те, като общественици. Учителят Дънов е бил многократно в помощ на др. Ге­орги Димитров и на цялото му семейство - майка, брат и сестра. В най-критич­ните моменти на преследването от властта те са прибягвали до услугите на Учителя Дънов. Така и последния път през 1923 г., през Септемврийското въс­тание в България, др. Георги Димитров, гонен от полицията, отива при Учителя, който го е скрил в стаята си. След минаване на блокадата в квартала, преобле­чен, др. Димитров е изведен от един брат навън. Учителят му казал: „Сега пътят ти за Москва е свободен." Така и стана. По примера на Учителя Дънов, така и неговите ученици-последователи, насърчени от него, безстрашни във вярата си, че вършат добро дело, на Изгре­ва и в провинцията радостно стават ятаци на нелегалните комунисти. По­следните са имали доверие в хората на Братството. Такива случаи са: 1. През 1923 г. брат Тодор Стоименов укрива в дома си повече от 3 месе­ца брата на др. Георги Димитров, Тодор Димитров, като „опасен конспиратор". Той съветвал Тодора да не излиза от тях, а да замине при брат си в Мос­ква. Имало и удобен „канал". Той не го послушал, като казал, че има задача, и излязъл. Полицията веднага го арестувала, наскоро бил убит в Дирекцията на Обществената безопасност при „Лъвовия мост". 2. След атентата в църквата „Света Неделя" в София през 1925 г. сестра­та на др. Димитров Елена Червенкова е спасена от Учителя Дънов на ул. „Опъл­ченска" 66, където сестра Василка Иванова я преоблича и извежда на ул. „Цар Симеон", гдето се качва на трамвай. След това сестрата Елена заминава за Москва при брата си. 3. Сестра Василка Иванова, която живееше на ул. „Опълченска" 66 в су­терена като плетачка, укриваше архивата на нелегалната БКП под плетачна­та машина, на която работеше като плетачка. 4. На Изгрева са укривани три печатници на БКП. 5. Братята и сестрите на Изгрева, под грижите и посредничеството на партийния член Тодор Михайлов, железничар, са укривали много видни дру­гари комунисти, между които: Никола Кофарджиев, Орлин Василев, Кирил Драмалиев, Цола Драгойчева, Антон Югов и др. 6. Брат Иван Камбуров от Сливен дълго време е бил ятак на повече от 100 души комунисти през 1942-1944 г. 7. Брат Никола Гръблев през 1925 г. като офицер в Бургас в 24 Пехотен полк, с риск за живота си е спасил от разстрел от полицията 54 души комунис­ти. От тях е и др. Петър Радев, живущ в София, ул. „Орехова гора" 68. Същият брат, Гръблев, като командир на военна част около Солун, е на­редил и се спасили 800 души пленници в гръцка територия, повечето от които са били комунисти. 8. Брат Желю Матев от с. Прослав, Пловдивско, е укривал много кому­нисти. 9. Др. академик Тодор Павлов е укриван с месеци у наши приятели в Нова Загора. 10. Брат Възкресен Анастасов от Ямбол, като учител в Тополовград от 1925 до 1933 г. с жена си Пагуна, са били единствените ятаци на комунисти, което е нотариално документирано. У их между другите са укривани Атанас Цветков от Нова Загора, Димо Буюклиев от Бургас, Кирил Илиев от Варна, Васил Гечев и Желязко Шейгунов от Тополовград (съучастници в ятачеството като посредници), Йовко Карабоюков от Нова Загора, партизански командир, укриван от жена му заедно с нейния брат (емигрант в Гърция) Георги. Карабоюкова почина в София. Някои се укриваха по 2-3 месеца, други по „канали" са отвеждани в Турция през Сакар балкан. Сега брат Анастасов живее в София, бул. "Скобелев" 45. Народна пенсия не получава. 11. Ганчо Генчев Ганчев от София през 1942-43 г., мобилизиран като капитан, комендант на Скопие, е съдействувал за снабдяването на 250 осъдени комунисти от стара България, намиращи се в затвора на 17 км далече от града. Пренасяни са храна, дрехи, литература в кошници и в куфари с двойни дъна. Брат Генчев е услужвал чрез военен камион чрез брата Владимир Зарков, по­ет, вписано в книгата му „Записки на политзатворника" стр. 65-72, както и в книгата „Червени семафори" от Борис Ангелов, стр. 219-234. В затвора са били другарите Живко Живков, Митко Григоров, Стоян Гюров. Подпомагал е и др. Димитър Денчев, сега работи в Държавния съвет. Горните факти подчертават прогресивното разбиране и дейност на Бяло­то Братство в България преди 9.IX.1944 г., каквато е и сега - човеколюбива, с обич към родината ни, безкористна. По горния път на борба и себежертва и с помощта на армията на брат­ския СССР се стигна до сюблимния момент на историята на народа ни - 9.IX.1944 г., денят на второто освобождение на България. По тоя случай е изда­ден специалният брой на в. „Братство" в Севлиево с приветствие „Добре дош­ли" у нас новите ни освободители, като наши родни братя (Приложение). Всички братя и сестри в София и в страната веднага се включиха в стро­ителството на социализма у нас по всички линии на живота. С личен и общес­твен труд и с парични дарения - 300 000 000 лв., Братството застана рамо до рамо с БКП в строителството на Новия живот в страната ни. Важно е да се знае, че Бялото Братство не е централа на съществуващи­те последователи на Учителя Петър Дънов, намиращи се в други държави, нито е клон на някоя централа в света с близка до неговата идеология. То е само­битно, българско общество с етични цели и методи, базирани на науката и об­щото познание на Природата. Трагичен ден за Бялото Братство в България беше 27.XII.1944 г., когато трябваше да се раздели с любимия ни Учител Петър Дънов, умът, сърцето, ду­шата на братството. По негово желание приживе със специално телеграфно разрешение от Москва от др. Георги Димитров и писмено разрешение от Ми­нистерския съвет, подписано от др. Антон Югов, Учителят беше погребан в гра­дината на Братството в кв. „Изгрев", София. В своя живот от организационен и финансов характер, Братството изжи­вя много перипетии през изтеклите 30 години. Поради несъобразителност на бившето ръководство на Братството и по силата на Закона за едрата градска собственост, на Братството бяха одържавени имотите главно в София: сало­нът, поляната, градината, печатницата, трапезарията. Настана затишие във вън­шно организационния живот и дейността на Братството. Освен личните зани­мания на всеки последовател в дома му, останаха посещенията през неделни­те дни на „Бивака" на Витоша в местността „Железни врата", избран някога от Учителя Петър Дънов. Остана също ежегодното лагеруване на Рила при 7-тв рилски езера над с. Говедарци. Формален отговорник пред властите за Брат­ството остана брат Никола Антов и съветници. Едвам през последните години братята Никола Антов, Симеон Симеонов и Иван Михайлов започнаха да правят събрания на братята по домовете си. За целта се получи разрешение от Комитета за вероизповеданията. След смъртта на брат Иван Михайлов, по нареждане на същия комитет, официалното ръко­водство на братството беше възложено на неговите две сестри Люба и Драга Михайлови. Те поеха тая отговорност и в техния дом на бул. "Евлоги Георгиев" 138 ставаха братските събрания. По нареждане на Отдела на Ритуалите при СГНС към сестрите Михайлови се прикрепиха в помощ петима братя за про­веждане на различните мероприятия на братството. Братството продължава поддържането на градината в частта, където е положено тялото на Учителя Петър Дънов, със специален пазач градинар. През 1975 г. това място беше застрашено от съобщението, че ще се придаде към мястото, предвидено за японската легация. От страна на братството се напра­виха съответни постъпки - изложения-молби до Висшите управителни органи и лица, държавни и партийни, като се искаше запазването на мястото като пар­цел на СГНС под грижите на Братството, като място със специално предназна­чение, уважавано от Братството, като култово място. Искаше се също да оста­не като гроб паметник на Учителя, в качеството му като заслужил прогресивен българин, като място с историческо значение, след писменото нареждане на СГНС да се спре започнатото устройство на мястото, както беше наредено от Комитета по вероизповеданията. Др днес ние не знаем каква ще бъде съдбата на това гробно място и какъв е резултатът от подадените от Братството в София и провинцията [молби], как­вито са пращани до Комитета по вероизповеданията. Естествено е, че след като Министерският съвет навремето е разрешил погребението на Учителя да стане на това място, то сега съответно решение относно неговото бъдеще трябва да се вземе пак от същия управителен орган у нас - Държавния съвет, след решението на Конгреса, като се има пред вид направените изложения. Братството очаква положителен отговор по тоя въп­рос. Преди две години сградата, в която живееха сестрите Любка и Драга Ми­хайлови и гдето ставаха събранията на Братството, бе отчуждена за нов стро­еж. Сестри Михайлови се преместиха да живеят в квартал „Дружба". Там е неудобно да се състоят събранията на Братството. Така че засега Братството не разполага с никакъв салон за общи събрания на членовете си. С една дума, в момента Братството е без всякаква материална база за провеждане на колективен живот. Като се има пред вид прогресивният характер и дейност на Братството преди и след 9.IX.1944 г., явно е, че нашият Учител П. Дънов и многото негови последователи - ятаци имат реални качества на борци против фашизма, в кон­такт с нелегалната съпротива на БКП и участвуват активно в социалистическо­то строителство у нас, ние си позволяваме, другари делегати на XI конгрес на БКП начело с др. Тодор Живков, [да предложим] за разглеждане и взимане решения относно следните въпроси, свързани с нормалния живот на братство­то: 1. Молим да се уточни положението на гробното място на Учителя Петър Дънов на Изгрева, като остане собственост на СГНС и поддържа от Бялото Братство като култово място и се признае като културен паметник на заслужил прогресивен българин и изключителен културен деятел за благото на българ­ския народ и човечеството. 2. Да се даде право на юридическа личностна Братството в цялата стра­на, като се одобри съответен устав на братствата, които да се утвърдят за в бъдеще, законно утвърден статут, който да обхваща организационния, матери­ален и финансов живот на една заслужила прогресивна верска общност с ре­волюционен дух и дейност у нас. 3. Като морална компенсация за иззетото братско поселение „Изгрев", дадено за построяване на посолството на Братския СССР, ние ви молим да решите държавата да построи за Бялото Братство на съответно място в София салон за нуждите на братството или да ни се даде за вечно ползуване готов такъв салон в София. 4. Да се утвърди за Бялото Братство от цялата страна лагеруване на чле­новете му в Рила планина, при 7-те езера, определен като подходящ от Учителя Петър Дънов и образцово поддържан вече повече от 50 години от Братството, вече познат на всички български туристи и на повечето гости от чужбина. Като ви излагаме казаното дотук, уважаеми другари делегати, Бялото Братство в България е дълбоко убедено, че почитаемият XI конгрес на БКП ще вземе под внимание представеното тук изложение и обективните данни и ще вземе положително отношение към отделните въпроси. С това ще се урегулира животът на общността Бяло Братство у нас, близък по идеите на БКП. Уверени в правилността на вашите решения, Братството изказва още веднъж братски поздрави на участниците в конгреса с пожелания за успешно­то решаване на всички поставени задачи за благото на българския народ и за постигане на мир, братство и единство с любов към цялото човечество. Братски поздрав към народите от великия СССР, предтечи на мира, сво­бодата и независимостта на народите от цял свят, София, февруари 1976 г. С братски поздрав: За Бялото Братство от София и в България Отговорнички: Членове: 1. 2. (подпис на Д-р Кадиев) (Д-р Стефан Кадиев) 3. 4. 5. 6. 7. 8. 9. 10. 11. 12. Забележка на съставителя Вергилий Кръстев: Това изложение е писмо от д-р Стефан Кадиев, а го е подписала Драга Михайлова и другите, които са били като ръководство. Това са Възкресен Анас­тасов, Георги Йорданов, Димитър Кочев, Кирчо Лъвчето, Таню Танев. След това писмо идва и отговорът от 5.VIII. 1976 г. с № КП 1208 на Комите­та за изкуство и култура, подписано лично от Людмила Живкова, която бе дъ­щеря на Тодор Живков, който управляваше България цели 35 години до 10.XI.1989 г.

13. Молба от общество „Бяло Братство" до ЦК на БКП До ЦК на Българската Комунистическа Партия МОЛБА От Общество „Бяло Братство" София Почитаеми Другарю, По градоустройствен план, мястото, гдето е положено тялото на Учителя Дънов по нареждането на вожда на българския народ, другаря Георги Димит­ров, бе оставено за зелена площ на СГНС [Софийски градски народен съвет]. Поради това, молим най-учтиво Вашето съдействие за оставяне в сила на този градоустройствен план, което ще бъде зачитане волята на др. Георги Димит­ров, чийто живот е бил спасен от Учителя Дънов, при преследването му от полицията. По молба на учениците - приятелите на Учителя Дънов, Георги Димитров е изпратил телеграма от Москва до Министерския съвет, с която разрешава тялото на Учителя Дънов да бъде положено на Изгрева - мястото, гдето е жи­вял и работил. За узаконяване на горното, по нареждане на Министерския Съвет, тога­вашният Министър на Вътрешните Работи издава акт за погребението, който прилагаме към молбата. Обръщаме се към Вас, тъй като постоянно идват сигнали от Комитета на Вероизповеданието при Министерството на Външните Работи за изземането на мястото и изваждане тленните останки на Учителя. Като се надяваме, че ще уважите нашата гореща молба за оставяне мяс­тото за зелена площ, гдето е положено тялото на Учителят Дънов, който е родо­началник на прогресивно философско учение, за което е писано в книгата „Кратка история на българската философска мисъл", с което е признат като самобитен, български философ, оставаме с най-отлични почитания към Вас. София, 25 април 1975 г. Учениците на Учителя: Ръководството: 1. 2. 3. (Като ръководител от Комитета по вероизповеданията е призната Драга Михайлова. Вж. „Изгревът" том IV, стр. 359-360. - бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

12.2. Бележки на съставителя Вергилий Кръстев: 1. Комунистическата власт разреши летуването на Рила през 1973 г., ка­то пред Кючуков, който бе директор на комитета по вероизповеданията, бяха взели разрешение и бяха дали обещание да се направи показно летуване на социалистически граждани. Да са изправни пред законите. 2. Организацията бе разпределена и имаше отговорници. Та Драган Пет­ков беше отишъл 15 дни преди това и монтира банята, чешмите, канализира водата. Георги Йорданов отговаряше за организацията на лагера. 3. Събраха се към 800 души. Всеки правеше кой каквото си иска. Започ­на борба между отговорниците кой да ръководи братството. Издигнаха лозунг: „Който ръководи Рила, ръководи братството!" Всяка година този лозунг идва до ушите ми, дори и през 2002 г. 4. Бяха обещали да има тетрадка и в нея да се вписват за адресна регис­трация онези, които лагеруваха. Но отказаха и не го правеха. Беше ги страх от властта. А властта, чрез нейните тайни сътрудници, знаеше адресите на всич­ки. Които пренощуваха в хижата, си оставяха паспортите и се регистрираха, че са там, но не искаха да се вписват в другата тетрадка, да не ги узнае властта. Просто не искаха да се подчиняват. 5. Пълна анархия и безотговорност. Групата на Крум Въжаров наброява­ше около 20-30 младежи, страняха и се събираха отделно при Крум. Това ядос­ваше всички. 6. Петър Филипов имаше свой лагер, около 10-15 души, и приемаше непре­къснато гости. И той не бе регистриран. 7. Елена Андреева с 30-40 палатки бе на лагер до поляната „Говедарника". Там бяха възрастни братя и сестри. И те не се зарегистрираха. 8. На Салоните бяха опънали няколко палатки Борис Николов и Мария Тодорова. После към тях се присъединиха много младежи. Аз бях на 200 м. от тях с две палатки. Бях се зарегистрирал при хижата с адресна карта и си пла­щах за мястото на палатката всеки ден по 30 ст. 9. Когато ме провериха, че имам адресна карта, те се учудиха. Оглежда­ха ме внимателно. Питаха ме: „А защо другите не правят като теб?" Отговорих: „Аз съм социалистически гражданин и съм свикнал да се подчинявам на влас­тта. Аз отговарям за себе си. Аз не мога да отговарям за безотговорни хора." Това становище го поддържам и досега. Отговарям само за себе си, но не и за безотговорни люде. 10. На следващата 1974 г. забраниха лагера. Онези, които се качиха, ги свалиха насилствено с милицията. 11. На следващата 1975 г. аз бях с палатка с Борис Николов и Мария Тодорова на Зекирица. Изведнъж се изсипаха 200 души с палатки. Аз напуснах преждевременно, макар че се бях зарегистрирал с адресна карта. 12. Милицията опита няколко пъти да ги разгони. А през септември 1975 г. по цяла България се направиха масови обиски и се иззе тази литература на Учителя, която беше останала от 1957 г. Това е истината за протестите и негодуванието на Драга Михайлова, ко­ято бе официален представител пред властите за общество Бяло Братство. Стефан Кадиев го е описал. А аз пък дадох своите забележки.

12.1. Картинки след лагеруването на Рила 1973 г. Тая заран, след Паневритмията, Драга Михайлова разговаряше оживе­но с Георги Йорданов: - Какво обещавахте, а какво направихте! Напуснал човекът (Георги Йорданов, който е бил определен за отговор­ник) лагера десет дни напред. А хората от лагер останали и до днес, кой сеп­тември, когато тържествено обещаха на Кючуков, че ще стоят до 31 август. Бива ли такова нещо! Ето Елена още не се е прибрала! И тя си седи с палатките при поляната на говедарника до Боре - лесничея. А при Борис Николов станало нещо съвсем неочаквано. При него се настанили десетина младежи. Заедно с тях били и шестима американци. Това научил Борето. Той бил човек на Самоковския милиционер­ски началник. Когато отишъл да носи Борето продукти, надникнал в палатките, които били затворени с ципове. Казали му: - Гледането е забранено! Там се обадила Маргарита [1]: - Не може да се гледа. Но Борето вече казал на милиционерския началник в Самоков. Един ден при Бориса се явил наперен овчар, с ямурлук, с гега, овчар от Урдините езера. Заговорили. Борис не се и съмнявал, че това не е никакъв овчар, а началникът на милиционерския началник от Самоков. На другия ден около Бориса били построени десетина палатки - хора от милицията, преоблечени като туристи. Драга кипи от яд, защото всичко е объркано, с краката нагоре и се виж­дат срамотии и безобразия. - Ето какво обещаваха, а какво излезе! - Това тя каза и на Крум Въжаров, който виновно мигаше. - Когато виках младежите да им поговоря, нямаше ги, били отишли там и там, а ги няма, [изчезнали]. Никакви ги няма. Когато е той, Крум, събират се веднага! Така ли се изпълнява нареждането? Анархисти такива! Казах на Драга: - Аз си знаех, че са такива - всеки знае себе си и никой никого не иска да слуша! Но ти не се стряскай! Наругай ги хубаво, нищо не премълчавай! А сега, като се върнат, направи едно събрание, в присъствието на всички, да чуят, да знаят, да си вземат бележки, за догодина да не повтарят грешките! А един до нея слуша, слуша и говори на Драга Михайлова: - Защо слушаш Кадиев? Той е Вей-хай-вей и е комунист! Тая заран на Паневритмията беше д-р Тодор Тодоров заедно със Стефан Ганчев. Само си стиснахме ръцете! (На другата година властите забраниха летуването на Рила. Нямаше кой да отговаря за безотговорни хора. - бел. на съставителя Вергилий Кръстев) ------------------------------------------------- [1] Маргарита - Марта Василева Периклиева, дъщеря на Александър Периклиев. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

11. Петър Дънов и нашите културни традиции Традициите са народен капитал, в който е изразена дълбочината на не­говото минало. Когато се заемем като рудокопи в проучването на тоя наш ка­питал, ние оставаме въздивени: толкова много общочовешки ценности ние от­криваме в него! Оригиналното българско религиозно-философско движение на Петър Кон­стантинов Дънов е израз на утвърдените от векове културни традиции на наро­да ни. Преди всичко то е израз на конфликта на народа ни с гръко-византийското православие, представяно от крепения от държавата официален църко­вен клир. Тоя конфликт се изразил твърде наскоро след приемането на христи­янството от държавата ни. Бунтът против него е приемал понякога толкова ос­три форми, че е бивало застрашавано самото християнство. На цар Борис са стрували твърде много усилия не толкова неговото приемане, колкото утвър­ждаването му. Дори когато то било видимо утвърдено като държавна религия, бунтът против него не преставал. Духът на народа ни, чрез своя оригинален син поп Богомил, пак с евангелие в ръка, не преставал да се бунтува. Много се е говорило за богомилското движение и все пак ние много малко знаем за него. Против него се е борил не само официалният православен клир, ясно подразбиращ неговата същност. Против него са се борили царедворци-феодали, които долавяли дълбоките социални проблеми от приложеното на практика християнство, лишено от пищни украси, чисто Христово учение. Конфликтът исторически се изразил в изгонването на богомилите из пределите на страна­та и в падането на държавата ни под две робства - византийско и турско. Но в природата нищо не се губи. Прокудените богомили тласнаха духов­ното развитие на европейските народи към Ренесанса. А възмъжалият в бор­бите наш народ намерил сили да устои през вековете както на културната сила на гърцизма, така и на бруталния натиск на турското потисничество. - Просто се чудя, като гледам колко малко турско е останало у вас, след като цели 500 години сте били под турско иго - казваше един немски професор, посещавал няколко пъти Цариград. Изявата и цялото дело на Петър Дънов може да се разбере правилно само от справката с историческите моменти, които са го породили и укрепили. Дънов е роден във Варна през 1864 г. в семейството на православен свещеник, един от дейците по черковното освобождение. Синът му причинява не едно разочарование, което той по бащински е трябвало да преглъща. Следва еван­гелска гимназия в Свищов, заминава за Америка, гдето следва медицина и богословие, като след 6 години не става нито лекар, нито свещеник, не постъп­ва на държавна служба и не се оженва, не заема нито един от постовете, които би могъл да заеме през онова време. Той предпочита да пътува из цялата стра­на, гдето има последователи, да изнася сказки по възпитанието и приложени­ето на христовото учение в живота, пътува и лагерува по планините, проучва „черепите и характерите на българите", лишава се от удобствата на собствено­то семейство и на каквато и да било частна собственост, прави опити да осно­вава комуни. А през това време името и делото му стават все по-популярни. Без да си прави никаква реклама, без да търси партии, неговото влияние в нашата общественост расте. Като следва традициите на народа ни, той е русофил. През 1914 г., поради конфликт с цар Фердинанда, той е изселен от София във Варна. За него той смело казвал: „Аз ще се върна в София, но Фердинанд ще излезе от България и няма да се върне." През времето от 1918 до 1925 г. той е в най-приятелски връзки с вожда на народа ни Георги Димитров и с големия негов син Александър Стамболийски. През времето от 1922 до 1944г. Петър Дънов напълно изявява своите изумителни възможности. Изнасяни са много хиляди публични беседи, пове­чето от които са стенографирани и отпечатани на десетки хиляди страници. Всяка негова дума е следена и записвана от верни последователи. Те са непрекъснато около него, участвуват в сутринните разходки и гимнастики, в ту­ристическите излети из планините - първите опити за масов туризъм из Сини­те камъни, Витоша, Мусала, Седемте рилски езера, правят опити за „братски живот", правят многолюдни „събори". При подобен анализ ние имаме основание да се възхищаваме от дързостта му да постави за основа на мирозрението си отношението си към слънцето, към изгрева, да свърже отношението си към Природата - „Великата жива природа", в оригинална сутринна гимнастика, на­речена „Паневритмия". Дънов е и музикант - оригинален композитор, чиито композиции са обект за проучване от страна на музиколози от чужбина, Фран­ция, гдето учението му като че намери втора родина. Нещата у нас се развиха така, че днес нашата широка общественост е лишена от възможността да чуе някои истини относно личността и делото на Петър Дънов. А те са рожба на нашия народ, на нашите многовековни културни традиции. Народът ни има основание да се гордее с тях - и това непременно ще става. Наскоро нашата общественост ще чествува едно голямо събитие, тър­жество на българския дух, на българския гений. Това е предстоящият конгрес на културата и изкуствата у нас. Ние считаме, че е крайно време, когато Дънов и неговото дело бъдат очистени от свои и чужди предубеждения и погрешни представи и заеме свое­то достойно място при признаването и утвърждаването на културните тради­ции на народа ни. Д-р Стефан Кадиев

10. Изложение от д-р Стефан Кадиев до Комитета по културата и изкуствата До Др. Председател на Комитета по Културата и Изкуствата Тук Изложение От д-р Стефан Станчев Кадиев, лекар-общественик, живущ бул. Патриарх Евтимий 16, тел. 7-43-51, София Другарю Министър, Поради стечението на много обстоятелства у нас, делото на един голям българин - Петър Константинов Дънов, остана неразбрано и дори бе подложе­но на дискриминация. Тъй като историята има своя логика, считам, че е в инте­реса на народа ни да се хвърли светлина върху известни факти, имащи пряка връзка с представляваното от Вас Министерство. 1. Петър Дънов произхожда от прогресивно за времето възрожденско семейство от Варна. Самият той никога не е забравял качествата си на добър родолюбец. 2. Запознат с прогресивния за времето си евангелизъм, като ученолю­бив студент, Дънов усвоява принципите на практическото християнство и си поставя като цел на своя живот неговото внедряване в живота. 3. По пътя на своето движение, той е бил в близък контакт с великия син на народа ни Георги Димитров и в продължение на 16 години съжителствувал с него под един покрив. Между двамата е съществувало дълбоко разбиране и вярно приятелство. То е изразено в рискованото укриване на Георги Димит­ров от полицията, което завършва с избавлението му. Неслучайно учението на Дънов е считано за комунистическо и е било под съмнението и преследването на Фердинанда и на фашистките правителства. Исторически факти са риско­ваните укривания, които са намирали много партийни функционери всред пос­ледователите на Петър Дънов. 4. Поради своята оригинална за времето линия на движение, Петър Дъ­нов беше отлъчен от черквата и на учението му беше сложена „анатема". Така, въпреки религиозния характер на учението и на движението, създадено от не­го, то остава без връзка с тогавашните религиозни „църкви" и не е разчитало на каквато и да било помощ от фашистката държава, а изключително на морал­ната и материалната подкрепа на своите последователи. 5. Днес можем наистина с учудване да отчетем колко голям е бил автори­тетът, обаянието на тоя човек, който сам, без всякаква официална подкрепа, без държавни и царски субсидии, е могъл да напечата повече от 120 тома бесе­ди - десетки хиляди страници, очаквани с нетърпение от неговите последователи. Не ни е известно друг подобен случай в историята на нито един народ в света. 6. Поради известни допуснати грешки в дейността на „братството", 12 години след смъртта на Дънов се проведе съдебен процес. Бяха иззети бесе­дите и имуществото и се нанесе тежък удар върху живота на така наречената „верска общност Бяло Братство". По такъв начин, през времето на култа към личността беше показано дълбоко неразбиране на същността на делото на Дъ­нов, на неговия прогресивен характер. 7. Беше пропуснато обаче, че през време на предшествуващите години учението на Петър Дънов беше далече прескочило границите на Родината ни. „Идеите преминават границите без паспорт." То беше вече спечелило привър­женици всред напредничавите среди на много страни: Югославия, Италия, Франция, Швейцария, Швеция, САЩ, Аржентина, Бразилия, далечни Китай и Япония. Будни човешки умове следяха с обич, учудване, възхищение това, кое­то им се донасяше от малка и често пренебрегвана България. От 1935 г. във Франция е създадено подобно движение и се пеят песните на Петър Дънов на български език. Намират се дори хора, които изучават български език, за да могат да четат беседите на Дънов в оригинал. Авторитетът на народа ни расте­ше все повече, наред с известното вече име на Георги Димитров. Като преценявам от различни страни делото на Петър Дънов, считам, другарю Министър, че е правилно, ако се предприеме от почитаемото минис­терство анкета, която, при помощта на специалисти, прецени следните страни от делото му: а) Здравно-медицинската стойност на сутринните гимнастически упраж­нения, съставящи част от традиционните прояви на „братството" и известни под името „Паневритмия". б) Здравно-медицинската оценка на традиционните туристически излети в планината, далече още преди да бъде утвърден туризмът у нас. в) Разбор на самодейното лагеруване в Рила, неговото здравно-емоционално въздействие, вече известно и на много чужденци, които са го посещава­ли и са останали завинаги приятели на страната ни. г) Да се направи литературен разбор на оригиналните приказки и разка­зи, пръснати нашироко из „беседите", служещи на Дънов за илюстрация на мислите му. д) Да се направи разбор и правилна оценка на музикално-певческото наследство на тоя изключително даровит българин; е) Да се направи етико-политическа преоценка на неговото „Учение" - опит за практическо приложение на хуманитарните принципи на всички вре­мена. Навярно ще се открият елементи на древната култура на нашите прадеди - културата на Орфея и траките, на богомилите. ж) Да се намери подходяща обществено-организационна форма за лега­лизиране на живота на „братството", съобразно с нашата социалистическа дей­ствителност; Като излагам горните лично свои възгледи, позволявам си да се надя­вам, че е време това ценно дело, рожба на нашия национален гений и негова гордост, да бъде правилно оценено и подкрепено според своята наистина кул­турна ценност, а не като странно недоразумение към непризнаващия го клерикализъм. 11 декември 1965, С другарски поздрав: (подпис на д-р Стефан Кадиев) София

9. Празникът на пролетта, 21 март 1965 г. „И уподоби се царството Божие на многоценен бисер, който, като намери човек, продаде все, що имаше, и купи го." Обични братя и сестри, Днес празнуваме един от празниците на природата, духовната и астро­номическа Нова година. В живота непрестанно се влива нещо ново. На него се дължи всяко дви­жение и всички промени. Новото иде от онзи велик Божествен ред и порядък, който сега слиза на земята. Ние го наричаме Царство Божие. Божественият ред и порядък прониква цялата вселена. Навред във все­мира, в безчислените светове се простира Царството Божие. Някой пита: „Къде е то?" Царството Божие не е по място, то е навсякъде. Всеки ден ние се срещаме с Царството Божие. Всички блага на живота идат от него: един зрял плод, едно цъфнало цветенце, житното зърно, милувката на майката, изгряващото слънце, всичките проникват в Царството Божие. Да поз­наваш Царството Божие, да го очакваш, да го посрещаш, да го приветствуваш, да го приемаш и изявяваш, в това седи радостта на живота. Царството Божие иде непреривно, то подхранва всички хубави явления. Божественото учение е учение за Царството Божие. Христовото учение е учение за Царството Божие. Учението на Учителя е учение за Царството Божие - те са едно. Божественото учение може да се преподава от амвона на храмовете и от катедрите на университетите и академиите, но за него най-подхожда не ня­коя човешка сграда, но великият небесен купол, осветен от слънцето и звезди­те, където ветрецът повява, облаците плуват, планинските върхове присъствуват. Такъв салон най-подхожда за Божественото учение. Него Бог ни го е дал и никой не може да ни го отнеме. В него Бог говори и ни учи. Няма какво по-хубаво от това да желаем. При тази обстановка животът на Братството се развива естествено, как­то текат водите, както изгрява слънцето. Защото Братството е явление на Цар­ството Божие. В него е вложена идеята за единството с Бога. И тъй, Братството съществува не по човешко, а по Божие благоволение. Божественото учение се е давало в миналото, но то е било затваряно в храмове и светилища, обременявано и затъмнявано от обреди и церемонии, използувано за власт и корист. За тази епоха обаче Божественото учение ще остане свободно от вся­какви форми и ограничения. То може да си служи с такива, но ще бъде свобод­но от тях. Днес Божественото учение изгрява свободно във всичката своя красо­та, сила и светлина. Неговата емблема е Изгряващото слънце. То навлиза в живота отвън и отвътре. То е достъпно за всички. Днес всички са призовани на Божествената трапеза. За тази епоха Божественото учение няма да бъде затворено в храмове и светилища, привилегия на малцина. „Не се запалва свещ, за да се тури под шиник, но на светилника, да свети на всички" - казва Христос. Като посрещаме изгряващото слънце, ние се свързваме с живота на Слън­цето. Някои питат: „Има ли живот на Слънцето?" Има. Всички органични фор­ми са проекция на живота на слънцето. Обаче животът не е неизменно свър­зан само с органическите форми. Животът има безброй свои състояния и неограничени възможности. Животът се проявява при всички условия. Учените още не могат да отговорят на въпроса какво представляват крис­талите, растенията и животните. Те са проекция на законите, силите и качес­твата на Единния живот - животът на Бога. Това е отворената книга на приро­дата, живото Слово, което винаги трябва да изучаваме. Човек е свързан с космоса, с целокупния живот и е едно с него. Той го приема съзнателно или несъзнателно. Той има органи за това, които знае и които не знае. От звездното небе идват към нас съчувствени лъчи. Те ни благославят и подкрепят. Връзката между човешките души и звездите е тъй реална, както водите на извора, от които пием. От звездния мир към нас текат видими и невидими струи. Тъй възникват в нас мислите, чувствата, раждат се идеите, събуждат се силите и способнос­тите, идва вдъхновението. Всеки човек е призван да участвува в творението повече или по-малко. Това явление също принадлежи на Царството Божие. Учениците на Божественото учение са работници на Царството Божие. Те са по цялата земя, сред всички раси, народи, религии и класи. Каквото и да носят, те са едно. Ученикът на Божественото учение страх и безпокойство няма. Той рабо­ти с мир и упование. Смърт няма. От великия живот идем и в него се връщаме. Всяка дарба, всяка способност и сила се подхранват от живота на Цар­ството Божие и се оправдават, когато са осветени от него. Вселената е храм на живия Бог на Любовта. В този храм се извършва непрестанно служене, възнасят се молитви и благодарствени песнопения. Великото хваление се предава и приема от служител и тъй във всички светове. Тъй дните на творението се редят и днес тъй се ражда новият човек, тъй идва Царството Божие в човешката душа. Благословение е да участвува човек във Великото славословие. Казано е: „Бъдете свещеници и служители на Бога живаго!" Както пролетта идва, тъй и в човешките души разцъфтява любовта към Бога. Това е новото, което идва сега в живота. Това е новата култура, култура­та на Царството Божие, която нашият обичен Учител възвести и за която рабо­ти. Ние ви поздравляваме с пролетта. Ние ви поздравляваме с новото, което идва. София - Изгрев 6 март 1965 г. Братският съвет

8. Факти из живота на братя и сестри преди 9 септември 1. На поселението „Изгрева" са бивали укривани три печатници на БКП. 2. Сестра Василка Иванова, която е живяла на ул. "Опълченска" 66 в су­терена, на горния етаж на същия адрес по това време е живял също Учителят П. Дънов, е укривала архивата на нелегалния тогава ЦК на БКП в стаята си под плетачната машина, с която е работила като плетачка. 3. В домовете на братята на Изгрева са укривани като нелегални видни комунисти при посредничеството на брат Тодор Михайлов-железничар. Меж­ду укриваните са: Никола Кофарджиев, Орлин Василев, Кирил Драмалиев, Антон Югов и др. 4. Братът Иван Камбуров от Сливенско е подпомагал комунистите през годините 1942/44 г. Той е укривал повече от 100 души. 5. Брат Христо Янев от с. Нова Баня - Казанлъшко е известен като укри­вател на комунисти. 6. Другарят Тодор Павлов е бил укриван в с. Коньово, Новозагорско от нашия брат Влайчо - ясновидеца. 7. Брат Желю Матев от с. Прослав, Пловдивско, е укривал много другари комунисти. 8. Брат Ганчо Генчев Ганчев, инженер от София, понастоящем още жив, през 1942/44 г., мобилизиран като капитан, изпълняващ в Скопие длъжността комендантски адютант, е подпомагал чрез другар-железничар - Таню ..., 250 осъдени другари комунисти, намиращи се тогава на 17 км от града. Пренасяни са храни, дрехи и литература с военни камиони с кошници и куфари. Всичко това е описано подробно в книгата „Записки на политзатворника" от Влади­мир Зарков, стр. 65-72. Както и в книгата „Червени семафори" от Борис Анге­лов, стр. 219-234. В затвора са били другарите Живко Живков, Стоян Гюров, Митко Григоров, Никола Кофарджиев, Кирил Драма 1иев. Подпомаган е бил също и другарят Димитър Йовчев - сега работи в Държавния съвет. Брат Ген­чев е укривал в квартирата си до Танушевата пивница, София, другаря Иван Пръмов - сега секретар на ЦК на БКП. 9. Брат Възкресен Анастасов, живущ в София, бул. „Скобелев" 45, родом от Ямбол, като учител в Тополовград от 1924 до 1934 г. е подпомагал със съ­действието на жена си другари комунисти. Също така на това себепожертвувателно семейство са съдействували: Желязко Шайгунов (сега в София - преподавател по Диамат [диалектически материализъм] в института за усъвършенствуване на учители), Васил Гечев (сега в Стара Загора - като бивш ж.п. чинов­ник). Всички те са били бивши жители на Тополовград. В дома на В. Анастасов са укривани повече от 10 души, някои от които са живели там месец и повече. Имало е и такива, които са били отвеждани по канал през Сакар планина в Турция. Между укриваните са другарите: Атанас Цвятков от Нова Загора, Димо Боюклиев от Бургас, Кирил Илиев от Варна, Йонко Карабуюков (починал в Со­фия през 1975 г.). За горната дейност брат Анастасов има нотариално завере­ни документи. На 17 и 18 декември 1975 г. той е канен специално в Тополовград и е участвувал в 80-годишния юбилей на БКП в града, като е приет за почетен гражданин на града и награден с юбилейна значка (80 години) и знак на града за неговата себепожертвувателна дейност. 10. Характерно е да се отбележи, че всички братя и сестри, които са под­помагали и укривали преследвани комунисти, не получават народни пенсии, защото са се себепожертвували по съвест за хора, близки идейно на нас, кои­то са се борили за човешки правдини. 11. Първите опитни комунисти са създадени от Братството през 1921-1923 г. в някои селища в България.

7. Кратки сведения за общество „Бяло Братство", Изгрев - София В България съществува духовно общество „Бяло Братство", основано от Учителя П. К. Дънов, което обединява хората чрез любовта към Бога. То седи над всякакви религиозни, класови, национални или расови различия. То при­мирява хората и ги призовава към братски живот, към мирен труд и взаимна помощ. Членовете на това общество не употребяват месна храна и алкохол, обичат простия природосъобразен живот, слънцето, планините, чистия въздух, чистата вода, простора и свободата. Основа на Братството е учението на Христа, което Учителят развива в своите беседи и лекции. В тях е изложен онзи широк, духовен мироглед, който прави човека гражданин на живата природа. Като такъв, човек трябва да изу­чава законите и силите, които действуват в нея, да бъде в съгласие с тях, т. е. посочва му се път към един добър и разумен живот. В „Бялото Братство" няма обреди и церемонии. В събранията се четат беседите на Учителя, правят се молитви и се пеят песни от всички. Братският живот се изразява в ред хубави, колективни прояви: гимнас­тически упражнения, които се правят сутрин рано, при изгрев слънце, на от­крито, придружени с музика, наречени Паневритмия, дадени от Учителя. Те са хигиенични, здравословни, тонират човека с ритъма на природата. Предприе­мат се общи екскурзии в планините от по-малки и по-големи групи, а през лято­то Братството има свой лагер - летовище при Седемте рилски езера на висо­чина 2200 м, където няколкостотин души летуват на палатки. Братството има значителен музикален живот, в който участвуват всички членове на общество­то. Учителят е дал много песни, художествени музикални творби, едно голямо музикално богатство. Обществото е организирано по онзи вътрешен закон на любовта и свободата, който е основа на Братството. Братството възпитава човека, дава подтик на добрите заложби в него, учи го да пристъпва с благоговение в царството на природата, да зачита пра­вото и свободата на всяко същество. Братството създава в човека светъл жизнерадостен мироглед, да знае човек, че живее в един уреден разумен свят, в който действуват законите и силите на разумната природа, които той трябва да зачита, да изучава и с които трябва да бъде в съгласие. В този живот на Цялото, човек участвува, свързан е с него с дълбоки родствени връзки, той е едно с него. Бялото Братство има последователи в цялата страна, те са съзнателни, честни, добри работници във всички области на стопанството. Братството има малко селище край София, наречено Изгрев, непосредствено до парка на Сво­бодата. Тук е молитвеният дом на Братството, паркът, в който е положено тяло­то на Учителя, полянка за гимнастически упражнения, овощни градини - необ­ходим терен за живота на обществото. Напоследък отечественофронтовската власт предприе акция против Брат­ството, като иззе и унищожи голяма част от литературата на Братството: бесе­ди на Учителя, портрети, песни и др. - акция, съвършено ненужна и с нищо неоправдана.[1] Бялото Братство работи за сближение, мир и братство между човеците. То е едно светло обществено явление, предвестник на новия живот, който иде на земята. ----------------------------------------------------------------------------------- [1] Това бе извършено на 6.XII.1957 г. в 6 ч. сутринта, (бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

6. Една утрин при Бялото Братство. Утринните гимнастики в лагера на „дъновистите". Едно реабилитирано българско религиозно движение (Репортаж) Слънцето едвам се подаваше над тъмносиния гребен на Мургаш. Няма­ше още 6 часа сутринта. Гората бе окъпана от скоро валял дъжд. Тревата бе нагизнала в блестяща като брилянти роса. Боровете издишваха лек аромат на терпентин. Прохладният въздух беше свеж и се поемаше леко с пълни гърди. Още отдалече ни посрещна странна музика. Цигулки и китари разговаряха с неспокойните трели на кларинет. Подразнените славеи подемаха песента и цялата гора кънтеше от песен. Беше неделя. Хората от обществото на Бялото Братство правеха своите сутринни упражнения. Обширната поляна беше препълнена с хора. Те обика­ляха посипаната с пясък кръгла пътека. Под такта на музиката те правеха раз­лични гимнастически упражнения. Мнозина пееха, като пригласяха свиренето на инструментите. Извишаваше се плътен баритон: „О, слънце на живота мой, летя, летя към тебе непрестанно..." Очевидно певецът беше почитател на слънцето. С още по-голямо красноречие цял хор продължаваше, като че искаше и нас да убеди, че казаното е вярно: „Кой на ранина става да играй, по зелената трева и по бистрата роса, той ще бъде вечно млад, здрав и хубав и богат!" Очевидно певецът беше почитател на слънцето. Ние оглеждахме една след друга минаващите край нас двойки. Това бяха хора от различни професии и съсловия: чиновници с плешиви глави и строги изражения на лицето, занаятчии с шаячни дрехи, работници с работнически комбинезони, беловласи жени в съвсем напреднала възраст, млади, с грижли­ви фризури и изискано облекло. Млади хора играеха гимнастиките като няка­къв балет - с вкус и дори с грация. Преди години се говореше толкова много за „сутринните поклони на слън­цето", че човек наистина пристъпваше към поляната със смесени чувства на обидено човешко достойнство и на парещо любопитство. Бяхме приятно изне­надани: израженията на лицата бяха съвсем човешки, спокойни, може би леко заруменени поради движенията и свежия въздух. Ето още някои подробности. На средата на поляната се белееше метеорологическа кула. Върху гриж­ливо полирана маса беше поставен слънчев часовник. На единия край на по­лянката беше построена продълговата дъсчена беседка. Там преди години Учи­телят Петър Дънов обичал да беседва със своите последователи. Пътеката во­деше под високите корони на боровете към „салона" и жилището на Учителя. Всичко тук светеше от ослепителна белина. Над вратата на дома беше поста­вен герб: син триъгълник с петолиние, ключ „сол" и три ноти една над друга: „до-ми-сол". - Това е знакът на мировата хармония - обясняваше любезен „брат". Над балкона пред стаята, гдето е живял Петьр Дънов, беше поставена друга фигура: пламтящо сърце. В самия салон се виждаха големи художестве­ни табла, нарисувани със светли, ефирни тонове, с някаква символика, изра­ботени очевидно с вещина. Виждаха се картини на рилските езера. Над катед­рата, от която е говорил Петър Дънов, беше поставен портретът му. Това беше образът на белокос, брадат старец с проникновен поглед и спокойно, малко строго изражение на лицето. Ние го гледахме дълго: това, значи, беше лицето, за което някога се говореше толкова противоречиво: едни го смятаха за „пре­роден Христос", а други твърдяха, че е мошеник, рушител на истинската рели­гия, на морала и на държавата. Петър Дънов не беше се оправдал нито с един ред, нито с една дума. Той и сега гледаше спокойно от рамката на портрета, като че искаше да каже: „Моето дело е пред вас - нека всеки приеме от него това, което може да приеме." До салона беше трапезарията и кухнята. Дънов е бил един от първите създатели на комуналната трапеза. Тя и сега е същата, каквато той я е оставил. Тя готвеше своята традиционна картофена супа. Там се използуваха продукти­те, които братството произвежда от своето стопанство, от своята градина - така, както напоследък много кооперативи започнаха да се снабдяват със зе­ленчук от собствените си градини. Много се приказва: какво е, собствено, учението на Дънов? Какви са неговите основи? Християнство, будизъм, теософия, индуизъм, антропософия? Дали е някаква „нова религия" извън съществуващите и познати засега рели­гии и секти? Или е нещо, извлечено от всичко досега познато и преработено от будното чутие на един гениален българин? Какво осветление трябва да му се даде, когато се гледа през призмата на марксизма-ленинизма в ерата на стро­ящия се социализъм? Как да се приемат спорните с установената положител­на наука на диалектическия материализъм места от учението на Петър Дънов? Дали не ще трябва да се оценят по достойнство някои от проявите на неговото „общество", като: несъмнената полза за здравето на човека от сутринната гим­настика всред гората или на полето, благотворното влияние върху психиката на музиката и песните с жизнерадостно съдържание, на екскурзиите, на общи­те зеленчукови градини и трапезарии? Да се използуват в по-широк народен мащаб, доколкото съдържат в себе си нещо наистина градивно. Ето колко много въпроси възникнаха в нас, когато напускахме едно от най-оригиналните кътчета на София и на страната ни - „Изгрева" на „Бялото Братство". - Не забравяйте да пишете, че през време на конференцията на предста­вителите на 63 групи от страната ни през тая година в Айтос се направи декла­рация, че всички събрания на групите стават напълно свободно - ни напомня­ше изпращачът „брат". Ст. К. Д-р Стефан Кадиев - бул. „Патриарх Евтимий" 16, тел. 2-38-51.

5. Паневритмията Паневритмията съчетава в себе си качествата на гимнастическите уп­ражнения стия на духовното подвизаване. Тя обхваща, раздвижва всички мус­кули и стави на човешкото тяло, без да причинява някаква досадна умора. Не­ка се опитаме да огледаме елементите, които вземат участие. Игрите стават през ранните часове на деня. Касае се до време, което мнозина прекарват в лениво излежаване, водещо към засилване на мързели­вите уклони на човешката природа. Често веднага след това идва набързо ста­ване, нервно тичане за тоалета, набързо подтягане на косата, закуска, бърза­не за работното място. Наблюденията са доказали, че човешкият организъм се нуждае от извес­тно време от ставането си до поставянето му до трудова годност. Ако станали­ят се постави веднага на работното му място без необходимото душевно и фи­зическо „разгряване", работата на първите уводни минути не е така качестве­на, както работата след подготовката за целта. Тая подготовка се постига чрез леки физически упражнения, предпочтително на открит въздух. Вторият важен елемент тук е именно фактът, че Паневритмията се играе на открито, на поляна, на височина, близо до гора или дори всред гора, гдето въздухът е наситен с кислород и изобилен с отрицателни йони и стимулиращи здравето фитонциди. Всеки, който само веднъж е опитал вълшебното въздей­ствие на горския въздух на височината, остава завинаги пленен от неговото чудно въздействие върху организма на човека. Паневритмията е свързана с изгрева на слънцето. Наистина, тя може да не съвпада напълно с момента на явяването на слънцето на хоризонта. Но и не това е най-важното. Изгревът на слънцето не е един миг, той трае повече от половин час, време, през което слънчевите енергии се засилват, вземат надмощие над нощната мараня. За психологията на човека е от голямо значение именно това възходящо прогресивно възлизане на слънчевата маса, за събуж­дане на човешката душа, за преобладаването на положителните, градивни, жиз­нерадостни, оптимистични, жизнеутвърждаващи мисли и чувства, толкова не­обходими за пълноценната дневна дейност на човека. Движенията при Паневритмията са плавни, не резки, строго ритмични, подчиняват се на ритъма на музиката. Взети поотделно, те не налагат някакво особено напрежение на мускулатурата и са леки за изпълнение. Поради про­дължителното траене на упражненията, все пак се постига достатъчно голямо натоварване - равно на вървене повече от два-три километра. Това раздвиж­ване на всички части на тялото има несъмнено положително въздействие вър­ху кръвообращението. Поради бавните движения и положителната психическа окраса, нашите наблюдения показаха намаляване на кръвното налягане от 20-30-40 милиметра, забавяне на пулса от 10-20 удара. Поради това Паневрит­мията може да се практикува с успех не само при хора със здрави сърца, но и при такива със слаби сърца или с повишено кръвно налягане. Песните, според своето съдържание, изразяват отношението на духов­ния човек към цялостната природа. По съвкупност те засягат всичко природа­та: „Бляскави звезди-брилянти, блести чистата гуна." „Ражда се красивий ден, ето слънцето към нази грей", „Химни в гората весело птиченце пей, светлата радост обилно ни грей, сила в душата безспирно налива тя." „Слънцето грей, гали с лъчи цветенца и треви, и нас." „Въздух-благодат, птички хвъркат весело над нас, природата сияе цяла в красота." „Слънцето грей, праща веселие по цялата земя, целия мир събужда, вика със любов, влива ни живот и красота." „Нагоре да полетим, към небесния простор!" Паневритмията, според съдържа­нието на песните, е възпроизвеждане на цялостната природа, на космоса, [на връзката] със звездите, слънцето, земята, дърветата, цветята, птичките, всич­ко, което ни обикаля, от което ние самите сме частички. Колкото сме повече емоционални, колкото по-живо си представим всичко това около нас, толкова по-дълбоки следи в нашия душевен живот ще остави преживяването на Панев­ритмията. А от павловска гледна точка е дълбоко жизнеутвърждаващ фактор. Тук не се касае само до някаква „вяра" - човек може дори никак да не „вярва" в абстрактната мисъл за „Бога". Самото преживяване на представите за ця­лостната природа оставя в душата елементи за нейното разширение, за ней­ния растеж в светлина и хармония с живота, нейна текуща, неоспорима изява. Мелодиите на песните отговарят на тяхното съдържание, на текста. По­вечето от тях са с темп на валс, мелодични, спокойни. Други са по-бавен темп, променящ се според промяната на текста - „Изгрява слънцето". Трети са с времето на българската ръченица. В повечето от тях се чувствува влиянието на националната ни мелодика. Въпреки влиянието на националната ни музика, всички мелодии са оригинални - в български стил, обаче неповторима, ориги­нална мелодия, композирана почти изключително от Учителя. Според сведе­ния на хората, участвували при първото показване на мелодиите, Учителят е давал първоначалната насока на мелодията. След това са вземали думата бра­тя и сестри музиканти, които допълвали или поправяли основната мелодия. Така се раждала мелодията и се подреждали придружаващите ги движения. Това ставало бавно, отначало несигурно, докато се поемало от останалите присъствуващи в „класа" братя и сестри. Сама Паневритмията не е създадена за един ден в завършен вид. Към основните мелодии и песни с движения са при­съединявани други, намествани са и са променяни местата на песните и дви­женията. Това е продължило повече от две-три години. За доброто оползотворяване на Паневритмията е необходимо както из­пълнението на мелодията, така и преповторението на текста, изпълнението на движението. По такъв начин, наред с образите, дадени от текста, се поглъщат от съзнанието красивата мелодия на песните, както и подходящите движения, подчертаващи смисъла на играното. Например упражнението „Тъкане" е съп­роводено с разместване на играещите, наподобяващо прехвърлянето на со­валката върху основата на тъкането. Упражнението „Аум", заимствано от ин­дийските мантри, е прастарата свещена дума, останала през вековете като „Амин". Нужно е дълбоко съсредоточаване в текста на упражнението, за да може да стане част от самата природа на човека. При танца на „слънчевите лъчи" всички играещи, образуващи едно цяло, един кръг, чрез движенията си изобразяват пулсациите на слънчевите лъчи. Те се отдалечават и отново приближават към неговия център. Доловен е сложни­ят характер на слънчевия лъч, който се състои от две компоненти, пулсиращи една около друга. Мъчно може човек да си представи по-хубава ода в чест на майката, която ни е родила като „красиви човеци", които могат „добре да мислят и доб­ре да любят". Човек лесно може да премине от мисълта за собствената си майка към Майката-Природа, чиито деца сме всички ние. А самата мисъл за преплетените до подсъзнанието ни комплекси е вече жизнеутвърждаващ фак­тор, даващ радост и сила на човешката психика. Дишането, съпроводено с песен на гамата, създава нагласа както за дъл­боко дишане, така и за пеене, чието значение е вече известно. Движенията, които придружават пеенето на гамата, изобразяват жестовете на гребане на енергия от Природата и пълнене на дробовете и оттам - на целия организъм със силите, които ни са така много необходими, за да бъдем здрави. Подвижните „пентаграми" или петоъгълници, които петте двойки изпис­ват последователно, изобразяват петте силови линии, чрез които Учителят из­разява графически Своето учение: любов, мъдрост, истина, правда, доброде­тел. Паневритмията се играе от пролетта до есента. Тя трае малко повече от цял час, което я прави удобни за хора, чийто трудов процес през деня не нала­га особено натоварване. След нея се чувствува успокоение, тиха радост. Поне­же се играе през ранните утринни часове, нейното отражение остава като светла доминанта през целия ден. Нейното влияние върху организма е толкова по- трайно, като се има пред вид горската обстановка, чистият въздух, дълбоките дишания, които я придружават. Трябва да признаем, че физическото натоварване чрез Паневритмията за нормалния здрав, млад организъм е доста едностранчиво - товарят се по­вече горните крайници, а съвсем слабо - краката и много слабо - кръстът. Затова съвсем уместно е включването и на други упражнения, с по-широк фи­зически аспект, също дадени от Учителя и поддържани от някои негови усърдни ученици (Пеню Ганев)[1]. В своята цялост, Паневритмията е полезен за здравето физкултурен ком­плекс, който заслужава да се популяризира и широко използува за колективи със спокойна, склонна към картинно мислене и богата емоционалност. (Въпреки че е разглеждана по този начин Паневритмията и я представи­ха на комунистическите власти, тя беше забранена да се играе. - бел. на съста­вителя Вергилий Кръстев) ------------------------------------------------------------------------------- [1] 21 упражнения от Учителя, представени от Пеню Ганев, са описани в „Изгревът" том XVI, стр. 791-797. (бел. М. И.)

4. Апотропов, слугата на кесаря Гората беше наскоро подсечена. По пътеката бяха разхвърляни още све­жи, зелени вейки. Откъм Поляната не се чуваха традиционните звуци на кларинета. Когато започна да се провижда през клоните, върху поляната нямаше никого. Тежки бетонени блокове свързваха яка многоетажна ограда от бодли­ва тел. Обичайната пътека, през която влизах в поляната, беше също затворе­на. Откъм края на оградата все пак намерих място и навлязох, като някой контрабандист, върху поляната. Изток червенееше и скоро слънцето се навдигна над хоризонта. Със свито сърце повтарях обичайните думи. Към тях се примесваше чувство на дълбока горест. Тя не даваше на мисълта ми да хвърчи нависоко, така, както това е ставало през десетките години, през които съм се изправял до моето борче - сега вече масивен, малко разкривен бор. Тревата беше суха и огазена от стъпките на много хора, които тук са играли гимнасти­ческите си упражнения. Това направих и аз. - Господи, нима ще се тури кръст на великото дело, което беше посадено и расте пред нашите очи? Нима наистина целият този хубав, вдъхновен народ, който се събираше тук, на тая поляна, ще бъде завинаги разпилян, бездомен, без надежда и без утеха, прогонен поради едно грубо неразбиране и поради наши технически грешки? Беседката, под чийто покрив толкова десетилетия толкова народ седеше в сърдечни разговори - беседката, гдето някога сам Той седеше и усмихнато изсипваше мъдростта на Своето чудно знание, сега беше разрушена. Остана­ла беше само бетонената поставка. Късове от смоляна хартия, с която беше покрита, бяха разпилени по поляната като сухи листа на осланена ябълка. Надникнах през прозореца на Елена [Андреева]. През мрежата му мо­жах да я видя. Тя се върнала вчера, не беше още отключила вратата. Елена е спокойна. - Всичко това Учителят го е казал много ясно. Много пъти е казвал, че Изгревът ще бъде взет. Затова ние трябва да се готвим. Може би ще трябва да се готвим да отидем някъде между Симеоново и Бистрица. Впрочем, всичко това е работа на [Никола] Антов. Но и това е нищо. Важно е нашите хора да бъдат на местата си. Напълно съм съгласна, че ние трябва да докажем с дела на другарите това, което сме научили от Учителя. Не приказки сега са нужни. Напълно съм съгласна, че ще трябва да работим без много шум. Що се отнася до мене, трябва да кажа, че и тоя път срокът от 24 август беше „отменен за неопределено време". Истина е, че се нуждая от стаичка, гдето да мога да жи­вея, да се разгъна, както си зная.[1] Елена грееше вода в чайници, с която трябваше да се пере. - Току-що съм се върнала от планината и трябва да се пере. Трябва да ти кажа, че Апотропов е всъщност платен служител на МВР. Платен е също и Йон, това чухме от неговата жена, когато веднъж на планината се скара с него. Но наистина е време всеки да работи заради делото на Учителя според своите собствени разбирания. Ние получихме много и трябва да покажем пред света какво сме научили. Пеню [Ганев] току-що завършваше своите упражнения под крушата на двора си. Подскачаше последното упражнение, „кончето", и беше зачервен и потен. Наметна се и започна да говори полугласно: - В неделя дойде един милиционер, придружен от Апотропов. Каза така: „Министерството на транспорта е набрало средства и започва да трупа мате­риал и да строи. Поради това ви се забранява да играете на поляната." Когато му казали, че ако има такова нещо, той трябва да донесе писмо, което да се окачи на поляната, той се смутил и тогава се обадил Апотропов: „Има нареждане да не се играе на поляната и сега ще трябва да си отидете и вече да не се събирате." Пеню [Ганев] призна, че въпреки моето предупреждение да се запази чисто физкултурният характер на гимнастиките, все са се намирали хора, кои­то са приказвали много. Данчо [Йордан Симеонов] четял по две страници от беседите при Рила. Но това давало повод на руснака Шапошников да вземе думата и да приказва с часове. Той много добре знае, че е разбрал съдържани­ето на бележката, която окачих на дирека: „Да се играе Паневритмия, да се пее и да се казват кратки съобщения, но да се избягват всякакви проповеди." Но не могъл нищо да направи. Константинов поискал от руснака да спре да приказва, но той се развикал: „Тука социализъм ли е или дъновизъм?" Тогава едни си отишли настрани и не искали да го слушат, но други останали около него и той продължил да говори. Той не само че говорил, но и викал с всички сили. Питам Пеню [Ганев]: - Хората, които иззеха книгите ни, дали ще позволят спокойно да се прев­ръща поляната на трибуна? Как не можете да разберете, че такова нещо не бива да се позволява? Пеню е напълно съгласен, че може да се иска и в бъдеще само да се правят гимнастиките, да се прави Паневритмията от физкул турна гледна точка, но не и да се прави някаква пропаганда. В тоя смисъл Пеню насърчава да се отиде при директора на телевизията. Там нито сега, нито наскоро предстои да се правят строежи, защото парите са отправени в друга посока. Следователно поляната е свободна. - Аз съм съгласен, че не бива да се чете, както правеше Данчо - могат само да се казват кратки мисли от Учителя, които да не може никой да ни вземе. Защото и моите книги не са иззети и могат да ми направят и на мене обиск. Боян [Боев] изслуша с внимание моето възмущение от това, че не са ме послушали, като не само са правили гимнастики, но са и правили проповеди, които са наострили вниманието на милицията и са дали сила на Апотропов да изиска спирането на гимнастиките, като си послужи с милиционера. Преди три седмици срещнах Апотропов и му казах, че искам да се даде физкултурен характер на гимнастиките. Той каза: „Добре, съгласен съм." За съжаление, не можах повече да говоря с него и да видя какво всъщност той мисли. Боян ясно потвърди мисълта ми: - Разбира се, никакви проповеди, само физкултура да се играе! Ще оти­деш като лекар при директора, при помощник-министъра и ще искаш да се разреши да се играе от медицинска гледна точка. Казах на Бояна [Боев] как много наши хора не могат да ме разберат, как ме критикуват, защото съм бил профанирал учението на Учителя, като съм му бил давал физкултурен характер. Питам: нима е профаниране, ако приучиш хората да излизат сутрин пред лицето на слънцето, на чист въздух, пред вели­ката природа, като ги караш да дишат чист въздух, като ти имаш възможност да си мислиш каквото искаш - доколкото това се разбира. Той е напълно съгласен с мене! Една възрастна жена, която беше при него, от Провадийско, слушаше с внимание. Казах: - Сестро, не се смущавайте, борбата е тежка - тя е с външния свят, но тя е и между самите нас! Защото нещата са много по-широки, а има и хора, които не могат да ги разберат! Данчо е прясна измазал дъсчената си барака с хубава бяла боя. Аз го поздравлявам от сърце и той се радва: - Цялата работа идва от Апотропов! Никой нямаше да ни закача, ако той не беше! Амбицирал се човекът и решил да пречи! Но сега чакаме да дойде другарят Чернаев, той ще отиде при директора на телевизията и ще иска пис­мено разрешение. Хората нямат нищо против. Ще строят след десетина годи­ни. Но Апотропов се пука от яд.[2] Очевидно, това ще да е истината! След Данчо срещам на улицата Ганчо [Ганчев]: - Паневритмията трябва да се спре! Какви светии са това, болни са до един! Трябва старото да се изхвърли, да дойдат нови хора! Очевидно, вътрешният враг работи! Дребните амбиции на Апотропов, под­крепени от Ганчо [Ганчев], не могат да простят, че въпреки всичко, делото на Учителя живее и се изразява през една от неговите най-ярки прояви - Панев­ритмията! Дребосъци, които се напъват да спрат слона по неговия тържествен път! Колко е интересна борбата! 26.VIII.1960 г., София (Накрая слонът, по заповед на водача си, сам с хобота си разруши сало­на. За разрушаване на Изгрева вж. „Изгревът" том III, стр. 359-371. - бел. на съставителя Вергилий Кръстев) ---------------------------------------------------------------------- [1] Вж. „Изгревът" том III, стр. 364-365. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев) [2] Вж. „Изгревът" том III, стр. 366, точка 11. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

Д-р Стефан Кадиев III. Между истината и легендата по времето на социализма и комунизма (1945-1990 г.) 1. Изгревът - дом на молитвата, песента и Словото (22.III.1985 г.) Така, както успешно завършват първите 12 години от началото на века с издаването на свещената книга „Заветът на цветните лъчи на Светлината", от­печатана на 15.VIII.1912 г. в Търново, не е трудно да се допусне, че след отлич­ната подготовка по села и градове в нашата страна е наближило времето да се открие и учреди Школата на Великото Бяло Братство. Подобна светла надежда се подхранва от значителното мнозинство от последователи и привърженици на Новото Учение, които заедно с тримата пър­ви ученици направиха много стъпки след Учителя. Те Го следват, учат се от Неговата мъдра мисъл, радват се на Неговата безмерна любов, вземат участие при провежданите ежегодно летни срещи, назовани събори, и продължават с усърдие и библейска преданост да хранят душите си със заветните Слова за преобразен и светъл живот. Учениците очакват Учителя да обяви откриването на Школата, но Той не бърза. Следи развитието на обществената и междуна­родната обстановка в страната и изчаква доброто време, когато Школата ще навлезе в своето благовремие. Но ето че над небосклона на неукрепналата и ненарадвала се на придо­битата свобода наша родина се задава мрачният облак на кръвопроливната Балканска война, а след нея се зареждат: Междусъюзническата война, пос­ледвана от Общоевропейската война, които не само попречиха на Учителя за подготовката и работата на започнатото Божествено дело, но в поредица от доста години, в редиците на воюващите български армии влизаха като войни­ци и офицери мнозина от тези, които Той призова да бъдат начатък на Шко­лата. През тези години на всички е правило впечатление, че докато един по един приятелите отиваха на бойните полета да воюват по фронтовите позиции, а ето, че през време на всички проведени мобилизации Учителят бе освобож­даван да се облича във военни дрехи, да воюва и да бъде намесен в тежката национална и международна кървава карма. Често приятелите са се запитва­ли: на какво Той дължи свободата си? Подобен бе и въпросът и на редица общественици, станали преки свидетели на гибелта на мнозинство синове на нашия изстрадал народ, повалени от пукотевицата на войните и настъпилите след това страдания и нищета. Такъв въпрос е зададен на Учителя и от полков­ник Минчо Сотиров - верен и предан ученик. А ето отговора на Учителя: - Преди да замина да следвам в Щатите, през 1885 г. бях повикан на преглед от съответната наборна комисия. Бях одобрен. За щастие, числото на войсковите поделения бе попълнено и последните трима младежи, между кои то бях и аз, бяхме поставени в групата на войсковия резерв. На третия ден обаче наборната комисия наново ни повиква и предлага на три ма ни, да теглим жребие за съответната войскова част, тъй като само на двама се полага да бъдат включени на събрания набор. В този рискован момент, бях поканен пръв да бръкна в една кутия с написани листчета и на мен се падна малко бяло листче със следния текст: „Завинаги освободен от военна служба"! За тази цел получих и необходимото удостоверение. Ето така добих своята свобода и бях законно освободен от всички проведени мобилизации през време на трите братоубийствени кръвопролитни войни. Войните не прекъснаха в главни линии дейността на Учителя. Той бе интерниран във Варна през 1918 г., но обществените фактори Му попречиха да се среща с приятелите, които често навличаха военното облекло, за да воюват по бойните полета. Това диктуваха условията на тези драматични години, през които народът ни плащаше тежък кървав данък. Учителят прие присъдата на тези условия без съпротива. Ала онези от приятелите, които са имали възможност да Го следват и с Него да преживеят съборните дни, бидейки макар и на фронта, продължаваха да живеят със синовен спомен за това свещено сътрудничество с Него и да хранят светли надежди за времето, когато пак заедно с Него ще продължат да вдъхновяват своя живот със светлите идеали и принципи за Боголюбие и Богослужение. Почти всички приятели от цялата страна с трепет очакваха края на войните и онзи светъл ден, когато пак наново ще бъдат събрани под един покрив, за да изучават писаните и неписани закони на Битието, законите за въдворяване на Царството Божие тук, на земята. Всички приятели очакваха дните, когато наново ще чуят тържествените песни и Божественото Слово за претворяване на живота в светлината на Новото Учение. През тези години Учителят се преселва от Варна в София. Домът на семейството Петко и Гина Гумнерови, живущи на ул. „Опълченска" № 66, Му дава подслон. Учителят не само че заживява в този скромен дом, но в приземната стаичка с отворен прозорец към чисто дворче, изнася, макар и рядко, публични беседи пред онези, които са се осмелявали да прекрачат прага на тази необичайна лектория. В подобни дни, застанал до малка масичка до отворения прозорец, зиме и лете, при най-различни топли и студени, даже и снеговити дни, Словото Господне се слуша и възприема със задълбочено внимание от малцината в стаичката и от мнозинството в двора. Много неприятна е равносметката на войните от второто десетилетие на века за българския народ. Траурните забрадки и осиротелите домове са повсеместно явление. Нищета, покруса, страдания, сълзи и болести са неприятни те последици на кървавите войни. И все пак, за отбелязване е, че в редиците на привържениците, последователите и учениците на Учителя не са дадени жертви. Всеки, съблякъл военното облекло, с радост похлопва на вратата на ул. „Опълченска" № 66, за да целуне десницата на Учителя и благодари Богу за настъпващото добро време за идейно творчество в духа на известната троичност - Любов, Мъдрост и Истина. Демобилизираните попълват редиците на жадуващите за небесния хляб и малкото дворче става все по-тясно и по-тясно, за да побере онези, които стоически претърпяват колебанията на времето, за да чуят добрите думи, за да изпеят вдъхновените песни, да разменят мисли на надежда и вяра и да се завърнат в своите домове с полет на духа към светлите бъднини на разумния живот! Не след дълго, добрите приятели на Учителя от София и провинцията замислят да разрешат назрелия въпрос с намиране на подходящо помещение, салон за провеждане на беседите, така добре посещавани от вече голямо мно­зинство не само от възрастни любители на Словото, но и от перспективна гру­па студенти философи, педагози, юристи, естественици, математици, физици, медици и музиканти. Идеята за салон е споделена с Учителя и онези от прияте­лите, които имат връзки с обществени организации, правят опити да ползуват техните салони по съвместителство. Така с течение на времето се ползуват, макар и за кратко време, клубът на партийната групировка Радикали, намиращ се на ул. „Кърниградска", салонът на спортистите - „Турнферайин", намиращ се на ул. „Гурко", до Зоологическата градина, и най-сетне се спират на по- уютния салон на ул. "Оборище" № 18. Учителят приема възможностите да се изнасят публични беседи и лек­ции в посочените салони, но не се отказва от идеята да се построи собствен салон на онези полянки и ниви на края на боровата гора, където много често, сам или с малцина, посреща изгревите на слънцето, а понякога под открито небе, при хубав ден, разговаря с насядалите по тревата слушатели. Но ето че между приятелите софиянци и тези от провинцията се откриват предприемчиви братя, които вече съзират теснотията и неудобствата на сало­ните, които, ден след ден, стават непригодни за все по-нарастващото мнозин­ство от жадуващите за Словото на Учителя и се замислят да закупят няколко ниви и самата полянка и един ден да изградят собствен салон, замислен с любов и строен с обич. Добрите мисли се споделят и одобряват. Закупват се няколко ниви и се засаждат с плодни дръвчета. Неколкократно селяните изко­реняват дръвчетата. Братята наново ги засаждат. Не след дълго приятелите заживяват с нескрита радост с идеята за строеж на общ покрив, под който да подслонят Учителя и да дадат възможност под същия покрив да се приберат всички онези, които желаят да следват завета на Божественото Слово. Идеята за подобен общ покрив е посрещната с любов. Деловити и верни братя от села и градове - Айтос, Нова Загора, Стара Загора, Бургас и другаде, един ден след прибиране на реколтата, през топлата есен на 1926 г. пристигат на закупените братски ниви и полянката, до края на боровата гора, застилат черги под изпокъсани платнища, издигат най-различни палатки и същото това разнолико мнозинство се подготвя за строеж. За броени дни изкопът е завър­шен. Основите са положени и до младите борчета извисява снага просторен светъл слънчев салон с източно изложение и малка стаичка до него, която впоследствие става приемна на Учителя. Идейният проект и планът са предло­жени от Него с конкретната цел Учител и ученици да се съберат под един покрив. Осъществена е идеята. Още през топлите есенни дни на 1926 г. построй­ката е готова, измазана и покрита, а през следващата следващата 1927 г. тя е остъклена и пригодена за лектория на огромното и необхватно творчество на Учителя, изявено като молитва, песен и Слово- свещени извори на възторже­ни идеи за душите, слезли на земята да заживеят като родни братя и сестри в името на козмичното единство и хармония, за да заживеят в мир и радост. През време на строежа Учителят, ту с чук в ръка, лопата или кирка, взе­ма участие в извисяване на сградата, а в почивните моменти води разговори, които впоследствие са дешифрирани и споделят със строителите - братя и сес­три. А по-късно, когато салонът е вече застлан със здрави и дебели дъски, макар и неостъклен, Учителят изнася съборните лекции през 1926 г., а през след­ващата 1927 г. напълно завършената сграда става лектория на известния в Шко­лата събор с прочутите лекции, озаглавени „Пътят на ученика". Всеобща е радостта на всички. Просторният светъл и слънчев салон ста­ва Дом на молитвата, песента и Словото, а по-късно зазвучават и мотивите на Паневритмията. Физическата страна на този свещен дом привлече учениците, приятелите и привържениците от цялата страна и от далечните предели на континента. Салонът, рожба на любов и обич, е добре известен и в духовните поле­та на живота. Онези, които имаха отворени очи и уши, виждаха как от необят­ните простори на пространството слизат и възлизат незримите същества, за да чуят и те Словото Господне и да претворят в живо дело мислите и идеите на тази единствена по рода си катедра на разумния живот, извор на Божествена Любов и безсмъртие. За дълги години този светъл, слънчев и свят дом е бил Храм на молитви и песнопения, Храм на Божествения Дух, намерил под един покрив онези, които гладуват и жадуват за повече правда и истина, за повече любов и обич. Така, както с идея и любов бе изграден единният покрив на Учител и ученици на Школата на Великото Бяло Братство, пожелаваме на всички по ли­цето на земята да заживеят с много належащата и насъщна идея за мир между народите, за един общ покрив на нашата планета, която да се превърне в прос­торен Дом на братството между народите и да стане общ Дом на молитвата, песента и Словото Господне. Пожелаваме в сърцата на всички души по лицето на земята да се възца­ри Божественият мир. Честита пролет! (от Галилей Величков - бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

19. Слънцето на планината Когато валеше дъжд, аз се скривах под палатката и се радвах на поточе­то, което шумолеше в набързо изкопаната около нея вада. Тя се губеше между гъстата трева, за да се покаже някъде по-долу, все така бъбрива. Дъждът спираше за минута и после пак отново почваше. А когато не валеше, над палатката пълзяха мъгли: гъсти, оловеносиви мъгли, които закриваха слънцето и правеха пуловера желана дреха. А минаваха ден, два, четири, пет все в мъгли. И как добре трябваше да разбера с цялото си същество живата сила, която блика от думите на песента: Изгрява слънцето, Праща светлина носи радост за живота тя На прекрасните думи из Олгината песен: Слънцето грей, Гали с лъчи цветенца и треви, и нас. И на неизразимо дълбокия смисъл на една от най-великите литератургии, които човечеството никога е чувало - Химнът на великата душа, с нейното тържествено, величествено начало: Грее слънцето, Светло е навсякъде, Обвита е земята със топла дреха. Наистина, нужно е тялото на човека да е гизнало в студена влага, нужно е да е чувствал жаждата на безсловесните тикани, потънали в дълбочината на костите и ставите, за слънчева ласка, за да разбира какво значи Слънцето, Великото, благодатно Слънце, за него. Когато трябваше да си ходя от планината, аз не бях видял слънцето нито един цял час. При тръгването тъгата ми беше голяма: мъглата беше толкова гъста, че едва виждах няколко крачки пред очите си! Истинска шега над моя блян за планинско слънце! Но не зная защо, дълбочината на моето подсъзнание все пак не протес­тираше! Дали беше наистина убедена в твърдението на окултизма, че човек полу­чава това, което трябва да получи от живота, па макар и в последната минута? Благодаря на Бога! Когато поех пътя нагоре, мъглата започна да се вдига все по-нагоре. Когато се навдигнах на височината на Кабула, аз можах да видя езерата в тяхната истинска прелест: кокетни, тъмносини, блестящи, сгушени в рамката на сивозелените скали и брегове. Първото, второто, третото, част от Близнака, Бъбрека и величественото Ледено езеро с потопените в него нозе на пряспата. Слънце още нямаше. Мъглите се въртяха неспокойно над Дамга, като пчели, които се готвят да напускат кошера си. И после, като по някакъв подаден знак, започнаха да стават все по-ред­ки и по-редки. Започна да се прозира небесната синина. Едва прекрачих гръбнака на огромната котловина, мъглата и облаците изчезнаха. Небето беше ясно-синьо, като че езерата се бяха качили върху него и бяха изгладили всички бръчки от челото си. Грееше слънце! То сипеше с щедри шепи лъчите си по моето зажадняло за слънчеви ласки тяло. Всяка пора се отваряше, за да го поеме. Всеки мускул, всяка става, всяка костица трепкаше от радостта на него­вото докосване. Поисках да го погледна с двете си очи, да го погълна с погледа си. То ме заслепи. Протегнах ръце да го прегърна; ръцете ми се приключиха празни, а то ми се усмихваше с широка, добродушна усмивка. С какви други средства можех да изразя радостта си? Съблякох се, прострях дрехите върху един камък, легнах върху тях и по­ръчах на всяко кътче от тялото да го попие: ненагледното, животворящо слън­це на планината. Всяко късче от мене трепкаше от радост. Всяка клетка от кожата ми бе­ше малка устничка, която се целуваше с лъчите му. - Ей - казвах с глас, - слънчице, благодаря ти! Стократно ти благодаря! Само един час ме грееш и вече ми връщаш това, което пет дъждовни дни ми бяха отнели! И ми го връщаш изобилно, щедро, с пълни шепи! Стрелките на часовника неуморимо се движеха до цифреника, а ме ча­каше още дълъг път. Път през планината, обилно обсипана от лъчите на блестящото слънце. Гледах и се радвах, като че пръв път виждах през живота си тъмнозеле­ните гънки на планината, сребърните хрумвания на поточетата в долините, на­зъбените тъмносини върхове, ограждащи като бойници кръгозора, наситено зелените гори в техните подножия, светлата синина върху подпрелия небосво­да Пирин. И всичко, което моят поглед виждаше, беше само милиони пъти преоб­разената ласка на моето чудно хубаво, пламтящо, весело планинско слънце. Наричат „слънцепоклонение" възторженото съзерцание на извора на жи­вота върху земята. Нека! Много бих искал да бъде при мене през тия минути тоя, който казва това! Да изживеем няколко дни в студените прегръдки на дъждове, влага и мъгли и след това Провидението да изсипе върху пътя ни един великолепен слънчев ден по пътя от Дамка към Рилския монастир. Истинско августовско планинско слънце. И бих искал да чуя коя песен би запяло неговото трогнато сърце, ако не химна на Слънцето. (Вж. снимки № 16,17,18 от „Изгревът" том XVI, снимките от екскурзиите с Учителя в „Изгревът" том XVII. - бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

18. Чужденката Тя бе латвийка. Дошла бе в България нарочно зарад Учението и зарад Рила. Русите коси издаваха влиянието на севера. Също сините очи и спокой­ният поглед, примесен с тиха замечтаност. Тя бе от първите върху камъните сутрин, всред мъглите, срещу лъчите на изгряващото слънце. Когато студеният вятър се опитваше да дръпне одеалото от рамото й, тя бавно прихлупваше дланта си върху него. Когато Учителят говореше, очите й светеха не по-малко от очите на оста­налите негови ученички: преди хиляда години пак българи прошепнаха свеще­ни думи на славянски език. Тогава пак славянското сърце трепна и запази тоя трепет, в хиляди варианти, през вековете. Тя размахваше възторжено ръце при гимнастиките. Сърцето й чувству­ваше светостта на танеца, а културата й му правеше своя модерен превод. Тя бе в кухнята; режеше зелето с голям нож и пееше. Тя пригласяше пе­сента на другите сестри и заедно с тях преливаше „флуиди" към скромното, по- скромно от най-скромното войнишко ястие. Тя бе на планината, край езерото, сама, съсредоточена, загледана в мъг­лите над върховете и в плътната зеленина под нозете й. Ноздрите й трептяха: тя попиваше величието на Рила и красотата на уче­нието. съединени в прекрасен синтез. Малцина знаят като нея добре значението на тихото чудо, което цъфне тук, в България, на Рила, край Седемте езера. - Беше време, когато виждах пред себе си човека, един случаен предста­вител на Учението на Учителя. Виждах и хубавото, и лошото, което имаше в него, и което можеше да има всеки човек. А сърцето ми трепкаше. То предугаждаше зад неговата оригинална фигура, зад неговата неправилна реч онова, което отдавна беше бленувано. Една мечта го ласкаеше далеч на юг, в братска страна, гдето слънцето по-силно грее на лазурен кръгозор, гдето един бистър ум пречупва през кристална призма ежедневните житейски тревоги и ги прев­ръща в бисери на мъдрост, гдето един голям човешки дух чувства и живее Духа на Вселената и чертае с широка ръка величието на самия живот. - Аз не съм си правила илюзии в нищо, когато идвах насам: знаех, че идвам насам в страна, облагодетелствувана от природата, онеправдана от ис­торията. Палмови вейки не съм искала и не съм ги очаквала. Не си правя илю­зии и по отношение на самото Учение: то е светлина върху живота на човека. Криво ли е, че животът на всеки човек има повече горчивини, отколкото радос­ти, и повече поуки, отколкото щастие? - Наистина, тук ние не научихме теорията на окултизма: ние идваме вече подготвени. Но ние научихме и учим тук неговата практика: как думите оживя­ват и стават дело. Ние чуваме, виждаме, чувствуваме, живеем принципите на Духа: как вдъхновението се превръща на песен, молитва, един товар дърва, едно дежурство в кухнята, една дребна услуга, един мил, приятелски поглед. - Когато ще си отидем, ние ще знаем да предадем на нашите сънародни­ци скъпите думи на Учението: човек може да изкупи свободата си само когато работи съзнателно, доброволно безрезервно, с любов за ближния си; че няма друг път към свободата от тоя на Доброволната Жертва. - Ние знаем, че там мнозина ще ни разберат. Тя се усмихна и в очите й блестеше спокойното отражение на небесната и езерна синина. (За латвийците вж. снимки № 20, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 56-65 от „Изгре­вът" том XIV. - бел. на съставителя Вергилий Кръстев.)

17. Поетите Поезията е съзерцание, благоговение, вдъхновение, възторг, трепет, ти­ха молитва, проникновение, тежък кръст. Тя опива душите, блика от сърцата, смесва се с въздушната струя, която пълни ноздрите, вслушва се в бърборенето на поточето, в плискането на езер­ните вълни, вдъхновява се от плясъка на дъжда по разклатената палатка, чува ударите на огромната птица в нейните поли, преживява като живи части от самия човек величието на изгрев слънце, красотата на залеза, величието и смисъла на собственото си страдание. Поезията е неделима част от живота, негова по-висока, свръхземна га­ма. И ето: аз не познавам нито един истински поет, чието поетическо вдъх­новение да не го е довело до религиозно съзерцание. И не познавам нито един истински религиозен човек, който да не е поет. И точно затова тук, около езерата, са се събрали толкова много поети: сякаш е истински събор от поети. Не искам да говоря за тия, които са печатали стихове, за тия, които са видели името си върху кориците на луксозни издания. Не говоря за тия, в чиито чекмеджета лежат тетрадки, изпълнени с кра­сиво написани стихове, които може би никога няма да видят печатница. Не говоря даже и за тия, които лягат и стават с мисълта да започнат някога да пишат поезии, но по неизвестни за тях причини, все отлагат. Аз говоря за тия тук, събрани от четирите краища на страната или преле­тели хиляди километри от далечни страни, които са почувствували и чувствуват с всичката му дълбочина прелестта на собственото усъвършенствуване, величието и подвига, висината и красотата на Учението. Аз говоря за мъничките, непознати на широкия свят ученици, сгушени във влажните си палатки, в леглата, четящи мълчаливо беседите, размишлява­щи под монотонното плискане на дъжда. Непризнати от официалната критика, невписани в антологиите поети и поетеси, чиито сърца при всичките условия на живота не спират да пеят и да славословят Бога. (Вж. снимки № 29, 30, 31, 33, 34, 35 за невидимите поети от палатковия лагер от „Изгревът" том XVI. Вж. снимка № 30, 31, 32 от „Изгревът" том XIV. - бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

16. Малкото глухарче или пътят на ученика[2] Когато почувствува нозете си добре обути, добре пристегнати в опасаните ремъци, когато провери долните си дрехи и сухата храна в раницата, когато се убеди, че всичко е в пълен ред за тръгване, глухарчето получи благословията на престарялото вече майчино стъбло, прекръсти се, разпери копринения си парашут и зачака първия повей на съдбата. Вятърът край езерото рече: - Хайде! То прошепна едва чуто: - Хайде! И литна в широкия Божи свят. Отначалото ветрецът го носеше леко - люшкаше го сякаш златна люлка над блесналите от слънцето езерни води. „Нима това е животът и съдбата?" - се питаше то и кокетно разперваше гънките на блестящия на слънцето парашут. Но скоро попадна в силно въздушно течение. Задуха ядовита буря. Тя го понесе по начупени колебливи пътища, ту над самите върхове на клековата гора, ту го отпущаше за миг около нагънатите скали, ту изведнъж, като по стра­нен каприз, го подхвърляше към небесната бездна, право срещу огнения диск на слънцето. То чувствуваше неговите огнени милувки по бузите си и тръпнеше от радост и от страх. Когато мислеше, че още малко, и ще се сгромоляса в неговата огнена пещ, и притваряше очи, за да не вижда ужаса на собствената си съдба, когато се чудеше, че страшната минута все още не идва, бурята намали силата си. Въздушното налягане върху омачкания парашут олекна. Стори му се, че увисва в безвъздушно пространство, сам-само, далече от земята, някъде между нея и небето, изоставено от всички, забравено от самата Съдба. - О, нека стане каквото ще, но само да стане нещо! - шепнеше то и чув­стваше как очите му се мокрят в сълзи. И наистина, нещо стана. Огромни маси водни пари го заградиха. Беше облак. - Охо, ти ли си, малко глухарче? - шепнеха топли струи, попипваха с влажните си пръсти краищата на парашута и подминаваха. - Не ще си преживяло малко, ти, глухарче, за да дойдеш чак тук, при нас - казваха други и минаваха по своя път, - А и не зная как ще излезеш оттук - шепнеха натежали ситни водни капки, като лепнеха по неговата буза. - Ей, че добре се почива върху твоя парашут! - каза една едра водна капка и се стовари с цялата си тежест върху парашута. То се опита да протестира. Протегна с пръсти да я прогони и поиска да поправи нанесената повреда. - Ето, и аз бих искала да си почина на такова удобно място! Ти ще ми разрешиш да кацна малко върху едното крайче на твоето баюнче, нали? - рече една друга капка и без да чака разрешение, се стовари върху парашута. - О, ето и аз ще се възползувам от любезността на тоя небесен скитник - се обади трета. - А и аз също! - И аз! Глухарчето разбра, че нещо недобро става с неговия парашут: коприне­ните космици залепнаха, между тях се намести цял океан от водна маса. Всич­ко се превърна в едно голямо кълбо вода, в което, притаило дъх, то се гушеше. Заваля дъжд и чудното пътешествие на глухарчето се свърши. Пребито, измръзнало, едва дишащо, с разнебитен парашут, от който в ръцете му останаха само пречупени пръчки, то лежеше всред тревата на една мъничка полянка между скалите. То се сгуши във влажната студена почва и дълбоко заспа. Там на другата година се смееше срещу слънцето свежото стъбло на по­никналото ново глухарче. Ти навярно си виждал неговите синове и дъщери, как летят около място­то на неговата катастрофа - някъде близо около Бъбрека, и може би си мислил, че и ние, всички хора на земята, сме нещо като залутани из простора, малки глухарчета, с парашути - надежди и с поуки - сълзи, които така много ни на­помнят както нашия път, така и нашето предопределение. (Вж. снимка № 38 за Бъбрека от „Изгревът" том XVI. Вж. снимките за Бъбрека от „Изгревът" том XVII. - бел. на съставителя Вергилий Кръстев.) ---------------------------------- [2] Узряване и надживяване материалната зависимост, устрем към нови кръгозори, Идеал, който изглежда лесно постижим, изпитанията на действителността и напомняне су­ровия дълг, който значи служба, привидна смърт и после - Живот чрез Плода на Делото.(бел. а.)

15. Учителят Беше зимен ден, когато отидох при Него. Навалелият отпреди няколко дни сняг беше отъпкан от нозете на стотината посетители и бе скован от студа. Тогава нямаше достатъчно широка аудитория за тая публика и Учителят седеше на прозореца на „Шестдесет и шест" [1]. Той говореше от прозореца Своята „беседа". Слушателите бяха вън на двора. Само малцина имаха столове и седяха. Останалите бяха, като мене, правостоящи. Беше студено и трябваше да се под­скача от крак на крак, за да не се измръзне. Над всичко изпъкваше Неговата усмихната фигура, оградена от рамката на отворения прозорец. Ставаше тихо чудо. Душата се откъсваше от самия мене и се отнасяше някъде надалеч, на съвсем друго, непознато, топло и приятно място. Там, пред моите нозе, мина­ваха на върволици: египетски царе, принцеси, оживели мумии, проговорили като живи наши съвременници, индийски махараджи в тържествени процесии на бели слонове, накитени с диаманти. Звездните светове ставаха прозрачни, понятни, живи, величествени, свои, всичко, що беше минало, бъдеще, близко и далечно, изглеждаше естествено и красиво: широк величествен живот в мили­арди ликове. И всред тоя живот стояхме ние, хората, пробудените, търсещи съзнания, блуждаещите огньове, родени незнайно где и устремени към непозната цел. Ние, хората, натоварени от противоречия, обречени на страдания, и все пак със спомена на необозримата чудна реалност, от която сме частички. Всред тая бореща се за щастие върволица от хора бях и сам аз - беден студент, с малко познати и близки, съжител на таванските плъхове, трудолю­бив и амбициозен, влюбен, с препълнено от въпросителни бъдеще. Когато Го слушах, тиха светлина се разливаше върху всичко това, що беше в мен съмнение и загадка: светлината на някакво странно проумяване. Някаква чудна, благодатна топлина обгръщаше сърцето ми: топлината на неизразимо благоразположение и любов към цялата загадка на живота заед­но с всичките му противоречия. Някаква тиха надежда се усмихваше срещу зиналите проблеми на сър­цето ми. Те самите ставаха от врагове, каквито ги чувствувах по-рано, на зас­мени доброжелатели. Аз се прибирах на моя таван богат с надежди и радост. Това беше преди много години. Аз живях и работих, проучвах живота, сравнявах и мислих. И всякога, когато наближавах потока на Неговата мисъл, струваше ми се, че се надвесвам над най-голямата дълбочина на моята собствена мисъл, озарена до най-дълбоките й бездни с изобилна слънчева светлина. При всички случаи на живота, когато наближавах към Него, аз чувствах свобода и подем. Годините минаваха. Те сякаш не Го докосваха. Той си оставаше все съ­щият: здрав физически, усмихнат, шеговит, остроумен, благоразположен, тър­пелив и мъдър. Само сивотата на косата Му се приближаваше към чистата белина, а белите кичури по вътрешния ъгъл на веждите се разширяваха: странно наподо­бяваха крилцата на ангел, който се готви да хвръкне. През целия низ от години, през които Го познавам, Той не показа никога човешка слабост, нито лична болка - като че такива никога нямаше. А може би и наистина да нямаше: какво зная аз за Неговата личност, след като Го познавам вече десетки години? Колкото пъти съм се опитвал да си отговоря на сложения по теософски въпрос: кой е Той всъщност? - из подсъзнанието ми всякога изникваше една шега, която Той сам някога каза: - Вие искате да знаете кой съм аз? Нима наистина това е толкова важ­но? Нека тоя въпрос не ви занимава! Нима питат пиленцата - кой е човекът, който им хвърля житото? Дават ви жито, ако сте гладни, ако ви се харесва, заповядайте, хапнете си. След това идете в широкия двор на Живота и играйте колкото обичате. После, като огладнеете, пак елате! Ще ви нахраня с каквото мога. А кой съм аз, защо съм дошел при вас и вие при мене, не питайте. То не е важното за вас. Нали не е важно кой е касиерът на народната банка, щом ми брои почте­но парите, които моят забравен вуйчо от Америка ми праща? Важното е да имам да вземам тия пари и те точно и навреме да ми се заплатят. По-рано Учителят разпъваше палатката Си до големия камък край второ­то езеро. Тая година палатката Му беше горе, на удобна площадка по склона на планината, прикътана всред клековете. Оттам лагерът се виждаше като на длан, а неговият общ шум долиташе като тихо бръмчене Като шумът на морето, морето на живота, шумящо пред нозете Му, след като го е пропътувал и е застанал като фар на крайбрежието му. (Учителят говори на Рила - вж. снимки № 1, 2, 7, 8, 11, 12, 13, 15, 16 от „Изгревът" том XIV. За изнасяне на беседите на ул. „Опълченска" 66 в София вж. снимки № 1-35 от „Изгревът" том XII. - бел. на съставителя Вергилий Кръс­тев) ----------------- [1] Ул. „Опълченска" 66, София. (бел. М. И.)

12. На върха Ти не ще можеш да разбереш душата на планината, не ще можеш да чуеш нейната съкровена дума, ако не погледнеш към света в минутата, когато тя получава първата си целувка от слънцето. Ако не прилепиш ухото си към нейните камъни в минутата, когато те ще блеснат в розовите му лъчи. Ако не притаиш дъх, както го притаява планинският вятър, за да можеш по-добре да чуеш разговора на свръхчовешките светове: - Здравей, мой милий планински връх! - шепне засмяното слънце. - Здравей, мой татко! - отвръща планинският връх. - Душата ми така трепти от радост, че пак се виждам с тебе! Колко ми беше студено тая нощ, докато те очаквах, и как е сладка твоята милувка! Колко много, много ти се радвам, мой милий татко слънце! - Бог да те благослови, мой мили! - отвръща слънцето с усмивка. - Ето те и тебе на мястото си, гдето те оставих вчера, устремен към мене! Как хубаво знаеш ти, че всеки благороден стремеж се възнаграждава! Ето, вземи лъч- целувка, две, сто, хиляда. - Обичам те, обичам те, обичам те! - повтаря в полуунес върхът. - Обичам те! Обичам те! - отвръща с всеки свой лъч слънцето и огромно­то му сърце вдъхновено трепка. Твоето ухо дочува техния разговор и ти неволно се чудиш как можеш всичко така добре да разбираш. И бодрата ти мисъл те носи надалеч. Стотици и хиляди километри оттук е все Божия земя. Загъната в мъгла, в противоречия, недоволна и страдаща Майка земя. Хора, хиляди и милиони, мънички, като мравки, с голямо самочувствие за себе си, които търкат сънливите си очи и се сърдят на деня, че ги буди отно­во към нерадостната действителност. Хиляди и милиони хора, които поемат ежедневния си Кръст с проклятие. Хиляди хора, които обръщат гърба си към слънцето на живота и се сър­дят на грозотата на собствената си сянка. Хиляди хора, наричащи неразбраните страници да живота си „безсмис­лица", а детинските упражнения, които животът им предлага - мъчения. Хиляди твои познати, роднини, братя, които се движат в живота като ли­шени от разсъдък сомнамбули. Усмивката на слънчевия лъч със сурова яснота ти припомня всичко това. Тя ти припомня още, че и ти сам си бил между тях, един от самите тях. И ти подсказва - защо така добре разбираш тихата радост на озарения от слънчевите лъчи планински връх. Твоето лице просветва. Ти простираш ръката си към долината на Живота и повтаряш в себе си разговора, който си дочул да се води между слънчевия лъч и планинския връх. Ти го повтаряш с пълната увереност, че твоята тиха дума също така ще бъде някога и някъде чута: - Любов - мир - радост за всичко, което живее на земята - за всичко, което живе на земята. И нещо дълбоко в душата ти запява тихичко: - Аум! Аум! Аум! (За Молитвения връх на Седемте рилски езера вж. снимки № 1 ,2, 3, 7, 8 в „Изгревът" том XIV. - бел. на съставителя Вергилий Кръстев.)

10. Малките камъчета Когато облаците плътно забулват небето със сиво було, когато името на слънцето звучи като полузабравена легенда, когато цялата котловина изглеж­да като намръщена част от преизподнята, когато власовидни мъгли засноват около човека като материализирани духове, има все пак неща, които могат да приковат неговото внимание. Точно тогава той ще види това, които иначе не би забелязал: ситно написани страници от многомилионната история на планина­та. От геоложка гледна точка малките камъчета по пътеката могат да не пред­ставляват някаква забележителност. Те нямат стопанско значение, защото ни­кой не би дал пари за тях. Те не са благородни метали. Но за оня, който е свикнал да чувствува играта на багрите, който търси и разбира през форми и цветове идеята на художника, точно тия разхвърлени по пътеката малки камъчета му разкриват истински свят, чудно хубав, разнообра­зен и велик по замисъл, прекрасен по художествено постижение. Малко, плоско камъче, сиво-розова основна маса, изпъстрена с прекъснато-успоредни зелени ивици, на чиято повърхности цъфтят светложълти ос­тровчета лишеи. Замислен, тъмнозелен камък, колкото яйце, по чиято страна се откриват светлорозови паралелни наслоения, шисти, които земният огън и вековете са споили в неделима маса. Млечно-бял кварц, като прозрачните бузи на приказна красавица, при­ковава погледа с благородната си усмивка. Малък зърнест хубавец, тъмнозелена кръстословица, отпечатана върху сиво-бяла скалиста маса, закачливо се препречва пред натежалия крак. Шеговита смесица от кварц и гранит, прошарена от начупени зелени пъ­теки, снабдена с блестящи слюдени очи, около които, в мълчаливо съглаше­ние, растат островчета жълт и черен лишей. Описанията не биха имали край. И какво чувство те обзема, когато си помислиш, че всичката тая красота е лежала с векове край пътеката, прескачана от тънките крачета на овцете, подритвана от цървулите на овчарите, плискана от дъждовете, радвала се на голямото благоволение - ласките на засмяното планинска слънце през вековете. Не, няма защо да се съжалява, че облаците са забулили небето, че слън­цето напразно търси пролук, за да изпрати своя поздрав. Толкова по-добре! Защото точно сега може по-добре да се види една от красотите на май­ката Природа, изписана [на] по-малките камъчета върху пътеката. (Вж. снимки № 19, 20 от „Изгревът" том XVI. Белите камъни на Извора Махабур са бели кварцови камъни, донесени, за да украсяват коритото на из­вора. - бел. на съставителя Вергилий Кръстев.)

7. Огънят Когато слънцето без предупреждение потъне зад хребета над шестото езеро, настъпва изведнъж хлад. Когато задуха вятърът откъм езерото, както обикновено става, над цялата котловина настъпва неопределеното годишно време между зима и ранна пролет, въпреки всякакви юлиански и григориански календари, които показват средата на август. Точно при тия с нищо несравними вечери, няма по-приятно и по-желано благо на планината от пламтящия огън. Никой на света не би могъл да измисли нещо по-мило от тия хубави ве­черни часове около огъня. Клекът, опиянен от своята саможертва, гори с истинско вдъхновение. И колкото тъмнината на цялата котловина става по-плътна, толкова по- ярка става червената светлина на огнените езици. И толкова по-рязко се очертават лицата на насядалите около огъня при­ятели, толкова по-вдъхновено греят погледите им. Песента тука не е гръм, нито трясък. Тя не е нито поръчка, нито поза, нито състезание. Тя се ражда в душите, както белината от гърдите на натопения в езерото камък - поради плискането на езерните вълни - естествено, от само себе си, защото не може другояче. Тя се носи из котловината, защото последната сама жадува да запълни утробата си с хармония. Тя се възнася лекичко към небето, защото то тук е по-близко до човека и по-ясно чува неговото сърце. Тя е жива, топла, плавна, музикална струя, която знае да обича, да вяр­ва, да се моли и да се надява, като девица, която открива учудена някаква нова тръпка в сърцето си. Тая тръпка, толкова реална, сякаш се напипва през блузата. И все пак не може нито да се обхване, нито да се разбере! Чул ли си никога как звучат през тия вечери около пламтящия огън пес­ните? Още не? - Знай, че твоята душа има да изживява още много дълбочини, гдето не е надникнала! Пял ли си около огъня песните: „Напред да ходим смело" или „Един си ти, мой Мусала" или „Братство, единство, ние искаме"? Не си? - Има още мно­го височини, от които твоето сърце ще изпита колко безгранично може да бъде вдъхновението пред подвига и възторгът пред жертвата. Но - време е вече за спане. Отдели се тихичко от групата приятели, застани сам на скалата, вдигни ръцете към небето и повтаряй заедно с мене: „Великий Вседържателю на вселената, Който си създал и държиш в ръ­цете Си звездите и земята, Чието всепроникващо ухо чува ударите на моето мъничко, човешко сърце, приеми неговата тиха благодарност за всичко, що си му дал и му дарувай тих и спокоен сън." Простри ръцете си към прегърнатата от нощта земя и прошепни: „Лека нощ на вас, мои мили братя, по цялата земя."

Орион - Д-р Стефан Кадиев II. Рила, когато проговори с. 5: За тия, които се съмняват - доказателство. За тия, които са намерили - утвърждение. За тия, които вярват - упование. За тия, които търсят - малък лъч върху Пътя. За тия, които живеят - малка радост, която им дължа. Нека усмивката на Рила, еднакво благосклонна, пребъде над всички братя на Родната земя.