Ани

59. Надежда Конова 59.1. Защо и как станах „дъновистка" Ние седяхме под беседката на Изгрева. Спомените за Учителя се носеха сякаш разпоени в наситения с влага майски сутринен въздух. Само лека пока­на беше потребна, за да се обади и сбутаничката, бледичка, сякаш непрекъсна­то сърдита сестра Надежда Конова. И тя заразказва: - През 1920 г. аз бях учителка в родния си град Свищов. Точно тогава Учителят беше предприел своята обиколка из България. Придружаваше се от приближените Си тогава ученици, като брат Стефан Белев, Петко Епитропов и други. Бяха настанени у сестра Велика Анева. Предана ученичка беше сестра Халачева. Вие знаете какъв клюкарски град е Свищов. Какво само не се при­казваше по адрес на „дъновистите" - всичко, каквото може най-разюзданата фантазия да измисли. За Учителя се говореше, че е без съмнение хипнотиза­тор и мошеник, който използува суеверието и простотията на народните маси за най-долни цели.[2] Някакво непреодолимо любопитство ме привличаше все пак да отида и да видя на място какво представлява всъщност самият Дънов. Аз приказвах с по-голяма самоувереност от всички останали. Една заран заявих пред всички учители в учителската стая: - Утре ще отида при Дънов и ще се върна дъновистка! Това изявление направих с тон, в който имаше подигравка, желание да се покажа храбра, уверена в себе си, всезнающа, убедена в правотата на това, което се говореше за „Учителя". Един добър психолог обаче веднага би прочел търсещата опора, много изстрадала и разпокъсана в болка душа. Моят мъж беше умрял съвсем млад само преди една година от бъбречна болест, след като се бяхме оженили с голяма любов и се бяхме водили само една година. Единствената ми рождена сестра, с която живеех, ми беше сякаш не сестра, а заклет враг. Спорехме за наследството на къщата, карахме се за всеки пар­цал, за всеки сантиметър от наследствените имоти. Беше при това моя по-мал­ка сестра, за която бях направила твърде много и от която се считах в правото си да искам поне признателност. Бях млада и хубава, а мъжете, от които очак­вах известна склонност, ме отбягваха. Напротив, ухажваха ме мъже, чиято бли­зост ми беше обидна. Чувствувах се непрестанно под някакво напрежение, което търсеше равновесие, опора. Скришом ходех в черква. Знаех, че е някак­ва отживелица, на която не можех да разчитам в нищо, повтарях машинално „Отче наш", а на сърцето ми се трупаше още по-голямо бреме. Какво можеше да ме утеши! Външно аз бях облякла най-хубавите си дрехи, бях сложила шапката си, както тогава беше мода и бях приела най-елегантния си вид. На вратата у Халачеви се срещнах със сестра Балтова. Нека забележа, смущаваше ме дори са­мият този факт: как пък мога да кажа „брат" или „сестра" на хора, които не познавам? Балтова ме засегна с това, което беше мое болно място: - Едно от първите неща, с които трябва да се пристъпи към учението, то е да се научиш да прощаваш. Да простиш всички обиди, които другите са ти нанесли. Да не носиш на сърцето си никаква горчивина. Нима мислите, че това е невъзможно? Ето, и нашата молитва е същата, която и вие повтаряте всеки ден - ние също четем „Отче наш". Нали и там е казано: „и прости нашите дълго­ве, така, както и ние прощаваме на нашите длъжници?" Стори ми се, че някаква тежка ръка се стовари върху мене и аз се олюлях: „и прости нашите дългове, така, както и ние прощаваме на нашите длъжни­ци"! Значи, за да ми прости Бог, аз също трябва да простя на нея, на моята рождена сестра? Същата черна неблагодарница, която посягаше на залъка ми! Нима на Бога е толкова мъчно да прощава за грешките ни така, както ние не можем да си прощаваме? Тая нощ аз не спах. Може би така се чувствува иманяр, който е научил, че ето, на върха на тая скала има скрито съкровище, несъмнено грамадно бо­гатство, но който не може да намери начин да се качи върху непристъпната скала, гдето то е скрито. Когато пристъпих при Учителя, аз треперех като лист. Не бих могла да кажа защо треперя. Той каза спокойно: - Но защо треперите? - И ми показа стол да седна. После, без да съм продумала дума, Той каза като на Себе си три приказки: - Кучето, като не знае да лае, вкарва вълка в кошарата. Помисли и сякаш пак така като на себе си: - Вълкът искал да изяде човека, който извадил кокала от гърлото му. И след малко пак добави: - Две дръвчета растат близо едно до друго върху бедна почва и си пречат. Ще се разсадят по-далече едно от друго - и толкова! С тия три приказки Той хвърли светлина върху отношенията със сестра ми. Аз вече знаех какво да правя. Сякаш някаква ръка свали бремето от гърба ми. Стана ми леко, като че щях да хвръкна. А очите ми се напълниха със сълзи. Когато отидох в училището, аз плаках като дете. Нещо дълго сдържано се топе­ше в мене и ми ставаше леко, леко. Беше ми все едно какво съм говорила и какво ще говорят хората за мене. Оттогава минаха 30 години. Аз никога не ще забравя тия дни - дните, когато срещнах Учителя и наистина - станах „дъно­вистка". (Вж. „Изгревът" том XIII, с. 22-24 и снимките N2 4,5. - бел. на съставителя Вергилий Кръстев) ----------------------------- [2] Вж. „Изгревът" том II, № 134 на с. 388-389. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

58. Първата и последна беседа на Учителя в гр. Свищов Зъболекарката сестра Иустина Халачева разказва за първите си впечат­ления от Учителя. През 1950 година сестра Иустина Халачева живееше в София, на Изгре­ва. Обитаваше партерния апартамент на една от масивните постройки. Полукръжният салон, от който се откриваше красива гледка към Витоша, й служеше едновременно за работен кабинет, както и за чакалня. Тя беше зъболекарка и продължаваше да работи. Тя ни разказа следното: - Родена съм през 1885 г. в Киев, по народност рускиня. Бяхме състуденти с мъжа ми, българин, който учеше в Киев, като мене зъболекарство. След свършването ние се прибрахме в България и настанихме в Свищов, тъй като мъжът ми е родом от тоя град. Там заедно работихме зъболекарство.[1] Когато преглеждах книгите на нашите хазяи, натрупани на тавана, в ръ­цете ми попадна едно томче от беседите на Учителя - беше втората серия „Си­ла и Живот". Прелистих отначало твърде небрежно книгата: какво ли ще иска да каже този неизвестен автор, чието име просто никъде не беше означено? Достатъчно беше да прочета само няколко изречения, за да почувствам нео­бичайната дълбочина на мисълта, правдивостта на сравненията, топлотата и искреността на автора, неговия бодър оптимизъм и свежест. Така се зачетох. От всяка страница сякаш се откриваше някакъв прозорец пред очите ми, сила нахлуваше в гърдите ми. През 1921 г. в Свищов беше на служба прокурор нашият брат от Севлие­во Стефан Тошев. Той организира първите братски събрания. Събираха се приб­лижени приятели, пееха песни и четяха беседите на Учителя. Книгите на Учите­ля станаха мои настолни книги. Аз усещах сякаш се преродих и заживях нов живот: живот на светлина и радост - радостта на духовния живот, която и досе­га не ме е напуснала, въпреки изпитанията. През 1922 г. Учителят дойде в Свищов и изнесе публична беседа в чита­лището. Тъй като някои Го апострофираха, Той вече не изнесе публични бесе­ди. Беседи пред приятелите обаче изнесе доста. Беше на квартира у сестра Нешка Анева. Тя Го и переше. Когато няколко години [по-късно] у нея гостувал сливенският ясновидец Георги Сотиров, той сочел към мястото, гдето била ед­на дюлка, и казвал: - Тук виждам светлина вечер. Тогава тя се сетила, че точно там тя изливала сапунената вода, когато прала дрехите на Учителя. Когато отидох пръв път при Него, усещах едно особено чувство - чувство на чистота, на святост. Веднага ми направи впечатление фактът, че ме загово­ри, като че е познавал баща ми: - Вашият баща е свещеник. А аз никога не бях казвала пред никого това, че баща ми е свещеник, следователно Той можеше да знае това само по някакъв друг път, чрез вътреш­но познаване. Тогава се много смяхме с един наш познат, многознайник, който в нищо не вярваше, „нито в Господа, нито в дявола". Въпреки своето неверие, той имал усета на някакво уважение, поради което още далече, преди да влезе в къща­та, гдето беше Учителят, той изгасил и хвърлил цигарата си. Какво било негово­то учудване, когато още при влизането му в стаята, Учителят го попитал: - А защо хвърли цигарата си? Това го страшно поразило и той не можеше да се начуди: дали пък наис­тина имаше някаква способност да вижда нещата през далечина? Веднага след Свищов, Учителят отишъл в Шумен. Шуменци много напи­рали да ги приеме. Той се затворил в стаята Си и така останал сам в продълже­ние на цели два часа, без да приеме никого. Така се и разотишли. По-късно Той казал: - Два часа прах кирливите ризи на шуменци, но не можах да ги изпера! Какво е искал да каже, сам си го тълкувайте както искате. (За шуменци вж. „Изгревът", том VI, с. 713-716, № 1,2,3; „Изгревът" том IX, с. 825-831; „Изгревът" том XVI, с. 862-868, глава XII. - бел. на съставителя Верги­лий Кръстев) ---------------------------- [1] Вж. „Изгревът", том XIII, с. 22-24 и снимки № 2,3,4,5. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

55.4. Потопът Да ви разкажа още един случай. Бяхме на Рила, при седемте езера и слизахме по пътя към село Сапаре­ва баня, малко близо до Паничище. Нашите хора бяха слезли от колите и иска­ха да си купят краставици. Разположиха се и започнаха да ядат краставици. По едно време Учителят стана нервен, нетърпелив и каза: - Веднага да дойдат колите и да тръгваме! Дойде първата кола и Той се качи заедно с някои братя и сестри. Небето пак беше започнало да се заоблачава. Аз започнах да събирам братята и сестрите и да ги карам да се качват по колите. Бяхме натоварили втората кола и аз се качих върху нея, потеглихме. Дъждът вече беше станал пороен. Колкото вървяхме, все повече се засилва­ше. Пътищата бяха превърнати в реки. А имахме още много път. През мръчкавото стъкло аз виждах как откъм планината се спуска някаква сиво-мътна вод­на маса. Тя идеше с бучене точно пред нас - щеше да пресече пътя ни. Там наистина шосето правеше вдлъбнатина. Колата я беше преминала, когато буй­ната вода плисна задницата и я повлече. Но тя нямаше достатъчно сила да я повлече. Не беше така с втората и с третата, четвъртата и петата кола, които ни следваха на разстояние. Третата кола попадна във водовъртежа. Представете си един голям автобус, когото буйната вода завлича в канавката. Вълните блъс­каха в стъклата, ужасените пътници бяха вече до колене във вода. Мокрите до кости пътници можахме да се съберем в селската кръчма. Преброихме се. Никой не липсваше. Когато отидохме в Дупница, заварихме още по-ужасяваща картина. В двора на хотела, гдето се настанихме да нощува­ме, бяха вече изложени 18 трупа на удавници. Тъй като няма нито един парцал на гърба си сух, аз се съблякох гол и така легнах да спя. Когато се прибрахме в София и заговорихме с хората, които придружа­ваха Учителя, ние научихме, че тях не ги намокрила нито една капка дъжд. Не­запомненият пороен дъжд и страшното наводнение било ограничено само в района, гдето бяхме ние. - Но Вие знаехте, че ще има наводнение, но нищо не ни казахте! - Нали никой от вас не липсва? - рече Той, като се смееше. (Разбрахме какво значи потоп и какво значи Ноев ковчег, в преносния и буквален смисъл. Опитахме го и го изтърпяхме.) (За Симеон Симеонов вж. „Изгревът", том VIII, с. 604-607, а за брат му Юрдан Симеонов - с. 597-603. - бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

55.2. Как се решават въпросите на живота Това се разказва от брат Симеон Симеонов, на 27.ХИ 1958 г. на празника на Учителя по случай Неговото заминаване. Тогава бях секретар на касационния съд. Имахме една чиновничка, деловодителка, с която бяхме в много близки, приятелски отношения. Така се случи, че през това време имала много тежки семейни недоразумения. Имаше разправии с мъж, майка, баща, братя, които й отнемаха всяка радост от живо­та. Един [ден] дойде при мене дълбоко развълнувана. - Не мога повече да понасям - казваше тя през сълзи. - Това не е живот! Няма повече смисъл да се боря! Глупаво е! Решила съм и решението ми е без­възвратно - ще се хвърля под трамвая и ще свърша със себе си! Всичко съм обмислила! Няма защо да ми говориш! Свършено е! - Добре си намислила - казах аз, - щом не можеш да намериш друго решение на въпроса. Но ми се струва, че самоубийството чрез трамвая не е хубаво. Преди всичко, грозно е - много обезобразява човека. После - не вина­ги се свършва със смърт. Така се случва, че повлече човека, откъсне му крак или ръка и така остане за цял живот инвалид. А не мога да ти обещая, че така обезобразена, ще мога да положа някакви грижи за тебе! Не! Аз ще ти услужа, като ще ти дам сигурно оръжие - един хубав пистолет, който никога няма да те излъже! Към грамадата „веществени доказателства" тогава имах няколко писто­лета. Взех един хубав, нов парабелум, постави в него една пачка с патрони, освободих спусъка и казах: - Готов е за стрелба! Ще натиснеш спусъка срещу челото си и - готово. Тя се колебаеше. - Може би не харесваш този пистолет? Ето ти тоя, турски, маузер, бие точно, пробива железопътна релса. Ще ти пробие черепа и мозъкът ти ще оп­ръска стената насреща! Дойде ми внезапна мисъл: - Слушай, да се самоубиеш ти всякога можеш. Но я ела да те заведа на една беседа при Учителя. Утре е неделя. Ела, послушай Го, па след това - пис­толетът е пак на твое разположение. Тя се размисли. После махна с ръка и се съгласи: - Ще дойда! Точно на другия ден, за тая беседа аз позакъснях. Сварих момента, кога­то Учителят погледна към вратата, към нея, и рече: - Така е! Имате неприятности! Разправии вкъщи - съпруг, баща, майка - тежко е! И вие какво? Решавате да решите въпроса наведнъж, да се хвърлите под трамвая, да се стреляте! Така ли се решават големите въпроси на живота? Докато Той говореше, тя ме гледаше втрещено. Очите й святкаха от укор. Когато Учителят свърши и тръгнахме през гората към къщи й, тя ми каза с всич­кото дълбоко възмущение, на каквото бе способна: - Как не те е срам! Да ти поверя като на близък човек тайните на живота си, а ти да отидеш да ги разкриваш на Учителя си! Как можа това да направиш! И още смееш да ме гледаш! Направих всичко възможно да я убедя, че се лъже жестоко. Ние бяхме до късно снощи заедно с нея. Кога бих могъл да намеря Учителя и да Му раз­правям неща, които за Него бяха така далечни! Трябваше дълго да й говоря, докато тя се убеди, че това е истина. Тя дойде и на следната беседа, после - на следващите и вече никак не липсваше. Постепенно радостта от живота й се възвърна, тя престана да мис­ли за самоубийството. Въпросите на семейството й се разрешиха като по само себе си. Тя и сега е една от ревностните ученички на Учителя. 27.XII.1958 г., София

54.18. Как се провежда постът у последователите на Петър Дънов Според разказа на сестра Елена Милева, 78-годишна, живуща в кв. Изгрев. Въпреки своите напреднали години, Милева има добър, свеж вид, движи се свободно изправена, сутрин прави гимнастиките, напълно е във владение на себе си, с напълно свежа памет. Все пак не била съвсем добре, болно било сърцето й, имала ревматизъм на коленете. - Десетдневния пост изкарахме през 1922 година, след събора в Търно­во. Имаше голям ентусиазъм. Направихме поста, освен аз, също сестра Янаки­ева, Олга Славчева и много още други - беше нещо като епидемия. Поста започнах в сряда - просто престанах да се храня, без никаква друга подготовка. Не ядяхме никаква храна, не пиехме и никаква течност, изоб­що - нищо. През това време си вършех обикновената дневна работа, без спир­ка. Правех си наряда - тогава нарядът беше доста дълъг. През цялото време чувствувах лекота на тялото. На десетия ден, беше петък, се явих при Учителя. Той ми поднесе чаша топла вода, в която сложи малко вино - може би една ракиена чаша. После ядох спаначена чорба, прецедена, после - топла вода и чай и едвам на третия-четвъртия ден преминах към обикновена и то лека хра­на. Отпостването е дори по-важно от самия пост. Учителят много държи на това, да си гледа човек работата, да не му личи, да има обикновено настроение. Сърдеше се, когато научи, че сестра Христова и кака Гина са били ядовити през време на поста и лежали в легло. Олга Славчева имаше голяма нужда от вода. На седмия ден дойде при мене: - Искам да пия малко вода. Казах й: - Потрай още малко! Учителят казваше: Каквато болест имаш, ще се прояви през време на поста. Така, Олга я болеше много кръстът. След това аз си провеждах почти всяка година пролет и есен пост от по десет дни, освен редовните всеки петък пост. Със смъртта на мъжа и на дъщерите си, бях страшно закъсала. Благода­рение на поста, аз получих обновление. Опитах, по препоръка на Димков, да вземам дестилирана вода. Той ка­за: - Ако вземеш десет дни дестилирана вода, това е равно на 21 ден пост. Но съвсем не е едно и също нещо! Много повече мъчително е, ако пиеш вода, па макар и дестилирана, отколкото както ние го правим - без никаква вода! По-леко се понася! Правих опити и с еднообразна храна. Аз си харесах житена вода. Накис­вах жито една чаша в гореща вода, то стане три чаши, за един ден. Ядях го заедно с лимон и мед, топла вода. За всички Учителят препоръчва 7 до 10 дни. Питах Го за ябълки. Каза: може по един до три килограма на ден. За еднообразна храна съм прекарвала също липов цвят с топла пита. Други прекарваха с тархана. Конова си беше избрала с бамя. А Николай шеговито запита Учите­ля дали може с кюфтета. Изглежда, че ги обича много (разбира се, вегетариан­ски, от картофи). Най-големия си пост прекарах през 1947 г., с лечебна цел. Боледувах от ишиас и исках да се освободя от него. Вече знаех това и преди да почна поста, взех очистително - рициново масло. Иначе дъхът на човека мирише. Първите дни не се усеща никаква нужда от храна. Постепенно човек забравя вкуса на храната и не мисли за нея. Не е така обаче с водата. Чувства се силна жажда. До единадесетия ден не вземах никаква вода. След това започнах само да си мокря устата, защото се опасявах да не ми се изранят устата, мокрех си гърло­то. През това време си гледах работата, чистих си стаята, обливах се с топла слънчева вода. Много е важно отговяването. Към двадесет и първия ден аз се облякох, благодарих на Бога, пих само топла вода. Постепенно преминавах към силен чай, картофена вода, към десетия ден след поста изядох един детски сухар и друго ядене. Но не ми се ядеше готвено. Исках домати, плодове, повече суро­ви. Организмът чувства нужда от чиста, проста храна. През това време спад­нах с 11 килограма. Човек чувства през време на поста такава лекота! Настъп­ва такъв мир, човек живее особен живот! Едвам след двадесет и първия ден ти се струва, като че стъпваш на земята, в обикновения живот. Трябва да се внимава да не се взема много вода! Натоварва се много сърцето. Аз прекарах двадесет и един ден. Но силни натури могат да постят и повече. Знаете Ганди как е постил! Но аз бях много зле със здравето! Ако не бях спазвала това, бих станала на трици. Учителят държеше много на разходките до юзината. Ходех всеки ден през пролетта. Краката ме боляха, кожата беше изтъняла. Учителят каза: - Болестта ти се събрала в краката! Колко много опитности съм събрала с това! Записал: д-р Стефан Кадиев, София, 19.VIII.1958 г.

54.13. Разрушената чешма в с. Тополица Благодаря на сестра Милева, на сестра Цанка от Габрово, която ми даде това писмо, с тези ценни примери и опитности от Учителя и Неговите ученици и последователи, за да си вземем всички бележка и урок какво трябва да пра­вим и как да постъпваме при подобни случаи... Сега, като чета и преписвам тези спомени, дойде ми на ум и аз да приба­вя някои опитности от себе си, които съм чул от някои братя и сестри, и моя личен опит, който имах, да го спомена накратко: Това беше преди няколко години, в село Тополица, Бургаско, имаше медиумка, сестра Стойка, чрез която говореше духът на Учителя - така той ни се представяше, и ние така го знаехме: че е Учителят. Затова, от най-различни градове и села, макар и отдалече, ние ходехме там да слушаме беседите. Каза ни се да съборим братската чешма в същото село, която бе построена колек­тивно от братята и сестрите, от цяла България, по времето още на Учителя, когато Той бил в София. Той дал тогава разрешение и благословение и чешма­та с усилен труд била завършена, с най-различни зодиаци и формули. Представяше нещо музейно и мистично, свещено, много ценно, за спомен на Бялото Братство в България. Обаче ние, няколко братя и сестри, без да се замисляме много, я съборихме и започнахме да правим нова чешма, но не можахме да я доизкараме и направим такава, каквато беше старата чешма. След това раз­брахме, че ние вместо добро, сме направили най-голямото зло на Бога - събо­рихме Божия храм на мястото, на някогашните там Богомили... и т. н. Сега, като чета това писмо, дето Учителят казва да не се занимаваме с медиуми, разбирам, че Той не се е обаждал никога чрез медиуми и други по­добни, а някои други обикновени духове са се обаждали от Негово име и са ни заблуждавали, докато извършим този голям грях и престъпление пред лицето на Бога, Учителя, Христа и пред Цялото Велико Всемирно Бяло Братство. Разкайвам се от дъното на душата си и съжалявам за този голям грях и престъпление, което сторих, без да съм знаел; като мислех, че добро правя на Бога, а аз съм направил най-голямото зло. Признавам се за виновен пред ця­лото Небе... Това го пиша за пример и за поука на всички, че който не слуша Учителя, Който ни говори в беседите и лекциите, ще пострада като мене... Аз пострадах, огреших се, но нека бъде знайно това на всички, които идват след мене, та да не съгрешават, да се предпазват и спасят, да бъдат будни и внимателни, да не грешат като мене... Един брат от Пловдив сподели с мене същата опитност. И той се заблу­дил като мене, чрез някой медиум, на който духът се представял за Учителя, но той го запитал да му обясни 9-и стих от 6-а глава на Матея - от Евангелието: какво пише, че не го разбирал. Духът мълчал, нищо не отговорил и се бил раз­сърдил, задето му било задавано такъв въпрос, и си отишел - сеансът се раз­валил. Братът ми казва, че разбрал, че това не е нашият Учител - може ли, ако беше Той, да не знае този стих от Евангелието на [Матея]: Господнята молит­ва - „Отче наш"? И повече не стъпил при тая група на медиума. Друг случай. Един брат от Айтос сподели с мене: - Ходехме ние, една група в провинцията, при един медиум, чрез който се обажда духът на Учителя. Но веднъж го чувам да казва да не четем вече Беседите на Учителя, защото те са стари, а да слушаме неговите беседи и да си ги записваме и да ги четем, това било новото учение:.. Тогава разбрах, че не е нашият Учител, че съм попаднал в заблуждение и тогава напуснах групата и медиума - завърши братът разговора. Разказваха ми един случай, подобен, за едни младежи, наши братя, кои­то се събрали около една медиумка, чрез която се явил духът и се представил за Учителя. Но един от младежите, по-пробуден и начетен, го запитал: - Като си наш Учител, кажи ми точно сега, в този момент, колко е часът? Чакали те, но духът не можал да отговори и те разбрали, че то не е бил нашият Учител - и го напуснали. Според мене, правилно са постъпили всички братя и сестри, които не се занимават вече с медиуми и други подобни. Понеже са разбрали, че няма по- Велик Учител от Нашия Учител - защото всичко знае. А онези, които се пред­ставят за учители от Негово Име, ясно се разбирало, че каквото ги запитвали, нищо не отговорили - защото нищо не знаят. В Свещеното Писание, Христос и Св. Апостоли казват, че ще се навъдят много лъжепророци и лъжеучители - пазете се от тях, за да не се заблудите и да ви прелъстят в корист и разпътство и т. н. Учителят в Своите беседи и лекции по няколко пъти повтаря: „Бъдете всякога с будно съзнание!" Ако бяхме слушали и изпълнявали думите и съвети­те на нашия Истински Учител в беседите и лекциите, никога нямаше да дойдем до това грехопадение... За което ще даваме сметка и отчет... (За ремонта на чешмата в с. Тополица вж. „Изгревът" том VII, с. 95-98. - бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

54.3. Среща с Учителя в София По това време моята сестра беше в София и дори се беше запознала с Учителя. Когато дойдох при нея, тя просто ме покани да ме заведе при Него, като каза, че Той е авторът на онази книжка, която преди години ми беше нап­равила такова силно впечатление. Тогава Учителят живееше на „Опълченска" 66. Не беше приемен ден за Него. Но когато Му казаха за мене, Той казал: „Нека влезе!" Още щом влязох, Той ме изгледа дълбоко и продължително и рече като че на Себе си: - Колко много се е променила! Аз се зачудих: „Че как може да говори за моята промяна, когато сега за пръв път ме вижда? Кога ли пък други път ме е виждал?" След като помисли малко, Той продължи все така, като че на Себе си: - Ако хората биха знаели всичко за умрелите, те не биха страдали толко­ва много! Това също ми направи силно впечатление. Моето семейство често общуваше с архиереи, владици и често съм слушала от тях: „Има неща, за които човек не трябва да се интересува и да иска да ги знае, но му стига просто да вярва в тях." Как можеше Той да засяга тези въпроси, за които бях учена да не докосвам? Бях си вече излязла, когато допълнително ми казаха, че Той казал за мене: „Когато дойде отново в София, да посещава беседите! Тя ще повярва и дълбоко ще повярва!" Върнах се във Видин, но нещо силно ме теглеше отново към София.

54.2. Катастрофата Животът течеше и нахвърляше върху мене своите обикновени грижи и аз като че бях забравила както за книжката, така и за впечатлението, което тя ми беше направила. Но през 1918 г. ние изживяхме страшна катастрофа. Едно от моите най- любими деца, момче, заболя от апендицит и набързо умря. Съвсем наскоро се случи още едно нещастие. Мъжът ми беше станал индустриалец, построи фаб­рика, която му обещаваше добри печалби. Но вместо печалби, може би поради общата криза - беше тогава война, - той загуби както фабриката, така и капи­талите, които беше вложил в нея. Случи се още по-лошо нещо - той залиня и набързо умря. Беше едвам на 44 години. Аз останах вдовица с три деца на ръце. Трябва да призная, че при всички условия аз все още разчитах на помощта, която моите родители ми оказваха и която ми даде възможност все пак да съществувам.

54. Мария Здравкова Милева. 54.1. Първа среща с Учителя чрез отпечатана брошура На 24 април 1959 г. ние заварихме сестра Милева в малката й дървена къщичка на Изгрева. Колкото и малка, дървената къщичка изглеждаше чиста, спретната, грижливо подредена. Антренцето - грижливо подредено, чисто, в стаята - чисто, прясно измазано със зелена блажна боя. Леглото й - застлано с чисто, синьо одеало, полуоткрито от едната гънка, през която се вижда чисто бял чаршаф. На стената над малката кушетка виси портретът на Учителя. Всич­ко в стаята свети от чистота и издава добрия вкус на домакинята. Въпреки своите осемдесет години, сестра Милева е бодра, изправена, с бистър ум, пълно съзнание, добре ориентирана в действителността. Тя се оп­лаква от шум в ушите, настъпил през последно време, против който търси ле­карска помощ. Страда и от ревматизъм, който значително я затруднява при продължително ходене. Тя скоро схваща целта на нашето идване при нея. Ма­кар и прескачайки от тема на тема - нещата я силно вълнуват и тя не може да разказва за тях напълно спокойно, - тя ни разказва следното: - Аз съм родена на 12 април 1880 година във Видин. Баща ми беше замо­жен търговец. Значително състояние му беше донесла моята майка, също по произход от търговско семейство. Баща ми беше много разумен, стегнат, строг човек, чиято дума тегнеше като тежко злато. Каквото кажеше, думата му на две не ставаше. Беше много религиозен, разбира се, по православному, пазеше постите строго и искаше и от нас същото - дума да не става да се яде блажно през пости. Майка ми също беше религиозна, вярваща жена. Аз никак не се чудех, когато по-късно, като се научи, че съм във връзка с Учителя, се загрижи сериозно заради мене - дали не съм си продала душата на дявола. Знаете тогава какво се приказваше за Учителя и какви слухове достигаха до нея. За състоянието и възможностите на баща ми говори фактът, че той през онези години можа да поддържа брат ми да следва медицина в Монпелие и то прид­ружен от жена си, да издържа и сестра ми и мене в пансиони до свършване на гимназията. Омъжих се рано, наскоро след свършване на гимназията. Мъжът ми бе­ше инженер, добре поставен в обществото, аз можех да си бъда като домакиня вкъщи и да се занимавам с четирите деца, които идваха едно след друго. Поз­навах живота на интелигенцията в града ни, дните минаваха, а все нещо като че не ме задоволяваше, нещо ме теглеше към нещо хубаво, възвишено, далеч­но. Времето вървеше край брега на Дунава, аз чувствувах как моите интереси се разширяваха и далече надхвърляха малкия кръг на моето обичано семей­ство. Първата ми среща с Учителя беше една случайно попаднала в ръцете ми печатана беседа - една мъничка брошурка, която отведнъж ми грабна сърцето. Аз четях и препрочитах, отново се връщах към прочетеното. Като че не бяха букви, а огнени знаци, които се отпечатваха направо в сърцето ми. Струваше ми се, че в самата мен, някъде в дълбочината се издигаше област, потискана от грубата действителност, но винаги жива, свързана с кръвта и плътта ми. Аз се затворих в стаята си, четях и препрочитах и мислех: „Но защо не се печатат повече такива книги!" Аз не знаех нищо за Учителя, не знаех откъде ми попад­на тая книжка в ръцете. Това беше през 1916 г.

53. Опитности на брат Никола Гръблев 53.1. Затворените муцуни на вълците През 1922-23 г., като офицер, бил на служба в Дели-Орман. Един ден, като си дошел през зимата в София, разказал на Учителя, че Дунавът е зам­ръзнал и понеже зимата била много люта, от Румъния, от Карпатите, били пре­минали в България много вълци, едри като магарета. Тогава Учителят му казал: - Ето ти един случай да провериш и докажеш смелостта си. Ще излезеш нощно време, по 12 часа, без никакво оръжие, и ще отидеш там, където знаеш, че има вълци. Гръблев отговорил: - Учителю, ама страшно е. Ако ме нападнат? Учителят му казал: - Щом аз те пращам, няма да те нападнат, стига да си достатъчно смел, да не се уплашиш. Ще минеш посред вълците и нищо няма да ти направят. Гръблев казва: Аз приемам задачата, която Учителят ми даде, въпреки че, само като си помислех за нейното изпълнение, сърцето ми почваше лудо да бие. Но реших да изпълня задачата и ще ви разкажа как я изпълних. Една бурна нощ реших да я изпълня. Бях решил да отида при моя началник, като полкът се намираше на известно разстояние от пункта, който беше поверен на мене. Трябваше от пун­кта на началника да отида в моя пункт. Това аз реших да направя през нощта, за да изпълня задачата си. Началникът, както и жена му, ме убеждаваха да остана да спя у тях, защото рискувам да бъда разкъсан от вълците. Аз упорито настоявах на своето и казах, че тази нощ ще тръгна за моя пункт. В 12 часа през нощта, когато вънка беше страшна буря и виелица от сняг, аз се качих на коня си и напуснах къщата на моя началник и се упътих към селото, където беше моя пункт. Между тези два пункта се намираше едно село, през което трябваше да мина, а около това село имаше много вълци. Бурята беше толкова силна, че пътят, който друг път вземах за един час, сега с коня го взех за някол­ко часа. Когато наближавах селото, през което трябваше да мина, отдалече забелязах цяла глутница от 10-15 вълка, които идваха право срещу мене. Но преди да тръгна, аз бях си направил дълга молитва и бях казал всички окултни формули, които знаех, и по такъв начин всякакъв страх беше изчезнал от мое­то сърце. Когато видях вълците насреща си, аз не се уплаших. Конят се дръпна назад, но аз го пришпорих и той тръгна напред и в този момент вълците се нахвърлиха върху коня и мене. Но за почуда, устата на вълците бяха затворени и само мушкаха с муцуните си коня по корема, по врата, а също скачаха и върху мене, но нищо повече не ни направиха. Конят в галоп ги замина и те останаха зад нас. (А затворят ли се челюстите на вълците, и да срещнат човек, те не могат да ги отворят и да го нападнат.) Ние влязохме в селото и тука аз се поколебах дали да продължа пътя си по-нататък. Дойде ми на ум да остана да пренощувам в селото, в стаята на селския наместник. Дръпнах юздите на коня, да го отправя към общината, но конят упорито извиваше глава да върви на другата страна, където беше нашия път, който водеше за моя пункт. И аз тогава го оставих свободен, като му ка­зах: - Ти си по-умен, ти ме води по-нататък! Конят пое пътя. Рано сутринта се озовахме в селото живи и здрави. През същата тази нощ пътувал един войник с кон и въоръжен със сабя и пушка. Вълците го нападнали, той извадил сабята и убил с нея няколко вълка, като по този начин отбил атаката на вълците. Но в бързината си, не избърсал сабята и както била мокра от кръвта, я турил в ножницата. Мократа сабя замръзнала в капията. Когато втори път го нападнали вълците същата нощ, той не могъл да извади сабята и бил разкъсан и изяден от вълците. 53.2. Друг случай на брат Гръблев с вълци. Приятелите вълци Една нощ от моя пункт трябваше да отида до друг, за да проверя как са постовете. Като излизах от моя пункт, войниците, които бяха на пост, ми каза­ха: - Господин капитан, не отивайте до другия пункт, защото около нас има много вълци и ще Ви разкъсат. Но аз им казах: - Приберете се в заставата и не мислете за мен, аз ще отида до другия пункт. Войниците се прибраха и аз тръгнах пеш през снега. Не бях изминал още стотина крачки, насреща ми - цяла глутница вълци. В този момент аз имах чувството, като че ще срещам близки приятели и искам да ги разцелувам. Така минах невредим през глутницата, без даже да се обърне един вълк да ме пог­ледне или засегне. Така стигнах благополучно и невредим в другия пункт. Имам и други такива опитности за среща с вълци, но тези са достатъчни да илюстри­рат как работи Божественото. 53.3. Как бе излекувана другарката на брат Гръблев от туберкулозен перитонит Когато бях офицер в Бургас, по едно време моята другарка заболя тежко от туберкулозен перитонит. Цял месец непрекъснато правеше температура око­ло 40 градуса и в корема й се появиха гнойни гнезда като циреи. След един месец, като опитах всички начини за лекуване, които аз знаех, повиках полко­вите лекари, 7-8 души на брой, консулт. Като видяха състоянието на жена ми, всички до един ми казаха: - Чудно как е доживяла досега. Тя не ще живее повече от два-три дни. След като те си отидоха, аз се запътих към казармата. Случайно виждам генерала. Щом ме видя, той ми каза: - Гръблев, чувам че около тебе има някакво нещастие, но ти си героичен човек, приготви се да понесеш мъжки загубата на жена си. Аз му казах: - Може ли да ми разрешите няколко дни отпуск, да отида до един профе­сор в София, да се консултирам с него? Той ми разреши. Веднага взех влака и заминах за София, при Учителя. Още като влязох в двора на Изгрева, гледам, Учителят стои на вратата и гледа към мене. Отидох при Него, целунах Му ръка и още с целуването на ръката Му, Го питам: - Учителю, нали Иванка ще оздравее? Той ми отговори: - Ще оздравее, всичко ще мине благополучно. След това влязохме в стаята и там Му разказах всичко подробно за мне­нието на полковите лекари и пр. Учителят се засмя и ми каза: - Ще вземеш една чаша сусамово семе, една ряпа, ще изцедиш сока й в сусамовото семе и ще й дадеш да го изпие. Аз Му казах: - Нали тя и без това ще оздравее? Зная, че тя е капризна и няма да го вземе. Учителят каза: - И без това ще оздравее, но ти ще го направиш. Също ще й правиш и горещи компреси с памук, натопен във вряла вода, малко изцеден, и ще го сложиш на корема й. Като поизстине, ще го натопиш пак, и така няколко пъти, и ще мине. Благодарих Му и си тръгнах за Бургас. Като пристигнах вкъщи, Иванка беше по-добре. Казах й че Учителят каза, че тя ще оздравее. Приложих само компресите с врялата вода, а сусамовото семе и ряпата не направих. В някол­ко дена Иванка ставаше все по-добре и след една седмица беше съвършено здрава. Беше толкова здрава, че можех да изляза с нея на разходка на улица­та. Като ме срещнаха лекарите с нея под ръка, ахнаха от почуда и казаха: - Как е възможно това? Аз не им отговорих нищо, само казах: - Фактът е налице, виждате я здрава, а вие казахте, че не ще доживее и три дни! След това извиках главния лекар вкъщи, където му казах как Иванка е оздравяла. Лекарят повдигна рамене и каза: - По нашата медицина, това е невъзможно, но фактът е налице и трябва да го приемем. Казах му да не доверява това на другите лекари. 53.4. Излекуване на момчето на Гръблев от ухо По едно време едно от момчетата ми го заболя ухо. Цял месец местният лекар го лекува, но нищо не помогна. Най-после лекарят ми каза: - Господин Гръблев, нищо повече не мога да направя за момчето Ви, само Ви съветвам да го заведете в София, да му направят трапанация. Аз отговорих: - Предпочитам момчето ми да умре, отколкото да му направят трапана­ция, да остане някакъв идиот. Още на другия ден заминах за София при Учителя. Разказах Му всичко. Той ми каза: - Ще му мине. Ще вземеш едно памуче, ще го натопиш в зехтин и ще го туриш в ухото. Ще натоплиш малко зехтина и това ще направиш няколко пъти, и ще мине. Сбогувах се с Учителя и си заминах. Още на другия ден направих каквото Той препоръча и след няколко дни момчето ми беше съвършено здраво, няма­ше никакви болки и си чуваше много добре. Повиках лекаря, който го лекува­ше, и му казах: - Виж, момчето ми оздравя и без трапанация! Разказах му как съм го лекувал. Той само се почуди, без да ми каже нещо повече. (За спомените на Никола Гръблев, вж. „Изгревът" том IV, с. 137-157, том XIII, с. 598-602. - бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

52. Писмото, което ме спаси Една случка из Отечествената война. Това беше в Словенско, през месец май 1945 г., по върховете на Ястребац. Тук бяха разположени частите на дивизията - известния боен 46 пехотен полк. Работата ми беше в резерва на дивизията. Както обикновено на фронта - винаги готови за тревога. В една тъмна нощ получавам телефонно известие, за да сменя една механизирана рота на бойната линия. Съвсем незабелязано през нощта се промъкнах и в ранните зари се намерих с ротата си на предната линия, където температурата винаги беше висока. Откъслечни тежки взривове рядко процепваха въздуха или картечен залп и пак - тишина. Нощ и ден в без­действие и в очакване началото на края. Веднъж, унесен в далечни спомени из спокойния живот за Родината, прозвучава ясният глас на пощенския разда­вач: - Писма, има много писма! Просиява радостна усмивка по студените лица, всеки очаква привет от­далеч, а колко освежителни са тези писма, връщат цялото ти същество, пробляс­ват хубави спомени. Колко радостни са тези писма на фронта! Отвън пукотевицата се чува все по-често, никой не може да надникне над окопа, всичко замира. Писмата остават непрочетени, тъга свива душата, любимото писмо остава непрочетено. В този момент - нещо странно: тихият ветрец неусетно изтръгва писмото от ръцете, писмото излита и пада на 5-6 метра пред окопа. О, ужас, а вън е ад, да рискува ли човек, но как да излезе? А писмото привлича като магнит! Рискувайки всичко, изкачвайки предпазливо из окопа, лазейки бавно, с наведена глава, бавно приближаващ се към любимото писмо. Окопът остава вече назад. И в този момент нещо трясна зад гърба, оглушителен рев, блесна мълния и падна там, дето преди няколко секунди бях. Облак от черен дим заля бързо настрани... Ужас! Само преди няколко секунди бях на това място. Кой ме спаси? Кой измъкна тъй неусетно писмото от ръцете ми? Вятърът?... Слу­чайност или съдба. (Учителят Дънов казва така „Случайността е закон на кармата" И оста­нах жив, за да ви разкажа този случай. Та отговорете: кой ме спаси?) 16.XI.1949 г. Люб. Марков, учител с. Вълчи дол, Провадийско

51. Жив е Учителят Разказва Невена Неделчева: Недавна, по случай някакъв празник, една от нашите сестри ни покани след гимнастиките у тях. Когато влязох, бях изненадана, че голямата разтегателна маса вече бе­ше покрита с бяла покривка и на нея сложени прибори за чай, до тях - чинийки с маслини, сирене, масло... А на грижливо наредените столове насядахме ние, поканените. Приветливата домакиня, която пее хубаво, подхвана песента: „Запали се огъня на огнището..." и ние всички запяхме. След това казахме: „Божията Любов носи изобилния и пълен живот" - и сестрата започна да пълни чашите с горещ, ароматичен чай от нашата любима мащерка. Като привършихме закуската, както винаги, когато се съберем на имен или рожден ден, темите на разговорите са все свързани с Учителя. И този път, тъй като наближаваше Неговият рожден ден -12 юли, някои от сестрите разка­заха свои опитности и случки с Учителя. Отдясно ми седеше непозната мен сестра с хубави, топли кадифени очи, огрени сякаш от невидима светлина. Лека, деликатна усмивка се появи по ли­цето й и тя запита дали може да разкаже една своя опитност. - Разбира се! - отговорихме всички. - Аз бях болна - заговори сестрата с приятен тембър на гласа - бях много болна... Със седмици лежах на леглото, без надежда да оздравея. Никой не я запита от какво е била болна, а може би и тя не намери това за най-важно, затова продължи: - В най-тежкото положение на това боледуване, една нощ сънувах Учите­ля, разбира се, после разбрах, че бил Той, но казвам, сънувах, че дойде при мен и ми каза: „Иди при братята и сестрите, и ще оздравееш!" Когато се събу­дих, бях много учудена от този сън. Почнах постоянно да мисля и се питам: къде са тия братя и сестри, кои са те и где мога да ги намеря? Една сутрин съпругът ми, отивайки на работа, ми рече: - Направи усилие да поизлезеш! Ще те заведа на едно място в гората. Там чистият въздух и песента на птиците ще ти подействуват благотворно. С голяма мъка станах и с още по-голяма мъка вървях, докато стигнем гората и най-после можах да седна на една пейка. Но в същия момент внима­нието ми бе привлечено от необикновено хубава музика, която идеше до слуха ми. От мъката и голямата умора, продължавах да седя на пейката, където ме бе сложил съпругът ми и слушах чудната музика със затворени очи. Когато наме­рих сили да ги отворя, с изненада видях на поляната всред гората непознати хора, наредени в кръг, да играят хубави, плавни упражнения, ръководени от различните мелодии на музиката. Гледах като захласната хармоничните движения, а нечуваните от мен дотогава мелодии навлизаха в самите глъбини на душата ми и чувствувах как ми става добре, добре от тях... Не помня колко време съпругът ми ме съпровождаше всяка сутрин до скамейката, за да гледам играещите и да слушам музиката... И всяка сутрин се чувствувах все по-добре. Заедно с това в мен нещо започна да се стреми към играещите хора и почувствувах непреодолимо желание и аз да се включа в игрите им. А към кого можех да се обърна? Всички ми бяха непознати. Но ус­тремът в мене стана толкова силен и желанието така непреодолимо, че надвих стеснението си и една сутрин, цяла трепереща от вълнение, се включих в игри­те... Върнала се вкъщи, обадих се на сестра ми по телефона, казвайки й: - Аз няма да умра, ще оздравея! Намерих хората, при които ми се каза насън да отида. След известно време съпругът ми, повлиян от някои хора, ми забрани да играя Паневритмията - гимнастиките. Това беше страшно тежко за мен. Една сутрин станах рано, измих се, облякох се, приготвих му закуската - вече можех да правя това - и отидох в спалнята при него. Застанах пред легло­то, в което той още лежеше, и му заговорих през сълзи: - Пусни ме, моля ти се, да отивам при братята и сестрите, при които Учителят ме прати насън, за да се излекувам съвсем! Плаках и го молех и той отстъпи. Позволи ми да отивам... Не само кадифените очи на хубавата сестра плувнаха в сълзи, а и очите на всички нас, които я слушахме. Някой предложи да изпеем „Поздрав на Учителя". Запяхме и станахме прави, защото усещахме присъствието Му. „Жив е Учителят! - премина през съзнанието на всички ни. - Жив е Учи­телят! - отекна в душите ни. - Жив е Учителят! - проблесна като светлина в очите ни. Жив е Учителят, Който ни е водил от вековете и ще ни води през хилядолетията!

50. Защо е дошел Учителя на земята Разказва Невена Неделчева на 27.XII.1958 г.: Това ми го разказа една сестра - името й няма да ви кажа. Тя отивала на беседите тогава, когато на душата й било тежко, когато нямала друга радост. Наистина, както това ставаше с всички нас, тя чувствувала радост, която не могла да се сравни с нищо друго на света. Тоя ден тя била много омъчнена. Тежка мъка тежала на душата й. Около нея изглеждало непрогледно тъмно. Тя слушала с радост думите на Учителя и току я налегнал един въпрос, който тя сама чувствувала как отправя към Учите­ля: „Ние поне сме греховни, правили сме и правим грешки, заради които си получаваме нашите наказания - страдаме. Ами Ти, който си съвършен и без­грешен, каква сила Те принуди да дойдеш на тоя грешен свят и да страдаш заедно с нас? Твоите страдания от какво са заслужени?" Като отправях тоя въпрос към Учителя, аз Го гледах право в очите. Пог­ледна ме и Той и ми проговори ясно, като че беше до мене: - Питате: защо съм дошел на тая грешна земя? Дойдох заради вас! Дой­дох да ви донеса светлина. Дойдох да ви помогна да не ходите в тъмнина. Ето затова съм дошел на тоя свят! Аз останах като гръмната! Стори ми се, като че в салона стана светло, че бремето слиза от плещите ми, стана ми весело, радостно, като че не съм имала никаква болка, никакво страдание. Нямаше никакво съмнение, че Той беше доловил мисълта ми и ми беше отговорил ясно, категорично и напълно разбрано. Записал: д-р Стефан Кадиев

45.5. Учителят Дънов върви и крачи по въздуха В това време горе вратата се отвори и Учителят слезе, мина край нас, без да ни каже нищо. Отиде на поляната, гдето беше дървената малка барака, в която живееше Веса Козарева, и започна да гледа на изток. Така стоя някол­ко минути. После се обърна към юг и пак гледа няколко минути, същото напра­ви към север и запад. След това тръгна да се връща. Аз през всичкото време Го наблюдавах. Мина покрай нас на две крачки, обаче бях поразена от факта, че откакто върви от голямата чешма, на която беше написано: „Храни се добре, мисли добре и работи добре", Той не вървеше по земята, а плаваше, ходеше на половин метър височина във въздуха. Гледах и не можех да повярвам на очите си. Учителят се приближи на около две крачки от мене, все така плаващ из въздуха, и ми рече: - Видя ли кой съм... Но ти не знаеш коя си. После се възви към салона. Когато стигна до първото стъпало на стълби­щето, Той стъпи и се качи както обикновено се качваше горе. Тогава аз повярвах, направих това, което ми беше казал относно лекуванието и затри дни оздравях. (За „Разходка във въздуха" вж. „Изгревът" том II, с. 294-295. За този слу­чай лично съм разпитвал Донка и тя е дала тъй обяснението си. Другите случаи съм ги слушал лично от нея и те също са описани в „Изгревът", но разказани от други ученици, в друга редакция. При всяка една нова редакция се допълва нещо ново, което е разказал допълнително самият разказвач, чиято е опитността. Така че, няма никакво изменение. - бележка на съставителя Вергилий Кръс­тев.)

45.4. Лекуване с топла вода и ряпа След няколко месеца от тази първа среща с Учителя, през което време редовно ходех на беседи, посещавах школата е естествено станах вегетарианка, отидох при Учителя този път заради здравето си. Разбира се, за да отида и Го попитам относно здравето си, пак стана причина Невяна Панова. Тя ми ка­за, че Учителят лекувал и няма да е лошо, ако Му кажа болката си и Той ми помогне. Един есенен ден, преди обед, когато лешниците вече зрееха, ние с Пано­ва се изкачихме по стълбите и едва стигнали на дървената площадка, когато вратата се отвори и на прага застана Учителят. Тогава с мен беше дошла и майката на сестра Н. Панова, защото и тя се оплакваше от нещо. - Какво обичате? - обърна се Учителят към мене, но не гледаше в мен, а отстрани, вгледан в далечното пространство, сякаш търсеше нещо. - От 23 години съм болна от гастрит - отговорих Му аз - и не мога да се излекувам. Идвам при Вас, ако обичате, да ми помогнете. Той ми каза: - Три пъти на ден ще пиете вряла вода, по една чаена чаша преди ядене. После ще вземете една черна ряпа, голяма, ще я настържете и сока ще го изпи­вате сутрин - един път на ден на гладен стомах. Като чух това, веднага си казах в себе си: „Ах, с вряла вода ще ме лекува и с ряпа!" Учителят ме погледна и каза: - Разговорът е свършен, имам много работа, свободни сте. На другите изобщо не проговори и Си влезе в стаята. Ние със старата сестра слязохме при белите дълги маси под лещаците и аз казах на Невяна: - С вряла вода и ряпа ще ме лекува... Не вярвам на такова лекарство.

45.3. Среща със стареца и с Учителя Дънов Но въпреки тази мисъл, аз реших да отида. Приятелката ми ме чакаше и двете отидохме на Изгрева. Като влязохме в салона, видяхме, че беше препъл­нен с хора. Даже имаше и отвън, на двора. Сестрата Панова ми каза: - Върви, Донче, да намерим място да седнем. Тръгнахме по пътеката между столовете, покрай столовете и пейките, които бяха поставени край прозорците. Точно срещу катедрата един момък и едно момиче станаха и ни предложиха местата си на пейката. Като седнахме, първият ми поглед попадна върху катедрата. Така останах закована на мястото си от смайване. Видях седнал на катедрата същия старец, който бе ми казал за Библията пред павилиона, когато преглеждах вестниците. - Невянке - побутнах приятелката си, - този е същият старец, който ми говори за Библията и чекмеджето. - Мълчи сега, Донче, че Учителят почва да говори. Тогава видях, че Учителят затвори Библията, която навярно е чел, докато влизахме в салона, и заговори. Заслушах се със всичкото си същество в това, което казваше. Мисълта, че Той бе говорил с мене, без да ме познава и да ми каже нещо, което и аз дори бях забравила - че имам Библия в чекмеджето, ме правеше да слушам с особен трепет и внимание. В салона беше абсолютно тихо. Направи ми впечатление, че Учителят говореше тихо, но аз Го разбирах, чувах и не отделях очите си от Него. По едно време Той спря да говори и като ме погледна, каза: - Тук е дошла една душица, която, когато заключвала вратата си, си по­мислила дали няма да направи грях пред Христа, като дойде тук, за да слуша моята беседа. Не мога да обясня с думи какво преживях в този момент. Бях поразена и същевременно трогната и покъртена от това, че беше спрял Учителят внимани­ето си върху мене. От очите ми бликнаха сълзи. Разбрах, че Той бе видял всич­ко, каквото бе станало с мене. Бършех сълзите си с кърпичката си и не смеех да Го погледна повече. В това време приятелката ми ме попита: - Донче, защо плачеш? - Боя се да гледам Учителя, защото виждам, че за Него нищо не е скрито. Учителят продължи да говори. Всичко в мене се разтапяше и превръща­ше в сълзи, които исках да скрия с кърпичката си, като поглъщах всяка дума, която Той казваше. Тогава чух да казва: - Плачете, плачете, поливайте си изсъхналите цветя в градината си. Разбрах, че се отнасяше за мене и това още повече ме развълнува. Беседата най-после завърши, Учителят стана. Всички станаха прави, чух да пеят песента „Аз мога да любя, добър да стана, аз мога да обичам, силен да стана..." После прочетохме „Отче наш", Учителят напусна салона, а аз все още стоях, без да мога да се помръдна.

45.2. Грях пред Христа Следобед отидох пак на работа в павилиона. Искаше ми се да разкажа за случката на някого, да споделя с човек, който би ме разбрал, не би се зас­мял над важността, която й придавах аз. Като изреждах мислено близките си познати и приятелки, спрях се на приятелката ми Невяна Панова. Тя беше духовен човек, ходеше да слуша ду­ховни беседи някъде, щеше да ме разбере и може би осветли. Добре се разби­рахме с нея, защото беше добър, скромен човек. Обичаше да се замисля и сериозно гледаше на нещата. По това време, пък и през целия си живот, аз бях религиозна и разговорите ми с Панова бяха много приятни. Вечерта, като затворих павилиона, отидох при Невяна да й разкажа то­ва, което ми се беше случило през деня. Тя ме прие както винаги много любез­но и изслуша с голямо внимание. На нея също направи много силно впечатление както внезапното изчез­ване на стареца, така и това, което ми беше казал Позамисли се тя, позамис­ли се и ме запита: - Ти къде ходиш всяка сутрин? - На църква - отвърнах аз, - нали има сутрешна молитва там. А в празник пея в хора на църквата... но право да ти кажа, че гледам, слушам, но все нещо празно ми остава в душата. Не може да ме нахрани това, което виждам и слу­шам там. - Знаеш ли какво, Донче, виждам, че теб църквата не може да те задово­ли, защото ти си надраснала това, което се говори там и обредите, които се извършват. Душата ти жадува за нещо ново, което да даде храна на твоят дух. Ако искаш, ела да те заведа там, където ходя аз, за да чуеш нещо, което ще нахрани твоята душа. - Къде? - запитах я аз. - При нашия Учител. Утре е неделя, ела с мене да те заведа на Изгрева, за да чуеш беседата, която Той изнася в белия ни салон. Отначало се поколебах. Това, което ми казваше тя, беше вярно, но все пак аз толкова години бях ходила на църква и бях привикнала на това. Затова реших да поговоря със съпруга си и ако той реши, че е добре да отида, щях да се съглася да ме заведе приятелката ми на Изгрева. Като се върнах в къщи, разправих на Димитър всичко и той ми рече: - Иди се разходи, не е лошо. Там е хубаво. Върнах се при приятелката ми и й съобщих решението си да отида с нея. На сутринта мъжът ми излезе рано и аз, като да тръгвам за приятелката ми, като заключвах вратата, се малко разколебах и си казах: „Дали не правя грях пред Христа, че отивам при Учителя Дънов, да слушам Неговата беседа?"

45. Как намерих Учителя (Невена Неделчева: Из живота на сестра Донка Д. Станкова) 45.1. Старецът и Библията Всякога е приятно да се разговаря за Учителя, да се слушат спомени и случки за Него. А с още по-голям интерес се слуша, когато тези случки над хвърлят неща от обикновения човешки живот и ни разкриват духовните, мистичните възможности на някои наши сестри и братя. Техните предварителни срещи с Учителя ни показват, че наистина Учителят по един или друг начин повиква учениците Си. Слушайки тези разкази, свързани с Учителя, ние ту жалим, че не сме имали ние тези духовни възможности, ту се радваме, че чрез очите на другите можем да проникнем в други светове, да видим необикновената Скромност и Смирение на Учителя, имащ безгранична духовна мощ и сила. Винаги след такъв разговор за Учителя, в душите ни остава светла пътека и ние сме готови да разкажем и на другите това, което сме чули, за да станат и те съпричастници на духовната светлина и радост, която сме имали ние. Необикновен интерес събужда у нас как сестра Донка е била повикана от Учителя. Ние се вглеждаме в сините и бистри очи и слушаме да ни разказва: - Това беше през войната, през 1943 година. Аз държах павилион, в кой то продавах стоки, каквито се продават във всички павилиони, разбира се и вестници. Мъжът ми до сами павилиона имаше обущарница и работеше в нея. Беше топла лятна утрина, аз бях излязла да забождам по един от вестниците, за да се виждат от купувачите и прегледах заглавията им, за да видя докъде са стигнали германците в Русия. В този момент видях човешка сянка до мене. Обърнах се, гледам белобрад старец до мене. Той ме запита: - Какво четеш, сине? - Чета, дядо, новините - отвърнах му аз, - да видя докъде са стигнали германците в Русия. - Това не е за вас - каза ми тихо Той. - У вас имате шкаф с две чекмедже та, в едното чекмедже имате мухлясала Библия. Погледнах го учудено. Отгде знаеше този старец за тази Библия? И въпреки че бях много изненадана, казах Му: - Дядо, аз нямам време да чета Библия. - Имаш време - отвърна Той. - Когато седнеш да се храниш, ще разтвориш Библията и ще прочетеш наслуки едно стихче и цял ден ще размишляваш върху това, което си прочела. Това ми направи впечатление и се обърнах да кажа на мъжа ми, който работеше на ниската обущарска маса близо до отворената врата. - Виж пък тоя дядо какво ми казва... - Димитър вдигна глава и аз се обърнах, за да му посоча стареца, но него вече го нямаше. Погледнах натук, натам - никъде не се виждаше. Къде може да отиде за секундата, в която бях се обърнала към мъжа си? През целия ден не ми излизаше от ума тази случка. Кой беше този старец, отгде знаеше за Библията, изоставена кой знае от кои времена в чекмеджето, когато ме вижда за пръв път? „Чудна работа!" - повтарях си постоянно аз. Исках отново да прегледам вестниците, да отвлека ума си, но старецът от ново заставаше пред очите ми и чувах да казва: „Ще разтвориш наслуки Библията, ще прочетеш едно стихче и цял ден ще размишляваш върху него." Като се върнах на обед вкъщи, най-напред потърсих в чекмеджето Биб­лията. Намерих я, извадих я. Наистина, кой знае от кои години не беше отваря­на. Седнах, както ми каза старецът, отворих я наслуки и прочетох: „Бях на тре­тото небе и това, което видях и чух, човешко око не е видяло и човешко ухо не е чуло..." Тогава само това прочетох и както винаги, се захванах с домакинска­та си работа. Но каквото и да правех, мисълта за стареца не ме напускаше.

44. Болното дете на полковника 44.1. Петър Камбуров от Казанлък разказва следното: Както Паскалев, така и аз бяхме студенти и се връщахме от ваканция. Той идваше от Бургас и се събрахме случайно в едно купе на влака. И двамата носехме дълги коси до раменете, както беше модата за учениците на братството. Освен нас, в купето пътуваха няколко студенти, две студентки и един офи­цер, доколкото си спомням - полковник. Никак не ми е ясно как и защо беше попаднал в третокласно купе, когато тогава [офицерите] обикновено пътуваха в първа или втора класа. Нашата младежка група тогава подготвяше цикъл от доклади, за които и двамата се готвехме. Колкото и тихо да говорехме, без да искаме, ние станах­ме обект на вниманието на студентите. Започнаха изказвания, които ни нака­раха да занемеем. Като поток от нечистотия беше изречено всичко, което се приказваше тогава и за Учителя, и за учениците Му, и за самото Учение. Това бяха поредици от гадости, цинизми, примесени с най-долен, язвителен сарка­зъм. Пороят беше толкова силен и за нас - така невероятен, че ние не знаехме как да реагираме, усмихвахме се глупаво и нищо не отвръщахме. Тук се случи нещо неочаквано. Заговори полковникът: - Господа - рече той, - спрете с тия гадости, защото ще изхвърля всички ви из прозореца навън! Как можете да приказвате такива мръсотии за един свят човек, когото не познавате? Зацарува мълчание, в което отекваше рязкото тракане на колелата вър­ху релсите. - Вие да не сте дъновист? - рече една от студентките, която първа се съвзе от неочаквания удар. - Не, аз не съм дъновист - рече полковникът. - И защото не съм дъно­вист, имам право да защитя обективно една истина. Той се обърна към нас. - Това ще кажа на вас - онези все едно, че ги няма! Преди всичко - осъждам ви, че не защитихте достойно своя Учител и Неговото име! Как мо­жахте да мълчите, когато чувахте да се сипе тая нечистотия по Негов адрес? А ето и моята история. Ние имахме единствено дете, наша обична, мила дъщеря. Привързаността между мене, майката и дъщеря ни беше прераснала в дълбока обич, далече надхвърляща обикновената привързаност на семейството. Това беше обич на живот и смърт, обич, която изпълваше всеки наш ден - години наред, с много радост, но и с много тревоги. И точно тая наша скъпа, любима дъщеря заболя от туберкулоза. Завехна, избледня, стопи се, като че беше лоена свещ. Косите ми настръхват само като си помисля за онова време. Тръгнахме, естествено, по лекари, професори, санаториуми, прилагахме всякакво лечение, каквото ни казваха. Отидохме и при прочутите на времето Виенски професори, които ни отправиха в най-известни швейцарски курорти. А оттам ни казаха: - Не тук, а в България! Роден въздух й трябва! А детето от ден на ден гаснеше. Един ден, цяла пламтяща в огън, тя се отпусна. Рекохме си: идва краят, умира детето! А с нея заедно - ще умрем и ние двамата с майка й. Така си бяхме и решили - ще застрелям и майката, и мене си - нека ни погребат в един общ гроб. Съвсем случайно ми попадна пред очите вестник „Зора" и в него - един мръсен пасквил по адрес на Дънов. Озари ме една мисъл да отида и при него. Намерих го в стаичката му на Изгрева. Щом ме видя, той излезе и ме посрещна в антрето. Аз коленичих, прегърнах му краката и казах: - Учителю, моля, помогни! Дъщеря ми е на смъртно легло, тя ще умре и с нея заедно - и майка й, и аз! Вие знаете историята с оня римски офицер, чието дете е било болно и как то оздравяло в същата минута, когато Христос пожелал това! Дънов ме хвана за раменете и ме дърпаше да стана. - Стани, рекох, детето ви е добре! Аз целунах ръката му и се втурнах към къщи. Знаете ли какво заварих? Дъщеря ми седеше на кревата и везеше отдавна започната възглавнич­ка. За мене я готвеше. Лицето й беше бодро, освежено, погледът - ясен и спо­коен. Аз не вярвах на очите си - като знаех как я бях оставил. - Къде е майка ти? - запитах аз. - В кухнята. Помолих я да ми опържи пирожки, че страшно съм огладня- ла. Такъв глад отдавна не съм усещала. Подскочих от радост. Прегърнах детето и го целувах с всичка сила. Когато отидох в кухнята, запитах жена си: - В колко часа стана добре на детето и поиска да яде? - Преди половин час. А точно тогава аз бях при Дънов и той ме вдигна за раменете, като ми каза с усмивка: - Стани, рекох, детето ви е добре! Детето ми наистина тръгна на добре. Възвърна й се апетитът и сънят, доброто настроение, от ден на ден бузите й започнаха да пълнеят и да черве­неят, започна да става, да ходи, да излиза, с една дума - оздравя. Камбуров завърши: - Ето нашето лекомислие! Ние не взехме името и не знаем адреса на тоя полковник - изобщо нищо в повече не знаем за него. Лоши ученици бяхме ние! (Офицерът е Тодор Божков. - бел. на съставителя Вергилий Кръстев) 44.2. Защита на Учителя Дънов - един случай с Тодор Божков Д-р Паскалев и Петър Камбуров пътували във влака за някъде. В същото купе пътували и няколко души младежи. Нашите двама приятели по онова вре­ме били с дълги коси, което било очебиющо и издавало, че са хора от братство­то. Младежите се отнасяли подигравателно с братята, като казвали какви ра­боти се говори по техен адрес. По едно време в купето влязъл брат Тодор Божков в офицерска унифор­ма. Като приятели, той се ръкувал с д-р Паскалев и Петър Камбуров и седнал в купето при тях. Младежите продължили да се подиграват и да говорят нелепости по ад­рес на братството и Учителя. Като чул това нещо, брат Тодор Божков се обър­нал към тях и казал: - Вие не знаете какво говорите. Вие не познавате кой е Учителят. Знаете ли, че аз имам дъщеря, която беше болна психически. Обиколих какви ли не лекари у нас, водил съм я и в чужбина при известни лекари и професори, но никаква полза. Не можаха да й помогнат. Обаче Учителят й помогна. Тя оздра­вя и дори завърши консерватория. Тя е пианистка. Това го дължим само на Учителя. Ако продължавате да говорите още такива глупости, да знаете, ще ви изхвърля през прозореца! Младежите млъкнали след тия думи. Думите на брат Божков като че ги попарили с вряла вода. Разказал: Георги Йорданов, 6.ХI.1988 г . Преразказала: М. Марашлиева

43. Кузман Кузманов На 30 септември 1952 г. заварих в Казанлък Петър Камбуров в сравни­телно много добро състояние. Ударът сякаш беше отекнал, тялото му беше пре­гърбено от дясната страна, когато ходеше, повличаше левия си крак, подхвър­ляше дясната си ръка, но това не му пречеше все пак да ходи. Заведе ме на Изгрева на Казанлък - обгорели от сушата лозя в източния край на града, на височината, с хубаво югоизточно изложение към Средна гора и към самия Ка­занлък. Беше свежо утро, небето - синьо като мънисто. През цялото време приказвахме. - Като студенти, ние живяхме в къщата на Георги Томалевски, на улица „Веслец". В две стаи живеехме четирима души. Аз живях с Кузмана, а в другата стая беше Георги Марков с още един другар. С Гарвалов Добра бяхме почти неразделни. Ние бяхме най-преданата група около Учителя и Той много ни се радваше. Георги Радев не беше още се приобщил към Учителя. Сега нека кажа няколко думи за всеки един от тях. Още оттогава Кузман започна да се оплаква, че кашля, че през нощта дланите му парят. Казах му да отиде на лекар, той ми се присмя. Както знаеш, тогава се изживяваше едно настроение против официалната медицина. Хране­ше се доста слабо, баща му като учител му пращаше доста малка сума, той беше принуден да пести от храната. Бяхме се условили да оставяме на масата парите си и всеки от нас да харчи колкото иска или колкото има нужда. Кузман се стесняваше и просто не пипваше от моите пари. За да му дам личен пример, аз вземах от неговите пари, но той моите просто не пипаше. Когато дойде в Казанлък и се назначи учител, той вече можеше да печели. Но очевидно болестта беше вече пуснала корен в него. Един ден ми казва: - Боя се, че ме е хванала „тънката" и едва ли ще живея още много. - Но покажи се на лекар и се лекувай! - Ето това ми е лекарството - каза той и ми показа една стомна, пълна с пирони. Майка му наливала вода и той пиел ръждивата вода. А „тънката" бе скоротечна туберкулоза.

42. Сестра Найденка Лекарите пипнаха огромния, подут като някакъв балон корем, пипнаха пулса, огледаха изтощеното, сбръчкано, пепеляво лице на Найденка, поклати­ха глава и промълвиха: - Операцията е безпредметна. Тя и така ще умре. По-добре носете си я вкъщи! Същата лека, алуминиева кола от „Бърза помощ" отнесе Найденка вкъ­щи. Тя усещаше, че я носят към къщи, усмихваше се: и без това не искаше да се оперира. Пред смъртта си тя искаше да види сина си Тошо. Само това молеше. Но Тошо беше командирован в Унгария. Тя се задоволи с неговата железничарска шапка. Тя отнесе последната майчинска целувка. Направиха й тържествено погребение. Тъй като беше майка на видни общественици, беше й отпусната първокласна погребална колесница. Присъствуваше целият Изгрев. Найденка не беше обидила никого и песните, които се пееха на погребението й, бяха пети от сърце. Ето какво ни разказа Василка [Иванова] за Найденка: Найденка беше родена наскоро преди Освобождението - почина, значи,- на седемдесет и шест години. Родена беше в село Кираново, Свиленградско. Била женена за беден овчар, когато през 1913 г. е трябвало да се изселва от Турция в България. Приютили се временно в едно село в Айтоско, гдето се започнали за пръв път с наши хора, запознала се с братството. Отзивчива към доброто, тя веднага разбрала цената на учението и започнала жадно да го слу­ша. Но тя искала сама да чете беседите. С голям труд, през свободното си от тежката работа време, тя се научила да чете и до края на живота си четеше с радост беседите. Тя друго четиво почти и не познаваше. Наскоро мъжът й умря и тя сама трябваше да поеме на гърба си издръжката на семейството. А то се състоеше от трима сина, които не знаеха друго, освен да искат. Ту като копачка, ту като перачка, като обща работничка, чистачка по домовете, тя смогваше да свърже двата края и да издържа тежкото семейство. Но и децата бяха доб­ри. Иван стана общественик, а Тошо - железничар. Заради него семейството се премести в София. Тошо започна като обикновен железопътен чистач, пос­тепенно стана шлосер, после - монтьор в работилницата за вагони, после учас­твуваше в комисията по приемането на вагоните. Като партиен деец, той беше станал председател на ОФ организация на Изгрева, гдето добре знаете колко много всички го ценяха и зачитаха, как на всички услужваше и никого не оби­ди. Като ударник и отличник, него пратиха на специализация в Унгария, гдето е и досега. Найденка не прекъсна връзките си с братството. Те си направиха къщич­ка на Изгрева. До края на живота си тя помагаше в кухнята на братството. Тиха, полуглуха, мълчалива, тя се вслушваше с радост в думите на Учителя, когато се четяха, пееше според възможностите си и усмивката никога не слезе от устата й. Записано от д-р Стефан Кадиев на 18 октомври 1950 г., София

40. Спомени на сестра Барудова 40.1. Как оздравях от маточното кръвотечение През 1926 г. исках да дойда на събор в София, а живеех във Варна. Оти­дох при брат Манол Иванов. Понеже бях от беден произход, брат Иванов ми каза, че трябвало много пари. Аз се оскърбих много и плаках из пътя. Една сестра беше с мене и ми каза: - Не плачи! Колко пари имаш? - Имам 600 лева. - Тръгвай тогава! И аз дойдох. Но научих, че съборът бил забранен и ме караха да се връ­щам. Но аз реших да попитам Учителя, ако имам случай да Го видя. И както си вървях, срещнах Учителя на пътя. Разправих Му всичко. Той ми рече: - Ами ти какво казваш? - Искам къде си Ти, и аз да съм, затуй съм дошла. - Добре, ще останеш. По това време аз бях болна от маточно кръвотечение от 4-5-6 години. Тъй като беше решено да се отива на Мусалла, аз размислях, че при това кръ­вотечение, ако тръгна, то значи да ме носят на носилка. Затова реших да се моля. Молих се три дена и три нощи да ми спре кръвотечението. Но точно сут­ринта, когато да тръгвам, кръвотечението пак се появи. Но аз реших, каквото и да става с мене, ще отида. И отидох. Като стигнахме на Мусалла, там валя цяла нощ дъжд и сняг. Бях мокра, на другия ден пак бях мокра. На върха се качих с един скъсан сандал. На другия ден бях пак мокра, но по чудо кръвотечението спря. Като се върнах оттам, бях добре. Но като се върнах тук, по неизвестни причини крака­та ми се подуха. Едвам вървях. По едно време, както вървях, срещнах Учителя. Той веднага ми видя краката и ме попита какво е това. - Подуха ми се краката. - Десет дена да ги миеш три пъти подред в гореща вода. Аз започнах да си слагам краката в гореща вода, но не минаха и десет дена, и краката ми оздравяха. И оттогава, до ден днешен, слава на Бога, нямам никакво кръвотечение. И краката ми са здрави. 40.2. Как оздравях от кръвохрак През 1930 г. всички се канеха да отидат на Седемте рилски езера. Исках да отида и аз. Но през това време не бях никак добре и бях почнал да плюя кръв. Никак не знаех отгде излиза кръвта - идваше ми така една топла вълна и като се изплюя и виждах - кръв. Не отидох на лекар да видя каква е тази работа. Седях един ден и си мислех какво да правя. И както си мислех, дойде ми мисълта да натопя червен кантарион в зехтин и да го пия. Така направих и тръгнах от Варна за София. От тука заедно с Учителя и всички сестри и братя потеглихме за Езерата. Точно бяхме минали хижа Скакавица, и започна да ни вали дъжд. Хем бях болна, хем бях боса и с едни летни обувки. Докато стигнем до езерата, бях мокра до кости. Там стигнахме и всичко беше мокро. Разпъна­ха няколко палатки, но аз бях цяла мокра и легнах така. Не можах да мигна от студ. По едно време станах и излязох навън. Гледам, запален беше голям огън и Учителят седеше на едно дърво край огъня. Отидох при Него и Му казвам: - Учителю, не мога да заспя от студ. Страшно ми е студено. Тук не било за такива като мене да идват, а трябва да са герои. Пък аз мислех, че и аз мога да дойда, но ето, не било за мене. Учителят ме погледна, както само Той знаеше да гледа в такива случаи, и каза: - Седни тук и си обърни гърба към огъня. Седнах аз и започнах да грея ту гърдите, ту гърба. От дрехите ми заизлизаха пари. Най-после се почувствувах добре и ми се придряма. Станах и казах на Учителя [, че ще ида да спя.] - Иди - рече ми Той и аз тръгнах. Легнах си и това беше. Оттогава до ден днешен никакво кръвохрачене не ми се яви. Оздравях напълно. Изпих кантариона със зехтина и се върнах тук здрава. А по-рано, близо година, щом пиех нещо топло, и все плюех кръв. (А това означаваше, че съм болна от туберкулоза.) Така Учителят мълчаливо и незабелязано ни лекуваше. (Но онези, които имаха вяра в Него и търсеха Неговата помощ. А мнозина млади и левенти, красавици и хубавици, си заминаха от кръвохрак и туберкулоза - бел. на съставителя Вергилий Кръстев.)

39.6. „Той не е човек" До вечерта другарят ми беше добре и можа да седне с нас на трапезата. Никак не помня как съм заспала тая нощ, носена от чудните вълнения, които бях преживяла през деня. Но на сутринта, войникът, който беше ординарец на другаря ми и който си беше отстъпил стаичката, за да спи в нея Учителят, а той спа долу в мазето при сеното, дойде с тихи стъпки при мене и ми прошепна: - Кой е този, който спа снощи тука? - Наш гостенин - отвърнах аз. - Той не е човек. - Защо? - попитах учудена аз. - Така, той не е земен човек. Снощи аз излязох на двора и погледнах през прозореца, да видя какво прави човекът. Той беше коленичил на пода, вдигнал ръцете си нагоре и целият той светеше. Такава светлина не съм виж­дал. Целият той беше светъл и от него излизаше светлина. - Да не ти се е така сторило? - попитах ординареца аз. Не - отвърна той. - Аз дълго време стоях като закован и Го гледах. - Хубаво си видял - казах му аз. - Блажен си, че си видял! Ординарецът си тръгна дълбоко замислен, а аз си казах на себе си, че за този, за когото няма време и пространство, не беше мъчно да бъде цял в свет­лина. През всичкото време, докато Учителят престоя у нас, войникът винаги благоговейно смирено стоеше пред Него. И не само той, но и аз, и другарят ми, когото Учителят излекува, Го гледахме с любов и благоговение. Само Той стоеше тих и неизказано смирен, както и през целия Си жи­вот - сякаш не Той правеше чудото. Сега, когато си спомням за тогава и за всички други случаи, си мисля: Само Големите могат да бъдат така смирени в своето величие! Изгрев, 22.III.1952 г. (Това е записан разказ на Елена Иларионова, съпруга на Костадин Иларионов от гр. Търново. Тя е описала собственоръчно своите спомени, но тук са в друга редакция. - бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

39.2. Спиритическият сеанс След няколко месеца Учителят дойде пак в Търново, да гостува на г-жа Казакова, моя бивша учителка от гимназията. Бяхме поканени от нея заедно с моя другар, семейство майор Недялкови, семейство д-р Лечеви, семейство Дой­нови и други госпожици да присъствуват на сеанса, който г-н Бъчваров и Голов ще дадат в нейния дом, в присъствието на Учителя. Насядахме всички около една маса в кръг, заловени за ръце, и очаквахме да се появи материализиран някой дух. Господин Дънов стоеше настрана. После дойде и Той, хвана се меж­ду мене и Милка Досева, но след една минута се пусна, като каза тихо, почти на Себе си: - Нищо няма да стане. Ние продължихме работата си. Другарката на д-р Лечев се прояви като медиум, почна да удря ръката си по масата. Свали всички предмети от нея и пишеше на един лист: „Баща ти, баща ти" и продължаваше да удря ръката си, без да може да я спре някой. Тогава Учителят се приближи и каза: - По-тихо, по-тихо, защото ще заповядам горе да те арестуват! Ръката спря веднага, но ние не разбрахме това и ни се видя смешно - кого ще арестуват, като никого не видяхме? Разотидохме се по домовете си, но желаехме да се срещнем с Учителя и да Го разпитаме по много въпроси от духовен характер, които ни бяха неясни.

39. Спомени за Учителя от Елена Иларионова от Търново - Бележки из моя живот 39.1. Запознанството ми с Учителя Петър Дънов Още като ученичка в I клас, в мен се зараждаха въпросите: има ли Бог, има ли друг свят, душата живее ли в този друг свят или всичко се свършва със свършването на физическия живот. От I клас постъпих в Търновския пансион, а и през седмицата ни водеха на църква. Обредите, тайнствата, които там се извършваха, събуждаха в моята душа чувство на благоговение към висшето - незнайното. Но не можах да си обясня каква нужда има това Велико същество от моята малка свещичка, която му запалвах и след няколко минути изгасва. Отговор не можах да си дам, но и от никого такъв не получих, дори и от самите служители на църквата. Един ден запитах учителката - г-жа Благоева, която преподаваше психология в гимназията: душата живее ли или умира? Тя ме по- пипа по рамото, усмихна се зачудено и ми каза: - Дете, никой философ, никой педагог не е могъл да докаже какво нещо е душата. Аз вече не запитах други по този въпрос, защото ми се виждаха странни. Завърших гимназия в 1896 г. Разделих се с всички другарки с тъга, като отнесох мили спомени от пансионерския чист, детински 6-годишен живот и навлязох в обществото, което трябваше да изучавам и да се справям с много противоре­чия. Станах учителка в основното училище в Габрово. Обичах си професията, децата, но след две години напуснах училището, защото се ожених. През всич­кото това време мисълта за духовния свят не ме напускаше. Моят другар беше на военна служба в Търново. През 1905 г. дойде в Търново Учителят П. К. Дънов да държи сказка по френология. Аз я посетих с моя брат. Читалищният салон беше препълнен. Той с ред картини доказваше, че човек със своя живот гради бъдеще, събира капи­тали за изграждане на своето тяло и може да му даде форма според своите мисли и вътрешни духовни стремежи и живот. Така, по външен вид може да се знае животът на всеки едного и да се определи неговият характер. Всички слу­шаха с внимание. Като завърши сказката си, само д-р Георгиев искаше малко да оспорва, но капитулира при отговорите на Учителя. Аз разбрах, че Учителят изнесе една велика истина, непозната дотогава на мене и за други и исках да Му благодаря, но от многолюдното събрание не успях и не можах да се срещна с Него.