Ани

52. Писмото, което ме спаси Една случка из Отечествената война. Това беше в Словенско, през месец май 1945 г., по върховете на Ястребац. Тук бяха разположени частите на дивизията - известния боен 46 пехотен полк. Работата ми беше в резерва на дивизията. Както обикновено на фронта - винаги готови за тревога. В една тъмна нощ получавам телефонно известие, за да сменя една механизирана рота на бойната линия. Съвсем незабелязано през нощта се промъкнах и в ранните зари се намерих с ротата си на предната линия, където температурата винаги беше висока. Откъслечни тежки взривове рядко процепваха въздуха или картечен залп и пак - тишина. Нощ и ден в без­действие и в очакване началото на края. Веднъж, унесен в далечни спомени из спокойния живот за Родината, прозвучава ясният глас на пощенския разда­вач: - Писма, има много писма! Просиява радостна усмивка по студените лица, всеки очаква привет от­далеч, а колко освежителни са тези писма, връщат цялото ти същество, пробляс­ват хубави спомени. Колко радостни са тези писма на фронта! Отвън пукотевицата се чува все по-често, никой не може да надникне над окопа, всичко замира. Писмата остават непрочетени, тъга свива душата, любимото писмо остава непрочетено. В този момент - нещо странно: тихият ветрец неусетно изтръгва писмото от ръцете, писмото излита и пада на 5-6 метра пред окопа. О, ужас, а вън е ад, да рискува ли човек, но как да излезе? А писмото привлича като магнит! Рискувайки всичко, изкачвайки предпазливо из окопа, лазейки бавно, с наведена глава, бавно приближаващ се към любимото писмо. Окопът остава вече назад. И в този момент нещо трясна зад гърба, оглушителен рев, блесна мълния и падна там, дето преди няколко секунди бях. Облак от черен дим заля бързо настрани... Ужас! Само преди няколко секунди бях на това място. Кой ме спаси? Кой измъкна тъй неусетно писмото от ръцете ми? Вятърът?... Слу­чайност или съдба. (Учителят Дънов казва така „Случайността е закон на кармата" И оста­нах жив, за да ви разкажа този случай. Та отговорете: кой ме спаси?) 16.XI.1949 г. Люб. Марков, учител с. Вълчи дол, Провадийско

51. Жив е Учителят Разказва Невена Неделчева: Недавна, по случай някакъв празник, една от нашите сестри ни покани след гимнастиките у тях. Когато влязох, бях изненадана, че голямата разтегателна маса вече бе­ше покрита с бяла покривка и на нея сложени прибори за чай, до тях - чинийки с маслини, сирене, масло... А на грижливо наредените столове насядахме ние, поканените. Приветливата домакиня, която пее хубаво, подхвана песента: „Запали се огъня на огнището..." и ние всички запяхме. След това казахме: „Божията Любов носи изобилния и пълен живот" - и сестрата започна да пълни чашите с горещ, ароматичен чай от нашата любима мащерка. Като привършихме закуската, както винаги, когато се съберем на имен или рожден ден, темите на разговорите са все свързани с Учителя. И този път, тъй като наближаваше Неговият рожден ден -12 юли, някои от сестрите разка­заха свои опитности и случки с Учителя. Отдясно ми седеше непозната мен сестра с хубави, топли кадифени очи, огрени сякаш от невидима светлина. Лека, деликатна усмивка се появи по ли­цето й и тя запита дали може да разкаже една своя опитност. - Разбира се! - отговорихме всички. - Аз бях болна - заговори сестрата с приятен тембър на гласа - бях много болна... Със седмици лежах на леглото, без надежда да оздравея. Никой не я запита от какво е била болна, а може би и тя не намери това за най-важно, затова продължи: - В най-тежкото положение на това боледуване, една нощ сънувах Учите­ля, разбира се, после разбрах, че бил Той, но казвам, сънувах, че дойде при мен и ми каза: „Иди при братята и сестрите, и ще оздравееш!" Когато се събу­дих, бях много учудена от този сън. Почнах постоянно да мисля и се питам: къде са тия братя и сестри, кои са те и где мога да ги намеря? Една сутрин съпругът ми, отивайки на работа, ми рече: - Направи усилие да поизлезеш! Ще те заведа на едно място в гората. Там чистият въздух и песента на птиците ще ти подействуват благотворно. С голяма мъка станах и с още по-голяма мъка вървях, докато стигнем гората и най-после можах да седна на една пейка. Но в същия момент внима­нието ми бе привлечено от необикновено хубава музика, която идеше до слуха ми. От мъката и голямата умора, продължавах да седя на пейката, където ме бе сложил съпругът ми и слушах чудната музика със затворени очи. Когато наме­рих сили да ги отворя, с изненада видях на поляната всред гората непознати хора, наредени в кръг, да играят хубави, плавни упражнения, ръководени от различните мелодии на музиката. Гледах като захласната хармоничните движения, а нечуваните от мен дотогава мелодии навлизаха в самите глъбини на душата ми и чувствувах как ми става добре, добре от тях... Не помня колко време съпругът ми ме съпровождаше всяка сутрин до скамейката, за да гледам играещите и да слушам музиката... И всяка сутрин се чувствувах все по-добре. Заедно с това в мен нещо започна да се стреми към играещите хора и почувствувах непреодолимо желание и аз да се включа в игрите им. А към кого можех да се обърна? Всички ми бяха непознати. Но ус­тремът в мене стана толкова силен и желанието така непреодолимо, че надвих стеснението си и една сутрин, цяла трепереща от вълнение, се включих в игри­те... Върнала се вкъщи, обадих се на сестра ми по телефона, казвайки й: - Аз няма да умра, ще оздравея! Намерих хората, при които ми се каза насън да отида. След известно време съпругът ми, повлиян от някои хора, ми забрани да играя Паневритмията - гимнастиките. Това беше страшно тежко за мен. Една сутрин станах рано, измих се, облякох се, приготвих му закуската - вече можех да правя това - и отидох в спалнята при него. Застанах пред легло­то, в което той още лежеше, и му заговорих през сълзи: - Пусни ме, моля ти се, да отивам при братята и сестрите, при които Учителят ме прати насън, за да се излекувам съвсем! Плаках и го молех и той отстъпи. Позволи ми да отивам... Не само кадифените очи на хубавата сестра плувнаха в сълзи, а и очите на всички нас, които я слушахме. Някой предложи да изпеем „Поздрав на Учителя". Запяхме и станахме прави, защото усещахме присъствието Му. „Жив е Учителят! - премина през съзнанието на всички ни. - Жив е Учи­телят! - отекна в душите ни. - Жив е Учителят! - проблесна като светлина в очите ни. Жив е Учителят, Който ни е водил от вековете и ще ни води през хилядолетията!

50. Защо е дошел Учителя на земята Разказва Невена Неделчева на 27.XII.1958 г.: Това ми го разказа една сестра - името й няма да ви кажа. Тя отивала на беседите тогава, когато на душата й било тежко, когато нямала друга радост. Наистина, както това ставаше с всички нас, тя чувствувала радост, която не могла да се сравни с нищо друго на света. Тоя ден тя била много омъчнена. Тежка мъка тежала на душата й. Около нея изглеждало непрогледно тъмно. Тя слушала с радост думите на Учителя и току я налегнал един въпрос, който тя сама чувствувала как отправя към Учите­ля: „Ние поне сме греховни, правили сме и правим грешки, заради които си получаваме нашите наказания - страдаме. Ами Ти, който си съвършен и без­грешен, каква сила Те принуди да дойдеш на тоя грешен свят и да страдаш заедно с нас? Твоите страдания от какво са заслужени?" Като отправях тоя въпрос към Учителя, аз Го гледах право в очите. Пог­ледна ме и Той и ми проговори ясно, като че беше до мене: - Питате: защо съм дошел на тая грешна земя? Дойдох заради вас! Дой­дох да ви донеса светлина. Дойдох да ви помогна да не ходите в тъмнина. Ето затова съм дошел на тоя свят! Аз останах като гръмната! Стори ми се, като че в салона стана светло, че бремето слиза от плещите ми, стана ми весело, радостно, като че не съм имала никаква болка, никакво страдание. Нямаше никакво съмнение, че Той беше доловил мисълта ми и ми беше отговорил ясно, категорично и напълно разбрано. Записал: д-р Стефан Кадиев

45.5. Учителят Дънов върви и крачи по въздуха В това време горе вратата се отвори и Учителят слезе, мина край нас, без да ни каже нищо. Отиде на поляната, гдето беше дървената малка барака, в която живееше Веса Козарева, и започна да гледа на изток. Така стоя някол­ко минути. После се обърна към юг и пак гледа няколко минути, същото напра­ви към север и запад. След това тръгна да се връща. Аз през всичкото време Го наблюдавах. Мина покрай нас на две крачки, обаче бях поразена от факта, че откакто върви от голямата чешма, на която беше написано: „Храни се добре, мисли добре и работи добре", Той не вървеше по земята, а плаваше, ходеше на половин метър височина във въздуха. Гледах и не можех да повярвам на очите си. Учителят се приближи на около две крачки от мене, все така плаващ из въздуха, и ми рече: - Видя ли кой съм... Но ти не знаеш коя си. После се възви към салона. Когато стигна до първото стъпало на стълби­щето, Той стъпи и се качи както обикновено се качваше горе. Тогава аз повярвах, направих това, което ми беше казал относно лекуванието и затри дни оздравях. (За „Разходка във въздуха" вж. „Изгревът" том II, с. 294-295. За този слу­чай лично съм разпитвал Донка и тя е дала тъй обяснението си. Другите случаи съм ги слушал лично от нея и те също са описани в „Изгревът", но разказани от други ученици, в друга редакция. При всяка една нова редакция се допълва нещо ново, което е разказал допълнително самият разказвач, чиято е опитността. Така че, няма никакво изменение. - бележка на съставителя Вергилий Кръс­тев.)

45.4. Лекуване с топла вода и ряпа След няколко месеца от тази първа среща с Учителя, през което време редовно ходех на беседи, посещавах школата е естествено станах вегетарианка, отидох при Учителя този път заради здравето си. Разбира се, за да отида и Го попитам относно здравето си, пак стана причина Невяна Панова. Тя ми ка­за, че Учителят лекувал и няма да е лошо, ако Му кажа болката си и Той ми помогне. Един есенен ден, преди обед, когато лешниците вече зрееха, ние с Пано­ва се изкачихме по стълбите и едва стигнали на дървената площадка, когато вратата се отвори и на прага застана Учителят. Тогава с мен беше дошла и майката на сестра Н. Панова, защото и тя се оплакваше от нещо. - Какво обичате? - обърна се Учителят към мене, но не гледаше в мен, а отстрани, вгледан в далечното пространство, сякаш търсеше нещо. - От 23 години съм болна от гастрит - отговорих Му аз - и не мога да се излекувам. Идвам при Вас, ако обичате, да ми помогнете. Той ми каза: - Три пъти на ден ще пиете вряла вода, по една чаена чаша преди ядене. После ще вземете една черна ряпа, голяма, ще я настържете и сока ще го изпи­вате сутрин - един път на ден на гладен стомах. Като чух това, веднага си казах в себе си: „Ах, с вряла вода ще ме лекува и с ряпа!" Учителят ме погледна и каза: - Разговорът е свършен, имам много работа, свободни сте. На другите изобщо не проговори и Си влезе в стаята. Ние със старата сестра слязохме при белите дълги маси под лещаците и аз казах на Невяна: - С вряла вода и ряпа ще ме лекува... Не вярвам на такова лекарство.

45.3. Среща със стареца и с Учителя Дънов Но въпреки тази мисъл, аз реших да отида. Приятелката ми ме чакаше и двете отидохме на Изгрева. Като влязохме в салона, видяхме, че беше препъл­нен с хора. Даже имаше и отвън, на двора. Сестрата Панова ми каза: - Върви, Донче, да намерим място да седнем. Тръгнахме по пътеката между столовете, покрай столовете и пейките, които бяха поставени край прозорците. Точно срещу катедрата един момък и едно момиче станаха и ни предложиха местата си на пейката. Като седнахме, първият ми поглед попадна върху катедрата. Така останах закована на мястото си от смайване. Видях седнал на катедрата същия старец, който бе ми казал за Библията пред павилиона, когато преглеждах вестниците. - Невянке - побутнах приятелката си, - този е същият старец, който ми говори за Библията и чекмеджето. - Мълчи сега, Донче, че Учителят почва да говори. Тогава видях, че Учителят затвори Библията, която навярно е чел, докато влизахме в салона, и заговори. Заслушах се със всичкото си същество в това, което казваше. Мисълта, че Той бе говорил с мене, без да ме познава и да ми каже нещо, което и аз дори бях забравила - че имам Библия в чекмеджето, ме правеше да слушам с особен трепет и внимание. В салона беше абсолютно тихо. Направи ми впечатление, че Учителят говореше тихо, но аз Го разбирах, чувах и не отделях очите си от Него. По едно време Той спря да говори и като ме погледна, каза: - Тук е дошла една душица, която, когато заключвала вратата си, си по­мислила дали няма да направи грях пред Христа, като дойде тук, за да слуша моята беседа. Не мога да обясня с думи какво преживях в този момент. Бях поразена и същевременно трогната и покъртена от това, че беше спрял Учителят внимани­ето си върху мене. От очите ми бликнаха сълзи. Разбрах, че Той бе видял всич­ко, каквото бе станало с мене. Бършех сълзите си с кърпичката си и не смеех да Го погледна повече. В това време приятелката ми ме попита: - Донче, защо плачеш? - Боя се да гледам Учителя, защото виждам, че за Него нищо не е скрито. Учителят продължи да говори. Всичко в мене се разтапяше и превръща­ше в сълзи, които исках да скрия с кърпичката си, като поглъщах всяка дума, която Той казваше. Тогава чух да казва: - Плачете, плачете, поливайте си изсъхналите цветя в градината си. Разбрах, че се отнасяше за мене и това още повече ме развълнува. Беседата най-после завърши, Учителят стана. Всички станаха прави, чух да пеят песента „Аз мога да любя, добър да стана, аз мога да обичам, силен да стана..." После прочетохме „Отче наш", Учителят напусна салона, а аз все още стоях, без да мога да се помръдна.

45.2. Грях пред Христа Следобед отидох пак на работа в павилиона. Искаше ми се да разкажа за случката на някого, да споделя с човек, който би ме разбрал, не би се зас­мял над важността, която й придавах аз. Като изреждах мислено близките си познати и приятелки, спрях се на приятелката ми Невяна Панова. Тя беше духовен човек, ходеше да слуша ду­ховни беседи някъде, щеше да ме разбере и може би осветли. Добре се разби­рахме с нея, защото беше добър, скромен човек. Обичаше да се замисля и сериозно гледаше на нещата. По това време, пък и през целия си живот, аз бях религиозна и разговорите ми с Панова бяха много приятни. Вечерта, като затворих павилиона, отидох при Невяна да й разкажа то­ва, което ми се беше случило през деня. Тя ме прие както винаги много любез­но и изслуша с голямо внимание. На нея също направи много силно впечатление както внезапното изчез­ване на стареца, така и това, което ми беше казал Позамисли се тя, позамис­ли се и ме запита: - Ти къде ходиш всяка сутрин? - На църква - отвърнах аз, - нали има сутрешна молитва там. А в празник пея в хора на църквата... но право да ти кажа, че гледам, слушам, но все нещо празно ми остава в душата. Не може да ме нахрани това, което виждам и слу­шам там. - Знаеш ли какво, Донче, виждам, че теб църквата не може да те задово­ли, защото ти си надраснала това, което се говори там и обредите, които се извършват. Душата ти жадува за нещо ново, което да даде храна на твоят дух. Ако искаш, ела да те заведа там, където ходя аз, за да чуеш нещо, което ще нахрани твоята душа. - Къде? - запитах я аз. - При нашия Учител. Утре е неделя, ела с мене да те заведа на Изгрева, за да чуеш беседата, която Той изнася в белия ни салон. Отначало се поколебах. Това, което ми казваше тя, беше вярно, но все пак аз толкова години бях ходила на църква и бях привикнала на това. Затова реших да поговоря със съпруга си и ако той реши, че е добре да отида, щях да се съглася да ме заведе приятелката ми на Изгрева. Като се върнах в къщи, разправих на Димитър всичко и той ми рече: - Иди се разходи, не е лошо. Там е хубаво. Върнах се при приятелката ми и й съобщих решението си да отида с нея. На сутринта мъжът ми излезе рано и аз, като да тръгвам за приятелката ми, като заключвах вратата, се малко разколебах и си казах: „Дали не правя грях пред Христа, че отивам при Учителя Дънов, да слушам Неговата беседа?"

45. Как намерих Учителя (Невена Неделчева: Из живота на сестра Донка Д. Станкова) 45.1. Старецът и Библията Всякога е приятно да се разговаря за Учителя, да се слушат спомени и случки за Него. А с още по-голям интерес се слуша, когато тези случки над хвърлят неща от обикновения човешки живот и ни разкриват духовните, мистичните възможности на някои наши сестри и братя. Техните предварителни срещи с Учителя ни показват, че наистина Учителят по един или друг начин повиква учениците Си. Слушайки тези разкази, свързани с Учителя, ние ту жалим, че не сме имали ние тези духовни възможности, ту се радваме, че чрез очите на другите можем да проникнем в други светове, да видим необикновената Скромност и Смирение на Учителя, имащ безгранична духовна мощ и сила. Винаги след такъв разговор за Учителя, в душите ни остава светла пътека и ние сме готови да разкажем и на другите това, което сме чули, за да станат и те съпричастници на духовната светлина и радост, която сме имали ние. Необикновен интерес събужда у нас как сестра Донка е била повикана от Учителя. Ние се вглеждаме в сините и бистри очи и слушаме да ни разказва: - Това беше през войната, през 1943 година. Аз държах павилион, в кой то продавах стоки, каквито се продават във всички павилиони, разбира се и вестници. Мъжът ми до сами павилиона имаше обущарница и работеше в нея. Беше топла лятна утрина, аз бях излязла да забождам по един от вестниците, за да се виждат от купувачите и прегледах заглавията им, за да видя докъде са стигнали германците в Русия. В този момент видях човешка сянка до мене. Обърнах се, гледам белобрад старец до мене. Той ме запита: - Какво четеш, сине? - Чета, дядо, новините - отвърнах му аз, - да видя докъде са стигнали германците в Русия. - Това не е за вас - каза ми тихо Той. - У вас имате шкаф с две чекмедже та, в едното чекмедже имате мухлясала Библия. Погледнах го учудено. Отгде знаеше този старец за тази Библия? И въпреки че бях много изненадана, казах Му: - Дядо, аз нямам време да чета Библия. - Имаш време - отвърна Той. - Когато седнеш да се храниш, ще разтвориш Библията и ще прочетеш наслуки едно стихче и цял ден ще размишляваш върху това, което си прочела. Това ми направи впечатление и се обърнах да кажа на мъжа ми, който работеше на ниската обущарска маса близо до отворената врата. - Виж пък тоя дядо какво ми казва... - Димитър вдигна глава и аз се обърнах, за да му посоча стареца, но него вече го нямаше. Погледнах натук, натам - никъде не се виждаше. Къде може да отиде за секундата, в която бях се обърнала към мъжа си? През целия ден не ми излизаше от ума тази случка. Кой беше този старец, отгде знаеше за Библията, изоставена кой знае от кои времена в чекмеджето, когато ме вижда за пръв път? „Чудна работа!" - повтарях си постоянно аз. Исках отново да прегледам вестниците, да отвлека ума си, но старецът от ново заставаше пред очите ми и чувах да казва: „Ще разтвориш наслуки Библията, ще прочетеш едно стихче и цял ден ще размишляваш върху него." Като се върнах на обед вкъщи, най-напред потърсих в чекмеджето Биб­лията. Намерих я, извадих я. Наистина, кой знае от кои години не беше отваря­на. Седнах, както ми каза старецът, отворих я наслуки и прочетох: „Бях на тре­тото небе и това, което видях и чух, човешко око не е видяло и човешко ухо не е чуло..." Тогава само това прочетох и както винаги, се захванах с домакинска­та си работа. Но каквото и да правех, мисълта за стареца не ме напускаше.

44. Болното дете на полковника 44.1. Петър Камбуров от Казанлък разказва следното: Както Паскалев, така и аз бяхме студенти и се връщахме от ваканция. Той идваше от Бургас и се събрахме случайно в едно купе на влака. И двамата носехме дълги коси до раменете, както беше модата за учениците на братството. Освен нас, в купето пътуваха няколко студенти, две студентки и един офи­цер, доколкото си спомням - полковник. Никак не ми е ясно как и защо беше попаднал в третокласно купе, когато тогава [офицерите] обикновено пътуваха в първа или втора класа. Нашата младежка група тогава подготвяше цикъл от доклади, за които и двамата се готвехме. Колкото и тихо да говорехме, без да искаме, ние станах­ме обект на вниманието на студентите. Започнаха изказвания, които ни нака­раха да занемеем. Като поток от нечистотия беше изречено всичко, което се приказваше тогава и за Учителя, и за учениците Му, и за самото Учение. Това бяха поредици от гадости, цинизми, примесени с най-долен, язвителен сарка­зъм. Пороят беше толкова силен и за нас - така невероятен, че ние не знаехме как да реагираме, усмихвахме се глупаво и нищо не отвръщахме. Тук се случи нещо неочаквано. Заговори полковникът: - Господа - рече той, - спрете с тия гадости, защото ще изхвърля всички ви из прозореца навън! Как можете да приказвате такива мръсотии за един свят човек, когото не познавате? Зацарува мълчание, в което отекваше рязкото тракане на колелата вър­ху релсите. - Вие да не сте дъновист? - рече една от студентките, която първа се съвзе от неочаквания удар. - Не, аз не съм дъновист - рече полковникът. - И защото не съм дъно­вист, имам право да защитя обективно една истина. Той се обърна към нас. - Това ще кажа на вас - онези все едно, че ги няма! Преди всичко - осъждам ви, че не защитихте достойно своя Учител и Неговото име! Как мо­жахте да мълчите, когато чувахте да се сипе тая нечистотия по Негов адрес? А ето и моята история. Ние имахме единствено дете, наша обична, мила дъщеря. Привързаността между мене, майката и дъщеря ни беше прераснала в дълбока обич, далече надхвърляща обикновената привързаност на семейството. Това беше обич на живот и смърт, обич, която изпълваше всеки наш ден - години наред, с много радост, но и с много тревоги. И точно тая наша скъпа, любима дъщеря заболя от туберкулоза. Завехна, избледня, стопи се, като че беше лоена свещ. Косите ми настръхват само като си помисля за онова време. Тръгнахме, естествено, по лекари, професори, санаториуми, прилагахме всякакво лечение, каквото ни казваха. Отидохме и при прочутите на времето Виенски професори, които ни отправиха в най-известни швейцарски курорти. А оттам ни казаха: - Не тук, а в България! Роден въздух й трябва! А детето от ден на ден гаснеше. Един ден, цяла пламтяща в огън, тя се отпусна. Рекохме си: идва краят, умира детето! А с нея заедно - ще умрем и ние двамата с майка й. Така си бяхме и решили - ще застрелям и майката, и мене си - нека ни погребат в един общ гроб. Съвсем случайно ми попадна пред очите вестник „Зора" и в него - един мръсен пасквил по адрес на Дънов. Озари ме една мисъл да отида и при него. Намерих го в стаичката му на Изгрева. Щом ме видя, той излезе и ме посрещна в антрето. Аз коленичих, прегърнах му краката и казах: - Учителю, моля, помогни! Дъщеря ми е на смъртно легло, тя ще умре и с нея заедно - и майка й, и аз! Вие знаете историята с оня римски офицер, чието дете е било болно и как то оздравяло в същата минута, когато Христос пожелал това! Дънов ме хвана за раменете и ме дърпаше да стана. - Стани, рекох, детето ви е добре! Аз целунах ръката му и се втурнах към къщи. Знаете ли какво заварих? Дъщеря ми седеше на кревата и везеше отдавна започната възглавнич­ка. За мене я готвеше. Лицето й беше бодро, освежено, погледът - ясен и спо­коен. Аз не вярвах на очите си - като знаех как я бях оставил. - Къде е майка ти? - запитах аз. - В кухнята. Помолих я да ми опържи пирожки, че страшно съм огладня- ла. Такъв глад отдавна не съм усещала. Подскочих от радост. Прегърнах детето и го целувах с всичка сила. Когато отидох в кухнята, запитах жена си: - В колко часа стана добре на детето и поиска да яде? - Преди половин час. А точно тогава аз бях при Дънов и той ме вдигна за раменете, като ми каза с усмивка: - Стани, рекох, детето ви е добре! Детето ми наистина тръгна на добре. Възвърна й се апетитът и сънят, доброто настроение, от ден на ден бузите й започнаха да пълнеят и да черве­неят, започна да става, да ходи, да излиза, с една дума - оздравя. Камбуров завърши: - Ето нашето лекомислие! Ние не взехме името и не знаем адреса на тоя полковник - изобщо нищо в повече не знаем за него. Лоши ученици бяхме ние! (Офицерът е Тодор Божков. - бел. на съставителя Вергилий Кръстев) 44.2. Защита на Учителя Дънов - един случай с Тодор Божков Д-р Паскалев и Петър Камбуров пътували във влака за някъде. В същото купе пътували и няколко души младежи. Нашите двама приятели по онова вре­ме били с дълги коси, което било очебиющо и издавало, че са хора от братство­то. Младежите се отнасяли подигравателно с братята, като казвали какви ра­боти се говори по техен адрес. По едно време в купето влязъл брат Тодор Божков в офицерска унифор­ма. Като приятели, той се ръкувал с д-р Паскалев и Петър Камбуров и седнал в купето при тях. Младежите продължили да се подиграват и да говорят нелепости по ад­рес на братството и Учителя. Като чул това нещо, брат Тодор Божков се обър­нал към тях и казал: - Вие не знаете какво говорите. Вие не познавате кой е Учителят. Знаете ли, че аз имам дъщеря, която беше болна психически. Обиколих какви ли не лекари у нас, водил съм я и в чужбина при известни лекари и професори, но никаква полза. Не можаха да й помогнат. Обаче Учителят й помогна. Тя оздра­вя и дори завърши консерватория. Тя е пианистка. Това го дължим само на Учителя. Ако продължавате да говорите още такива глупости, да знаете, ще ви изхвърля през прозореца! Младежите млъкнали след тия думи. Думите на брат Божков като че ги попарили с вряла вода. Разказал: Георги Йорданов, 6.ХI.1988 г . Преразказала: М. Марашлиева

43. Кузман Кузманов На 30 септември 1952 г. заварих в Казанлък Петър Камбуров в сравни­телно много добро състояние. Ударът сякаш беше отекнал, тялото му беше пре­гърбено от дясната страна, когато ходеше, повличаше левия си крак, подхвър­ляше дясната си ръка, но това не му пречеше все пак да ходи. Заведе ме на Изгрева на Казанлък - обгорели от сушата лозя в източния край на града, на височината, с хубаво югоизточно изложение към Средна гора и към самия Ка­занлък. Беше свежо утро, небето - синьо като мънисто. През цялото време приказвахме. - Като студенти, ние живяхме в къщата на Георги Томалевски, на улица „Веслец". В две стаи живеехме четирима души. Аз живях с Кузмана, а в другата стая беше Георги Марков с още един другар. С Гарвалов Добра бяхме почти неразделни. Ние бяхме най-преданата група около Учителя и Той много ни се радваше. Георги Радев не беше още се приобщил към Учителя. Сега нека кажа няколко думи за всеки един от тях. Още оттогава Кузман започна да се оплаква, че кашля, че през нощта дланите му парят. Казах му да отиде на лекар, той ми се присмя. Както знаеш, тогава се изживяваше едно настроение против официалната медицина. Хране­ше се доста слабо, баща му като учител му пращаше доста малка сума, той беше принуден да пести от храната. Бяхме се условили да оставяме на масата парите си и всеки от нас да харчи колкото иска или колкото има нужда. Кузман се стесняваше и просто не пипваше от моите пари. За да му дам личен пример, аз вземах от неговите пари, но той моите просто не пипаше. Когато дойде в Казанлък и се назначи учител, той вече можеше да печели. Но очевидно болестта беше вече пуснала корен в него. Един ден ми казва: - Боя се, че ме е хванала „тънката" и едва ли ще живея още много. - Но покажи се на лекар и се лекувай! - Ето това ми е лекарството - каза той и ми показа една стомна, пълна с пирони. Майка му наливала вода и той пиел ръждивата вода. А „тънката" бе скоротечна туберкулоза.

42. Сестра Найденка Лекарите пипнаха огромния, подут като някакъв балон корем, пипнаха пулса, огледаха изтощеното, сбръчкано, пепеляво лице на Найденка, поклати­ха глава и промълвиха: - Операцията е безпредметна. Тя и така ще умре. По-добре носете си я вкъщи! Същата лека, алуминиева кола от „Бърза помощ" отнесе Найденка вкъ­щи. Тя усещаше, че я носят към къщи, усмихваше се: и без това не искаше да се оперира. Пред смъртта си тя искаше да види сина си Тошо. Само това молеше. Но Тошо беше командирован в Унгария. Тя се задоволи с неговата железничарска шапка. Тя отнесе последната майчинска целувка. Направиха й тържествено погребение. Тъй като беше майка на видни общественици, беше й отпусната първокласна погребална колесница. Присъствуваше целият Изгрев. Найденка не беше обидила никого и песните, които се пееха на погребението й, бяха пети от сърце. Ето какво ни разказа Василка [Иванова] за Найденка: Найденка беше родена наскоро преди Освобождението - почина, значи,- на седемдесет и шест години. Родена беше в село Кираново, Свиленградско. Била женена за беден овчар, когато през 1913 г. е трябвало да се изселва от Турция в България. Приютили се временно в едно село в Айтоско, гдето се започнали за пръв път с наши хора, запознала се с братството. Отзивчива към доброто, тя веднага разбрала цената на учението и започнала жадно да го слу­ша. Но тя искала сама да чете беседите. С голям труд, през свободното си от тежката работа време, тя се научила да чете и до края на живота си четеше с радост беседите. Тя друго четиво почти и не познаваше. Наскоро мъжът й умря и тя сама трябваше да поеме на гърба си издръжката на семейството. А то се състоеше от трима сина, които не знаеха друго, освен да искат. Ту като копачка, ту като перачка, като обща работничка, чистачка по домовете, тя смогваше да свърже двата края и да издържа тежкото семейство. Но и децата бяха доб­ри. Иван стана общественик, а Тошо - железничар. Заради него семейството се премести в София. Тошо започна като обикновен железопътен чистач, пос­тепенно стана шлосер, после - монтьор в работилницата за вагони, после учас­твуваше в комисията по приемането на вагоните. Като партиен деец, той беше станал председател на ОФ организация на Изгрева, гдето добре знаете колко много всички го ценяха и зачитаха, как на всички услужваше и никого не оби­ди. Като ударник и отличник, него пратиха на специализация в Унгария, гдето е и досега. Найденка не прекъсна връзките си с братството. Те си направиха къщич­ка на Изгрева. До края на живота си тя помагаше в кухнята на братството. Тиха, полуглуха, мълчалива, тя се вслушваше с радост в думите на Учителя, когато се четяха, пееше според възможностите си и усмивката никога не слезе от устата й. Записано от д-р Стефан Кадиев на 18 октомври 1950 г., София

40. Спомени на сестра Барудова 40.1. Как оздравях от маточното кръвотечение През 1926 г. исках да дойда на събор в София, а живеех във Варна. Оти­дох при брат Манол Иванов. Понеже бях от беден произход, брат Иванов ми каза, че трябвало много пари. Аз се оскърбих много и плаках из пътя. Една сестра беше с мене и ми каза: - Не плачи! Колко пари имаш? - Имам 600 лева. - Тръгвай тогава! И аз дойдох. Но научих, че съборът бил забранен и ме караха да се връ­щам. Но аз реших да попитам Учителя, ако имам случай да Го видя. И както си вървях, срещнах Учителя на пътя. Разправих Му всичко. Той ми рече: - Ами ти какво казваш? - Искам къде си Ти, и аз да съм, затуй съм дошла. - Добре, ще останеш. По това време аз бях болна от маточно кръвотечение от 4-5-6 години. Тъй като беше решено да се отива на Мусалла, аз размислях, че при това кръ­вотечение, ако тръгна, то значи да ме носят на носилка. Затова реших да се моля. Молих се три дена и три нощи да ми спре кръвотечението. Но точно сут­ринта, когато да тръгвам, кръвотечението пак се появи. Но аз реших, каквото и да става с мене, ще отида. И отидох. Като стигнахме на Мусалла, там валя цяла нощ дъжд и сняг. Бях мокра, на другия ден пак бях мокра. На върха се качих с един скъсан сандал. На другия ден бях пак мокра, но по чудо кръвотечението спря. Като се върнах оттам, бях добре. Но като се върнах тук, по неизвестни причини крака­та ми се подуха. Едвам вървях. По едно време, както вървях, срещнах Учителя. Той веднага ми видя краката и ме попита какво е това. - Подуха ми се краката. - Десет дена да ги миеш три пъти подред в гореща вода. Аз започнах да си слагам краката в гореща вода, но не минаха и десет дена, и краката ми оздравяха. И оттогава, до ден днешен, слава на Бога, нямам никакво кръвотечение. И краката ми са здрави. 40.2. Как оздравях от кръвохрак През 1930 г. всички се канеха да отидат на Седемте рилски езера. Исках да отида и аз. Но през това време не бях никак добре и бях почнал да плюя кръв. Никак не знаех отгде излиза кръвта - идваше ми така една топла вълна и като се изплюя и виждах - кръв. Не отидох на лекар да видя каква е тази работа. Седях един ден и си мислех какво да правя. И както си мислех, дойде ми мисълта да натопя червен кантарион в зехтин и да го пия. Така направих и тръгнах от Варна за София. От тука заедно с Учителя и всички сестри и братя потеглихме за Езерата. Точно бяхме минали хижа Скакавица, и започна да ни вали дъжд. Хем бях болна, хем бях боса и с едни летни обувки. Докато стигнем до езерата, бях мокра до кости. Там стигнахме и всичко беше мокро. Разпъна­ха няколко палатки, но аз бях цяла мокра и легнах така. Не можах да мигна от студ. По едно време станах и излязох навън. Гледам, запален беше голям огън и Учителят седеше на едно дърво край огъня. Отидох при Него и Му казвам: - Учителю, не мога да заспя от студ. Страшно ми е студено. Тук не било за такива като мене да идват, а трябва да са герои. Пък аз мислех, че и аз мога да дойда, но ето, не било за мене. Учителят ме погледна, както само Той знаеше да гледа в такива случаи, и каза: - Седни тук и си обърни гърба към огъня. Седнах аз и започнах да грея ту гърдите, ту гърба. От дрехите ми заизлизаха пари. Най-после се почувствувах добре и ми се придряма. Станах и казах на Учителя [, че ще ида да спя.] - Иди - рече ми Той и аз тръгнах. Легнах си и това беше. Оттогава до ден днешен никакво кръвохрачене не ми се яви. Оздравях напълно. Изпих кантариона със зехтина и се върнах тук здрава. А по-рано, близо година, щом пиех нещо топло, и все плюех кръв. (А това означаваше, че съм болна от туберкулоза.) Така Учителят мълчаливо и незабелязано ни лекуваше. (Но онези, които имаха вяра в Него и търсеха Неговата помощ. А мнозина млади и левенти, красавици и хубавици, си заминаха от кръвохрак и туберкулоза - бел. на съставителя Вергилий Кръстев.)

39.6. „Той не е човек" До вечерта другарят ми беше добре и можа да седне с нас на трапезата. Никак не помня как съм заспала тая нощ, носена от чудните вълнения, които бях преживяла през деня. Но на сутринта, войникът, който беше ординарец на другаря ми и който си беше отстъпил стаичката, за да спи в нея Учителят, а той спа долу в мазето при сеното, дойде с тихи стъпки при мене и ми прошепна: - Кой е този, който спа снощи тука? - Наш гостенин - отвърнах аз. - Той не е човек. - Защо? - попитах учудена аз. - Така, той не е земен човек. Снощи аз излязох на двора и погледнах през прозореца, да видя какво прави човекът. Той беше коленичил на пода, вдигнал ръцете си нагоре и целият той светеше. Такава светлина не съм виж­дал. Целият той беше светъл и от него излизаше светлина. - Да не ти се е така сторило? - попитах ординареца аз. Не - отвърна той. - Аз дълго време стоях като закован и Го гледах. - Хубаво си видял - казах му аз. - Блажен си, че си видял! Ординарецът си тръгна дълбоко замислен, а аз си казах на себе си, че за този, за когото няма време и пространство, не беше мъчно да бъде цял в свет­лина. През всичкото време, докато Учителят престоя у нас, войникът винаги благоговейно смирено стоеше пред Него. И не само той, но и аз, и другарят ми, когото Учителят излекува, Го гледахме с любов и благоговение. Само Той стоеше тих и неизказано смирен, както и през целия Си жи­вот - сякаш не Той правеше чудото. Сега, когато си спомням за тогава и за всички други случаи, си мисля: Само Големите могат да бъдат така смирени в своето величие! Изгрев, 22.III.1952 г. (Това е записан разказ на Елена Иларионова, съпруга на Костадин Иларионов от гр. Търново. Тя е описала собственоръчно своите спомени, но тук са в друга редакция. - бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

39.2. Спиритическият сеанс След няколко месеца Учителят дойде пак в Търново, да гостува на г-жа Казакова, моя бивша учителка от гимназията. Бяхме поканени от нея заедно с моя другар, семейство майор Недялкови, семейство д-р Лечеви, семейство Дой­нови и други госпожици да присъствуват на сеанса, който г-н Бъчваров и Голов ще дадат в нейния дом, в присъствието на Учителя. Насядахме всички около една маса в кръг, заловени за ръце, и очаквахме да се появи материализиран някой дух. Господин Дънов стоеше настрана. После дойде и Той, хвана се меж­ду мене и Милка Досева, но след една минута се пусна, като каза тихо, почти на Себе си: - Нищо няма да стане. Ние продължихме работата си. Другарката на д-р Лечев се прояви като медиум, почна да удря ръката си по масата. Свали всички предмети от нея и пишеше на един лист: „Баща ти, баща ти" и продължаваше да удря ръката си, без да може да я спре някой. Тогава Учителят се приближи и каза: - По-тихо, по-тихо, защото ще заповядам горе да те арестуват! Ръката спря веднага, но ние не разбрахме това и ни се видя смешно - кого ще арестуват, като никого не видяхме? Разотидохме се по домовете си, но желаехме да се срещнем с Учителя и да Го разпитаме по много въпроси от духовен характер, които ни бяха неясни.

39. Спомени за Учителя от Елена Иларионова от Търново - Бележки из моя живот 39.1. Запознанството ми с Учителя Петър Дънов Още като ученичка в I клас, в мен се зараждаха въпросите: има ли Бог, има ли друг свят, душата живее ли в този друг свят или всичко се свършва със свършването на физическия живот. От I клас постъпих в Търновския пансион, а и през седмицата ни водеха на църква. Обредите, тайнствата, които там се извършваха, събуждаха в моята душа чувство на благоговение към висшето - незнайното. Но не можах да си обясня каква нужда има това Велико същество от моята малка свещичка, която му запалвах и след няколко минути изгасва. Отговор не можах да си дам, но и от никого такъв не получих, дори и от самите служители на църквата. Един ден запитах учителката - г-жа Благоева, която преподаваше психология в гимназията: душата живее ли или умира? Тя ме по- пипа по рамото, усмихна се зачудено и ми каза: - Дете, никой философ, никой педагог не е могъл да докаже какво нещо е душата. Аз вече не запитах други по този въпрос, защото ми се виждаха странни. Завърших гимназия в 1896 г. Разделих се с всички другарки с тъга, като отнесох мили спомени от пансионерския чист, детински 6-годишен живот и навлязох в обществото, което трябваше да изучавам и да се справям с много противоре­чия. Станах учителка в основното училище в Габрово. Обичах си професията, децата, но след две години напуснах училището, защото се ожених. През всич­кото това време мисълта за духовния свят не ме напускаше. Моят другар беше на военна служба в Търново. През 1905 г. дойде в Търново Учителят П. К. Дънов да държи сказка по френология. Аз я посетих с моя брат. Читалищният салон беше препълнен. Той с ред картини доказваше, че човек със своя живот гради бъдеще, събира капи­тали за изграждане на своето тяло и може да му даде форма според своите мисли и вътрешни духовни стремежи и живот. Така, по външен вид може да се знае животът на всеки едного и да се определи неговият характер. Всички слу­шаха с внимание. Като завърши сказката си, само д-р Георгиев искаше малко да оспорва, но капитулира при отговорите на Учителя. Аз разбрах, че Учителят изнесе една велика истина, непозната дотогава на мене и за други и исках да Му благодаря, но от многолюдното събрание не успях и не можах да се срещна с Него.

38. Как намерих Учителя. Истински случай със сестра Пенка Трифонова „Не избрахте вие мене, но аз вас избрах, и поставих ви да идете вие и да принесете плод и плодът ви да пребъде..." 38.1. Защо баща ми почина Родена съм в село Изгрев, Горнооряховска околия. Майка ми, Донка, не помня. Тя е починала, когато съм била на две години. За баща ми имам съвсем слаба и бих казала съвсем неясна представа - спомен, защото той почина, когато бях на 5 години. Неговото напускане на земята беше много трагично. Баща ми имаше един много добър, неразделен приятел, с когото отишли на събор в селото на съпругата на приятеля му. Там, естествено, се развесели­ли от гощавките и питиетата, които изпили. Изглежда приятелят му доста е пил. Когато били още в селото на събора, той чул, че жена му се оплакала от него на майка си. И като тръгнали да се връщат, дошло му на ума това и решил да я убие. Извадил ножа и посегнал с него да изпълни намерението си. Но баща ми веднага хванал ръката му, като му викнал: „Какво правиш?!" Но приятелят му, както държал ножа назад, разпрал с него корема на баща ми. Като видял как­во направил, пияният му приятел разбрал, макар и пиян, че е извършил убий­ство и затова започнал да го влачи, за да го хвърли в някоя пропаст. Но едно овчарче го видяло и надало вик. Събрали се хора, които се връщали от събора, сложили го в една каруца и го върнали обратно в селото на съборяните, защо­то било по-близо. Там го занесли в общината, но не му била оказана медицин­ска помощ веднага, защото в селото нямало лекар и докато дойде такъв от града, едва на другия ден, баща ми починал. 38.2. Слугинчето След погребението на баща ми се започнало следствие по убийството. От Лясковец, между тези, които водели следствието, бил и един старши стра­жар, който, като ме видял съвсем самичка, ме взе в дома си в Лясковец. Той имаше две деца и аз отраснах с тях до осемгодишна възраст. Разбира се, хората бяха добри, но никога все пак не забравяха, че аз съм чуждата и затова аз трябваше да помагам с каквото можех в домакинство­то. Помня, че беше станало някакво наводнение и мазето на къщата се беше напълнило с вода. През деня жената на старшията и аз вадехме от мазето вода и привечер тя се прибра, а остави мене да изваждам вода от мазето. Изглежда съм работила до сетни сили и от преумора съм заспала на циментената стълба. На сутринта ме намерили там, но аз съм се простудила и се разболях от бронхопневмония. Жената веднага каза на старшията да си ме върне на село, защото не могла да отговаря, ако се случело нещо на мене. И веднага, както бях с температура, той ме заведе на село при стринка ми. Тя ме излекува по много интересен начин. Като опече хляба в пещта, облече ме с една мъжка риза и ме тури в пещта с главата към отвора, върху една дъска. Изпотих се добре; след това, втори път като пече хляб, пак ме сложи в пещта по същия начин и аз оздравях. Но чичо ми реши, че вече съм достатъчно голяма, за да почна да си изкарвам прехраната сама и затова ме заведе в Русе и ме настани слугинче в едно семейство на лекар. Хората бяха много добри и ме гледаха наистина като своя, още повече, че нямаха родни деца. При тях работих до 15-та си година. 38.3. Мома за омъжване Тогава дойдоха пак чичо ми и стринка ми и ми казаха, че вече трябва да се върна на село, за да си направя чеиз, защото ще трябва да се омъжа. Лекарят ми даде всичките пари, които ми беше спестил, заедно с много дрехи, които жена му ми беше направила. Отидох си на село много хубаво облечена. Аз бях първото момиче, което беше облечено в градски дрехи и за­това това направи голямо впечатление и децата вървяха след мене, не вижда­ли такава носия. Разбира се, на село работех при стринка ми и когато станах на 18 години, се ожених за Трифона. Неговият баща като младеж отишъл градинар в Унгария и там се оженил за унгарка. Мъжът ми Трифон се родил там от този брак. Като станал на 31 години, решил да си дойде Трифон в България, за да види родината на баща си и дойде на село. Като ме видял и ме харесал, а най-вече, че пеех много хубаво, а пък и като млада, като всички млади, бях и хубава. Живяхме на село, после ходихме в София, после пак се връщахме на село. През това време аз родих 5 деца. Трите умряха рано, само единият ми син Тодор почина на 21 година и дъщеря ми Юрданка - на 27 години, като оста­ви три сирачета. Величка родих много по-късно -12 години след последното от първите 5 деца. 38.4. Сънят, който определи моето място През 1922 година пак живеехме в София. Една година преди това в село почина Тодор. Толкова страдах и плаках за него, че всеки ден ходех на гроби­щата за него. Види се от това съм се простудила и заболях лошо, близо две години. Лекарите ми казваха, че имам язва и искаха да ме оперират. Опреде­лиха ми ден, в който да постъпя на операция. През нощта срещу отиването ми да ме оперират, сънувах един възрас­тен човек с прошарени коси и брада, който ми каза: - Аз съм твоят баща. Облечи се и тръгни с мене. Аз го запитах къде иска да ме води, но той ми повтори: - Облечи се и тръгни след мене. Ние живеехме тогава в квартал „Хаджи Димитър". Излязохме от къщи и тръгнахме през Подуене, минахме разни улици и навлязохме в една гора. Там дърветата бяха чудно разцъфтели с големи, като на кестените, цветове. Спрях­ме се и от тях паднаха пред мене три цвята - един розов, един син и един бял. Човекът се наведе, взе ги и ми ги подаде, казвайки ми, че са за мене. Аз ги прегърнах и останах смаяна от благоуханието им, което изпълваше душата ми, цялото ми същество. После пак тръгнахме и вървяхме, вървяхме мълчаливо, докато стигнахме една голяма поляна. Там видях насядали в голям кръг жени, облечени в бели дрехи и пееха много хубаво. Ние се приближихме до тях. Две от жените се отдръпнаха и ми направиха място, за да седна и аз. Едва бях седнала и видях едно дете да тича към мене. Човекът каза: - Това е твоето дете Величка. Наистина, към мене тичаше Величка и като дойде при мене, седна в по­лата ми. Тогава човекът ми каза: - Ти утре мислиш да ходиш на операция, но не трябва да отиваш на тази операция. Твоето място е тука. След тези думи той изчезна. Събудих се много учудена от съня. В това време мъжът ми Трифон започ­на да ми казва да ставам - нали щях да отивам на операция. 38.5. Защо не се оперирах от язва Спомняйки си съня, аз му казах, че няма да ходя на операция. Той се смая. Как така се отказвам, след като вчера лекарите са ми определили деня. Тогава му разказах за чудния сън. Той се много ядоса. Понеже беше гневлив човек, веднага почна да се кара и буквално ме псуваше, както си имаше тогава този навик. Ядосан от отказа ми, излезе от къщи и отиде в града. Като се върна, разказа ми, че за да успокои гнева си, влязъл в едно кафене да изпие едно кафе. На масата имало някакъв си средна възраст, с брадичка, човек. Естес­твено, че се заговорили. И Трифон, както му било накипяло от моя според него каприз, търсил на кого да си изкаже неприятността, която аз съм му създавала с боледуването си. Защото всеки ден към 5 часа следобед получавах криза от язвата и се виех от болки. Трифон разказал всичко това на човека и той с много хубави думи го успокоил. След това извадил една книжка и му казал като се върне вкъщи, непременно да я прочете на мене. Аз, тъй като бях сирак, никой не ме беше пращал на училище и бях негра­мотна. Затова Трифон, като си дойде, рече, че иска да ми прочете книжката, която му бил дал един много добър човек. Вечерта седнахме и той четеше, а аз слушах. И колкото четеше, толкова ми ставаше по-леко и по-приятно, защото всичко, което четеше, сякаш беше писано точно за мене и за моята болест. В нея се казваше за лошото влияние на месото и какво трябва да прави човек, как да живее, ако иска да бъде здрав. 38.6. Среща с човека - моя баща от съня Човекът, който дал книжката, казал на Трифон да отидем в неделя, в 10 часа да слушаме Този, Който е написал тази книжка. Щяло да бъде много хуба­во за всички ни. В неделя рано сутринта се приготвихме тримата: аз, мъжът ми и детето - Величка, и тръгнахме. Отидохме на ул. „Опълченска" 64, както човекът беше посочил адреса. Като влязохме в двора, веднага към нас се упъти един средна възраст човек. Трифон се зарадва - позна същия човек, с когото беше говорил в кафенето и който му дал книжката. Запознах се и аз с него. Той беше, както отпосле вече го наричахме, брат Михаил Добрев, точилар. Той ни въведе меж­ду много други хора, навярно дошли също като нас да слушат Този, Който щял да говори и упътва хората как да живеят правилно. Едва бяхме застанали между другите хора, и всички започнаха да пеят. Заоглеждах се слисана. Същите мелодии бях чула в съня си да пеят насядалите в кръг жени, облечени в бяло. Бликнаха сълзи от умиление от очите ми. Но когато на прозореца се изправи Този, Който щеше да ни говори, останах поразена. Гледах като тресната. Беше същият, Който ме бе водил в съня и беше ми казал да не се оперирам и че мястото ми е между пеещите насядали жени. Слушах с всичкото си сърце, с всичката си душа, с цялото си същество, приковала поглед в Този, Който говореше. Струваше ми се, че Той говори само за мене и гледа само мене, защото говореше точно това, което ставаше в ме­не, за моя живот, за моята болка и казваше начин на лекуването. (Това беше Учителят Дънов.) 38.7. Сънят, който слезе на земята, на Изгрева Оттогава започнахме да ходим всяка неделя на беседите на Учителя. Дру­гите ученици, зная, ходеха сутрин с Учителя на Изгрева, но тъй като ние бяхме градинари и бяхме много заети с работа, отивахме само на неделните беседи в 10 часа. Но една сутрин, 5-6 години от първото ми виждане на Учителя Дънов, сестрите Нешка Анева и Мария Златева, които живееха наблизо до нас, реши­ха да ме заведат на Изгрева, да видя новия голям салон, който беше построен за всички, които искат да отидат да слушат беседите на Учителя. Както казах, ние тогава живеехме в „Хаджи Димитър". Тръгнахме със сестрите много рано, разбира се, с мене бяха и мъжът ми и Величка. Какво беше моето учудване, когато видях, че те ме водят по същия път, по който ме бе водил Учителят в онази паметна нощ в съня ми. Стигнахме до гората, отминах­ме я, а моето сърце туптеше до изхвръкване. Смаяна бях от вниманието, което Учителят е оказал на мене, нищожната, както аз се смятах. Но види се, Той е гледал не на лице, а на сърце, както казва народът. Никога няма да забравя, когато излязохме на голяма обширна поляна. Останах като закована - беше същата, която бях видяла в съня. (Сънят ми се беше сбъднал и го имаше на земята.) 38.8. Женските събрания в четвъртък В 1932 година се преселихме да живеем на Изгрева. Направихме си мал­ка къщичка и край нея мъжът ми пак се занимаваше със зеленчукарство. По това време научих, че само сестри, всеки четвъртък се събират на молитва. Поканиха и мене. Събираха се у сестра Динова. Отидох и аз. Като отворих вратата да вляза, видях насядали в кръг жени с бели дрехи и бели кърпи на главата. Така останах неподвижна на прага. Пред мен се представи същото, което бях видяла в онази нощ в съня - наредените в кръг жени, облече­ни в бяло. Тогава разбрах, че животът не е така прост, както ние си го мислим - че има един друг живот, който се ръководи от много по-големи същества от нас и те са, които ни ръководят. Оттогава винаги ми беше много приятно да ходя на сестринските събира­ния на молитва. За мене те имаха неизказано голямо значение. (Пробуждането на човешкото съзнание започва от срещата му с Учителя на Светлината. - бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

35. Сестра Марина Карагьозова В неделя, 7 май 1950 г., след голямата неделна беседа, ние минахме през боровата гора до семинарията по посока към трамвая. Едвам бях опознал тая скромна, дребничка, суха, белокоса 55-годишна жена, макар че бях я срещал десетки пъти. Наричаше се Мария [1] Карагьозова. Тя ми разправи на един дъх: - Моят мъж е железничар. Още от 1911 г. той е комунист, член на кому­нистическата партия. Когато бяхме в Дупница (Марек), земеделците го бяха арестували и съдили, щяха без малко да го обесят заради пренасяне на оръ­жие. Той беше против черквата, против религията. Но аз винаги обичах да по­сещавам мълчаливо черквата - доставяше ми радост това. Някакъв вътрешен стремеж имах към духовното, към чистотата в живота. През 1921 г. ни попадна в ръцете списанието на д-р Ефремов „Добро здраве". То като че хвърли свет­лина върху мене. Нам ни хареса този стремеж към чистотата. Това хареса на мъжа ми и ние двамата решихме да станем вегетарианци. През 1928 г. се образува за пръв път лагерът на братството при рилските езера. Тогава започнаха да се говорят какви не работи против Учителя и про­тив братството. Тогава в Дупница работеше брат Митко Звездински. Той ни разказа някои работи, които осветлиха работата в съвсем друга светлина. Мъ­жът ми реши да отиде лично на лагера при Седемте езера. Когато се върна, той каза: - Работата съвсем не е така, както приказват хората. Тук се касае до едно ново учение, което не се различава много от комунизма, нещо хубаво и чисто. Ето, чети и ти самата! Така започнахме да четем беседите. Тогава в Дупница нямаше братска група, както и сега още няма. През 1931 г. мъжът ми беше преместен в Бургас. Там веднага попаднах­ме в естествената си среда. Ние започнахме да посещаваме беседите и се свързахме с братството. Бяхме най-редовни на събранията, посещавахме ре­довно сутринните гимнастики на Булеварда, ходехме на екскурзии на „Белия баир", както нарекохме височината край Бургас. Сестра Ненова тогава даде на разположение на братството нивата си от 20 декара, на четири километра от Бургас. Ние ходехме наедно да я работим - садяхме слънчоглед. Мъжът ми нареждаше така дежурствата си, че можеше да бъде най-редовен на събрани­ята. Толкова предан беше той, така много му допадаше хубавият братски жи­вот! Когато избухна войната през 1939 г., аз заболях от нерви. Дали изживя­вах ужаса на пострадалите, струваше ми се, че някакъв обръч ме стяга през гърдите. Тогава се обърнах към д-р Ефремов, който ми даде писмено много ценни съвети. Един от тия съвети беше: чист въздух, планина. И наистина, една година аз можах да отида на Рилските езера. Точно тая година дойдоха братя­та французи. Една нощ сънувах, че обръчите от гърдите ми се спускаха и пада­ха. Оттогава наистина моите нерви заздравяха и няма нито помен от моята неврастения. От 1942 г. ние живеем в София, ул. „Опълченска" 64, в същата къща, гдето живееше някога Учителят. Ние живеем не в Неговата стая, а в източната - същата, от чийто прозорец Той изнасяше беседите Си през 1921-1928 г. Оттога­ва съм добре. Наистина, здравето ми не е съвсем блестящо, но все пак не съм боледувала. Имаме две деца. Голямата ми дъщеря завърши университет и сега е учителка в провинцията. Предана е на учението, което разбира отлично. Но и никога не се бие в гърдите: „на, вижте, аз съм такава и такава". Работи тихо и спокойно в духа на учението - както пак така тихо и спокойно работи и моят мъж. Аз се радвах от сърце на тая скромна сестра, която живееше в учението четвърт век, все така тиха и спокойна, светла, пълна с благодарност, стремяща се към съвършенство. - Искам някак да изкажа благодарността си към д-р Георги Ефремов, който така много ми помогна да потърся пътя и да стъпя върху него. --------------------------------- [1] В ръкописа първото име е написано по два различни начина: Марина и Мария - става дума за едно и също лице. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

28. Александър Кръстников Разказва брат Паньо от Димитровград: Както знаете, в гара Раковски, сегашен Димитровград, отдавна същес­твува школата на Кръстников. Как е намерил почва, как е работил, как е пропо­вядвал Кръстников, не зная. Но тогава аз бях малко момче, един от четиримата сина на семейството ни. Както е обичаят на село, нас ни покриваха да спим под един юрган. Но когато станах на петнадесет години, станах невъзможен за общо спане. Зани­маваха ме въпроси, които не ме оставяха да спя спокойно. Мислех за живота, за смъртта - какво става с човека, след като умре, мислех какво нещо е човеш­ката душа. През 1938 г. започнах да посещавам събранията на Кръстников. Радва­ше ме да слушам тези философски въпроси, да слушам песните, които ми мно­го харесваха. Но не спираше да ме занимава и наяве, и насън въпросът: какво нещо е човешката душа. На едно събрание, на което беше и Кръстников, аз зададох въпроса: - Учителю, кажете ми: какво нещо е човешката душа? Кръстников започна да обяснява. Говори дълго, но нито на мене стана ясно това, което казваше, нито на останалите слушатели. Минаваха години. Въпросът не преставаше да ме занимава и аз сам се стараех да си давам обяснения. А четях много - по четири-пет вестника изми­тах на ден - джебовете ми бяха пълни с вестници. През 1944 г. председателят на кооперацията ни Кирил Пенев донесе книги, беседи от Учителя, пратени от Боян Боев. Поисках ги. Казах: - Ще ги прочета и ще ти ги върна. Само след една седмица всичко му върнах. Той беше получил нови книги, цял пакет, бяха даже повече, отколкото очаквал. Книгата беше: „Разговори на Учителя на Рила". Попитах: - Ще можеш ли да ми дадеш да си я купя? - Да - каза, - пратил ми е повече, отколкото имам абонати. И тук, в тая книга, аз намерих отговора на въпроса какво е човешката душа: „онова благородно в човека, което се стреми към възвишеното в живота, което носи в себе си съкровищата на човечеството от неговото съществувание и досега". Препрочетох това десет пъти, запомних го, то хвърляше светлина върху цялата поредица от тревожни въпроси. На събранието на Кръстников аз пак поисках думата и казах какъв отго­вор съм намерил на моя въпрос и че тоя отговор ме задоволява напълно. - Къде, в коя книга си намерил тоя отговор? - ме питаше Кръстников. Аз му казах книгата. - Ще можеш ли да ми я дадеш да видя? - Не - казвам - книгата е у дома. Заповядайте да ви го покажа! Около мене започнаха да се събират млади хора, с които четяхме бесе­дите на Учителя. Наскоро получихме книгата: „Учителят" и също я четохме с интерес. Постепенно групата, която четеше беседите, се увеличаваше все по­вече. Последователите на Кръстников започнаха да намаляват. Когато по-къс­но идваше, той питал: „Какво е станало, та хората не идват повече?" Истината беше, че ние бяхме намерили по-хубав източник, по-тлъста паша, която ни за­доволяваше много по-добре, отколкото това можехме да получим при „събра­нията" на Кръстников. Записал: Д-р Стефан Кадиев (Александър Кръстников е бил на събора през 1911 г., организиран от Учителя Дънов. Вж. „Изгревът" том XI, с. 481. - бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

27. Д-р Методи Константинов разказва спомени (Роден е на 26.II.1902 г. в Казанлък.) 27.1. Големият магнит Някои считат, че имам нещо против Михаил Иванов. Не могат да разбе­рат, че просто трябваше да предпазвам известни извращения на учението, за които получавах сигнали и отвън. В Полша се подвизаваше един много напред­нал философ. Той беше чел беседите и беше във възторг от тях. Когато научил от френския печат как Михаил и Маха Чохан правят някакво съдружие, как говорят за Агарта, той каза: „Това е извращение на учението на Учителя!" От него е напечатана книгата „Теософи, юн псевдорелижион" [„La thеosophie, une pseudoreligion"], на френски език, може да се намери в Народната библиотека. Той там пише и за Учителя: „Той не създава религия - религии има много по света; не е и наука - пътят на науката е друг. Но това е един огромен магнит, който ще магнитизира всички народи, за да заживеят като човеци на земя­та." [1] ----------------------- [1] За тази книга и за мнението на Рене Генон за Учителя вж. и в „Изгревът" том IV, с. 464-467. (бел. М. И.)

26. За Кришнамурти Методи Константинов разказва: Както знаете, през 1924 г. беше известно на цял свят, че Христос се е преродил в индиеца Кришнамурти. Лансира го тогава Ани Безант, видна теософка, една от основателките на теософското общество. То беше мощно све­товно движение, което броеше около 25 милиона членове. Имаха организация в Холандия. Тогава Кришнамурти наистина написа прекрасни поетически съ­чинения, които отчасти бяха печатани в издаваното у нас теософско списание „Звезда". Но малцина знаеха, най-малко масата измежду теософите, че това беше ход на „Интелиджънс сървис" [Intelligence Service - британската разузнавателна служба], която искаше по такъв начин да задържи Индия в Британската общност.[1] Знаете, че тогава се подвизаваше у нас Магдалина. Няма друг човек, който да е причинявал на Учителя толкова неприятности и мъчнотии, колкото тя, с нейното прекалено усърдие и желание да бъде винаги при Него. Един ден тя се загуби. Предприела пътешествие до Холандия, намерила Кришнамурти и му предала едно писмо от Учителя. Какво точно е било писано в него, не се знае. Знае се само това, че два месеца по-късно той се отказа от наложеното му „месийство", престана да бъде „Христос" и изчезна из средите на теософи­те. Сега той работи като режисьор в Холивуд. --------------------- [1] Това нещо го изнесе и големият окултист Рене Генон. Вж. „Изгревът" том IV, с. 464-467. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

25. Професор Димитър Кацаров Разказва д-р Методи Константинов: Докато Учителят беше жив, един от хората, които не Го разбираха и кои­то бяха против Него, беше и професор Димитър Кацаров. Въпреки обстоятел­ството, че той застъпваше гледище, по същество близко до това на Учителя, въпреки че беше вегетарианец, той не можеше да се помири с мнението на Учителя, не можеше да го приеме. По едно време той беше в немилост пред правителството и партията и това той го преживя доста тежко. Беше женен за швейцарка, която се помина към 1947 г. и той преживя доста тежко това. Когато по тоя повод отишъл в Женева, той се срещнал с професор Ферие от Женева. Неочаквано за него той разбрал, че същия тоя за него голям европейски авторитетен учен не само знае много неща за Учението на Учителя и за самия Него, но че има истинска адмирация към Него. От него той чул за книгите: „La vie pour le Tout" („Живот за Цялото") и „Le Maitre parle" („Учителят говори").

21. Жените изкусителки, създаващи съблазън Сестра Василка Иванова разказва следното за Учителя: - Учителят имаше широко развит гръден кош: беше широк тука, горе беше мускулест и здрав. Но в корема Си беше тънък и ядеше много малко, просто удивително малко. Какво само не се донасяше у Него - сладка, масла, баници. Един през друг от провинцията се надпреварваха да Му занасят. А Той си вземаше само на върха на ножа или пък мъничко, с върха на лъжичката, колкото да се рече, че все пак не е отказал да го яде. Останалото се принасяше в стола на комуната - вие знаете, че тогава имахме комуна на „Опълченска" 66. И така беше - толкова малко ядеше и с толкова малко прекарваше. А само как бързо ходеше в планината - струва ти се, че бавно се движи, а докато Го гле­даш тук, отишъл чак там, на другия връх. Нека да разкажа нещо и за жените, които Го заобикаляха, които се нави­раха в Него, препречвайки пътя Му, следваха Го като призраци, петлееха се около краката Му, излагаха Го, създаваха Му оня яд, за който много съм мис­лила: заради нас тук Той беше в ад. Да вземем например Магдалина, дъщеря на съдия от онова време, га­лена като дете. Тя искаше на всяка цена да мине за Негова невяста. Обличаше се в копринени рокли с къси ръкави, с голи до раменете ръце, като някаква светска жена от най-лош порядък, навираше се в спалнята Му, криеше се под кревата Му. Говореше Му на „Ти". Казваше Му: „Ти си Христос" - и това пред външни хора, в същото време Му противоречеше, караше се с Него, като каз­ваше нахално, пред външни хора: „Нали си Учител, ще ме търпиш." Той я търпеше. Само че бързаше да се заключи, за да не й позволи да се намърда в стаята Му, отгдето не можеше да я изпъди. Още по-интересна беше Граблашева. Граблашев имаше от нея един син и две дъщери. Синът му страдаше от клептомания и го срамеше. Един ден той каза: „Аз знам, че в него са въплотени моите собствени престъпления и греш­ки." Взе го и замина за Америка. Там той влезе във връзка с теософски и други духовни общества и допринесе доста за разпространението на идеите на Учи­теля в Америка. Заедно със сина си там остана и досега. Изоставената съпруга реши, че може да стане нещо като жена на Учителя. Вие я помните - влачеше се като сянка след Него, когато идваше на беседа. Когато си отиваше, навира­ше се в спалнята Му. Противоречеше Му, огорчаваше живота Му до невъзмож­ност. Към нея Той употребяваше и метод, който към никого другиго не употре­бяваше, който беше сякаш в противоречие със самото учение: Той я биеше. То беше странно мъчителна гледка. Но аз например знаех, че ако това прави, то е защото към нея не може да се употреби друг метод и не се съблазнявах ни най- ма 1ко. Но имаше братя и сестри, които се съблазняваха. Ще кажа два случая; Единият е д-р Кирил Паскалев. Той написа, както знаете, великолепно­то съчинение „Въведение към асоционизма". Назначи се лекар някъде към Бур­гаско, заболя от някаква болест и умря. Как не се опитва Учителят да го спаси, да му помогне. - Не мога - казваше той - да създам връзка с Учителя! Чужд ми е, не съм съгласен с Него! Той се съблазни от това, че беше видял как веднъж Учителят удряше Граб­лашева: така той не разбираше учението и се съблазни. Беше се съблазнил и брат Цветков от Бургаско. Жена му го беше напус­нала, защото тя, като евангелистка, не можеше да му прости, загдето се беше увлякъл в учението. Същевременно пък го бяха и уволнили от служба, точно заради принадлежността му към учението - тогава гонеха нашите хора. Така измъчен, пълен с болки и съмнения, той беше дошъл на Изгрева при Учителя, за да сподели болката си. И не щеш ли, вижда пак такава гледка - Учителят се разправя с Граблашева. Срещнах го, като отиваше към гарата, убит, смазан, като че от воденичен камък. - Свършено е вече с мене - казваше той, като клатеше главата. - Какво още ми остава? Заради Учителя аз се оставих с жена си, пропъдиха ме от службата ми. Ето че виждам, че Учителят не е това, което съм си Го мислил. Как може Той да бие? Трябваше дълго да му обяснявам, че това е един метод за работа с някои хора, че Той по такъв начин е принуден да плаши: някои духове, които са се загнездили в тая сестра, против които друго по-подходящо средство няма, че Учителят никога не е работил по шаблон и че когато трябва, Той прилага и методи, които на самия Него причиняват не малко болка. Но че е принуден да го прави заради доброто на тия, които бие. Той се върна успокоен и зарадван, окуражен. Какво да кажа за себе си? Ето, тласкана от непреодолима жажда към духовна същина, аз напуснах дома си като младо момиче, с моята плетачна машина на ръка. Преминах през евангелисти, адвентисти, съботяни, но никъде не намерих това, за което душата ми жадуваше. Намерих го само при Учителя. И мислите ли, че не Го обичах? О, аз си знам! Но за мене беше достатъчно да Го видя отдалече, да чуя гласа Му, просто да знам, че живее някъде около мене, че дишам въздуха, който и Той диша. (Вж. „Изгревът" том III, с. 56-58. - бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

20.2. Задачата на сестра Олга През 1921 г. трябваше за Великден да посетя майка си в Цариброд, в Югославия. Пътувах с открит лист. Отидох при Учителя и Му казах, че отивам за една седмица в Цариброд. Казах Му: - Учителю, Вие говорите, че в новата култура волът сам доброволно иде при господаря си, да го впрегнат и да иде на нивата, без да чака да го теглят насила. Ето, аз ида сама при Вас и моля да ми кажете: какво мога да направя за моите братя българи оттатък границата? Учителят взе една раница, напълни я с беседи. Знаех, че лист с българ­ска литература не можеше да се пренесе, беше много строго. Турих раницата на гърба си и се качих на влака. Слязох на Царибродската гара. Прегледвачката ме вкара в една стая, погледна ме и ми рече: - Хайде, иди кот матер! - Изгледа ми раницата и нищо не ми каза, нито прегледа раницата. Българските младежи ме посрещнаха с радост, взеха беседите и запла­тиха всичко в динари.

20. Олга Славчева 20.1. Как Олга Славчева се излекувала от испанската болест В 1918 г. заболях тежко от испанската болест. Един роднина дойде да ме заведе в родния ми град, за да си умра там. При пътуването се чувствувах много зле, положението ми се влоши, не можех нито да седна, нито да стана, задушавах се. Камбаната често биеше за умряло. Забраниха на сестра ми да ми казва кои мои другарки са умрели. Приготвиха и моите дрехи и всички наоколо плачеха. Лекарят идваше, но веднага си отиваше, като не можеше нищо да ми помогне. Извиках сестра си и й казах да напише писмо до Учителя, че съм на смъртно легло. Този ден повърнах кръв. Сестра ми веднага написа писмото и го изпрати. Близките ми отидоха в кухнята да вечерят. Останах сама в стаята и изведнъж усетих прилив на живот. Казах си: „Умирам! Но за Тебе, Господи, още не съм живяла! Искам да живея за Тебе!" Смъкнах се на колене пред леглото и много пламенно се молих, да имам възможност да Му служа. Втората ми молитва беше ридание. Бях едва на 24 години. Когато влязоха майка ми и сестра ми, се уплашиха, като ме видяха простряна пред леглото. Те ме вдигнаха. Изпитах безкрайно блаженство. Те искаха да ме облекат в приготвените дрехи, но аз им казах тихо: „Аз няма да умра." В същия ден виждам една детска малка гергьовска люлка, която се приближава към мене. Там седеше едно малко момиченце с усмихнато лице. Това бях аз на 4-5 години, с бяла рокличка. Това дете заедно с люлката се сля с мене и аз седнах на леглото си за първи път след 20 дена. Изпих една чаша мляко и заспах дълбок, укрепите­лен сън до сутринта. На другия ден станах от леглото и отидох до прозореца. Първата поща ми донесе писмо от Учителя. „Аз зная, ти си вече здрава. Лю­бовта е по-силна от смъртта. Пийте горещо краве мляко и яжте варени карто­фи. Природата най-добре лекува, а истинските лекари са само нейни милосердни сестри." Скоро се завърнах в София. Целунах ръка на Учителя и Той многозначително ми каза: „Добре дошла!"

19. Мария Гушавата Майското слънце припичаше от безоблачното небе. Над нас беше разперила клони свежо-зелена слива. Мария седеше под сянката и четеше. Имаше много светлина в това износено от времето, похабено от несгодите на живота, прегърбено, обеззъбено, потиснато от грамадна гуша, седемдесетгодишно тяло. - Моля те, прочети последното изречение, което се падна, когато дойдох при тебе - казах аз. - Изчистете очите си от уличния прах, който е попаднал върху тях! - говореше Учителят от случайно попадналия ред на беседата. - Тоя прах ви пречи да виждате истината на живота, да видите красотата на живота и да му се радвате. Мария стана на крака. Тя се развълнува. - Трябва да ви кажа, че аз съм милосърдна сестра. Обичат да ме викат и аз им помагам. Видите ли, аз самата съм слаба, болнава. И аз знам защо: защото не питах, защото не слушах. Тя показа с пръст голямата колкото юмрука на възрастен мъж гуша. Очевидно дялове от нея притискаха дихателната тръба и когато искаше да каже нещо с жар, тя се задъхваше. - И така, реших да се оперирам, без да питам. Легнах на масата и започнаха да режат. По едно време взе, та се скъса конецът. Хирургът се караше на асистента си. Аз се обадих: „Моля, не се карайте!" - „Ето - каза хирургът, като се смееше, - не бяхме виждали случай, когато пациентът дава съвети да не се караме." Мария беше възбудена, тя ръкомахаше, очите й горяха. - Когато отида при болен, аз се запитвам: „Научи ме, Господи, какво добро мога да направя на тоя човек, на тая страдаща душа!" Когато човек пристъпва с добро намерение, с любов, според духа на учението, всичко му се казва. Една жена кашляше - не можеше да поема дъх. Дадох й да пие една смес, от каквато съм виждала много пъти полза: люспи от кромид с лъжичка синап и лъжичка ленено семе с мед. Само за късо време кашлицата мина. Но важи каква ръка го приготвя. Да се приготвя с любов! Ехе, това е голяма тайна! Важно е какво ще те научи Духът. Той не лъже. В неделя ще водя една тежко болна на Витоша. Предала се, легнала, не иска да мръдне. Аз знам по Учителя. „Ще ходиш!" - казваше Той. Умих й краката с топла вода, казах й: „Хайде сега, ходи!" И проходи. Отначало бавно, само стъпка по стъпка. Умори се и спре. Нищо! „Ще ходиш!" - казвам. И тя ходи. Сега ще я водя на Витоша. А така много са натоварени хората! Колкото къщи посетя, всичко охка и пъшка, всичко страда! Всеки по своему, но всеки има по един голям трън в петата. И аз съм между тях - аз самата с моята болест. Но ми се струва, че болестта ми е лека - щом не може на тоя свят без тегло! Погледнах за последен път грамадната, рецидивирала, потискаща дихателната тръба гуша и си мислех: Духът наистина може да бъде по-мощен от болнавото, хилаво човешко тяло. (Мария Гушавата я наричаха още Мария Захарната, понеже е живяла в кв. „Захарна фабрика". За нея вж. „Изгревът" том IV, с. 269-270, с. 344 № 37, том XV, с. 316. - бел. на съставителя Вергилий Кръстев)