Ани

15. УЧИТЕЛЯТ СИ ЗАМИНА Милка Говедева (М.Г.): Друг случай с Учителя, когато си замина. Преди да си замине, аз съм по тия обиколки, нали, пращат ме за укрепване на комунистическата власт след 9.09.1944 година. Но все гледах да ходя по близките села. И на последното село Кумарица, най-близко, знам, че Учителят обичаше биволско мляко и реших да му взема едно шише биволско мляко. Взех биволското мляко и с трамвая бързах да дойда и после пеш се вървеше в гората. И ми казва този, срещам художника, Борис Шаров. Шаров - художникът ми каза. Аз се връщам някъде към 7 или 8 часа а той казва: „Ти знаеш ли какво се случи?" - „Какво? Само да не е за Учителя." - „Учителят си замина." - „Как?" - „Да, тази сутрин в пет часа." Рев, рев... „Аз му нося мляко биволско, викам, от Кумарица." И така с плач стигнах дотам. Те го облекли вече, сложили го в салона. А в осем часа сутринта пристига милиция, да го арестува. С Нареждане да бъде арестуван. И Борис Николов попада там и го питат: „Къде е вашият Учител, къде е?" - „Заповядайте." И го въвежда в салона да го види изложен за поклонение. Борис го посочва и казва: „Ето го Учителят." - „Пфу" - казаха. И те помислиха, че той се бил самоубил. И това вървеше, тая версия така. Всъщност това не беше вярно. Вергилий Кръстев (В.К.): Те искали да го арестуват. М.Г.: Да, да. Но един ден преди това, забравих да кажа, там се дежуреше за чистене на салона. И аз съм със Софито, една Софи имаше, сме дежурни заедно да чистим салона. Аз се плашех много, защото много столове има, местят се, катедрата на Учителя се мие, чисти, тупа на стълбите и стълбите му до него, до горе. Добре, ама преди това аз бях на Лъкатник. От Лъкатник на Зимевица, горе на още едно село, забравих как се казва. И тук вегетарианка, там вегетарианка, но на Зимевица никой не ме прие така, освен най-бедните хора, които бяха. Обикновено попът, даскалът и кметът, това са хората, които приемат. Да питаш дали са доволни от властта, дали се задоволяват от наряди и пр. и пр. И на митинг се говори пред тях, нали. Тука, най-бедните ме приеха. Никой не иска друг да ме приеме. И сега те едно единствено легло имат, долу е пръст, земя и си отстъпват леглото. Но ядат на софра, долу и какво. Извадили от качето там сланина, какво да опържат. А имаха крушеница, имаха и сирене. Значи аз можех да мина така, гдето се казва. Но като запържиха тия сланини туй, онуй, мен ми се дояде. Цяла нощ аз кат малко съм хапнала, но виждах разни зъбати същества, страшни там. Даже не можах да спя. Мисълта, че аз опитах да ям месо, а на другия ден съм дежурна в салона, как аз ще пипам на Учителя вещите, там, гдето чете той на катедрата, да му изтърсвам това и Библията, гдето чете. Страшно ме тормозеше това или да му мия стълбите, или това. А Софито не дойде и се падна цялата работа върху мене. Сама да се справя. Първо ме е страх, че е много голям обема да се справям сама, по обем и второто, и такава една мъка изпитах, такова едно чувство на омраза към себе си, задето не можех да се въздържа да не ям. А сега както се получи.. Водата се хвърляше в лешниците, в легени, миеше се. Трябваше да се мие и салонът, и не знам. И аз моля една сестра:" Ела бе, сестра, само да изтупаш катедрата на Учителя. Ето, аз ще ти дам да забършеш, да не пипам аз. Имам си съображение." Не ще. Бърза. Друга. Не ще, бърза. Трета. Не ще, бърза. Никой не ще. Най-после викам: „Виж бе, ще ти дам и някой лев, не бива да пипам, бе, ела." Не исках да й кажа, че съм яла месо. Съгласи се и не знам по какъв случай какво й бях обещала, та обърса тя катедрата. Да измие добре, ама стълбите нагоре никой не ще. Трябва пак аз да ги мия. И като измих и хвърлих, и последната вода вече, която хвърлих, чувам горе - кръц, вратата на балкона и Учителят излиза на балкона. Аз трябва да ида да хвърля водата. Може ли сега да не го поздравя? Нали като излязъл на балкона. Как ще го поздравя, като съм яла месо, нали ще ме познае? Ей такова едно угризение на себе си, ама страшно. Викам си, аз само бърже ще хвърля водата и ще избягам. Само така ще кажа нагоре с очите и ще се прибера. Обаче Учителят дошъл до сам оградата и усмихнат, усмихнат, самото слънце грее. Разбрах, че ми е простил, нали. От това мое тормозене и плачове, и туй, онуй, нали. За мен беше интересен тоя факт, че той не държи на тия работи, простил ми е. Така беше с това. Сега Учителят си замина. Изложен е там. И вече чакат разрешение от Георги Димитров, за да бъде погребан на мястото, определено приживе от Учителя до лозницата. Аз се чувствувам виновна, та виновна, тичам и аз до Централния комитет на БКП, нали. „Ти какво, ма?" - „Ами там човекът е умрял, трябва да се разреши да го погребат, нали с Георги Димитров заедно са живели под един покрив. Трябва да се разреши." В това време братята действуват. Телеграми пускат. Аз по своя инициатива и най-после на четвъртия ден се разрешава да се погребе Учителя на мястото, където е сега. Боянчо прави ковчега от едно дърво, не знам какво, дебело, какво, хубаво - дъб ли е, какво е. Красиво, с орнаменти, с туй, с онуй. И казват някои, Учителя трябва да го поставим не направо на земята, а на поставки ковчегът да бъде и дълбоко. Гради копае гроба и не знам кой още там и да сложат в ъглите това, коловете, за да се поставят дъски, та на тях да лежи ковчегът. Но преди това вардиме, докато дойде разрешението. В салона Учителят. Вярвайте, имаше такова време, когато бе зима, студено, около Нова година. Студ, когато Учителят е като усмихнат. Усмихваше се сякаш. Така лицето му се проясняваше, усмихваше се. Една вечер дойдоха и пяха - Катя Грива, Мичето Златева свиреше, Симеон Симеонов на цигулка и кой още беше не си спомням - четирима души и имаше ябълки сложени във фруктиерата така горе. Паднаха четири ябълки към четиримата, които му свиреха. Така бяха. Един вид благодарност може би беше това нещо. И така. А имаше вечери и нощи, когато никой не оставаше при Учителя и тогава оставах аз сама. Отиваха си. Стояха до известно време, до 12 часа. Тогава като се молех на колене, виках: „Учителю, прости ми, прости ми, аз с тия комунисти, как да се оправя. Искам да се оправя." Молих се така да се оправя някак-си. „Позволи ми да те целуна." И го целунах. „Само не по устата, само не по устата, само не по устата." Така го целувах, по носа го целувах. В.К.: Ама вие чувате глас. М.Г.: Да. „Само не по устата, само не по устата." Брадата целувах, тука целувах, ушите целувах, ръцете му целувах, нали така изложеното тяло, само не по устата, така. Очите му целувах. Да. В.К.: И сега за погребението. М.Г.: И сега за погребението. Всички, като дойде погребението, отидохме там и после се разотидоха. А, поставиха в едно шише, както и аз на Рила съм поставяла, „Кой е Учителят" в чист зехтин. Нали написано и вътре. Аз на Рила молитвата съм си поставяла в шише, ми каза тази Невена Неделчева. Не Невена Неделчева, а онази Невена - на Илия Узунов приятелката. Та тука беше: „Кой е Учителят?" - беше написано на пергамент, сложено в шише със зехтин. Поставиха го вътре. И след това като поставиха това и почнаха да хвърлят пръст отгоре. Но останах аз, Арнаудова, имаше една артистка, която игра ролята на майката на Георги Димитров, Гради, Боянчо, ли беше, не знам, не помня. 5-6 човека бяхме. Нещо се чу: „В-у-у", какво беше и като че някой размърда коловете и така ритмично се спусна сандъка до долу. „А-а-а" - викам аз, „Учителят не иска да е у въздуха" и слезе до долу. И допълниха с пръст, нали направиха гроба. Затова нещо има очевидци. В.К.: Значи вие видяхте как се слегна пръста. М.Г.: Като че някой размърда това. Звук някакъв беше: „В-у-у-у", какво беше това нещо и равномерно се смъкна долу. Не така да килне на една страна или на другата, равномерно се смъкна долу. В.К.: Защото аз съм слушал разни неща, нали, че се чуло шум и че се дематериализирал в този момент. М.Г.: Не знам, но Елена ми казваше, че Влад Пашов, понеже Учителят е казал, че „Аз кост няма да оставя на земята", че някой с Влад ли, какво разкопавали и не намерили нищо. В.К.: А-а, кой ще разкопава. Не може да разкопава. Никой не смее да го разкопае. В никакъв случай. М.Г.: Е, някогаш, преди това, непосредствено, след като се слегнала пръстта. В.К.: След като си замина ли? М.Г.: Да. В.К.: Не намерили. Никой не би смеел да копае. Не. Никой не би дръзнал да копае. М.Г.: Не знам. Но аз това видях, това чух, нали, това беше, което се случи след заминаването на Учителя, нали това и което много силно впечатление ми направи, ама много силно впечатление.

14. ПЕВИЦА НА ИЗГРЕВА Милка Говедева (М.Г.): Друг случай. Аз се прочух като певица. Но преди това, чу се вече, че пея. Една имаше Белчева, една сестра там и ми предаваше уроци безплатно. Казва: „Като умра, поне една свещ ми запали." До днес не съм й запалила на тая жена. „Но искай от Учителя да ти разреши на братското пиано да учиш, защото да можеш да си акомпанираш." Един ден Учителят е долу и аз го питам: „Учителю, аз вземам уроци при сестра Белчева по пеене, бихте ли ми разрешили пианото да вземам?" - „Е-е, хайде де!" Ама баш така с ръцете - „Хайде де". Аз останах изненадана какво искаше да каже. Вергилий Кръстев (В.К.): Какво значи това „Хайде де"? М.Г.: Не знам, и до ден днешен не знам. В.К.: Хайде, почвайте? М.Г.: Да, да, нещо от тоя род. И така стана. Почнах аз да уча пиано, Митко Грива ми предава. Но Митко Грива ми предаде 58 урока и каза: „Търси си друг филантроп! Повече не мога." А аз живея от подаяние. Аз нямам възможност. А какви подаяния? Един ден аз отивам при Учителя и казвам: „Учителю, аз съм фризьорка. Ще разрешите ли да си донеса апарата на Изгрева, защото това ми е препитанието, пък и бомби падат да не го ударят." - „Кажете на бай Ради да ви помогне, да дойде с вас, да вземете апарата." Тогава нямаше трамвай през гората. Казах на бай Ради. Бай Ради дойде и на гръб ми донесе апарата в квартирата на Изгрева, там, където живеех у Капитанов в мазето. Сега донесен апарата, отивам втори път при Учителя. „Учителю, ще разрешите ли тука да работя? Знам, че вие казвате, че не трябва да се горят косите, защото това са антени на мисълта." - „Ами на тебе това занаят ли ти е?" Казвам: „Да, Учителю." - „Ами тогава ще работиш." Трети път отивам при Учителя: „Учителю, ще разрешите ли стенографките да ги накъдря?" - „Ами това е тяхна работа." Отива Елена. Паша казва: „Не, аз в никакъв случай." В.К.: Ха-ха-ха. Паша не иска. М.Г.: Отивам при Савка. Савка казва: „Ще питам Учителя." - „Ти може да не се къдриш" - казва Учителят. Отивам при Елена. Елена казва: „Ще питам Учителя." Той й казва: „Когато всички се накъдрят, ти последна." В.К.: Ха-ха-ха. М.Г.: Всички, значи целият свят, последна. Не разрешава. Отивам пак при Учителя. „Учителю, ами аз разбирам от подстригване. Може ли да ви подстрижа аз косите?" - „Аз много добре си върша работата сам." А отива при Паша, която съм подстригала и я скуби. „Това що е, това що е?" Демек не одобрява както съм я направила, нали? Не ми одобрява работата, искам да кажа. Аз знаех, че там Панталей ходи, Галито, Галилей ходеше да ги подстригват, както и да е. Един ден, аз като певица вече, Паша отива при Учителя и казва: „Учителю, абе Милка нещо глас има, тука пее в братския хор, който Кирил Икономов ръководи. Ето той казва: Имала злато в гърлото, не знам какво си." Той на мене така ми каза: „Ти знаеш ли какво имаш в гърлото си, злато имаш в гърлото." Пък аз не можех да го разбера какво значи това. И един ден Паша казва: „Да я пратиме при Прокопова, Учителю, Милка, да й чуе гласа." - „Рекох, при Мамберг да отиде!" Мамберг. Имаше една сестра, Дарлинг й викаха. Дарлинг, да. Тя нали Доспевска се казваше. Нещо от Самоков, едни са Доспевски. Та тя вземаше уроци при тая Мамберг. Тя беше колоратурка. Беше на моите години, ама такива хубави горе високи тонове имаше. „Там, там рекох да отиде, при Мамберг." Паша пак: „Ама Учителю, ние имаме връзка с Прокопова. Така тя е капацитет." - „Рекох, при Мамберг да отиде, при Мамберг." Учителят пак повтаря. А и аз съм там. Накрая Паша казва: „Ама Учителю, ние даже, мъчно се ходи при тази Прокопова и успяхме да вземеме бележка за при нея да я изпита, нали, може и пари да не й вземе." - „Рекох, при Мамберг, при Мамберг да отиде." Учителят пак настояваше на своето си. Добре, ама тогава аз уж питам Учителя, пък слушам Паша и взех тая бележка. Беше една сряда и из гората разпявам се, тогава нали няма трамвай, няма автобус, и минавам, и вървя. И точно там, гдето играем гимнастики така, оттам се задава един младеж и Халачева ми беше казала, че я нападал един бранник. А аз казвам: „Че не можа да му удариш два шамара, викам, да беше на мене, аз щях да се разправям с него." - „Как бе, то високо момче, как ще му удариш два шамара?" Той й бе обрал чантата и на много други. На немци и не знам си какви. А се беше чуло, че не само чанти, а и кожени палта обирали и по входове влизали и така. Не щеш ли това момче среща мене. И понеже кална пътеката и то крачи голямо така, високо. Рекох да му направя път да мине - така казва Учителят - правете път на врага. Добре, ама той като се изравни с мене и ме прегърна. „Ха, рекох, какво искаш сега?" - „Искам да те целуна." Таман да кажа „Хлапак" и той ме удари тука и пипна чантата, носех я така под мишницата си и ми заплете крака и ме събори и грабна чантата. Аз таман да кажа „Ти ли си чантаджията", и хукна да бяга по диагонал. А горе имаше пост, накрая на гората - полицай. И аз както пеех А-а-а, колкото ми глас държи - пищя. Писъкът се чува чак там горе от полицая. А той като бяга из гората по диагонал близо до полицая и чантата беше от едната страна червена от другата синя и както я хванал червената, полицаят я вижда и стреля във въздуха и тоя страх го да не го убият. „Ама аз само чанта съм взел." - „Твойта кожа, твойта мама" и го завежда в подучастъка там и го били, били, и накрая го завеждат в 4-ти участък. Но аз не знам. И казвам си: „Да, сега ако кажа, че комунист се крие тука в гората, веднага ще го хванат, ама нали е крадец, никой си не мърда пръста." В това време идва Генчо, един художник от Бургас, много хубави картини рисуваше и Учителят казваше: „Много слънце има в неговите картини." И казва: „Какво стана?" - „Така и така." И се връщам с него. И отивам под прозорците и плача. Не, най-напред се качвам горе. А Учителят имаше едно стъкло така на прозореца и виждаше кой е на вратата, нали. И аз видях през прозореца, че той си извадил кърпата и се смее, и се смее. В.К.: Кой е това? М.Г.: Учителят. В.К.: Защо се смее? М.Г.: Ами аз чукам, нали, за какво, той знае за какво е и се смее. Защото не съм го послушала. Отивам при Прокопова. Най-напред отивах при една германка, да й правя ноктите и след това щях да ида при Прокопова. И той не ми отвори. Слизам долу. Пак не ми отвори, но на обед сме в трапезарията. И аз отивам и Олга Славчева: „Учителю, Милка обраха!" - „А, така ли? Аз колко пъти съм казвал на сестрите?" И пак извади кърпата и се смее. „Аз колко пъти съм казвал на сестрите да си носят лют червен пипер в джобчето, че като наближи, хвърли в очите и си свободен нататък", нали да се освободиш. Тогава Иван Антонов се обади и каза: „Учителю, аз идущия живот искам да бъда цар." - „Ще бъдеш, Иване." В.К.: Цар, ха-ха. М.Г.: Да. А тя каза: „Учителю, а аз ще стана ли директор?" Учителят мълчи. Олга: „Учителю, аз ще стана ли директор на училище?" - Два, три пъти попита. В.К.: Кой е това? М.Г.: Олга. В.К.: Олга Славчева. М.Г.: Учителят не потвърди това нещо. И накрая аз отидох да питам след храната, там полицая. „А, ти ли си Милка? А иди в 4-ти участък." Аз съм полулегална, аз се крия, как да отида сега там и отивам долу, но се забраждам с една кърпа така и казвам: „Аз съм от Братството, аз това, аз онова." А един полицай: „Ела бе!" и като с идването си така си подвижва крака, че го удря тука онзи в брадата. В.К.: Кого удря? М.Г.: Той, дето го е хванал. В.К.: Да. М.Г.: У-у, викам, така жестоко биете. „Такива християни като вас, във вас се навъдили апаши." Ах, аз си отдъхнах, нали не съм християнка, нали съм комунистка. Чантата ми дадоха, обаче откраднали ми там част от ножичките, парите, купоните, нямаше ги, може и полицаят да ги е вземал. Но, колко съм упорита. След тая случка отивам при Прокопова а глас никакъв нямам от преживяната случка. И тя казва: „Какво ще изпееш?" Почва да ме разпява. Както почна, казва: „Ами я ми изпей някаква песен. "А там при нея всички оперни певици преди да излязат на сцената идват да се разпеят и после отиват да пеят. Много просто облечена бях. Много скромно, много сиромашко и тя: „М-м-м, кариера ли искаш да правиш с тоя глас?" - „Мен ме нападна един крадец." Прокопова: „И утре да дойдеш, пак тая история." И така, нищо не стана с Прокопова. И се връщам. И минаха години, Учителят си замина и тогава се сещам за Мамберг и отивам. „Ама вие не знаете ли, ами тя катастрофира, тя е в болница." Пак минаха години и пак отивам. „Ама вие не знаете ли, тя почина." Тъй че аз не можах да изпълня това, което Учителят ми беше казал. То бях още като ученичка един ден. Аз обичах да чета на полянката, на мястото, където сега е Учителят, където е погребан, мястото. Там имаше една лоза с пейка и масичка. В.К.: Тази масичка е там преди да си замине Учителят? М.Г.: Преди, преди. Преди, на мястото, на мястото, където е погребан. В.К.: Преди да замине, преди там да му е гробът. М.Г.: Да, да. Аз искам да кажа и за погребението. Та, но преди това за зайчетата ще кажа. Един ден аз отивам да чета на поляната и обикновено ходех там да си чета, така. Гледам, имаше един зодиак преди на поляната - зодиак с чешмичка и там Учителят така като си махнал жакета, по жилетка и като гони едни зайчета, а в съседство имаше една бакалница и тоя, който държеше бакалницата, гледаше вероятно зайци и те пуснати на свобода. А имаше един триъгълник пред салона на Учителя, то по- право към зодиака така триъгълник от лалета. Триъгълник, така продължителен триъгълник от лалета - червени, всякакви, много красиви. И тия зайчета, ама такива хубави зайчета, красиви зайчета бяха и Учителят като ги гони, като ги гони, то щото бодлив тел, те минали, дошли отсам. Ама така намръщен към тях. И аз викам: „Колко хубави зайчета, Учителю." А той продължава да ги гони. И аз в тоя момент казвам: „Щом Учителят ги гони, трябва и аз да ги гоня." Почнах и аз да ги гоня заедно с него. И ги изгонихме оттатък да минат в другия двор. „Оплакаха ми се лалетата, че им ядат главичките тия зайчета." Лалетата му се оплакали, че им ядат главичките зайчетата, на лалетата главичките. Значи защо ги е гонил Учителят. Защото те яли главичките на лалетата. И това ми направи много силно впечатление, че лалетата са се оплакали на Учителя. Друг един път видях тоя Симеон, дякона му викат, знаете го. В.К.: Да. М.Г.: Седи на Учителя на пейката, там, където е мястото с Учителя и разговарят. Между впрочем аз знам тия истории де, на Веса Несторова със Симеон Арнаудов, на жената на Симеон с Митко Грива и т.н. Казват, че Учителят ги бил създал тия връзки, за да могат да творят. Симеон да пише стихове и певец беше той. Аз ще кажа и за певеца. А пък Веса да пише стихове, а и Райна Арнаудова да вдъхновява да пише композиции Митко Грива, на морето ходиха и т.н. Учителят е създавал дружба между хората така, но те са си виновни, че тая дружба е задълбочавала в други отношения. И така един ден, седят те, Симеон с Учителя там и аз щом станаха грабвам си книгите и отивам там да седна на същото място та да получа еманациите от Учителя. Нали, че ще мога да запаметявам, Учителят е седял. Гледам на същото място да седна, гдето е седял Учителят, да ми влезе в главата това, що уча. И по тоя повод, понеже мъчно ми влизаше в главата това, що уча, аз имах една връзка, но да не отплесвам за връзката - по-после мога да кажа. Гледам Симеон идва към мене и му казвам: „Какво толкова си приказвахте с Учителя? Че се смееше ти и Учителят леко се усмихваше?" - „Ами питах Учителя какъв полов контакт да имам с жена си. По колко пъти на месеца да има контакт. И той почва да ми разправя за животните. Ами кравата - един път в годината. - Това е много малко, Учителю. Учителят почва да намалява, казва не знам кои животни - шест месеца на годината. Не знам кои животни три месеца на годината. И не знам кои животни един път в месеца и дотам спира Учителят. Учителят казва: „А-а-а" и Симеон се смее: „Ха- ха-ха." Нали така гласно се смее. Това е, казва Учителят. По Божествено това е, а пък хората как са го изнамерили, то е вече друго. Това беше със Симеон. И Симеон ми разправя за Веса. „Не дава да я пипна, казва. Не дава да я пипна. Тя, вика, все за Учителя ми разправя, все това, все онова. А пише, вика, такива стихове." Но един ден Веса и той са в салона. В.К.: Симеон, дякона. М.Г.: Дякона. Веса на пианото, Симеон ще пее, а Учителят е до края на салона, имаше малка врата, която е близо до стълбите и отиваше се горе и до маси имаше там, бай Василчо, имаше един бай Василчо, продаваше книги на Учителя там. И аз като видях Учителя, и аз влязох вътре, и застанах права така до Учителя. Тогава бях аз певица. И Симеон се разпява и скъсва горе нещо. И аз: „Ха-ха-ха." Той се обърна и видя, че съм аз. В.К.: Учителят. М.Г.: Не, Симеон. А Учителят се обърна към мене, аз бях от лявата му страна. „Рекох, светът ще дойде тука да учи пеене." В тоя момент Симеон пак скъсва някаква височина и аз пак не можех да се въздържа: „Ха-ха." - „Рекох, светът тук ще дойде да учи пеене." И аз малко така като скандализирах се от това де, че няколко пъти ми повтори и аз не разбирам, че Учителят ми го е казал това нещо. В.К.: Какво е вашето тълкуване, в какъв смисъл го казва? М.Г.: Светът ще дойде да учи музика от окултната музика. В.К.: А, в такъв смисъл. М.Г.: Това е смисълът, но аз тогава го разбрах, че в салона ще дойде да учи. После разбрах, че окултната музика ще диктува в света. Един ден с Учителя сме се събрали да разучаваме една песен. „Аз мога да любя, добър да стана" или „Мога да постигна що желая", нещо такова. Може би и за двете песни. Маргарита Мечева и не знам още кои бяхме там, Кисьова на пианото. Но в това време Учителят я изпя, Кисьова я аранжира, изпя я тя и казва: „Хайде сега всички." - „Не, хайде сега да я изпее някой друг." И аз сега нали съм певица, перча се така. Какъв урок ми даде той. И викам: „Сега да ще да каже аз да я изпея", обаче Учителят ми обръща гръб. Обръща си гърба и казва през мене на тази Маргарита Мечева. „Как, викам пък аз на ума си, тя какъв глас има, тя е нищо..." Но тя я изпя сравнително хубаво. „Ех, хайде още някой да я изпее" - Учителят. Аз викам: „Мене да избере." Той пак си обръща гърба и даде на тази Сийка Динева. „У-у, викам аз на ума си, тая с треперливия си глас." Критикувам. Викам: „Е-е, той не ще мене да ме избере." И изведнъж се обръща към мене: „Ех, хайде, рекох, и вие да я изпеете." В.К.: Ха-ха-ха-ха. М.Г.: Ха-ха-ха. Ама ми каза: „Е, хайде и вие да я изпеете." И като реших да си отворя устата и гърлото: „А, а, а, а", тон не мога да извадя. И погледнах умилително към него, провикнах се на едно място, пак А, а, а, а, тон не мога да извадя. Същото нещо беше, както там при Прокопова, така и тука при него. Аз, която пеех така на всеослушание, на сила, не можах, от което разбрах: Не се смей на другите, защото по-лошо ще се смеят на тебе. И така се получи.

13. ЧАСТНАТА УЧЕНИЧКА Милка Говедева (М.Г.): Не, трябва да кажа и това. С Веса Несторова сме, предчувствувам, че Учителят ще си замине и че когато аз завърша гимназия няма да го има. Но аз искам да знам какво трябва да следвам. Той да ми каже. И отиваме с Веса Несторова и влизаме вътре и казвам: „Учителю, като завърша гимназия, какво да следвам?" Той казва: „Рекох, естествени науки." - „О-о-о." Аз ще ви разправя един случай за тоя. „Как? Не, не искам." А Той добавя: „Химия." Аз когато казвам „Не искам", Той добавя „Химия". Аз не съм го чула. Но Веса го е чула и ми каза: „Ти затова ли записа химия? Защото Учителят каза?" - „А, не, аз не съм чула." - „Но Учителят тогава каза химия!" Преди това трябваше да завърша гимназия. Аз съм в пети клас ученичка. Отивам. А живея на Изгрева и отивам да взимам програмата. Програмата виждам. На другия ден отивам, сменена програмата. Явявам се и аз съм единствената, която съм издействувала частна ученичка да се явя с редовните. Имаше една Ханджиева по математика и казва: „Частната ученичка да се яви сега по математика." - „А, днеска не е математика, математика е в други ден." И тая Ханджиева много проклета беше, а при нея имам второ стълкновение. Още когато бях в 4-ти клас. академик Чакалов, приятел на баща ми ме занимава и каза, и я моли, нали така, някак си да ме пусне. И тя ме пусна. И тя още като ме вижда вика: „Миналата година академик Чакалов така, ама сега, сега да те видя." И ми дава там задачите и аз докато ги напиша и се позамисля вика: „Какво мислиш, ма, какво, нищо не направи. Я втората задача." Не ми дава даже да мисля. В комисията присъствува тая по химия - Младенова, която ми е много близка и знае, че знам. Вика: „Чакай бе, ти не си права." - „Я не ми се меси тука!" Втората задача, аз пак искам да мисля. ..Не я знае. А-а, хайде, хайде. То се видя колко знаеш математика. Я да видим геометрия." - „Как? Геометрия днеска?" - „Тригонометрия тогава." Аз останах пак изненадана - по същия начин. Не дава да мислиш. „Марш вънка!" Казвам: „Вижте какво, вие сте един много добър педагог. Разбрах. При вас трябва да бъдат само силни ученици, но позволете ми поне да слушам редовните как е." - „Ха върви там назад." И аз заставам назад и слушам. Не бяха по-умни и не бяха, ама всеки е редовен ученик. „Видиш ли, мари, видиш ли, хей така се учи, хей така се учи." Унижава ме, ама не знам до каква степен, нали. Па даже Младенова й каза: „Па недей така с момичето, ма, недей." - „Ти не ми се меши! Ти какво знаеш от математика?" И така, като свърши, аз я чакам. Вече има съвет. Така докато съм там, това беше последното. А преди това частната ученичка по история, частната ученичка по география, по седем предмета - вънка. Само по химия гдето закърпих тройка, химия, биология и отивам горе на Изгрева и плача под прозорците на Учителя и казвам: „Скъсаха ме по всички предмети." - „Къде беше? - „В първата девическа." Първа девическа беше отлична гимназия. Ама като на себе си го казва: „Там все такива ги правят." И се качва горе. Вергилий Кръстев (В.К.): Това Учителят. Какво казва? М.Г.: Учителят. Ама тихичко: „Там все такива ги правят." В.К.: Да. М.Г.: Тихичко на себе си го казва и се качи горе. Аз оставам долу и продължавам да плача. След малко Той слиза и ми казва: „Късат те, знаеш ли защо? Като станеш учителка, да не късаш." Пък аз вместо да кажа: „Мерси, Учителю", отстъпвам две крачки назад и викам: „Как? Това ли ми е призванието? А моите машини, машини?" Аз мечтаех за аероинженер да стана. Той така ме изгледа отгоре до долу, обърна си гърба, топ, топ, топ, топ по стълбите и трае вратата. Чак тогава се усетих. Как можах на Учителя така да кажа? Тогава пак рев, затова, че съм казала така на Учителя. Ето това. По-късно аз имах случай да стана учителка без един изпит, физико-химия. Но аз големеех се. Как така без един изпит? Щото даваха, търсеха учители, нямаше учители по провинцията. Без два, не без един изпит, без два можеше да се яви човек, да направи дипломна работа. Аз - не. Не може. И десет години подред се явявах на тази физико-химия. Десет години. Не, не, не. Останах без държавен изпит. Искам да кажа, едно непослушание доведе до едно, бих казала по-голямо нещастие. В.К.: Това беше диплома. М.Г.: За химията. В.К.: За химията за университета. М.Г.: За университета. Това беше. В.К.: Непослушанието. М.Г.: Непослушанието.

12. ПАРТИЙНАТА ГРУПА НА ИЗГРЕВА Вергилий Кръстев (В.К.): Сега искам да ви питам. Аз понеже съм слушал, как стои въпросът с партийната група след 9 септември 1944 г. на Изгрева? Милка Говедева (М.Г.): След 9 септември.09.1944 г. В.К.: Партийната група. М.Г.: Тя се разтури. В.К.: Тя се разтури в 1945 година. Там участвуваха много хора. М.Г.: Аз когато участвувах, всичките не ги помня. Знам, че Тодор Михайлов беше секретар. Знам, че Антов се напира при нас, а ние после го изхвърлихме. Особено тогава, когато той взема да издава чии са местата на Изгрева. Имаше един Василев от Градския комитет, който отговаряше за строежите и аз му казах: „Защо не дойде мен да питаш, комунистката, бивш член на ЦК, ами си отишъл да питаш Антов кои са местата. Че Антов ти казва места, които са собствени на братята и сестрите там. Гита беше купила там една барака, не знам кои бяха купили и ти ги обяви, викам, тия за братски и ги взема. Това не е вярно, той обяви, казвам, за братски и вие ги вземахте. Това не е вярно." - „Е да, ама ти държиш за Братството и заради това нямаше да ни кажеш истината. А пък той ни ги даде всичките места." Оттогава го намразиха. Да не говорим за побоищата. Че той ходеше с бастун и наляво и надясно биеше. Първо с мене почна, нали. Защото въпросът беше такъв. Бях на квартира у Капитанов и ми каза: „Недей, за да не ти купувам разписки, да ти давам бележки за наема - 3 или 5 лева." Там живеех. „Все едно ще кажеш, че живееш без наем." И аз като го смятам Антов за брат, казвам. Пита ме, ама не ме пита, а така стреснато: „Колко?" А той бирник. „Ти ще лъжеш Партията?" Прас, прас. Викам: „Как биеш? Ти брат, ти комунист! Как си позволяваш да биеш?" Хайде още един, хайде още един. И аз пребита. Насреща Борис Николов. Отивам и му казвам. Пък отдолу Аламанчеви ме виждат разплакана и казвам: „Не ми е за ударите, ама как може така да ме унижава, как може това? Аз, ако отида сега в Партията, ще го направя на мат и маскара." А Борис казва: „Недей, Милке! Премълчи. Недей със зло." И отивам на мястото на Учителя и толкова плаках и така горчиво и как да кажа, за неправдата, нали. Така. Това беше. А искам да кажа нещо за погребението на Учителя. Аз съм грабната вече от Градския комитет за укрепване на властта от като съм студентка и отивам, а малко преди това...

11. КОМУНИСТКАТА В ЗАТВОРА Вергилий Кръстев (В.К.): А в затвора за какво ви изпратиха? Милка Говедева (М.Г.): Сега в затвора. Затворът. Ами хванаха там, арестуваха ме, той ми каза квартирата, разкри ме шефът ми и ме хванаха. И аз сега понеже си казах, той ми каза, че от тебе парче по парче да режат, ти трябва да мълчиш. Да бягам ли? Имам възможност да бягам. Щото един цигулар дойде да ме арестува. По-късно разбрах, че е цигулар. Аз можех да избягам. Трамваите вървяха тогава с отворени врати. Може да се кача и оня да гони Михаля. Подвижна бях. Но казвам: „Трябва да докажа, че то наистина парче по парче да режат от мене, аз трябва да мълча." И какво се оказа? На една очна ставка с него, между нас застава един полицай голям, но който пък се оказа близък на моята вуйна. Като научиха, че съм арестувана, вуйна ми се обадила там, леля му казала, нали се обадила там, обаче може би предполагам ръката на Учителя е била, не друг. Чрез тоя, оня, ръката на Учителя е била, се обажда. А той казва, нисичък този: „Аз й дадох, вика, - сигурно са питали за мастила за печат и т.н. - аз й дадох мастилата, аз й дадох всичко." Пък за мастила не е ставало дума, сега което е вярно, друго може да ми е дал, но мастила не ми е давал. „И тя ръководеше това, тя ръководеше", издава. И аз не можех да се стърпя, нали съм честна, бутнах полицая, тоя между нас, и викам: „Пфу, не те е срам, другар, революционер." И се издадох. А пред Гешев това става. В.К.: Гешев кой, онзи легендарният? М.Г.: И Гешев ме потупва по рамото и казва: „Хайде, моето момиче, седни и напиши сега какво каза." Чак тогава нещо ме удари в главата и аз разбрах, че съм се издала. И сега какво да пиша? И почвам да лъжа. И пиша. Но така бях, дръзка, с тоя и оня имах връзки, ама единият сляп, другият куц, третият не знам какъв е, какъвто не е. И той чете и вика: „Пиши втори." И пак повтарям. „Пиши трети." Имам случай за студентите. Да разправям, ама много стана. В участието ми там, когато студентите дигаха стачка преди години. Не бях студентка, но взимах участие. „Абе, г-н началник, дай да я цапна с тая цепеница един път." - Един Хари, един Бончо, те просто полицаи са, които биячи са там. А той хвана един камшик, на който пише: „Всичко знам, всичко ще кажа." Той беше изложен в музея. Мен ме има в музея и сега ме има, ако не са го разтурили. И казва: „Тя ще си каже. Тя ще си каже доброволно." И като видя, че аз пиша четвърти път това. Викам: „Убийте ме, това искам. Това искам." И тогава, за да остане нещо вярно, те не скъсаха последното и така остана това, и не можаха да хванат абсолютно никой с мене. И затова по-късно, когато в затвора отидох, понеже с нас хванаха една печатница така прикрита, че четири години полицията я търси на бабина глава и не може да я открие, и питат сега коя е причината. Кой е, който е издал. А оказа се причината моят шеф. Той каза така: „Преместихме младата. Младата трябваше да бъде преместена, да не е близо до старата - става въпрос за печатницата, - защото е много наблизо и ще се сетят." А тука с печатниците има да разправям интересни случаи. И така се оказа, че Тодор Каменов е издал именно печатницата. И беше изключен от Партията и като излезе навън, без право да живее в София и т.н. Иначе ще бъде разстрелян. Нищо не пречи да е признат сега първа категория - активен борец. А аз не съм, която съм била с него заедно в ЦК. В 1928 година бях първа. Вълка дойде и каза: „А, тая ли? Оставете я, да не съм с нея." В.К.: Кой Вълка? М.Г.: Вълка Горанова. В.К.: Да, както и да е. М.Г.: Значи колко години бяхте? М.Г.: Две години и три месеца, защото затворите по него време се пълнеха с много народ и просто нямаше къде. В.К.: Това в коя година? М.Г.: 1934, 1935 и 1936 година. В.К.: Да. М.Г.: Бях в затвора - те ме пуснаха за добро държане. Къде добро държане, аз бях най-бунтарната от всички. И когато някой правеше други бели, като Брадински и трети, винаги казваха: „Милка е яка, може да носи даяка, дигай байрака." Демек, в карцера върви. И имам доста много карцер там. Имам най-напред един път пет или шест, или седем дена непрекъснат. Тогава съм получила сух плеврит, което аз не знаех. Когато аз станах студентка, тогава беше задължително да се мине през рентген и казаха: „Какво сте прекарали? Тука имате срастване." Викам: „Живяла съм по лоши квартири, туй, онуй. Аз съм политзатворник." - „Ами кажи така, бе. Ами в карцера била ли си?" Но тогава при един такъв карцер шест или седем дена - гладна стачка правихме, карцерът е в земята - дупка с една решетка, вода тече отгоре и мръсотии, стоиш прав, нали? Но аз скачах, играех. Аз съм го описала, нали, в Централния затвор на първи май, играех казачок на едно място и може би и това играта така ми е дала възможност да се запазя, щото едни получиха синузит, други получиха ТБЦ и т.н от тая влага и неяденето, които бяха и тъмното, гдето стоиш там толкова дни. Та така със затвора. Иначе не мога да кажа, че съм била покорна там, де. Но там имаше школа, голяма школа. Там се учеше биология, там се учеше езици, там се учеше стенография. Там съм учила стенография. Там се учеше политическа икономия, БКП, КПСС, външна политика и т.н. Беше ни времето заето - литература и т.н., всичко там се изучаваше на часове. Събирахме се в една стая, четяхме нелегална преса, имахме си канали, по които се снабдявахме и т.н. Това беше. В.К.: Значи дойде време, стана 9.09.1944 г., нещата се промениха. М.Г.: Да. Аз излязох 1936 година. 1936 година квартирата ми беше на услугите на ЦК на Партията. Вече станах член на Партията. Сега бях в Комсомола. И там беше Цола Драгойчева, Рада Тодорова, Йордан Ноев, и тая гадина, Вълка Горанова и т.н. и всички, между които беше и тоя Кутуза, който стана предател на Партията. Убиха Христо Ников с него. Христо Ников е от нашия процес. Марин Гешков, на министъра на просветата бе с нашия процес, Жак Натан, академикът, бе с нашия процес. Много хора от големите хора бяха все това. Нецо Гарвански от Котролната комисия бе с нашия процес. Само една девойка бях аз и още една Ася, която оправдаха, а мен осъдиха на пет години затвор. В.К.: Да. М.Г.: Но Учителят, когато ме арестуваха, това е важното. Леля тича при Учителя и казва: „Учителю, Милка арестуваха, в затвора отиде." - „Нищо, добре е за нея там." Учителят казал: - „Нищо, добре е за нея там." А в затвора имаше пълно беседи на Учителя. Брат Боев ги носеше. Ама ние: „А, дъновистки книги." Чети бе! Да научиш нещо оттам. И все пак аз бях нещо понаучила и гадаех по ръцете и т.н. На онези, нашите затворници, които държаха на това. Там, в затвора дойде на свиждане леля ми и дойде на свиждане тази мадам Кеяри, която случая тогава с този с полицая, тя дойде, и с преводач пред директора, на свободно свиждане. Ние по налъми, така се ходи там и когато дойде там и когато обесиха Войков, канонада от налъми правехме ние за това нещо. И когато дойде тя - Калъпов се казваше директорът - пред него с нея говорихме на румънски и преводач, който превеждаше на него, на директора. А тя идва с мъжа си и ми носи сухи пасти от Савоя и скъпи неща. И казва: „Навярно някаква грешка с вас е станало." - „Не, госпожо, аз съм убедена комунистка." А пък тя казва: „От каква идея фикс страда това дете, идея фикс има." Така казваше тя за мене. Не беше убедена, че аз съм убедена комунистка. Но идва леля ми. И там двойни решетки така, на разстояние. Казва: „Милка, тука ли трябваше да те видя?" - „Ти нали искаше по барикадите да ме видиш? Защото ето при тебе какво научих." Рада ме инструктира отвътре. „Леля ти като е буржоазна дама, ще се държиш като с буржоазна дама." И аз слушам Рада. Викам: „Ти какво ме научи, да избирам вината и това, онова." А това е истината. И леля ми вика: „Как можеш така да говориш с мен? Аз за това ли те отгледах?" Викам: „Ти си една буржоазна дама." И тя дълго време ми повтаряше тия думи. „Помниш ли в затвора какво ми каза?" Та така е с леля ми, нали, и с нея не можах да се разбера. В.К.: Да, събитията вече са сгъстени. М.Г.: Не, искам и друго да кажа. Понеже по нашия процес можехме да се пишем така лъжесвидетели за „X" и за „У", за да излезем навън в града и ако можем някой вестник скритом да вземем, нещо... Защото туй ни интересуваше нас, нали, или някоя парола, или нещо така да пренесем вътре в затвора. Аз отивам с един Байчо. Със същия този Байчо - Борис Милев, един, който беше в ЮНЕСКО. Той беше към нашия процес. Той имаше много дела, като редактор на вестници, такива особено много. Събираха му се сто и не знам колко години, по всичките тия дела, които имаше, и в един такъв, преди да избяга - Борис, щото с него избяга. Той отива и на пазара, там има тоалетни, нали? Той си мята шинелата, ние нали сме с карирани такива шинели, аз не съм била, но той беше и мята си шинелата, и Байчето влиза в други и устройва му бягство, и избяга у Франция и край. Та Байчо беше малко внимателен с мене, но по-късно се случи това, след мене. Аз отивам при леля ми в къщи. Тя живееше на тоя апартамент, гдето го купи на Толбухин и отиваме в „Анани" и в „Анани" колежките като ме виждат с Байчето, викат: „А-а-а." И за нула време ми събраха сто лева. Между тях, така какво - сърдечност, се прояви - сто лева ми събраха и ми дадоха. Аз отидох в съда на една Пенка Сечанова да лъжесвидетелствувам, че е бита, че има такива и такива петна и т.н. Тя имаше петна, вярно, ама... И отидох и в къщи. И в къщи с Байчето и леля казва; „Ах." Тогава ми каза: „Учителят каза за тебе, добре е, че си в затвора. Как ще е добре за тебе там, ма Милке?" Ха-ха-ха, това го научих тогава от нея. И така бе. И 1936 година, когато правиха анкетите, Георги Димитров каза така: „Само малката не е дала нищо на врага, добре се е държала с полицията, за което партията я поздравява." И когато по-късно като студентка, когато аз се мотаех и изоставях изпитите, защо? Защото непосредствено като стана 9.09.1944 г. станах студентка, ме дръпнаха Градският комитет и ми даде пищов и каза: „Сега иди да укрепваш властта." А Учителят е вече болен. И казвам: „Как? Ама аз съм студентка, аз имам математика. Там не може да се отсъствува, аз имам упражнения, органична и неорганична химия, аналитична геометрия." -„Как? Ти си първо войник на партията, а после си студент." Аз отивам при професор Бончев по минерология и му казвам: „Професор Бончев, така и така, какво да направя?" Вика: „Другарко, най-напреде ще гледаме Партията да укрепим, а после идва следването. Аз ще ви пиша, че сте работили упражнения." - „Ама вие ще ми пишете, ама аз нали не знам?" - „Има време да ги научите! Гледайте Партията." И така другари. А какво се оказа? По-късно може ли химия без упражнения? В никакъв случай. Нито анализи, нито... Ние бяхме един много голям курс, сто и няколко души по аналитична химия. Една работеше, другите зяпат. Не можеше всичките да правят. А когато дойда на колоквиум, ти трябва сам да го изработиш. А като не си го работил, как ще го изработиш? Добре, че имахме професори разбрани и добри. По неорганична химия - същото. Това е невъзможно. Нали така? Да не говорим, че аз имах празнини от гимназията. Нелегално време, бомбардировки и аз прекъснала 13 години връзката с ученето. Можете да си представите какво ми беше и пък може би и да не съм била една от най-способните по химия. То трябва много силни умове. Аз така мисля. Може би се подценявам, ама мисля, че е правилно. Щото Паша Теодорова ми каза: „Милке, гледаш ли ти тука? Това не е сирене да го изядеш. Това са формули. Трябва да влезнат в главата." Но аз не я послушах и мен ми звучеше музика. Паша казва: „Ти трябваше да запишеш или право, или медицина, там има повече данни или най-вече музика. Музика трябваше да отидеш, защото имаше глас." Но ни едно, ни второ, ни трето - не послушах.

10. КОМУНИСТИ СЕ УКРИВАТ НА ИЗГРЕВА Милка Говедева (М.Г.): И колко пъти си спомням аз, тука искам да кажа за Учителя. То беше по-късно де, ама когато той смръщи вежди. Вергилий Кръстев (В.К.): Я го разкажете точно тоя случай. М.Г.: Един ден с Учителя говорим, а и друго за зайчетата ме подсетете. Говорим с Учителя така и Той казва: „Не делете хората на такива и такива, на фашисти и това." И това точно пред стаята му, така малко встрани. „Всички са, казва, Божии хора, сред всички трябва да се работи. Бог ги е пратил на земята всички да се усъвършенствуват. Да работят." Аз така помислих, помислих, викам: „А, сред фашистите. Аз не искам сред фашистите. Аз, Учителю, ще работя сред комунистите." Учителят смръщи вежди, но нищо не каза. Но аз бях така рязка някак-си. Че аз викам: „Учителю, обичам комунистите и ще работя за тях." И тук искам да добавя. Когато Учителят си замина, аз две години прекъснах да ходя в Партията. Аз бях студентка вече. И не исках да ги виждам. Мислех, че те са виновни за смъртта на Учителя. Щото се получи такова нещо. Дойдоха на другия ден след смъртта Му да го арестуват. Толкова съм плакала, така ридала. „Учителю, прости ми, Учителю, прости ми." И отивам при брат Боев и казвам: „Брат Боев, не искам да работя с комунистите. Какво да направя? Кажете." - „И там трябва да се работи. И сред тези хора трябва да се работи", ми каза брат Боев. И аз тогава отдъхнах и казах. А две години аз се мотая и при тях не ходя. И вече ме поставят за изключване. Да бях отпаднала от Партията тогава, ама къде? И казват: „Абе тя не идва на събранието." Един казва: „Абе тя живее далеко, ей там при дъновистите, къде ще идва на събрание?" - Защитават едни. Други казват: „Абе оставете я, бе, тя такова едно минало имаше." Но като ми каза така брат Боев и като се донесе това съобщение до Българо-съветското дружество, беше по повод на заминаването там на студентите, но това друг път ще го разправя. „Ами, казва, ами ние си я водим, бе, на партиен отчет." Един Раковски имаше и още един. „Тя си е наша добра другарка, ние си я водим, тя фигурира." Макар да беше отнесен въпроса до горе, до Районния комитет. И така почнах аз да ходя отново, поради приказките на брат Боев. Иначе нямаше да ходя. Мислех, борба в себе си, да вървя или не, да бъда или да не бъда, много голяма борба и ако щете оттогава към другарите имам още едно „не". Оттогава, това са четиридесет и колко години. Аз не взимам вече участие. Аз съм вземала участие само там, тука никак, абсолютно никак, макар че Дойнов ме обвинява. Тука искат да ме направят партиен секретар. Казах, че съм болна и отказах - излъгах. Турих си разни лепенки на гърдата, че уж имам някаква мастна тъкан, ама представих случая страшен. За операция и т.н. Отказах. Тук пък се намериха завистчии, че отидоха да ме питат и казаха, че там съм конфликтна личност. Защо? Защото им насъбрах всичките такива документации, кое и кои са, а те навързани като черва, мисля, че го разправих тоя случай. В.К.: Да. М.Г.: Тя е много, тя е обширна работа. В.К.: Значи Учителят смръщи вежди и не одобри. М.Г.: И не одобри Учителят. Това е, и като не го одобри, аз се отказах. Но когато Боев ми каза, така аз се възстанових. Възстанових се, обаче тия вежди ми бяха винаги пред очите. Винаги пред очите и когато на събрание се е говорило нещо за изселване на еди-кой си, да се гласува туй, онуй, аз не гласувах. Правя се на разсеяна. Не гласувах. В.К.: Сега, слушал съм, че на Изгрева имало голяма партийна група. М.Г.: Създаде се тая партийна група. В.К.: Как се развиха нещата, искам да ми разкажете отначало. М.Г.: Непосредствено след 9.09.1944 г. се създаде, една партийна група беше. В.К.: През време на Учителя. Там имало печатница нелегална, са ми разказвали. М.Г.: Имаше нелегална печатница, да. Имаше. Циклостил. То беше в къщата, където и аз живех, на таван, а пък долу в мазето живееше, и-й, как се казваше тази, забравих. Тя беше готвачка в съветската легация, забравих вече имената, нали. Единият й син, Иван, беше в затвора в Скопие. Палецът му беше отрязан, помня го по това, а другият, вторият й син беше скаут станал, а третият й син не помня какъв беше. Три сина имаше тя. Как се казваше? В.К.: Сега печатницата. М.Г.: Там беше циклостилът. В.К.: Печатницата. М.Г.: Печатница. Там работеше Бабев, който стана полковник ли, генерал ли, не помня - полковник, мисля, Бабев, с този циклостил. Там слушаше се радио Лондон, радио Москва, нали? Но те доста прикрито бяха. Руска, Руска се казваше жената. Бай Иван се казваше той, мъжа й, който беше в контролната комисия и ми викаше на мене: „Ти премного плуваш във водите на дъновистите!" Щото бях много близка с Паша, тя ме учеше, нали. И Учителят му каза: „Вие нали сте от Бургас?" Учителят дойде и му каза. А негов брат, Тодор Михайлов, беше секретар на партийната група, не Иван. И после те се преместиха в Княжево, напуснаха. В.К.: Учителят какво му каза? М.Г.: „Нали сте от Бургас, защо не си отидете в Бургас?" - „Това е моя работа." Така акцентирано. „Рекох, защо не се върнете в Бургас? Върнете се в Бургас, нали сте оттам?" Учителят не искаше да се създава такива с държавата конфликти или нещо, да го замесят с комунистите. Той беше уважаван, той беше изправен, аз мисля така. Не знам. Това е мое мнение. Но знам, че му е казал. Там живееше и една Стефанка, куцичката, до него в една барака. А до друга една барака пък беше тая, която ме питахте за снимката, една поетеса, не знам как се казва, забравих. В.К.: Сега, Учителят знае че има такава комунистическа група и че те са на Изгрева. М.Г.: Знае, че слушахме и радио Лондон. В.К.: Той ги прикрива, защото те ще докарат и полицията. Да дойдат, ще се разкрие. М.Г.: Може би и това да е била причината, но имаше и друго. Учителят сам е укривал, например членове на ЦК. В.К.: Например? М.Г.: Ама кои бяха? Аз забравих имената. В.К.: Е, как така на всичките ще забравите? Кои бяха? М.Г.: Случката беше такава. Там е била и Цола. До мене. В.К.: Цола Драгойчева. М.Г.: Да. До мене Игнат Котаров беше там, Бабев беше там и кой още живееше, не си спомням. В.К.: И какъв е случаят с Учителя? Каза, че ги прикривал. М.Г.: А, да. Идват, сега търсят нелегални, нали. Търсят ги и този куцият обущар, как са казваше, Божем скоро почина той. А, Колю обущаря, дето е сега кооперацията на ЦК, дето Рада Тодорова живее. Там живееше, на него място беше там неговата къща, на този обущаря и те го търсят него, нали, за да се скрият. Той отива - Учителят разположен към него и му казва: „Аз излизам, да се качат!" А Учителят излезе от стаята си. И те се качват. Идват полицаи и търсят, и казват: „При вас тука някакви нелегални комунисти да са се укрили?" Учителят казал: „Търсете. Ако ги намерите, търсете!" Но не казва: „Те са." Той казва: „Аз излизам." Демек не иска да лъже. „Аз излизам." Ама кои бяха, бе - секретар на партията беше. В.К.: Както и да е. Значи такива случаи има доста. М.Г.: Има, има. Там много комунисти са се крили. Не само аз. Много комунисти. В.К.: И после какво им беше отношението към тази работа? След като са били спасени, след 9.09.1944 г.? Забравиха ли тия неща или не смееха да ги признаят? М.Г.: След 9.09.1944 г. едната аз, която останах там да живея още, дойде една, с която бяхме в затвора и ми каза: „Докато си ти тука, - Христина Брадинска се казваше, - ти няма да си намериш работа. Слизай в града." И като слезнах от Изгрева, започнаха големите страдания. Отидох при една учителка по немски език, която идваше да се разхожда там и ме виждаше, че пея из гората и ми каза: „Момиченце, ела при мене, аз няма да ти вземам наем. Само ще ми почистваш и аз с удоволствие ще те слушам да пееш." Бях 25-26 годишна, най- много да съм била, нали? И отидох там, но тя после ми стана враг голям. Изгони ме, изхвърли ме и точно студентка бях вече, и знаех я от института, образователния институт - вечерния институт, където аз вечерна гимназия карах. А после ми изхвърли багажа, няколко дена преди изпита и аз се лутах насам-натам, отидох при една, беше получила двойка по химия, наш другар, който преди 9.09.1944 г. си слагаше масата и последните си залъчета, и хапки даваше да се храним, а сега каза да спася дъщеря му от двойката и като получи от двойка на петица по химия, ми изхвърли багажа - той и жена му. Аз бях в партийното бюро и нямаше къде да спя, и цяла нощ по улиците. Не трагедия, е, не искам да говоря.

9. СРЕБЪРНАТА БЮЛЕТИНА Вергилий Кръстев (В.К.): Накрая идва момент, когато ви арестуват. Милка Говедева (М.Г.): Не, преди това друго да кажа. В.К.: Ходихте ли през това време на Изгрева? Учителят знае ли? М.Г.: Аз ходя. Аз ходя от дъжд на вятър, някой път с леля ми и леля ми един път ми каза, вече немците идват, нали, и леля ми казва: „Нещо каза Учителят за немците, че са бич в ръцете на Хитлер." Пък тя така го каза, както на нея й уйдисва. Пък аз казвам: „Ама той е бич Божий. А това не значи, че немците са добри." Така го разтълкувах аз и с нея имахме спор. Даже тя беше приела едни немци при себе си, така на обяд. Аз ги ненавиждах. А когато немците дойдоха, аз се отплесвам. Казвам откъслечни работи. Не е последователно. Учителят не ги прие. Само три-четири семейства на Изгрева приеха: Парлапанови, Полто и не знам кои бяха, които приеха немци. А когато руснаците дойдоха, и салона им беше дал Учителят, и слезе на концерта им, нали така, говори с тях, всичко беше, и във всяка къща, тъй и у дома. И аз имах връзка с един Бомбер - руснак, който отиде при Учителя и Учителят му даде „Новата ера" да чете и да я разнася. И ми вика: „Ти знаеш ли, вика, с вашия Учител..." Викам: „Не е възможно." - „Хайде ела с мене да видиш, че е възможно." Учителят го е почерпил и пил малко така нали. Никой не ги посрещаше на Изгрева. Те имаха щаб. В.К.: Кой? Кого? Германците? М.Г.: Не, руснаците. Никой. Имаха лошо отношение и някои нападаха така малко. При Елена един руснак беше нападнал....Но аз отидох в щаба им и почнах да им готвя, защото никой не искаше да им готви месо. Аз не ядях, но им готвех, танцувах с тях. Единствена бях, но като видех, че са на градус, офейквах, разбира се. Та това, ако е заслуга, не знам. Искам да кажа какво е било на Изгрева тогава. В.К.: Значи те фактически идват на Изгрева, Учителят ги посреща, пусна ги в салона. М.Г.: Да. Имаше вечеринка, концерт, играеха, да. Но те бяха вече четвърта година във война, изтощени много и как да кажа, ако щете оглупели, ако щете и освирепели, нали? Те си имаха жени, които си ги водеха с тях. Даже една ми поиска иригатор и аз го дадох, и повече да го не видя, викам, где да ги знам какви са и що са, нали? Халал да им е и т.н. Но това исках да кажа, де, че добри души бяха, добри души бяха. Докато при немците имаше една въздържаност. Спомням си един ден, и това искам да кажа, когато учих пеене на Изгрева. То беше малко по-късно. Хайде по-късно ще го разправям, тогава един от немците, аз обичах да пея ариите по гората, така някак-си и със съответните жестикулации и т.н. И така на един завой, аз така жестикулирам един вид, все едно насреща е партньора. А и не виждам, че зад храста има човек. Изведнъж ми хваща ръцете един офицер. „Зер шьон, фройлайн, зер шьон." И аз изтръпнах. И понеже ние разстроени към немците, той с очила, културен човек сигурно беше, така видя, че избягах. Какво ли вика, тая дивачка. Та това, но сега ако пропусна някой случай, ще се сетя после, ще го допълня, нали, щото има случаи с другарите... А това исках да кажа, да не го пропусна. Още преди да влеза в Комсомола, пропуснала съм един случай 1932 година, комунистите гласуваха със сребърна бюлетина. Аз съм написала тоя случай и е отпечатан в един вестник. Не помня в кой вестник беше, това ми е първото бойно кръщение. Аз съм агитатор на това и си спомням, че с тоя, Ляпчето, също така и един, Кирчо ли се казваше, Гошо, Гошо беше, Гошо беше вътре, бай Методи ли, как се казваше, възрастен, беше вътре от Партията, а ние от страна на младежите снабдявахме отвън с бюлетини. Може би някои от тия неща, които съм печатала, е хубаво да се вмъкнат впоследствие към спомените. В.К.: Да, после ще се вмъкнат, впоследствие. М.Г.: Впоследствие, нали за това. И там така излезе Гошо и каза: „Дойде полицай и обрал сребърните бюлетини и нямаме, а народ идва много." В тоя момент минава един файтон и аз казвам: „Чичко, чакай! Моля ти се, карай бърже." файтони бяха тогава повече. Коли нямаше. „Карай бърже!" Гошо ми каза пък от някой-си бай не знам си кой, оттам да взема бюлетини. Викам на файтонджията: „Сестра ми е тежко болна." Иде ми и на ума пък и да лъжа. И тичам. Той кара това. „Чакай ме, може да ида за лекарства." И той чака във файтона и се връщам, вземам една чанта пълна с бюлетини, връщам се и когато стигаме на „Кирил и Методий", тука бяхме агитатори до училището, стигаме. „Стой, стой, стой, стой", хвърлям двайсет стотака, защото за мене това беше нищо, аз печелех много от бакшиши, нали. И тъй слизам, давам бюлетините и успяхме да спасим положението. Даже свещи набавяхме, защото те гасеха и тока, за да не може да се преброят бюлетините. Тогава София спечели - почервеня. Тогава този ми каза: „Егати о детето, с какви работи се занимава" - файтонджията. Защото той разбра, че няма лекарство, няма болен, а е въпросът за бюлетините. Това беше и аз пиша така - първото мое бойно кръщение, което съм била направила. А след това вече в тези организации по разните задачи, на разни места се събирахме, но най-вече с това. Аз трябваше да науча много имена, свои имена. Аз се срещам, когато бях в Окръжния комитет, после като минах в ЦК - Виолета, но пред един съм Изабела, пред други съм Теменужка, при трети съм Маргарита - каква ли не. Само не съм Милка. Навсякъде. Това е цяла Софийска околия, нали, в която в миналото бяхме с най-различни имена, които аз сама трябваше да си ги знам, щото те като идват ти казват еди-коя си, нали трябва да им знам имената, пък трябва да знам и техните имена. Трябва да знам кой откъде е. Та така беше една конспирация, така, как да кажа, тия задачи, които имах аз в Партията. По-късно, когато минах към ЦК, имах връзка с тоя Стефчо, нали с един от Партията, забравих как се казваше, Кекевски, Кекевски. Той, Кекевски, е истинското му име, а тогава не му помня името, което беше. Оказа се, че тоя Кекевски, на когото аз бях връзка с него, е бил шеф на генерала, който сега е до мене на вилата. Та аз съм била шеф на генерала. Та както и да е. Бяха нелегални времена, а бяха, как да кажа, някак честни хората бяха. Ние мряхме един за друг, да си помагаме. Когато отидеше в някой дом, имаш нямаш, слагаш трапеза. После, след 9.09.1944 г. вече се отчуждихме. Станахме един към друг чужди. А за да каже генерала, когато ходих при Рада Тодорова: „Ама приема ли я Рада?" - Защото станала министър. Жена си, пита я. Аз чух това, той тихо го каза, но аз го чух. Не. С други думи, как, тя не е никаква, защо да я приема? А в нелегално време не беше така. Милеехме един за друг. По това време, през нелегално време, а не в затвора. После ще кажа за женитбата си. Значи така карах до 1934 година и 1934 година. Може би някои важни факти да съм пропуснала, не може за всичко да се сетя, то беше много. Не е едно, не е две. През 1934 година моят шеф попада в затвора и ме издава той, Стефчо, и им казва и квартира, и всичко. А той беше казал: „Парче по парче да те режат, ти няма да казваш нищо. Ще мълчиш." Даже ходихме с него на екскурзия и един ден той ми разказваше разни истории от ЦК горе, че ходел с някаква японка, тия от Политбюро, че друг не знам с коя, че такива разни истории и ми казва: „Ти знаеш ли, че някои от тия истории, които ти разправят, ти си ги издала." В Бов ли бяхме, не помня накъде. Аз и както бях с една тиролска рокля и като се разкъсах и викам: „Стреляй", той ходеше въоръжен. И аз имах пистолет. „Стреляй, викам, щом смяташ, че аз съм издала." И той ме заобиколи, минал отзад. А аз мисля, вървим пеш тридесет километра, изпитвах, че ще умра, до такава степен преживелици, и ме тупа по рамото: „Браво, момата издържа изпита." И падна ми в очите, падна ми в очите тоя шеф, който ако беше казал: „Коленичи и се моли на мене, защото аз съм партиен шеф", аз щях да го направя. До такава степен вярвам. Ти можеш ли да си представиш сега, прощавайте сега, когато аз съм си хвърлила партийния билет, какво разочарование имам. Никой не може да си го представи. След 57 години. Разочарование до дъното на душата ми.

8. НЕЛЕГАЛНАТА БОРБА НА КОМУНИСТА Милка Говедева (М.Г.): И сега, вече точно в „Анания" аз най-напред станах есперантистка и почнах да кореспондирам, понеже и братовчедка ми така се интересуваше и тя от есперанто, и аз се състезавахме. Тогава се продаваха адресаро - адресници от цял свят - есперантисти, които искат да кореспондират, кой с когото иска. И аз си избрах. Оттогава се запалих за Австралия, нали. Пък преди това в Румъния бях чела една книга, тя румънска за Австралия и все мечтаех за Австралия. Там избрах един Режинал Клерис, с когото си кореспондирах, Атланта, Джорджия - с друг, в Италия с друг, Испания, Япония, Китай, с целия свят кореспондирах. Но тогава комунистите държаха за есперанто, като език международен, за да контактуват с целия свят, комунизъм да се провежда. И затова бяха с есперанто, но по него време имаше спортисти от целия свят - червен спорт. Имаше един, Пушкин се казваше, това беше прякор, името му не зная точно, но между които е и един Марин Въжаров, който беше редактор на вестник „Спорт" след девети, който ми помогна после за вилата, благодарение на него материалите се рушеха от Спортната палата, та използвах стари материали. „Не може ли да получаваш наши писма, ти получаваш толкова писма от цял свят, по линия на червен спорт, да идват до тебе, и да ни ги предаваш на Пушкин. А той на мене - Марин Въжаров." Казвам: „Защо да не може - може." От Копенхаген, от Стокхолм там идваха при мен. Малко нещо е това услуга, което съм правила на другарите, но те го смятат за голямо, защото нямат друг човек, който да кореспондира. Вергилий Кръстев (В.К.): Какво представляваше този червен спорт? М.Г.: Червеният спорт в смисъл такъв, че участвуваха комунисти във футбола и в разни спортни деяния, нали и затуй казваха червен спорт. В.К.: Състезания. М.Г.: Състезания. Така че аз имах малка заслуга според мене, когато съм вършила по-големи неща, нали, но се сметна, че съм доста много помогнала и Марин Въжаров като беше жив, преди да ни окачествяват за активни борци, казва: „Милке, нека да ти дам аз на тебе една бележка, че си помагала на червения спорт, може да ти потрябва." - „Ах, викам, ти ще ми дадеш. Аз бях член на ЦК, аз трябва да ти дам." И настояваше, и ми даде. И наистина това писмо като го показах години след това на директора на стадиона, там свърши много работа: дадоха ми старо желязо, стар паркет, стари врати и прозорци, много неща ми дадоха, които някои даже и не ми трябваха, нали. Помогна ми за строежа на вилата. В.К.: Защото разрушиха старата палата. М.Г.: Старата палата когато рушеха, да. В.К.: Къде беше тя? М.Г.: Ами старата палата я разрушиха, нали, направиха нова палата. Та от това. Аз 1966 година съм застроила и затова използвах старите материали. Мисълта ми беше, де, тая малка заслуга към червения спорт, на мене впоследствие ми помогна. А освен това, когато аз един ден ми казаха така: „Таз вечер ще имаш среща с един", когато навлизам вече в Комсомола, на „Дондуков" имаше една сладкарница „Милка", бозаджийница беше. Точно носеше името „Милка". „Там ще се срещнеш, казва, с един, той ще носи вестник - това беше парола, вестник „Мир" - а ти ще носиш „Слово" - нали „Слово", имаше вестник. - Ще седнете на една маса и той ще те пита къде е гарата. Ти ще му кажеш „на Витоша", това ще е паролата, с която ще се свържеш и тогава ще се разберете. Ще тръгнете, той ще ти каже. Той бил от районен комитет, този, така се свързах с един, след това на една улица се свързах, той тръгва от единия край, аз тръгвам от другия пак с парола. Пак така някаква. „Къде е болницата?" Ти казваш: „Еди-къде си", където и не е. И това е вече градският комитет. Ама аз не знам, че раста нагоре. И най- после се срещам с един по ул. „Козлодуй". Аз вървя откъм долу, откъм „Дондуков", а той идва отгоре и трябва да вървя по дясната страна, дясната страна нямаше и тротоари. Кучета щяха да ме изядат, ама сняг, зимно време, пъртина правя тук да е дясната страна, щото трябва по дясната да вървя. И пак носех вестник „Насум". Та тогава той ме питаше нещо, за гарата ли беше, за какво беше. Аз казвах „Александър Невски". Нещо от тоя род и ме хваща под ръка и тръгваме. „Здравей, разбрахме се, момата значи си ти. Сега ти за мене, каква ще бъдеш ти?" Аз казах: „Виолета." Това ми е нелегалното име. Аз съм за тебе Стефчо, а той Тодор. В.К.: А той? М.Г.: Тодор. В.К.: Да. М.Г.: После го разбрах, чак в полицията. А той ми е шеф вече на мене, нали? Той работник - техник от ж.п. гара. Грозен, невъзможен, но дребен и т.н., но шеф. И така с него почнахме да работим за туй, за онуй, поставяше ми разни задачи, идваше в къщи, пишехме симпатични мастила, пращахме до там, до онам, разни позиви и т.н. После се обиграх и почнах сама. Тъй Вяра ме питаше, щото живеех с нея: „Какво е това?" - „Йод." То е симпатично мастило, взе че се намаза. Викам, ще се отровиш, ма. Не й казах, разбира се. Пистолет имаше в мазето, не са го намерили, но намериха едно „Ехо". „Ехо" беше нелегално тогава. Добре, че не намериха една, как да кажа, едно нареждане, един позив, там толкова стачки дигнете в Перник, другаде. Давах нареждания, нали? И така бях, и така ме арестуваха те, но аз работех доста години, доста години от 1931 -1932 г., а ме арестуваха 1934 година лятото. Преди това даваха вечеринки, в които аз участвувах. Нашите другари даваха така стихове такива комунистически, аз ги ръководех. Пях, имах артистични данни, не можех това да не го покажа и да декламирам, пеехме разни песни и т.н., танцувахме - младежи. Но един ден, и това искам да кажа, бях поканила всичките тези другари, които ги изброявах, у дома, на чай. Под мене имаше такава чайна ли, кафеджийница ли, такава някаква, от която аз поръчах кафета, чайове, така със сухи пасти - форсек го казваха, да ги почерпя. Но преди това аз бях отишла да направя, работех частно неделен ден при една италианка, Кеяри, която по-късно дойде в затвора да ме види, да я фризирам. Аз съм била проследена. Аз не съм знаела. А бях поканила Равински, Младен Исаев, имаше един Чанг Кай Шек - цигулар. Така му казваха, защото той беше написал ода за Чанг Кай Шек. И той беше дошъл, и много други. Идва Ляпчето - поета, който казвах аз. Той беше първият. Но аз, той ме чакаше всъщност в къщи, аз още не бях се върнала от клиентката. А какво става там? Като излизам от къщи, те са ме чакали, изглежда, полицаи са били това, виждам, един се смъква по тарабите надолу и припада, зимно време беше. И аз казвам: „О-о, сигурно му е нещо лошо, г-жа", аз съм милостива. „Сигурно му е лошо нещо." - „Ах, остави ги, вика, такива комунисти, въшкари, не им вярвай. Те се преструват." Боже, тая фашистка, гледай колко не вярва на бедните хора. Но нека тя затвори, аз ще отида да видя. И така стана. Тя затвори портата и аз отивам. „Какво ви е, казвам, какво ви е?" - „А, казва, от четири деня не съм ял." Някъде на „Любен Каравелов" беше това. А оттам, от отсрещната страна се задава един. Казвам: „Трябва да му помогнем на тоя - а то е уговорена работа с тях. - Трябва да му помогнем, вижте той припада, викам, сигурно не е ял четири дена." - „Да му помогнем", казва той, уж безразлично. И аз казвам: „Елате тогава." Повдигам го, хващам го под ръка и там имаше една млекарница македонска и го завеждам там. Казвам: „Той не е ял." От леля ми знаех, от Братството, от Учителя, че човек, който не е ял много дни, дай му най-напред топла водичка, пък после топло мляко. И аз така направих. „Сварете нещо топло."- „Ама нямаме, имаме само примус." - „На примус, аз ще ви платя." Готова да дам всичките пари, само и само да се свести човека. И те му стоплюват вода, стоплят му и мляко. В това време пристига и този и казва: „Е и какво?" И му купува цигари. Викам: „Той не е ял от четири дена, вие му купувате цигари, недейте." - „А, нищо, нищо", този се обади. - „Ама как нищо, не сте яли четири дена, може ли така? Това, ще ви стане лошо" - загрижена за него. И хапна той каквото му дадох там това и бе замръзнал целият. „Аз живея, казва, е- е, някъде у Коньовица, там на най-далечна улица една на Зайчар някъде, нататък." Викам: „Тогава елате се стоплете при мене, и като знам, че гости съм поканила - Равински, Младен Исаев, Чанг Кай Шек, Ляпчето и други, и трети, но викам - ех, ще се стопли малко, пък ще си иде, си мисля на ума. И като го поканих, понеже пред оня го каня, тръгнали сме вече и оня като нахален така, един вид и него да поканя. „Ех, викам, пък като искате елате и вие." - „А къде живеете?" Веднага на кутията цигарената си записва адреса. „Ама знаете ли, казва, хайде аз по-късно ще дойда, имам една маймунка, може ли с нея да дойда?" Викам си на ума, аз живея в една баня, сега и маймунка ще ми доведе този. Всичките сядат на кревата и два стола ще взема от леля. А то какво се случва. Идва след малко той. Ляпчето е в къщи и Ляпчето го познава, че е полицай. В.К.: Този, който го води. М.Г.: Не, този, когото аз водя не, а другия, пристига и той с едно такова грамадно куче - полицейско. Полицейско куче и понеже живее наблизо до Ляпчето, то онзи много пъти го е канил да играе шах. Ляпчето (Димитър Христов) е отказвал, защото знае, че той е полицай - ченге и братовчедка ми влезна - Инчето и казва: „Инче". В това време звъни и идва Чанг Кай Шек. Той ходеше с една гугла, с голф така, отваря вратата така дръзко и като вижда тоя, и казва: „Ти като каниш полицаи, защо ме викаш мене?" Ама аз не чух това. Това чу Инчето. Казва: „Знаеш ли Чанг Кай Шек какво каза - като каниш полицаи, защо го викаш него." - „А, какви полицаи?" А после влизаме вътре и мълчиме пред тях и Ляпчето казва: „Инче, знаеш ли, че ако кажа на това куче „комунист" и те посоча, ще почне да те лае и да скача по тебе?" - А тя, нали е малка, вика: „Кажи, Ляпче, кажи, Ляпче." И Ляпчето вика на полицая: „Я хвани здраво кучето за врата, да не я изяде." В това време аз ги черпя - там чайове от долу, кафета... И той я посочи, онова куче като се разлая и като се разскача, страшно, да я изяде Инчето, ей такова нещо. И като видя, че го разконспирирахме и той каза на оня: „Хайде сега да си ходим!" И си отидоха. И никой не дойде. Защото Чанг Кай Шек долу ги е чакал и им казал, горе при Милка има полицай. И никой не дойде! По-късно това нещо в биографията ми го сложиха, когато Георги Димитров разследваше нашия провал, коя е причината и аз между другото казах, значи аз съм била малко недозряла, за да бъда в ЦК, нали? По тоя случай тогава се случи. По-късно, аз вече като влязох в ЦК естествено със съответните задачи, нали, които бяха там. В.К.: Това в коя година? М.Г.: Това беше 1933-1934 година. В.К.: В тия години кой е в ЦК на Партията? М.Г.: Аз съм в Комсомола. В.К.: В Комсомола. М.Г.: В Комсомола съм, не в партията. Викаха ми даже по-късно, Чанков е казал: „Легендарната фризьорка." За мене. И когато след 9 септември 1944 г. аз отидох, бай Васил, имаше един Васил в Контролната комисия, който ми казваше: „Ти ли си оная Милка, легендарната, Чанков викаше за тебе - „легендарната фризьорка". Викам: „Аз." А по-късно излезе, че не съм аз. - „Ама оная беше фризьорка." - „Ами, викам, аз." - „Ама оная беше от Румъния дошла." - „Ами, викам, аз съм." - „Ама оная имаше баща убит." - „Ами, викам, аз съм." И така, той не можеше да разбере, че това съм аз. Защото всички тия неща съвпадат. След това вече... Преди да попадна аз в затвора, ставаха много чести такива претърсвания. В.К.: Обиски. М.Г.: Обиски Ама къде ли не. Сега интересен е случаят с един, Георги Михайлов се казва. Даваха „Клетниците", даваха го в кино Капитол, беше това на „Екзарх Йосиф". Последнатата феерия, последен ден. Това когато бях още в Окръжния комитет на Комсомола. И аз му давам, аз така малко разкъсано казвам фактите, защото така си спомням. Мисля, че е важно. Е, и предавам си материала - нелегалните материали и той си ги взима, и казвам: „Сега отивам на кино, защото е последна серия и последно представление." - „И аз ще дойда." А в кината правеха толкова често обиски, че няма накъде. И да му се падне билет до мене. Е, аз се намокрих на стола искрено казано от ужас, че сега ще направят обиск и ще го хванат него, и аз до него, както съм седнала. Както и да е, не стана обиск, де, не можах и да помня от това, което видях на кино. А друг един такъв случай. Вървим на Витоша. На Витоша нелегално. Всички се събираме по линия на НРПС, още уж е разширен пленум. Викат: „Ние сме четири девойки." Аз и Димитрова. Аз. коя беше там тази, не им помня имената вече, Богдана Богданова, какво й беше името не знам и още една тютюноработничка. Та отидохме там на Витоша и казват: „Чакай, стъклен багаж с нас има", демек ние. жените. И аз за да им покажа, вървя все напред, все напред. Стигнахме на широки разширени пленуми в дяволското кладенче, къде е, и сега го търся, не мога да го открия, къде беше това дяволско кладенче. Някъде над „Свети Крал", манастира, ма къде беше точно по Витоша, не знам. Всички бяхме облечени с дебели дрехи, бай Йордан Милев беше секретарят, защото той каза: „По-добре се облечете, щото може да има даяк, да ни разкрият и да ни арестуват. Боя да не усетим с дебелите дрехи." И отиваме там през нощта, искам туй да кажа, че младо момиче, харесвано от тоя, от оня, аз съм тръгнала с една блузка. Нямам палто, нямам нищо. Така, мисля си, тоя ми прегърне краката, оня ме прегърне това и да проспим два часа, и да почнем работа при сутринта. И имаме постове, нали така, които да пазят. И цяла нощ събранието мина. Тогава ме избраха в ЦК на профсъюзите. Това исках само да кажа, че на тоя разширен пленум бях избрана в ЦК. А друга среща имахме долу някъде в „Надежда". И сега да ме питат къде беше, не си спомням, щото всичко е в Булинските ливади. То беше там ливади, то нямаше жилища, нямаше нищо.

7. ЧЕРВЕНАТА ПОЛЯНА Милка Говедева (М.Г.): Ходех при Братството, но един ден, имаше червена полянка до Изгрева. На тази червена полянка се събираха другарите - младежи и аз им казвам, че идвам с леля ми при Учителя, тъй и тъй. „Какво ходиш там, ма, за баби и за дядовци е там, да те заблуждават и тебе." - Тъй ми казват другарите, за да ме убедят. Вергилий Кръстев (В.К.): А вие се познавахте с тях. М.Г.: Да, запознах се с тях. Аз исках вече да отмъщавам. В.К.: Заради убития си баща. М.Г.: Заради баща си. Това аз мисля, че ви го разправях. В.К.: Ставаше въпрос как се запознахте с тях. М.Г.: Не го ли казах? В.К.: Не. М.Г.: Как се запознах с другарите. Аз работех в един магазин. И грабнах книгите на баща ми, „Капиталът" и туй, онуй, от които абсолютно не разбирах, защото там имаше алгебра, която аз в гимназията не учих. И минава един комунист, вероятно за да се бръсне и поглежда, и казва: „А, четем Капитала". Аз много наивна и казвам: „Ами да, това е книгата на баща ми, баща ми е убит през 1923 година. Научих, че Цанков го е убил. Аз ще си купя пистолет и ще го убия." - „Не, момиче, ти ще убиеш Цанков, ама той има кучка, която ще те разкъса." - „И кучката му ще убия", казвам аз. - „Виж какво, утре вечер пак ще дойда да се обръсна и ако искаш ще те водя на едно място, където ще ти кажат как можеш да отмъстиш за баща си." И идва вечерта, и аз отивам с Мадовеев, с него и ме води в бабешкия дом, наречен бабешки дом. То беше на независимите професионални съюзи между „Цар Симеон" и „Цар Борис", ей едни срутени къщички навътре, в безистена и когато влизам вътре какво да видя. Влизам в една стаичка, там се събирали бръснарите и това, но аз влизам в момента - само момчета. Единствено момиче влизам аз. Няма никой и двама по- възрастни по на четиридесет години грабнали по един стол да се бият. И аз наблюдавам. Аз идвам елегантно момиче с фини етикеции и т.н., от Букурещ възпитана и това нещо за мене беше ужас. Как така, да се бият и защо ме води този човек тука? А той ме пусна в тая стая и си отиде. И казва, пък аз елегантно облечена, един казва: „Тая буржоазна дама що търси между нас?" Казват: „От къде си?" Аз казвам: „От еди-къде си." - „Седни" - викат там. Ама така някак-си неодобрително. „Ти разбираш ли, че най-напред трябва да ги организираш и после да ги просветиш, кой ще ти дойде единен?" - „Как ще ги организирам, без да ги просветя, бе, нали трябва да им кажа в името на какво трябва да ги организирам, че тогава да ги просвещавам другите." И за това нещо стълкновение. Това ми направи много силно впечатление. В.К.: То важи и досега. М.Г.: То важи и досега. Да. Извънредно много силно впечатление и още тогава исках повече да не отида, но понеже - викам, щом баща ми е бил такъв, моя милост взе да си вади връзките от обувките, за да приличам на тях, взех да си обличам палтото наопаки, то беше с английски шевове, да приличам на тях. Взех да ходя малко небрежна и т.н. Те бяха с петна с туй, с онуй, ходеха по бордеите, по най-долнопробни гостилници, бе мухи, мръсотии, страшно нещо. В.К.: Нарочно ли го правеха или...? М.Г.: Нямаха средства, нямаха средства. Аз печелех доста. В.К.: Те младежи. М.Г.: Младежи. В.К.: С леви убеждения. М.Г.: С леви убеждения, да. И така, аз това нещо ме възмути и тогава ме заведоха на червената полянка. В.К.: В коя година беше това? М.Г.: Това беше 1931-1932 година, там някъде. В.К.: И къде се намираше тази червена полянка? М.Г.: Тя се намираше до Изгрева, долу, където е суперът сега в гората. В.К.: Защо се казваше „червена полянка"? М.Г.: Защото се събираха комунисти - младежи. В.К.: А-ха, да. М.Г.: „Червена полянка" й викаха. И тогава ми поставиха въпроса: „Що ти ходиш там при дъновистите, то е за старци и за туй, за онуй." Между другото от леля ми и от кого бях чула, че Игнат Котаров апострофирал Учителя. И аз искам да го апострофирам. Да каже, защо заблуждава народа. И отивам един ден на беседа, неделен ден беше, таман влизам, и Учителят както говореше, само леко ме погледна и продължава да чете. Да. Препълнен салонът. Аз погледнах къде да седна, няма място и таман да се обадя, и почва да ми става лошо. Лошо, лошо, лошо, ще падна. И търся място да седна, няма място и трябваше да излеза навън. Ама така ми е лошо, че отсреща пейки има до лешниците и маси, и аз сега трябва да седна, не мога, но трябва да легна, иначе ми е лошо. Невъзможно. И като легнах и стоя легнала така, докато свърши беседата. Щом свърши беседата, все едно нищо не ми е било. Викам: „А-а", не можех да разбера защо става така. „Но аз сега не можах, но другата неделя, аз ще му кажа на него." Втората неделя също, третата неделя също. Същото нещо се повтаря - става ми лошо и аз трябва да излизам навън. И на третата неделя когато ми стана така, съвсем лошо, легнах на пейките и казвам: „А, не, не мога с тоя човек да се справя, нещо не може, същинат, казват румънците. Главата ми бърка, не може с него да се справя." И престанах да ходя. Така станах комунистка. Но в същия тоя момент аз се преместих и почнах, хванах се в най- големия салон да работя, там идваше отбраната клиентела. В.К.: Къде? М.Г.: На „Сердика" 3. Най-големият салон. И вече минавах за румънска специалистка и т.н. Там идваше една Донка Багрянова, имаше сестра Вера Багрянова, която взема конкурс по английски език, току-що завършила в Симеоново на Рокфелер и замина за Калифорния. Сега искам да кажа съдбата какво нещо е. Тя пише на сестра си Донка: „Кажи на Мими, (Мими ми викаха тогава), Рокфелер търси едно момиче, чисто като Мими и ако иска да стане „дама компани", нали, ще пътува с нея навсякъде и т.н., ще изучи език и това. Кажи й, казва, на Мими да се съгласи. Тя я знам, че обичаше да пътува." Аз често пътувах до Букурещ и Донка ми каза: „Виж сестра ми пише така и така. Искаш ли?" А сега другарите комунисти ме впрегнаха там и веднага искат да ме включат в комсомола, нелегалния комсомол. Дотогава се минаваше НРПС, РП, Ремса и тогава влизаш в комсомола. В.К.: Я ги дайте последователно, че не ги знаем. М.Г.: Първото е Независимите професионални съюзи, след това е Ремса, който беше легален, РП и Ремс имаше легален. В.К.: Какво е РП? М.Г.: РП е Работническа партия, а КП е Комунистическа партия. А Ремса е Работнически Младежки съюз. В.К.: Да. И след това? М.Г.: А след това е Комсомол - Комунистически младежки съюз. В.К.: Той е нелегален. М.Г.: Нелегален, който ръководи Ремса, който ръководи и НРПС и т.н. И аз един ден, като не знаех нищо, разбира се, всичките тия неща сега започва в мене борба - да ида ли аз „дама компани" на Рокфелер или да вляза в Комсомола? Определиха ми вече, че ще влизам в Комсомола, чрез едно бръснарче, поет, много красиво момче беше, което каза, че мога да вляза аз в Комсомола, да прескоча Ремса, защото съм отвержена, защото съм силна, защото съм изпълнителна и т.н. Проверили ме някак-си. И аз се борих три дена и отказах да бъда „дама компани" на Рокфелер. В.К.: Но това на дъщеря му, на съпругата или на него? М.Г.: На съпругата. Тя търси младо момиче, чисто момиче, нали така. А въпроса с чистотата на момичето в „Анани", фризьорския салон, бе необикновен. Един ден, после ще продължа за комунистите, един ден хващат две чирачки в „Анани", в гората и се оказа, че са болни от трипер. А пък ние имахме здравни книжки. Целият салон на „Анани" да бъде прегледан гинекологически. В.К.: А той вашият салон „Анани" се казваше. М.Г.: „Анани" се казваше. И аз казвам, а аз сега с мисълта, че не съм момиче, нали, идвам от Букурещ така. Казвам, не, аз ще направя нещо, няма да мина през тоя преглед. Всички се прегледаха: чирачета, момичета, фризьорки, това, онова, пък той беше най-голям, имаше може би петдесет души персонал и се оказаха много от тия момичета, които бяха, че не са момичета и си имат приятели, щото за това се държеше едно време и само аз още не си давам сертификата. А Анани вика: „Аз те знам тебе, ти си рафинирана румънка, ама дай тука, дано си здрава, да представяме там това." А аз имах голяма клиентела, между които хитлеристи бяха вече на мода - мъже, които им правех ноктите. И имаше един хитлерист, който предпочиташе мене. Много от мъжете ме предпочитаха, защото знаех езици - по няколко думи за занаята си, така. И румънци, и турци, и какви ли не, всичките ми предлагаха. И всички ми казваха: „Няма да те безпокоим, искаме те за един месец, ще ти купим апартамент, ще ти направим салон. Само един месец в годината сме тук." Но аз казвах: „Как ще се продам? А, може ли такова нещо?" И казах на някои от салона. „Будала!"... „Вила ще ти направим." Аз не можех да си го представя това, да се продадеш. А една женена каза: „Като нищо на мъжа си ще изневеря, щом ще ми направи вила." Ей такива бяха антуража ми, с които аз работех. Но така се получи, че трябваше да се прегледам. Един ден една Фрида, еврейка: „Мими бе, иди при моя домашен лекар", някой си Ешкенази там. на „Екзарх Йосиф", на четвъртия етаж; живееше над кино Капитол тогава. И аз отивам и почвам сега: „Ама нали, казвам, се познава жените, които живеят полово, имат сенки под очите." И това говоря, така са ми казвали, така разправям. Пък той казва: „Ама вие малко така наивна ли сте или се правите на такава, или искате мене да ме баламосвате. Вижте, каза, вие сте пратени при мене, да констатирам дали да ви взема вагинален секрет, да видя дали сте здрава или не. Ама така, както ми говорите, навярно искате да прикриете някаква болест." И-и-и, като чух това, викам: „Не стига че такова, пък сега и болест." Добих кураж и седнах на магарето да ме прегледа. Когато той извади там шпекула ли, какво се казва това, за да ме прегледа, казвам: „Какво е това, къде ще го слагате?" Изкарах си акъла. „Ами, казва, вътре." И тогава опипа с пръст и каза: „А-а-а." Разбра, че аз съм девойка. И казва: „А да минем в една стая, в друга." Прозорецът отворен, и трябва да мина през неговата стая, за да изляза вън. Аз толкова потънах в срам. Викам: „Аз ще се хвърля от прозореца." И ако той не беше се обадил да пише, че хименът ми е запазен, за пръв път чувах това понятие, аз щях да се хвърля от прозореца. От срам, как да мина през него. И той ми даде документ и какво се оказа в „Анани", че само Мими е с химен запазен и всички други са минали през това изкушение на половия живот. И после пиша на леля ми: „Така и така, твоята акушерка има много здраве, ето, казвам, бях при лекар." А тя: „Ти колко пари даде на доктора да те изкара девствена?" Казвам: „А-а-а, танти не ми вярва. Как може така? Танти да не ми вярва." Много ми беше мъка, много сълзи изроних за това нещо. А този сертификат ли, как да го кажа, вървеше от клиент на клиент, „Анани" се хвалеше с него. Вижте нашата Мими, вижте нашата Мими". И онзи хитлеристът казва: „Ти си девойка, ха-ха-ха, ти си девойка, ха-ха-ха." Така хем на подигравка, хем как да кажа, се учудваше.

6. ПРОНИЗВАЩИЯТ ПОГЛЕД Милка Говедева (М.Г.): И след това се върнахме в Русе. Тона беше първото ми виждане. Един ден, беше 1931 или 1932 година. Да, тогава беше. Тогава се върнах аз. И след това един ден, неделен ден беше мисля, леля ме праща да целуна ръка на Учителя, вече да се запозная с Учителя, нали? Аз не искам да целуна ръка, защото казвам: „Това е селска работа." А Учителят чака горе, чака горе на стълбите и понеже той чу това нещо, а те ме бутат, братовчедка ми: „Иди ма, иди целуни ръка на Учителя." Най-после аз се качих и тогава Той каза, така ме прониза дълбоко някак-си с поглед, мен ми стана неудобно, помислих си кой знае какво. „Рекох, плитко дишате, сестра." А сега разбирам, че той може би е казал: „Загубена овца, пак ли се връщаш? Връщаш се..." Това, щото Учителят имаше един поглед, който гледаше през тебе. Така в дълбочина. Рядко съм срещала такива хора. Гледа те, а пък все едно тебе не гледа, а минава през тебе. Тогава така видях. По-късно един такъв поглед видях в Чомпи и в един йога, който идва там на Изгрева. Вергилий Кръстев (В.К.): Кой беше този Чомпи? М.Г.: Чомпи беше един цигулар от Италия. Той идва да държи концерти на Учителя. Лично на Учителя. В.К.: Къде? М.Г.: Горе на Изгрева и после даваше концертите долу и много от музикантите - челисти, цигулари, които искаха, а нямаха възможност да платят за входен билет, идваха и слушаха отвън само - защото салонът препълнен, само и само да го чуят. Защото се даваше безплатно - той, Учителят. В.К.: Той колко пъти е идвал в България? М.Г.: Два пъти. В.К.: Кои години? Спомняте ли си? М.Г.: Трябва да беше 1940 или 1941 година. В.К.: Значи първом концерт на Изгрева. М.Г.: Дават концерти горе най-напред. Концерти горе най-напред, а после отиваше в „България" да дава. Зала „България" беше тогава най-големият салон. Там се даваха концерти. Но вторият път като дойде, беше семеен вече. И спомням си като излизаше от стаята на Учителя. Учителят беше дал портокал или нещо такова. И аз викам: „У, какъв хубав портокал й дал Учителят" - на нея де, на жена му. Мен това ми направи впечатление. Викам, гледай сега материалните неща... Тя беше много хубава, хубаво момиче така. Той много фин. Извънредно много фин, но така гледаше, като те погледне така, пронизва те. Виждаш като че през тебе някак-си гледа. Може би вижда нещо друго, нали? Много добър цигулар. Като него цигулар съм срещала в Букурещ на един концерт, по-късно когато ходих вече там, когато ходих по-често в Букурещ с моя братовчед и жена му - някакъв си поляк. Така свиреше - играчка му беше цигулката в ръката. Та това. А по-късно имаше един, с който Веса Несторова контактуваше. Някакъв, махараджа ли, как ги казват тези, гдето носят черна точка тука с тюрбани. В.К.: Индиец. М.Г.: Индиец, млад човек, много хубав човек. В.К.: Вие сте го виждали на снимка с Учителя, до Учителя. М.Г.: Да, млад човек. Веса нали английски знаеше, така с тях контактуваше. У, що приказки лоши по неин адрес бяха. Не бяха прави сестрите и братята, щото тя е умна, знае езици, нали, и се отнасяше много хубаво. После Учителят е който, нали, дава тези връзки и т.н. Той също така гледаше с такъв пронизващ поглед. Много хубав човек беше този човек. Много красив човек така. И Учителят за него каза: „Той има много хубаво ухо и много хубаво око" - за него. И действително, очите му бяха изваяни. Та моя братовчедка, някой пък ще ви покажа снимки, тая, гдето е в Хамбург. Тя е най-красивата между нас, с идеални очи. И тук искам, може би така прескачам някои неща. Когато дядо тръгна за Германия, тя отиде и каза: „Аз заминавам, Учителю, за Германия." Да специализира там за някакъв изкуствен нефт, обаче после тя се включи тука в Дома на техниката - „БИАТ" тогава се казваше. Те я използваха така доста много. Тя понеже знаеше немски, нали ние всички говорехме, ама аз забравих, като умряха родителите ми, а тя продължаваше с майка си езика и я пращаха по западните покрайнини, събираше работници, техници, инженери, та ги пращаше на западния фронт. Имаше си грехове от гледището на комунистите, нали, както и да е. Та тогава, когато вече окончателно заминаваше, отиде при Учителя да си вземе довиждане и Учителят каза: „Кой сега ще изпрати сестрата?" Тоя Константинов Методий, той много я харесваше. В къщи беше често у нас на гости. Този, как се казваше, Кирчо - лъвчето, не знам кой още я харесва. По линия на това, че тя германците харесва и Учителят й даде един грамаден шоколад. Ей-такъв, мен ми останаха очите у него - грамаден шоколад. И така, с едно много хубаво чувство към нея, много хубаво чувство към нея. Тогава тя покани моя братовчедка, за да отиде в Германия. Тя отиде. Тя се любеше с един електроинженер, който замина там да довършва и с нея заедно. И тя какво е работила, не знам. Нейна сестра също, която сега е в Италия - Ваня, също я нареди да замине за Германия и тя там нещо беше с тия, е, които са като пленници. Тя да пази пленници италианци. Нещо такова. Обаче тя се влюби в един там, който се оказал бръснар и устройва, доколкото аз знам, дали е вярна тая версия, не знам, бягство на този човек и бяга с него, и заминава за Италия и дълго време той не се оженва за нея, защото не я смята още за..., дали е агент някакъв де, защото той е комунист. По-късно се оженва и има две деца. Едната, която се ожени за вицепрезидента - Вицеконте, някакъв големец. Та мисълта ми е, че братовчедка ми устройваше това и дойде ред до мен. „Ако искаш, и ти можеш да заминеш", ми каза тя на мене. „Иди питай Учителя." Аз отивам при Учителя и ми направи много силно впечатление, че той ми каза: „Ами идете!" Тя беше във Виена още и казвам: „Как, Учителят знае, че съм комунистка, че съм била затворена в затвор, а ме праща при немците." А то е било, сега мисля, не тогава, сега мисля, защото майка ми е учила консерватория там. Вероятно с моя глас, така поставен по майчина линия, щяла съм да преуспея може би, нали? Но аз казах на братовчедка ми: „Ако ме пратиш на източния фронт, ще дойда! Иначе не!" - „Е. много искаш", вика тя. И тъй, аз не отидох, а на Учителя така ме беше малко яд, че си викам: „Нали знае, че съм комунистка, защо ме праща при фашистите?" Но аз тука, преди да стана комунистка, искам да кажа нещо.

5. ЗАДАЧИ НА ИЗГРЕВА Милка Говедева (М.Г.): И почнах тая професия, защото с друго няма как да се изкарва хляба и дойдох тука в София при леля ми Сийка, която е в Братството. Вергилий Кръстев (В.К.): Тя къде живееше? М.Г.: Тя живееше при вуйна ми още, нямаше жилище самостоятелно, но беше се записала за апартамент и този апартамент е на ул. „Граф Игнатиев" и на „Толбухин", който братовчедка ми, дъщеря й го продаде сега или по-миналата година беше тука. В Хамбург тя живее. И тъй, къде ще ме води леля ми. А, не, беше под наем, не беше при вуйна ми. Беше под наем на „Мария Луиза" срещу „Цанко Церковски", там. Едната стая даваше под наем, в едната живееше тя, едната й беше работилница, защото бе шивачка, а в банята, която беше голяма ей-така, живеех аз с моята сестра Вера. Едно легло, един гардероб, ей тая масичка, две табуретки, това бяха. Аз вече се свързах с другарите. На първо време не. Леля ме водеше горе на Изгрева и сега е вече и първата ми среща с Учителя. Инчето беше в трети клас, дъщеря й в прогимназията, аз вече 17-18 годишна, търсех си работа и ме заведе горе. Леля горе имаше място, до сам гората, където Огнян Дойнов е сега, ама това до края. Отсреща има една дървена къщичка - резба- там на края на гората. Свако ми беше с една ръка от ловджийските години и продаваше царевица, семки там и т.н. Те го знаят бай Сандю, бай Сандю. И една малка схлупена къщичка имаше. Сега там някой в Монголия ходи и направи голяма, ех, етаж и половина. И там ходехме неделен ден с леля ми. Свако повечето време там стоеше. И един ден, когато отиваме на беседа, Учителят казва: „Ще дам една задача за в неделя." Беше за смелост, за безстрашие. „Всички да си купите по една стомничка от пазаря нова и от 12 часа през нощта, до 12 часа на обяд всеки трябва да отиде до Бивака, да си вземе вода, да си напълни стомничката и да се върне." И когато дойде този час - неделята вечерта, Учителят слезе долу, написаха се за жребие кой какво да тегли - листчетата и всеки тегли капото му се пада. На всеки три минути трябваше да излиза един човек, за да отиде до Бивака. Колко мислите мене ми се падна? И Учителят каза така: „Аз взимам най-лошия час за себе си - два часа през нощта, останалото си теглете жребие и както му се падне." Преди това аз теглих и ми се падна в 2 часа и три минути, непосредствено след Учителя. Викам, дали затова много страдания минах? Не знам, защото и Учителят, не можем ние да се сравним с него. Два часа и три минути след Учителя. На леля й се падна 2 часа и 12 минути, на братовчедка ми 2 и 17 минути, там между нас беше Еленка Казанаклиева. Елена Казанаклиева беше между нас. И така. Но Иван Антонов - астрологът, каза: „Момиче, ти не знаеш никакъв път." Пък аз не зная къде е Витоша, пък какво ще зная път и т.н. „Ела да ти покажа откъде трябва да минеш." И преди да дойде времето да тръгна, той ме завежда надолу през гората, после другата гора. А там имаше такива трудоваци, нали с кучетата и бараки такива едни. По-късно там от немците беше заето. Та там ме заведе да видя пътя, откъде да изляза на шосето. Шосето за Симеоново беше едно каменливо, неустроено беше. Докато аз отивам и се връщам в Калудово място имаше едно, където сега Съветската легация го взеха, то беше само с един тел така, още никаква постройка нямаше. И като се връщам, казват ми: „Къде се губиш, ма? Сега Учителят мина." - „А, той е стар, аз сега ще го настигна." И като хукнах да бягам по пътеката, която ми се показа. Знаете ли, аз може би имам леки белези тука на клепачите, щях да си извадя очите от тела на Калудови, щото не видях в тъмнината, че така, проврях се после и тичайки, тичайки, когато настигам там долу, където са тия трудоваците, там такова едно куче ми излезе грамадно, жълто, бяло, червено ли какво беше. Ay, ay, ау, толкоз много лая по мене, и така се хвърля, че мислех, ще ме разкъса на парчета. А раница имам, някаква ми бяха дали на гърба и когато искам направя опит да вадя хляб или нещо, то „Ау" и се хвърля. И аз само гледам пред мене така с лицето се въртя около него. Но реших да извикам: „Танти, лельо." Тя чула. Тогава беше долу, дето е Червена звезда, това беше поляна, овце пасяха там. Тя чула, че съм извикала и мисли, па чула и звънци на овчари, че овчарите са ме нападнали, хуква да бяга и си пуква стомната. И тича, тича, тича, аз втори път извиках, да ме намери по гласа. „Не съм ухапана от кучето, не съм от кучето, не съм." И тя идва при мене и ме взима така, излизам от пътеката там и излизаме на шосето И ме пита, и аз разправям. А тази Казанаклиева: „Какво е, каза, сестра, не чу ли Учителя, че трябва само молитва и мълчание." Пък леля ми се обръща: „Я мълчи, мари, детето щяха кучетата да го разкъсат." И така тръгнахме нанагоре и братовчедка ми дойде - трите отиваме. Тогава стана един нещастен случай с не знам дали го знаете, със сестра, забравила съм как се казваше. В.К.: Разкажете случая. М.Г.: Да, тя е починала отдавна тая сестра, но те минали през Драгалевци, и понеже нощем, решили да влязат в една кръчма отворена да питат пътя и пияниците се нахвърлят върху нея, няколко я изнасилват, няколко души се изреждат върху нея. Учителят беше страшно недоволен от това, защото той каза: „Никого няма да питате, с никого няма да говорите, ще си вървите сами" и т.н. В.К.: Тези последните са я изнасилили? М.Г.: Да. Да. Този случай, нали така, остана като провалена задача, една страница такава неприятна. Едната случка беше с мене, че аз исках да стигна Учителя и заради това тичах. Но Учителят стана невидим, аз толкова много тичах, че трябваше да го стигна. Но беше невидим, пък дали в кучетата се пообърках, не знам. Не може да се преобърне в кучето, това не мога да си го помисля, но аз не видях Учителя. Толкова тичане, толкова такова, трябваше да го стигна, защото казах си, ей сега мина. И не го видях. Но после научих, че е горе на Бивака. Учителят горе беше много намръщен. Много.

4. НА ГОСТИ ПРИ ЛЕЛЯ В БУКУРЕЩ Вергилий Кръстев (В.К.): След това как стана, че вашата леля ви прибра? Милка Говедева (М.Г.): Аз писах много писма, че много ми тежко тука. Ако може да ме вземе. Баба ми ме караше. И тя каза: „Добре, Милка, ще те взема." Аз съм кръстена на нея. Изпращах за Букурещ писмата, писах на леля ми, тя каза: „Изчакай малко." Колко беше да се изчака, не знам, но аз не доизчаках и с една бохчичка тръгнах за София. В София се получи малко скандално при вуйчо ми. Вуйчо ми беше вече починал. Вуйна ми: „Защо бързаш, когато не са ти писали писмо?" Но леля ми, тази, която беше наша сестра, живееше при вуйна ми. В.К.: Как се казваше леля ти? М.Г.: Леля ми се казваше Сийка Каролева. Нали дядо ми прие това име Каролев. В.К.: Да. Тя от кога беше сестра там в Братството? М.Г.: О, да, тя отдавна е сестра. Тя преди 1920 година е влезнала в Братството. Най-напред интересното за нея, че тя е била ловджийка. Единствената жена - ловджийка в Русе. Защото нашите са русенци, нали? И когато Учителят е отивал там, учител ли е бил в Русенско, в Русе ли, къде, се заинтересувала русенската общественост, между които и леля ми. Тя със свако ми е била ловджийка и се е отказала от ловуването с пушки и т.н. И става последователка на Учителя. Но от рибата дълго време не се беше отказала. Тя ядеше риба. Но тя беше последователка и тъй като аз отидох при нея. Тя живееше, беше дошла вече в София, живееше при вуйна ми, нямаше квартира още. В едно мазе там. Вуйна ми беше адвокатка. Много се ядоса, че не съм изчакала от Букурещ да ме повикат, но леля ме защити и каза: „Не се безпокой, Благе, аз ще я заведа в Русе и Милка (леля ми, те й викат Мелания в Букурещ), тя ще дойде, вика и ще я вземе от мене." И тъй стана. Заминахме за Русе, помогнах там за разните мармалади и т.н. на леля ми. Ето, пристигна леля ми от Букурещ. Елегантна... Тогаз нямаше ферибот, та вървеше с параход. После стана фериботът и после вече тоя мост. Тя беше млада леля ми тогава, тридесет и няколко години, аз дете в прогимназията и първите й думи бяха, тя елегантна и хубава жена: „А, това ли е Милка, на Ана дъщерята? Ти пееш ли като майка си?" Сега аз останах изненадана. Ни добър ден, как си, ни нищо. Пееш ли като майка си, нали? Това беше първият въпрос. И после питах леля ми, коя е тази? „Ами това е на майка ти сестра! Тя е най-малката." Аз вече знаех за Самоков, но не можех да си представя, че това е тя. И както и да е. Тя беше много окумуш жена. Тя бе организатор и знае какво иска. Намери се един човек, забравих му името как се казваше в Русе, който отива стоматология да следва в Париж. И понеже аз дойдох, пратиха ме от Самоков без паспорт, без нищо, без „пасавант", както на времето се казваше, то леля ми се чудеше как да ме прекара през границата. Нали аз нямам как да мина там и в това време този човек, който отиваше, трябваше да мине през Букурещ. А нямаше никакви познати там. Някакъв познат на леля ми - тази шивачката Сийка й каза, абе, Любомир ли се казваше: „Виж, каза, Любо отива за Париж да следва стоматология. Дай да я пишем като негова сестра в паспорта." И на леля ми в Букурещ Мелания струваше много нещо това в смисъл - тя трябваше да даде подкупи на полицията, щото те се подкупваха едно време. Трябваше да им дава подаръци и донесе някакви шишета с одеколон, с панделки вързани и туй, онуй, които раздава на тия там, по границата които бяха. А ме вписаха в паспорта на този като негова сестра. Ушиха ми черна манта, бяла якичка, като ученичка и т.н. Тогава влакът беше с три класи - първа, втора и трета. Леля ми пътуваше във втора класа, седалки с кадифета и пр. А в първа класа случайно пътуваше един от полицията - румънската, големец. А друг полицай - Жогата се казваше, който, щото той пускаше леля ми така, той я ухажваше де, и тя казваше: Имам сестра в Русе, довечера ще се върна." А тя не се върна вечерта, а се върна след няколко дена, когато уреди паспорта за мен. И казва: „Ами тука, казва, тези хора аз не го познавам, вземах ги също така във втора класа при мен. Помолиха ме, казаха, че не знаят езика. Той заминава, казва за Париж със сестра си, аз минах за негова сестра, тя ще учи пиано, (аз пиано не бях виждала), да следва пиано там, а той стоматология." Но той с един нос голям, грамаден. Оглежда ме и каза: „Ама тя сестрата никак не прилича на брат си." - „Ама те са от две майки деца, затова са така." - Леля ми веднага зализа, но той се усъмни и спря влака и каза: „Мадам Поп - тя се казва леля ми тъй по фамилия - навярно прекарва някакво слугинче свое" - кумбикуц на румънски. И спират влака и търсят сега, коя е тая шпионка, която минава границата така без никакъв документ. То беше много интересно тогава. Леля ми, натоварена с грозде за Букурещ от Русе, такива хубави, отива с един голям грозд и кокетира с оня полицая, големеца, в съседното купе на първа класа. Изведнъж идва Жогата и казва: „Мадам Поп - защото той я познава, тя няколко пъти пътува - какви са тия хора при вас?" - „Ах, казва, не ги познавам. На гарата ме помолиха, казаха, че те това, не знаят езика, да им превеждам. Вижте, иска да ме обвини мене в това, та аз не ги познавам тези хора." Ама беше такава артистка леля ми, че успя да убеди полицая и влакът тръгна. То беше на румънска граница и влакът тръгна. Интересното беше, искам да кажа, може би не е тука уместно, но на връщане, аз вече след като престоях 5-6 години в Румъния, видяхме същия полицай. Това исках да кажа, че същият Жоро беше на същата длъжност, когато се връщах след шест години и леля ми, вече аз минавах за приятелка на леля ми. Но порасналото дете, изменено вече като госпожица, той не ме позна. Леля ми каза: „Ние с приятелката отиваме до Русе и ще се върнем вечерта." И Жогата ни пуска... Но аз веднага на 12 часа хващам влака от Русе за София, качи ме леля, та сърцераздирателно се разделихме и заминах. Там научих именно, че във влака тогава, че шест души от това са дошли с дядо ми с Батенберг, шест семейства. Но леля ми остана, вечерта се връща и казва: „Къде е приятелката ти?" - „Ами остави се, хвана се с един там, сигурно утре ще дойде." И тъй мина. Но искам друго да кажа, че когато стигнахме в Букурещ, тогава след няколко дена идваха полицаи да питат: „Вие, г-жа Поп, сте си довели кумбикуца от България", т.е. слугинче. Казва: „Нищо подобно, няма такова нещо при мене." Много години наред идваха да проверяват. А в това време ми взеха учителка за румънски език и аз научих езика, но малко с акцент и когато идваха те, ме разпитваха: „Ама тя не е моя, тя е племенница на мъжа ми от Трансилвания. Те говорят с такъв акцент." Докато науча добре езика. И така минавах аз за това... Най-напред за кумбикуца, после за племенница на свако ми и най-после... Но живеех с четири фалшиви имена. Едното беше Иванова, на тоя, как се казваше той, забравих му името, Любомир, какъв беше, другото беше моето - Георгиева, третото беше Говедева и четвъртото, не помня на кого. И когато идваха и търсеха някое едно от тия имена, се казваше: „Тука тази, но не е тази. Тука е онази, ама не е ..." Така живеех аз с фалшивите имена, докато се върнах пак по тоя именно начин. „Кондестин", както казват румънците (тайно). Та минавайки два пъти границата нелегално, имах тия неприятности. Но един ден там, в Букурещ, когато аз научих, че при леля ми идваше преди това, искам да кажа - маникюристка, която й правеше ноктите, това, онова, мен ми се видя нещо много хубаво това нещо, щото момичето беше елегантно и викам: „Аз искам това да науча." Леля ми искаше да ме учи цигулка. Тя, не е хубаво да казвам за нея, мир и светлина на душата й, но си имаше приятел - студент българин, той беше между впрочем и кантина, както казват румънците - стол на български студенти у нас. Свако ми беше богат, заможен, той беше социал-демократ и директор на Рудолф-Мосе, една фирма - печатница, имаше възможност. Много пари печелеше, но разбира се и той живееше с неговата секретарка, за което леля ми му отмъщаваше по тоя начин, с тоя Ганчо, един от добруджанския край, той почина, много добър цигулар, много прекрасен цигулар. И танте винаги му казваше: „Научи Милка на цигулка!" Добре ама Силвио, доведеният син на свако ми, учеше пиано в съседите и аз с най-простия си акъл казах: „Силвио да учи на такова голямо нещо, а пък аз на такова малко, не искам. И аз искам на такова голямо да уча." - Пиано с други думи. И разбира се, успях да се наложа, аз научих да правя нокти и фризури, те ме дадоха не чираче, а ученичка в един институт, Дортаймер се казваше, на Каля Виктория, който приемаше ученички, защото обикновено чирачетата слугуваха там. Ние бяхме ученички и се плащаше за тези ученички и аз научих там тая професия - фризьорство, масажи, боя, всичко, цялата тая процедура в това фризьорство. И когато научих това нещо, научих го, но не го работех. Но горе във вилата имам един патефон, както казват румънците, грамофон, който се навиваше така, на ръка и беше последна дума на техниката, защото автоматически спираше. Аз не знам, навярно в кръвта ми е, щото още в Русе когато бях и когато вуйчо ми почина, и дойдоха и съобщиха за телеграмите на баба ми, аз бях събрала децата да им правя джумбуши разни и да се кълча, да туй, да онуй, да се качвам на масата да играя, да се преобличам и в Самоков също съм го правила като дете. Значи една артистичност вродена в мене беше. И по тоя начин, като отиваше леля ми, като излизаше и пращаше слугинчето, защото тя имаше слугинче навънка, аз оставах сама, обличах й дрехите, големи огледала, кълчех се пред тях, пеех, плачех, така че си въобразявах, че съм някаква артистка. Но навивах тоя грамофон, толкоз много го навивах, че му счупих пружината и свако ми, понеже това беше единствен грамофон, който той успя да го вземе между многото, тя вика: „Аз не знам как ще отговарям пред свако ти сега. Ще идеш да купиш пружина." Това ме накара да отида в някакъв магазин, да се хвана на работа, за да купя пружина. И тъй почнах аз да работя по малко, малко този занаят и купих пружината, те купиха нова къща, т.е. стара къща, която разрушиха и направиха нова и сега аз поисках да направя подарък, едно бюро голямо, с ролетка до долу, тая нощна лампа, която си я взех и с тоя портрет на леля ми, която сложих там на масата, на танте. Който сложих там на масата на бюрото на свако ми. Добре, но бомбите по-късно разрушиха всичко това. В.К.: Пак в Букурещ? М.Г.: Пак в Букурещ, през Втората световна война, това ще кажа малко по-късно, но тъй стана, че аз научих тоя занаят, но тогава започнах да работя. Тука искам да кажа една интимна случка, която се случи с майка ми, когато не искаше баща ми, която се случи и с мен. Аз живях там шест години, нали, близо шест години. Една вечер аз закъснях от работа, при някой си Мишо (така се казваше фризьорския салон). Там много лоши отношения имаха колегите към мене. Аз бях много свита, много, как да кажа, по начало бях свито дете, с чувство на малоценност, което и сега не ме е напуснало и смятах, че другите знаят повече, другите могат повече, другите това и аз съм некадърна и т.н., нямам тия способности, които имат другите. И така не можех да си завъдя клиентела и все стоях, така беше там в една стаичка, нали стоиш сам, докато те повика някоя клиентка. Там имаше един такъв циганин бръснар, семеен, истерик и казва: „Тая българка аз ще я целуна сега." Аз нищо не знам, разбира се. Той казва на колегите. Действително ме целуна. Ама така ме целуна, че аз помислих, че ще умра. И по-късно този човек ми даде сведения, за да могат годините да ми се признаят, там, дете съм работила. Това нещо ме възмути толкова много, че аз исках да напусна. Но тогава се случи това, когато аз закъснях. Отидох си в къщи и мисля, че с това е свършено моето моминство. Така не се пазех, на улицата обикновено закачат мъжете, аз не се пазех. И си викам, аз не съм момиче, той ме целуна вече, значи не съм момиче. Пристигам в къщи и танти казва: „Ти къде беше, защо закъсня?" Пък тя винаги трепереше, защото съм с фалшивите имена, заради полицията. И казвам: „От работа идвам." Но как съм го казала, че тя е помислила, че съм имала някаква връзка с някого и ме завежда на една акушерка, която установява, че не съм момиче. И от него момент аз заживявам с една мъка, че не съм момиче и толкова много се обърках, защо ще се пазя от момчетата, аз не съм вече момиче. Ето тази е жена. Толкоз много изживях тази трагедия вътре в себе си, че не можех да се помиря с това. Нали това боли, са ми казвали, нали тъй. А той само щеше да ме задуши, като ме целуна. Защо така, защо така, толкова невежа бях аз в тия неща. И даже една приятелка идваше, Улрика. Аз бях купила пасти и дай, викам, да се почерпим и ще пушиме по една цигара, защото викам аз не съм момиче и й разправям случая. Тя се смее с глас: „Ама как можеш да мислиш така?" Викам: „Така е. И танте ме води на такава и ми каза, че е така." И аз живеех години наред с тази мисъл, с подтиснато чувство и танте казваше така: „Ти, аз те знам тебе, ти, ти, ти ..." И т.н. Така се отнасяше с мене като с не знам какво. Но един ден тя ми казваше: „Ти си проста и си грозна, ами вземи да четеш, виж Силвио, той е умен, той е и хубав и умен, и толкова много ми втълпяваше това в ума, че е умен и хубав, че се влюбих в него, без той да знае, разбира се. Но толкоз много, че аз ставах сутрин преди Аурика, слугинчето и му взимах обувките, чистих дрехите му... Пък той става и пита Аурика: „Аурика, днес много хубаво си ми лъснала обувките." - „А, не съм аз, г-н Силвио, това го направи г-ца Милка." Той се чудеше за мене. Но когато вече си тръгвах, и така години продължи това нещо, когато си тръгвах от Букурещ, вечерта отидох и му дадох една снимка. Аз вече завъдих частна клиентела, и от едного взех, много обичах офицерите, тези марината, морските, и взех един костюм и се снимах като морски офицер, поручик, и се снимах с него и му викам: „Силвио, искаш ли да ти подаря една снимка, няма да я четеш. Като си отида, ще я четеш, но няма да казваш на танти. Аз се снимах, ето, после ще й я покажеш, като си замина." И той я взема и вика: „А, интересно." Добре де, утре ще дойда и аз на гарата да те изпратя. Аз хвърча. Аз имах таванска стая, до мене беше слугинчето и аз исках да съм самостоятелна, щото Силвио имаше самостоятелна там, а друга нямаше. Иначе спях в хола, спалнята, хола, кухнята и т.н. И още една стая, която е за Силвио. И така аз спях в таванската стая, исках да съм самостоятелна, но на сутринта ставам, казвам: „Силвио, днеска ще си ходя." - „А, добре, казва, ще се приготвя." Обувките му бяха пак лъснати, всичкото както трябва. Идва той на гарата и танти ме изпраща, със свако се сбогувах и като се разплаквам с пълен глас, по него, не в друг, това беше първа любов, нали... 17-18 годишна бях. А аз вървях по улиците и чувах, че някои казваха - двама младежи: „Какво момиче срещнах, на 17 години или на 16 ли." И викам: „Ей, аз съм стара, на 17 години, а той срещнал на 16." И с това травми, травми върху себе си, в чувствата. И така изпратих, аз се разплаках и танти вика: „Каква правиш, ма, какво правиш?" А тя разбра, че аз плача не по нея, а по него. Тъй се прибрах аз, тогава де, заедно в България. В.К.: В България. М.Г.: С нея заедно, той се върна и т.н. И в България вече дойдох в София, нали, а леля се върна обратно.

3. СИРАЧЕ ОТ СЕПТЕМВРИЙСКОТО ВЪСТАНИЕ 1923 г. Вергилий Кръстев (В.К.): Стигнахме до Самоков. До Самоков. Милка Говедева (М.Г.): Да. Сега 1923 година, значи съм била 9-10 годишна. Не, но преди това исках друго да кажа за баща си. Баща ми, след като почина майка ми, се ожени. В.К.: Кога почина майка ви? М.Г.: Тази 1919 или 1920 година. Той се ожени 1920 година. Вероятно една година след това. И 1921 или 1922 година се роди друга моя сестра, преродена, която е кръстена Роза Люксембург. Той по тая част беше, не я кръсти, но Роза си остана. Но мащехата не беше с нас. Тя беше млада, може би десетина години разлика от баща ми, нали, преди това е имала някакъв приятел, ей този, Леви, забравих му името, и той самоковец, беше министър, забравих му името как се казваше. Та баща ми се оженва за нея, но тя някак-си към нас - деца, аз, вярно, съм по-голямка, знам майка си и не мога да й кажа „мамо". Ама така някак-си... Майката моя, помня я, нали, а малката ми сестра Вера й казваше „мама". Но тя толкова небрежна към нас. Това да се грижи за нас, не. Но не мога да забравя един случай. Купуваше непрекъснато едни шоколади, които бяха навързани, такива имаше тогава, нали, и буташе в устата на Росито. В.К.: На нейното. М.Г.: На нейното. А тя плюва, плюва, не ще да яде бебето. А ние така с Вера гледаме това и в тоя момент пристига баща ми и вижда, че тя на нас не дава, а непрекъснато бута на Росито и излезе отвън и каза: „Милче, ела." И извади от жилетката си пет лева и каза: „Милче, идете в бюфета - туристическата градина, бюфета му казваха, - идете и си купете шоколадчета ли искате, кебапчета ли искате. Идете с Верчето." Но как задържаше той сълзите си, аз не мога да забравя това. Два момента помня от баща си така. Та това. Иначе тя избяга, няма я. И даже един комичен случай. Един ден я няма и баща ми отива да я търси и го питат: „Къде, бе Говеде?" А тя се казваше Волова. В.К.: Ха, ха, ха, ха. М.Г.: Ха, ха и затуй там в хумористичния вестник писа, когато те се жениха. Говедето се жени за Волето, а Мишокът им е кум. В.К.: Ха, ха, ха. М.Г.: Ха, ха, щото такъв Мишок някой беше. Името му бе Мишев. И затуй казват: „Къде, бе Говеде?" - „Абе Волето избяга, трябва да я диря някъде." Да. Е, така беше и я довежда след два-три дена, а тя с младежите горе по баира си ходи. И не се интересува. И той я вика: „Абе, госпожо, ти имаш дете, бе, ти имаш мъж, прибери се в къщи." Нали беше така небрежна. Та същата стана по-късно сестра ми. То много интересен случай. По-нататък ще го разкажа. Но убиха баща ми. В.К.: Коя година? М.Г.: 1923 година, на 27 септември. В.К.: Във връзка със събитията? М.Г.: Във връзка със събитията. Той беше помощник-кмет на Самоковската комуна, Дашин беше кмет, но леля Соня, жената на хаджи Сотиров, ми казваше: „Милке, помни и знай: Дашин нищо не правеше. Цял ден седеше и се местеше от бюро на бюро. Баща ти вършеше цялата работа. Затуй хаджи Сотиров казваше: Петре ни е дясната ръка." В.К.: А Петре е баща ви. М.Г.: Баща ми. „Петре ми е дясната ръка." И така, убиха го баща ми и не могат да го открият къде. Стана военно положение, ние нищо не знаем. А нея нощ, когато са го убивали, какво значи майчино сърце. Баба ми, а тя беше много религиозна. Баща ми й купуваше кандило, за кандилото зехтин тогава, шарлан ли, какво е било, нали и казва: „Майко, що ще ходиш на черква? Ето ти тука кандило с икона, тежка зима, ще ходиш да студуваш... Гледай си тука това." После, когато се връщаше от черква, доведеше си нейни дружки, още майка ми докато си беше жива, моята си майка, ще сложи и ще загрее на всекиго тухла да се стоплят. Оплакаха я тия старите жени, казват: „Такова нещо не сме срещали." И тя млада, на 27-28 години мама почина. И на 37 баща ми го убиха. На 27-28 мама, на 37 - баща ми. И тя ни пое да ни гледа, въобще грижа за майка си имаше голяма, нали. Та нея нощ когато го убиваха, тя предчувствуваше, изглежда и ние гледахме пукотевицата, ту, ту, ту, ту, ту... Гърмежи страшни, картечници чудни и все нанадолу към нашата ливада. Все нанадолу към нашата ливада. А тук ще се върна малко назад. Същата година на Петровден, беше баща ми жив и чичо ми Петър и Павел, нали, посрещаха именния си ден. Тогава правеха разни неща, но баща ми никога не колеше. Той казва: „Я, брат ми, справи се, аз не мога." Ядеше месо, но това, да бие животни, да заколи, дума да не става, не. „Брат ми, справи се ти." И след един такъв пищен обед, какъвто се правеше у дома с приятели, с песни и другари, отивахме към нашата ливада надолу, на току-що беше окосено сеното и аз съм описала тоя случай, той е печатан в „Работническо дело" на времето. По тая окосена трева кой да мисли, че тука край Крива вада ще бъде гробът на баща ми? До нашата ливада. Тогава веселби, това, онова, с ядене, с туй, с онуй и ето, за да минат няколко месеца, септември месец и да го убият. Но преди да го убият, те го бяха закарали най- напред в училището, В.К.: Това военните, да? М.Г.: Военните, да. Семинария се казваше и баба ме пращаше с котлето там за храна да му нося, Пристигна и леля ми, голямата тая сестра, която стана причина да се оженят, от Русе. Тя живееше в Русе, затова дойде, за да се срещне с началниците. Тя елегантна, докарана, нали и шивачка при това... Спомням си, че направи една торта от фасул, защото питаше: „Имате ли това, имате ли това?" А ние, сиромашки, нямаме нищо. „А фасул имате ли?" - „Имаме фасул." И от фасул направи някаква торта, как я направи? Тя носеше сладка от орехчета, гарнира я и т.н. И можа да се срещне с началниците на баща ми, на арестуваните там. Та по тоя случай разрешиха да нося храна на баща ми и дрехи. Баба даде едно вързопче и една черга, и почнах да му нося. Добре, ама като отивах там, те един път ме посрещат, друг път: „Махай се от тука." Един път захвърли подир мене котлето с яденето. „Махай се от тука, да се махаш, ще те пребия като баща ти." И аз така изпищях и взех да викам: „Тате." И той вика: „Какво искаш от детето бе, какво си такова говедо." Него ден бяхме чули, че той жестоко е бит, баща ми, на цимента там. Охкал, пъшкал. И така. Както и да е, и оттам са го преместили в горни казарми някакви- си и един ден, а там вече не позволиха да му се носи храна, но един ден го връщат към долните казарми, вероятно когато ще го убиват, и понеже ние сме на главната улица, минават покрай нас. Баба ми, ние нямаме пейки, стоят на камъните, такива обли, седи отвън на камъка и аз играя на дама с децата на улицата и виждам мащехата отдалече върви отстрана и в конвой отпред, отзад и отстрани, а в средата баща ми. Викам: „Бабо, бабо, татко, татко си иди." И тя стана, като смята, недовижда жената, да му отвори портата, да го посрещне. А той като наближи портата, хвърли си черджето, което бяхме го занесли и отмина и аз потичах подир него, така исках да го прегърна, нали баща. Той извърна главата си и няма да забравя, покапаха сълзи... Не мога да забравя тоя момент. Все е пред очите ми. И всякога, когато се сетя за него, ме парва тая сълза. И така, отмина надолу, те не дадоха да се доближа до него, удариха ме с приклад, него също. Те нападат да върви и така беше, и отмина, за да научим на 27 септември 1923 година е убит. Събудихме се от картечен такъв пукот, излязохме на двора, дойдоха комшии при нас, всичките, чичо ми, децата: „Как, какво става, какво се светва там, какво се светва там?" Баба ми, възрастна, ама тича, ту пред иконите пада, ту пак: „Господи, запази ми Петре, Господи, Света Богородице, запази ми Петре." Пак излизам аз, пак ... След два-три деня пристига мащеха ми. „Свърши се с тях, убиха ги." В.К.: Колко души убиха? М.Г.: Тогава четиринадесет мисля бяха, но те, на най-далечно място е баща ми. Към София, нали? Ние сме на пет километра от ливадата ни; там, наблизо, покрай един баир и сега стои паметник там някакъв. Та на най-далечно място, другите трима са по-напред и други осем са по-нанасам, нали които са, та така. И като казаха, свърши се, военно положение, не дават да се излиза. Даже за вода като иска, баба ми излиза, мен не ме пускат. Тя се кара с тях: „Може ли детето да не пуснеш за вода бе, чешмите са далече, нали трябва да се вземе вода от улицата?" Та както и да е, вдигна се военното положение и на четиридесетия ден се разкриха, а те, овчарчетата слушали и баща ми е казвал: „Нас убивате, но хиляди са след нас. Вашите деца ще носят цветя и венци на нашите гробове." И тъй стана. Аз си спомням като студентка, как се биеха и препираха кой да сложи венеца на тия, на убитите. Но отмина и това нещо. На, четиридесетия ден отидохме и аз там написах едно стихотворение за баща си, и няма да го забравя, разбира се. В.К.: Имате ли, помните ли го? М.Г.: Някъде го имам записано, някъде, но трябва да ровя, да видя къде. Друг път. Та... Но аз там дадох една, почувствувах едно, как да кажа, едно чувство на мъст, дотогава непознато за мен и така съм го и описала в това, та трябва да видите, гдето съм дала публикациите във вестник. Това чувство на мъст ме водеше вече към комунистите, нали - това да отмъстя за баща си. Сега другояче разсъждавам, но тогава мъст. В.К.: Така е било. М.Г.: Така е било. На моята детска възраст аз така съм чувствувала. В.К.: И кой ви отгледа нататък, как се развиха нещата? М.Г.: И след това ме взеха лелите. Писах много сърдечни писма на леля ми до Букурещ. Най-напред ме взема една друга леля, ама там бях една същинска Козетка, четвърто отделение. А тогава бях в трето отделение, когато убиха баща ми - сестра на баща ми. Но тя много ме тормозеше. Там не искам да разправям живота. Много тежък беше. Много тежък живот беше. Същинска Козетка. С две делви ходех за вода, зимно време с налъми, падна, върна са от училище, вместо да уча. В.К.: Слугиня. М.Г.: Вместо да спя или да си уча уроците, синът й носеше такива парчета, конци, гдето си бършат смазките, тя ги пере и ме кара аз на чекрък да ги завивам до 11-12 часа вечерта и сутринта да съм на училище. Дете. Не, много мъка, много мъка... И скришно ходех там миех дъски на едни. И аз дете. Писаха на мащеха ми да дойде. Писах й да ме вземе, но не ме взема. После ме взема. Те пък ме изкараха, че съм била развратно дете... Как може дете на десет години да бъде развратно? Аз това не можех да си го представя. Само и само да се отърват от това, че са ме гледали, и че не са ме гледали. Както и да е. Прекарах първи и втори клас в Самоков. Много мъка - при баба ми. Много тежко. Ходех да мия дъски, да пера чуждо, да туй, да онуй. Ако щете даже и да прося. Събота, когато така отивах по гробищата за нещо, за хляб, за ядене. В.К.: Сегашното поколение тия работи не ги знаят. М.Г.: Не ги знаят, не ги знаят, не могат да си го представят. И викаха: „Дайте на това сираче хляб, дайте му." Не мога да го разказвам, не искам да пиша, защото трябва да си спомня всичките тия мъки.

2. КОМУНИСТИЧЕСКИ КНИГИ МЕД НЕ ВАДЯТ Милка Говедева (М.Г.): И така стана, че те се ожениха, раждам се аз първата, най-голямата. Вергилий Кръстев (В.К.): На коя дата сте родени? М.Г.: Сега за моята дата има две съмнения. Една леля Маричка казва, че съм родена в същата нощ ли, вечер ли, с нейния син. Той е 1912 година, на 6 септември по стар стил, 2 часа на обед в град Самоков. А другата ми дата е 13.06.1913 година, официалните ми документи всички са на тая дата. Кое е загубеното свидетелство, кое е вярно? В.К.: С една година разлика. М.Г.: Разлика, разлика, което аз не съм много сигурна. Правиха ми хороскоп и на едното и на другото - горе-долу попада, даже Николай Дойнов на първата дата го е правил. А пък разбира се, първите години докато беше майка ми и баща ми, беше хубаво. Спомням си големи зими и т.н. В.К.: Живеехте къде? М.Г.: В Самоков, в Самоков. Но по-късно разбрах, пак от лелки разни, че ние сме били много грозни като деца и аз съм страдала от това. Вярно е, че чувството, че не съм хубава, ме е потискало, щото онази ми братовчедка е много красива, гдето е в Хамбург. Ние не сме така. Нито аз, нито сестра ми и мама казала: „Ех, тези грозни деца." А имах след мене една сестра, имало е нещо, което е починало, друго, а освен това имам брат, който баща ми го кръщава Ленин. А и за моето кръщение баща ми казва, че съм Людмила, но поповете казали: „Такова име, какво е то?" Нали той вече като комунист, ориентиран, иска нещо революционно. И тогава баба ми се обадила и казала: „Милче, Милче" и станало Милка. Та истинското ми име е Людмила, но не ми го приеха... А другата ми сестра е Вера и братчето Ленин почина на три години. То беше нещо рахитично. Мама сигурно е взимала разни лекарства, за да го махне и не е успяла, и то се ражда увредено, почина там. Баща ми взимаше пчелин, да гледа чужди кошери, щото нали там ходехме лятото. Там сме расли, там идваха лелите ми от Букурещ и тука от София, вуйчо ми и т.н. И щом дойдеше вуйчо ми като офицер, полицията бягаше. Щом си отиде вуйчо ми, баща ми го арестуваха. Ей такова нещо беше и това беше непрекъснато три години. В.К.: Вуйчо ви, защо? М.Г.: Вуйчо ми е офицер, авиатор, нали? И като той дойдеше, полиция не идваше. Щом вуйчо ми си отиде, полиция дойде, арестува го. И даже чорбаджията един ден дошъл, и видял книги политически и казал: „Петре, Петре, тия книги мед не вадят." Демек ако ги четеш. В.К.: Мед не вадят, да. М.Г.: Мед не вадят - книги, да. Та така. Това беше до годината 1923, но разбира се, размирни времена бяха. Аз си спомням даже мама още докато беше жива, 1917 година, тя ме хващаше за ръчичка и ние ходехме, крави се губеха по полето и скритом от мене тя си бършеше сълзите, защото тя нали така, можеше да бъде певица известна и т.н., а дошла тука краварка да става. И то нощно време по луна и аз гледам така, пък тя висока, стройна беше и викам: „Мамо, що плачеш?" - „Ти недей..." Когато умря братчето ми, пак така виждах: „Ти недей, вика, иди си играй" и т.н. Нали майка. Но аз не помня така милувки, целувки майчини или бащини. Само един път, след като мама почина 1920 година. По това време беше железничарската стачка. Не можаха да дойдат с влака моите лели и т.н. И то беше погребение голямо. Но Васил Коларов беше казал на леля ми в Букурещ: „Как можахте да изпуснете една такава добра наша другарка? Ценна, умна и..." Мама предаваше уроци по немски, въпреки... Там, в града, имаше сиропиталище. Тя ме пращаше да нося с котленцето храна за тия стари жени, стари мъже, които там наблизо бяха. А пък баща ми беше избран помощник-кмет на Самоковската комуна на два пъти. Той пък правеше чешми, защото не беше канализиран града пред тези именно богаташите, да им е по-лесно на тях и пред бедните, разбира се, но не пред нас. Ние надалече отивахме за вода, за да не кажат, че виж, понеже е на власт сега, прави си чешма. И един път даже му казаха. Той мереше нивите и ливадите на богаташите, и помня му се полагаше някакъв процент, и колко честен е бил и му викат: „Бай Пешо, ела да си вземеш проценто." - „Мен чорбаджишки пари не ми трябват", казваше той и се отказваше от тия добавки може би към заплатата и т.н. Спомням си също така мама като артистка и аз като мънинко дете, как сме ходили. Даваха се вечеринки. И тя играеше така важни роли, а мен ме поставяха да казвам някакво си стихотворение, не го помня вече, някъде бях записала една строфа, имам спомени, писани в „Работническо дело". Като ме хванат, че не работя или нещо такова, понеже не искам да им работя, напиша някоя статия, за да кажа какво е било в затвора или има ли нелегални печатници и с това се отървавам. Да не ме товарят със задачи. Макар че много от Братството смята, че аз съм имала много задачи против Братството. Никакви задачи не съм имала. Ако ви кажа, че повече от ... , откакто си е заминал Учителят, аз не съм се занимавала абсолютно с никакви задачи, т.е. да ми поставят от МВР или нещо, та аз да отида. Дума да не става, дума да не става. Пред мен е образът на Учителя и аз съм мислила винаги за Него, че аз не изпълних задачата, която трябваше да я изпълня. Когато още ми беше казал, на времето, нали в смисъл такава, когато смръщи вежди, за да се откажа от това да членувам в Партията. Между впрочем малко напред отивам, но след Учителя аз не исках да ходя на партийни събрания. Не исках да ходя и две години аз не ходех на събрание. А в това време събираха, за да пращат студенти да следват в СССР. Прескачам малко, ама няма как, трябва да кажа това нещо. И бяха към 200 души. И в тях аз бях. С една много кратка автобиография. От тая година до тая това, от тая година до тая - това. Един, Александров се казваше: „Абе вие знаете ли тая другарка какъв голям актив има, вижте какво е писала." И мина Узунова, ако сте чули лекарката по очни болести, и на професор Узунов жената. Тя беше в Българо - съветското дружество и казваше: „Ами разбира се, че ще върви в Съветския съюз." Но аз не отидох от други съображения. Едно казах на другарите, а други бяха съображенията. Аз бях запалена за Библията, за свещените думи, за беседите на Учителя, как без тях? Как без тях? Как мога? Те казват: „На границата ти не можеш да минеш с това. В никакъв случай не можеш да минеш с това." Даже когато по-късно бях в Париж, то на Солженицин купих книгите и и тя ми каза, мадам, при която аз бях, един професор: „Ще ви направят за зелен хайвер, недейте, вика, с нея да пътувате." И аз я оставих. Така и тука. Беседите станаха причина да не отида. Мен ме обвиняват сега като комунистка от Братството. А те не знаят в душата ми какво е било. Просто понякога ми се плаче за тия обвинения тяхни. Та това стана причина аз да не отида в Съветския съюз да следвам. И останах тука. А на другите казах, че другарите уж казали: „Ами, ще харчим държавни пари", затова. А всъщност това не беше причината. И тъй.

МИЛКА ГОВЕДЕВА (6.09.1912 г., гр. САМОКОВ) ДВАТА ПЪТЯ I. ЕДИНИЯТ ПЪТ 1. ДЪЩЕРЯ НА ПЕВИЦА И ВНУЧКА НА ГРАФ Вергилий Кръстев (В.К.): Днес е 27 декември 1990 година. Сега бихме желали да ни разкажете нещо за вашето родословно дърво. Откъде идва вашият род по линията на баща ви, на майка ви и т.н. Как се казвате, къде сте родени и къде сте живяли? Оттам да започнем. Милка Говедева (М.Г.): Да. Моят баща се казва Петър Георгиев Говедев, а майка ми Ана Каролева. Баща ми е от Самоков роден, а майка ми от Русе. В.К.: Кога е роден баща ви? М.Г.: 1887 г., а пък майка ми, тя е девет години по-млада, значи 1878 година. В.К.: С какво се занимаваха от рода на баща ви? М.Г.: Баща ми е близнак с чичо ми. Много е интересно как са получили това име, Говедеви, защото дядо ми е бил революционер и е убит. С Васил Левски е работил заедно и така там са се крили, метох е имало в Самоков и за мое щастие или за нещастие, и аз като комунистка също се крих в тоя метох през фашистко време. Но баща ми се ражда последен, той е най-малкият от всичките. Баба ни е имала седем деца. По-право пет и е била бременна, когато дядо ми е бил убит или от побоища е умрял, и ражда две близначета, чичо ми Павел и баща ми, най-малкия - Петър. Павел и Петър. Но той като най-малък и най-любознателен от всички, академик Чакалов разправяше за него, че нали заедно с него са били съученици. Знам, че завършва педагогическа гимназия в Самоков, не го задоволява това, завършва дърводелско училище, не го задоволява и това, завършва млекарско училище, това не го задоволява, завършва пчеларско училище, и това не го задоволява. И по него време, когато на 12 юли, на 14 години Борис хаджи Сотиров в Самоков ги организира тях и има едно Чамкористко ядро, и снимка има даже. В.К.: Той е комунист. М.Г.: Тогава ги организира Борис хаджи Сотиров в комунистическа група, на 14 години когато е бил. А пък другите не са се занимавали с това. А когато той се ражда, баба ми, бидейки вече със седем деца, някои съседи дошли и казали: „Еленице, имаш толкова деца, ще ги осиновим, дай тия двете близнета." Значи всички са били момчета, само едно момиче, и тия двете пак момчета. „Ще ги отгледаме в София, ще ги изучим." - „А, они ми са кротки като говедата, не си ги давам." В.К.: Като говедата. М.Г.: И оттам идва прякорът Говедевите, Говедевите. Щото Говедарови има, но Говедеви няма в цяла България. От това, че са били кротки като говедата. А баба ми е била доведена от хранениче момиче, взето от някоя си баба Стокя, но която не е имала деца. В.К.: Те бяха от...? М.Г.: Баба ми е от Чамурли, село Чамурли - Самоковско. А пък дядо ми е от Разлог. И той се е казвал Разлоглийски. Но впоследствие ставаме Говедеви, поради тая именно причина, че били кротки като говедата. В.К.: Как се казваше дядо ви? М.Г.: Разлоглийски. Той се казва Георги Разлоглийски. Другият ми дядо, той пък е граф. В.К.: По линията на...? М.Г.: По линията на майка ми. Той е дошъл с Батенберг в България и това са само шест семейства, научих, когато на времето се връщах от Румъния аз - окончателно за България, че такива семейства са само шест. Дошъл с Батенберг - приятели, бягали там от Австро-унгарската революция и дошли тука да станат министри. Но минават през Русе, баба ми, която била оженена от 15 или 14 години, съвсем млада за някакъв си, който бил пияница и го изоставя и бяга, и къде бяга - в Русе. В Русе тя няма какво - няма занаят. Станала готвачка в една гостилница, а същевременно и раздава храна. В това време пристига Батенберг с дядо ми и я вижда. Тя е много хубава жена, баба ми, аз трябва да ви я покажа на снимка. Млада, красива, стройна, висока. Дядо ми я харесал и казва: „Аз тая булка ще я взема." - „Бе какво ще я вземеш?" Тогава не е имало железница от Русе за София, нали? „Отиваме да ставаме министри, да ръководим България." - „Не, аз тази булка ще взема." Баба ми се съгласила, но без да може да напуща Русе. Не искала да го напуска, тъй като дядо ми е имал злато, купил гостилницата и почнали по тоя начин да припечелват. Той не е имал занаят, а е знаел 6-7 езика - френски, немски, английски, унгарски, испански. Той обикалял до това време цяла Европа и после минал тук, за да стане това събитие. Той бил сирак и когато са нахлували руснаци или кои там в именията им, те бягали към Швейцария. И неговият настойник, на дядо ми, защото баща му починал и майка му, казали: „Хайде, Игнац - Игнац се казвал - с нас." Но той на баба ми не си казал фамилията. Нито веднъж. Впоследствие аз два пъти бях в Швейцария и търсих да видя това, ама като не зная фамилията, кого да намеря, нали? Той не казал на баба ми. Тя не е била образована баба ми, с първоначално четвърто отделение. В.К.: А той по потекло какво е? М.Г.: А той като граф е бил. Граф. В.К.: Той сега австриец ли е бил? М.Г.: Австро-унгарец. В.К.: Тъй не може. Той или е унгарец или австриец. М.Г.: Не знам. В.К.: Дали е австриец? М.Г.: Немски се говореше в къщи. В.К.: Немски... М.Г.: И аз като дете не знаех български. Докато беше жива майка ми, 6-7 години аз говорех на немски. В.К.: Това е дядо ви по линията на майка ви. М.Г.: На майка ми. Впоследствие дядо ми има много деца - 13. Умират и остават само пет, между които майка ми, три лели и един вуйчо, когото изпраща в Берлин да учи авиация и той завърши авиационно училище и умира. Той става комунист, обаче. Умира тука, 1924 година, при създаването на българската поща, вътрешна ли, външна, не помня, с някакви двама земеделци. Те тогава не са били безопасни самолетите, те се връзват, не са били като сегашните самолети, така. Но решил той този път да не се връзва и въздушната струя го хвърля и пада при Пловдив, при някакви дараци. Че не пада във водата, ами пада на калдъръма. Аз бях във второ отделение тогава, в Русе при баба ми и аз трябваше да съобщя тая тъжна вест на баба ми. Носех телеграми от София. Така че вуйчо ми завършва там това училище и така. А пък дядо ми по-нататък, искам да се върна малко назад, той понеже не е имал никакъв занаят, решава децата си да учи. Да учи. В.К.: Кой? М.Г.: Дядо ми, баща на майка ми. В.К.: Как се казваше той? М.Г.: Игнац. Ама името му, другото, той приел едно име Каролев, без да е такъв. И затова майка ми се казва Каролева. Не знаем истинското му име. Той не го е казал на баба ми. В.К.: Да. М.Г.: Защо не го е казал, не знам. За проста ли я имал, какво, не знам. Не го е казал. Но тия, които оставя - деца, той ги оставя всичките да учат по един занаят и тогава да учат, та голямата ми леля, която влиза и остава в Братството, тя станала шивачка. Майка ми научила шапкарство. Тази леля в Букурещ, при която растнах, научила също шапкарство и друга една леля във Видин се ожени, и тя учи шапкарство. Само вуйчо ми учил авиация. На него са възлагали това. А майка ми, понеже имала много хубав глас и е пеела много хубаво, решил дядо ми да я прати във Виена, там е била и леля ми - голямата, шивачката, за да учи консерватория там. И спомням си, сега да отида малко напред, Учителят ме пращаше да отида във Виена, да уча аз там. Но аз имах братовчедка, дъщерята на тази ми леля, която е в Братството, която пък беше фашистка. И аз викам: „Защо ме праща?" Войната в разгара си беше. „При фашисти ме изпраща. Той нали знае, че съм комунистка?" - „Идете, рекох, идете." А то е било може би само заради това, защото моят глас беше невероятен. Аз колоратурка бях. Вероятно за да науча музиката както трябва, по оная школа, по която майка ми навярно е учила и пяла. В.К.: А вие защо не пожелахте? Срамувахте се или какво? М.Г.: Аз отказах по политически причини. Викам: „Там са фашистите и ще ида там." Аз казах на братовчедка ми: „Да, ако ме пратиш на източния фронт." - „Е, много искаш", казва тя, защото бях влюбена в руснаците. Да вървя там, да се бия против немците. Навремето майка ми е учила пеене там. Имало българска група. В.К.: Къде е това? М.Г.: Във Виена. Между младежите, които тук от България заминават, пращат баща ми, не съм сигурна по коя линия, дали по партийна, дали чичовците ми решили да го изучат, защото бил много ученолюбив. Даже академик Чакалов все му викаше: „Бай Пешо, какво прави капитало, капитало?" - Книгата „Капиталът". Заминава баща ми да учи занаят за синя мебел-тишлер, да следва там, да учи и там среща в тая група майка ми и се влюбва в нея и иска да се ожени. В.К.: Майка ви се казваше...? М.Г.: Ана Каролева. Да. Но майка ми не го е харесвала. И не иска в никакъв случай. Обичала някакъв артист. Тя нали е учила там музика? Но леля ми, голямата, се е намесила, при която е била майка ми, то тогава не е имала така самостоятелност да се изказва. Зависиш от майка, от баща или от по-голямата сестра, която е там. И тогава майка ми е приятелка с другата ми леля, която е във Видин и й казва: „Пиши писмо на тоя див българин, че аз не съм момиче, да ме остави на мира." И леля ми пише анонимно писмо до баща ми, че майка ми не е момиче. В.К.: Че е женена. М.Г.: Че е излъгана от някого, за да я остави баща ми. На това се е много държало едно време. Нещо подобно изживях и аз в по-късните години, което беше също лъжа. И в този случай, получава баща ми писмото и казва на леля ми: „Аз се отказвам от годежа, тя не е момиче." Леля ми амбициозна, казва му: „Преди ти да я видиш, ще я видя аз." И я води на лекар и лекарят установява, че е момиче. Е, криво-ляво, съгласява се баща ми, оженва се, после плакал, не знам си какво, кой го е излъгал, но мама не казала, че това е нейна идея, нали за това. И така се оженва за баща ми и идва в Самоков, нали? Но знам от нейни приятелки, те са ходили на разходка на баира там, как хубаво е пяла тя горе, вечер, когато се движили семейни. И даже когато аз отидох да живея при леля ми в Букурещ, след убийството на баща ми, леля ми, първите й думи, които бяха: „Пееш ли като майка си?" Вярно, че пеех. Имах хубав глас. Но затова ще разкажа по-нататък, защото с Учителя имам връзка за пеенето и с Паша.

21. ПИСМО НА ПАША ТЕОДОРОВА ДО ГЕНА ПАПАЗОВА София, 26. IV. 1927г. Н. Л. К. Б. Л! Добра Гена, На теб и на всички в къщи ви честито Възкресение Христово! Нека тази идея дълбоко залегне в съзнанието ти та при всички случаи в живота ти на мрак, тъмнина и смърт в съзнанието ти да знаеш, че има и възкресение, има и нов живот. Бъде добра и весела и уповай само на Бога! Никакъв човешки ум, никакво човешко сърце, никаква човешка дума, колкото и сладка да е, не може да изведе човека на светлия и красив пък към Бога. Уповай на Бога! - Бил Той в твоята душа, бил Той в душата на кого и да е. Познай Го в себе си, познай Го в другите. Това е задачата на всеки едного в живота му- да различаваш Божественото от човешкото - това е смисълът в живота. Няколко думи от Великденската беседа: В живата природа, както и в живота на човека има три важни момента: първият момент е да даваш - свойствено на Бога. Вторият момент - да приемаш - свойствено на човека, на всяка жива твар. Третият момент е да задържаш - свойствено на разумния човек. Мъдрият, разумният, добрият човек, се отличава с това, че задържа. Това ни е достатъчно засега. Навярно те интересува как излезе екскурзията ни на 2-я ден на Великден. Сутринта от 5 - 9 часа великолепно време. Всичко това привлече мнозина от братята и сестрите. От 9 часа вече на бивака - облачно, силен ветрец, не студен, но и много топъл не беше. Към 1 часа на обяд изгря малко слънце, което ни топли до 2 и половина. Към 3 часа се готвим за път. Заваля приятна, хубава градушка, която обаче силно бодеше по лицата. По пътя на връщане валя малко дъжд, имахме и артилерия, гръмотевица - с една дума разнообразна, приятна екскурзия. Нещо, което е много радостно за всички ни, то е, че Учителят ни даде хубави методи за упражнение, по-право за лекуване. Като си дойдеш, ще ги прилагаш, ако намериш за добре. Те са много ценни. Дано можеш да прочетеш нещичко, та да ти е по-леко за изпита. Поздрави майка си, Гечо и останалите. Ако видиш Петра, също и него поздрави! Всичко хубаво ти желаем всички у дома: N 136. Забележка на редактора Вергилий Кръстев: Адресирано до г-ца Гена Йонева Папазова, студентка по агрономия, с. Дебелец, Търновско. Магнетофонният запис бе направен януари 1988 г. в дома на доцент Гена Папазова, ул. „Клемент Готвалд" 31А. Уважаема сестра Гена Папазова, Ти сега си в Невидимия свят. Когато подготвих твоите спомени, през есента на 1991 г. се обадих на твоята племенница и осиновена дъщеря по телефона - Радка Цанкова, за да предаде някоя твоя снимка или на Паша Теодорова. Тя се зарадва и ми каза, че има такива снимки, като пожела да се видим и пием кафе. През месец май 2000 г. я потърсих по телефона и обясних, че се обаждам за снимките, които тя бе обещала. Но тя отказа категорично да ми даде какво и да е. Някой я беше настроил срещу мен. Но аз помествам онези снимки, които аз ти бях направил собственоръчно с моя фотоапарат, когато привършвахме работата ти с тебе. И така твоята племенница и осиновена дъщеря, която наследи апартамента ти на ул. „Клемент Готвалд" 31А и който сега го е дала под наем на една фирма и взима наем от него и си подпомага с парите, не рачи да ти даде снимка да я поместим към твоя материал. Накараха я да работи срещу тебе.Но онова, което бе публикувано в N 18, стр. 383, аз изпълних. Публикувах спомените на Паша Теодорова, които ми връчи, както и твойте разкази за нея. Ето, видя ли, че Вергилий винаги си изпълнява обещанията.

20. ТЪРСЕНЕ НА ЧОВЕШКОТО У ЧОВЕКА Г.П. (Гена Папазова): Сега аз смятам, че съм изчерпала всичко. Ако не беше туй тефтерче, нямаше да ви викам. То вече ясно говори, и виж, гледай съм го записала. В.К. (Вергилий Кръстев): Сега тука сте записали. Г.П.: Това тефтерче, в което съм записала по искане на Паша двете имена, едното на Савка - Аверуни и другото на Паша - Амриха, дадени от Учителя. Това са техните духовни имена. Какво точно значи „Аверуни", не знам, но „Амриха" значи „нектар на боговете". Това става през 1922 година при една среща на Паша на 14 април, след завръщането й, уволняването й от Русе. Тя казва, че пък Учителят й е казал, че имената са на ватански език, езика, на който са записани и някои от песните, дадени от Учителя. В.К.: Сега Вие казахте, че Паша, когато е работила, не е търсила някаква обстановка. Сяда, работи, пише. А първият път, когато дойдох, вие споменавахте за Савка, как винаги е търсила условия. Г.П.: Тя си уреждаше обстановката и в туй уреждане губеше много време. И после не стигаше до самото дешифриране. В.К.: Тя искаше първо да си създаде обстановка да работи. Г.П.: Винаги обстановка. В.К.: Значи масичка, покривка... Г.П.: О-о, какви масички бяха. Пък маса, че масички, покривки, че всякакви мебели, както сега, вижте аз на каква маса пиша. Ама, не че нямам маса, аз имам там голяма маса, която е допълнение на бюфета, но ми висят краката. А така седнала пиша по-добре. Но въобще аз мога да пиша на колене, когато пиша учебника, пиша го в кухнята, щото оттука е мама и дъщеря ми, оттатък мъжа ми Велизар. Паша нямаше такава обстановка. В.К.: Значи тя по всяко време може да работи. Г.П.: И на всяко място. А какъв почерк! В.К.: А онази приятелка, Савка, търси първо масата, покривката, столчето и всичко останало. Г.П.: Да, всичко, точно така. В.К.: Защото вие го разказахте много интересно. Тука покривката, там столчето. Г.П.: Всичко, всичко да бъде около нея. Савка все шета, все се поддържа, все ще започне да пише, ама кога ще почне да пише, не знам, щото нейните беседи оставаха най-често недешифрирани. Но е човек от братството, истински човек. В какъв смисъл, тя нямаше раздвояване на мисълта, тя нямаше и двусмислени отношения, тя нямаше, тя беше изцяло предан човек, тя и много малка влязла там. Аз там я заварих, малко по-възрастна е от мен. Но когато са правили бележка на Учителя някои братя, толкова са разбирали и те, че може ли така, на три жени там да дава пари. После ще ви разкажа. Той казал: „Ами и трите са учителки с висше образование. Тъй че аз фактически нищо не им давам. Те работят, защото се чувстват призвани." А Савка беше най- близка с Учителя. Тя винаги изнасяше от Неговата стая това, което не е той използувал. Парче хляб, малко кашкавал, някое яйце, някаква манджа някой занесъл, там какво ще направи. Туй, което е останало, тя ще го вземе. Пък някой път го изяде сама, друг път го занесе там при трите и сега почват да избират череши. Ами чакай да видим дали има някоя здрава. Една по една, ту намерят нещо здраво, ту няма. Плодове най-често вземаха от Учителя. Тъй че те бяха развалени. Те не се обиждаха от това, че той им дал сух хляб или развалени кайсии, или развалени ябълки и череши особено. В.К.: А как съжителствуваха? Г.П.: В хармония. И на двете Паша е била учителка. И двете почнали отначало още да й говорят на „ти" и затова е с мен се чудеха, че до края аз имах това почтително отношение към нея. Не само за думата, но въобще отношението ми към нея беше друго, съвсем друго. То така си беше. В.К.: Така си идваше отвътре. Вие имате ли някои снимки от онази епоха, вие заснети с Паша, в братството, на някои колективни такива снимки? Г.П.: Аз имам, мисля, една снимка от Русе, когато сме били на бригада. Ама трябва да проверя. Ако я намеря, ще ви я дам. Не, аз знам къде са снимките от Русе. Като че ли идва живота, един вътре, който не се колебае, стабилният и една външна форма, с която тя общува под форма на веселост, на внимание, нали. Но отвътре някакъв багаж носи, който си е неин, който не се споделя. Нали ви казвам, борбите с това духовенство, след като бях й казала, че съм я видяла калугерка, минаха години, да ми каже за това преследване. В.К.: Това е много труден изпит на Паша, много труден и жесток е бил, да можеш да издържиш. Това духовенството не е било малка сила, то е било голяма сила. Г.П.: Ама то е невидимо духовенство, което я преследва, разбирате ли? Там е борбата, горе, и то казва, когато нося беседи, като вървят подире ми, ще ме съборят. Аз бягам. Тя почва физически да реагира. В.К.: Да. Г.П.: Учителят й казва: „Свърши се!" В.К.: Дотук. Г.П.: Дотук. В.К.: Да. Г.П.: Тез неща никой няма да ви ги каже. В.К.: Да. Няма. Дойде време, че никой не може нищо да каже за Паша и никой не е нищо написал за Паша, което е още по-интересно. Което е още по-интересно, никой не е написал нищо за Паша. Поне един очерк да направи, бележки биографични и затова се насочих към вас и чаках години. Г.П.: Вий вече го имате. В.К.: Имам, да. Исках да запитам друг въпрос. Сега фактически да обобщим. Когато Паша отива при Христов и вие отивате да я гледате, Пашини неща, от така наречения неин архив, писма, кореспонденция, няма нищо. Г.П.: Нямаше. В.К.: Нямаше. И след като си замина Паша, фактически вие нищо не поехте от нея, освен нейните спомени. Г.П.: Нищо не поех освен това, което имам в ръка и което коригирах, защото още долу като пишеше, тя ще пропусне някоя буква и т.н., като отида, ще го прочетем, ще направя съответни корекции, но нещо като такава архива, която търсите, не ми е предала. В.К.: Точно това се интересувах. Г.П.: Не, не, не. В.К.: Жалко, че е пропаднала цялата онази кореспонденция и писмата. Вашата кореспонденция с Паша в мазето. Г.П.: Да. В.К.: От наводнението. Аз очаквах, че ще излезе един куп писма. Г.П.: Не. Как е останало това измежду другото. В.К.: Едно писмо само. Да. Ех, случайно ако ви попаднат още някои писма... Г.П.: Ако ги намеря, ще ги дам на вас. Вече знаете ли какво? С това мойто внезапно заболяване, аз вече го вземам за сигнал, да правя онова, което вие искате. В.К.: Да. Но при положение, че случайно във вашия дом когато търсите или разтребвате, попадне някое писмо на Паша или снимки от братския живот, събирайте ги на едно място, за да може да ги приберем. Г.П.: Разбира се, ако това нещо стане. Знам, че от Рила има снимки. В тоз момент не разполагам с тях. В.К.: Но това е много важно - кореспонденцията на Паша с вас. Дано излезне. Г.П.: Няма да излезе. В.К.: Дано излезне. Г.П.: Няма я, защото аз знам как от тинята вадехме и то най-мръсната тиня. Хайде, да не го разправяме какво беше още. Прилошава ми като си спомня. Внимателно отношение, ненатрапване на идеите, зачитане на Божественото у човека. То не беше някакъв метод за привличане на хора. Няма такова нещо. Ето това сме ние или като нас, или като другите, но каквото искаш. Но аз израстнах в едно семейство, здраво семейство и затуй тука имаше само допълнение, духовно допълнение. Те се преляха двете неща. Но като че по-добре е човек да мине през лошото в живота, недоразуменията, през хитрините, през отрицателните прояви на хората, за да не бъде като мен глупак, както аз отидох във Франция с голи ръце. С голи ръце. Оставих си парите на мошеник, човекът ме води до Швейцария и ме остави. В.К.: Вие тогава не се ли сетихте да отидете да питате Учителя? Г.П.: Учителят беше казал преди това, че драматични развръзки стават следствие недоверието у партньора и когато аз се върнах от Франция и отидох при Учителя и му казах: „Учителю, аз му повярвах на тоз човек, а вижте какво стана!" - „Ама-ха", каза. - „Вий казвате, че когато не повярваме, когато се съмняваме, тогава идва лошият резултат." Той вика: „Доверие, ама на човека, а не на нечовека." На човека. „На кого си се доверила?" В.К.: Ясно, човек трябва да се довери на човека. Най-важното е да намерим човека. Но първо трябва да го срещнеш, да го откриеш. А това е една тайна в живота на човека тук, на земята

19. ДУХОВНАТА СЕСТРА И ЛЪЖЕБРАТЯТА Г.П. (Гена Папазова): Продължавам да разказвам спомените си. Колю Владимиров е зет. Той е зет на брат Савов. Точно какво е името на Савов, не го знам, но така е известен, като Савов и е инспектор, казах ви по-рано, че е бил учител и директор на гимназии, но той е бил и инспектор в Министерството на просветата. Той ревизира прогимназията в „Хаджи Димитър", когато Аня е там учителка и която беше обвинена от свещеник, че разнася и внедрява дъновизма между децата. Колю Владимиров, който аз иначе като човек не харесвам, обаче тогава е постъпил добре, като е защитил Аня. Оттам идва и доверието на Паша към него, за да може да го помоли за продажбата на къщата на д-р Дуков. А иначе експедитивен, пък хитър и т.н. Като се пенсионирва, иначе е борец, имаше някога е бил и идеен човек. Бил е не в нашия смисъл на думата, в друго отношение, нещо като анархист и не знам още като такъв, и е имал симпатии. И аз бях чула много хубави работи за него. Но после се е овълчил, пък го и уволнили. Тогава ставаше често да те пенсионират с по-малка пенсия и той започва да работи часовникарство, но там в село Дъбово. Той е в Дъбово. И става друг. Той например взе на Паша часовника „Омега" и не го върна. Тя даже това и не знай, взе го уж не знам какво да види и т.н. Христов имаше един часовник хубав, външно поне, пък не работеше и знаеш ли, казва, аз го давах на Владимиров, той е взел някои части от него, затова часовникът не върви. Та аз се страхувам туй, което казвам за него да излезе на бял свят, като много експанзивен човек. В.К. (Вергилий Кръстев): Той жив ли е още? Г.П.: Предполагам, не зная, но страдаше от язва. В.К.: Не, той вече не може да бъде жив. Това поколение си замина, не се страхувайте. Г.П.: Добре. В.К.: Това е, което записваме, сега е корекция друга. Г.П.: Това, което Борис ви каза, то е вярно. В.К.: За кое? Г.П.: Паша беше у тях. Аз не съм участвала при събирането на багажа й. Мъчех се да си спомня с какво съм била заета и не си спомних, но там са отишли приятелки отгоре, от Изгрева, те са изпрали, изгладили, изчистили и събрали. Там са й раздали нещата. Защото те няма къде да се пренесат от една голяма къща в едно стайче на Надка или където и да е. То не може да се пренесе и тук няма, дума да не става съпругът ми да го приеме. Това е абсолютно изключено, да дойде тука чужд багаж. Вярно е, багажът й беше у Борисови и тя сигурно отива там. Те са я взели, предполагам, да я доизгледат, защото те бяха много внимателни и близки с нея. И когато аз бях при Христов, те идваха до последните дни на Христов, те идваха. След това или може би същият ден пристига Мика (Мария Тодорова) и вика: „Чувай, Гена, стягай се, защото сънувах, че аз и Борис и Паша сме на прелеза на гара Пионер. Минава Учителят с една кола и Савка Керемидчиева в нея. Отвори колата и казва: „Паша, заповядай", а ние с Борис останахме наскърбени, как тъй той взема само Паша, пък нас ни оставя. После разбрах какво е и идвам да ти кажа." Викам: „Аз също имам предупреждение, не се безпокой." Та те бяха много внимателни, защото изглеждането на един болен човек е тежка работа, макар че Пашунка страдаше от сърце. Тя се наду като мехур, коремът се наду. В.К.: Имала е асцит. Г.П.: Не го разбирам на ваш медицински език какво значи. Знам, че се наду и на няколко пъти тя се освобождаваше с масово уриниране, изобилно, като порой ей така се изтича от нея. Казвам ви това, мен толкова ми беше естествено всичко, грижите към нея толкова леко, толкова естествени, че не го споменавам като трудност сега, но това иска здрави ръце, здрав човек, вероятно те са видяли, че аз съм най-подходяща, че макар че Станка е там, разбирате ли? В.К.: Те нямаше да могат да я изгледат докрай. То трябва грижа голяма. Г.П.: У Христов беше чисто. У Христов също няма неин багаж, щото и той си направил човекът новичко, една стая и една кухня. Кухнята доста голяма. В нея спеше Паша, пък аз спях при Христов на един диван. Той си е в леглото. Аз бях до него, защото аз всеки миг му трябвам. Та значи багажът си остана у Борисови, едрият багаж. Аз когато отидох там, взех една част, не си спомням даже какво, знам, че само дрехите, при мен са нейното палто, ей такива, нещо, което е по-новичко останало. Тя другото го е раздала. В.К.: Кореспонденция, нейни писма, не. Г.П.: Няма при мен. В.К.: При вас не дойде нищо. Г.П.: При мен няма. В.К.: Да. Г.П.: И при Христов пак нищо нямаше. В.К.: Да. Интересува ме кореспонденцията на Паша, да видим снимка някоя, но се оказа, че няма нищо. Г.П.: Сега, когато ви казах, че Христов я е заварил, то е било преди да отиде у Борисови, когато я е заварил, че бели картофи в четири часа след обед, да прави супичка и т.н. Значи то е било малко преди да я вземат. Тя е стояла малко в къщи сама. Така той ми каза и ме предупреди, че така и така проектира да постъпи с нея. В.К.: Да. Г.П.: Не мога да си представя друг да я гледа. В.К.: Така ви е писано. Г.П.: Това нещо е имало, за да бъда при нея. В.К.: Аз знам, че тя е била шест месеца при Мика и при Борис. Шест месеца и казват след шест месеца, тогава дойде и Гена, пое ангажимент и я поеха Паша, шест месеца. Г.П.: Както и да е. Тя би желала да бъде при тях, защото стъпваше там на земя. Тя беше гладна за земя. А по-рано ви казах погрешно, че Паша е имала намерение да даде стойността на къщата от Казанлък на Христов. Това не е вярно, отказвам го. Даже когато тя на мен ми даде пет хиляди лева, да ги внеса, не каза: „Това е за теб." Тя остави нещата да се развиват естествено и съм убедена, сега твърдя, че Паша, ако беше получила тези пари, щеше да ги даде на Борис, на Братството и на Еленка Андреева. А Еленка дойде веднага там. Тя разбира, че той там я е продал не за пет хиляди лева, а за седем хиляди лева. Идва при Паша. Аз я приемам и отивам при Христов, за да могат те да говорят свободно. Вижте, вий моите отношения с нея са много особени. Аз бях до края на „Ви" с нея. Аз никога не я попитах нещо. Нито тя се ровеше в неща, които смяташе, че са работа на индивида. И ще ви кажа някои случаи тука. Например, аз един ден й разказвам, че я сънувах калугерка в манастир и точно тъй, как има една нещо като вадичка, над вадичката едно малко мостче ей тъй дъсчено, и тя тъй минава, и аз съм там. Нещо като послушничка. Тя нищо не ми отговори. Минаха години и ми разказва по-късно какво духовно преследване е имала тя от невидимото духовенство. Какво тичане, какво бягане, какви препятствия, какви натиски, така настъпва един ден. фактически почва да бяга и то когато носи беседи и това е станало в Търново. Отива и казва: „Учителю, не мога да дишам." - „Дотука беше, казва той. Свърши се. Това преследване вече се свърши." Чак тогава тя ми каза, че вижда как моят сън с нейното калугерство, нейната връзка и опит с духовенството вижте как се покриват. В.К.: Учителят казал: „Край", повече не усеща гонение. Г.П.: Няма вече, свърши. В.К.: Да. Г.П.: Та ний бяхме много близки и същевременно аз за себе си, като че ли така, по-пряко реагирах. Тя изчакваше, имаше един особен духовен живот. Че тя е весела, действително много весела и една от проявите й. Тя беше винаги желана гостенка. И да кажем, тръгне някъде, където са я поканили. Тя върви и преди да стигне, почва да пее: „Фе, фе, фе, замириса на кафе", песен си вадеше за такива дребни неща. И винаги с усмивка ще влезе при хората. После имаше една особеност, аз ви казах, че при нея почти всички предмети имаха две имена. Имаше един, къс така жакет, къс, от някаква изкуствена материя, която наподобява кожа. Беше сива и лъскава, и понеже такава пухкава беше най-топлата, и който завари, все я взема нея. И тя я кръсти „кожената дряа". Къде е кожената дряа? Ако някой има нужда или тя има нужда, значи да я вземе. Беше духовит човек. В село Тополица бяха по време на евакуацията. Аз не знам точно при кого са били, защото аз малко живеех въобще с цялото братство. Аз бях ангажиран човек, имах отношение с някои само, пък с тях специално, щото аз там при тях израснах. Та тя ми разказваше, че в село Тополица как те там пак откриват училище. Пак почват да обучават децата в Тополица и правят контакт с всички хора наоколо. И, казва, чувам ги като приказват: „Абе, знаеш ли какво бе, Паша казва, че всичко не умирало, бе." Значи жените почват да тълкуват нейните приказки. Тя с когото говори, говори не какво да е, а говори със своите разбирания, деликатно. И те преразказват, че няма да умре всичко. Че нито ме е питала, нито съм я разпитвала. Пропуснах да ви кажа, че Паша следва право. Взе всички изпити и професор Данаилов - икономистът, я сочи за пример на младите студенти. Държавен изпит не взе. Защо следва това право, нито ми е казала, нито аз съм я питала. Значи, когато я уволниха от Русе и дойде тука, след някоя година се записва да следва право. В.К.: Но не се дипломира. Не взе диплома. Г.П.: Не знам. Знам, държавен изпит не е взела. Значи не е взела и диплома. В.К.: Да. Г.П.: Значи не е взела и диплома. Но защо й е трябвало, не знам и с каква упоритост, и вече на възраст, може би към 37 години. И още едно искам да ви кажа. Много съм заета и не ми е всичко в ред. Но мога документално да ви покажа с фотографии, че аз имах в единия от бъбреците си голям камък. Аз висях по поликлиниките, по институтите тук, когато беше нашата академия, поликлиниката беше на „Московска", там имахме ние поликлиника, там ми правиха снимки. Знаеха много добре какво е състоянието, когато по едно време казаха, колкото голямо бобено зърно. Сега аз не знам в кой от бъбреците беше, защото мина време. Аз трябваше да се оперирам, преди да отида при Христов и Паша. Това е рискован момент. А аз трябва да отида. От една страна Мария Тодорова и Борис Николов не могат вече да държат Паша, от друга страна и аз съм задължена, Христов ме чака. А на Христов аз имам задължения, защото той я гледа много години и аз реших да тръгна при тях. При тях беше напрежение, но какво, то беше физическо напрежение, а духовно спокойствие, защото с хармонични хора, събрахме се трима. Започнахме и диета, особено след Паша, с Христов ний карахме четвъртък целият ден и петък до обед глад, глад не е, но не ядяхме и четвъртък ми беше най-активният ден. И по времето, когато можеше да има тикви, ядяхме много тиква. Всяка сутрин тиква. Даже, Боже, пък как не умеех, макар че съм селянка и агроном при това, как не умея да ги купувам. Той ме прати, човекът, да купя тикви, защото само аз мога да изляза. Той не може да излезе и аз се връщам и викам: „Мите, купих, ама знаеш какви хубави, лъскави са." Той после много ми се смееше: „Пак ли лъскави взе?" Пък то зелено. Такива, каквито сваря, това мога да взема. И как ги ядяхме - ту с мед, ту без мед както и да е. От тиквите ли беше, отгоре ли беше, от какво е, аз не усещам, че имам болни бъбреци. В.К.: Че имате болки. Изведнъж всичко се стопи. Г.П.: Не знам, аз не съм се фотографирала да видя какво има, какво е останало. Не знам какво е. Може би да е атрофиран болният бъбрек, да е останал само другият, но аз нямах никакво усещане и сега не знам кой от тях беше пълния с камъни. В.К.: Да. Така е, когато човек се посвещава в името на нещо, отгоре помагат. Г.П.: Не знам, бе брате. Аз имам вече няколко случаи, които те карат да мислиш по друг начин. И сега това, че на мен ми стана лошо, без някога да съм усещала, че имам сърце. Че по същото време пристигате и вие, и тази сестра, каква се казва, от Търново, а за мен това не е случайност. А, да не пропусна, аз ви виках и за друго. На 12 февруари е 17-тата годишнина от заминаването на Паша. 17-тата годишнина. Ние всяка година се събираме, бяхме много хора. Събирали сме се по 25-30 души. А срещата правим у Еленка Андреева, защото тя има голяма стая, защото там е Стоянка Драгнева, която може да даде и прибори, защото като се съберем много хора. Обаче хората постепенно намаляха. А някои са още на земята и все не им се ходи. Да знаят, че друг пък, какъвто е Георги Йорданов, разсърдил се на Еленка и не идва, защото е това у Еленка. Паша, за която той разправяше, че не знам какво ще направи, нещо какво беше, голямо нещо, не го знам какво беше то, за да ги освободи от неволите; този Георги Йорданов, сега като му припомням думите и като той трепереше на тях, защото той израсна у тях там, пък Аня го пое. Пък че и го переше, че пък го и гладеше, бе. А пък Георги, той един естет, той е човек на изкуството. Той какви мозайки прави, какви вази, златни ръце има, обаче чешит. И той не идва. Тъй че останаха малко хора. А сега, както разбирам, Еленка не е в добро състояние. Тя ще има нужда от повечко да излиза и не знам още какво да прави. Ще отида да говоря със Стоянка Драгнева, може ли у нея да се съберем и ще ви отговоря по телефона като ви каня, та като гледате, този 12 февруари 1989 г. - 17-тата годишнина. В.К.: Да, тя си замина. Г.П.: На 12 февруари 1972 година. В.К.: Ще дойда. Г.П.: Ами... Измежду многото, които се въртяха край нея беше и една Милка Говедева, наречена бръснарката. Фактически тя фризьорка е била. Обаче момиче, как е отрасло, не знам. Май че не е в семейство, защото нямаше, не е имала, аз не исках й да я познавам, поради нейната крайна разюзданост, крайна разюзданост. Когато искаха да ми разкажат за нейното отношение към Учителя, как се е нахвърляла срещу него с най-мръсни пориви, аз казах: „Моля ви се, спрете, не искам, не искам да ми го разказвате." И Паша ми го е започвала, и Еленка ми го е започвала да го разказва. А пък и оная не се е стеснявала да си го разказва. Тази Милка ще я намерите и сега, макар че аз никога не я каня. В.К.: Не ви трябва. Г.П.: Ама тя ще дойде. В.К.: Нищо, ще мълчим. Г.П.: Ама и тя ще дойде. Та измежду другите и тя е била при Паша, та така, ама то няма да го каже направо, то не се говори така определено. Как сте и какво правите, можете ли така да ме изтърпите аз да ви гледам. Няма, ами тъй с недомлъвки говори, значи да я гледа. Паша ми го разказва това нещо и е очаквала да види мойта реакция. Аз съм останала без мнение, значи един вид одобрявам. Тя ми каза: „Ти беше съгласна Милка да ме гледа." Ама то когато у Христов и когато всичко й е чистичко, наред и когато я молехме, знаете ли как я молехме да яде. Христов като стане от леглото, когато можеше да стане, той знаеше, че Паша обича сърмички, и то ей такива мънички сърмички от лозов лист. Той ще ги направи. Сега ний ще й дадем, Паша погледне сега, двечки са нали, ето. Ама ний ще ги разрежем и сега започваме да прибавяме към тези половинки. „Моля ви се, бе, моля ви се, оставете ме, бе. Моля ви се." Аз си представям сега, когато не ми беше добре как въобще не ядях, а как сме я мъчили да яде, но у нея само да каже, че ... На, как да ви кажа, аз имам тази награда, гдето казва Ботев: „Да каже нявга народът, умря..." Имам тази награда да помисля, че изпратих добре един човек. Това ми е наградата. В.К.: Това не е малка награда. Г.П.: Това ми е наградата. В.К.: При положение, че цяло братство отказва да я гледа и всички роднини отказват да я гледат, това не е малка награда. Г.П.: Чувайте, имаше една, на нейната първа братовчедка Дора, дъщеря, наричахме я Джели. А тя вероятно е била Ангелина Гъвълюбова. Тя се жени два пъти. Първият път нещо стана със съпруга й неочаквано, бърза смърт една. Вторият път се ожени за един Гълъбов - зъболекар, тука някъде в нашата махала. Ей тука по Велико Търново, Оборище, татък някъде и този човек се разболя, отиде в болница след години и когато да излиза, от емболия свършва. А Джели идва при леля си Паша, приказва, гощаваме я с туй-онуй, и тя изобщо я посещаваше, когато Паша беше сама, обаче да умие чинии, да умие под, да избърше нещо, няма. Няма. Една фигура деликатна, говори хубаво, представителна, но за работа - не може. Аз съм, имайте пред вид, много заета, защото аз съм по покупки за дома. Аз работя, че Христов после ми каза: „Знаеш ли Паша, какво огорчение изживя?" - „Какво бе?" -„Ами като умря Гълъбов, тя вика: Е, сега Джели ще ме вземе." В.К.: Ха-ха-ха-ха. Г.П.: Да, за разнообразие така. Някой ден Джели ще ме вземе. Ами Джели не я поканва. Джели си взе наемателки, увеличи си пенсията, идваше при леля Паша, гощавахме я, както си му е реда и толкоз. И когато ги поканих на десетгодишнината на Паша, целия им род, тя нареди да не идва никой. Тя недоволна, защото туй, което е взела Гена, те смятат, че аз съм взела всичко, предполагам, защото Паша си и раздаваше същевременно. Тя и на тях е дала. Аз не съм я питала на кого ги даваш, тяхно право е. Ами как тяхно право, бе, ха-ха- ха-ха. Те всички хора се чудеха как напуснах Христовата къща, ей тъй, както ме виждате. При това поех ангажимент, не поех, аз мълчах, но тя ми каза: „Ти ще изгледаш Христов." В.К.: Кой каза? Г.П.: Паша. Тя ми го остави. Да, Паша беше лека. Паша само горкинкото дето не можеше да стане, дето се наду като мехур и т.н. Иначе: „Господи, Господи, Господи, Господи" - това бяха нейните думи, нейното отношение, нейната мисъл, всичко нейно. А Христов беше страдалец, страдалец. Не знам вий, лекарите на такъв случай попадали ли сте? Аз не ви казах и друго за него. Скрито от Паша. Вече от мен, аз въобще не съм била близка с него. Той намира статия една от Стойко Христов за лекуване на сърце чрез глад, а може би и не само на сърце, ами и на други заболявания. И той е направил, ако не три, то поне два пъти по 20 дни глад. Само с вода и с клизма всеки ден, защото се бил подул, както Пашунка се беше подула накрая. И за да не умре, започва по метода на Стойко Христов да се лекува. То значи всичко у него е болно и живее, и фигура грамадна. Пък как се кълнеше за тази фигура! „Гена, казва, защото моят внук и зет ми са едри хора, съжалявам ги като ги виждам. Ей туй, което аз тегля, ще го теглят." Едрата фигура.

18. СПОМЕНИТЕ НА ПАША В.К. (Вергилий Кръстев): Така. Сега един друг въпрос. Паша си замина. Паша си замина, нали? Сега от нейния архив остана ли нещо? Г.П. (Гена Папазова): Какво разбирате вие под архив? В.К.: Нейните опитности, снимки, писма, кореспонденция. Г.П.: При Христов тя не донесе нищо. Такова нещо нямаше, кореспонденция нейна. Имаше нейните опитности, които и вие имате. Аз ви помолих да дадете списък и да видя какво нямате от туй, което е у мен. Да мога да ви го дам. Знам само положително, че вие нямате писмата до нейното заминаване. В.К.: Да. Сега аз попаднах на едно нещо друго, което някой беше го преписвал, но се е опитал да прави свободна редакция, в смисъл съкращавал е някои изречения, изхвърлил е някои изречения, което не е допустимо и не е правилно, защото е кощунство, някой е съкращавал някои неща, с което аз по начало не съм съгласен за тия неща и държа много за автентично и оригинално и авторско на самият автор. Та ми ги носеха, ще ви покажа. И аз имам една молба, при положение, нали, на тези неща, които вие от Паша пазите вече толкова много години, това е моя молба, нали, не е изискване, защото нямам право да изисквам. Молбата е да ми ги предадете на мен да ги съхраня, обаче вие ще си помислите. Г.П.: Аз трябва да ви ги предам, защото няма на кого другиго. В.К.: Аз искам да ги предадете на мен, аз ще ви покажа какво имам, искам да ги предадете на мен, да ги съхранявам, защото те са правили една, втора, трета редакции и някои смятат, са сметнали, че изразът на Паша е бил удачен, а чрез този израз е минало цялото Слово на Учителя и те нямат право да коригират нещата. Има една опитност на Паша: „Не коригирай Божественото!" И сега ще ви покажа как някой си е позволил да коригира и затова аз много ви моля, нали, и едно изискване, да ми ги предадете тези неща. Г.П.: Сега, още сега ще ви ги предам. В.К.: Благодаря, да мога да ги съхраня. Г.П.: Ще ви ги предам. Ще кажа. Борис Николов пък не е невменяем сега. Човек няма кому. В.К.: Той няма кому да ги предаде, той вече не е това, което беше, то мина вече неговото време, в смисъл, той е възрастен човек. Г.П.: И да не е възрастен, пак не е деен. Не е деен. В.К.: Не е деен. Да. Предайте ги на мен. Ето, аз съм изслушал тая работа, да я довършиме и ще бъдете спокойна, аз съм от тия, които си изпълняват задълженията докрай. Да. Елена Андреева, не. Кому ще ги предадете? После трябва да ги предадете на едно поколение, което може да издържи 20-30 години, за да може да ги съхрани. Г.П.: Отговорност, ама ако останат така тука и моите ги затрият? В.К.: Вашите племенници ще ги захвърлят насам-нататък и ще ги захвърлят. Затуй по-хубаво ги предайте да ги прибера. Г.П.: Ето ги. В.К.: Това ли е всичко? Г.П.: Чакай, да видя какво съм ви предала. В.К.: Да, може да напишете на един лист какво сте ми предали. Г.П.: Абе, какво ще записвам? Вярвам ви. В.К.: Само този пакет е, така ли? Благодаря. Е, да сте живи и здрави. Аз смятам, че вие ще си довършите вашия труд. Разрешихте, досега всички неща ги разрешихте много добре, много правилно, да. Благодаря ви. Г.П.: Свършихме една работа. В.К.: Сега аз имам желанието, може някой път пак да дойда, когато това ще бъде последният сеанс, когато вие съберете някои пак така, спомени. Така ще си ги отбележите по същия начин и искам така след това, след като ги разкажете, аз ще ви спомена някои имена от Изгрева, какво може да си спомните така за някои хора. Г.П.: А, недейте ме кара, защото аз нямах контакт с хора. В.К.: С тях нямахте контакт. Г.П.: Аз имах хора, които обичах, уважавах, да си поприказвам, но мен близки ми бяха само моите, Паша. В.К.: Паша. Г.П.: За мен те бяха близки. В.К.: Сега в такъв случай ние се уточняваме така, пак ще дойда, като си припомните. Г.П.: Само за тях мога да говоря, защото видяла и живяла съм. В.К.: Живяла, да. В такъв случай, това, което си припомните, ще го отбележите на точки и аз някой път ще дойда пак. Г.П.: Ако има, аз ще ви се обадя. Ако има нещо ново, аз ще ви потърся. В.К.: Така, благодаря. Добре. Сега и да приключим, аз искам да ви помоля, да заснема ръцете ви на фотоапарат. Момент. Г.П.: За какво ще снемате ръцете ми? В.К.: Ей сега ще ви покажа. За документация, че ви е имало.

17. РАЗВРЪЗКАТА НА КАРМАТА Г.П. (Гена Папазова): Аз съм доволна от житейския си път. В.К. (Вергилий Кръстев): Да. Г.П.: И ако се преродя, ще тръгна по същия път. Аз нямам колебание. Нямам защо да съжалявам, винаги трезва, смела, убедена и неотстъпчива. В.К.: Сега аз искам да ви питам нещо друго. Вие сте живяли и сте били близо до град Търново. Г.П.: Да, до Търново. В.К.: В ония години в Търново има Братство. Това са Иларионови. Познавате ли тия хора? Г.П.: Ами че как не съм, ами нали 1922, 1923 година като ученичка редовно посещавах беседите. В.К.: Какво представляваха Иларионови? Казакова заварихте ли? Г.П.: He. В.К.: Знаете ли кога си е заминала? Г.П.: He. В.К.: Вие заварихте Константин и Елена Иларионови. Г.П.: Да, Иларионови. В.К.: Там имало Братство. Г.П.: Обаче за нея, за Казакова, се говореше така: Толкова е била убедена, защото тя е от първите ученички на Учителя и там те са работили тогава със сеанси. После Учителят не го практикуваше този метод, но толкова тя е била убедена, че нейна е фразата: „И с пясък да натрият, не могат да го изтрият!" В.К.: Това израз на Иларионова ли е? Г.П.: Казакова. Значи това убеждение, да, „И с пясък да натрият, не мога да го изтрият убеждението!" Туй зная, но никога не съм я виждала. В.К.: В какъв смисъл е изразът, понеже навремето с пясък са триели съдовете, домашните съдове. Г.П.: Пясъкът беше средство за стъргане на загорелите съдове, на големите петна. После дойде „Икономията", имаше едни пакети, пак дребен пясък и след туй вече тези телове и не знам още какво. А иначе пясъкът беше народното. Аз така бях изтрила един вилици, та ръждясаха. Разбира се, като се махне гланца, така става. В.К.: Значи вие заварихте...? Г.П.: Еленка Иларионова и Константин Иларионов. В техния дом ставаха беседите. В.К.: Нещо да си спомняте за тях? Г.П.: Нищо особено. В.К.: Значи у тях ставаха беседите. Вие присъствували ли сте на някой от съборите там на лозето? Г.П.: Разбира се. В.К.: Коя година? Г.П.: Че не знам коя година е било. Веднага след като се запознах с Паша. В.К.: Значи вие присъствувахте на тези събори. Г.П.: Да, била съм. В.К.: Някакви впечатления да имате от тези събори? Г.П.: Те ставаха там, на вилата. В.К.: Те къде квартируваха, на палатки ли бяха? Г.П.: На палатки бяха хората. Ама аз не знам къде съм била. В.К.: Не си спомняте. Г.П.: Дали пък... Не, не съм си ходила, щото имахме рано сутрин беседи и гимнастики. Трябва да съм била в някоя палатка. Не мога да си спомня къде съм била. В.К.: Но в онези години сте ходили на съборите. Г.П.: Да. В.К.: Някакъв по-отчетлив спомен? Г.П.: Мен ми правеха впечатление тези хора от Тракия с белите ризи и червените пояси. Колко съсредоточени, колко предани хора бяха! Колко чисти хора! И цялото това множество, толкова разнообразни, как Учителят ги обедини. И някои казват: „Ама няма логика в лекциите, в беседите му." Че как ще има логика, когато аудиторията е толкова разнообразна. Той трябва да нахрани и този, и този, и този, и този, така беше. Но всички имат впечатления за него, много са писали. В.К.: Вашата така визуална представа за Учителя? Г.П.: Ясна, лека походка, пъргави движения, хармонични стъпки, всичко най-хубаво, приказно. Не само за възрастта му, но въобще за човека, и за младия човек. Тази лекота, тази елегантност в движенията мъчно се усвоява, придобива и т.н. То си е Негово. Това беше Учителят. В.К.: Друг един върпос. Как Паша реши да пише своите опитности? Тя вече не виждаше. Г.П.: Ами това е вътрешен подтик, да не би някой да я е карал? В.К.: Хубаво, че са написани и тя не вижда, обаче ги пише. Г.П.: Тя ги пише и някой ги коригира. В.К.: Някой ги коригира. Такъв беше начинът на написването. Г.П.: Когато пропусне буквите, не ги пропуща, ами ги смени. В.К.: Нали, понеже не вижда какво пише с пръстите си. Г.П.: Но колко хубаво приемаше забележките, че някога се и смеехме. Защото ще излезе някаква дума, гдето никаква не е. И тя се смее наред с нас, духовит човек, лек човек, приятен човек, разумен човек. Тя не знаеше какво значи обида. И когато й казвам: „Лъжат Ви, бе, Паша!" Аз бях до края с нея на „Вие". „Аз, Гена, уча." С всяка среща на човека тя учи. Толкова, приятелю. Ако нещо ново изникне, ще ви кажа. В.К.: Да. Г.П.: С хубавата си бяла, свежа кожа, с румени бузи и т.н., но с хубавите си сиви очи. Какви хубави сиви очи имаше тя, чисти. Да се чудиш как тези очички не виждат. В.К.: На Паша. Г.П.: На Паша. В.К.: Аз имам няколко портрета, вероятно ще намерим на Паша заснети по време на братския живот, но при вас как така да не остане нито една снимка? Г.П.: При мен имаше портрет на Паша, когато е носила очила, който не знам дали някой друг да ви даде, но го няма. Казах ви, защото аз ги криех тез неща и те пропаднаха. В.К.: Виж как сега няма нито една снимка, да я приложите към спомените. Г.П.: Но то не е нужно, това е физическата Паша. В.К.: Не, вижте сега, аз понеже съм запланувал така като един модел в себе си, нали, все пак трябва да има една документация. Това, което вие дадохте като очерк, е много хубав. Г.П.: Той е верен, той може да не е пълен. В.К.: И безценен, защото няма кой да го даде на тоя етап. А пък и преди 10 години нямаше кой да даде освен вас. Вие сте го дали, ние ще го съхраниме, нали, но все пак трябва някаква снимка, трябва да се документира с нещо. Сега сме в 20 век. Г.П.: Имах и на Надя снимки. Нямам ги. На Надя едър, хубав портрет имах, снимки на Аня. В.К.: Значи всичко това беше в мазето. Г.П.: Аня си отиде неразбрана. Всички я смятаха за строг човек, а колко мека беше отвътре. Ама каква мекота и как се изповядваше. Чакайте бе, чакайте бе, запишете го. В.К.: Да, записано е. Г.П.: Аз съм в Обзор, Гьозикен, годината не мога да кажа, но сигурно е така долу-горе към 1948 година да е било, не мога да кажа годината. Велизар, аз, Рачето, моята дъщеря и племенникът ми, на д-р Антонов малкият син и сънувам: пристига един влак чер, не с траур, но вагоните не са червени или светли някакви, ами черни. И върви от изток към запад. А там, на западната страна на Гьозикен, един хълм - конус с притъпен връх, заоблен. Влакът кацва на този връх, може да си представите влака черен, но кацна. А Надя идва от юго­запад. Носи една електрична кошница бяла, чиста, сега изплетена, празна и тича стремглаво, качва се на последния вагон, и влакът отлетя. Аз пътувам от юго-изток към върха. От същата посока, от която дойде Надя, дойдоха Аня и Паша. Срещаме се там: „Гена, видя ли някъде, Надя търся." - „А, ама вие как не я видяхте, тя ей сега се качи, викам, на влака, замина." Връщам се от почивката и както всякога първата ми работа е да видя опитните растения. Отивам във факултета, идва с мен професор Христов, защото работата е обща и като прегледахме материала и т.н. той каза: „Знаеш ли, ще ти кажа нещо, ама да не се наскърбиш. Една от госпожиците Теодорови се помина.'"- „Довиждане, тръгвам." Площадът „Йорданка Чанкова", по диагонал на Изгрева. Пристигам при Аня и Паша. Викам: „Аз знаех." - „Откъде?" - „Видях я." В.К.: Значи Надя си беше заминала. Г.П.: Тогава. В.К.: Да. Г.П.: Залиня Аня. Продължи доста. Един ден отивам при Паша: „Искам да ви кажа нещо, ама ако може да го понесете. Мога ли да говоря?" Тя мълчи, защото го е очаквала. Викам: „Сънувах Аня. В една къща съборена, измазана отвътре цялата и стени, и таван в черно-сива мазилка. Такава, с каквато мажехме някога със счукани въглища первазите на къщите в Дебелец. Къщата съборена, от нея останала само една стена и Аня изправена до стената." В.К.: Това е сънят ви, който разказвате на Паша. Паша продължава да се грижи за Аня. Един ден, три, четири, пет, десет най-малко дни Паша бе. - „Нали беше останала една стена, защо не ме изправите до нея?" В.К.: Ама това кой казва? Г.П.: Аня на Паша. В.К.: Да. Г.П.: „Нали беше останала една стена, изправете ме до нея." В.К.: Нима Паша е казала на Аня? Г.П.: Не беше казала. Че как ще каже, бе? В.К.: Значи тоя сън и тя го е видяла вероятно. Значи едновременно съня и тя го вижда. Г.П.: Нали беше останала една стена отпред, една до нея. Паша, тя хиперболи не употребяваше. Но какво е изживяла, когато Аня потвърждава моята картина? Когато Паша беше вече в последните си дни: „Гена, какво виждаш?" - „Нищо, никакъв сигнал." Един ден тя ми казва: „Знаеш какво сънувах - като се наредили две по две млади жени, облечени в гълъбово облекло, сиво-небесно облекло с дълги рокли и две по две, казва, вървят тихо, спокойно, и като поглеждам, едната е без партньор и аз, вика, влязох в редицата и й станах другар, да станем две по две." Тя ми го разказва и не го е разбрала. Аз изтръпнах, но и аз не й казах какво значи това. В.К.: И тя след колко време си замина? Г.П.: Не съм броила дните, но тя предсказа края си. В.К.: Да. Г.П.: Тези жени, млади, аз ги видях втори път. Видях ги на едно хубаво място така играят една гимнастика с такова движение, плавни, хубави, така играят. Хубави, млади жени и Паша иска да отиде да играе и тя, обаче при нас идва един милиционер, и той се обръща към мен да ме арестува, какво правя аз и с какво се занимавам, какви са тези движения и тези неща. Викам: „Аз не съм играла, аз съм си тука, нали виждате, че аз съм си тука." Туй е, Паша вече си е заминала. А Паша вика: „Аз пък играх." А тя все още без зрение. „Гена, ти защо не казваш истината?" Аз пък играх, тя искаше само да играе. Значи два пъти съм видяла тези жени, т.е. аз не съм ги видяла, първият ггът тя ги видя, аз ги видях после. Това са. В.К.: Това са вероятно от другата, духовната школа. Г.П.: Духовната школа. Да. И дават ама едни хубави движения и играят. Такива хубави движения така като ги въртят, чудесни, с тези дълги сиви рокли, чудесни, чудесна картина. Ето, това са моите опитности. Аз допущам, че в моя живот е имало и други неща, които обаче не съм разбрала, че ми са опитности. Не съм разбрала, щото аз в живота си реагирам като човек, като обикновен човек. Не отстъпвам. Боря се. А може би е трябвало другояче да постъпя, но не съм го разбрала. В.К.: Вашият път на човека е низ от опитности. Г.П.: Ей сега имам големи неприятности там, на мойто място. Изгрева ни го платиха по 4 лева, взеха ни мястото, а аз купих по три лева камъни. В.К.: Това е друго вече. Ха-ха. Г.П.: Такива са цените, това го правят, не съм крива, че такива ситуации създават в обществото. В.К.: Минали сте много бурен живот, изпълнен с много драматични обрати. Г.П.: Аз казвам пълен живот. Пълен живот. Благодаря на Бога, даде ми сили, дано мога сега да довърша това, което съм започнала.

16. ДИМИТЪР ХРИСТОВ Г.П. (Гена Папазова): Не съм ви казала нищо за Христов. Знаете ли нещо за него? В.К. (Вергилий Кръстев): Не, слушам. Г.П.: Нищо ли не знаете за Христов? В.К.: Не, нищо. Нищо не знам. Само това, което вие разказахте. Малко. Г.П.: Е, какво съм разказала? В.К.: Почти нищо, само че е болен и така. Г.П.: Само това ли? Не знаете ли произхода му? В.К.: Не, не зная изобщо. Сега вие казахте, споменахте, че е нещо опълченец, бил някой от опълченците. Г.П.: Баща му или дядо му. Дядо му загива там, баща му ранен в гърдите, туберкулозен, носи туберкулозата до 96- годишната си възраст, но децата му умират, а жена му, която е сестра на лекарите тука, д-р Москов, хирурга и д-р Москов по съдебна медицина, музикално надарена, тя заравя в земята децата си едно по едно и не престава да пее. В.К.: Тя е на Христов майката. Тя как се казваше? Г.П.: Че не й зная името. Но аз я видях на сън. В.К.: Певица ли е? Г.П.: Ах, певица. В.К.: Понеже казвате, че не е преставала да пее. Г.П.: Пее си, в къщи. В.К.: А, в къщи. Г.П.: Къде ще отиде на естрадата да пее? Певица по дух, певица. Абе след войната, на този баща, Христов й е баща, на дядо Иван, му подаряват един чифлик турски в Стара Загора с всичкото тъй както е чифлика, обаче комита е, да стане земеделец никак не върви. И не може човекът, и става златар в Севлиево. Жени се за богата дъщеря и постепенно, постепенно пропада и професията, и настъпва гладът. Такава мизерия е теглил, Христов ми разказа само тази картина. „Казвам, че съм гладен, мамо, гладен съм." - „Аз ще легна пък ти ме заядай." Отделни случки. Разболява се майката или бащата, не знам, някой от тях. И го пращат него да отиде в свой братовчед, той е агроном и работеше в нашето стопанство, у нас, Буюклиев се казваше. Иван Буюклиев, агроном. Гледай какви връзки. Абе какви връзки, да се чудиш, бе. В Дебелец работи тоз човек и е приятел на баща ми, Буюклиев. Пращат Христов да отиде при бати си Иван, да вземе мед за болния. „Аз, казва, отидох, но аз мед виждал ли съм? Те ми сипаха, вика, в едно канче, аз, казва, вървях, близах, вървях, близах, вика, и не ми стигна до къщи." В.К.: И за болния не достигна нито капка. Г.П.: Той се свърши. „И вика, той се свърши. Баща ми, вика, отива на пазар и купува, но купува най-лошото брашно, клисаво, черно, не може да се опече хляба." В.К.: Няма пари. Г.П.: Няма пари. Когато казвам, че съм гладен, хляб в крината има. В една крина държат хляба. Хляб в крината има, какво друго търсиш? Христов си е израсъл бос. През по- топлото време обикалят полето. Каквото намерят, диви плодове. Вика: „Много тикви сме яли. Пекохме си ги край Росица, печахме ги." Абе, викам, имали сте три декара градина. Абе ръце нямахте ли, в тази градина да засеете зеленчук? Да засадите някакъв плод, нямахте ли ръце, какво правихте вие? - Само картофи слагахме. И тая беднотия от невежество, само от невежество. Той е работлив, страшно работлив човек. И когато свършва, баща му не знае той кога свършва гимназия. Свършва гимназия, като се издържа от църковния хор, пее в църковния хор. И не знам още къде и в какво участва, но някъде, където има пиано. А той още от дете си направя една дъска, на която отбелязва клавишите на пианото. И почва там да си играе, там да свири върху тази дъска. И когато пианистът отсъствува, и изпадат в затруднение, разбира се. „Кой?" - „Аз ще свиря." - „Бе как ще свириш, ти кога си видял пиано?" - „Аз ще свиря." И той се явява, и той го замества. Много надарен. И когато трябва да следва, тука поддържа връзки с братовчед си, бати Гочо, бати Гочо. Вика му: „Вземи медицина." Едни ръце дълги, хубави пръсти. „Не, музика, музика." Това е, отвътре кипи музика. И бащата не знае, че той е свършил, праща го на училище. - „Че какво, вика, ще правя, аз свърших." - „Кога се изкласи, бе?" Бащата не знае кога е изкласил сина му. И така тръгва по света, бил е в Париж, там пак за музика да учи, заболява от глад, и от много работа, той това ,не ми го е казал, знам го от другаде. Той получава паралич. Връща се и вече не може да свири. В.К.: В България се връща и с какво се занимава? Какво работи? Г.П.: Чакай де. Трябва да се е подобрил частично, защото аз го заварих, той свиреше на чело, а Аня, която свиреше на пиано, след това купи от него това чело. Започна тя да свири на чело. Надарени хора. Но когато се сближих с него там и той трябваше да дава инструкции на Мирчо Станков, на сина, на Ангел Станков, сега е действащ цигулар, и то изтъкнат, той един път не взе цигулката, значи не е могъл да свири. Значи не е могъл да свири и вече челото продаде на Аня. В.К.: А той в това време с какво се препитава? Г.П.: Става учител. В.К.: Да, по музика. Г.П.: Учител по музика, много строг и много резултатен. Той изнася концерти, той внася дисциплина в училищата. В.К.: Той се казваше Димитър Христов. Г.П.: Димитър Христов, но от всичко това, което е преживял, му окапва косата до кожа. Отива учител в „Хаджи Димитър" в квартала и там се запознава с Аня. Аня там е учителка. И когато той се оплаква от нерви и от косопад изцяло, тя му казва, че ако той иска, ще му посочи някой да му помогне. И той се съгласява и отива при Учителя. Той дали отива, не се знае, защото беше много горд, но приема рецептата на Учителя. Какво е правил, не знам. Аз в туй време не съм там. В.К.: Вероятно е станало чрез Аня. Г.П.: Да, чрез Аня и тъкмо беше главата му с коса, но не свиреше. Значи от когато аз го познавам, той вече не свиреше. Не се е поправил. В.К.: Той разказвал ли е някакви опитности с Учителя да е имал? Г.П.: Не. Той не ми е разказвал. Но един път, той живее вече дълги години там. Десетки години живее при Пашини, а пък нищо не им е казал. И когато вече и Паша си отива, и той си отива, една вечер ми каза следното: Имахме две къщи. Едната къща я даде на едната сестра, която отиде да живее в Троян ли, някъде в град Левски ли, както и да е, а другата къща я остави да я разделим ние с не знам как се казваше другата му сестра тук. Другата му сестра е свършила педагогическата гимназия в Севлиево. Обаче се оженва за един руснак и става кръчмарка заедно с него тука в София. Купуват вино, препродават вино и пият вино. И когато бащата се съгласява да се продаде, не се съгласява, ами им предлага да си разделят къщата, тя отива в отсъствието на Христов, нарежда продажбата и един ден, когато Христов отива, тя казва: „Ти нямаш нищо тука, какво търсиш?" - „Как нямам нищо?"- „Ей тъй, нямаш нищо, ето нотариалният акт." Христов не е материалист, обаче Христов е човек с достойнство. „По какъв начин ти придоби право над къщата?" Разшетва се, среща там нотариуса, той пък участвува в църковния хор и нотариусът вика: „Ти не се безпокой, ти погледна ли документа, нотариалния акт? Че аз не съм го разписал." Значи предложено му е, но и тя не е погледнала. „Ама аз те чаках, не исках да го разпиша без теб, тъй че няма прехвърляне на имота." И Христов оставя, значи въпросът остава така открит. Той оставя баща си да живее в тази къща до когато му е определено. Бащата сам, поемат го военните. Те му носят храна, поборник. А една жена там му услужва, да му помете, може би да го опере и плаща данък. И плаща данък от свое име. И по тоз начин къщата остава на нея. Съзнателно ли го е направила, несъзнателно ли, не знам, но у Христов остава да го гризе съвестта, че той е лишил сестра си от половината къща. Вече неговата половина е отишла по негова вина. Че той не е следил кой плаща данъка. В.К.: А тая жена? Г.П.: Тая жена става собственик на къщата. В.К.: Която е гледала баща му. Чужда жена. Г.П.: Е, какво гледане има, когато му носят храна? В.К.: Объркани работи. Г.П.: Значи това го разказва Христов. И като разказва това, той беше преди смъртта си. Преди всичко аз не съм отишла за къщата на Христов, разбирате ли, мен по други начин ме пратиха там и не ми трябва, аз си имам. Аз имах място на Изгрева. Аз съм богата дъщеря въобще Въобще съм живяла в изобилие. Аз не съм отишла за апартамента на Христов, но предполагам, че той го е дал, все пак да се ориентирам, така предполагам. Нищо не ми е приписал, нито бих приела да ми го припише, защото аз не съм отишла да гледам болен, да печеля. В.К.: И накрая какво стана? Г.П.: Накрая чрез милицията открихме къде живее дъщерята на тази сестра, която той обича и която не е погледнал от нейното детство заради отношението с майката. А майката полудява, сестра му. В.К.: Да. Г.П.: Сестра му умира, а остава дъщерята. Той обаче сам се разболява, не може да се грижи за нея, не може да я търси и тя не го знае. А интересно е, че той ходи на Изгрева, а тя живее на другата страна на булеварда. В.К.: И накрая я издирвате. Г.П.: И не са се виждали. И когато след неговата смърт пращам човек да я извикат с мъжа й, тя казва: „Аз нямам такъв вуйчо Димитър. Аз имах вуйчо Митю Златарски." - „Грешите." - „Абе не грешим, ела бе." В.К.: Вие по телефона говорите. Г.П.: Никакъв телефон. Човек отиде там. Тя дойде с мъжа си. Викам: „Вие ли сте Валентина?" - „Аз съм." Забравих майка й. „Вие ли сте дъщерята на еди-коя си? Че как да не знаете вуйчо си? Че как да не знаете вуйчо си? Че как да не знаете вуйчо си, на майка ти нейния брат как се казвал?" - „Е, Митю, Митю Златарски." Викам: „Той е същият Митю, Димитър Христов, ето го, викам, тука, в леглото. Той свърши. Всичко туй, което виждате, е ваше." - „Ама как така?" Тя пък една тъй емоционална. „Как така, аз не съм го видяла, аз не съм му помогнала, аз не съм направила за него... " - „Какво сте правили, какво не сте правили, все едно, това е неговата воля. Ето." В.К.: А той беше току-що починал вече и още непогребан. Г.П.: Починал. В.К.: И още непогребан. Г.П.: Боже, Господи, каква е картина. Такава развръзка, невероятна развръзка. Невероятна развръзка. Разтичаха се нашите приятели. Те му намериха място в Малашевци. По тези некролози, май че нейният мъж тича. В.К.: И както и да е. И после цялото имущество отиде вече към неговата племенница. Г.П.: Неговата племенница. И почнаха да ме гледат като чудак, защото Христовото боледуване беше тежко. В.К.: И всички се чудеха защо сте дали апартамента на друг. Г.П.: Да. В.К.: И не сте го взели вие. Г.П.: Всички казваха, че трябвало е да го взема. Що ще го взема? В.К.: Значи да си сложите още една карма отгоре. Г.П.: Не карма, карма нямаше да бъде, ами щеше да бъде да се откажа от едно бъдещо благо. В.К.: Да. Г.П.: Ние сме вече свързани. Тоз човек, който за да го лекуват, когато го вземаха и връщаха от болницата, освен там шофьора, който помагаше, от другата страна беше Гена. А той едър човек, и можеше да ме събори там на земята, дето какво съм ратувала за Христов, какво съм правила за него, ако знаете, как е могло това нещо, само един Бог може да го прави. Христов трябва да яде калций, трябва да яде извара и сирене, не солено. Аз ходя на женския пазар, в женския пазар няма, а в тъмните улици има една група от Батулия, които произвеждат извара, но им е забранено да я продават и аз правя разни връзки с тях далечните, всякакви връзки. И там нощно време се ходи, в тъмното, да се вземе тази извара. Имаше и зими, когато поледя Лозенец. Не можеш да стъпиш - лед. Страх ме е било да се разчекна, мен са ме превеждали хора, за да мога да прекося улицата. И туй го правех за Христов, за да може да заздравее тази кост. Не го казвах на Паша, защото ме обичаше, щеше да й бъде мъчно за мен. Но и оня там в леглото? Та туй е било за Христов. Та туй богатство аз ще взема да го пропилея за една къща, нали? В.К.: Да. Г.П.: Е, няма да го пропилея. То ми е по-скъпо туй, което съм дала, духовно е по-скъпо, отколкото една къща, придобита по такъв начин. Аз си имам покрив. В.К.: За какво ви е тази къща? Г.П.: Това е Христов. В.К.: Значи накрая разрешихте проблема на Христов, защото добре, че разказахте подробно всички тези неща, защото аз не знаех. Това бях слушал от едно поколение, което вече си замина и което го няма вече. То ми разказваше: „Гена гледа Паша, понеже Паша й остави пари. Гена гледа Христов, понеже й приписа апартамента." Ха-ха-ха. Г.П. : Ха-ха-ха. В.К.: Така аз съм слушал нещата. Г.П.: В апартамента живее сега синът на неговата племенница, Петър - електротехник. Не съм ходила оттогава, не съм ходила, мъчно ми е. В.К.: Вие знаете ли, добре, че сте разрешили по този безвъзмезден начин, щото той е една саможертва и една жертва. Г.П.: Ама как може да бъде по други начин? Ами аз не бях нуждающ се човек, за да тръгна да търся пари. В.К.: Имахте си пенсия вече. Г.П.: Ама всичко, бе. Ама всичко имам, как така? Защо ми е? Аз не съм тръгнала на такава служба, да служа. В.К.: Правилно. Г.П.: Не, те не могат да го говорят, защото всички знаят, даже се чудеха как може Гена да излезе от апартамента така. В.К.: Разрешили сте въпроса много добре. Отлично. Г.П.: Ами то другояче не може. В.К.: И сега след тези преживявания, какво следва по- нататък? Г.П.: Това са моите изживявания. Сега десет години ще направим помен на Христов. Той 1969 година си замина, 19 март, тогава ще се разделим с него. В.К.: Той коя година роден беше? Г.П.: 1900 година. В.К.: Той къде е роден? Г.П.: В Севлиево. В.К.: Понеже ние не можахме да резюмираме нещата, сега ето Учителят ви поставя на един изпит на времето: „Рекох, остани!" - на „Опълченска" 66 и вторият изпит вече е бил тука с Паша. Ето вижте сега оная Райна Георгиева ви предлага Академия, виж как ви дават примамка. Да отидете в Академията, т.е. тя е била причина, за да не си направите доктората, загубено време. Г.П.: Има го готово направено. В.К.: Има го готово направено. Тя ви вика, за да може да го публикува. От друга страна, ако отидете там, губите връзка с Паша. Г.П.: Ама аз го публикувах. Тя ми каза: „Публикувайте го", но не за докторат, и аз го публикувах. То е постижение, то с две думи може да ... Кой каза. че Айнщайн само с една формула... В.К.: Сега, вие го публикувахте това нещо. Г.П.: То е публикувано. В.К.: От вашия институт или от Академията? Г.П.: От Агрономическия факултет. В.К.: И което е най-важното, тя ви предлага да отидете там. Г.П.: То после стана, когато падна Лисенко. В.К.: Като падна Лисенко. Тя ви вика там, от другата страна Паша, Христов. От другата страна невидимият свят ви освобождава от съпруга ви и трябва този изпит да го издържите. Виж колко примамки има. Има такива примамки да отвличат.

15. НАУЧНАТА РАБОТА И ДИСЕРТАЦИЯ В.К. (Вергилий Кръстев): Значи едно допълнително училище. Г.П. (Гена Папазова): В Перущица, учителско място. Ако е само хляб да имаш! Отивам аз там, обаче не си разтварям багажа. Заварих там Ангел Тимов, един върл комунист, женен за моя съвипускничка, Любка, Люба Стойнова. „Няма какво да влизаш като преподавател бе, ние свършваме вече. Подир някой ден свършваме, какво ще правиш, какво сме ний учили, какво ти ще ги изпитваш? Ний ще си завършим." Викам: „Тимов, аз така ли ще стоя със скръстени ръце? Нали са ме изпратили, какво мога да правя?" По едно време аз сама реших. „Чувай, аз ще започна колективно производство на разсади на тютюн, то тютюново производство." И основавам едно поле, правим парници и произвеждаме тютюнев разсад за селото. Тогава се запознах вече и Тимов ме опозна добре, тогава и с кмета, и кметът, и той клонеше към Тимов и с други комунисти там в селото, които идваха после тук при генерал Вранчев. При Вранчев и оттам ме познават от селото и знаят връзката вече каква е. Ами всичкото е такъв план, такъв план. Значи оттам Надя, пак тази скромната Надя, говори на генерал Заимов: „Влади бе, (на Заимов), Гена докога ще стои в провинцията? Там никаква работа не върши. Защо харчи пари да специализира, ти я знаеш коя е." - „Ще уредим." Днеска тъй, подир една седмица: „Влади, направи ли нещо?" Горкият, не му е било лесно, но Влади, Владимир Заимов, генералът ме премести в агрономическия факултет като командирован агроном. То лесно не се влиза, да станеш какъвто и да е във веригата на един учебен институт. И така започнах работата в агрономическия факултет. В.К.: Това в коя година? Г.П.: В 1935 година. В.К.: И после вече започнахте. Г.П.: Е, после вече асистент, та почнах една работа с цитология, понеже там при Вил Морен работих цитология по житата. Беше жив първият наш професор по земеделие, професор Иван Иванов. Той е създателят на нашите първи сортове номер 14,154 и 157 ли беше, май 157 беше и намира интересни екземпляри от пшеница и се обръща към заведующ катедрата, към доцента, към неговата катедра, професор Михаил Христов, великият разум, философът в науката. Професор Христов живееще напоследък в ей тази уличка, напречна на ул. „Иван Асен", на ул. „Загоре", от дясна страна като отивате нататък. И му казва, той доцент там при професора, така и професор Христов, той е бил тогава сигурно доцент, ми нарежда да започна, да проверя какъв е съставът, хромозомния състав на тези особени растения. И се оказа, че тези особени растения са хибриди между трите кунгурун и трите кунвулгаре. Едната е с 24, другата - с 48 хромозома. Едната с 14, другата с 24 хромозома, 14 и 28. В.К.: Преди девети септември? Г.П.: Това е преди девети септември, 1944 година. Така значи започна моята работа по цитология, после професор Христов ми повери да работя върху девствено размножаващите се растения. Там, гдето плодът се образува или само чрез хормонното влияние на прашеца или въобще без прашец, въобще без прашец. Значи един път е нужен, за да стимулира яйцеклетката, друг път и без това става. И там вече, той беше работил дълги години, професор Христов, той беше философ в науката, той беше търсен при всички международни конгреси, той изнасяше новостите само върху един такъв лист написан, нямаше такива дебели измишльотини и само новости. Той беше известен генетик и цитолог. И тогава значи започнахме с него изследването и се установи, това беше вече мое, което ми е нескромно да го кажа, че клетка може да се образува, дотогава беше известно, че се образува от синергидите, от яйцеклетката, даже от антиподите, даже от муцилуса, но никой не беше открил, че беше от ендосперна, това, което храни зародиша, може да се образува нов организъм. А ендросперна се образува от сливането на двете полярни клетки плюс бащината клетка. Той има пентаплуиди, в случая нямаше пентаплуиди, но понеже растенията нямат редукционно деление и с това се обясни цялата еволюция на растителния свят, когато се явява цяла серия от видове, които се отклоняват от нормалното, единственото, основното. Значи именно по пътя на събирането на клетките от ембриосака, вторичното ядро и оплождането му. В.К.: Вие това го публикувахте. Г.П.: Публикацията, обаче не ми позволиха да го публикувам, както трябва, а тогава навлезе Лисенковото учение и аз трябваше да търся методи, да го кажа по друг начин, разбирате ли. Тогава аз имах, готвех докторат и те ми спряха доктората, защото е формално генетичен. А един въпрос, който после Съветският Съюз третира. В.К.: Да. Сега по-нататък вашата дисертация? Г.П.: И после започвах вече... Едновременно с това работех по декоративната растителност, пиша статии от 1937 година. Григор Василев ме привлече в неговата „Нация- земя", всички списания, каквито имаше и градинарство и др. ме търсят за статии, и статии, статии, статии и т.н. Откри се Озеленяване при Лесотехниката, взеха ме за преподавател там и така. И така стана досега. В.К.: Пенсионирахте се коя година? Г.П.: 1965 година. В.К.: Вие сега доцентура кога получавате, кога станахте? Г.П.: Абе смешни работи, бе приятелю, бе смешни неща бе, абе смешни бе. Вече има комунистическо ядро в Лесотехниката. Те си имат свои връзки. Единият от тях, който е мисля и комунист, иска да назначи жена си. Тя е моя студентка, добра студентка, моя аспирантка, разумен човек. В.К.: Вие тогава сте асистент. Г.П.: Не, преподавател. Аз съм си в Агрономическия факултет, значи в Агрономическия факултет съм асистент, а там, в Лесотехническия съм преподавател. В.К.: В Лесотехническия. Г.П.: В Лесотехниката. И сега те държат това място, Папазова е вече възрастна, а като е възрастна, тя е за пенсиониране. А беше 1950 година, значи била съм на. 47 години все пак. Значи мястото трябва да се запази за Елена Щилянова. Добре, ама Папазова е необходима и да направят конкурс за доцент, ще го вземе Папазова. Ами тогава? И правят смешното, правят един конкурс за преподавател. Дотогава съм била хонорован преподавател, не щатен, и аз казах, че няма да се явявам и те поканиха една агрономка от Борисовата градина, тя да се яви. Пита: „Откъде да четем?" Ами от учебника на Папазова. Аз се явявам на конкурса, има и изпит по руски език. Аз се явявам на конкурса, не, аз се явявам, без да знаят те. И въпросът беше „Състоянието на световното цветарство". Оная чела от моя учебник, тъй й казали, ами другото? - „Не съм слушала." И влизам аз и започвам с изходния материал какво представлява и някои са чисти видове, други са хибриди. Какво значи хетерозис, какво значи семена с трайност, какво значи семена, които не дават сигурно поколение, какви са въпросите, какво предстои да се прави и т.н. И който ме слуша, не го разбира. Явих се на руски и там. Ами сега? Значи пълно отличие и тъй и тъй. Оная се разсърди: "Казахте ми да чета Папазова, пък вие какво питате?" Значи останах там. Нашите в Агрономическия факултет веднага се почувствуваха виновни. Значи имам една несправедлива преценка в Лесотехниката, Папазова, тогава ви създават доцентура по семепроизводство на декоративните растения. Такава е катедрата. Селектура по семепроизводство на декоративните растения. Значи след оная игра - конкурс, и сега ги правят такива конкурси. В.К.: И накрая къде ви дадоха доцентурата? Г.П.: В Агротехническия факултет. В.К.: След като се явихте на изпит в Лесотехниката. Г.П.: Да, да. Виждате ли какви смешни работи. Ами аз да ви кажа запишете го, печалното състояние на Райна Георгиева, която трябваше да проведе Лисенковата теория у нас, която не беше подготвена въобще по никоя от генетиките ни, нито по едната. И която беше смешна и жалка горката, защото тя трябваше да се пече в собствената си мас и която ми провери доктората, защото може би от една страна от завист, а от друга страна от неразбиране, от трета страна може би от налагане формална генетичка да стане такава и такава. И когато тя беше принудена да се преустрои отново и когато стана вече жалка, печална, нали, отново към класическата генетика. Среща ме: „Какво правите, другарко Папазова?" Иска да ме възвръща в Академията, не другаде, направо в академията. Тя там отиде. „А, вижте, аз съм заета, имам болни близки хора. Имам близки болни хора." В.К.: Тя иска да се реваншира. Г.П.: Реванша аз не го приех. Как ще го приема след толкова години? И още повече аз в никой случай не можеше да оставя Паша. Несъвместими две неща, невъзможно е то. В.К.: Значи от една страна тя иска да се реваншира. Г.П.: От друга страна от Горе ви поставят на изпит, кое ще поемете - академията ли или Паша. Г.П.: Да. В.К.: От друга страна Небето ви освобождава от съпруга, нали, и ви дава възможност да гледате Паша. Г.П.: Ама аз тогава не го знаех, че Небето ме освобождава. В.К.: Да, ама ето вижте как се подреждат нещата по конец. Г.П.: Ама казвам ви, бе приятели, казвам, че цяла Школа е това. В.К.: Както Учителят по-рано ви е поставил на изпит: „Остани, рекох, остани!" Остани, нали? Г.П.: Мамо, мамо, тогаз виж какво беше като програма на моя живот. В.К.: Това се повтаря може би след 20-30 години именно на тоя етап, с тоя финал. Райна Георгиева иска да се реваншира, която ви е провалила дисертацията и сега иска да се реваншира, вика ви Академията. Отивате ли в Академията, остава сама Паша. Г.П.: Че как ще оставя Паша? В.К.: От една страна цяло Братство не иска да я гледа, нито роднини, нито братя и сестри. Г.П.: Ами болният Христов в легло? Чакайте, аз за него не съм ви казала нищо, за Христов. В.К.: Да

14. СПЕЦИАЛИЗАЦИЯ В ПАРИЖ Г.П. (Гена Папазова): Отидох в Пловдив, от Пловдив заминавам за Париж. В.К. (Вергилий Кръстев): Това коя година? Г.П.: 1932 -1933 година, защото 1934 година аз вече бях в Париж. В.К.: Те ви изпращат на специализация. Г.П.: Изпращат ме на специализация в Париж по декоративната растителност с мойта заплата, без право на валута. В.К.: Какво значи вашата заплата? Българската заплата? Г.П.: Българската заплата без право на валута. В.К.: А там с какво ще се храните, с какво ще се издържате? Г.П.: Боже, аз ако ви разкажа, и това съм го записала даже. В Пловдив се срещнах с един дебелчарин, който аз го знаех, но той ми се представи като кръсниковци, комицовци, на комици и кръсници отношения. И понеже моят баща беше особен човек, той раздаде на млади, надеждни момчета даваше пари, но не пари с лихва, това разберете, пак ще го повторя, пак ще ви кажа, а пари, да започне момчето някаква работа. Той е бил един от тях. Ще ви кажа, значи моят маниер, маниерът на моя баща е този, да подпомага младежите. В нашето село има още един човек, ах, има заможни хора и други, но един от тях е попски син, той е син на поп, той е бездетен. Него го наричаха Погана, защото той дава пари с лихва и разсипва хората. А моят баща дава да подпомага хората и никой не знае, когато баща ми дава нещо, никой не знае. А когато ний имахме нужда, щото и ние се оплаквахме след неговата смърт в нужда, мама получи заем, без някой да я види. Така се даваха. Когато моят баща можеше, преди това, когато беше жив, той е помагал на даскал Доча, да изучи Момчо Дочев, който беше известно време министър. Дочо Дочев, адвокат тука в София. Ще дойде баща ми: „Кумец, дай", защото той издържа двама сина и две дъщери, да учат, а той учител. Той трябваше някой да му помага. Така е давал баща ми на тъмното, на четири очи и така е пък и получавал на времето пари. Та този се явява при мен, много задължен към баща ми и да ми помогне. Той е работил във франция и той е обущар, и пак ще отиде да работи. Така, като отиде там, той ще работи и ще ми дава парите. Аз ще му дам тука парите, а той там ще ми дава парите, във франкове. Аз дойдох тука в София и казвам тука на Мончо Дончев, на Дочо Дочев каква сделка, но преди това казвам на Пашини, че такъв и такъв човек се намери и т.н. Те викат: „Дай да го видим." Поканих го аз у тях, обаче аз не присъствам, защото ме е срам, как така ще разпитват човека? Как така те ще разпитват човека, как ще ми връща парите? Аз нали му вярвам? А и той казва, че си изпълнява задължението към баща ми. Да. Дадох му някаква сума, че всичката ли, това не мога точно да ви кажа, В.К.: В български пари. Г.П.: Тука става, в България. За Момчо Дочев, Дочо Дочев каза: „Постъпила си наивно. Какво правиш?" Викам: „Как, той тръгва с мен, пътуваме заедно за Франция." Пътувахме до Швейцария. „Хайде, ти върви, пък аз оставам тук, пък после ще дойда." И то се свърши. В.К.: И после видяхте ли го този човек някога? Г.П.: Видях го, щях да припадна, видях го на ул. „Мария Луиза" срещу киното сега „Цанко Церковски", бях вече женена, бях с Велизар и д-р Антонов и етърва ми. Семейно така бяхме и там аз щях да припадна при тази среща. В.К.: И той какво каза? Г.П.: Не се спрях и не говорих с него. А преди да вземе парите, че жена му ме кани, че баници прави, че какво ли не, ама глава има да пати, защото аз съм живяла между честни хора. Човек трябва да живее при всякаква среда, да има опитност от живота, а не по вяра да стане това нещо. Та отивам аз в Париж и там намирам една приятелка на мои приятелки тука, една шивачка, от бедно, по­бедно горкото и при това ги пъдят вече. Пъдят ги от Париж, защото не им дават право да работят. А тя отива при една белогвардейка. Тина Палма, Тина Палма. Боже, Тина Палма. Тя е Павловна, а пък Тина, кой знае какво й е името - Христина ли, какво. Тина Палма, Тина Палма, толкова знае, съвсем неграмотно същество, шивачка, пък със златни ръце. Но тя ме запознава с едно момче, македонче. Туй момче македонче работи в една кръчма, ориенталска. Мръсно, тясно, димно. Там ходят такива немили, недраги работници. И той скоро ще се върне в България. Има пари. Тогава мойта сестра праща пари на негова сестра - пари тука в София. Тя му пише и той ми дава там пари. И така започвам оскъдно да живея в Париж. В туй време стават тука политически промени. Ново правителство и мен ме отзовават. В.К.: Кое бе това правителство? Г.П.: Знам ли кое време. В.К.: В коя година е това? Г.П.: 1933 - 1934 година. В.К.: Народният блок, да. Г.П.: И ме отзовават. Прекъсват ми заплатата. В.К.:А вие колко време бяхте там по това време? Дали една година? Г.П.: Била съм. В.К.: Да. Г.П.: Че как ще напусна, аз съм дошла тука наука да правя. В.К.: Там вие точно къде бяхте? В какъв институт бяхте? Г.П.: В никакъв институт. А, там носех писмо до заведующия опитното поле във Версай. Тука ми го даде Прочев, научен работник, селекционер по житните растения, за да мога да вляза в контакт с научните институти. Там получих не знам точно пак по чие съдействие, да вляза във висшето учебно заведение за инженери - архитекти по озеленяване във Версай, само за мъже. И мен ме приеха - свободен слушател и аз бях щастлива, защото преди това аз обикалях оградата на този институт, а той имаше железни решетки, и аз гледах през тези решетки и викам: „Господи, ще вляза ли да ги видя? Ще го усвоя ли това нещо?" Тази особеност на тези декоративни растения в чужди страни, всяко специално. Ще мога ли? И влязох. Организира се екскурзия в Южна Франция, тя много малко пари струва. Аз се включих в нея. Обиколих Авиньон, Марсилия, Ница, Монте Карло, навсякъде с тази растителност аз се запознах там на място. Как ще напусна аз така, че ме отзовават, няма. Сестра ми тука даваше пари, оня ми даваше. Че като закъснее неговата сестра да му съобщи, пак ме оставяше без пари. А в туй време аз живеех в една скромна квартира във Версай и след института отидох във Вилморе Андрьо, това е едно стопанство, селекционно, семепроизводно, за декоративна растителност. И там ме приеха с широко отворени обятия, почнах да превеждам от руски на френски. Там работеше професор Мюисие, който водеше генетиката в института във Версай. Там работеше като доцент Макс Симоне, който направи два доктората. А при втория докторат участвувах аз, защото аз му рисувах пък луковиците по земните части на Илисите. Тя бяха върху Илиса. Изобщо хората ме приеха, аз работех, научих много неща и се върнах в България. В.К.: Там колко стояхте, две-три години? Г.П.: Две години. Е, то не са такива от календаря и то и толкоз, и да, и не, и т.н., не съм броила колко дни повече или по-малко и се връщам тука, обаче вече уволнен агроном. Отивам в нашето министерство, мои приятели началници, съвипускници. „Абе, Купаранов, бе дойдох, какво ще правя сега аз?" - „Че какво да те правим, то за тебе място няма тука. За тебе няма място, защото с твоята квалификация къде да те пратим, има само едно място в едно училище."

II. АГРОНОМЪТ И РАЗВРЪЗКАТА НА КАРМАТА МУ 13. АГРОНОМЪТ В.К. (Вергилий Кръстев): Бяхте ли пример и подражание някому? Г.П. (Гена Папазова): Мой съученик, Стефан Димитров, сирак от войната, баща му убит, кадърно момче, рисуваше и пееше, и свиреше. Свири на цигулка, рисува фантастично, когато там даскалът ни покаже нещо да рисуваме, рисуваше го прекрасно. Това школа ли е? Но той рисуваше и той има рисунки направени от Патриаршията в Търново. Някакви рисунки има. Беше самоук, но голям талант. В.К.: Да. Г.П.: Какво стана, щото той ми каза така: „Представиха ми една рисунка за входа към Царевец. Рисувал я човек, който не знае да рисува и направил тъй и тъй." Вече критикува той. Но той рисуваше. И този Стефан Димитров, щом Гена реши да става агроном, каза: „И аз ще ставам агроном." Но хич не му беше горкия за агрономство. Бяхме в един випуск. Умен, но не призван за агрономия, сбъркан път. Много се обичаме. И досега е жив, и му се обаждам. Много се обичаме. Назначиха го като агроном в Сливница. Направи си веднага кокошарник, почна да произвежда туй, онуй, но не му върви. В.К.: Не е за агроном. Г.П.: Не е за агроном. А кадърно същество. Мъчи се с агрономията той. В.К.: Вие как решихте да запишете агрономия? Г.П.: Аз не можех друго. Или агрономия, или ветеринарна медицина. Аз съм селска дъщеря. Аз раста в това нещо. Аз познавам земеделието, градинарството. Аз познавам селекцията, аз познавам семепроизводството, аз познавам всичко. Имаме много хубави крави, имахме от Дания, ангелска порода. В.К.: Всичко идва по родова линия на баща ви. Г.П.: На баща ми. В.К.: Вие на него ли приличате или на майка си? Г.П.: На мама казват че приличам, но Учителят казваше: „Тя към бащата клони, по начина на ходенето, по начина на мисленето." Та аз отидох да следвам и моето слеДване както беше: теоретично обясняване на мероприятията, които провеждахме на село. Ние всичко правехме с модерни съоръжения и аз само си ги изяснявах тука. И затова една съвипусничка, Вевчето, Геновева, тя софиянка, влязла е като агороном заради стипендията, понеже сираче, даваха стипендии тогава на момичетата. Не, то и на момчета, но нямаше момчета. Бяха момичета. И тя вика: „Ти ни беше светило, ние какво знаехме, ние какво можехме?" Те, софийските деца, нямат представа от растенията. Учат ги, получават хубави бележки, но по памет. В.К.: По памет и зубрене. Г.П.: Добри хора иначе, но да бъдеш агроном, там трябва - на място. В.К.: Вие записахте да следвате коя година? Г.П.: 1923. В.К.: И завършихте? Г.П.: 1927. Ей това писмо, което имате, то е от 1927 година, когато си готвя последния изпит. В.К.: Да, виждам. Г.П.: Ама как да не следвам, ами аз съм, трябва да вляза вече на самоиздръжка. В.К.: От 1923 до 1927 година вие сте в София, посещавате факултета. През това време посещавате факултета. През това време посещавахте ли Изгрева и Учителя? Г.П.: Че как, всяка неделя, всеки петък, всяка сряда. В.К.: През този период имате ли някои лични опитности, срещи с Учителя, някои наблюдения през това време? Г.П.: А, имах, но вяли. В.К.: Може би не си спомняте. Г.П.: А, спомням си, когато говорих за Учителя, а то после, когато дойдох вече тука, във факултета като командирован агроном. В.К.: Споделяхте ли нещо с Учителя? Г.П.: Споделях за генетиката, за постиженията на генетиката, за това, което откриваме в хороскопа, в половите клетки на растенията, ние боравехме само с растителен материал, той купи микроскопи, но тъй активно не съм участвувала и такива върхови моменти не съм имала. За мен матурата и отиването при Паша беше посвещение.. Това е образът на Учителя. Той ми стига. В.К.: Вий сега като сте следвали, като сте работили, споделяли ли сте с Учителя някои проблеми ваши по отношение на вашата професия, на личния ви живот включително? Г.П.: Не, там да можех да се справям самичка. Там аз съм си силна, няма какво да занимавам Учителя с въпроси. В.К.: Не, някой път човек има някакъв проблем, личен, родов. Г.П.: Не, не, не, не, не, не, не, аз си имам разбиране относно тези заеми на съпруга ми, смятах, че не е правилно, казах му: „Ти трябваше, като се жениш, да ми кажеш, че имаш 100 хиляди лева задължение, как така?" В.К.: Сега, по-късно аз знам, че на Изгрева там правят някакъв опит за градини и т.н., някакви наблюдения имахте ли вие там? Г.П.: Там не съм правила наблюдения, обаче нескопосно внесох тези минерални торове и те причинаха корясване на земята. То не може така. То не може по теория само да правиш нещата. Видях, че съм сложила голяма доза. Но с брат Ради, така като приятели, нали, участие в поддържането на растенията не съм взела. Изобщо аз започнах да работя само като агроном и така. В.К.: Вий къде отидохте, след като завършихте, къде отидохте на работа? Г.П.: Като свърших агрономия, подадох в Министерството на земеделието заявление да бъда някъде назначена. Независимо къде. И получавам назначение в Боруш. И като го получих туй назначение, викам: „Че каква агрономка ще бъда аз в Борущица?" В.К.:Къде е това? Г.П.: Ама аз не го знам къде е. Борущица знам. То е по линията Търново - Габрово - Стара Загора, тази линия. Далеч там в гората, какво ще правя аз? Чак после разбрах, че Боруш е село било, а сега е местност между гара Крушито и между Никюп. Там заварих една постройка, пансион на децата, на учениците, стари такива едни сгради, практическо земеделско училище. Директорът го нямаше. Посрещна ме възпитателката. Деца - нямаше ученички. Обаче аз агрономка, въоръжена със знание, със сили младежки, с опитности вече на производител, трябваше нещо да правя. Веднага контакт с работниците, виждам кой какво прави, кой завежда лозето, кой зеленчуковата градина, кой ще прави посев сега на есенниците. Трябва да се прави посев, да се подготвят почвите. И така започвам аз да действам като агроном. Мълча и работя, и без пари. Стажант без заплата ме назначиха, и то не бях само аз, всичките така ги назначиха, нямаше пари и тази възпитателка вика: „Да знаеш, че като се върне директорът, много ще те хареса." Аз не го правя да ме хареса директорът. Защото не можеше другояче, нали това се прави сега. И като карах там шест месеца, подадох заявление да ме преместят в Южна България, да се запозная с южните култури - фъстъци, анасон, кимион и т.н. И ме изпратиха в Хасково, пак такова училище. Като отидох в Хасково, в туй училище заварих пущинак. Заварих две учителки, безгласни букви, две ученички липсващи, защото още ваканция. Тъй ще е било, ваканция трябва да е било или както и да е, не съм сигурна. Не съм сигурна. Две ученички имаше училището, заварих ключовете на склада у директоршата, много деца, май че бяха на директора, възрастен човек. Гледам сега тази работа каква е бе, джанъм, ключа го държи жена му, учителките правели консерви, не се грижат за тях, тези консерви са заключени, ученички няма, хоп един доклад до Министерството за състоянието. Идва инспектор, установява същото. Децата ги изпращат в Пазарджик в практическото училище, откриват само един курс, те са двегодишни. Първи курс се събира отново, основава се. Заместват директора с друг, аз се явявам вече на държавен изпит, свършвам го и ме назначават мен директор във Видин. Но бях много бойка, обаче не разчитах на някаква опора зад гърба си, само на собствените си сили. Там вече имах заплата. Там обаче, за туй място апетит се прояви от един тъй наречен, фамилното му име беше Цухлев. Конфузно, но такова. А в туй време моите колежки там, едната от тях беше сестра на инспектор в земеделието по образованието, другата беше братовчедка на Велизар, третата беше агрономка, симпатична, добре организирана, тя се занимаваше с животните, тя беше от Шумен, и аз. И когато сме свободни, от време навреме нас ни посещаваха: Велизар като братовчед на колежката ми, друг един, Пухчо го наричахме, сега не му зная името. Той беше по-млад. Той се интересуваше майче от тази, агрономката по животновъдството, а братовчедката на Велизар пък имаше... То тогава беше друго, бе. То нямаше сегашните отношения. Като че ли от нея се интересуваше околийският началник. Байката го наричахме, Байката. И като нямаше за какво да се хване този Цухлев, започва да приказва, че там идват момчета, че там какво ли не става. Удари в камък, защото стана смешен - в какъв смисъл? Той става пазач, да ни пази, поставя пазач на входната врата, да не ходим в града. И ще стреля, ако прескочим прага. Пък ний, той се казваше Йон, пък ние; сме прекрачили прага и така: „Ионе, оттатък, хайде!" Отсам! Вече стреля, нали? Оттатък съм, отсам. Почваме да се шегуваме с такива наредби, нали? Другата сигнализира на брат си тука, на инспектора: „Ела да видиш какво става бе, този какво прави!" Не можа да се справи, просто неподготвен, а и физически нездрав. Той скоро умря, този Цухлев. А пък мен за показна дейност ме пратиха в Орхание. Пак разнебитено училище. Защо? Защото кметът партиец, комунист и като го малтретирали, той вече няма дума, той не може да иска, той не може да оспорва, той не може да прави нищо, само може да мълчи. Училището се разпада. До каква степен страхлив, ще ви кажа. В туй време се купува мястото на Изгрева. Надя ме вика да дойда. Сигурно да се оправят документите. Пращат ми телеграма. Викам: „Г-н директоре, трябва да отида." - „За какво те викат пак, бе?" - „Знам ли, казвам, виждате, че и на мен не пишат за какво е, знам ли? Може и най-тежък случай да има, може някой да е умрял." - „Да е умрял, добре. Ами ако не е умрял?" Не смее да ме пусне, бе, да не му направят забележка, че не се държи сериозно с персонала. „Ами ако не умрял?"- „Абе умрял, неумрял", ха-ха, ха-ха-ха, „викат ме, аз ще тръгна. За един ден." Такъв беше нашият директор, но той беше вече възрастен, трябваше да го пенсионират. Сега, значи, навсякъде аз съм бойка воевода и идва нов директор. Той пък беше един мухльо. Беше се оженил за една богата дъщеря от Ески Джумая. Тя знаеше, че има летни чаршафи и зимни чаршафи за спане. „Моят мъж", той пък „моята госпожа, мойта госпожа". Хай бе, твойта госпожа. Аз завеждам всичко. Там нямаше втори агроном. Аз завеждам и животновъдството, и градините, и полето, и правя дажби. Да направиш дажби на една крава, трябва да знаеш живото й тегло, трябва да знаеш възрастта й, млекодобива, всичко трябва да знаеш, да можеш да направиш хранителна дажба. Моите ученички идват сутрин, ние доим, кравата е така и така, дайте дажбата. Правим. Пак това. Директорът ми идва на ревизия. Свършва се. През деня ме вика. Ха, той там казва: „Прави корекция на дажбата. Тъй, тъй, тъй." - „Ха, деца, отговорете що слагаме толкова фураж концентриран, що слагаме такъв фураж толкова." Те отговарят. През деня той ме вика: „Ти защо ме злепоставяш пред ученичките?" Викам „Г-н директоре, вий нали пред тях ме питате? Нали там трябва да ви дам отговора? И вместо аз да ви дам отговор, те ви дават отговор. Да ви кажат на каква основа се изчислява едва дажба." Ей този мухльо започна да търси подкрепа в Министерството. В.К.:Срещу вас? Г.П.: Не, за себе си. Той срещу мен няма какво, щото аз съм бойка. Ами той търси подкрепа за себе си, да се защитава и кани Цветана Киранова, предполагам че е известна за вас Цветана Киранова като комунистка и боец срещу фашизма, нейния мъж какъв беше, Киранов, той стана професор после в агрономическия факултет, добри приятели сме. Кани, да прати семейството си, Прокопи Киранов, да прати семейството си да летува в това бе, в Орхание, знаеш ли колко е хубаво в Орхание? Ох, Боже, Боже! Пристига Цветана Киранова с трите си дъщери. Става, пак започва, „моята госпожа" и т.н. и т.н. Един ден, аз съм на лозето. Лозето е направено в различни системи: Кордонна система, чучувидна система, дълъг и т.н. и деца, това е опитно поле. Всяко значи дете знае тоз ред каква система е, как въобще се режат. Цветана Киранова идва при мен, гледа. Свършвам аз. Вика: „Ела да си поприказваме, аз там ще се задуша от тоз директор. Какво да правя, само за ядене се приказва и за дрехи. Какво да правя, какво да правя?" Викам: „Когато съм свободна, викайте ме и когато вий сте свободни, ще ви потърсвам и аз." И станахме ний приятелки с Цветана Киранова. А този човек не можа да прокопса. И той мислеше, че аз ще му правя някакво зло, защото после, след 9 септември се въртеше край мене така, вече въртеше опашка. Дума да не става. Какво той ще ме оправя. Той е некадърен човек. Оставих го така да си мъждука. Аз не съм тръгнала да убивам хората. Дума да не става, такова нещо, но не се подчиних. А мен ме пратиха тогава в полувисшия институт в Пазарджик - преподавател. Той беше полувисш земеделски институт за девици, подготвяхме учителки за практическите училища. Там на друга беда. Пак моята дейност беше причина. Най-напред направих парк върху чист пясъчник, като избрах подходящи растения. Организирах работниците. Всеки на място да се явява, всеки това да прави, отчет на всичко и т.н. Добре, но тогава беше земеделски режим. А там имаше народен представител - Йотов. А те отиват, работниците, и му се оплакват, че дошла една Папазова, която ги кара да работят. И тоя ахмак: „Как така ще малтретираш нашите партизани?" Земеделци. И ме назначават на по-високо място. Пращат ме в опитната станция в Пловдив, който стана после институт. Там ме приемат с добре дошла и Христо Даскалов ме прави специалист по декоративната растителност. Ама аз стоя ли мирна? Оттука, та направо при Димитър Кушев. А Димитър Кушев го познавам, той е от Поликраище. А Поликраище е в съседство на Боже. Да отида в Търново, трябва да мина през Поликраище. И него го познавам, защото той водеше жена си, беше приятел с директора в Боже и са готували, и там сме приказвали, и той ме знае какъв чешит съм. „Защо ме пращате в Пловдив, бе? Какво искаш, бе, какво искаш?" - „Повишаваме те. Повишавам те и ще те пратя на специализация." - "Ти ми кажи защо ме махна ти от Пазарджик? Кажи какво направих в Пазарджик." А в Пазарджик докато съм, идват инспектори от Министерството и учителките не са всички на еднаква висота. Инспекторът казва - тя е инспекторка и живее в другия вход на таз постройка: "Тебе ще те посетя на тази лекция еди-кога си, тебе на тази лекция." Дава един график. - „Дай да не е сега." Инспекторката гледа мен. Викам: „Елате при мен." Помня, беше по лозарство лекцията ми и както обикновено си говоря. А моите ученички или курсистки ме гледат в очите. Връзката не се прекъсва между моите и тяхните очи. Така съм преподавала всякога. Аз да ви разправя истории, в Орхание пак така беше. Страшно е, когато не си подготвен да заемеш някакъв пост. Викам: „Ето резултати от ревизията, нещо да имате, да кажете, да знаете повече, как така? Къде ще ме местите, бе?" Мисли си. А-ах, защо да мълча. Щото... В туй време пък става тука някакъв конгрес на земеделци. Там улицата пълна с манифестанти. „Затуй ли - казвам - затуй ли ме местите, ме махате? За да може да угодите тука на хората да ги влечете и да им обещавате каквото не трябва." Но нямаше, не можеше да се върна, срещу Йотов не може да се противопоставиш.

12. ГОЛЕМИЯТ ИЗПИТ Г.П. (Гена Папазова): Паша в туй време поддържаше връзки с мен, аз поддържах връзки с нея, защото баща ми страдаше, болестта беше страшна, страшна бе, не исках да го измъчвам, чувствах се виновна, не можех да отстъпя и така се разделихме. Разделихме се физически, без да се разделяме духовно. И когато аз молех Учителя да му помогне, той казал на Паша: „Ще се опари! Ако остане, ще се опари, ще почне да преследва Учението!" В.К. (Вергилий Кръстев): Първо ще се насочи към вас, да ви ограничава. Г.П.: Да. Да. В.К.: Значи по-добре да си замине. Г.П.: Не само мен, но ще преследва и Учението. Учението. Защото той не беше пасивен човек. Беше сила. И умствена, и обществена сила беше той. Той беше окръжен съветник. Въобще сила беше, макар че с второ отделение образование. Той е израснал после сам интелектуално. В.К.: Значи, ако остане, ще се спъне. Г.П.: Ако остане, ще се спъне. В.К.: Вие бяхте писали писмо на Паша, за да пита Учителя. Г.П.: Да пиша, да поддържам връзки. И когато баща ми тук, в София почива, моята квартира в Търново пращи, пращи, гърми, ще се счупи таванът. Аз вече знаех, че баща ми си отива, без някой да ми каже. Така беше. В.К.: Значи вашият баща си заминава, вие се освобождавате от една страна, сега вашата връзка с Паша започва. Г.П.: Тя продължава, тя е почнала през 1920 година. Това е 1923 година. 1923 година аз свършвам. И сега ще искам да ви запозная с нещо и искам да го разкажете. То е отпечатано от Анина Бертоли, то е отпечатано в „Глен дьо бле" („Житно зърно") в Париж. Отпечатано е, аз не се страхувах от това. Значи вие, ако го оповестите, ще бъде второ. Не съм търсила листа, имам го на френски. През 1923 година аз завършвам гимназия с пълно отличие, обаче трябва да държа матура по български език, задължителна за всички, независимо от успеха им. Всички накрая трябва да се явят на матура по български език, но тя ще бъде някога, след много дни. В туй време хората си държат изпит по всички предмети, каквито има. Аз съм свободна и нашите приятели отиваме на разходка с тях, и попаднахме на едно поле с ягоди, диви. Ядохме, брахме, и те викат: „Гена, ти искаш ли да отидеш в София да занесеш на Учителя една кошничка ягоди?" - „Че как няма да искам?" Тръгвам. Идвам тука, нося му ягоди. „Рекох, останете!" Добре. Щото аз пък не обичам да притеснявам хората, много бях строга към себе си и към тях. Как тъй? На другия ден: „Учителю, да си отида!" - „А, остани!" Значи вие отивате втори път при Учителя. Г.П.: За първи път. В.К.: Не, но първият път той ви казва да останете, така ли? Г.П.: Ама аз съм там у него, на ул. „Опълченска" 66 съм. В.К.: Вие му занасяте ягодите. Г.П.: Ягодите и оставам там, той ме задържа. В.К.: Там преспивате. Г.П.: Там преспивам. В.К.: При Гина. Г.П.: Преспивам при леля Гина. „Мър Марийке, как ти беше името?" Те всички за нея бяха Марийки, защото е името на света Богородица. „Мър Марийке, как ти беше името?" То беше мойто лесно, но както и да е. Вече наближава деня за матурата. Трябва да се явявам на български език. Викам: „Учителю, след четири дена е матурата ми по български език." - „Остани." В туй време той седи, там приятели има и правят оградата между него, между двата двора на Петко Гумнеров и двора на Георги Димитров, на сестрата. Те са съседни. И там правят нещо по оградата с наши приятели млади. На другия ден: „Учителю, да си тръгвам?" - „Остани." В.К.: Само една дума: „Остани." И никакви други обяснения. Г.П.: Става така, аз съм отлъчена от черква, аз съм клета пред цялото село. Всички вече ме гледат с четири, не с две очи. Какво правя, къде съм, какво е това, най-силната ученичка, най-скромната мома, какво излезе от нея? Ами сега, ще загубя и матурата. Ами после? Ами после? „Учителю, ами утре е матурата." - „Остани." - Разпятие. На другия ден казва: „Може да си отидеш." В.К.: Той казва. А вие през това време сте непрекъснато на ул. „Опълченска" 66, там спите. Г.П.: Там спя, там ям и там питам, да си тръгна. Тръгвам си. Аз си тръгвам, трябва да си тръгна. В.К.: Ясно, да. Г.П.: Хората няма да повтарят матурата зарад мен, кой... Каква матура бе, нали трябва да се записвам после? Нали трябва да следвам? Ами и срама, ами пред мама! Мама, която казва пред цялото село - „И аз съм с нея!" Как аз пред мама ще застана, да загубя правото си на следване! Да загубя една година за нашия дом, гдето всичкото е стегнат режим. „Иди си, вече може да си ходиш!" Отивам си в Търново, направо в Търново и там, близко до гимназията срещам моя съученичка. „Какво правиш, бе, от къде идваш? Знаеш ли, че матурата се отложи?" В.К.: Ха-ха-ха. Г.П.: „Знаеш ли, че матурата се отложи?" Кажете ми кой направи това? В.К.: И как се отложи? Г.П.: Отложи се. И аз бях много земна. Хох, значи ще си взема матурата, значи ще следвам. Аз не помислих за същността на този въпрос. Не помислих за него. Това беше едно изпитание на Учителя към мен. Не казвам дали съм го издържала, щото аз бях много смутена, когато той ми казваше „Остани, остани!" и мина денят, аз бях много смутена. На кого служа? На здравия разум ли или на увлечение? Това, и чак сега аз разбрах кой ме освободи, кой накара съпруга ми Велизар да се отдели. Аз не съм се отделила от него, защото никой, да ме прости Паша, но така трябва да го кажа, никой нямаше да я гледа. Ами Христов*? Христов, към когото тя е задължена? Този всячески болен човек. Че сърце ли не беше, че бели дробове ли не бяха, че не виждаше добре, че нерви страшни, че този крак, когато трябваше да го умият, за да го закарам в Пирогов: „Гена, не се плаши, там има нещо, то нещо, то не е доброкачествено", рак вече на крака, то такъв - топчета сини, било кожен рак. Че после той си отиде от рак. Благодаря, Господи, че ми даде сили, това нещо да го понеса. Паша беше нищо пред него. Туй цялата ти вътрешност да излезе през ануса, какво значи това? Чер дроб. Той изгни тоз човек, разложи се, а живееше. Вие, лекарите, виждали ли сте такова чудо? В.К.: Да. Виждал съм. Разкапан, но живее. Г.П.: Всичко се разложи вътре в него. Уж кожен рак. Все пак той получи помощ, щото аз имах близък лекар - д-р Крум Юруков. Той е гинеколог. Той ми е много, много, много близък тоз човек. Той работеше там в Онкологията. Аз отивам при него и викам: „Помощ сега имам такъв болен човек. Какво да го правим?" И той казва: „Виж, аз за теб мога само да измислям какво да правя, защото на нас ни е забранено да заемаме легла с възрастни хора, докато млади хора работливи се нуждаят от тези легла. Обаче аз ще го вземам всеки ден в болницата." И това го правеше. Защото се явиха много усложнения. Запозна ме с тази дерматолог - жена беше, не знам какво. В.К.: Той е отивал за нагревки. Г.П.: Каквото правеха, правеха. Всеки ден той се връща. Когато стана вече невъзможно и това пътуване, той си остана в къщи в леглото. В.К.: Сега аз искам пак да се върна по отношение на вашата опитност. Аз тази опитност съм я слушал разказана. Но ставаше въпрос за финала, когато отивате в Търново, нали, така съм слушал, че била се състояла матурата, но понеже някой преписал не знам какво от София, отложили матурата. Г.П.: He. He. He. В.К.: Добре, но датата на матурата е обявена и да се отложи отново трябва да има причина. Г.П.: Матурата отложена. В.К.: По какви причини беше отложена? Г.П.: Не мога да си спомня по какви причини. Цялата матура отложена. В.К.: Да, с една седмица. Колко време беше отложена? Г.П.: А, не знам, не помня това с колко, но нали аз ще се явя на изпит? В.К.: Ха-ха. Г.П.: Виж къде е невежеството на начинающия. В.К.: Да. Г.П.: Нали аз ще си взема матурата, вече не ме интересува Силата, която направи това. Как може един Учител, Той, Който поощряваше всичките наши хора да учат, поощряваше. Как Той може, един кадърен, негов последовател да го направи за смях и т.н., да му пресече пътя на растенето. Това е противоречие, бе, не можеш да го асимилираш това нещо. И аз не го разбрах. Не го разбрах, аз много късно го разбрах. Както сега чак разбирам, как той ме освободи от мъжа ми Велизар, за да мога да гледам Паша. Ето това. В.К.: Вие казахте, че сте била отлъчена от черква. Защо бяхте отлъчена? Г.П.: Като дъновистка. В.К.: Като дъновистка. И как ставаше отлъчването от черква? Г.П.: Че аз да не съм присъствувала! Те ме викат и аз не ходя. Викат ме и аз не ходя в Синода в Търново. И им пиша писма, че ако е въпрос за отлъчване, и вие сте отлъчени от гръцката черква. В.К.: Значи, ако е въпрос за отлъчване и вие сте отлъчени. Г.П.: И вие сте отлъчени от Вселенската патриаршия. А какво е важното, да търсиш Истината. И т.н. Така им отговарях. В.К.: И те как, от амвона или от църквата ли са ви отлъчили? Г.П.: Тогава, в село Дебелец, в черквата четат отлъчването ми. Попът го чете пред цяло село. В.К.: Отлъчен от църквата. Г.П.: Отлъчен от черквата. В.К.: Това нещо на времето е било голямо нещо. Г.П.: Че как да не е голямо! Че как да не е! В.К.: За сегашното поколение е смешно, Но... Г.П.: О-о, сега е смешно, защото комунистите управляват и те са атеисти. А там, кураж трябва да имаш. И сега можеш да си представиш, едновременно с туй пък, всички мои съвипускници, така близки които са, аз им бях за пример, като силна ученичка. Силна ученичка, а дъновистка. Противоречие за умовете им. Дъновистите ги смятаха за откачени хора.